Господарят на мрака

17

Хайме се върна в кулата невероятно вбесен. Първата му работа беше да възнагради и да разпусне почти всичките многобройни наемници, които беше привлякъл за каузата си, с изключение на десетимата, които му служеха от по-рано. След това поръча да му донесат буренце с бренди. Затваряйки се в стаята си, започна да се налива.

Съкрушен от това, че жената, която обичаше, носи дете от друг мъж, той не желаеше да общува с никого в последвалите мрачни дни. Едва докосвайки храната, която му носеше верният Гейлърд, той отказваше да говори за Алета или дори да показва, че е чул въпросите на стария слуга. Всичко, което Гейлърд успя да научи, го узна от сър Джайлс.

Колкото до Хайме, той се въргаляше в самосъжаление, мислите му бяха толкова разрушителни, че затварянето на стаята беше единственият начин да не хукне към Лондон и да извърши убийство. Макар че остана в пиянския си унес цяла седмица, умът му отказваше да се удави в пороите от алкохол, докато мислите му се връщаха отново и отново към Алета и как го беше омагьосала със сладките си лъжи, че го обича.

Любов ли? Ха, мислеше той подигравателно, докато го е молела да я вземе със себе си, настоявайки, че го обича, е носела детето на друг мъж. Един мъж не й ли стигаше? И за да стане положението още по-лошо, той се беше влюбил напълно и безвъзвратно в тази малка вещица, дотолкова се беше влюбил, че беше склонен… не, искаше да изостави мисията си да докаже невинността на баща си и да избяга с Алета в Ирландия.

Хайме беше изпаднал толкова много, че когато Гейлърд влезе в стаята в края на седмицата, едва позна мъжа, когото беше заобичал през годините като роден син. Отвращението му от саморазрушителното падение на Хайме беше толкова силно, че той веднага накара да изнесат остатъка от брендито и нареди да донесат храна и вана. Докато чакаше заповедите му да бъдат изпълнени, Гейлърд започна да укорява Хайме, обвинявайки го, че се е предал на слабостта, когато трябва да прояви сила.

— Ти си глупак, Хайме Мортимър — замърмори Гейлърд, докато отместваше завесите, закриващи прозорците, за да пусне в стаята светлина и свеж въздух. — Тук вони на алкохол и разруха. Ставай, момче, един посетител те очаква.

— Отпрати го. Нямам настроение за посетители — изръмжа Хайме с надебелелия си език. — Божичко, Гейлърд, имам нужда от питие. — посегна към каната на масичката до леглото и я намери празна. Изпращайки свиреп поглед към Гейлърд, той метна каната в другия край на стаята и тя се разби о стената. Така разбита чувстваше и главата си. — Донеси ми нещо да пия!

— Не, Хайме — каза Гейлърд с тиха решимост. — Вече пи достатъчно, момче. Дошъл е кралски куриер. Пратих го в кухнята да хапне, за да имаш време да се съвземеш, преди да го приемеш.

— Не давам пет пари за краля — отвърна кисело Хайме. След миг един слуга пристигна, носейки поднос с храна.

Хайме го изгледа косо и хлъцна.

— Ставай, Хайме, ставай, казах — настоя безмилостно Гейлърд. — Не ти прилича да се мъчиш толкова за една жена. Ти си човек на действието, Хайме, не пияница, измамен от лъжливи думи.

— Лъжливи думи ли? Ха, какво знаеш ти.

— Знам достатъчно, момче. Нещо повече, не вярвам на нито една думичка.

Едва-едва отваряйки подутите си очи, Хайме го изгледа свирепо.

— Не си видял Алета, Гейлърд. Тя със сигурност носи дете. Господ знае, че исках да вярвам, че е мое, но я чух съвсем ясно, когато каза, че носи детето на Грей.

— И ти като пълен глупак й повярва. Не съм знаел, че си толкова лековерен. Но пък и никога досега не си се влюбвал — добави загадъчно Гейлърд. — Ставай, казах! Има да свършиш много работи, преди да бъдеш в състояние да се срещнеш с пратеника на краля.

Гейлърд най-накрая надви на ината на Хайме. Ставайки от леглото, съвсем облечен, той се олюля опасно, преди да запази равновесие.

— Не си си сменял дрехите повече от седмица — укори го Гейлърд, оглеждайки петносаната му туника с отвращение. — Най-напред се наяж — добави той рязко, — после ще се изкъпеш.

