Господарят на мрака

6

След две седмици Алета още веднъж се събуди през нощта заради странни неща, които ставаха на брега. Но рядко виждаше Хайме насаме, за да го разпита. Срещаха се на вечеря, когато и Роуина беше там и така се подмазваше на Хайме, че на Алета й призляваше.

Лека-полека Алета беше поела юздите на домакинството, както беше я учила майка й, преди да почине. Доставяше й удоволствие да вижда как прислужниците идват при нея за нареждания, вместо да зависят от Роуина. Някои от успехите й в домакинството се дължаха на Гейлорд признаваше си тя, защото той беше казал с недвусмислени думи на прислужниците, че Алета е съпруга на господаря и следователно е домакинята на кулата.

Това, че прислужниците наричаха Хайме милорд, озадачаваше Алета. В действителност, той не беше никакъв лорд, а селянин, лишен от титла и богатство, но те се държаха с него така, сякаш беше бог, и настояваха да го наричат с титла, която вече не беше негова и със сигурност не я заслужаваше.

Когато Алета вече живееше в Крисит от един месец и още веднъж забеляза необикновени неща на брега под кулата, реши да разпита Бес. Когато камериерката влезе в стаята й на следващата сутрин, Алета я запита непринудено:

— Откога живееш в селото, Бес?

— Цял живот, милейди — отговори Бес, доволна от интереса на господарката си.

— Сигурно знаеш всичко, което се случва тук — продължи невинно Алета.

— О, да, милейди, няма много неща, които да се скрият от Бес Лийланд.

— Омъжена ли си, Бес?

— Да, милейди, цели двайсет години за един добър мъж на име Дафид. Имаме три момчета, всичките са големи и женени, и седем внуци.

— С какво си изкарват прехраната мъжът ти и синовете ти? — заинтересува се Алета. — Когато минавах през селото, ми се стори процъфтяващо.

Простичкото лице на Бес доби затворено изражение.

— Справят се, милейди.

— А другите селяни? И те ли изкарват прехраната си от морето?

— От морето ли, милейди? — Лицето й пламна. — О, да от морето. Разбира се, изкарват си прехраната от морето.

— Често ли ходят на нощен риболов?

Бес се намръщи, озадачена от посоката на въпросите на Алета.

— Не, милейди, не толкова често.

— Мислех, че това може би обяснява светлините, които съм виждала на брега под скалите късно през нощта. Забелязвала ли си ги?

— Светлините на брега ли? — Бес беше проста душа, несвикнала да лъже, така че когато въпросът на Алета я хвана неподготвена, тя отговори без всякакво колебание. — Сигурно говорите за светлините, които се появяват, щом Господарят на мрака… — Внезапно ръката й се вдигна към устата и очите й се разшириха тревожно. — О, милейди, не обръщайте внимание на бръщолевенията ми. Дафид винаги казва, че говоря прекалено много.

— Не, Бес, това ме интересува. Кой и какъв е Господарят на мрака?

— Никой, милейди, това са бабешки приказки, които съм чувала от майка си.

Обръщайки се рязко, тя се зае с разни дребни работи, като показа съвсем ясно, че няма да каже нищо повече. Алета въздъхна, разбирайки, че няма да изкопчи нищо повече от Бес. Но беше решена рано или късно да стигне до дъното на странните явления, случващи се на брега.

Тази вечер Роуина закъсняваше за вечерята. Възползвайки се от отсъствието й, Алета запита Хайме дали може да отиде на езда, защото дните напоследък бяха хубави.

Той я изгледа остро за миг, после каза:

— Да, милейди, стига да вземеш със себе си двама наемници. Кажи на Гейлърд един ден предварително и той ще уреди всичко.

— Двама наемници! — ахна Алета ядосана. — Каква опасност може да съществува в такова отдалечено място?

— Опасност има навсякъде, Алета — изрече той меко. Наистина, помисли, но без да го казва: Всеки път, когато съм с тебе, изпадам в голяма опасност да се поддам на чувство, което няма място сега в живота ми. — Но тъй като се съмнявам, че баща ти или Грей ще се осмели да рискува гнева на краля и да се покаже на прага ми, ездата е безопасна. Лорд Грей твърде много обича удоволствията, които може да се намерят в двора, за да се погребе някъде в провинцията.

