Гравитация

11.

— Трябва да бъде аутопсиран — рече Тод Катлър.

Гордън Оуби, директорът на наземна подготовка на екипажите, му хвърли гневен поглед. Някои от другите присъстващи в залата за конференции също поклатиха неодобрително глави към Катлър, тъй като той просто бе повторил очевидното. Естествено, че Кеничи щеше да бъде аутопсиран.

Повече от дузина човека се бяха събрали на това спешно събрание. Аутопсията беше най-малката им грижа. Точно в онзи момент мислите на Оуби бяха заети с далеч по-важни и неотложни въпроси. Той обикновено беше мълчалив човек и сега изведнъж се бе озовал в твърде неизгодна позиция, тъй като винаги щом се появеше на публично място пред лицето му биваха подлагани стотици микрофони от жадните за сензации репортери. Беше започнал грозния и изтощителен процес по хвърляне на вината върху някого.

Оуби трябваше да поеме част от отговорността за разигралата се трагедия, тъй като той бе човекът, от когото зависеше избора на всеки един от членовете на екипажите. Ако някой от тях оплескаше нещата, на практика именно той бе сгафилият. А с всеки изминал час изборът му Ема Уотсън да замести лекаря на космическата станция започваше да се очертава като основна негова грешка.

Такова поне бе негласното мнение на всички присъстващи в залата. Като единствено медицинско лице на борда на станцията, Ема Уотсън беше длъжна да установи навреме, че Кеничи Хирай умира. Може би незабавната му евакуация с управляемата аварийна капсула щеше да спаси живота му. А сега, след като спасителната совалка вече беше изстреляна, за което бяха изхарчени няколко милиона долара, изведнъж тя се бе превърнала в най-обикновена катафалка. Във Вашингтон очакваха да им посочат изкупителната жертва, а чуждестранната преса непрестанно задаваше политически неуместния въпрос: Дали, ако астронавтът беше американец, щеше да се стигне до неговата смърт?

Общественият отзвук от нещастието беше всъщност основната причина за тази среща.

Гретен Лиу каза:

— Сенаторът Париш влезе в аналите на историята с ново свое изказване.

Директорът на Космическия център „Джонсън“ Кен Бланкеншип изстена:

— Мисля, че не искам да знам какво точно е казал.

— Изпратиха ни копие от речта му по факса от CNN в Атланта. В която се казва, цитирам: „Милиони долари от джоба на данъкоплатците бяха изразходвани за развитието на проекта за управляема аварийна капсула като средство за спасение на екипажа на Международната космическа станция, в случай на авария. Въпреки това НАСА предпочете да не използва тази възможност. Всички са знаели, че на борда на станцията има тежко болен астронавт, чийто живот би могъл да бъде спасен. Днес, след като смелият изследовател на космоса е вече мъртъв, за всички става очевидна ужасната грешка. Една смърт в космоса е вече твърде много. Разбира се, на дневен ред е подробно разследване на случая“. — Гретен вдигна поглед и огледа останалите с мрачно изражение. — Ето, това са думите на нашия любим сенатор.

— Чудя се само дали някой си спомня, с какво усърдие се опитваше да убие нашия проект за аварийната капсула? — отвърна й Бланкеншип. — С такова удоволствие бих му натрил носа с тази малка подробност.

— Не можеш — обади се Лерой Корнел. Като административен секретар на НАСА, за него бе станало почти втора природа да предугажда и избягва всяко политическо усложнение. Той беше тяхната връзка с Конгреса и Белия дом, и като такъв никога не губеше ясната си представа какъв точно обрат биха взели определени събития, щом стигнат до Вашингтон. — Само се опитай да атакуваш сенатора и ще видиш тогава в каква каша ще забъркаш всички ни.

— По дяволите, не аз, а той ни атакува!

— Нищо ново под слънцето. Някой да е изненадан?

— Да, но обществото не го знае — обади се Гретен. — С тези атаки срещу нас той влиза в пресата с огромни заглавия на първа страница.