— Не съм гладен.

Стомахът му изкъркори, опровергавайки думите му. Защо не го остави на мира? Но нямаше как да разубеди стареца. Преди Хайме да се усети, той го накара да опита от вкусната храна, приготвена за него. След като изяде всичко, призна с неохота, че стомахът му се чувства по-добре, когато е напълнен. Само главата да спреше да го боли…

Когато излезе от ваната, Хайме се почувства почти като човек. Тъй като бръсненето изискваше по-уверена ръка от неговата, той позволи на Гейлърд да го обръсне и да подреди дългата му коса в донякъде приличен вид. Когато беше готов да се срещне с кралския пратеник, изглеждаше повече като себе си, отколкото през изминалата седмица. В мига, преди да излезе от стаята си, Гейлърд го задържа. Лицето на стареца беше сериозно, а думите му излизаха право от сърцето.

— Хайме, съветвам те да помислиш внимателно какво се е случило в замъка Съмърсет, преди да си вадиш заключения. Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Може би лейди Алета е била също такава жертва като тебе. Тя е само една безпомощна жена, контролирана от баща си и от лорд Грей. Какъв избор е имала, освен да прави и да казва това, което те са й наредили?

— Ти си моята съвест и моят наставник вече много години, стари приятелю, но този път грешиш. И ти беше омагьосан от Алета, може би повече от мене, щом веднага гледаш да застанеш на нейна страна.

— Вярно е, че много се привързах към лейди Алета, но ти винаги си бил основната ми грижа. Аз се грижех за тебе и те напътствах през всичките тези години, момче, и още не съм те подвел. Умните хора търсят истината, реди да си извадят прибързани заключения, които може да унищожат живота им.

С тези думи той се обърна рязко и излезе от стаята.

Хайме се замисли над смущаващите думи на стареца. Наистина ли ме смяташ за умен човек, стари приятелю, или съм глупакът, какъвто твърдиш, че съм, запита се той. Не му трябваше много време, за да реши да последва мъдрия съвет на Гейлърд. Вместо да затъва в самосъжаление и да дави мозъка си в силни питиета, трябваше да смекчи гнева си и да помисли върху думите на Алета и какво може би намекваха.

Вярно, че лорд Съмърсет използва принуда, за да накара Алета да каже това, което тя каза, помисли той, и детето, което тя носеше, може би наистина беше негово. Може би причината, която тя спомена, която не искаше да издава, имаше нещо общо с детето, което очакваше — с неговото дете. За тази причина беше говорила и там, в долчинката, но той беше прекалено задръстен, за да го разбере тогава. Проклинайки избухливия си темперамент, Хайме най-накрая излезе от стаята си, за да приеме кралския куриер.

Посланието от краля беше кратко и не му съобщаваше нищо друго освен факта, че трябва веднага да се представи в замъка Уиндзор. Куриерът не можа да го осветли повече, защото не знаеше какви са причините на краля да го повика. Гейлърд и Хайме се спогледаха, разбирайки, че повикването е пряко свързано с разследването на процеса и екзекуцията на Кларънс Мортимър.

— Тръгвам веднага — каза Хайме, нямайки търпение да говори с Хенри.

Беше чакал повече от десет дълги години справедливостта да възтържествува.

— Сам ли тръгваш? — запита Гейлърд.

— Половината наемници ще дойдат с мене. Другата половина ще остане с тебе в кулата. Когато се върна, ще бъда лорд Хайме Мортимър, граф Флинт и всичките имущества на баща ми ще ми бъдат върнати.

— С божията воля — изрече напевно Гейлърд. — И да се надяваме, че Ивън Грей, Съмърсет и всички замесени в заговора против баща ти ще бъдат надлежно наказани за престъпленията си.

— Може би най-накрая ще науча какво е вдъхновило това долно деяние — каза замислено Хайме. — Нещо повече от алчност е подтиквало виновниците. Нито Съмърсет, нито Грей са бедни мъже, и двамата имат титли. Макар че навремето старият Грей е бил дребен барон с малко имение, и той, и Ивън са били смятани за почтени мъже. Затова никой не ги заподозря, че са подали лъжливи сведения за баща ми.

Гейлърд не каза нищо, само кимна в отговор на предположенията на Хайме. Старецът се разкъсваше; не знаеше дали да му каже това, което знаеше за баща му, или да изчака истината да види бял свят. Реши да изчака.