— Много си великодушен, милорд — отвърна саркастично Алета. — Щом е безопасно, тогава защо трябва да имам охрана? Има ли други опасности, за които трябва да узная?

— За какви опасности говориш, милейди?

Изражението му оставаше безучастно, но отвътре кипеше. Какво знаеше в действителност Алета?

— Само аз ли в кулата съм забелязала странните неща, които стават късно нощем на брега?

Очите му се присвиха и гърбът му се изправи.

— Странни неща ли? Страхувам се, че фантазираш, милейди. Не съм забелязал нищо необикновено. Може би си чула или видяла рибари.

Очите му се впиха в нейните, анализирайки реакцията й на това просто обяснение.

Тя сведе поглед.

— Възможно е — изрече, без ни най-малко да е убедена.

Тогава Роуина пристигна и разговорът секна. Но Алета не забрави нищо, защото се беше заклела да стигне до дъното на тайната, ако имаше такава. Хайме го запомни и се изруга, защото й беше дал стая с изглед към морето. Трябваше да я настани в по-малката, по-закътаната стая, която гледаше към планините. Откъде да знае, че тя спи толкова леко?

Последният месец Господарят на мрака беше имал много работа. Бяха пристигнали два кораба с контрабандни стоки и тайната му стая беше претъпкана с тях. Смяташе скоро да се отърве от натрупаните неща, но сега, когато Алета се беше натъкнала на заниманията му, той беше в затруднено положение. Ако беше забелязала това, което се вършеше на брега, сигурно щеше да чуе как мъжете местят стоките от кулата към чакащите фургони. Сред старите каменни стени се разнасяха шумове и дори най-лекото докосване на някоя бъчва до камък несъмнено щеше да събуди подозренията й. Колкото повече мислеше над дилемата, толкова повече решението му се изплъзваше. Със сигурност не би могъл да позволи Алета да се забърка в незаконните му деяния. Нито пък можеше да й позволи да открие тайната му и да го предаде — него и почти всички мъже в селото.

— Днес си много тих, милорд — каза Роуина, примъквайки се толкова близо, че Хайме можеше да почувства топлината на тялото й да прониква през дрехите му.

Не беше споделял леглото й още откакто беше довел съпругата си, и това я озадачаваше и я плашеше. Знаеше от клюките на прислугата, че той не спи с Алета, и не можеше да си представи какво го кара да се въздържа. Не беше присъщо на мъжествения, страстен любовник, когото тя толкова добре познаваше, да избягва чувствената страна на природата си.

Хайме отпрати към Роуина безизразен поглед, така потънал в мислите си за Алета, че за миг беше забравил, че любовницата му още живее в кулата. Напоследък нищо у нея не му харесваше. Беше твърде висока, гърдите й бяха прекалено големи, мургавата й чувственост беше прекалено натрапчива — всичко това и още много други неща я правеха непривлекателна за него. Наистина трябваше да я отпрати, помисли той, но изпита съжаление към нея.

Роуина настояваше, че няма къде да отиде, защото брат й беше постъпил на служба при един дребен барон някъде в Уелс. Хайме реши да нареди на Гейлърд да го намери и да я прати при него незабавно. Но това все още не решаваше проблема му. По някакъв начин трябваше да държи Алета заета през нощите, когато контрабандните стоки трябваше да бъдат изкарани от кулата. Внезапно той се усмихна, припомняйки си нещо, което почти беше забравил. Щеше да се наложи малко да се потруди, но можеше да стане.

След два дни Алета погледна през прозореца и видя, че приближава разкошен ден. Веднага реши да отиде на езда, но нямаше да вземе наемниците със себе си. Беше напълно способна да се погрижи за себе си, помисли тя предизвикателно. Хайме може да беснее колкото си иска, тя нямаше да позволи да й се заповядва като на малко дете. Побърза да облече зелената кадифена рокля за езда, взе солидна закуска от кухнята и излезе от кулата, преди някой да разбере, че я няма. За щастие нито Гейлърд, нито Хайме бяха вътре, а и тя нарочно беше станала преди Роуина, за да не се налага да отговаря на никакви въпроси.

