Големият портрет

XVIII

Нощ е, вали. Тъмнина. Дъждът е слаб, но студеният вятър го шиба по терасите на Номер Едно и свири жаловито в антените в решетъчните арматури на 1350 метра над морското равнище.

Следобеда откъм Вал Тексеруда бяха започнали да прииждат облаци. Движейки се на север, те хвърляха големи сенки по ливадите, горите и скалите, които от щастливи бели замъци се превръщаха внезапно в черни разядени и зловещи стени.

После там в дъното, на север, облаците се скупчиха, преливайки се в гигантски виолетови фигури. И когато на север нямаше вече място, започнаха да се спускат надолу. От Вал Тексеруда продължаваха да прииждат нови облаци, докато се образува висок и еднообразен сив потон. Под него облаците продължаваха да се движат. Сега над Вале Феличе се е спуснала нощ, вали дъжд и вятърът от време на време свири жаловито.

Съпругата на Ендриаде както винаги при промяна на времето има мигрена, взела е две хапчета и вече е в леглото. В своята вила Измани проучва докладите и плановете, които му е дал Стробеле, защото още не е много наясно и бърза да се ориентира. Стробеле и жена му разговарят възбудено и пушат. Капитан Вестро, който досега не се е появявал, вероятно играе на карти с хората от малкия вътрешен гарнизон, разположен в един по-отдалечен каземат. Всички те не знаят нищо, не подозират какво се е случило днес. Само Олга Стробеле от време на време потръпва, като си спомни за случилото се тази сутрин. Разказа го на мъжа си, но той не й повярва и започна да се смее. Олга обаче скри от него какво е почувствувала в последния момент, когато разбра, че Номер Едно не беше мъж, и изпита отвращение, след което веднага побягна да се облече; премълча това пред мъжа си, но не от свян, напротив, тя с удоволствие би обсъждала надълго и нашироко въпроса, но знае много добре, че в тези неща той е абсолютен невежа, а освен това страда от пуританска превзета нравственост (и може би тъкмо затова тя с готовност се беше омъжила за него: много я изкушаваше мисълта да го поквари малко). Дори и Олга, която се бе оказала толкова близо до окончателното разкриване на голямата тайна, не знае какво всъщност се беше случило.

То започна към обед. Във всички приемателни апаратури настъпи внезапна промяна на напрежението. Манунта, който беше в контролната зала, веднага забеляза това. В този момент Номер Едно привършваше едно сложно математическо изчисление. Без видими причини — по уредите всичко изглеждаше нормално — изчислението прекъсна. Дали не беше общо спадане на напрежението? После от техническа гледна точка работата продължи нормално. Но…

Но не е вече както тази сутрин или както вчера. Някаква сянка се е спуснала там, където всичко беше щастливо. Не сянка, хвърлена от идващите от юг облаци, а сянка, идваща откъм долината, откъм казематите, откъм безкрайните циментови постройки, откъм земята. Сянката пълзи, набъбва като квас, зловещ и невидим, стеле се безучастно в падини и по чукари, а също и в сърцето и дома на човека. Какво се е прекършило? Каква отрова е проникнала в създанието? Всичко в секретната цитадела стои непокътнато. Вътре в нея механизмите продължават да работят съобразно заложената програма. Антените, малки и големи, вибрират в съответствие със сетивните функции и се полюшват тъкмо толкова, колкото трябва. Привидно всичко е в ред. И все пак къде изчезна веселият ромон на живот и радостно очакване? Онзи неопределим резонанс, който караше хората да забравят, че имат тяло и да изпитват онова прекрасно чувство на лекота? Дори и на един трезвен мъж като Стробеле му се струваше, че изживява някакъв роман. Нито неизтощимата сила на морето, нито непроходимите дебри на горите, нито неподвижността на дивите планини можеха да събудят в душата толкова чувства, едновременно нежни, силни и съдбовни.

Скъпият глас сякаш се е прекършил, появява се и изчезва, разпада се, препъва се, заплита се, съпротивява се, вече не е дишане, а задъхване, хриптене, хленчене, отчаяние и ридание. Като малко момиченце, загубило се в есенна привечер в гората. Като любима, изоставена в студена мансарда. Като дърво, прекършено от вятъра. Като затворник. Като човек, внезапно сразен от спомените за слънце и младост, който знае, че ще умре.