— Ще подготвя преместването ни в имението Мортимър — изрече старецът с огромна охота. — Ще бъде хубава промяна след кулата на Крисит.

— Да, Гейлърд, имението Мортимър отново ще е наше. И когато се върна, очаквам да науча истината за детето, което носи Алета.

Пътуването на Хайме до замъка Уиндзор беше трескаво препускане в хладните есенни дни и ясните студени нощи. Нямайки търпение да стигне по-скоро в замъка Уиндзор, той не щадеше нито себе си, нито коня си, нито хората си. Завари голямо тържество, поредното празненство в чест на предстоящия брак на краля с Катрин дьо Франс. Празникът, на който бяха дошли всички важни придворни, течеше с пълна сила, когато Хайме влезе, без да бъде обявен, в голямата зала на замъка. В средата седеше Хенри, обкръжен от лордовете и благородните дами на кралството. Очевидно всички празнуваха, защото масите още преливаха от остатъците от великолепни ястия, а мястото в средата на залата беше разчистено за тези, които щяха да забавляват гостите.

Разбирайки, че шансовете му да говори насаме с краля тази вечер са нищожни, Хайме се задоволи да гледа празненството от един тъмен ъгъл, не желаейки да се забърква в разврата, който се знаеше, че се развихря в двора, когато кралят се намираше в резиденцията си. Забавленията тази вечер бяха доста скучни и Хайме тъкмо щеше да помоли някой прислужник да го заведе до някоя свободна стая в огромния замък, когато зърна Ивън Грей.

Наклонил закачливо глава към една привлекателна дама, Грей не се държеше като женен мъж, което накара Хайме да изпадне в невероятен гняв. Никоя от присъстващите в голямата зала жени не можеше да се сравнява с Алета. Когато жената се усмихна на Грей с открита покана и излезе от залата малко след това, нетърпеливият негодник изчака само няколко минути, преди да я последва дискретно. Хайме загледа с отвращение как Грей се изкачва по една вита стълба. Излезе от сенките с намерение да го последва, когато Хенри го забеляза от другия край на залата и му даде знак да се приближи.

— Добре дошъл, Мортимър — поздрави го той весело. Хвърляйки поглед към бързо отдалечаващия се Грей.

Хайме отиде при краля с видимо нежелание.

— Получих съобщението ви, сир — каза той, когато му направиха място до краля, — и дойдох колкото можах по-бързо.

— Бих казал, долетя — пошегува се Хенри. — За съжаление трябва да те помоля да потърпиш още малко. Както виждаш, празнуваме. Заминавам след две седмици за Франция, за да взема невестата си, и искам този въпрос да се разреши преди отпътуването ми.

Хайме се намръщи.

— Ще се опитам да бъда търпелив, но както добре знаете, тази грижа ми лежи на сърцето още откакто бях на петнадесет години. Не че не съм ви признателен за разследването, сир — добави той бързо.

— Тогава още няколко часа няма да бъдат пречка — каза Хенри, обръщайки вниманието си към изпълнителите в центъра на залата. — Ела утре на закуска и ще ти кажа всичко, което стана ясно в твое отсъствие.

— Можете ли поне да ми кажете дали невинността на баща ми беше доказана?

Той беше дошъл отдалече, беше рискувал твърде много, за да остави момента да отмине без положителен отговор.

Хенри се взря в него, преди да отговори:

— Честта на баща ти беше възстановена. Но същевременно високопоставени мъже на кралството бяха уличени в заговор, целящ да го дискредитира. Ще говорим утре.

Победата никога не беше имала толкова сладък вкус. С блеснали от благодарност очи Хайме изрече:

— Мога ли да бъда извинен, сир? Имам да мисля за много неща, а пътуването от Уелс ме умори много.

— Иди да си легнеш, Мортимър — каза благосклонно Хенри. — Помоли някой прислужник да те заведе в свободна стая.

Когато остави нещата си в стаичката, която му бяха посочили, Хайме усети неспокойствие. Всичко, за което можеше да мисли, беше Ивън Грей, който се забавляваше някъде в замъка с някаква жена, без да подозира, че предстои да бъде изобличен. Нямаше търпение да види изражението на негодника, когато чуе, че му се отнема титлата, която беше откраднал от рода Мортимър. Макар Хенри да не беше споменал никакви имена, за Хайме не беше никаква тайна кой стои зад подлия план. Тъй като старият Грей беше починал преди няколко години, сега вината лежеше върху Ивън, тъй като той беше извлякъл най-много полза. Хенри IV беше дал огромните имущества на Мортимър и титлата му на Ивън Грей.