Вътрешният двор на замъка беше пуст, затова тя предположи, че рицарите са някъде навън с Хайме. Отиде право в конюшнята, където едно от конярчетата оседла коня й без никакви възражения. След няколко минути тя излезе от кулата, щастливо хрупайки една ябълка. Смяташе да проучи най-напред селото, а после да поязди из околностите, където признаците на пролетта си личаха в напъпилите дървета и нежните стръкчета млада трева, които се подаваха от богатата черна почва.

Селските магазини и околните къщи изглеждаха добре поддържани, с покрити със слама покриви и здрави стени. Тя поздравяваше домакините, които метяха пред къщите, и влизаше в магазините, учудена от количеството и разнообразието от стоки в местност, до неотдавна опустошавана от война. Където и да отидеше, я посрещаха топло, предлагаха й разхладителни напитки, отнасяха се към нея с уважението, дължимо на съпругата на лорда, макар че Хайме не беше никакъв лорд. Когато слънцето се издигна високо в небето, тя излезе от селото и тръгна към поляните. Спря до един ромолящ поток, за да изяде хляба и сиренето, които беше задигнала от кухнята, седнала на един плосък камък, докато конят й пасеше наблизо.

Когато се засити, тя стана, възнамерявайки да се върне в кулата. Тропотът на конски подкови я накара да се извърне. Присвивайки очи под силната слънчева светлина, тя видя един ездач с мощен кон да се приближава в безразсъден галоп. Първата й мисъл беше да побегне. Можеше да е Хайме, тръгнал да я търси, осъзна тя, и вбесен, че нарочно не се е подчинила на заповедта му относно охраната. Но когато ездачът се приближи, тя видя, че не е Хайме. Не яздеше свирепия черен жребец, към който Хайме беше толкова привързан, и беше облечен в колоритен костюм, каквито съпругът й никога не обличаше.

— Алета!

Тя разпозна гласа незабавно.

— Яздя тук всеки ден, вече две седмици и се надявам да ви намеря сама.

— Лорд Грей! — Зашеметена, тя го загледа предпазливо, докато конят му спираше точно пред нея. — Мислех, че сте в Лондон.

— Не, милейди, в Уелс съм почти от толкова време, колкото и вие. Кралят ме праща по работа, но вие сте първопричината да съм в Уелс, Алета.

Пронизителният му поглед като че ли минаваше през нея.

Тя се изчерви, засрамена от не скриваната жажда в очите му.

— Каква работа има кралят в Уелс, милорд?

Надяваше се въпросът й да отклони вниманието му от нея.

— Контрабанда, милейди, но това не ви засяга. Кралят бива лишаван от така необходимия му доход и аз като официален събирач на данъците в областта съм отговорен да изправя контрабандистите пред правосъдието.

— Контрабанда! — възкликна Алета. Нещо щракна в мозъка й. Нещо, което се нуждаеше от повече обмисляне. — Колко ужасно. Имате ли някакви следи?

— Не, милейди, само подозрения. И име, което звучи безсмислено. Но стига толкова неприятни неща — каза той, като слезе от коня и стисна ръцете й. — Баща ви и аз се безпокоим за вас. Този грубиян не се отнася зле с вас, нали?

— Добре съм, милорд наистина. Ами баща ми? Добре ли е?

— Да. Остана в Лондон, за да действа за анулирането. Аз още ви искам, Алета. — Дръзкият му поглед обгърна лицето и тялото й по много смущаващ начин. — Елате с мене, милейди. Ще ви отведа в имението Грей. Добре защитено е и имам достатъчно хора, за да ви браня от Мортимър, ако бъде толкова глупав, че да тръгне подир вас. Обзалагам се, че когато дойдете в дома ми, той ще се съгласи с анулирането. Въпреки всичките си недостатъци той е горд мъж и няма да ви иска, след като вие и аз… след като бъдете в моя власт.

Алета беше зашеметена. Онова, което лорд Грей предлагаше, беше безнравствено, но тя не можеше да не помисли, че Хайме ще бъде доволен да се отърве от нея и няма да си прави труда да се бори за нея. Защо да я иска, когато Роуина изпълняваше всички задължения на съпруга? Освен това, той нямаше достатъчно хора, за да се бие с лорд Грей.

— Съмнявам се, че ще липсвам на съпруга си — каза тя, опитвайки се да не издава огорчението си.