— Ами в това е цялата работа — сенаторът иска тлъсти заглавия — продължи мисълта й Корнел. — Ако и ние отвърнем на удара, просто ще нахраним царски медийното чудовище. Вижте какво, сенаторът Париш никога не е бил на наша страна. Той винаги се е противопоставял ожесточено срещу всяко наше искане за увеличаване на бюджета. За него са по-важни оръжията, а не космическите кораби и ние никога няма да го променим. — Корнел си пое дълбоко въздух и се огледа. — Така че не ни остава нищо друго, освен да погледнем по-сериозно на жестоките му нападки и критика. И да се запитаме, доколко оправдани са те.

В залата настъпи мълчание.

— Явно е, че става дума за грешка — започна Бланкеншип. — Грешка в лекарската преценка. Защо не успяхме да разберем, че Кеничи е толкова сериозно болен?

Оуби видя как двамата присъстващи лекари си размениха смутени погледи. Вниманието на всички вече се насочи върху работата на медицинския екип. И разбира се, върху тази на Ема Уотсън.

Тя не присъстваше в залата, не можеше да се защити; налагаше се Оуби да се застъпи за нея.

Тод Катлър го изпревари:

— Уотсън е била в доста неудобно положение, горе, в орбита. Това би се случило с всеки от нас — рече той. — Без рентгенов апарат и операционна стая. Истината е, че никой от нас не знаеше, че Хирай умира. Ето защо ни е нужна спешна аутопсия. Просто нямаме представа от какво се е разболял. Възможно е липсата на гравитация да е допринесла за развитието на болестта му.

— Никой не оспорва, че е необходима аутопсия — отвърна му Бланкеншип. — Няма две мнения по този въпрос.

— Не, причината, поради която споменавам това е заради… — гласът на Катлър заглъхна, — проблема със съхранението.

Отново настъпи мълчание. Оуби забеляза как повечето присъстващи сведоха смутени погледи и потънаха в догадки какво можеха да означават тези думи.

— Той говори за липсата на хладилна камера на станцията — поясни Оуби. — Или поне достатъчно голяма, за да побере човешки труп.

Директорът на мисиите за Международната космическа станция Ууди Елис се намеси:

— Скачването със совалката е предвидено за след седемнадесет часа. Колко може да се разложи тялото за това време?

— Но на борда на совалката също няма хладилник — напомни Катлър. — Смъртта е настъпила преди седем часа. Като прибавим към това и времето за скачване, пренос на трупа, обмен на останалите товари и отделяне от станцията, се получават приблизително три дни, през които тялото ще се намира при стайна температура. И тези прогнози са в случай, че всичко върви по часовник. Което, както на всички е известно, не можем да считаме за даденост.

Три дни. Оуби си спомни какво се случи веднъж с един труп, престоял само два дни.

— Искате да кажете, че „Дискавъри“ не може да забави завръщането си, дори с един-единствен ден? — каза Елис. — Надявахме се, че ще разполагаме с време за някои допълнителни задачи. Все пак има толкова много експерименти на борда на станцията, които са завършени и резултатите могат да бъдат прибрани обратно. Учените ги очакват с нетърпение.

— Ако трупът е в напреднала степен на разложение, просто няма никакъв смисъл да си правим труда да го аутопсираме — отвърна му Катлър.

— Няма ли някакъв друг начин да го съхраним? Чрез балсамация, например?

— Не и без да нарушим химизма на тялото. Нужно ни е небалсамирано тяло. При това колкото може по-скоро.

Елис въздъхна.

— Тогава трябва да достигнем до някакво компромисно решение. Трябва да се измисли някакъв начин, по който да посвършим някоя и друга работа, докато са скачени.

Гретен се намеси:

— От гледна точка на общественото мнение, доста неприятен е фактът да вършиш работата си, докато край теб е трупът на някой твой колега. Освен това дали не съществува някаква, искам да кажа, дали няма опасност за здравето? И после, с тази… така де, миризмата.

— Тялото ще се намира в запечатан херметически полиетиленов чувал — отвърна й Катлър. — Могат да го оставят някъде зад някоя завеса в спалното отделение, поне да не го виждат.