Излизайки от стаята си, Хайме тръгна по пустите коридори, за да намери някой прислужник. Разбирайки, че не може да заспи, той изведнъж усети, че е гладен. А щом намереше нещо за ядене, щеше да провери какво правят хората му, за да бъде сигурен, че са били добре нахранени и подслонени. Звънък смях привлече вниманието му към една недобре затворена врата. Щеше да отмине, без да обърне внимание, ако не беше надникнал през тесния отвор и не беше видял Ивън Грей върху една почти гола жена, легнала на някакъв диван.

Темпераментът на Хайме експлодира, когато чу отговора на Грей на въпроса на жената дали съпругата му го задоволява.

— Милейди не може да ме задоволи като тебе, любов моя. Нейните жалки усилия са наистина смешни. Но стига толкова за съпругата ми — каза той, дръпвайки полите й над кръста. — Горещата ти малка уста събуди ужасния сърбеж между краката ми.

Жената изписка възхитено, когато Грей зарови мъжествеността си дълбоко в нея. Точното в този момент Хайме нахлу в стаята. Скачайки на крака, Грей пребледня, когато Хайме прекъсна интимната му среща, и на лицето му се изписа буреносно изражение.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох, защото кралят ме повика — заяви Хайме. — Дните ти са преброени, Грей. Ще бъдеш изобличен и всичките ти нечестно спечелени богатства ще ти бъдат отнети.

Грей изглеждаше зашеметен.

— Не знам за какво говориш.

Внезапно жената скочи, изгледа уплашено Хайме и хукна навън. Грей понечи да я последва.

— Остави тази курва, Грей, това е между нас двамата.

— Нямам какво да ти кажа, Мортимър.

— Мисля, че имаш. Знаеше ли, че Алета носи твоето дете?

Думите на Хайме накараха Грей да спре на място. Обръщайки се към него, той се усмихна хитро.

— Ревнуваш! Затова ли е цялата работа, Мортимър?

— Ревността няма нищо общо с това — изрече сурово Хайме. — Искам да говоря за Алета. Носи ли твоето дете?

— Видял ли си я?

Грей се беше надявал Хайме никога да не научи за бременността на Алета, но тъй като беше разбрал, той смяташе да използва това за своя изгода.

— Да.

Кокалчетата на стиснатите му юмруци бяха побелели, Хайме едва сдържаше гнева си.

— Тогава доказателството говори само за себе си.

— Не е толкова просто — заяви Хайме, осъзнавайки, че Грей нарочно го дразни. — Кажи ми, че Алета носи твоето дете. Извънредно важно е да те чуя да го казваш.

Тънките устни на Грей се извиха в хитра усмивка.

— А, може би мислиш, че детето е твое. Ако очакваш да потвърдя или да отрека подозрението ти, много има да чакаш, но искрено ти благодаря, че си научил съпругата ми на всички тези малки хитрости. Тя ми доставя огромно удоволствие, макар да не ми се иска да призная, че едва не ме умори с ненаситните си изисквания. Кой да помисли, че тази хладна красавица е такава дива котка?

Крехкото самообладание на Хайме се пръсна на парчета.

— Копеле такова! — изкрещя той, посягайки към гърлото на Грей. — Хенри знае за лъжливите ти обвинения срещу баща ми и много скоро всичко, което си спечелил с лъжа, пак ще бъде в ръцете на Мортимър. Обречен си, Грей, и това невероятно много ме радва.

Грей отблъсна ударите на Хайме и двамата се затъркаляха на пода. Хайме щеше да го смели, ако двама рицари, които случайно минаваха покрай стаята, не бяха чули шума и не се бяха втурнали да ги разтърват. Дишайки шумно, като изтриваше кръвта от изпопребитото си лице, Грей хвърли убийствен поглед към Хайме и излезе от стаята. Когато Хайме се надигна, за да тръгне да го гони, той вече беше изчезнал в тъмния коридор.

С ругатни на уста Хайме осъзна, че Хенри ще се вбеси, когато научи какво е станало. Трябваше да си сдържи езика, независимо колко го беше ядосал Грей. Тъй като нямаше вероятност отново да го срещне тази нощ, Хайме се върна в стаята си и към мислите си за Алета и за това, което Грей му беше казал. Но може би за пръв път от много седмици насам той мислеше ясно. Докато не научеше със сигурност, щеше да смята, че всичко, което Грей му беше казал, е лъжа.