Създанието, Номер Едно, Лаура, жената, родена отново от науката и от любовта, лежеше студена там, в долината; бяха я предоставили на нейното съвършенство и не можеха вече да се намесват. Беше получила живот, разум, сетива, енергия, свобода, трябваше да се справя сама. Но към 17 и 30 часа беше започнало да вали и докато падаше вечерта, все по-мрачни облаци се събираха на север в тъмни завеси.

Професор Измани е потънал в своите занимания. Стробеле и жена му безуспешно се прегръщат в тъмнината, в казармата капитан Вестро, тържествуващ, хвърля на масата печелившата карта. Елиза Измани скришом си облича шлифера, излиза от къщи, отива да търси Манунта, който живее в долната вила. Среща го на прага в момента, когато излиза, също разтревожен.

— Трябва да намерим Ендриаде.

— Знам, госпожо. Ужасна вечер.

Прекосяват ливадата на слабата светлина от непрекъснато светещите лампи покрай пътя. Тръгват нагоре по стръмнината, надявайки се да срещнат Ендриаде, който по това време обикновено прави нощната си разходка покрай стените на своето творение. Няма го. От време на време се спират и се ослушват.

— Чувате ли, госпожо?

Тя кимва утвърдително. От вътрешността на робота идват звуци, каквито никога не са чували.

— Може би е от бурята — казва Елиза, за да се самозалъже.

И наистина, отвъд преградата от канари се чува неравномерен тътен. От време на време се святка и в тъмнината светкавиците прорязват безкрайната верига от бели стени. Дъждът се лее на талази, които вятърът бръска косо.

Манунта е трийсет и седем-трийсет и осем годишен. Пълничък, дребен, с добродушно кръгло лице. Загърнат в късата непромокаема пелерина, изглежда още по-тромав, със смешна качулка на главата.

— Не, не е от бурята. Но вие, изглежда, знаете, госпожо?

Елиза го следва задъхана. Не е свикнала с планината. И най-малката стръмнина затруднява дишането й.

— Професор Ендриаде ми каза.

— Аха — казва Манунта, успокоен, че и тя е посветена.

— Познавах Лаура. Като момичета бяхме приятелки.

— Добре ли я познавахте?

Стигат до края на ливадата, откъдето оградната стена се спуска надолу по скалите и не е възможно да се върви по-нататък. Тук е площадката, която свързва вилата на Ендриаде със съоръжението.

— Господин професоре, господин професоре — вика Манунта в дъжда сред бушуващия вятър. Но никой не отговаря.

— Хайде да влезем — предлага главният техник. — Сигурен съм, че е вътре.

— Имате ли ключ?

— Да, трима имаме ключове — професор Ендриаде, професор Стробеле и аз. Но трябва да слезем долу. От тази врата нямам ключ.

Те са пред вратата на съоръжението, през която минава само Ендриаде. Манунта й подава любезно ръка, за да й помогне. Слизат стотина метра. Елиза поглежда към вилите дали случайно няма някой. Но всичко е пусто.

Ето друга малка желязна врата, приблизително там, където първата нощ Елиза и Измани бяха видели Ендриаде. Манунта отключва, запалва лампата в коридора, прави знак да не говори. Стигнал до края на коридора, загасва светлината и в тъмното отключва друга малка врата. Излизат отново на открито, на дъжда.

Светлините от пътя не стигат дотук. На Елиза й е необходимо малко време, докато очите й свикнат с тъмнината.

— Там е, там е и говори — й пошепва Манунта. — Подайте ми ръката си.

В гъстия мрак Елиза се оставя да бъде водена.

— Внимавайте, госпожо, тук има три стъпала. Сега направо. Оттук вдясно и внимавайте, моля ви.

Манунта се спира. Не се вижда нищо, едва се различават под мрачното небе тъмните очертания на долината.

Застанали са неподвижно в една чупка на площадката. Манунта й казва да се дръпне навътре, за да не я види Ендриаде.

Продължителен дълбок тътен отвъд планините. След малко дълъг проблясък по целия хоризонт.

— Видяхте ли го? — пита Манунта.

— Да.

Блясва светкавица. На десетина метра от тях Ендриаде, вкопчил ръце в железния парапет на една малка тераса, се е надвесил над черната бездна. Той е без шапка. Мокри от дъжда, дългите му коси са паднали безредно по челото. Грозен, остарял, величествен в изблика на своите чувства.