Господарят на мрака

16

Разтърсен от срещата, която не беше нито планирана, нито очаквана, Хайме отмести Алета и се надигна несигурно. Когато започна да облича дрехите си с резки движения, тя беше озадачена от гнева му. Изправяйки се полека, намери собствените си дрехи и с треперещи ръце започна да се облича. Когато свърши, хвърли поглед към Хайме и не се изненада, като го видя да я гледа намръщено.

— Какво съм направила? — запита тя меко.

— Искаш да кажеш, освен че ме предаде ли?

Думите му я нараниха дълбоко.

— Пак ме омагьоса с красивото си лице и съблазнително тяло.

— Не съм никаква вещица.

— Вещица или съблазнителка, все едно. Омагьоса ли и лорд Грей?

— Хайме, моля те, трябва да ми повярваш. Независимо от това, какво си мислиш за мене, знай, че никога не бих те предала. Освен това, аз намирам брака с лорд Грей неприятен. Поради причини, които не са ти известни, не мога да остана с Ивън. Вземи ме със себе си, моля те.

Думите на Алета зашеметиха Хайме. Ужасът и молбата в сините й очи бяха така истински, че той почти й повярва. Почти, но не напълно.

— Един ден, милейди, отново ще бъдеш моя. Но не сега, не и докато съм на практика затворник на личния страж на Хенри.

— Затворник? Как така? Къде са пазачите ти?

— Сигурно не мислиш, че съм могъл да избягам от онази влажна адска дупка, където бях хвърлен, нали? Не, милейди, сключихме сделка с Хенри. Моят живот срещу всичкото богатство, което съм събрал от контрабандата.

— Наистина ли си богат?

Някак си Алета не можеше да повярва на твърденията на Хайме, че притежава голямо богатство.

— Повече, отколкото можеше да си представиш. Или по-скоро, бях богат. Няма да ми остане и фартинг, след като Хенри сложи ръка на съкровищата ми.

— Не ме интересува, Хайме, наистина — настоя тя. — Има много сериозна причина, поради която трябва да ме вземеш със себе си сега.

Тя мислеше за детето, което носеше, и за реакцията на Хайме, когато научеше, че ще става баща.

— Независимо дали има или няма причина, къде ще те заведа, милейди? Като нямам пари, не мога да платя на наемниците да те защитават. Кулата ми не може да бъде защитена от нападението на Грей или баща ти и… — Той направи многозначителна пауза. — Ако те открадна в този момент, това може да разгневи Хенри и да попречи на усилията ми да оневиня баща си.

Гневът на Алета кипна. Отмъщението така беше обсебило Хайме, че нямаше място за нищо друго в живота му. Никакво място за нея, нито пък за дете. Ако сега му кажеше за детето, нямаше да има никаква полза, реши тя тъжно. Щеше да намери начин да избяга от Ивън и да опази детето си, а Хайме да върви по дяволите.

— Твоята кауза! — изфуча тя презрително. — Всичко, което правиш, откакто се срещнахме, е само в твоя полза! Ако си толкова сляп, че не можеш да видиш нищо друго, не искам да имам нищо общо с тебе.

И нарочно му обърна гръб, отказвайки да го гледа как си тръгва.

— Трябва да тръгвам, Алета, преди капитан Хенкок да прати хората си да ме търсят. Обещах да се върна с прясно месо, преди да се стъмни.

— И аз трябва да се връщам у дома, преди татко да дойде да ме търси. Сбогом, милорд… радвам се, че не са те отделили от главата ти.

Тя тръгна с отмерени стъпки към мястото, където беше вързан конят й. Хайме я последва.

— Алета, почакай! — Той хвана ръката й и я извъртя, за да я накара да застане с лице към него. — Каква е причината?

— Какво?

— Каза, че имаш причина, поради която трябва да те взема със себе си.

— Остави, Хайме, няма нищо — отговори тя с лекота в гласа. — Това няма да те заинтересува.

Наистина, помисли тя тъжно, можеше да го обича до полуда, но той все пак нямаше да се интересува от нея или от детето им.

