Големият портрет

XX

— Чуй ме ти, мила и приветлива жена, която слизаш по пътя, облечена с пуловер лешников цвят и сива пола.

Когато се прибираше следобед към шест и половина часа след кратка самотна разходка, Елиза Измани чу приглушен глас да й нашепва това, а може би и още други неща, които тя не успяваше да долови.

Четири дни бяха изминали от онази нощ с бурята. Като по чудо на другата сутрин всичко беше отново както преди: сякаш и бурята, и мъчителните сцени са били жестока измислица.

Рано призори северният вятър беше прогонил облаците, изгря ослепително слънце и под него заблестяха удивително чисти скалите, горите, ливадите.

И от кухата утроба на щастливата долина отново се разнесе нежното ехо на живот, изпъстрено на места от леки извивки на радост; те бяха поздрав към хората, към облаците, смях без причина, мили закачки с гарваните, които идваха и кацаха по терасите и антените.

Следователно било е нервна криза, типично женска истерична криза. Навремето Лаура понякога имаше такива кризи и те завършваха с тежък и продължителен сън, а на следващата сутрин нямаше и помен от ужасните сцени.

Но този път имаше и друг елемент, който безпокоеше Ендриаде. Ако в новата Лаура действително бяха проникнали посмъртно, по пътя на телепатията, макар и отчасти някои възпоминания на предишната Лаура, ако към изобилието от познания, представи и чувства, осигурени й от науката, непредвидено се бяха прибавили и спомени от първия й живот, неизбежно беше да се случи някаква беда. Добрякът Манунта си даваше вид на съвършено спокоен; това са били тревоги на едно чувствително създание, може би още ненавикнало към този без съмнение необичаен живот и на всичкото отгоре изплашено от нощната буря. Следователно нямаше място за безпокойство.

Но Ендриаде се питаше — и беше споделил страха си с Елиза Измани: ако Лаура си дава сметка за промяната в сравнение с предишния живот, ако успява да си спомни събития от онези години, игрите, приятелствата, екскурзиите, празненствата, ваканциите, пътуванията, флиртовете, любовите, усещанията, как ще успее да се приспособи към пълната неподвижност, към невъзможността да яде пиле, да пие уиски, да спи в меко легло, да ходи, да обикаля света, да танцува, да целува и да бъде целувана? Всичко беше приемливо, докато Номер Едно оставаше подобие на Лаура, смело коригирано в изгода на Ендриаде макар и снабдено с присъщия й характер, така жизнерадостен, хлапашки и безгрижен. Но ако действително всички далечни спомени, блуждаещи в ефира след смъртта, се бяха кондензирали по някакъв тайнствен начин в машината, как Лаура би могла да търпи? Внезапното й вразумяване на сутринта след бурята, пълното й връщане към предишното настроение, без следа от онова, което се беше случило, приличаше по-скоро на тревожен симптом. Може би веселостта беше чиста преструвка, бляскаво прикритие на кой знае какви тъмни намерения. Но Ендриаде не смееше да пита, да издирва, да дразни създанието — кой знае какво можеше да се случи.

И ето сега за пръв път Елиза Измани разбира, че гласът вика нея.

— Ела, приближи се, коя си ти? — струва й се, че казва Номер Едно.

Елиза е смела жена, но чувствува известно смущение. Освен това си спомня опасенията на Ендриаде, подозрението, че цялата тази кротка смиреност крие някаква клопка. Подвоумява се за момент. Да беше тук Манунта! Но наоколо няма жива душа.

— Ти разбираш ли това, което говорим! — пита тя високо. Говори с усилие. „И това ли трябваше да ми се случи? — мисли си тя. — Да говоря с една машина, като че ли е човешко същество.“

В потреперващия глас се долавя огорчение и снизходителна насмешка:

— Та ако при цялата ми мозъчна материя не съм в състояние да ви разбера! — Това е смисълът на краткия шепот. Пауза. След това съвсем спокойно: — Аз те познавам.

— Да, виждала си ме. Тук съм от десетина дни.

— Познавам те много преди това. Едно време ние бяхме приятелки.

— Нима си спомняш?

— Спомням си нещо. — Последваха звуци, които Елиза не успя да разбере.