Крал Хенри отпи голяма глътка ейл, премлясна и каза с лек укор:

— Имал си бурна нощ, Мортимър.

Хайме тъкмо се беше присъединил към него в покоите му, където кралят седеше унило, дъвчейки разкошната закуска, каквато предпочиташе да му се поднася всяка сутрин.

Той срещна мрачния поглед на Хенри, разбирайки, че си е навлякъл неодобрението на краля.

— Съжалявам, сир, но лорд Грей ме изкара извън пределите на човешката издръжливост.

Раздразнената въздишка на Хенри не предвещаваше нищо добро за Хайме.

— Седни, човече, пречиш ми на храносмилането, като стърчиш така над мене като ангел отмъстител. — Пъхна последната хапка от пая с бъбреци в устата си, задъвка замислено, преглътна, после остави вилицата настрана и бутна чинията. — Трябваше да проявиш повече дискретност.

— Ивън Грей е наказанието на живота ми вече много години. Моля ви, не ме дръжте в напрежение, сир. Какво научихте за баща ми? Вашата комисия доказа ли невинността му?

— Да, Хайме, точно както подозираше. Има още двама мъже освен стария и младия Грей, замесени в заговора срещу Кларънс Мортимър. Както знаеш, старият Грей умря преди няколко години. Другият мъж, лорд Барлоу, изчезна, но моите следователи го откриха много бързо. Бил е на смъртно легло и преди да почине, се е изповядал; в изповедта си споменава за заговора на двамата Грей и Съмърсет срещу баща ти. Обвинили са го несправедливо в измяна и са си присвоили имуществата и богатството му.

— Но защо? — запита Хайме. — Нито Грей, нито Съмърсет са имали причина да мразят баща ми.

— Моите следователи намекнаха, че двамата Грей са били подбудителите на заговора, подтиквани от някаква въображаема или истинска вражда с баща ти. Другите са били уговорени да се съюзят с тях, като им е било обещано да получат дял от богатството. Лорд Барлоу се е оплакал, че е бил измамен от Съмърсет и Грей и твърди, че не е получил почти нищо за усилията си. След като баща ми дал титлата и имуществата на Мортимър на Ивън, той решил да задържи по-голямата част от богатството в собствената си съкровищница. Както много добре знаеш, Англия винаги е изпитвала недостиг на пари.

— Лорд Барлоу не е ли получил нищо ценно?

— Само лорд Съмърсет е получил дял, след като са се уговорили Ивън Грей да се сгоди с лейди Алета. Барлоу е получил само едно маловажно имение.

Хайме гледаше втренчено Хенри в зашеметено мълчание. Подозираше, че има още нещо зад очевидната омраза на двамата Грей към рода Мортимър, но нямаше представа какво точно.

— Когато това се е случило, времената са били размирни — продължи Хенри — и баща ми е трябвало да се справя с въстанието в Уелс. Когато лорд Мортимър бил обвинен от трима уважавани мъже, че е начело на бунта, кралят нямал друг избор, освен да обвини баща ти в измяна. Прегледах протоколите от процеса и показанията на свидетелите наистина са уличаващи. Баща ми е искал делото да приключи бързо и след кратък процес баща ти е бил осъден и екзекутиран. Съжалявам, Хайме, но баща ми не може да бъде обвинен, бил е длъжен да потуши въстанието и да екзекутира водачите му.

— Съгласен съм. Кралят няма вина. — Изравянето на старите спомени беше болезнено за Хайме. — Двамата Грей, Съмърсет и Барлоу, подтиквани от алчност и някаква дълбока потребност, са дали лъжливи показания. Преди да убия Ивън Грей, ще науча какво го е накарало да поиска смъртта на баща ми.

— Не, Хайме, ще бъде въздадена справедливост, но не преди да заповядам лорд Грей да бъде арестуван и доведен при мене за разпит. Трябва да разбереш, че всичко това е станало преди много години и може да е твърде късно да се намерят достатъчно свидетели за повторно отваряне на делото. Най-многото, което мога да обещая, е от днес титлите и имуществата да ти бъдат върнати. Не мога да върна парите, иззети от баща ми, защото са отишли за финансиране на адските войни, които опустошават Англия. Но цялото богатство, което Грей и Съмърсет са натрупали през тези десет години, ще бъде твое.