— Повярвай ми, любов моя — изрече Хайме с такова яростно убеждение, че тя беше склонна да му повярва, — ако имаше някакъв начин да те защитя и да не загубя приятелството на Хенри, щях да те отведа веднага със себе си. Ти си моя, Алета, а аз не се отказвам лесно от това, което е мое. Ако следователите на Хенри бяха работили по-бързо, днес щях да имам повече власт от баща ти или от Грей. Но истината скоро ще се разбере и титлата и имуществата ми ще ми бъдат върнати.

— Ще бъде твърде късно.

Прехапвайки устни, тя отвърна поглед.

Объркан от думите й, Хайме се замисли. Нямаше представа какво иска да каже тя.

— Не, Алета, не мога да измисля как да попреча на Грей да те докосне отново. Може сега да нямам пукнато пени, но не съм безпомощен. Тази бясна страст към тебе ме е овладяла изцяло. Докато не се видим отново, милейди, не забравяй срещата ни на това уединено място.

После тя отново се озова в прегръдките му, вкусвайки сладкото мъчение на целувката му, усещайки твърдия натиск на тялото му. Откъсвайки се рязко от нея, той се извърна, метна мъртвия елен през седлото, скочи зад него и се отдалечи.

Да остави Алета беше най-трудното, което някога беше правил. Знаеше, че я обича, макар да имаше сериозни основания да я ненавижда, но практичната му природа беше взела връх, когато малко оставаше да я метне на седлото и да я отвлече. Като нямаше къде да отиде и да се скрие, хората на краля щяха да го хванат само за броени часове. И може би отново щяха да го хвърлят в тъмницата. Или това щеше да му струва главата.

Хайме знаеше, че Грей вероятно остане в Лондон, тъй като кралят му беше наредил да не напуска града, докато трае разследването. Което означаваше, че Ивън няма да се върне в Уелс при невестата си в скоро време, а това даваше на Хайме време да премисли възможностите пред себе си и Алета.

Кулата на Крисит не се беше променила особено през времето, докато го бе отсъствал, реши Хайме, когато заедно със стражите мина покрай срутената крепостна стена.

— Жалка работа — забеляза капитан Хенкок, оглеждайки кулата с открито презрение. — Изглежда малко вероятно тези древни руини да крият богатството, което крал Хенри очаква.

Хайме не каза нищо, предпочитайки вместо това да наблюдава изражението на лицето на Хенкок, когато сандъците със злато и сребро бъдат извадени от тайната стая под неговата кула.

Рицарите на Хайме се бяха струпали в двора, за да го приветстват. Гейлърд стоеше начело със загрижено лице.

— Господи, Хайме! — извика старецът. — Чухме, че са те хвърлили в тъмница и очакваш екзекуция!

— Така беше — изрече мрачно Хайме — и щеше да бъде, ако не беше милостта на краля.

Гейлърд като че ли не повярва.

— Не разбирам. Господ знае, че нямаш особена причина да очакваш милост от краля.

— Това е дълга история, Гейлърд, ще ти обясня по-късно. Моите приятели тук — и той махна към кралските стражи — имат нужда от храна и питие, за да се подкрепят за обратния път към Лондон.

— Веднага ли се връщате? — обърна се към капитан Хенкок.

— Да — изрече сериозно капитанът. — След като свършим работата си тук, няма причина да се бавим.

Той изпрати многозначителен поглед към Хайме, докато в същото време не изпускаше от вниманието си множеството въоръжени мъже, събрани наоколо. Бяха повече от достатъчно, за да накарат неговите малобройни войници да избягат, за да си спасят живота, ако господарят им дадеше съответната заповед. Но честта на Хайме беше заложена тук. Той беше длъжен да предаде богатството си, както беше обещал.

Отпращайки Гейлърд и наемниците си, Хайме поведе капитан Хенкок и хората му вътре в кулата и надолу към склада. Като избута няколко бъчви с брашно и солена риба, той посочи един железен кръг, вдълбан в пода. Двама мъже скочиха напред, вдигнаха капака и надникнаха предпазливо в мрачината.

