Големият портрет

XIV

Беше прекрасен юнски ден. Към десет часа сутринта, докато Стробеле и Манунта посвещаваха мъжа й в тайните на Номер Едно, Елиза Измани, като нямаше какво да прави, реши да отиде при госпожа Ендриаде. „Тук е много хубаво, някак си е винаги весело — й беше казала тя още при първата среща, — но за нас, жените, понякога е скучно. Когато нямате какво да правите, елате ми на гости. Можете да дойдете по всяко време, дори и сутрин. Сутрин аз се занимавам с моите цветя, ще видите колко са хубави.“

Беше казала това толкова искрено и топло, че кажи-речи веднага след пристигането си Елиза Измани отиде да я посети. И то именно сутринта, в тази паметна юнска сутрин.

Вилата на Ендриаде се намираше в горния край на стръмния път през ливадите. На стотина метра вдясно, успоредно с него, минаваше границата на тайнствената цитадела.

Входната врата беше открехната. Като не видя никъде звънец, Елиза се ослуша дали вътре не се чуват гласове. Но изглеждаше, че няма жива душа. Накрая извика високо:

— Има ли някой тук? Има ли някой?

— Кой е? Влезте! — обади се отегчен мъжки глас.

Тя бутна вратата и влезе. Намери се в обширна всекидневна, обзаведена простичко: две кушетки, няколко плетени кресла, едно писалище, едно високо стенно огледало с поставка и по стените няколко стари гравюри. Най-обикновена наредба. Но беше много чисто и тихо.

Една врата се отвори и се появи Ендриаде, без вратовръзка и с някакъв стар пуловер.

— А, добър ден, госпожо. Търсите Лучана? Мисля, че е навън в градината. Сега ще я извикам.

Не можеше да се каже, че е зарадван от посещението й. Изглеждаше притеснен, бързаше да се върне при своята работа. В очите, в движенията, в неговия начин на говорене имаше нещо трескаво, както първата вечер, когато се запознаха.

— Моля, седнете.

За да седне на дивана, Елиза мина покрай писалището и погледът й попадна на една малка снимка в сребърна рамка, полускрита сред натрупаните брошури и книги.

За миг се спря изненадана. Наведе се да я разгледа по-добре.

— Прощавайте — каза Елиза, — бих се заклела, че… но това е тя, само тя!

— Кой? — попита Ендриаде, внезапно заинтригуван.

— Една моя стара приятелка. Лаура … Лаура де Марки.

Ендриаде застана пред нея развълнуван:

— Познавахте ли я?

— Дали я познавах! Десет години живяхме заедно. В училище бяхме неразделни приятелки. После замина със семейството си за Швейцария. Оттогава не сме се виждали. Но какво общо имате…?

Вперил поглед в нея, Ендриаде я гледаше стъписан.

— Моята първа жена — прошепна.

— Не знаех.

— Добре ли я познавахте? — запита повторно Ендриаде.

— По-добре, отколкото ако ми беше сестра. Но от тогава… трябва да са минали поне петнайсет години… не знам нищо за нея. Нищо не съм чувала.

Ендриаде се унесе в спомени. После се усмихна разнежен.

— Лаурета — промълви, — Лаурета я няма от единайсет години.

— Не разбирам.

— Почина. Автомобилна катастрофа. След кратко мълчание Елиза попита:

— Вие ли шофирахте?

— Не, друг. Чаках я цяла нощ. Беше същински ад. После призори звънна телефонът. Полицията ме уведоми, че починали на място и двамата. Тя. И другият. — И наблегна на последната дума.

Елиза очакваше да й стане мъчно. Но не усети никаква скръб. Лаурета — далечен образ, една приказка, нещо, което не е било. Бяха изминали толкова години.

Скръбта обаче бе изписана по лицето на Ендриаде. То беше помръкнало внезапно.

— Другият — повтори той бавно. — Вие, госпожо, ме гледате. Знам какво си мислите. Другият. Мислете, че не знаех ли? Но вие, която сте я познавали, кажете ми, кажете, моля ви, можеше ли човек да я обвинява?

Ендриаде я беше хванал за китката и я стискаше.