Темата на разговора бе започнала да става толкова зловеща, че лицата на повечето присъстващи в залата бяха пребледнели. Всички те можеха да обсъждат медийния отзвук на дадено събитие и неизгодната си позиция, можеха да говорят за враждебно настроени сенатори и механични аномалии, но труповете и вонята от тях определено не бяха от най-любимите им теми на размисъл.

Този път Лерой Корнел наруши неловкото мълчание:

— Разбирам наложителността, когато настоявате за спешното връщане на трупа за аутопсия, доктор Катлър. Мога да си представя и важността на общественото мнение. Липсата, на пръв поглед… на човешко отношение, ако продължим да си вършим работата, все едно нищо не се е случило. Но съществуват неща, които просто трябва да направим, дори и в случаите, когато ще загубим нещо повече от доброто си име. — Той огледа всички седнали на масата. — В края на краищата това е основната ни цел и задача, нали така? Един от главните ни стремежи като организация. Ние винаги сме се старали да вършим работата си докрай, независимо от многобройните и неблагоприятни обстоятелства, пречки или грешки, не е ли така?

В този момент Оуби усети как общото настроение в залата внезапно се промени. Мислите на всички заседаващи бяха обременени от тежестта на случилото се и предстоящия отзвук в медиите. Лицата им бяха мрачни и сконфузени, сякаш бяха загубили най-важната битка в живота си. Сега изведнъж оловният покров от душите им се вдигаше. Той улови погледа на Корнел и усети как част от презрението му към този човек сякаш се разтвори във въздуха. Оуби никога не бе имал доверие в словоохотливи оратори като него. За Оуби всички видове директори и цялата администрация представляваха едно необходимо зло, което той толерираше дотолкова, доколкото те не си пъхаха носа в решенията, засягащи конкретните мисии на астронавтите.

Имаше моменти, в които Корнел се отклоняваше от тази своя политика. Днес обаче той бе направил голяма услуга на всички, като ги бе накарал да отстъпят крачка назад и да видят отдалеч цялата картина. Всеки един от тях бе дошъл на това събрание със своите собствени грижи. Катлър искаше трупа за спешна аутопсия. Гретен Лиу се бореше за едно благоприятно за НАСА развитие на събитията в медиите. Екипът, отговарящ за мисиите на совалките, искаше полетът на „Дискавъри“ да бъде възможно най-целесъобразен.

Корнел просто им беше напомнил, че трябва да погледнат по-далеч от смъртта на един астронавт, по-далеч от собствената си гледна точка и да видят кое ще бъде най-добро за цялостното развитие на космическата програма.

Оуби кимна одобрително с глава. Жест, който бе забелязан от всеки един от присъстващите. Сфинксът най-после бе оповестил своето мнение.

— Всеки успешен старт ни е дар от Бога — рече той. — Добре е да не пропиляваме този.

5 август

Гуменките на Ема тежко и ритмично се стоварваха по бягащата пътечка на уреда за вибромасаж. Всеки плясък на подметките й върху движещата се лента, всяка измината стъпка, която разтърсваше костите, ставите и мускулите й, бе за нея като ударите на свистящия бич на изкуплението, чиято дръжка бе в собствената й ръка.

„Мъртъв.

Изпуснах го. Издъних се и го изпуснах.

Трябваше по-рано да осъзная колко тежко е било състоянието му. Трябваше да го изпратя на Земята с аварийната капсула. Но не, аз отлагах, защото си мислех, че ще мога и сама да се справя, че ще успея да го задържа жив.“

Всички мускули я боляха, челото й бе изпъстрено с капчици пот, но тя не спираше да се самонаказва, вбесена до крайност от себе си, от собствения си провал. От три дни не беше пускала бягащата пътечка, понеже времето й бе запълнено от грижите за Кеничи. Сега вече щеше да си навакса. Влезе в помещението, закопча ограничителните колани около бедрата си, пусна уреда на максимум и се впусна в своя изкупителен маратон.