— Факел — заповяда троснато Хенкок.

Когато му подадоха факела, той внимателно слезе по стъпалата в ямата, където беше складирано богатството на Хайме. Последваха го двама войници. Бързо подадоха няколко малки сандъка на другите, които чакаха горе, докато Хайме гледаше със стоическо примирение. Да предаде богатството си на краля беше нищо в сравнение с това, да си върне живота.

Когато десетте малки сандъка легнаха на пода на склада, Хенкок и другарите му се качиха по стълбата и започнаха да проучват съдържанието им с голямо вълнение. Хайме наблюдаваше с озадачено изражение. Знаеше със сигурност, че трябваше да има два пъти по десет сандъка и още доста неща, прибрани в тайната стая. Но тъй като Хенкок изглеждаше повече от доволен от придобивката, той не каза нищо. Сандъците бяха бързо натоварени във фургона, който беше пътувал заедно с тях, и бяха поставени под охрана. След това останалите стражи влязоха в залата, за да споделят щедрото угощение, което Гейлърд беше заповядал да бъде приготвено.

Донякъде обезпокоен от големия брой войници, които бяха на разположение на Хайме, Хенкок реши да тръгне незабавно за Лондон. Страхуваше се от нощно нападение от страна на малката армия на Хайме въпреки неговите уверения, че се заклева да изпълни нареждането на краля да предаде нечестно спечелените си богатства. Всъщност, колкото по-скоро Хенкок оставеше зад гърба си тази разпадаща се купчина камъни, толкова по-добре щеше да се почувства. Срещата с дивите уелсци беше за предпочитане пред това, да се бие с Хайме Мортимър и неговата армия, която очевидно беше много добре подготвена и желаеща да влезе в схватка.

Хайме изчака Хенкок и хората му да изчезнат в гората, а после даде знак на Гейлърд да го последва в стаята му. След като затвори вратата, за да си осигурят уединение, Хайме запита:

— Какво, в името на бога, е станало с другите пари, скрити в тайната стая?

— Питах се дали си забелязал — каза Гейлърд с удовлетворена усмивка. — Прав ли съм да предполагам, че си предложил на краля богатството си в замяна на живота?

— Да. За щастие кралят няма представа, че ще получи по-малко от половината богатство, което съм натрупал. Какво стана, стари приятелю?

— Когато научих, че си в затвора и очакваш екзекуция, се отчаях. Дни наред си блъсках главата да измисля как да те спася. Макар че войниците искаха да нападнат Лондон, аз се съмнявах дали ще бъде разумно. Знаех, че ще трябва по-скоро хитрина, а не сила, за да те освободим. Тогава реших да взема половината от богатството ти и да подкупя всички важни хора в Лондон, ако е необходимо. Личната стража на Хенри не е добре заплатена и повечето войници биха се възползвали от възможността да спечелят нещичко, за да гледат на другата страна, докато ти бягаш. Разбирах, че няма време, и смятах да тръгна за Лондон утре, заедно със сандъци злато и сребро, и да взема половината ти войници със себе си. Сандъците вече бяха натоварени във фургона, преди вие да пристигнете, и утре щяхме да тръгнем рано сутринта.

— Господи, Гейлърд, да не би да искаш да ми кажеш, че цяло съкровище е стояло под носа на стражите през цялото време, докато са били тук, и дори не са разбрали?

— Да, точно така беше.

— Още веднъж съм ти задължен, приятелю — изрече пресипнало Хайме. — Не, ти си повече от приятел. Ти ми беше баща след смъртта на родния ми баща, учеше ме, когато не знаех нищо, подготвяше ме за деня, когато ще стана граф Флинт. Този ден може да настъпи много скоро, Гейлърд.

Гейлърд се оживи.

— Какво е научил Хенри?

— Скоро ще разкрие заговор, подготвян дълго време, който е целял да унищожи баща ми. Както подозирахме, татко е бил лъжливо обвинен, за да му вземат титлата и богатството.

— Близо ли? Колко близо? — запита неспокойно Гейлърд.

