Големият лош вълк

Двадесет и втора глава

Моли трябваше да стигне къщата на баба си още преди часове. За пръв път, откакто разбра, че се е загубила, Моли се изплаши. Всичко наоколо й бе непознато, не бе преминала нито покрай пътеката, нито покрай потока на Улф.

Като въздъхна дълбоко, Моли се отпусна на земята и взе това, което й бе останало от кейка и лимонадата. Бе вече изяла половината от храната, след като бе разбрала, че не знае изобщо къде се намира. Лимонадата бе прясна и сладка, кейкът бе чудесен.

Наистина ли ставаше по-студено? Моли се уви в наметката си, облегна се на грубия ствол на едно дърво и присви колене до гърдите си. Трябваше да намери начин да излезе от гората, преди да настъпи нощта.

Моли потръпна, повече от страх, отколкото от студ. Баба Кинкейд не я очакваше, а Улф нямаше да се сети за нея, докато не стане прекалено късно. Дори тогава той сигурно ще си помисли, че тя е решила да остане при баба си.

Два пъти бе имала нужда от него, а той и двата пъти не беше при нея. След възмутителното държание на Фостър, за което сега знаеше, че Улф е отговорен, всичко, което бе искала, бе съпругът й да я подържи в прегръдките си. Тя го бе открила с Адел. Въпреки че тогава не й бе изневерил в буквалния смисъл на думата, той я бе предал по друг начин.

Следващия път, след като Робърт Хътън й бе направил предложението си, Моли веднага бе отишла да търси съпруга си и бе открила, че той си е отишъл. Когато тя имаше нужда от утеха, Улф не се мяркаше никъде, тогава защо — дори и в най-необузданите си фантазии — очакваше той сега да я търси?

Моли разбираше, че сама трябваше да намери пътя за вкъщи.

— Е, мъничък Улф — каза тя, като погали с ръка корема си. — Само в каква каша попадна майка ти!

Моли вече бе решила, че ако детето е момче, щеше да го нарече на баща му. Ако беше момиче, предпочиташе името Ванора, името на бабата, която детето никога нямаше да познава.

Вината бе изцяло нейна. Ако бе казала на Улф за бебето, той никога нямаше да й разреши да тръгне пеша. Ако не му бе забранила да я последва, със сигурност сега нямаше да се намира самичка насред гората.

Въпреки ужасния навик на Улф да липсва точно тогава, когато имаше нужда от него, в някои случаи той наистина бе много загрижен. Разбира се, само след миг можеше да придобие онова студено изражение, като я караше да се чуди дали изобщо се интересува от нея.

Моли отхапа парче кейк, след това отпи глътка от лимонадата. Въпреки че все още бе гладна, уви останалия кейк и го върна в кошницата. Не знаеше колко време ще остане в гората.

Стана твърде студено и Моли не можеше да стои повече неподвижно, затова се изправи и се огледа наоколо. Около нея имаше само борове, сенки и ниски храсти. Всичко изглеждаше едно и също.

— Накъде сега, мъничък Улф? — попита тихо тя и пое напосоки.

Лицето на Мери Хенсън отразяваше като огледало чувствата й, точно като лицето на Моли. Улф забеляза изненаданото й изражение, когато отвори вратата, за миг в очите й проблесна страх и после се изгуби: подозрението, което жената не бе в състояние да прикрие.

— Моли тук ли е? — попита мрачно Улф. Не искаше да звучи толкова дяволски изплашен и несигурен.

— Не. — Мери отстъпи назад и покани Улф да влезе.

— Мисля… знам, че Моли се е изгубила. В гората, някъде между Ванора Пойнт и къщата на баба й.

Мери вдигна изумено вежди, но изобщо не изглеждаше разтревожена.

— Е, може би това ще я научи да не се отклонява от пътя.

Улф изпита желание да разтърси жената, но само стисна силно юмруци и си наложи да запази спокойствие.

— Не разбирате ли? Тя се е изгубила!

Улф не искаше да крещи, но всичко в малката къща започна да вибрира от гласа му и Мери се отдръпна уплашено назад.

— Значи просто ще трябва да я откриете — отвърна тя тихо.

Ето откъде Моли бе наследила своята искреност и откритост, вярата, че всичко ще се нареди добре. Улф разбираше, че това бе напълно погрешно. В живота нещата рядко се нареждаха добре.