На Земята тя често и с удоволствие бягаше. Не беше от най-бързите, но бе тренирала издръжливостта си и се бе приучила да изпада в онзи хипнотичен транс, в който изпадаха бегачите на дълги разстояния, докато под краката им се стопяваше километър след километър, а умората на мускулите се превръщаше в еуфория. Дни наред тя бе тренирала тази издръжливост, бе се насилвала от чист инат да измине всеки път все по-голямо разстояние, да стигне по-далеч, в непрестанно съревнование с последното си постижение. Тя винаги бе постъпвала така, още от съвсем малка — бе по-дребна от останалите, но пък по-упорита от другите. Упорството беше водеща сила в живота й и този принцип важеше с двойна сила, когато ставаше дума за нея самата.

„Допуснах грешки, фатални. И сега моят пациент е мъртъв.“

Блузата й бе вече напоена с пот, едно голямо мокро петно растеше между гърдите й. Прасците и бедрата й отдавна горяха. Мускулите й се съкращаваха вече почти неконтролируемо, на границата на припадъка от непрекъснатото напрежение на ограничителните колани.

Една ръка се протегна и натисна копчето за изключване на уреда. Движещата се лента внезапно потрепери и спря. Тя вдигна поглед и срещна очите на Лутър.

— Мисля, че ти е повече от достатъчно, Уотсън — тихо й каза той.

— Още не.

— Тук си от повече от три часа.

— Да, тъкмо започвах — сърдито измърмори тя. Включи отново пътечката и гуменките й отново заплющяха о бягащата лента.

Лутър не преставаше да я гледа, очите му впити в нейните, тялото му увиснало във въздуха на нивото на нейния поглед. Тя мразеше да я разглеждат по този начин, дори в този момент мразеше и самия Лутър, понеже усещаше, че очите му проникваха през нея и достигаха до нейната болка и самосъжаление.

— Няма ли да бъде по-бързо, ако просто си размажеш главата в ей оня ръб, а? — попита той.

— По-бързо — да, но не и по-болезнено.

— Ясно. За да е истинско наказание, трябва да боли, така ли?

— Точно така.

— А какво ще кажеш, ако ти кажа, че всичко това са глупости? Защото е точно така. Губиш си времето и силите. Кеничи умря, защото беше болен.

— Ами нали точно това ми е работата? За това съм изпратена.

— И не можа да го спасиш. Което автоматично те превръща в издънката на НАСА, а?

— Така е.

— Е, не е така. Защото тази титла принадлежи на мен.

— Да не би да има някакво състезание за това?

Той отново се пресегна и изключи уреда. Бягащата пътечка отново престърга и спря. Той я гледаше право в очите, а погледът му беше повече от гневен. Нейният също.

— Случайно да си спомняш моята издънка? На „Колумбия“?

Тя не отвърна; нямаше нужда. Всички в НАСА я помнеха. Бе се случила преди четири години, по време на един полет, чиято мисия беше поправката на един от информационните сателити. Лутър бе назначен като специалист, който трябваше да задейства отново сателита след приключването на ремонтните и профилактични работи по него. Екипажът бе изстрелял сателита в космоса от външния товарен шлюз. Малките ракетни двигатели се бяха включили тъкмо навреме и успешно бяха коригирали височината на орбитата му.

След което изведнъж сателитът бе спрял да се подчинява на каквито и да било команди. Бе се превърнал в мъртво парче метал, в струващ няколко милиона долара боклук, безполезно кръжащ около Земята. Кой бе отговорен за това?

Почти незабавно отговорността падна върху плещите на Лутър Еймис. В бързината си да го изведе в орбита, той бе пропуснал да въведе няколко важни софтуерни кода — или поне така твърдеше частният предприемач, извършил ремонта. Лутър настояваше, че напротив, той бе въвел кодовете и че сега искат да го превърнат в изкупителна жертва за грешка, вероятно допусната от самия производител на сателита. Макар широката публика да не бе много запозната с тези спорове, те бяха добре известни на всеки служител на НАСА. Лутър бе изваден от всички списъци за предстоящи полети. Бе му отредена незавидната роля на астронавт — призрак. Макар да се числеше към астронавтите, той сякаш бе станал невидим за онези, които определяха екипажите на изстрелваните совалки.