Имаше някои неща за Кларънс Мортимър, които той още не беше казал на Хайме. Но наближаваше времето, когато трябваше да му ги каже.

— Още нямат имената на подбудителите, но Хенри обеща, че много скоро ще ги има. Разбира се, ние и двамата знаем кои стоят зад онези лъжливи обвинения. Но докато Хенри няма убедителни доказателства, ме посъветва да си държа езика зад зъбите, да се върна в Крисит и да не се забърквам в неприятности. Обеща да прати да ме повикат, когато дойде време.

— Слава на бога — изрече благоговейно Гейлърд. — Но… ами лейди Алета? Видя ли я в Лондон?

Лицето на Хайме се вкамени.

— Алета е съпруга на Ивън Грей. Оженили са се преди освобождаването ми.

Гейлърд изглеждаше зашеметен.

— Значи тя е изгубена за тебе.

— Не!

Яростното отрицание на Хайме сепна стареца.

— Ще си я върна, Гейлърд. Тя е при баща си в замъка Съмърсет, на около десет левги оттук. Поради някаква причина, известна само на Грей, той я е отпратил малко след сватбения им ден. Аз… видях я, тя е добре.

Гейлърд изглеждаше поразен.

— Божичко, Хайме, как успя?

Дръзката усмивка на Хайме разкриваше повече, отколкото думите му.

— Това е дълга история. Достатъчно е да кажа, че вчера говорих надълго и нашироко с нея.

Не само думи бяха разменили, помисли той, но не го каза. Но тялото и умът му си припомниха всеки възторжен момент от страстното им съвкупление в уединената долчинка.

— Тя наистина ли ти каза, че не се е провинила спрямо тебе? Аз вярвам, че лейди Алета не е способна на предателство.

— Когато ми потрябва мнението ти, ще ти го поискам — каза навъсено Хайме. — Назови друг, който би могъл да ме предаде.

Гейлърд потри замислено брадичката си.

— Може би Роуина.

— Господи, Гейлърд, Роуина не знаеше нищо за Господаря на мрака.

— Тя е много хитра — забеляза старецът. — Отхвърлената жена няма съвест. Би те предала, без да се поколебае нито миг. Видя ли я сутринта, след като я изгони от кулата?

Хайме поклати отрицателно глава.

— Не помислих за това. Нито аз, нито някой от войниците. Бих допуснал всичко от тази ревнива вещица.

— Даваш ми много материал за размишления, Гейлърд — заяви Хайме. — След като се погрижиш сандъците да бъдат прибрани на сигурно място, ще поговорим отново.

Разбирайки, че разговорът е свършил, Гейлърд излезе от стаята, щастлив, че е посял семената на съмнението относно вината на Алета в ума на Хайме. Поне така се надяваше.

Дългите крачки на Хайме го водеха от единия край на стаята до другия, а умът му работеше яростно. Прав ли беше Гейлърд? Дали самият той не беше преценил неправилно Алета? Тя наистина ли го обичаше? Ако имаше някакъв намек за истина в думите й, значи я беше оскърбил сериозно и я беше оставил в ужасяваща ситуация. Тя го беше помолила да я вземе със себе си, но той беше пренебрегнал желанието й и си беше отишъл. В онзи момент това беше според него най-благоразумното, защото се чувстваше неспособен да я зашити от Грей или от баща й баща. Щеше ли да я остави, ако наистина вярваше, че тя не иска Ивън Грей?

Колкото повече мислеше, толкова повече осъзнаваше, че трябва да научи истината. Трябваше отново да се види с Алета, преди Грей да пристигне в замъка Съмърсет, за да вземе невестата си. Не можеше да понесе да знае, че негодник като Грей вече е притежавал жената, която той обичаше, и смята да го прави отново и отново, за да създава децата си в нея. Тогава изведнъж, с яснота, каквато преди не беше имал, Хайме разбра съвършено точно какво трябва да направи.

