Големият портрет

IX

Малко по-късно, на вечерята у Стробеле, Измани се срещна с Ендриаде и съпругата му. Спомни си смътно, че го беше виждал на конгреси. Сега му се стори друг. Беше заприличал на онези важни декоративни особи с вид на пророци, на носители на Нобелова награда, толкова уверени в превъзходството на своя ум, че едва ли не ставаха смешни. Беше облечен много небрежно, имаше дълги, разчорлени сиви коси и голям месест нос, говореше разпалено и с неочаквани обрати на мисълта. Трябва да беше на петдесет и пет години. Пълна противоположност на него беше жена му, към петдесетгодишна, скромна, кротка, мълчалива и леко меланхолична.

Пред тази толкова колоритна и властна личност Измани се почувствува нищожество. Но желанието му да разбере какво се върши тук беше толкова силно, че се престраши. Тази проклета тайна, заради която Джакуинто от министерството, капитан Вестро, старши лейтенант Троцдем и дори Стробеле при кратката им среща бяха премълчали целта на неговата мисия, започваше да прилича на фарс, едва ли не на заговор, за да го изкарат от кожата му.

— Може да ви се стори смешно — каза възбудено, щом седнаха на масата; беше му съвсем ясно, че по този начин се поставя в неизгодно положение, което можеше да изкуши двамата колеги да се възползуват от това, — но аз тук съм като някакъв натрапник…

— Натрапник ли? Защо, документите ти не са ли в ред? — попита Стробеле.

— Натрапник… чужд човек… Искам да кажа, че все още не знам нищо. Абсолютно нищо.

— За какво не знаеш нищо?

— За онова, което ще работя тук, което работите вие тук.

— Не са ли ти обяснили в министерството? — учуди се Стробеле.

— Нищо не са ми обяснили.

— Чудно нещо! Просто невероятно! — възкликна Ендриаде. — Нима на Джакуинто и съдружие не им е ясно, че всички тези мерки са съвсем излишни? Тайната, та тайната! Я кажете, Измани, вие какво си помислихте? Все нещо трябва да сте си представяли. Ще бъде интересно да чуем.

— Отначало реших, че е атомна бомба, но някои неща…

— Никаква атомна бомба, слава богу — прекъсна го Ендриаде. — Нещо много по-мирно, но в същото време много по-опасно може би. Така ли е, Стробеле?

— Опасно ли? — обади се Стробеле. — Не бих казал опасно.

Елиза Измани се намеси.

— Ясно, не искате да кажете. Може би защото сме тук ние, жените.

Ендриаде се забавляваше:

— Вие, госпожо, какво предполагате, че е?

— Аз ли? Нямам ни най-малка представа.

— А вие, госпожо Стробеле? — продължаваше Ендриаде.

Олга оправи нехайно съблазнителното деколте на роклята си и отсече:

— Това, което казвате, или по-точно не казвате, ме кара да се опасявам, че не е нещо забавно.

— Олга! — възмути се Стробеле.

— Защо? Не съм обидила никого. Но щом толкова го криете, трябва да е нещо важно, а няма нищо по-тъжно от важните неща; колко хубаво би било, ако можехме да минем без тях. Вие, учените, сте истински съкровища, не отричам, но когато се заемете с нещо сериозно, ставате ужасно досадни.

— Така ли? — каза Ендриаде. — Но все още има надежда: дали е нещо важно или не, още не знаем. — Изражението на лицето му се промени, той се заслуша в нещо. — Господи, какъв пороен дъжд.

Наистина се чуваше плющенето на дъжда, придружено от далечен прекъсващ се тътен. Ендриаде махна отегчено с ръка.

— Професоре, да не би да се страхувате? — попита Олга.

— Откровено казано, не знам.

— И все пак се въздържате да отговорите — намеси се Елиза.

— Мила госпожо, работата е много проста. Тук горе имаме една опитна лаборатория, която е… как да кажа? … която е от секретно естество. Така ли е, Стробеле?

— Точно така — потвърди Стробеле.

— Същевременно можем да кажем, че тук провеждаме… провеждаме едно сложно изследване в царството на природата. Така ли е, Стробеле?

— Така е.

— Същевременно можем да кажем, че тук на платото има нещо като… нещо като спортна площадка за упражнение на умствените способности… един стадион… хм… със свръхмодерни инсталации. — И Ендриаде се усмихна доволен. — Струва ми се, Стробеле, че бях точен?

— Съвършено точен.

— И така, Измани, доволен ли сте? — обърна се той към него.