— Да не долавям нотка на съжаление? — запита Грей намръщен. — Не ми казвайте, че сте се привързали към този груб селянин.

— Да съм се привързала ли? Не, не го казвайте, милорд. Той ме иска просто като средство да постигне целите си, каквито и да са. Искам мъж, който да ме обича заради самата мене.

Очите на Грей блеснаха хитро, когато той я привлече към себе си.

— Аз ви обичам, милейди, винаги съм ви обичал. Трябва ви по-възрастен, по-мъдър мъж, който да ви защитава и да се отнася нежно с вас, не някое младо кутре, което ще ви малтретира и ще пропилее зестрата ви. Кралят не постъпи умно, че ви даде на Хайме Мортимър, но аз ще поправя това.

За да я накара да запомни думите му, той я привлече грубо към себе си и притисна устните си към нейните със страст, която опровергаваше обещанието му да се отнася нежно с нея. Устните му бяха твърди, езикът му беше като хищна кама, която напираше горещо и настоятелно през бариерата на зъбите й, за да навлезе в устата й. Ръцете му стиснаха ханша й и я привлякоха към него с такава сила, че дъхът й спря.

Целувката му я шокира. Дали наистина беше познавала лорд Ивън Грей, запита се тя, внезапно изплашена от бруталната проява на сила. Изстена, опитвайки се да изрази недоволството си от непочтителните му обноски, но той погрешно сметна, че тя е възбудена от страстта му, и засили натиска си върху устата й.

Нищо не би могло да го спре сега, помисли радостно Грей, докато похищаваше нежната уста на Алета. Двамата щяха да напуснат това място и да отидат в дома му, където той щеше да я държи за свое удоволствие, щастлив, че най-накрая има всичко, което някога беше принадлежало на рода Мортимър, който имаше основание да презира. Щом баща й постигнеше анулиране на брака й с Мортимър, той щеше да се ожени за нея и да влезе във владение на зестрата й. След като му омръзнеше и когато повехнеше от постоянни раждания, щеше да я остави в провинцията да се грижи за потомството му, докато той се забавлява с любовниците си в Лондон.

Тъкмо щеше да прекъсне целувката и да й помогне да се качи на седлото, за да тръгнат, когато погледна зад нея и видя Хайме да го гледа свирепо, яхнал великолепния си черен жребец. Той замръзна и ръцете му се отделиха от ханша на Алета. Зашеметена, виждайки се свободна, тя отстъпи назад. Олюля се, но възстанови равновесието си и се изправи точно когато Хайме пришпори коня си и я вдигна, настанявайки я на седлото пред себе си. Алета изпищя изплашено, когато усети ръцете му да притискат ребрата й. Тя дори не знаеше, че Хайме е наблизо.

Надменните му черни вежди бяха изпънати в права линия, челюстите здраво стиснати и устата му изопната заплашително.

— Ако знаех, че възнамеряваш да се срещаш с любовника си, щях да те затворя в кулата, милейди — изрече той мрачно.

Алета изви глава и го изгледа враждебно.

— Нямам любовник.

— Може би, но щеше да имаш, ако бях пристигнал миг по-късно. Лорд Грей беше толкова запален по тебе, че щеше да те вземе на земята, ако не се бях появил.

— Непоносим селяк такъв! — извика Алета, вдигайки ръка, сякаш да го удари.

— Хайде, милейди — подкани я той. — Но се приготви да приемеш последиците.

Предупреждението му не остана незабелязано. Макар че не беше свикнала да отстъпва, Алета сметна за благоразумно този път да постъпи така. Ръката й се отпусна, но тя продължи да го гледа свирепо. Усмихвайки се мрачно, той насочи вниманието си към лорд Грей.

— Какво правите в Уелс, Грей? Мислех, че този край не ви харесва особено.

— Дойдох по работа на краля — каза Грей, отново овладял себе си. — Разбира се, вие не знаете нищо за контрабандата в този район, нали?

Хайме се засмя невесело.

— Контрабанда? Не, не знам нищо за контрабанда. Но предполагам, че гоненето на несъществуващи контрабандисти е достатъчно уважителна причина да бъдете тук, където не ви е мястото. Земята, на която стоите, по една случайност ми принадлежи. Замъкът и околностите му, колкото и да са лишени от стойност, ми бяха завещани от майка ми. Това е единственото, което не можете да ми отнемете. Послушайте ме, Грей: ако отново ви хвана да се навъртате около съпругата ми, ще ви убия.