Беше допуснал сериозна грешка, като я остави вчера. Макар че беше страдал ужасно, когато се разделиха, наистина беше смятал, че е постъпил правилно с оглед обстоятелствата. Но трябваше да рискува и да избяга с нея към брега, където можеха да се качат на кораб за Ирландия. Благодарение на Гейлърд още имаше половината си богатство, достатъчно, за да може да наеме армия и да спаси Алета, а крал Хенри да върви по дяволите. Взел решение, той излезе от стаята, за да каже на Гейлърд какво възнамерява. Още на следващата сутрин прати хора из околностите да съберат наемниците, които беше вербувал, за да атакуват замъка Съмърсет. Даде нареждания на Гейлърд и да наеме кораб, който да ги отведе в Ирландия.

Алета се беше прибрала у дома толкова късно през този ден, когато беше срещнала Хайме в долчинката, и в такъв раздърпан вид, че баща й беше отказал да й позволи да излиза на езда. Не беше приел мъглявите й обяснения за забавянето и реши, че повече не може да й се доверява. Тя беше прекарала следващите два дни в стаята си, казвайки, че е болна. Нещо не беше наред, заподозря Съмърсет, но не знаеше какво.

Няколко дни по-късно той получи обезпокоителни известия. Пристигна конник от Лондон с послание от лорд Грей. В него той обясняваше как кралят е осуетил техния план да скъсят бъдещето на Хайме, като му е позволил да откупи свободата си. Алета влезе в залата точно когато Съмърсет четеше посланието, и се сепна, когато той избълва поток ругатни от които ушите й пламнаха. Тя веднага разбра, че писмото съдържа новини за освобождаването на Хайме от затвора, и зачака търпеливо баща й да й съобщи какво пише. Не се наложи да чака дълго.

— За бога, Алета, този негодник е магьосник! Как може Хенри да е толкова глупав и да позволи престъпник да излезе на свобода? Този мъж заслужава да увисне на въжето или да му отсекат главата заради онова, което е направил.

— За кого говориш, татко? — запита Алета с престорена невинност.

— За Мортимър, за кого другиго! Не само това, но и Хенри е назначил специална комисия да разследва обвиненията за измяна срещу баща му преди толкова много години. Това е лудост! Лорд Грей е получил заповед да остане в Лондон.

— Може би Кларънс Мортимър действително е бил невинен?

Лицето на Съмърсет от червено стана пурпурно, толкова голям беше гневът му.

— В името на всичко свято, дъще, нямаш представа за какво говориш. Или какво би могло да докаже това разследване. Цялата тази бъркотия може да избухне като буре с барут в лицата ни.

Алета пребледня. Не искаше да допусне, че баща й е виновен, но лека-полека стигаше до това убеждение.

— Да не искаш да кажеш, че ти и лорд Грей имате пръст в осъждането и екзекуцията на Кларънс Мортимър?

Съмърсет я изгледа изпитателно.

— Няма за какво да се безпокоиш, дъще. Ти беше дете, когато се случи всичко това. Не е нужно да споменавам, че годеникът ти няма скоро да се появи в този замък, а аз съм почти затворник, докато не се роди детето ти. — Той се взря в корема й, който вече започваше да показва признаци на ранна бременност. — Известно време се съмнявах, че си бременна, но сега виждам, че не си ме излъгала. Заради собствената ти безопасност е най-добре да си стоиш в замъка.

— Забраняваш ми да излизам на езда?

— Да. Щом Мортимър е на свобода, не се знае дали или кога ще се появи тук. — Той я изгледа, припомняйки си как се беше прибрала късно преди няколко дни. — Или вече си се срещнала с този негодник?

— Съмнявам се, че Хайме се интересува от мене, татко. Губиш си времето с догадки дали ще дойде да ме види или не.

Преди да минат още много седмици, Алета щеше да научи, че нейното мислене е било не само погрешно, но и извънредно неточно.

За две седмици армията на Хайме нарасна, когато в кулата на Крисит се събраха много войници. Повечето от тях бяха наемници, склонни да направят почти всичко срещу определено заплащане, но имаше и мъже от селото, които се присъединиха към Хайме от лоялност. В кулата се строяха катапулти, обсадителни машини и съоръжения, подобни на стълби, предназначени за атакуване на стени; много работа се отвори на ковача, който приготвяше оръжия. Когато научиха, че ще атакуват замъка Съмърсет, по-колебливите бяха отпратени, а останалите започнаха усилено да се упражняват. Като имаше предвид колко много хора беше събрал, Хайме си остави още две седмици преди да приключи окончателно с приготовленията.