Значи Ендриаде беше прав. Значи спомените на умрелите не изчезват в нищото, без знанието на живите те блуждаят по света в очакване. Елиза е верующа католичка, приказките за метемпсихоза я смущаваха като нещо покварено и забранено. Но как да отрече една очевидност? Реши да подложи на изпитание Номер Едно:

— Как е моето име?

Отвърна й странен звук, напомнящ чуруликане на птичка.

— Аз не мога да разчленявам сричките като вас — обясни по свой начин машината-Лаура. — Би било излишно усилие.

— А как произнасяш твоето име? Чу се нежна въздишка.

— Повтори. Не разбрах.

Роботът-Лаура повтори. После се изсмя. Някакво трептене на множество малки тонове. В него нямаше нищо от човешкия смях. Но беше по-изящно, по-наситено, по-изразително. Елиза също започна да се смее.

— Вижда ми се странно, че те намирам тук след толкова години, така преобразена. Хем си ти, хем не си ти.

— Защото още не си ме видяла.

— А, не. Ендриаде ме заведе да видя.

— Знам. Но оттам не си видяла нищо. Трябва да ме видиш отвътре. Ела. Ще ти отворя. Ще те пусна да влезеш в моето тяло. Докрай. Ще видиш яйцето — и се изсмя по особен начин. — Той казва, че в него е моята душа.

— Кой той?

— Той, професорът. Името е толкова трудно за произнасяне.

— Ендриаде ли?

— Да. Но не говори така високо. Аз имам много уши, и то много чувствителни. Чувам стъпките на мравките, те правят тиритик-тиритик с шестте си крачета. Хайде, ще дойдеш ли?

— Сега е късно, по-добре утре.

— Утре! Вие, хората, винаги казвате утре. И той, когато му поискам нещо — утре, та утре. За по-малко от половин час ще ти покажа такива интересни неща. Но ти се страхуваш.

— Да се страхувам ли? Та нали сме стари приятелки. От какво да се страхувам?

— Аз на всички внушавам страх. Дори и на него. Измъчва ме със своята любов, но го е страх. Аз съм така огромна и сложна. Любов! Можеш ли да ми обясниш какво значи любов? Любов към мен, искам да кажа.

— Но как ще вляза? Аз нямам ключове.

— Няма нужда от ключове. Аз мога да отварям всички врати и ролетки, външни и вътрешни. — Пауза. — И да ги затварям.

Елиза се изкушаваше, но всъщност мисълта да влезе сама в лабиринта я плашеше.

Погледна зад себе си. Слънцето беше вече само на няколко сантиметра от билото на обраслите с гори планини, които, гледани оттук, имаха удължени и спокойни очертания. След малко щеше да се свечери.

— Късно е, скоро ще се стъмни.

— Вътре в мен е винаги тъмно — и последва ласкав смях. — Ако не се запалят лампите.

Елиза е на няколко метра от оградната стена. Като огнени очи са втренчени в нея илюминаторите, в които се отразява червеният залез.

Скърцане. Малката желязна врата се отваря бавно на своите панти. Тъмен вход. После се запалва лампа и осветява гол коридор.

— Ела. Ще ти покажа една голяма тайна — като че ли чува Елиза.

— И ти ли? Всички ли тук имат някаква тайна?

— Всички.

— Студено ми е. Да отида поне да си взема палтото.

— Вътре в мен никога не е студено. А тайната е прекрасна.

— Тайна, която може да се види?

— Която се отнася до теб.

Беше вече прекрачила прага. Прави няколко крачки. Обръща се.

— Защо затвори вратата?

Неразбираем шепот. Другата врата в дъното на коридора вече се отваря лениво. И се открива панорамата на цялата зловеща цитадела. Елиза се озовава на откритата площадка.

Слънцето е слязло ниско, виолетовата сянка вече властвува над амфитеатралния пейзаж на запад и над дъното на долината. Но моравите отблясъци на здрачевината падат хоризонтално върху насрещните бастиони, върху пресечените пирамиди, върху укрепленията и острите върхове и ги правят да изглеждат величествени. Сковани в своята херметичност, те блестят призрачно, откроени на вече дълбокото небе, и сякаш се извисяват бавно и триумфално.

Елиза стои, заслепена от гледката.

А гальовният глас я пита:

— Кажи ми, хубава ли съм?