— Вие не заслужавате лейди Алета — изсъска Грей, отстъпвайки предпазливо. Нещо в изражението на младия мъж накара тръпка на страх да пробяга по гръбнака му. Никога не беше виждал такива студени, безжалостни очи. Без стража до себе си Грей не се осмеляваше да предизвика Хайме. — Тя ви презира, нали знаете — продължи той, удряйки по Хайме с предизвикателни думи. — Тя иска мене. И ще я имам, Мортимър. В моето легло, по гръб, молеща се за вниманието ми.

Без да изчака реакцията на Хайме, той се метна на коня си и отпраши в галоп.

— Страхливец! — изфуча Хайме. — Твоят бъдещ любовник като че ли се страхува да се бие за тебе, милейди.

Алета не можеше да повярва на ушите си. Грубият език на лорд Грей я шокира невероятно много. Тя започна да се съмнява, че той е благородникът, за когото го беше смятала. И защо не се изправи срещу Хайме? Беше ли страхливец, за какъвто го смяташе Хайме, или просто постъпваше предпазливо? Каквито и да бяха основанията му, не беше очаквала той да подвие опашка и да избяга, оставяйки я да се изправи сама пред гнева на съпруга си. Стигаше й само един поглед към мрачното изражение на Хайме, за да разбере колко много го е ядосала.

— Колкото до тебе, милейди — каза той, обръщайки ледения си поглед към нея, — отиде твърде далече този път. Страхувам се, че трябва да ти бъде даден болезнен урок.

Пускайки я внезапно, той я блъсна грубо на земята. Мигновено слезе от седлото, преди тя да беше успяла да се надигне, и стъпи на корема й, за да не й позволи да стане. Макар да знаеше, че Хайме е суров мъж, тя никога не беше помислила, че може наистина да я нарани.

— Какво ще правиш? — Страх я разтърси от глава до пети, когато той извади камшика, затъкнат в колана му, и шляпна заплашително по дланта си. — Няма да посмееш да ме набиеш! — предизвика го тя храбро.

— Смелостта ти е повече от разума, милейди — изсъска Хайме. — Ще направя каквото е необходимо, за да ти попреча да ходиш на срещи с любовника си. Ако не бях минал през селото и не бях научил, че си излязла сама на езда, нямаше да знам, че планираш да ми измениш с моя враг.

— Ти си глупак, Хайме Мортимър! — изкрещя Алета, опитвайки се да отмести крака му от себе си. Той реагира, като увеличи натиска. Алета се задъха, вече сигурна, че той иска да я убие. Кой можеше да го спре? — Може да не ми харесва да съм омъжена за тебе, но никога нямаше да те предам.

— Продължавай, милейди — изрече саркастично Хайме. — Защо ли не ти вярвам?

— Защото си противен изрод, който няма да познае истината, дори да го гледа в лицето.

— Отиваш твърде далече — предупреди я Хайме с такъв нисък и застрашителен глас, че лицето на Алета изгуби всякакъв цвят.

Изведнъж тежестта на крака му изчезна, но вместо да я отпусне, той просто я обърна по корем. Тя чу камшика да изплющява по бедрото му и се стегна за първото му болезнено ухапване.

Но Хайме като че ли не искаше да я бие през дрехите, затова смъкна наметалото от раменете й, сграбчи яката й и рязко дръпна. Алета изпъшка възмутено, когато студеният въздух докосна голата кожа на гърба й.

Хайме сериозно възнамеряваше да набие провинилата се съпруга, не толкова силно, че да я нарани ненужно, но със сигурност да я накара да си помисли два пъти, преди отново да му се възпротиви. Но гледката на незащитения й гръб, толкова бял и гладък, без никакво петно, накара един стон да се изтръгне от гърлото му. В този момент болката беше последното нещо, което би му хрумнало да причинява на Алета.