— Бих искал да присъствам, когато лорд Грей бъде разпитван, сир — помоли Хайме.

Ако беше възможно, щеше да му изтръгне истината за бременността на Алета.

— Да, ще наредя да те уведомят, когато Грей бъде разпитван. Сега, докато чакаме лорд Грей да бъде арестуван, да отидем в голямата зала и да съобщим на всички за споходилото те щастие. Слуховете се разнасят бързо. Скоро цяла Англия ще знае, че титлата ти е възстановена. Отсега нататък ще бъдеш известен като лорд Хайме Мортимър, граф Флинт. За твой късмет повечето благородници на кралството днес са в замъка Уиндзор и те ще разнесат вестта навсякъде.

Вестта беше посрещната с нещо повече от любопитство и много спекулации относно съдбата на досегашния граф Флинт, лорд Ивън Грей. Повечето присъстващи поднесоха поздравления, но някои се въздържаха, изчаквайки да чуят какво е повалило такъв силен благородник като лорд Грей. Макар че някои си спомниха въстанието, довело до безславното отнемане на титлата от Мортимър в полза на Ивън Грей, мнозина не си го спомниха.

Хенри тъкмо представяше Хайме на един от бароните си, когато изречението му беше прекъснато от един от неговите рицари, който показваше с жест, че непременно трябва да говори с краля. След като се извини, Хенри го дръпна настрана, давайки му разрешение да говори. Хайме стоеше близо до краля, сигурен, че рицарят има новини за Грей.

Думите на рицаря изпратиха тръпка на предчувствие по гръбнака на Хайме.

— Сир, лорд Грей го няма в замъка. Претърсихме навсякъде, никой не го е виждал от снощи. Най-накрая намерихме един коняр, който си спомни, че е видял лорд Грей да напуска замъка така бързо, сякаш дяволът е по петите му.

— Господи! — изрева Хайме, — Аз съм виновен, намекнах му, че е разкрит. Конярят забелязал ли е накъде отива?

— Било е тъмно, милорд, а конярят се е интересувал повече от това, да отиде да си легне, отколкото какво прави някой благородник.

Хенри се намръщи. Не обичаше плановете му да бъдат осуетявани. Заминаваше след две седмици и искаше този въпрос да се уреди, преди да тръгне. Хенри V не се славеше като мекосърдечен. Можеше да бъде жесток и отмъстителен спрямо онези, които се опитваха да избягат от правосъдието му.

— Веднага предупредете стражата — нареди той рязко. — Предполагам, че е тръгнал към Лондон.

Рицарят се поклони, обърна се и понечи да се отдалечи, за да изпълни заповедта на краля.

— Не се отчайвай, Мортимър — каза Хенри, когато двамата с Хайме останаха насаме. — Птичето е отлетяло, но не може да е отишло далече. Ще претърсим Лондон, докато не открием негодника.

Хайме се сбогува с краля при първата представила се възможност. Хенри можеше да смята, че Грей е избягал в Лондон, но Хайме не беше толкова сигурен. Наистина, Грей лесно можеше да се скрие в потайните места на Лондон, но Хайме предположи, че ще избяга от страната, но не без съпругата си. Убеден, че Грей би тръгнал направо към Уелс и замъка Съмърсет, Хайме състави план за действие.

Когато узна, че Хайме възнамерява да отиде в Уелс да си върне наследствения дом, Хенри даде благословията си заедно с официален документ, възстановяващ титлата и имуществата му.

— По-добре ще е да оставиш нещата с Ивън Грей на мене — каза Хенри, не подозирайки какви са мотивите на Хайме да замине за Уелс. — Много лесно се палиш и това не е добре, ако искаш да се срещнеш с Грей. За мене работят хора, които умеят да изтръгват истината от обвиняемите.

— Страхувам се, че Грей ще избяга от страната.

Най-голямото опасение на Хайме беше, че Грей ще напусне Англия и никога няма да бъде открит. Той искаше да накара Хенри да осъзнае тази възможност.

— И аз подозирам нещо подобно — съгласи се Хенри, — но взех мерки да спра бягството му, ако е решил да постъпи така. Всички важни морски пристанище в Англия ще бъдат наблюдавани и ако се опита да избяга, ще бъде хванат и върнат в замъка Уиндзор.

Хайме беше удовлетворен. Почти нямаше възможност Грей да се опита да напусне страната от английско пристанище. Хубаво беше да знае, че хората на краля са на негово разположение, за да го заловят. През това време щеше да отиде в замъка Съмърсет и да попречи на Грей да избяга от тази посока. Прекалено много обичаше Алета, за да се откаже от нея без бой.

