Гравитация

26.

22 август

Каспър Мълхоланд бе изгълтал вече цяла опаковка таблетки против стомашни киселини, но въпреки това стомахът му сякаш бе врящ на огъня казан със солна киселина. В далечината, сред пустинния пясък „Апогей II“ блестеше на яркото слънце като чисто нов куршум с връх, насочен право нагоре. Всъщност тя не представляваше някоя внушителна гледка, особено за този род публика. Голяма част от тях бяха чували или по-скоро усещали под краката и в стомасите си тътена при изстрелването на совалка на НАСА, бяха наблюдавали с нямо страхопочитание величествената гледка на колосалните стълбове огън, които се издигаха все по нагоре и по-нагоре в небето. „Апогей II“ изобщо не можеше да се сравнява със совалка. Тя приличаше по-скоро на детска ракета за игра и Каспър виждаше разочарованието в очите на дузината пристигнали зрители, които сега се изкачваха по новопостроената платформа за наблюдение и се взираха в далечината отвъд голата пустиня, към стартовата площадка. Всички искаха нещо голямо. Всеки бе влюбен в размерите и мощта. А малките, елегантни и прости неща просто не интересуваха никого.

Пристигна още един микробус и от него се изсипа нова тълпа посетители, които вдигаха нагоре ръце, за да прикрият очи от лъчите на ослепителното утринно слънце. Той позна Марк Лукас и Хашеми Рашад, двамата бизнесмени, които бяха посетили „Апогей“ преди около три седмици. По лицата им пробягна същата вълна на разочарование, докато премигвайки те погледнаха към площадката.

— От толкова голямо разстояние ли ще наблюдаваме старта? — промърмори Лукас.

— Страхувам се, че да — отвърна Каспър. — Заради собствената ви безопасност е. Все пак ние работим с високоексплозивни горива.

— Но аз мислех, че ще ни предложите по-детайлен поглед върху операциите по старта.

— Ще имате пълен достъп до нашия наземен контрол — еквивалентът на Залата за управление на полетите в Хюстън. Веднага щом совалката излети, ще ви извозим до сградата, където ще ви покажем как точно я управляваме и извеждаме в орбита около Земята. Там е истинското изпитание на системата, мистър Лукас. Всеки завършил инженер може да ви изстреля ракета. Но да я изведе безопасно в орбита и после да я управлява толкова прецизно, че да прелети край орбиталната станция, както се казва на една ръка разстояние, това е доста по-сложна работа. Именно затова изтеглихме старта с четири дни напред — за да можем да се наместим в стартовия прозорец за Международната космическа станция. За да ви покажем, че системата ни вече е готова за скачване. „Апогей II“ е точно тази птичка, за която НАСА би дала парите си, без да съжалява.

— Но не планирате скачване, нали? — обади се Рашад. — Понеже чувам, че станцията е в карантина.

— Не, няма да се скачваме. „Апогей II“ е само прототип. Тя не разполага с физическата възможност за скачване, тъй като й липсва орбитален скачващ модул. Ние просто ще прелетим с нея достатъчно близо до станцията, за да демонстрираме способностите й. Знаете ли, самият факт, че можем да променяме датата на старта в съвсем къси срокове вече говори много. Когато говорим за полети в космоса, ключовата дума, според моето мнение, е гъвкавост. Непредвидени ситуации винаги могат да възникнат. Ето например нещастния случай с моя партньор. Но въпреки, че мистър Оуби е на легло в момента със счупен таз, може би забелязвате, че ние не отменяме полета. Можем да контролираме напълно всяка мисия от земята. Господа, мисля, че това се нарича гъвкавост.

— Разбирам, когато се отлага полет — рече Лукас. — Да кажем поради лошо време. Но защо ви трябваше да издърпате старта с цели четири дена напред? Ето, някои от нашите партньори не успяха да дойдат за демонстрацията.

Каспър усещаше как последната от таблетките против киселини се разтвори напълно в новоизригналия вулкан от стомашна киселина.

— Ами много е просто. — Той млъкна за момент, извади една кърпичка, с която попи потта от челото си. — Всичко е заради онзи стартов прозорец, за който ви споменах. Орбитата на Международната космическа станция е с наклон петдесет и един градуса и шест десети. Ако погледнете траекторията й върху картата на Земята, тя представлява една синусоида, чиято вълна върви с петдесет и един градуса и шест десети на север и също толкова на юг. И тъй като Земята се върти около оста си, при всяка нова обиколка тя минава над различни точки от земната повърхност. Допълнително усложняващо нещата обстоятелство е, че Земята не е идеална сфера. Та когато тази траектория на орбитата премине над нашето място, това е най-подходящото време за изстрелване на нашата совалка. Но пък тук възниква въпросът с дневни и нощни стартове. Или пък с позволените ъгли на изстрелване. А според последните метеорологични данни…

Очите на слушателите му започнаха да блуждаят, погледите им помътняха, вече ги беше изгубил.

