Големият портрет

XI

Слънцето беше вече високо, когато Ендриаде и семействата Стробеле и Измани отидоха да разгледат съоръжението. Времето беше прекрасно, надвисналите планини блестяха с белите си и чисти склонове.

Минаха през ливадите и стигнаха до ниската оградна стена. Пред малка желязна врата чакаше главният техник Манунта.

Манунта отвори и те тръгнаха по тесен, слабо осветен коридор; после той отвори втора врата. Отново излязоха на открито на една тераса. Намираха се вече в съоръжението.

Няколко минути съпрузите Измани и Олга стояха занемели. Толкова необикновена бе гледката.

Пред тях беше зейнала дълбока пропаст, тясна долина без излаз, стръмен кратер, който криволичеше, докъдето поглед стига.

От дъното, където може би някога са шумели водите на поток, чак до горе склоновете на този кратер бяха изцяло покрити с чудновати конструкции, като скачени една с друга кутии, които образуваха безредно редуващи се тераси, следвайки изпъкналостите и вдлъбнатините на скалите. Но скали не се виждаха, нито растителност, нито пръст или течащи води. Всичко беше завзето и покрито от накацали една над друга постройки, прилични на силози, кули, пресечени пирамиди, зидове, висящи мостове, контрафорси, кантони, каземати, бастиони, които се разгъваха в зашеметяващи геометрични фигури. Сякаш някакъв град се беше сгромолясал по склоновете на пропастта.

Но нещо крайно неестествено в тези архитектурни форми им придаваше някаква загадъчност: нямаше прозорци. Всичко изглеждаше херметически затворено.

И още едно обстоятелство засилваше впечатлението За чудовищност: не се виждаше жива душа.

Въпреки това страшната бездна не напомняше за смърт или изоставеност. Напротив. Макар да не се виждаше нищо да се движи, под обвивката се усещаше как пулсира някакъв тайнствен живот. Защо? Може би поради трептенето на металните антени с най-странни форми, които стърчаха над горния ръб на постройките? Или поради неясния хор от приглушен шепот, отразени звуци, ромол, далечно клокочене и грохот, който се въземаше над стръмния град и се приближаваше и отдалечаваше на бавни вълни (а не беше ли само дълбокият грохот на тишината)? Или пък поради вибрациите на самотната метална решетъчна антена, която се издигаше високо над горния ръб на единия склон на урвата. На върха й беше закрепен сферичен похлупак със сложни прорези, напомнящ старинен шлем.

И още нещо. В тази необичайна гледка, независимо от голотата, имаше някаква могъща и в известен смисъл необяснима красота. И това не беше мрачната прелест на пирамидите и крепостите, на рафинериите, високите пещи и големите затворнически сгради. Напротив. Привидно хаотичната перспектива на кули, резервоари и павилиони с най-причудливи форми, които човек може да си представи, кой знае защо, радваше душата; и изразяваше нещо нежно, в левитация, както градовете в Ориента, гледани откъм морето. За какво му напомняше тя? Измани имаше смътното усещане, че всъщност познава всичко това отдавна, но като търсеше някаква връзка в спомените си, се натъкваше на неща, съвсем различни и далечни, например някаква градина, река и дори изящни произведения на изкуството. И море. И гори. Но независимо от всяка връзка, оставаше нещо неуловимо и тревожно.

Олга Стробеле наруши мълчанието:

— Е, и какво е това? — запита с преднамерено лекомислен тон. — Електрическа централа ли е?

Съпругът й беше поласкан от проявения от нея интерес. Тя твърде рядко се интересуваше от работата му. После се обърна към Измани:

— Сега разбра ли?

— Хм, може би-промърмори Измани. Той беше объркан. Жена му мълчеше. Застанал встрани и облегнат на парапета, Ендриаде съзерцаваше своето владение; той изглеждаше унесен в мечти.

Олга Стробеле настоя.

— Е, какво е? Може ли да знаем? — Беше облечена в бяла, прилепнала към тялото ленена рокля и изглеждаше много съблазнителна. Острото й деколте стигаше почти да талията и правеше рисковано всяко движение.

— Олга — започна мъжът й въодушевено и с назидателен тон, — Олга, това, което виждаш, тази, да я наречем, цитадела със своята камбанария или минаре-и посочи с дясната си ръка към антената, — това малко царство, херметически затворено и отделено от останалия свят…

Замълча. Ято големи птици кръжеше с остри крясъци около металическата сфера на върха на антената: сякаш искаха да кацнат, но в последния момент бяха забелязали някаква опасност.