Алета, която чезнеше в мъката си в стаята в замъка Съмърсет, беше убедена, че Хайме е повярвал, че тя носи детето на Ивън Грей. Нямаше никакво съмнение относно напредналата й бременност, защото коремът й беше наедрял драматично в последните седмици. Напоследък нямаше вест и от Ивън Грей, а и отдалечеността на замъка Съмърсет ги оставяше без връзка с Лондон или замъка Уиндзор. Лондон и околностите му спокойно можеше да са изчезнали от лицето на земята. А в състоянието, в което се намираше Алета, това никак не би я разтревожило.

Хайме я ненавиждаше, баща й мислеше повече за благополучието си, а не за нея, освен това беше омъжена за човек, когото ненавиждаше. О, Хайме, ридаеше тя безмълвно. Трябваше да излъжа, за да те опазя. Господ знае, че се опитах да ти кажа истината. Със сигурност трябва да знаеш, че бях принудена да призная нещо, което беше върховна лъжа. Но каквото и да става, ще пазя нашето дете до последен дъх и тържествено се заклевам да избягам от Ивън, преди да бъда принудена да му се подчиня. Обичам те, Хайме Мортимър, и никога няма да обичам друг.

На следващия ден Ивън Грей пристигна в замъка Съмърсет. Влезе в бесен галоп под подвижната решетка и заповяда веднага да я спуснат. След кратка консултация с лорд Съмърсет всички налични рицари бяха накарани да облекат пълно бойно снаряжение и да бъдат готови за битка.

Разяждана от любопитство, Алета излезе от убежището си, за да научи лично какво е довело лорд Грей в замъка Съмърсет и защо е пристигнал без ескорт. Не му беше присъщо да пътува сам през опасни местности или да пристига без фанфари. Това, което видя, когато влезе в голямата зала, я шокира.

Никога не беше виждала лорд Грей толкова разчорлен или разстроен. Изглеждаше така, сякаш беше яздил непрекъснато, без да спира нито за да се нахрани, нито за да си почине. Някога елегантното му облекло беше мръсно и покрито с петна, целият беше в кал и прах. Лицето му беше изпито, очите гледаха диво и разфокусирано. Двамата с баща й разговаряха оживено, когато Алета се присъедини към тях. Разговорът спря внезапно, когато я видяха.

— Какво има? — запита тя, осъзнавайки, че се е случило нещо извънредно важно. — Какво е станало?

Грей обърна кръвясалите си очи към нея, поглеждайки с очевидно отвращение към издутия й корем.

— Копелето ни разкри — изфуча той презрително. — Следващата стъпка е кралят да ни арестува.

— Божичко, Грей, не казвайте нищо повече! — предупреди го Съмърсет. Погледна към Алета, привличайки вниманието на Грей към факта, че тя не знае нищо за тайните им взаимоотношения.

— Твърде късно, милорд, защото скоро всички в Англия ще узнаят за усилията ни да унищожим лорд Мортимър преди толкова години.

— Защо сега? — заоплаква се Съмърсет. — Минаха много години, откакто се случи това. Защо наследникът на Мортимър се появи изневиделица, за да обърка плановете ни? Всички мислеха, че детето е умряло скоро след екзекуцията на баща си.

Сега Алета знаеше точно за кого и за какво намекваха Ивън и баща й. Някак си, поради причини, известни само на тях, те бяха дали лъжливи сведения, които бяха изпратили бащата на Хайме на смърт.

— Как можа, татко? Толкова много ли искаше дял от богатството на лорд Мортимър?

— Не разбираш, дъще — опита се да й обясни Съмърсет. — Това беше споразумение между нас с лорд Грей.

Алета се обърна към Грей с пламъци в очите.

— Нямате ли съвест? Само един негодник би пратил невинен човек на смърт. Надявам се да изгниете в ада заради това, което сте извършили.

— Кучка такава! — Отчаянието беше пратило Грей на ръба на здравия разум. — Уличница! Махай се с отвратителния си корем, да не ми напомняш, че си отваряла краката си за един Мортимър.

— Вие не сте и наполовина мъж, какъвто е Хайме!

Гледайки я така, сякаш беше отровна змия, Грей загуби чувство за действителността. Вдигна ръка и я удари през лицето с отворена длан, от което тя се строполи на пода.

