Големият портрет

XIII

— От много, много години, драги Измани — започна Ендриаде, — когато бях млад и преди още да се дипломирам, все ме преследваше като натрапчива мисъл следният проблем: така наречената светлина на духа безусловно ли се нуждае от човека, за да се формира и съществува? Навсякъде ли извън нас е тъмнина? Или този любопитен феномен може да бъде създаден и другаде, стига да намери тяло, организъм, уред, изобщо подходящ съд?

Двамата седяха сами във всекидневната на Ендриаде. Стенният часовник показваше два и половина. В дълбоката тишина на нощта се долавяше обаче онова леко шумолене като от далечен водопад.

— Един робот, искате да кажете? — попита Измани.

— Почакайте. Размишлявали ли сте за странния ход на живота през хилядолетията? Какво сме били в началото? Едноклетъчни организми, водни мекотели. Съществувала е чувствителност, но в зачатъчно състояние. Духът, онова, което се нарича дух, още не е бил роден. Или по-скоро бил е едно толкова малко, плахо и колебливо пламъче, че едва се е забелязвало различието от растителния свят. Но да сме наясно, драги Измани, аз сега не говоря научно. Разказвам ви нещо като притча, за да добиете ясна представа за цялата работа. Мислите ли, че не разбирам вашето любопитство, вашето смущение, вашия скептицизъм? Вие се питате каква е целта на всичките тези неимоверни усилия. Би било лудост, дори престъпна глупост да се построи това чудовище, за да се получи някаква карикатура на мозък, един робот, способен да прави изчисления, да регистрира и запаметява впечатления, да се смее, да плаче, да киха, да решава задачи.

Ами тогава?… В течение на хилядолетията, постепенно, с помощта на еволюцията, с развитието на разсъдъчните способности или поне на условните рефлекси, или поне на сетивността … разбирате ли ме?… в даден момент от този безкраен процес се появява феноменът, който според мен представлява най-изумителната чудовищност, която историята на вселената познава.

— Човекът, нали? — засмя се Измани.

— Човекът — потвърди Ендриаде, — у когото, действително със стремителна бързина може да се каже, само за няколко милиона години се е извършила деформация, случай на гигантизъм, на разрастване, което много се съмнявам да е било предвидено в първоначалния проект на сътворението, защото твърде малко се съгласува с всичко останало.

— Деформация, казвате? …

— Да. Мозъчното вещество става все по-внушително, черепната кутия се разширява, нервната система стана толкова сложна, че внушава страх, изобщо човешкият ум се отдалечава все повече от ума на всички други животни. Или ще кажете, драги Измани, че в случая стана дума за божествено дихание? Можете. Феноменът, разглеждан обективно, не се променя…

— Но аз не виждам каква е връзката…

— Почакайте. Още малко. Работата е направо очевидна, но трябва да ви кажа всичко. И така, след като мозъкът на човека, нервната система и цялата му сетивност се развиват анормално, в даден момент… в даден момент, драги колега, на сцената се появява един неизмерим елемент, едно безплътно продължение на тялото, един невидим, но при все това значителен израстък, някаква издатина, която няма определени размери, тегло, форма и която, ако говорим научно, не знаем с положителност дали изобщо съществува. Но която ни създава много грижи: душата.

— Следователно Номер Едно е…

— Още една минута търпение. Аз казвам — и това е основният въпрос, — аз казвам: ако построим една машина, която да възпроизвежда нашата умствена дейност, без да бъде обвързана с определен говор, една машина, която обработва и решава задачите безкрайно по-бързо от човека и с много по-малка вероятност за грешки, бихме ли могли да говорим за разсъдък? Не. За да съществува, разсъдъкът се нуждае поне от малко автономност, от свобода. Ако обаче…

— Ако обаче построим Номер Едно, означава ли, че…

— Да, да. Ако построим — е, аз не казвам, че сме успели, — ако построим една машина, която да има възприятия като нас, която да разсъждава като нас (въпрос вече на пари, на време и на работа), защо трябва да се плашим от това? Ако успеем да я построим, тогава този прословут продукт, тази неосезаема същност, искам да кажа мисълта, неуморимото движение на идеите, които нямат почивка дори в съня, пък и не само мисълта, а и нейната индивидуализация, перманентността на особеностите, изобщо онзи тумор, съставен от въздух, който обаче понякога ни тежи като олово; та казвам: тогава този продукт, а именно душата, автоматично би се установила в такава машина. И нима ще се различава от нашата душа? Защо? Какво значение има дали обвивката вместо от плът бъде от метал? Не е ли жив и камъкът? Измани поклати глава:

— Ако ни чуеше монсиньор Ридзиери…

— Де да можеше! — усмихна се Ендриаде. — Тук няма никаква теологическа пречка. Да не би господ да прояви ревност? Без друго не произлиза ли всичко от него? Материализъм? Детерминизъм? Това е съвсем друг въпрос. Тук няма никаква ерес, никой не противоречи на отците от църквата. Напротив.