— Та това гигантско съоръжение — поде Стробеле леко усмихнат, — което отне досега десет години упорит труд, е… просто казано… наш сродник, човек.

— Как така човек? — запита Олга.

— Да, човек. Една машина, направена по наше подобие.

— А главата? Къде е главата? Ами ръцете, краката?

— Няма крака-Стробеле направи гримаса на досада. — Външният вид няма значение. Проблемът беше друг. И един фабрикант на играчки може да направи някакъв робот, някаква марионетка, която да върви на краката си и да казва „добър ден“. За нас обаче, за нас беше от значение… да построим такова нещо, което да възпроизвежда онова, което става тук, вътре — и с показалец почука по челото си.

— А, електронен мозък! Четох вече за това във вестниците.

— Но нима не виждаш? — рече поривисто мъжът й. — Не е мозък, не е изчислителна машина. Вярно, може да прави изчисления, но това е най-малкото. Отидохме по-надалеч. Научихме това чудовище да разсъждава, да разсъждава по-добре от нас.

— Да живее като нас — добави Ендриаде, който досега стоеше безмълвен.

— Да живее ли? Но то не се движи. Стои там приковано към земята.

— Мила моя, няма значение дали се движи — обясни Стребеле. — Ако вземеш един човек и го завържеш на земята така, че да не може да се движи, той все пак си остава човек, нали?

— А необходимо ли беше да го правите толкова голям? Това е цяло селище, а не човек.

— Много по-малко е, отколкото го замисляхме. Първият проект предвиждаше един комплекс от апаратури, който би заел площ колкото Париж. Бяха извършени чудеса. Имай предвид, че ние виждаме само една малка част, останалото е скрито под земята. Вярно, че е малко обемисто, малко едричко…

Олга се засмя скептично:

— А като му говориш, то отговаря ли?

— Бих опитал. Но това има относително значение. Роботи, които реагират логично на светлината, на звука, на цветовете или на допир, са вече нещо обикновено. Бих казал, че тук ние постигнахме нещо повече: Реализирани са петте сетива. Роботът, както ти го наричаш, вижда, чува, различава близките неща.

— А вкус и обоняние? — запита Измани.

— Разбира се.

— И осезание ли? — попита Олга.

— Също. Виждаш ли онези неща като снопчета? Онези антени? Докосвайки един предмет, те го разпознават, определят.

— Ако съм разбрал добре, вие сте се опитали да придадете на това нещо, на това съоръжение, някаква… индивидуалност — каза Измани.

— Да, едно разграничаване — потвърди Стробеле.

— Мъж или жена? — попита Олга. — Обзалагам се, че…

— Това не е от значение — прекъсна я Стробеле, изчервявайки се като дете. — Една … една полова обусловеност не ни се струваше…

— И сте имали предвид някакъв модел, нали? Един човешки тип, към който да се придържате — каза Измани.

Следвайки сферичната извивка на земята, малки бели облаци пълзяха към загадъчния север. Като бавна тръпка техните сенки преминаваха по цитаделата, по начупеното тяло на огромното същество, разположено в урвата, и създаваха невероятно впечатление.

— Не бих могъл да кажа точно какъв… — рече Стробеле.

— Трябва да сте взели себе си за модел — подметна Олга, — нали се мислите за гении вие, учените.

— Ние ли? Тези неща решава Ендриаде. Ендриаде, който дотогава бе останал облегнат на парапета, се размърда:

— Аз ли? — И погледна към гостите. Изглеждаше стреснат, сякаш го бяха събудили от някакво мечтание. — Моля да ме извините. Трябва да отида да видя…

И се отдалечи по тясната площадка, надвиснала над пропастта, която по-нататък се губеше в криволиците на сложния бастион.

— Какво му е? В лошо настроение ли е? — обърна се Олга към Манунта, който се подсмихваше.

— Не, не — помъчи се да го извини главният техник, пълен, спокоен и весел човек, — той си е такъв, малко странен. Нали знаете… големите учени…

— На мен ми е много симпатичен — обади се Елиза Измани, сякаш за да предотврати някоя забележка на Олга.

— Истинска хала — рече Олга, — поразителен мъж, помита всичко по пътя си; само като го погледнеш, и разбираш.