Нямаше желание да стои тук и да изброява всички опасности, които заплашваха Моли, ако останеше в гората след залез-слънце. Мислено постоянно си ги повтаряше и не можеше да се измъчва още повече, като ги изрече гласно.

Улф не бе изненадан, като откри, че Моли не е при майка си. Знаеше, че тя е в опасност, инстинктивно го усещаше, което го плашеше страшно много. Този факт го плашеше не по-малко, отколкото фактът, че Моли се бе загубила.

За негова изненада Мери Хенсън му се усмихна.

— Ще я намерите.

— Откъде сте толкова сигурна?

Улф искаше тя да му даде някакво уверение, нещо ясно и сигурно.

— Моли има безпределна вяра във вас — призна Мери. — До скоро не разбирах това. Може би все още не го разбирам напълно.

— Защо?

Улф погледна изпитателно жената, която бе ридала сърцераздирателно, когато дъщеря й се женеше за него.

— Не мога да отговоря на този въпрос, не повече, отколкото мога да кажа защо ви обича.

Улф поклати глава. Всичко тръгна наопаки. Моли трябваше да бъде в безопасност, щастлива, трябваше да се влюби в някой, който можеше да й каже, че я обича, без да се страхува толкова дяволски много.

Боже господи, какво беше това? Страх ли?

— Мисис Хенсън. — Улф погледна майката на Моли в очите и видя там самата Моли. — Моли споменавала ли е нещо… че ще има бебе?

— Не. Наистина ли е бременна?

Улф отново поклати глава.

— Не знам. Помислих си, че може би…

— Тревожите се и за бебето, нали?

Мери Хенсън хвана ръката на Улф в желанието си да го успокои.

НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙТЕ. ЩО ЗА СМЕШНО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ!

Съпругът на Мери, Орвил Хенсън, грабна палтото си и придружи Улф до кръчмата, където се събираха обикновено мъжете.

От години Улф не бе стъпвал в Кингспорт, но нищо не се бе променило. Минаващите по улиците го зяпаха открито и когато влезе в кръчмата, за миг се възцари тишина.

Тези хора го мразеха и Улф признаваше, че имат причина. Нямаше да се учуди, ако някой от тях хвърлеше камък по него, както бе станало последния път, когато бе дошъл в града.

Но не бе дошъл сега заради себе си, а заради Моли.

— Имам нужда от помощта ви — каза Улф, като затвори вратата след Хенсън.

Някой, който седеше в дъното, се изсмя високо.

Улф нямаше време да позволява на гнева си да вземе връх, не сега.

— Моли се е изгубила, някъде в гората отвъд къщата на Хелда Кинкейд, и аз… не мога да претърсвам сам. Имам нужда от помощ — повтори той.

Лицата, които се обърнаха към него, бяха дистанцирани, студени, груби лица на мъже, които с мъка изкарваха прехраната си и не изпитваха никакво съчувствие към човек като Улф. Дори и скандалът от миналото да не съществуваше, Улф едва ли щеше да намери приятел сред тях.

— Виж ти! Виж ти! — Гласът, който се разнесе в тишината, вероятно бе на човека, който се бе засмял в началото. Той се изправи, бе облечен в груба червена риза, брадата му бе разрошена, неподдържана. — Какво научаваме? Улф Тревелиън изгубил и втората си жена.

Улф дори не си спомняше как прекоси помещението, сграбчи мъжа за яката и го притисна към стената в желязната си схватка.

— Моли не е мъртва — избухна той.

Лицето на мъжа стана червено, след това лилаво, когато Улф усети ръката на Хенсън на рамото си.

— Остави го — подкани го тихо той. — Ще я намерим и без тяхната помощ.

Улф пусна мъжа, чийто единствен отговор бе, че пое дълбоко въздух и се хвана за гърлото. Хората впиха втренчени погледи в Улф, не смеейки да го предизвикат, докато той се насочваше към вратата, а на лицето му бе изписана решителност. Улф отвори рязко вратата, отчаян, защото си бе загубил времето, идвайки тук и знаейки, че на двамата с Хенсън щеше да им бъде много трудно, дори невъзможно, да намерят Моли.

Когато стигна до прага, отново се обърна към мъжете в кръчмата.

— Ако някой от вас се беше изгубил, Моли щеше да го търси. Тя нямаше да се поколебае, нямаше да се замисли, просто щеше да го направи.

Към него се насочиха смаяни погледи.

