Големият портрет

VIII

Когато пристигнаха, беше вече нощ и валеше. В една част от пътя колата се изкачваше през тунел в скалите. По едно време излязоха на широка площадка, където имаше четири големи врати, затворени с ролетки. Тогава внезапно стана тъмно: изгасна светлината в галерията, изгаснаха и фаровете.

— Какво има? — разтревожи са Измани.

— Нищо, господине, само няколко секунди търпение — беше отговорът на шофьора.

В мрака се чу шум от вдигаща се ролетка. Коя от четирите? После, без да запали светлините, воден може би от една червена точка, светнала в малък квадрант на таблото, шофьорът потегли бавно.

След малко зад тях се чу шум от спускаща се ролетка. И светлините се запалиха.

Тунелът продължаваше, стръмен и с много концентрични завои, до втора площадка, почти като първата, само че вратите бяха три. Тук се повтори номерът с изгасването на светлините. И пак не се виждаше жива душа.

Изминаха разстояние от около четиристотин метра, както прецени Измани. После излязоха на открито — вероятно на платото.

Озоваха се пред ниска и гола постройка, подобна на каземат, с няколко малки осветени прозореца.

Щом слезе от колата, Измани се заоглежда, надявайки се да види нещо. Но с изключение на входа на този охранителен пост всичко беше потънало в тъмнина. Стори му се обаче, че от двете страни на постройката има оградна стена, висока около четири метра, която се губеше в мрака. Може би това беше последната преграда. В това време един мъж към четирийсетте се приближи да ги посрещне: професор Джанкарло Стробеле.

Стробеле беше елегантен мъж, с подчертано интелектуална физиономия, която изразяваше самоувереност. Измани, който не го беше виждал никога, беше неприятно поразен от аристократическата му самонадеяност.

На прага прегърна жена си и се представи учтиво на семейство Измани. После ги въведе, в караулката, наподобяваща портиерна на промишлен завод.

През малък коридор Стробеле ги заведе до една врата, срещуположна на онази, през която бяха влезли, и отново се озоваха на открито. Тук чакаше колата, която междувременно беше заобиколила постройката през някакъв страничен вход. На няколкостотин метра разстояние, на високото, се виждаха светлини като от прозорци на къщи.

Продължаваше да вали. Колата пое по една стръмна алея и в светлината на фаровете се появяваха и изчезваха ливади, скали, горички от листокапни борики и ели. Вече бяха близо до светлините.

— Ето — каза Стробеле, когато слязоха пред малка вила с приветлив вид, като швейцарска хижа. — Това е вашата къща. Там долу — и посочи друга вила — живея аз. А онази горе е къщата на нашия шеф Ендриаде. В нея на първия етаж живее и майор Мирти, инспектор от военното министерство. Моля, настанете се; студено е, но се надявам, че камината е запалена. Ваша помощничка, госпожо, ще бъде едно прекрасно момиче — камериерката на Алоизи… Ти, Измани, го познаваше, нали?

— Алоизи ли?

— Да, кой не го познаваше. Живееше тук от близо десет години. Изключителен човек, за неговите открития хората не узнаха нищо, но ще дойде ден… Умря преди няколко месеца.

— Тук ли умря?

— Беше страстен ловец, ходеше сам из планините. Една вечер не се завърна. Намерихме го след три дни.

Беше паднал от една скала. За нас това бе трагедия във всяко отношение. От малкото, което е направено тук, в Центъра — и се усмихна многозначително, — дължим поне петдесет процента на Алоизи. Ако нещастието беше станало преди четири-пет години, едва ли Ендриаде и аз щяхме да успеем да завършим… да осъществим онова, което…

— Аз ли ще… — запита боязливо Измани, почувствувал се неудобно, — аз ли трябва… затова ли ме изпратиха тук… изобщо аз ли ще бъда неговият заместник?

— О, не, не вярвам. Ако трябва да заместиш някого, то ще заместиш мен…

— Теб ли? Защо? Отиваш ли си?

— Не, не сега. След месец и половина-два. Слава богу, цикълът, да го наречем така, цикълът на моята работа практически е приключил. Ето дневната, там има един малък кабинет, оттам се отива в офиса и зад него е кухнята; спалните са горе. Общо взето, твърдя това, за щото живея тук от години, тези къщички са добре устроени; единственото неудобство — но откровено каза но на мен не ми пречи — е дървената английска стълба в дневната, защото някои предпочитат спалните им да са съвсем отделени; друго неудобство е шумът; вратите са от масивно дърво, но ако някой е пуснал радиото долу, се чува в спалните; но вие сте двама, а Джустина е много тиха, понякога прилича на котка, така безшумно се движи. А, ето я и нея…