— Може би са ми се присмивали. Този занесен глупак Ендриаде не забелязва, че жена му… Как да не забележа! Нямаше дори и година, откакто се бяхме оженили. Двусмислени подмятания, намеци, неизбежното анонимно писмо. И после доказателството. Доказателството, на което не може да устои никаква илюзия. Какво по вече беше нужно? Но аз… аз съм един долен страхливец. Не можех без нея. Само при мисълта, че ще я загубя… Ах, колко бях щастлив с нея, а не го съзнавах.

Великият Ендриаде, геният, се отпусна на дивана и закри лицето си с ръце. Ридания го разтърсиха.

Елиза се изненада, че никак не се почувствува неудобно. Тази история й се виждаше напълно естествена, съвсем присъща за характера на Лаура.

— Съжалявам, Ендриаде, че по моя вина… Той повдигна глава. Надежда озари лицето му.

— Но вие, госпожо, вие ме разбирате, нали? Лаура, Лаурета вие си я спомняте, нали? Тя беше една лудетина — и се усмихна добродушно. — Достатъчно ми беше само да я видя вечер, като се прибера вкъщи. Знаех, че постоянно ми изневерява… Лъжеше. Какви ли не лъжи ми е разказвала, но при все това… Достатъчно ми беше да я видя. Да чуя гласа й. Да видя детската й усмивка, нали си спомняте нейната усмивка? А как се движеше, как вървеше, как сядаше, как спеше, как се миеше… Дори кашлянето й, дори кихането й не ме дразнеха… Лъжеше. Но може ли да се каже, че лъжеше? Тя беше така устроена. Когато ми се усмихваше, когато се притискаше към мен, нямаше никаква лъжа. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да, да, спомням си я.

— Мило същество. Животинка. Слънчице. Като едно растение. Като цвете. — Сега Ендриаде говореше сам на себе си. — Аз знаех, да, знаех, че ще бъде ужасно, ако тя изчезне… Долен страхливец ли? Долен страхливец ли съм бил? Колко са глупави хората. Какво трябваше да направя? Да тласна две щастливи същества в отчаяние ли? Защо? За да доставя удоволствие на благонравните ли? Да бъдат проклети!

Внезапно се опомни. Вдигна очи към Елиза Измани, изразът на лицето му се беше променил. Хвана отново ръката й, този път нежно.

— Елате… — и стана от дивана — … как се казвате?

— Елиза.

— Елате, Елиза. Ние трябва да станем приятели. Обещавате ли ми?

— Разбира се.

— Закълнете се.

— Заклевам се.

— Но такива приятели, че да можем да си казваме всичко. Всичко, разбирате ли, абсолютно всичко.

Елиза Измани се засмя:

— Това ми прилича на заговор. Започвате да ме плашите, Ендриаде.

— Да, заговор. Елате, Елиза. Трябва да ви покажа…

— Какво?

— Една тайна — Ендриаде гореше от възбуда. — Една ужасна тайна. Но не лоша.

— Сериозно ли говорите?

— Да вървим. — Отиде до прозореца и погледна навън. — Ето я Лучана, в градината. Не знае, че вие сте тук. Имаме време. Да вървим.

Отвори една врата. Озоваха се на открито на някаква циментова площадка с парапет, която вървеше успоредно на скалистия бряг и след петдесетина метра хе свързваше с външната стена на съоръжението.

Ендриаде мина напред. Към средата на площадката се спря и се обърна:

— Кажете ми — и гласът му прозвуча много сериозно, — ако я видите, ще я познаете ли?

— Кого?

— Лаурета.

— Но нали казахте, че…

— Че е умряла ли? Да, преди единайсет години. Но бихте ли я познали?

— Не знам какво да мисля, Ендриаде.

Той мълчеше. Следван от жената, продължи да върви до края на площадката. В бялата стена имаше малка желязна врата. Той извади връзка ключове. Отвори. Натисна едно копче. Влязоха в тесен коридор, в дъното на който имаше друга желязна врата. Отвори я с друг ключ. Излязоха на малка тераса.

Елиза присви очи, заслепена от слънчевата светлина. Пред тях в ниското се простираше необятното и голо съоръжение Номер Едно.

Ендриаде стоеше неподвижно. Гледаше унесен своето гигантско творение. Малко по малко устните му се отпуснаха в усмивка на облекчение и промълвиха:

— Лаурета.

Мълчаха и гледаха. По едно време Ендриаде тръсна глава, изгледа Елиза Измани и рече грубо и властно:

— Бихте ли я познали?