Ледените пръсти на влагата лепнеха по косата и кожата му. Студена мъгла се надигаше откъм морето и придаваше на пейзажа почти призрачен вид, когато Хайме тръгна начело на армията си в един сив, унил ден в началото на септември. Времето не беше нито за хора, нито за животни, помисли той, докато армията му пълзеше полека към замъка Съмърсет. Десет левги беше голямо разстояние да се мъкнат обсадните машини, разсъди той, но на смрачаване очакваше армията му да се разположи на лагер пред стените на замъка. И ако нищо неподозиращият Съмърсет откажеше да пусне дъщеря си, щеше да види замъка си сериозно обсаден.

На залез слънце заваля. Не плътни водни завеси, а лепкава мъглица, която даваше достатъчно влага, за да се почувства човек угнетен. Както беше предвидил, армията му стигна до замъка малко след смрачаване. Не запалиха огньове, за да не издават присъствието си пред обитателите на замъка, и се установиха на лагер в близката гора. Хайме спа малко тази нощ, мислейки за Алета и колко искаше да й се извини, че не й е повярвал, че тя не го е предала. А после искаше да се люби с нея. Така, че тя напълно да забрави, че Ивън Грей някога я е притежавал.

Щастието като че ли покровителстваше Хайме на следващата сутрин, когато той застана пред желязната подвижна решетка, защитаваща входа на замъка. Денят беше светъл и обещаващ, дори слънцето като че ли му се усмихваше, издигайки се в славното си великолепие на източния хоризонт. Хайме го прие като предзнаменование, когато зае позиция, от която лесно можеше да бъде видян от патрулиращите в двора на замъка. Армията му се беше материализирала от гората, готова да щурмува замъка по негова заповед. Строга усмивка изви пълните му устни, когато в замъка се надигна врява и войниците се разтичаха насам-натам, въоръжавайки се набързо.

— Покажи се, Съмърсет! — извика Хайме през подвижната решетка.

След дълго бавене лорд Съмърсет се появи пред кулата, облечен като за бой в плетена стоманена ризница и въоръжен с внушителни оръжия.

— Какво искаш от мене, Мортимър? — провикна се той.

— Има ли нужда да питаш? Идвам за съпругата си. Прати ми Алета и армията ми ще си тръгне с мир. Ако се възпротивиш, обещавам, че ще се пролее много кръв.

— Алета вече не е твоя съпруга — заяви Съмърсет.

— Питай я кого предпочита — беше самодоволният отговор на Хайме.

— Дъщеря ми няма думата по този въпрос. Тя беше законно омъжена за лорд Грей и това ще си остане така.

Умът на Съмърсет работеше яростно. Той нямаше намерение да започва безконечна битка с Хайме Мортимър. Знаеше, че замъкът му може да издържи безкрайно дълго под обсада, но нямаше енергията да се бори срещу по-млад и по-хитър противник.

Преди повече от десет години беше слушал Ивън Грей и баща му и беше така заинтригуван от това, което би могъл да спечели от извънредно богатия лорд Мортимър, че веднага се беше съюзил с рода Грей и лъжливо бяха обвинили Мортимър в измяна. Крал Хенри IV беше толкова ядосан от въстанието в Уелс по това време, че беше приел неубедителните доказателства и след кратък процес беше поискал смъртта на Мортимър, Едва след екзекуцията на Мортимър Съмърсет беше научил истинските причини, поради които двамата Грей бяха искали да сразят Мортимър. Когато младият Хайме Мортимър изчезна безследно, Съмърсет и старият Грей бяха сключили договор да сгодят Алета за Ивън, осигурявайки по този начин мълчанието и съдействието на Съмърсет.

