Големият портрет

VII

Олга Стробеле донесе весело настроение и жизненост. Беше на двайсет и осем години, стройна, с червени коси и бяла, осеяна с лунички кожа, продълговати бадемовидни очи, месести устни, едновременно приканващи и надменни, дръзко, весело и предизвикателно лице, тънка талия, силни и хубави крака. Красива, самоуверена жена, по която хората по улицата се заглеждаха.

Щом видя Измани, възкликна:

— Вие едно време, преди единайсет години, не преподавахте ли в „Томазео“?

— Да, откъде знаете? В този лицей преподавах четири години алгебра.

— Ах, хитрец такъв! Я ме погледнете! Лицето ми не ви ли говори нещо?

— Да, струва ми се… Аз съм лош физиономист… освен това вие, жените, непрекъснато се променяте…

— Аз съм Олга Котини, не си ли спомняте? Хикс равно на две по корен квадратен от… Скъсахте ме на изпита и дори не си спомняте… Да знаете, че ще си отмъстя…

— Ако знаех… Ако можех да предположа… — измънка глуповато Измани, почервенял от смущение.

— Хайде да се помирим, прощавам ви — каза тя, като го прегърна и целуна по бузите. След това се обърна към госпожа Измани: — Извинявайте. Джанкарло не прекъснато казва, че съм дивачка… Но нали разбирате, срещам учителя, който ме е скъсал! И при това тук… Ах, да знаете как мразех вашия съпруг, как го проклинах. Трябва да ви кажа, професоре, че на изпитите вие бяхте доста лош… Особено с мен… Ще си отмъстя, да знаете.

Елиза Измани не се засегна. Дори се зарадва, че една толкова весела и жизнерадостна жена идва с тях горе. На съпруга й това щеше да подействува ободряващо. Дори не й мина през ума да ревнува, макар и да разбираше, че Олга Стробеле се харесва много на мъжете. Толкова сигурна беше в своя Ермано.

— Отдавна ли сте омъжена за професор Стробеле? — запита тя.

— Почти от три месеца.

— И вие ли живеете горе?

— Не, за пръв път отивам там. Като съпруга досега не мога да кажа, че съм много доволна. Оженихме се, направихме едно десетдневно сватбено пътешествие и после моят „наръчник“ ме остави сламена вдовица.

— Наръчник ли?

— Шегувам се. „Наръчник“, защото има манията все да обяснява. Изобщо след десет дни ме заряза. Спешни задължения, строга тайна. Повече от десет години работи горе в Центъра и изглежда, че не му стига. Заряза ме, и толкоз.

— Но сега отивате при него.

— Ще остана горе двайсет дни, най-много месец. После ще се приберем заедно. Неговата работа била почти приключена, ми каза.

— Каква работа? — побърза да запита Измани.

— Да ви кажа право — и аз не знам.

— Кой знае какво грандиозно съоръжение е…

— Какво съоръжение?

— Онова горе.

— Защо? Вие не сте ли ходили горе, професоре? Олга го погледна, като наклони леко главата си на една страна, сякаш усети някаква клопка.

— Не сте ли ходили?

— Никога.

Жаден да узнае нещо, на Измани много му се искаше да пита още, но разбираше, че не бива да задава нетактични въпроси в присъствието на Троцдем и Пико.

В падащия здрач разговорът им бе прекъснат от пристигането на колата от Центъра, за да ги вземе. И така семейство Измани и госпожа Стробеле, след като се сбогуваха с Троцдем и му оставиха по-големия багаж (щеше да го изпрати на следващия ден с друго превозно средство), потеглиха към платото.

Малко след контролния пост пътят внезапно стана много стръмен. Вече почти не се виждаше нищо, също и поради мъглата.

По едно време пътят внезапно свърши под висока и отвесна жълтеникава скала.