Голата й кожа настръхна, докато свитите й пръсти се забиваха в калната земя. Очите й се затвориха плътно и Хайме видя как тялото й се напряга в очакване… В очакване… Тя нямаше представа по какъв начин въздейства гледката на голата й кожа върху Хайме или че той никога не беше удрял жена. Всичко, което знаеше, беше, че го е ядосала ужасно много и той има сериозното намерение да я накаже. Когато не почувства никакъв удар след интервал, който й се стори цели часове, но всъщност трая само няколко мига, Алета събра смелост и изви глава, за да го погледне. Камшикът, допреди малко издигнат в гняв, сега лежеше на земята. А Хайме се взираше в нея така съсредоточено, че й се стори, че плътта й започва да се пържи. Тя си пое дъх на пресекулки, по-изплашена от суровата жажда в очите му, отколкото преди малко от камшика.

— Ставай! — изрева той, отстъпвайки, за да й позволи да се изправи.

Когато тя се забави, той се пресегна и я издърпа да стане. Тогава тя се озова в ръцете му, притисната до твърдата стена на гърдите му, не можейки да помръдне, да диша, да мисли.

В мига, когато Хайме положи ръце върху нея, тя започна да се дърпа и да се бори. Тогава устата му плени брутално нейната. Целувката му беше нарочно груба, той безскрупулно вземаше това, което искаше, за което беше жадувал още от мига, когато я беше зърнал. Консумирането на брачния им обет само беше изострило апетита му за омайващата му съпруга. Но той нарочно се беше държал настрана, знаейки колко много го презира та. Беше сметнал, че ако държи Роуина в кулата, ще удовлетворява страстта си, но се виждаше странно неспособен да се поддаде на чаровете на любовницата си.

Устните на Алета се разтвориха безпомощно под яростната атака на Хайме. Кръвта пулсираше яростно в слепоочията й, тя се бореше да се изплъзне от наказващата бруталност на целувката му, но усилията й отиваха напразно, защото огромната сила на Хайме я подчиняваше с лекота. Ръцете му се плъзнаха по дължината на гърба й, притискайки седалището й към слабините му, позволявайки й да почувства мощния натиск на възбудената му мъжественост. Тогава ръцете му се вдигнаха към гърдите й, опитвайки тежината им в дланите си, потърквайки зърната по най-еротичен начин с възглавничките на палците.

Отдръпвайки устата си от неговата, Алета изхлипа и извика:

— Не, не тук! Не на земята като животно!

През омарата на страстта той все пак я чу и от устата му излетя поток от ругатни, който подпали въздуха наоколо им.

— Защо не, милейди, беше склонна да го направиш на земята с лорд Грей.

— Не, не е така! — възрази Алета. — Моля те, милорд.

Трепетната й молба го постигна. Но вместо да се види освободена от ръцете му, тя усети прегръдката му да става още по-здрава, докато той обвиваше наметалото й плътно около нея, вдигаше я и я настаняваше на седлото на коня си. Преди да го възседне, той взе юздите на нейния кон. Забивайки пети в хълбоците на жребеца си, той препусна заедно с нея. Но вместо да тръгне към кулата, Хайме насочи коня си към залесения склон.

— Къде ме водиш? — запита Алета разтревожена.

Да не би да възнамеряваше да я отведе в гората и да я убие?

— Където няма да ни безпокоят — отвърна Хайме.

И изведнъж се усмихна — не с една от саркастичните си усмивки, но наистина, по-съкрушително, отколкото ако я беше ударил.

— Няма да позволя да ме биеш, милорд — предупреди го Алета.

Не разбираше този Хайме. Ако не беше начумерен или кисел, не знаеше как да му реагира.

— Нямам намерение да те бия, милейди. Има по-приятни неща, които можем да правим.

— Вече не си ли ми сърдит? — запита любопитно Алета.

— Да съм ти сърдит ли? Гневът не може да опише това, което чувствам в момента.

Студ скова Алета. Тогава внезапно те навлязоха в гората и студът се усили хилядократно. Хайме като че ли знаеше точно къде отива. След петнадесет дълги, безкрайни минути, в които Алета се държеше отчаяно за седлото, за да не падне, докато пресичаха неравната местност и гъстата гора, внезапно излязоха на мажа полянка. В средата й стоеше колибка. Хайме скочи от коня и протегна ръце към Алета.

— Ела, милейди, време е да си платиш за неподчинението.