Всичко щеше да се развие, както го бяха планирали, ако Хайме Мортимър не се беше появил внезапно, за да осуети плановете им в най-неподходящия момент. Делът на Съмърсет от имуществото на Мортимър беше дошъл по време, когато той най-много имаше нужда от него, позволявайки му да си осигури безгрижен живот в Лондон вместо да стои в усамотеното си имение в далечния Уелс. Нямаше да загуби всичко това заради един човек, който буквално беше излязъл от мрака, за да му отправи предизвикателство.

— Отпрати хората си, Мортимър — повтори Съмърсет, вече обмисляйки как да действа по-нататък. — Ще доведа Алета, за да ти каже лично колко е щастлива да бъде съпруга на лорд Грей. Може много да се изненадаш от това, което ще научиш.

В мига, когато Хайме се беше появил пред стените на замъка, Алета едва сдържаше вълнението си. Искаше да се втурне навън, но баща й я предупреди да остане вътре, докато не разбере какво иска Хайме. Макар да не го каза, тя вече знаеше какво е то. Той я искаше и тази мисъл накара сърцето й да запърха от радост. Той я обичаше! Тя си го беше знаела през цялото време. Просто му беше необходимо много време, за да свикне с тази мисъл. Макар още да мислеше, че тя го е предала, той все пак я обичаше. Щастието шумеше в кръвта и като опияняващо вино.

Останала без дъх, тя загледа как Хайме и баща й говорят и когато лорд Съмърсет се обърна, за да влезе в кулата, тя изтича да го посрещне.

— Какво иска Хайме, татко? — запита тя нетърпеливо.

— Има ли нужда ли да питаш, дъще? — изръмжа грубо Съмърсет. — Това нахално копеле като че ли си мисли, че го предпочиташ пред лорд Грей.

— Така е, татко — изписука Алета. — Моля те, позволи ми да отида при Хайме. Не искам да се пролива кръв между тебе и мъжа, когото обичам.

— Ако Ивън беше тук, щеше да смачка жалката армия на Мортимър както досадно насекомо. Ако сега отидеш с Мортимър, няма място, където да се скриеш от Ивън, той ще те намери навсякъде.

— Ще рискувам — изрече упорито Алета.

— Не, дъще, няма да ти го позволя. Можеш да говориш с Мортимър, но ще кажеш само това, което аз ти кажа.

— Няма да го направя — заупорства Алета.

— Ще го направиш, иначе ще наредя на най-точните си стрелци да го убият на място, там пред решетката.

Бързото поемане на дъх показа страха на Алета.

— Няма да го направиш! Къде ти е честта?

— Имам прекалено много да губя, за да мисля за чест. Ще направиш ли каквото ти кажа?

Алета му вярваше. Твърде угнетена, за да продума, тя затърси в ума си някакво средство да провали дяволските машинации на баща си. Хайме със сигурност нямаше да се поддаде на уловките на баща й, нали? Може би тя би могла да му даде някакъв сигнал, да го накара да разбере, че само следва заповедите на баща си. Хайме я обичаше, нали? Тя трябваше да му се довери, че ще разбере, че тя е принудена да направи каквото казва баща й. Време, помисли тя отчаяно, имаше нужда от време. Но времето й изтичаше.

— Е, какво решаваш? — запита нетърпеливо Съмърсет.

— Ще направя каквото кажеш — отвърна тя, не желаейки да изложи на риск живота на Хайме.

Съмърсет се усмихна, кимна и изрече рязко:

— Свали си роклята.

— Какво?

— Свали си роклята, дъще. Не искам никой да се усъмни в бременността ти. За разлика от повечето жени в твоето положение ти не си много едра, а аз искам Мортимър лично да види, че носиш детето на Ивън.

— Татко! Много добре знаеш, че нося детето на Хайме.

— Така е, но бих се обзаложил, че Мортимър не го знае. Каквато е гореща глава, ще повярва на това, което му кажеш. Сега събличай роклята.

— Отказвам да се появя по риза пред всичките ти войници — заяви Алета в зашеметяваща проява на дързост.

— Още не е късно да заповядам на стрелците си да се прицелят в Мортимър — предупреди я заплашително Съмърсет. — Те стоят сега до стената и очакват заповедите ми.