Допълнително усложняващо ситуацията обстоятелство бе и фактът, че Лутър бе чернокож.

В продължение на три години той бе обречен на страданията на забвението, в резултат на което страданието му непрестанно растеше. Единствено подкрепата на близките му приятели сред останалите астронавти — и най-вече на Ема — го бе задържала в редиците им. За себе си той бе сигурен, че не бе допуснал никаква грешка, но много малко бяха онези, които му вярваха. Известно му беше, че хората говореха зад гърба му. Лутър бе човекът, когото предубедените сочеха като жив пример за малкото случаи, в които НАСА не бе избрала „подходящия човек“. През тези години той упорито се бе борил да запази достойнството си, въпреки че често бе усещал хищните нокти на отчаянието.

После истината излезе наяве. Сателитът действително е бил изстрелян с дефект. От Лутър Еймис официално бе свалена вината за случилото се. Само седмица по-късно Гордън Оуби му предложи полет — четиримесечна мисия на борда на Международната космическа станция.

Дори сега той често усещаше, че петното върху репутацията му все още не бе напълно изтрито. И прекрасно разбираше какво точно изпитваше Ема в този момент.

Той доближи още повече лицето си до нейното и я принуди да го погледне в очите.

— Слушай, ти не си съвършена, ясно ли ти е? Всички сме хора и грешим. — За момент той замълча, после сухо добави: — С единственото изключение може би на Дайана Естес.

Против волята си тя се засмя.

— Така че — край на наказанието. Време е да се поразмърдаш вече, Уотсън.

Дишането й се успокои, макар че сърцето й продължаваше да бие тежко. Все още бе ядосана на себе си. Но Лутър беше прав — тя имаше още доста работа пред себе си. Бе време да поправи бъркотията от грешките си. Не бе изпратен официален доклад в Хюстън. Трябваше да се посочат медицинските съображения, да се отбележи развитието на болестта. Диагнозата. Причината за смъртта.

„Докторска грешка.“

— „Дискавъри“ се скачва с нас след два часа — припомни й Лутър. — Запрятай ръкави.

Секунда по-късно тя кимна и откопча ограничителните колани край бедрата си. Наистина беше време да се захваща за работа — катафалката пристигаше.

7 август

Привързаният с въже труп на Кеничи, закопчан плътно в черния чувал, бавно се въртеше около оста си в мрака. Обграден от хаоса от излишни уреди и оборудване и резервни литиеви батерии, мъртвецът приличаше на още една ненужна част от станцията, захвърлена в отдавна изоставената капсула „Союз“. „Союз“ не функционираше вече повече от година и екипажът на Международната космическа станция го използваше за склад за ненужни предмети. Наистина, беше ужасно неуважение да държат тялото на Кеничи тук, но всички бяха доста разстроени от неговата смърт. И ако трябваше да се разминават непрестанно с неговите тленни останки, носещи се из модулите, в които те живееха и работеха, би било непоносимо за тях.

Ема се обърна към командира Китридж и медицинското лице на „Дискавъри“ — О’Лиъри.

— Запечатах тялото му веднага след настъпването на смъртта — рече тя. — Оттогава не сме го пипали. — Тя млъкна и отново обърна поглед към трупа. Черната материя на чувала бе издута на места, очертавайки формата на човешкото тяло.

— Всички системи са по местата си, нали? — попита О’Лиъри.

— Да. Два интравенозни катетъра, белодробната и стомашната сонда. — Тя не бе пипала нито една от тях. Знаеше, че това бе необходимо изискване от екипа, който щеше да извършва аутопсията. — Запазила съм и всички кръвни култури и всички проби взети от него за изследване. Всичко.

Китридж мрачно кимна с глава.

— Хайде, да приключваме с това.

Ема откачи въжето и посегна към трупа. Той й се стори твърд, и набъбнал, като че ли мъртвите тъкани вече бяха подложени на анаеробно гниене. Не искаше да си представи какво представляваше Кеничи под черното покривало.