Тя се плъзна в ръцете му и покрай тялото му, усещайки как всеки жилав мускул влиза в контакт с нейната мекота. Усети възбудата му, още огромна и пулсираща въпреки ездата през гората.

Полагайки ръка на гърба й, той я побутна неособено нежно през прага. Алета не знаеше какво да очаква, но със сигурност не и удобна стая с малко мебели и легло от кожи. Имаше дори весело пращящ огън в огнището. Тя се обърна и го изгледа.

— Чия е тази колиба?

— Моя, милейди. Приготвена е за твоето посещение.

— Моето… посещение ли? Не разбирам.

Хайме се усмихна, свали наметалото от раменете й и го хвърли настрана. Беше помислил за колибата, построена от майка му като убежище преди смъртта й, когато умуваше как да не позволи на Алета да чуе шума от фургоните, превозващи контрабандните стоки в тъмното. Щяха да му трябват само една-две нощи, за да ги премести, и изведнъж си беше спомнил за колибата. Беше наел помощници от селото, беше наредил да я изчистят основно и да складират храна, за да бъде готова за идването на Алета. Смяташе да я доведе тук дори и ако се наложи да я донесе на гръб. Беше направил почти точно това.

Фургоните трябваше да пристигнат в кулата тази вечер след полунощ и той смяташе още днес да каже на Алета, че отиват за малко на гости у един съсед барон. Но нямаше да има барон, а колибката, където Хайме планираше да я задържи, докато контрабандните стоки бъдат благополучно превозени. После беше минал през селото и беше научил, че Алета е излязла да язди сама. Отначало се беше ядосал, после гневът му се беше обърнал в страх. Ами ако някой я нападне? Той никога нямаше да си прости, ако нещо й се беше случило.

— Какво не разбираш, милейди? — запита уж учудено Хайме. — Много просто. Галантният ти съпруг иска да прекара малко време насаме с тебе.

Всъщност намерението му беше Гейлърд да стои в колибата при нея.

Алета не му повярва и за миг.

— Лъжеш, милорд. Кажи ми истината. Защо ме доведе тук? Знам, че ме искаш не повече, отколкото аз тебе.

— Грешиш, милейди. Много скоро ще разбереш колко много те искам.

Хайме не беше имал никакво намерение да се люби с нея, когато я доведе тук, но всичко се беше променило в мига, когато тя се озова в ръцете му. Той я искаше. Винаги я беше искал. И като нищо щеше да я има. Ако тя беше толкова склонна да се отдаде на Грей, значи той нямаше да има никакви угризения да я използва, за да задоволи страстта, която го изяждаше.

Широко отворила уплашени очи, Алета се обърна, за да избяга. Хайме я хвана с лекота, дръпвайки я силно към себе си, като обви около ръката си кичури от сребристата й коса и рязко я дръпна. Сълзи избиха в очите й, когато се удари рязко в него.

— Животно — изсъска тя. — Селяк! Сатана!

— Да, милейди, аз съм всичко това. — Хващайки развяващата се коса в огромния си юмрук, той вдигна брадичката й с другата си ръка и брутално плени устата й. Когато я пусна, изражението му беше мрачно и жадно, очите дръзки и оценяващи. — Не искам никой друг мъж в твоите мисли, когато те вземам. Забрави Ивън Грей, съществувам само аз, твоят съпруг, и никой друг никога няма да те има, само аз.

— Не можеш да управляваш ума ми! — предизвика го Алета.

Ръцете му на раменете й бяха като клещи, тя преглъщаше едва-едва, осъзнавайки прекалено късно, че рискува много, като нарочно го дразни.

— Може би, но точно сега само тялото ти ме интересува.

Тя отстъпи.

— Обеща ми! Къде е честта ти? Роуина не ти ли е достатъчна?

— Честта ми лежи в гроба при баща ми, отнета ми от Ивън Грей и мъже като него, които се домогваха до всичко, което притежаваше баща ми. Не трябваше да се доверяваш на човек, загубил всичко освен гордостта си. Но нито гордостта, нито честта спасиха баща ми от безвременна смърт. Не, милейди, не можеш да ме засрамиш; ще взема това, което искам.

— Нищо ли не може да промени намерението ти? — прошепна тихо Алета.

— Не, милейди. Свали си дрехите. Изведнъж ми се дощя да те видя гола на дневна светлина.