Алета пребледня.

— Не, татко, ще направя както кажеш.

Докато сваляше горната си дреха, той й каза какво трябва да каже.

— Хайме няма да повярва — заяви тя трепереща. Но се страхуваше, че ще повярва.

— Да, дъще, ще повярва, ако бъдеш достатъчно убедителна.

Веднага след като тя свали роклята, той изгледа неодобрително леката издутина на корема й, която личеше под ризата. Хващайки я за ръка, я поведе към вратата, на няколко крачки от мястото пред подвижната решетка, където стоеше Хайме.

Той беше шокиран и ядосан, когато видя лорд Съмърсет да влачи Алета през двора, облечена само в риза. Какво е намислил, запита се той, видимо разтърсен. Беше толкова вбесен, че призова на помощ цялата сила на желязната си воля, за да не заповяда на армията си да се хвърли в атака.

— Какво означава това, Съмърсет? — изрева той, вглеждайки се в пребледнялото лице на Алета. — Защо излагаш дъщеря си пред войниците по риза? Наказваш ли я, задето предпочита мене пред лорд Грей?

Съмърсет се усмихна хитро.

— Погледни добре дъщеря ми, Мортимър, и ми кажи какво виждаш.

Очите на Хайме се спряха на измъченото лице на Алета.

— Виждам жена, тероризирана от жестокостта ти. Пусни я, Съмърсет.

— Погледни по-добре — подкани го Съмърсет, избутвайки Алета напред.

Внезапното движение раздвижи ризата около изпъкналия й корем и това не остави никакво съмнение относно състоянието й на бъдеща майка.

Лицето на Хайме позеленя под загара, задавен звук избликна от гърлото му. Алета беше бременна! Сърцето му подскочи. Неговото дете ли носеше?

— Сега разбираш ли защо Алета предпочита да остане със законния си съпруг? — усмихна се злобно Съмърсет. — Семето му намери плодородна почва в сватбената им нощ докато всичките тези месеци, през които бяхте женени с дъщеря ми, не дадоха плод.

Хайме се взря сломен в Алета, с безмълвна молба тя да отрече думите на баща си. Но очите й оставаха сведени, отказвайки да отвърнат на неизреченото му предизвикателство. Неудовлетворен от мълчанието на Алета, Съмърсет я смушка грубо.

— Говори, дъще, кажи на това копеле чие дете носиш.

— Това… това е детето на Ивън.

Гласът й беше толкова тих, че Хайме трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— По-високо, дъще — заповяда Съмърсет. — Кажи му да си иде и никога повече да не те безпокои.

Очите на Хайме не изпускаха Алета, когато тя най-накрая вдигна глава. Когато погледите им се срещнаха, той видя болка, съжаление и нещо дълбоко, което не се поддаваше на описание. Тя сякаш се опитваше да му предаде безмълвно съобщение. Устните й бяха безкръвни, лицето лишено от цвят. Тя поклати глава почти неусетно, но толкова бегло, че на Хайме му се стори, че си го е въобразил.

Алета прехапа устни, за да не изкрещи истината пред Хайме. Погледна към баща си, видя предупредителния му поглед и даде отговора, който той искаше.

— Вярно е, Хайме. Детето, което нося, е на… на Ивън. Виждаш, че атаката на замъка няма да послужи за нищо.

— Защо не ми каза тогава, когато се видяхме в долчинката? — изрева Хайме.

Съмърсет изгледа свирепо дъщеря си, но не каза нищо. За първи път чуваше за някаква тяхна среща.

Алета затърси отговор, който да подсети Хайме, че не му казва всичко.

— Щеше да издаде причината ми.

Очите на Хайме се присвиха. Тя говореше със загадки. Мозъкът му беше твърде объркан, шокът беше твърде силен, за да разбере думите й.

— Може би причината е била да ме правиш на глупак.

— Не, Хайме, аз…

Краят на изречението й отлетя, когато Хайме се извърна рязко, скочи на гърба на огромния си черен жребец и се отдалечи в галоп.