Всички бяха потънали в мълчание, лицата им бяха мрачни като всеки погребален кортеж. Опечалените се носеха като венци за последно сбогом, докато плуваха след трупа по дългите тунели, свързващи модулите на станцията. Китридж и О’Лиъри бяха начело и насочваха трупа през шлюзовите врати. След тях бяха Джил Хюит и Анди Мърсър, които също мълчаха. Когато совалката се бе скачила със станцията преди едно и половина денонощие, Китридж и неговият екипаж донесоха на колегите си усмивки и прегръдки, пресни ябълки и лимони, както разбира се, и дългоочаквания брой на неделния „Ню Йорк Таймс“. Те бяха старият екипаж на Ема, хората, с които се бе подготвяла в продължение на цяла година и сега за нея тази среща имаше сладко-горчивия вкус на семейно събиране. След като вече бе приключила тяхната среща, те бяха пристъпили към последната си задача — да пренесат тленните останки на техния колега през лабиринта от коридори до скачващия модул.

Китридж и О’Лиъри насочиха трупа през шлюзовата врата, откъдето трябваше да мине към средната палуба на „Дискавъри“. Там където екипажът на совалката се хранеше и спеше, щеше да бъде и мъртвото тяло на Кеничи, докато се приземят. О’Лиъри завъртя черния чувал към една от хоризонталните спални платформи. Преди старта им тази платформа бе оборудвана и предназначена да служи като болнично легло за пациента. Сега тя щеше да бъде временен ковчег за пътуващия към Земята труп.

— Нещо не влиза — обади се О’Лиъри. — Май тялото е в доста напреднал стадий на разложение. Да не е било изложено на топлина? — Въпросът беше отправен към Ема.

— Не. Температурата в „Союз“ се поддържа постоянна.

— Ето къде е проблемът — рече Джил. — Чувалът се е закачил в единия ъгъл. — Тя се пресегна и го откачи. — Опитайте сега.

Този път трупът си влезе на мястото. О’Лиъри затвори преградата, така че никой повече да не може да види обитателя на това спално отделение.

След това дойде ред на ритуалната раздяла между екипажите. Китридж придърпа Ема и я прегърна, при което прошепна:

— При следващата мисия, Уотсън, ти ще си първата в моя екипаж.

Когато се разделиха, от очите й се стичаха сълзи.

Накрая командирите на двата екипажа, Китридж и Григс, по традиция си стиснаха ръце. Малко преди да затворят шлюзовата врата на скачващия модул Ема успя за последно да зърне хората на совалката — нейният екипаж — които й махнаха за сбогом и вратата се затвори. Макар че „Дискавъри“ щеше да остане скачена за Международната космическа станция в продължение на още двадесет и четири часа, докато екипажът си починеше и се подготвеше за процеса на разкачване, затварянето на херметичния шлюз на практика слагаше край на всякакъв човешки контакт помежду им. Те отново се бяха превърнали в два отделни обекта, временно свързани, като две огромни водни кончета, които летяха с невероятна скорост през космическото пространство, опиянени от любовния си танц.

Първи пилот Джил Хюит не можеше да заспи. Безсънието беше нещо съвсем ново за нея. Дори в нощта преди старта тя спа спокойно, с твърдата вяра, че късметът й, който цял живот не я беше предавал нито веднъж, щеше и на следващия ден да й помогне да се справи с всички трудности. Винаги се бе гордяла и хвалила с факта, че никога не й се бе налагало да използва хапче за сън. Хапчетата са за истеричните невротички, които ежесекундно се тормозеха над хилядите ужасни опасности, които ги дебнеха отвсякъде. За невротиците и маниаците. Когато беше пилот във военноморските сили, Джил бе взела доста повече от полагащия й се дял от смъртоносни опасности. Бе изпълнявала въздушни мисии над Ирак, бе приземявала улучен реактивен самолет върху палубата на самолетоносач в океана, бе катапултирала в бурен океан и какво ли още не. Оттогава тя смяташе, че бе надхитрила дявола толкова много пъти, че на него сигурно му бе омръзнало да се занимава с нея и се бе прибрал обратно в ада победен. Така че тя обикновено имаше много здрав сън.