Вече твърде разтревожен, за да може да приеме шеговития тон, Измани каза сухо:

— Сега знам толкова, колкото знаех и преди. Ендриаде се разсмя гръмогласно:

— Имате право, Измани. Простете ми, аз обичам да се шегувам. От време на време. Прощавайте. Хайде, Стробеле, обясни му ти, ти ще го направиш по-добре от мен.

С нескрито задоволство Стробеле се покашля и започна:

— Драги Измани, ти се намираш в опитното поле на военна зона трийсет и шест — това е официалното определение, макар и неточно, където се…

Олга почука три пъти с ножа по ръба на чашата. Имаше вид на ядосана (или пък беше някой от нейните номера?). Настъпи тишина.

— Извинете — каза тя с лукава усмивка, — може да ви се стори акт на насилие, но съм принудена да упражня моето право на домакиня.

— Какво право? — запита смутен съпругът й.

— Правото да поискам от вас…

— Струва ми се — прекъсна я Ендриаде, като оглеждаше дрехите си, сякаш търсеше петно по тях, — че не съм направил или казал нищо лошо.

— … да поискам от вас нещо съвсем просто: да смените темата на разговора.

— Но защо? — възропта Стробеле, тъй като го лишаваха от удоволствието да изнесе своята лекция.

— Защо ли? Това ще ви кажа, когато му дойде времето.

— Струва ми се малко странен начин да…

— О, за бога, Не се цупете, не искам от вас кой знае каква жертва.

— Госпожо — каза Измани, който отдавна седеше като на тръни, — откровено казано, бих предпочел…

— Да узнаете какво се прави тук, в Центъра, и така нататък, и така нататък… Така ли е, драги професоре? Но от какво се страхувате? Вие сте между приятели.

— Именно затова.

— И тъкмо на вас ли трябва да помагам? Тъкмо на вас? Вие забравяте, че между нас двамата има една голяма неуредена сметка. Ако мога да си отмъстя…

— Боже мой, мислех, че след толкова години… — каза Измани, неспособен да приеме шегата; после внезапно изразът на лицето му се промени: — Какво е това? Не чувате ли?

— Дъждът, плющенето на дъжда.

— Струва ми се, че бие камбана.

— Камбана ли? — възкликна иронично Ендриаде. — Тук горе няма камбани.

Беше някакъв непрекъснат слаб звук, но дълбок, сякаш идваше от далечна пещера; сякаш вибрираше огромен, но тънък метален лист.

— Да, и аз я чувам, — обади се Елиза Измани. Помълчаха няколко секунди, ослушвайки се. Звукът изчезна.

— Аз не чувам нищо — заяви Стробеле.

— Вие познавахте ли Алоизи? — обърна се Ендриаде към Измани.

— Не.

— И той казваше, че нощем… — замълча, сякаш се ослушваше, после, като че ли успокоен, се обърна към госпожа Измани и усмихвайки се, й пошепна, сякаш споделяше някаква тайна, но така, че и другите чуха: — Беше гений, един гений.

— И той ли? — подхвърли язвително Олга.

— Да, разбира се — отвърна Ендриаде, като че това беше най-естественото нещо на света. — И казваше, че нощем се чували странни шумове. Но аз не му вярвах, внушаваше си. А сега вие чувате камбана, но аз пак не вярвам, тази камбана не съществува, по всяка вероятност е някакъв лъжлив звук, който ни се струва, че чуваме, когато бързо сменяме надморската височина, както вие днес, Измани… Обаче — и тук гласът му се промени рязко, като придоби тревожни нотки, — обаче всички трябва да бъдем много внимателни, с отворени очи и уши, и колкото сме по-внимателни, толкова по-добре. През изминалите години бях по-спокоен, има охрана, редовно се правят проверки, апаратите за засичане са най-съвършени, при все това аз ги усещам наоколо, денем и нощем, като мишки, които гризят, гризят, за да си проправят път, не всички са глупаци, като онези в министерството, където мислят, че тук горе си играем на шикалки и напразно ядем хляба; а има и такива, които са разбрали или поне подозират и се страхуват, и какво ли не биха направили, за да пратят по дяволите нашата… нашето…

— Нашето съоръжение — подсказа Стробеле.

— Да, съоръжение. Докъде сме стигнали — това знаем само трима души и утре с вас, Измани, ще станем четирима, и абсолютно никой друг не знае за това, но онези там може все пак да са подразбрали нещо и да треперят. Смътно са подразбрали, сигурен съм в това, подразбрали са страшната истина: ако ние тук успеем, ще станем… — и така удари с юмрук по масата, че чиниите подскочиха.

— Ендриаде! — опита се да го успокои Стробеле.

— Ще станем господари на света!