— Тя е най-добрият човек, когото вие някога сте познавали. — Нещо в него се пречупи, но той не можеше да си позволи да се поддаде. Не сега. — Освен това тя е по-добрата част от мен. — С тези думи Улф им обърна гръб.

Преди вратата да се затвори зад него, Улф чу тътрене на столове по пода, но не се обърна.

Конят му го отнесе до началото на гората, където преди месеци бе видял Моли да поема по пътеката към къщата на баба си. Хенсън го увери, че около дванадесет мъже ги следват, но Улф нямаше желание да ги чака. Колко време щеше да мине, докато тези глупаци се съберяха и започнеха да претърсват?

Хенсън обеща да организира хората, така че те да се разпръснат като ветрило, а също и да изпрати човек да уведоми Ларкин.

Ларкин щеше да поиска да се присъедини към групата, затова Улф изпрати строги инструкции той да остане в къщата, в случай, че Моли се върне.

Тя със сигурност щеше да бъде много изплашена и Улф искаше тогава да има някой при нея. Решиха сигналът, че са намерили Моли, да бъде два изстрела във въздуха.

След като влезе в гората, Улф не остана дълго на пътеката. Ако Моли бе намерила пътеката, щеше да е в състояние да отиде и при Хелда Кинкейд. Не, тя се беше изгубила някъде тук, разтревожена и уплашена. Само след два часа щеше да се стъмни и да стане още по-студено, тогава щеше да бъде почти невъзможно да я открият. Улф нямаше намерение да излезе от гората без нея.

Улф мина покрай потока, където неуспешно се бе опитал да я съблазни. По това време на годината нямаше диви цветя. В продължение на известно време той вървеше по протежение на потока и когато навлезе в най-дълбоката част на гората, започна високо да вика името й.

Въпреки че не можеше да признае гласно, Улф знаеше, че обича Моли. Обичаше я повече, отколкото бе смятал за възможно. Ако не я намереше, ако не я изведеше със себе си, нямаше да го преживее. В гърлото му заседна буца.

Отново започна да я вика по име, викаше и викаше, но единственият отговор бе ехото.

Мери Хенсън бе казала, че Моли има вяра в него. Улф трудно можеше да приеме този факт. Той не бе имал вяра в нищо и в никого, още от ранното си детство, откакто умря майка му.

Не вярваше на Моли, на постоянните й уверения, че го обича и със сигурност нямаше вяра в себе си.

Улф навлезе още по-дълбоко в гората, воден единствено от инстинкта си. Тя можеше да бъде навсякъде, на мили далеч, или зад най-близкото дърво. На равни интервали я викаше по име, но му отговаряше само ехото от собствения му глас.

— Хайде, Червенокоске — прошепна той, докато навлизаше още по-навътре. — Не ми причинявай това.

Бе минала не повече от минута, когато отново я повика по име и този път му отвърна не ехото. Долови собственото си име, слаб вик, който, изглежда, идваше точно пред него.

Улф затича, като трескаво отмести встрани един нисък клон, и отново започна да вика, още по-високо, и когато Моли му отговори и този път, той разбра, че не се бе заблудил.

Заля го вълна на облекчение, когато видя част от червеното й наметало между сивите дънери на дърветата. Моли също тичаше към него, като отместваше ниските клони и прескачаше храстите, но изведнъж и двамата спряха. Едновременно. Застанали съвсем близо един до друг.

Качулката на Моли бе отметната назад, косата й бе в безпорядък, преплетена с иглички от боровете. Лицето й бе зачервено, но изглеждаше спокойна.

— Ти ме намери — каза тихо тя.

До този момент Улф никога не бе изпадал в ситуация, когато не знаеше какво да каже.

— Казах ти да не се отклоняваш от пътя — отвърна най-сетне той.

— Да, така беше.

Моли сведе поглед към кошницата, която стискаше с двете си ръце. Изглеждаше разкаяна.

Улф взе кошницата, пусна я на земята и принуди Моли да го погледне, като вдигна брадичката й. Никога не бе лъгал Моли, винаги се бе гордял, че е в известен смисъл честен човек, но от такава откровеност болеше.

— Ти скъси живота ми с десет години, Моли.

— Съжалявам. — Долната й устна потрепери леко.

— Организирах група от града, която те търси, всички мъже, които успях да намеря.

Сивите й очи се разшириха от изумление; само като погледнеше в тези очи и можеше да прочете чувствата, които я вълнуват.

