Големият портрет

XIX

В тъмнината, шибан от черния дъжд, Ендриаде вика с цял глас:

— Лаура, Лаура!

Някой или нещо му отвръща. Като хриптене, което излиза на талази от някакви процепи наоколо. Люшва се, извисява се, става вик, отслабва, разпада се в стенание, замлъква, възема се отново, става пронизително, избухва, гъргори, кашля, скимти, пак замлъква, забарабанява рязко като смях. Известно време мълчи, после изплува отново изнурено и се разбива в дълги ридания.

— Манунта, вие разбирате ли?

— Да.

— Какво казва?

— Казва… казва, че…

— Какво казва?

— Казва, че иска да бъде от плът. А не от бетон.

— Лаура ли?

— Да, Лаура. Казва, че днес видяла една жена и я по чувствувала.

— Как я е почувствувала?

— Не знам. Госпожа Стробеле се къпеше. Беше гола. И Лаура я видяла.

— И какво още?

— Говори за плътта й. Казва, че е нежна, мека, по-мека от перушината на птиците.

— Вие сте луди! — възкликва Елиза Измани. — Не можехте ли да го предвидите?

Гласът на Ендриаде прозвучава развълнуван:

— Лаура, Лаура. Ти си по-хубава. Тази плът, за коя то говориш, ще се разложи, а ти ще бъдеш още млада.

Отвръща му нечуван досега звук. Продължителен, подобен на вой, потреперващ дълбоко.

— Боже мой! — простенва Ендриаде. — Сега плаче!

И наистина това, което се чува, е ужасно. Приличащо по всичко на нашата, човешката мъка, но увеличено до гигантските размери на мозъчната мощ на машината.

— Ще мога ли да издържа? — пита се Елиза Измани.

Ендриаде обаче издържа.

— Лаура, успокой се — вика той. — Утре пак ще грей не слънце. Птичките пак ще пеят. Ще дойдат при теб, няма да си сама. Ти си красива, Лаура. Ти си най-съвършената и обожавана жена, която някога е съществувала.

Проехтява вик, почти подигравателен, който се разпада на късове.

— Какво казва? — пита Елиза.

— Проклети птички — превежда Манунта. Гласът на Номер Едно се извива капризно като провлачено скрибуцане. После преминава в тихо и учестено цъкане.

В този момент, необяснимо как, Елиза започва да разбира гласа. И тя започва да възприема нечленоразделните звуци като изразена мисъл. Мисъл със сила и точност, непознати на човешката реч.

— Лаура, Лаура — опитва се да я успокои Ендриаде, — мъжете от цял свят ще идват да ти се възхищават. Всички ще говорят за теб. Ще бъдеш най-могъщото същество на земята. Милиони хора ще те боготворят. Слава, ще имаш слава, разбираш ли?

В отговор се надига вълна на роптание.

— Казва „Проклета да е славата“ — превежда тихо Манунта.

— Да, да — потвърждава Елиза, — сега и аз разбирам.

Издаваните звуци имат такава пластична яснота, че не фразите — защото това не са фрази, — а идеите се открояват в тъмнината като кристални блокове.

Елиза слуша ужасена. Онова, от което Ендриаде се опасяваше и което приличаше на налудничава измислица, се сбъдваше. Отъждествяването на машината с Лаура е отишло твърде далеч. Дали призовани от кой знае какви глъбини, спомените на починалата не са проникнали в робота, разкривайки му неговото нещастие?

— Отведи ме оттук — умолява безформеният глас. — Къде е градът, защо не виждам града? Къде е моят дом?

И защо не мога да се движа? Защо не мога да се пипна? Къде са ръцете ми? Къде е устата ми? Кой ме прикова тук? Спях си толкова спокойно. Кой ме пробуди? Защо ме пробудихте? Студено ми е. Къде са моите кожени палта? Имах три. Дайте ми поне онова от бобър. Отговорете ми. Освободете ме. Това Елиза сякаш го разбира. А Манунта мълчи. На север все още от време на време се святка и тогава виждат Ендриаде — призрачна фигура, надвесена над бездната. — Утре ще направя каквото искаш, Лаура. Сега се успокой, скъпа, късно е. Опитай се да поспиш. Но гласът на робота не престава: — Краката ми, къде са моите крака? Бяха хубави. Мъжете по улицата се обръщаха да ги гледат. Не разбирам какво е станало, аз вече не съм същата. Вързаха ме. А кръвта, защо не усещам кръвта да пулсира във вените ми? Умряла ли съм? В главата ми има толкова неща, толкова числа, страхотни безконечни числа, махнете от главата ми тези ужасни числа, те ме подлудяват! А главата? Къде са косите ми? Нека поне да мога да движа устните си. На снимка устните ми излизаха така добре. Имах чувствени устни. Всички ми го казваха. Ах, тази гадна жена, която се облегна сутринта върху мен. Гърдите й бяха хубави обаче. Почти като моите. А моите? Аз не чувствувам вече тялото си. Струва ми се, че съм от камък, дълга и твърда, нахлузили са ми желязна риза. О-ох, пуснете ме да си отида вкъщи!

— Лаура, моля те — простенва Ендриаде, — помъчи се да заспиш! Успокой се! Престани да се окайваш.

Манунта се навежда към Елиза Измани:

— Това е лудост, не може да продължава така. Отивам да променя тока.

— Може ли да се прекъсне?

— Да се прекъсне напълно — не. Но може да се намали напрежението. Поне тази нещастница ще се успокои.