Големият портрет

I

През април 1972 година професор Ермано Измани, четиридесет и три годишен, редовен преподавател по електроника при университета в X, дребен на ръст и възпълен, с весел нрав, но боязлив, получи писмо от Министерството на отбраната, с което го канеха да се яви при полковник Джакуинто, началник на отдел Проучвания. Поканата имаше спешен характер.

Без да има и най-малка представа за какво можеше да се отнася, Измани, който пред представителите на властта имаше винаги комплекс за малоценност, побърза да се яви в министерството още същия ден.

Никога не беше ходил там. Влезе в приемната с присъщата си стеснителност. Веднага един униформен пазач го спря и запита какво обича. Той показа писмото.

Като погледна писмото, пазачът, който го беше посрещнал малко троснато (с небрежното си облекло и непохватни движения Измани не внушаваше уважение), като по чудо промени държането си. Извини се, помоли Измани да почака една минута и се втурна в съседната стая.

Появи се един лейтенант, поиска да види писмото, прочете го, усмихна се малко смутено и с подчертана почтителност помоли Измани да го последва.

„Какво ли пък толкова има в това писмо? — запита се Измани заинтригуван. — Защо, като го видят, се отнасят с мен като с важна личност?“ То му се беше сторило обикновено служебно съобщение.

Със същото страхопочитание се отнесоха към него и другите офицери, с все по-висок чин, в следващите канцеларии, през които преведоха Измани. Той дори остана с неприятното впечатление, че всеки един от тези офицери, щом видеше писмото, бързаше да прехвърли случая на други, по-отговорни, сякаш Измани беше човек, към когото трябва да се отнасят с най-голямо уважение, но неудобна и едва ли не опасна личност.

Полковник Джакуинто вероятно заемаше длъжност, много по-висока, отколкото можеше да се съди по чина му, защото контролните бариери, през които Измани трябваше да мине, за да стигне до него, бяха многобройни.

Джакуинто, около петдесетгодишен мъж в цивилно облекло, го посрещна почтително. Каза, че не било необходимо Измани да бърза толкова. Спешността, за която се намекваше в писмото, била обичайна формалност при всички преписки в неговата служба.

— За да не ви губя времето, господин професоре, ще ви обясня веднага за какво става дума. Или по-точно — и той се усмихна многозначително — ще ви запозная в общи линии с условията на работата, която министерството възнамерява да ви възложи. За какво точно се отнася, самият аз не знам. В някои сектори, вие разбирате, господин професоре, предпазливостта никога не е излишна. По този повод ще подчертая, че от всеки друг биха се изисквали предварително гаранции за най-строга секретност… Но при вас, господин професоре… вашата личност… вашите заслуги… вашето участие във войната… вашият авторитет…

„Накъде ли ще избие?“ — запита се Измани с нарастващо смущение и каза:

— Извинявайте, господин полковник, но аз нищо не разбирам.

Полковникът го погледна с лека ирония, стана от писалището, извади от джоба си връзка ключове, отвори масивен железен шкаф, измъкна някаква преписка и се върна при писалището.

— Ето в какво се състои работата — каза той, прелиствайки няколко страници, написани на машина. — Склонен ли сте, професор Измани, да направите една услуга на родината?

— Аз? Но как? — Подозрението му, че има някакво голямо недоразумение, ставаше все по-оправдано.

— Не сме се и съмнявали, господин професоре — каза Джакуинто. — Вашите патриотични чувства са известни на най-високо място. Именно затова се доверяваме на вас.

— Но аз… наистина не разбирам…

— Склонен ли сте, господин професоре — запита полковникът с променен тон, като наблягаше на думите си, — склонен ли сте за период най-малко от две години да се преместите в една от нашите военни зони, за да участвувате в дейност от висш национален интерес, а също и с изключителна научна стойност? Що се отнася до длъжността ви в университета, вие ще се водите в редовна командировка, ще получавате, разбира се, пълната си заплата плюс значителна сума командировъчни — не мога да ви кажа точно колко, но някъде към двадесет — двадесет и две хиляди лири на ден.