Тази нощ обаче сънят нещо не идваше. Причината беше, разбира се, в трупа.

Никой не искаше да бъде близо до него. Въпреки че преградата бе спусната и тялото се намираше на отделна платформа, скрито от погледите на екипажа, всички усещаха присъствието му. Смъртта бе заела своето място в жизненото им пространство, бе хвърлила сянка върху вечерята им, бе вгорчила обичайните им шеги. Бе се превърнала в нежелания пети член на техния екипаж.

Сякаш да избягат от нея, Китридж, О’Лиъри и Мърсър се бяха преместили на командната кабина и бяха зарязали спалните си отделения. Единствена Джил бе останала в спалното помещение, сякаш за да докаже на мъжете, че тя бе по-малко гнуслива от тях, че тя, жената, не бе позволила да я притесни някакъв мъртвец.

Но сега, в приглушеното осветление на палубата, тя изведнъж откри, че сънят нещо й убягваше. Все си мислеше за онова, което лежеше отвъд преградата, в спалната платформа. Мислеше си за Кеничи Хирай, когато беше още жив.

Спомни си го съвсем ясно — блед, с тих глас и твърда като медни жици черна коса. Веднъж, по време на наземните тренировки по движение и ориентация в безтегловност, тя неволно се бе допряла до косата му и с изненада откри, че тя бе твърда като свинска четина. Запита се какво ли представляваше той сега. Усети как в нея внезапно се надигна едно болезнено любопитство, което я глождеше и тя се питаше какво ли бе станало с лицето му, какви ли отпечатъци бе оставила по него смъртта. Същото това любопитство я бе подтиквало като дете да мушка с клончета труповете на мъртвите животни, които понякога откриваше по време на разходките си в гората.

Реши, че е по-добре да се премести по-далеч от тялото.

Завлече спалния си чувал в единия край на помещението и го застопори зад стълбата към командната зала. Вече се намираше възможно най-далеч от трупа, но все пак в същото помещение. Отново се мушна в чувала и закопча ципа догоре. Утре щеше да й е нужен всеки рефлекс, всяка мозъчна клетка, която да напрегне до краен предел, за да се справи със сложния процес на навлизането в земната атмосфера и приземяването. С тези мисли в главата и твърдата воля да заспи, тя накрая успя да потъне в бездната на съня.

Вече бе заспала дълбоко, когато от чувала на Кеничи започнаха да се процеждат първите ситни капчици, които се завихряха в красиви малки сферички от блестяща течност.

Отначало няколко блестящи капчици се откъснаха от малката дупчица в полиетиленовия чувал, която се бе получила от закачането в ръба на платформата. С течение на часовете налягането от вътрешната страна на черния чувал растеше и го издуваше отвътре навън, понеже съдържанието му се разширяваше. Сега малката дупчица се разшири и една тънка лентичка с меки отблясъци изтичаше навън. Намерила изход през вентилационните отвори на спалното отделение, лентичката се разпадна на множество синьо-зелени капчици. Те за кратко се понасяха във вихрен танц, а после се сливаха в по-големи идеални сфери, които се рееха вече сред мъждивото осветление на средната палуба. Опалесциращата течност продължаваше да изтича от дупката, която все повече се разширяваше. Сферите се разпръснаха навсякъде, понесени от полъха на циркулиращия въздух. Така те стигнаха до спящия силует на Джил Хюит, която, потънала в дълбок сън, изобщо нямаше и представа, че едно нежно сияние от ситни капчици я обгръщаше от всички страни. Една фина мъгла навлизаше в гърдите й с всяко нейно вдишване, а други малки сферички полягаха като фин конденз върху кожата на лицето й. Тя се размърда насън и почеса бузата си, където току-що се бе стекла една от капките опал и се бе вляла в едното й око.

Понесени от въздушните течения, танцуващите капки минаха през шлюза на средната палуба и започнаха да се разпръсват из полумрака на командната зала, където спяха тримата мъже, потънали в успокоителните прегръдки на безтегловния си сън.