— Мисля, че да.

— Ами тогава, Елиза… не я ли познавате?

Една мисъл проблесна в главата й, толкова абсурдна, че трая само миг. След това я обзе тревожното подозрение, че Ендриаде се е побъркал.

— Кажете, познахте ли я?

— Но къде е? — Все нещо трябваше да каже. Ендриаде махна нервно с ръка:

— Не, не. Ако се страхувате, няма да се разберем. Не мислете, че съм луд. Кажете, познахте ли я?

— Аз… Но къде е?

— Там, там — и с широк жест посочи към изумителната долина, изпълнена със загадъчни форми; докъдето поглед стига, имаше само неодушевени неща, шеметна плетеница от тераси, зидове, кули, антени, шпилове, куполи, голи и внушителни конструкции с различни геометрични форми.

— Аз… аз не разбирам — каза Елиза, но всъщност започваше смътно да проумява.

— А гласът? — упорствуваше Ендриаде. — Вслушай те се. Не можете ли да познаете гласа?

Напрегна слуха си. Както в деня, когато за пръв път влезе в чудовищната цитадела, така и сега от приглушената тишина, която пъплеше като змийче, се въземаше слаб глас. Не можеше да се разбере дали идва само от едно място, или от няколко. С причудливи модулации, прекъсвания и невероятно многообразие на тембъра гласът се люшкаше и като че ли всеки миг щеше да се превърне в членоразделна човешка реч, но щом достигнеше този предел, замираше във въздишка.

— Чувате ли я? Чувате ли я? Тя ли е? — молеше Ендриаде за отговор.

И тогава Елиза Измани разбра. Невероятната действителност прониза съзнанието й и го разтърси.

— Боже мой! — възкликна тя и се дръпна назад.

— Тя ли е? — Ендриаде я хвана за раменете и я раздруса. — Тя ли е? Кажете, познахте ли я?

Да, беше я познала. Приятелката от далечните години — девойката, свежото и безгрижно създание, което приживе беше пръскало около себе си само радост, цветето, пеперудката, детето — сега лежеше пред нея неподвижна, зловещо превъплътена в гигантски размери. Огромния изкуствен мозък, робота, свръхчовека, необятната крепост, дарена с разум, Ендриаде беше създал по образ и подобие на любимата жена. Нямаше лице, нямаше уста, нямаше крайници, но чрез някаква зловеща магия Лаура се беше върнала в този свят, изкристализирала в ужасяваща метаморфоза. Терасите, стените, шпиловете, казематите бяха нейното тяло. Макар и да отхвърляше тази мисъл, Елиза Измани започваше сега да долавя зловещата прилика. Беше лудост и при все това, когато Елиза притваряше очи, самото разгъване на архитектурните маси, линиите, изпъкналостите и вдлъбнатините упорито навяваха забравени спомени, нещо човешко, някаква ласкава и сладострастна нежност.

И постепенно от привидно хаотичната плетеница от зидове, ъгли и геометрични очертания се получаваше образ, характерно изражение, нещо весело, духовито, безгрижно; не вече завод или крепост, фабрика или електрическа централа; просто жена. Млада, жизнена, обаятелна. Направена от бетон и метал вместо от плът. И при все това, като по чудо, жена. Тя. Лаура. И беше още хубава. Много хубава. Може би по-хубава, отколкото като жива.

Ендриаде, като в треска, гореше от желание да чуе потвърждение от Елиза.

— Видяхте ли? Познахте ли я? И гласът е нейният, нали?

Елиза кимна утвърдително. Съставен от електронни звукове, от изкуствени вибрации, от студена материя, и все пак беше нейният глас, гласът на Лаура. Не произнасяше думи, а нечленоразделни звукове. Сякаш бяха запушили устата й с кърпа или говореше със затворена уста, или се изразяваше със своите гальовни възклицания по детски. Беше божествено и в същото време страшно.

— Елиза, разбирате ли?

— Какво?

— Успявате ли да дешифрирате смисъла на онова, което казва?

Дори за силна и решителна жена като Елиза Измани впечатлението беше твърде поразяващо. Тя не можа да се овладее. Потърси къде да се облегне.

— Не, не! Не мога да повярвам. Клетата Лаура! — изхлипа тя задъхана и избухна в ридания.