— Ще кажат, че е светотатство спрямо природата. Най-тежкият грях — възгордяването.

— Светотатство ли? Та това би било най-голямото тържество на природата!

— А после? Този огромен труд до какви предимства ще доведе?

— Целта, драги Измани, надхвърля всички досегашни опити на човека. Но е толкова велика, толкова прекрасна, че си заслужава да й отдадем и последния си дъх. Помислете: денят, в който този мозък ще бъде по-голям, по-мощен, по-съвършен, по-мъдър от нашия… този ден няма ли да бъде по-велик и от… как да кажа?… аз не съм философ. На свръхчовешката чувствителност и разсъдъчна способност ще съответствува и един свръхчовешки дух. И този ден няма ли да бъде най-великият в историята? И тогава от машината ще се излъчва една духовна мощ, каквато светът никога не е познавал, един неудържим и благотворен прилив. Машината ще чете нашите мисли, ще създава шедьоври, ще разбулва и най-скритите тайни.

— А ако един ден мисълта на робота се изплъзне от вашия контрол и започне да действува самостоятелно?

— Тъкмо на това се надяваме. Ще бъде истинска победа. Без свобода какъв дух ще бъде?

— И ако, бидейки с душа, подобна на нашата, се поквари като нас? Ще можем ли да се намесим, за да го коригираме? И няма ли да успее той със своя невероятен ум да ни измами?

— Но той е роден чист. Също като Адам. Оттам и неговото превъзходство. Той не носи в себе си първородния грях. — И замълча.

Смутен, Измани си почеса брадата.

— И това ваше съоръжение, Номер Едно, следователно е…

— Точно така. То е опитът. И имаме основания да смятаме, че…

— Че разсъждава като нас?

— Надявам се.

— И как се изразява? На какъв език?

— На никакъв език. Всеки език е клопка за мисълта. Изхождайки от изначалните елементи, ние възпроизведохме функционирането на човешкия ум. Изразяването на връзката между думата и назования предмет бе заместено от изразяване чрез действие. Това е старата гениална система на Чекатиев. Всяка мисловна комбинация се-превръща в диаграма, която съдържа зараждането, развитието и завършека на комбинацията, но позволявайки тя да бъде обхваната изведнъж. Това е самият отпечатък на мисълта без никаква връзка с някакъв език.

— И с помощта на какво средство?

— Чрез намагнетизиран проводник. Посредством една много проста система от този проводник се получават нагледни схеми.

— И как става разчитането им?

— Въпрос на практика. Аз вече ги разчитам по-бързо, отколкото вестниците. Разбира се, това е известна пречка. Но и звукът помага. От намагнетизирания проводник освен нагледната диаграма може да се извлече и звукът. И след дълъг опит започваш да го разбираш.

— Вие, Ендриаде, разбирате ли го? Представям си го като някакво свирене, някакво скимтене.

— Точно така. Понякога успявам. Това е самият звук на мисълта, едно особено, въодушевяващо усещане. Впрочем разбирането или неразбирането е в зависимост от специална чувствителност.

— А например с мен, който съм външно лице, този Номер Едно как би се разбирал?

— Това е една от вашите задачи, драги Измани. Трябва да се състави нещо като речник на мисловните операции. И на всяка комбинация от знаци да се намери, доколкото е възможно, съответната дума.

— А вие, Ендриаде, как се разбирате с машината? Тя разбира ли нашия език?

— Нарежданията, съобщенията се дават чрез перфокарти. Но не е изключено машината да разбира поне отчасти какво говорим.

— Би било чудовищно.

— Разбирам ви, драги Измани. Вие не вярвате. И в известен смисъл имате пълно право. Но ще видите, ще видите. Вече имаме голям напредък. И ще успеем, вече съм спокоен. Най-трудното е направено. Онова, което ни остава още, е най-лесно. Да. Ще успеем… да създадем свръхчовека. И дори повече: демиурга, нещо като бог. Този, този е пътят, по който най-после ще се отърсим от нашата мизерия и самота.

— Опасно е. В даден момент ще бъде практически невъзможно да се контролира всичко, което става в подобен мозък.

— Точно така. И това вече става с нашия Номер Едно. Но не бива да се тревожим. Създадените от нас предпоставки са „здравословни“. Можем да спим спокойно.

— А то?

— Какво то?

— Спи ли нощем? Никога ли не почива?

— Не бих казал точно, че спи. По-скоро дреме. Нощем цялата му дейност стихва.

— Намалявате ли подаваната енергия?

— Не, не, укротява се само, именно сякаш е уморено.

— А дали сънува?