Зашеметена от силния удар, Алета се надигна едва-едва. Когато Грей пристъпи заплашително напред, тя се сви и прикри с ръце корема си, за да защити детето си. Но преди той да нанесе втория удар, Съмърсет пристъпи между нея и нейния мъчител.

— Няма нужда от бруталност, милорд — посъветва го той с твърд тон.

Едно беше да укорява собствената си дъщеря, но съвсем друго беше някой друг да я малтретира. Особено в деликатното й положение. Съмърсет може и да беше алчен и жесток в някои отношения, но дъщеря му винаги беше послушна, почиташе го и не заслужаваше жестокостта на Грей.

— Забравихте ли, милорд? — изсъска Грей. — Алета е моя съпруга и мога да прави с нея каквото си поискам.

— Не и докато сте в дома ми. Само страхливец може да бие съпругата си.

През седмиците, докато беше живял заедно с Алета, Съмърсет беше осъзнал, че детето, което тя носеше, щеше да бъде негов внук, независимо кой го е създал, и той започна да очаква раждането му с нетърпение. Кръвта на Съмърсет течеше във вените на това дете и тъй като Алета беше единственото му дете, само тя можеше да му даде наследници. И независимо какво казваше или заповядваше лорд Грей, той нямаше да позволи детето на Алета да бъде унищожено. Нито пък тя.

— Много сте мек — изсъска Грей. Внезапно очите му пак станаха диви. — Ако кралят ни намери, и двамата трябва да признаем престъплението си. Кой да помисли, че ще бъдем унищожени от човек, когото и двамата мислехме за умрял още като дете.

— Не трябваше да влизам в споразумение с вас, баща ви и лорд Барлоу — изрече огорчено Съмърсет. — Току-що бях загубил съпругата си и умът ми беше разстроен. Станах алчен. Но вие, милорд, спечелихте много повече от унищожаването на Мортимър.

— Да — изрече мрачно Грей. — Отмъщение. Всичко, което Хайме Мортимър трябваше да наследи, ми принадлежеше.

Любопитство овладя Алета. Защитена от масивната фигура на баща си, тя се подаде иззад него и запита:

— Как така?

Пронизителният поглед на Грей се спря върху нея.

— Това не е твоя работа, момиче. — И насочи вниманието си отново към Съмърсет. — Не знам колко време имаме, докато пристигнат хората на краля. Според Мортимър нашият заговор е бил разкрит. Не се застоях там, за да науча какво смята да прави Хенри с мене.

— Хайме е бил в замъка Уиндзор? — запита ободрена Алета. — Какво ви каза?

Грей се изсмя рязко.

— Иска да знае чие дете носиш. Смята, че е негово.

Алета си пое остро дъх.

— То наистина е негово. Какво му казахте?

— Нищо. Забавно ми е да го оставя да се чуди до края на живота си.

— Какво ще правим? — Съмърсет загрижено набръчка чело. — Нямам намерение да оставя Хенри да ме влачи до Лондон за разследване.

— Вече съм помислил за това — беше самодоволният отговор на Грей. — Преди да пристигна тук, уредих един кораб да ни вземе след два дни от Северния бряг. Не смея да се върна в имението Грей, но ще имаме много време да опаковаме всичко ценно в замъка Съмърсет, преди да дойде корабът.

— Къде заминавате? — запита Алета, която нямаше намерение да напуска Англия.

— За Франция. Не смятам да оставам тук достатъчно дълго, за да опитам кралското правосъдие, и съм сигурен, че баща ти мисли като мене.

— Аз няма да замина с вас — настоя упорито Алета.

— Ти си моя съпруга. Ще отидеш там, където те заведа.

— Искам детето ми да се роди в Уелс. — Тя обърна молещи очи към баща си. — Моля те, татко, не ме карай да заминавам.

— Нямам думата, дете. Съпругата трябва да следва съпруга си. Ако се тревожиш лорд Грей да не те малтретира, не се бой. Ще бъда с тебе и ще се погрижа да не се отнася лошо с тебе.

— Предлагам и двамата да започнете да опаковате багажа си незабавно — каза Грей. — Тъй като повечето наемници, които пратих тук от имението Грей, за да защитават лейди Алета, са ми верни, ще ги осведомя, че трябва да ни придружат до брега.

— Моля се да заминем, преди хората на Хенри да дойдат за нас — прошепна тревожно Съмърсет.