В сумрака Измани отначало не забеляза, че в скалите имаше голяма желязна врата. После видя, че от двете страни, там, където скалите бяха не така стръмни, започваше ограда от три или четири реда бодлива тел. И някакви издадени кръгловати неща, може би изолатори, които го наведоха на мисълта, че по телта минава ток.

Нямаше жива душа. Беше влажно и студено. Мястото беше необикновено диво и неприветливо. Шофьорът каза:

— Може би ще трябва да почакаме няколко минути. Когато слизах, работеха в тунела, трябва да е станало някакво малко срутване.

— Предупредихте ли, че сме тук? — попита Елиза Измани.

— Не е нужно — рече войникът. — Те знаят.

— Откъде знаят?

Шофьорът впери поглед в жената, двоумейки се дали да отговори. После, очевидно успокоен от израза, на лицето й, мълчаливо посочи към желязната врата, на която едва се забелязваше някакъв малък квадрат.

Елиза не поиска повече обяснения. „Трябва да е някакъв апарат, фотоелектрически или телевизионен, или някаква подобна дяволия“, помисли си тя.

— Аз ще сляза да се пораздвижа, че ми изтръпнаха краката — каза Олга Стробеле.

— Ще сляза и аз — каза Измани, надявайки се да разбере нещо.

Повървяха петдесетина метра надолу по пътя край пропастта. Мъглата им пречеше да видят колко е дълбока тя. Само неясни, чезнещи сенки на надвиснали издатини, на борчета, вкопчили се в най-невероятни места. Измани изпита странно и непознато за него удоволствие, когато Олга Стробеле, жената, която би било толкова хубаво да можеш да пожелаеш, го хвана под ръка. Усещаше нейното ухание, смесено с мъглата, с влагата, с вкуса на смола, който се носеше във въздуха; никога не беше долавящ толкова приятно ухание.

Тя мълчеше, може би нарочно чакаше да заговори той, защото й правеше удоволствие да го поставя в неудобно положение. Измани се обърна да погледне назад, в сгъстяващата се мъгла автомобилът почти не се виждаше вече.

— Е, госпожо — каза най-после, — тук няма кой да ни чуе. Кажете ми, какво правят горе в Центъра?

— Професоре — отвърна тя шеговито, — вие действително ми имате зъб. Скъсахте ме на изпита, а сега пък почвате да ми се подигравате.

— Слушайте, момиче, не може да не знаете какво прави горе вашият съпруг.

Тя избухна в смях, необичаен за това място:

— Моят съпруг ли? Но вие трябва да знаете какво прави. Щом ви изпращат горе в Центъра, професоре, не може да не сте осведомен.

— Обаче не съм, аз не знам нищо, не ми казаха нищо.

— Кой не ви каза?

— Онези от министерството.

— И вие въпреки това приехте да дойдете?

— Както виждате. Но на мен не ми допадат такива загадки, аз обичам…

— Аз знам по-малко и от вас.

— Но вашият съпруг не ви ли е обяснил? Не ви ли е казал какво представлява този загадъчен Център? Все нещо трябва да ви е споменал. Поне приблизително знаете какво вършат.

Измани почувствува отново да го обзема тревогата, объркването, почувствува се съвсем безпомощен пред една огромна и застрашителна неизвестност — тягостно състояние, в каквото беше изпадал вече през време на войната.

— Горката аз, можете пак да ме скъсате, но не мога да ви отговоря.

— Но какво е? Някакъв завод ли е?

— Кой го знае. Джанкарло споменаваше за някаква лаборатория.

— Каква лаборатория. Химическа ли? Чу се клаксонът на автомобила.

— Викат ни, професоре. Сезам, отвори се, и планината се отвори… когато на нея й скимне, разбира се. Да вървим.

Тя хвърли цигарата. Червената точка полетя в пропастта и мъглата безшумно я погълна.

Тръгнаха към колата. Олга почти се затича.

— Значи — рече Измани, като се мъчеше да я догони, — значи вие наистина не знаете нищо?

Тя дори не го чу.