— Отишъл си в града заради мен?

— Разбирах, че това е единственият начин, Червенокоске. Боже господи! — Той се предаде и я взе в прегръдките си. — Само като си помислех, че си се изгубила в тази гора, колко студено и тъмно ще е през нощта, разбирах, че не трябваше да ти позволявам да излизаш от къщата сама.

— Но нали ме намери — отвърна тя с успокояващ глас. — Всичко ще бъде наред.

Моли бе прекарала в гората цял ден, изгубена и отчаяна, и именно тя се опитваше да го успокои!

— Обичам те, Червенокоске — каза бързо Улф, преди да се бе отказал за пореден път.

— Не ми казвай това само защото знаеш, че искам да го чуя — прошепна Моли, сгушена на гърдите му.

Улф отново я накара да го погледне.

— Някога да съм ти казвал нещо, което искаш да чуеш?

— Не — усмихна се тя — винаги си бил болезнено откровен с мен.

Моли отново облегна глава на гърдите му.

— Винаги — прошепна Улф.

В продължение на един дълъг миг той просто я държеше в прегръдките си, чудейки се как изобщо си е помислял да я остави да си отиде.

— В последно време не бях толкова откровена с теб — прошепна колебливо Моли. — Не съм те лъгала, просто… не ти казах цялата истина.

Моли взе ръката му и я постави на корема си. Притисне пръстите му към леката заобленост, а на лицето му се изписа усмивка.

— Не съм напълняла, Улф — продължи многозначително Моли. — Това просто е нашият малък Улф.

— Моето първо червенокосо дете. — Улф я целуна нежно, вдигна я във въздуха и я завъртя. Моли се засмя весело, но усмивката й угасна, когато Улф я свали на земята и я целуна страстно. Моли с удоволствие се отдаде на целувката, затова Улф се учуди, когато тя отдели устните си от неговите.

— Улф, скъпи — каза тя, останала без дъх. — Ще ме помислиш ли за ужасно порочна, ако те помоля да ме любиш?

— Тук? — Улф хвърли поглед към сухите борови иглички, нападали по земята.

— Тук! — прошепна Моли. — Сега. В гората, където те намерих.

— Винаги съм си мислел, че аз те намерих — каза той, като положи Моли на земята.

Улф вдигна полата й, освободи набъбналата си мъжественост и с лек тласък проникна в нея. Подложил червената й наметка под тялото й, Улф я люби, както тя бе пожелала.

Това не беше порок. Това, което споделяха, бе красота, блаженство, изпратени им от рая. Моли не притежаваше тялото, душата или сърцето му, а с тяло, сърце и душа бе част от самия него. По-добрата част от него.

Усмихнати двамата се отправиха в посоката, от която бе дошъл Улф. Вървяха един до друг, кошницата на Моли се люлееше леко на ръката й. От време на време Моли трябваше да го следва през някое тясно разстояние между две дървета, но той и тогава не я пусна.

Когато чуха виковете на човек от групата, която претърсваше гората, Улф бързо отговори. Миг по-късно пред тях се появи огромен мъж. В едната си ръка държеше брадва, а в другата — карабина. Човекът погледна бегло Улф, като дори не се опита да прикрие омразата си и насочи към Моли подозрителния си поглед.

— Добре ли сте?

— Добре съм.

Мъжът насочи дулото на карабината към небето и даде два изстрела. Улф изобщо не хареса начина, по който мъжът държеше брадвата си, докато продължиха да вървят в посока към главния път.

— Сигурна ли сте, мис Моли, че сте добре? — попита я отново великанът, докато бързаха напред, опитвайки се да стигнат пътя, преди да се е стъмнило.

— Съвсем сигурна — отвърна радостно Моли.

— Попитах ви, защото… нали сте омъжена за Улф Тревелиън!

Улф преглътна острите думи, които бяха на езика му. Може би ще трябва да се сблъсква с това през целия си живот. Хората винаги щяха да се чудят защо жена като Моли се бе омъжила за него. Той самият не разбираше защо все пак продължаваше да се усмихва.

— Оценявам усилията ти, Уолъс, както и желанието ти да ме измъкнеш от гората — отвърна Моли, като стисна ръката на Улф. — Но ако си мислиш, че имам нужда да ме спасяваш от Улф, трябва да ти кажа, че се лъжеш.

— Или си закъснял твърде много — добави Улф.

Моли се засмя.

— Твърде много.