— На ден ли? — възкликна изумен Измани.

— Освен това обширно и уютно жилище с всички съвременни удобства. Местността е много здравословна и живописна, така пише тук. Една цигара?

— Благодаря, не пуша. Но за каква работа става дума?

— От избора, направен от министерството, струва ми се, става ясно, че са имали предвид вашата компетентност по някои специфични въпроси… След приключване на мисията правителството естествено не ще пропусне да ви засвидетелствува по най-осезателен начин… като вземе под внимание и вашата несъмнена жертва да живеете откъснат от останалия свят…

— Защо? Няма ли да мога да излизам оттам?

— Особеното значение на задачата…

— В продължение на две години? А университетът? А лекциите?

— Мога да ви уверя обаче, макар и да не познавам, както ви казах, естеството на работата, че ви се отдава възможност за извънредно интересни научни изследвания…И за да бъда искрен, ще добавя, че тук никой не изказа ни най-малко съмнение какъв ще бъде вашият отговор.

— И с кого ще…?

— Не съм в състояние да ви отговоря. Обаче мога да посоча едно име, едно известно име: Ендриаде.

— Ендриаде ли? Но той сега е в Бразилия.

— Официално в Бразилия, разбира се — и полковникът намигна. — Вижте, господин професоре, няма защо да се вълнувате. Може би сте малко нервен…

— Аз ли? Не зная…

— Та кой не е нервен днес при този напрегнат живот? Но в дадения случай е съвсем излишно, уверявам ви. Предложението, мой дълг е да подчертая това, би поласкало всекиго. Освен това не е толкова спешно. Вие ще си отидете, господин професоре, и ще продължавате да живеете както досега — и се усмихна, — все едно че не съм ви казвал нищо… все едно, искам да ме разберете добре, че кракът ви не е стъпвал в тази служба… Помислете върху това, обаче… помислете си… И когато вземете решение, телефонирайте ми…

— А жена ми? Може би ще ви се види смешно, но няма и две години, откакто сме женени…

— Моите поздравления, господин професоре… — Полковникът сбърчи вежди, като че ли обмисляше труден проблем. — Защо не… стига вие лично да гарантирате за нея…

— Жена ми е толкова простодушна и добра, че няма никаква опасност да… А освен това никога не се е интересувала от моята научна работа.

— Толкова по-добре — усмихна се той.

— Господин полковник, преди да…

— Кажете, кажете…

— Преди да взема решение в единия или в другия смисъл, не бих ли могъл…?

— Да узнаете нещо повече — искате да кажете?

— Е, да. Да изоставя всичко за две години, без дори да знам какво ще…

— Тъкмо затова, господин професоре, трябва да имате търпение. Уверявам ви, че аз не знам нищо повече от онова, което ви казах. Вие може би не ще повярвате, но боя се, че в цялото министерство няма нито един човек, разбирате ли, нито един, който да е в състояние да ви обясни каква ще бъде точно задачата, която ще ви бъде възложена. Изглежда абсурдно, знам. Вероятно и началник-щабът на армията не би могъл… Понякога механизмът на военната тайна стига до парадокс. Нашата задача е да пазим тази тайна. Онова, което тя съдържа, не трябва да ни интересува… Но вие ще имате време да се запознаете с нея, достатъчно време през тези две години…

— Извинете, но… как се спряхте именно на мен?

— Ние ли? Не ние се спряхме на вас. Изборът, препоръката дойде от самата зона.

— От Ендриаде ли?

— Не ме карайте да казвам онова, което не съм изрекъл. Може да е бил и Ендриаде, но не знам с положителност… Не, не, господин професоре, работата не е бърза. Вие се върнете към вашите научни занимания, все едно че не съм ви казвал нито дума. Благодаря ви, че дойдохте. Не искам да ви отнемам повече време. — И полковникът стана да придружи Измани до вратата. — Никак не е бърза… Но помислете върху това, господин професоре, и когато вземете решение…