— Както и да е — довърши Каспър с чувство на пълно облекчение, — днес, в седем и десет сутринта се оказа най-подходящото време за старт. Разбирате за какво ви говоря, нали?

Лукас изведнъж се сепна и разтърси глава, като куче, което току-що се събужда от следобедна дрямка.

— Да. Напълно.

— Въпреки всичко на мен ми се иска да се приближа и да я разгледам отблизо — каза уж разсеяно мистър Рашад. После погледна към стартовата площадка, където се мъдреше чипоносата точица в далечината. — От това разстояние не се вижда кой знае какво. Изглежда твърде малка.

Каспър се усмихна, макар че едва издържаше.

— Е, нали сте чували какво казват хората, мистър Рашад? Не размерът има значение, а онова, което правите с него.

„Това е последната възможност“, мислеше си Джак, докато една капка пот се стичаше по дясното му слепоочие и попи в памучната подплата на шлема му. Той се опита да успокои бясно препускащия си пулс, но сърцето му се бе превърнало в ужасено животно, което упорито се блъскаше в стените на гръдния му кош в опитите си да излезе навън. Толкова много години той бе мечтал именно за това: за коланите на мястото на пилота, за затворения визьор на шлема и за съскащия в скафандъра му кислород. Обратното броене беше отдавна започнало и вече клонеше към нула. Но в онези мечти страхът никога не бе влизал в сметките му, възбудата — да. Трескавото очакване. Но дори и през ум не бе му минало, че ще изпитва ужас.

— В момента си в Т минус пет минути. Времето да се откажеш е сега. — Това бе гласът на Гордън, който се разнесе по високоговорителите на интеркома.

На всяка важна стъпка той бе предлагал на Джак шансове да промени решението си. По време на полета им от Уайт Сандс до Невада. В ранните часове на утрото, когато Джак се облече в хангара на „Апогей II“. И накрая, докато пътуваха през черната пустиня към стартовата площадка. Това бе последната възможност за Джак.

— Можем да спрем обратното броене на секундата — рече Гордън. — Ще отменим изстрелването, ако трябва.

— Аз все още не съм се отказал.

— В такъв случай това вероятно е последната ни аудиовръзка. След това няма да осъществяваме никакъв контакт с теб. Никаква обратна връзка със Земята, нито със станцията или всичко ще се провали. В момента, в който чуем гласа ти, ще прекратим мисията и ще те приберем обратно. — „Ако можем“, бе онова, което Гордън премълча.

— Прието.

Последва мълчание.

— Няма нужда да правиш това. Никой не го очаква от теб.

— Виж какво, хайде да свършваме с всичко това, а? Пали проклетите двигатели и да се махам оттука!

Шумната въздишка на Гордън долетя съвсем отчетливо по интеркома.

— Добре. Печелиш. Сега си в Т минус три минути и намалява.

— Благодаря ти, Горди. За всичко.

— Късмет и попътен вятър, Джак Макелъм.

Интеркомът изпука и млъкна.

„Това сигурно е последният човешки глас, който чувам“, помисли си Джак. От този момент нататък единствената информация, която щеше да постъпва към „Апогей“ от наземния контрол, щяха да бъдат команди и данни към бордовите управляващи и навигационни компютри. Совалката щеше да си лети сама. Джак със същия успех можеше да бъде маймуна, настанила се на пилотското място.

Той затвори очи и се заслуша в ритъма на сърцето си. Пулсът му се беше забавил. Странно защо, той вече се чувстваше спокоен и напълно готов за неизбежното, каквото и да беше то. До слуха му долетя тихо бръмчене и припукване, с което бордовите компютри подготвяха совалката за старта. Джак си представи безоблачното небе, гъстата като вода атмосфера, която с нещо му заприлича на океан, от който той щеше да изплува на повърхността, за да достигне студения и чист вакуум на космоса.

Там, където Ема умираше.

Тълпата, изправена върху панорамния подиум изведнъж зловещо замлъкна. Часовникът, който отчиташе обратното броене се предаваше по видеосистемата към един монитор, изнесен навън, и току-що бе преминал Т минус шестдесет секунди. „Искат да хванат стартовия прозорец“, помисли си Каспър ужасен и по челото му заблестя нова плеяда от капчици пот. Дълбоко в сърцето си той никога не бе вярвал, че някой ден ще се стигне дотук. Бе очаквал да има безкрайни отлагания, спиране на проекта за довършителни ремонти, дори отмяна. Той бе преживял толкова много разочарования, бе познал вкуса на лошия късмет, на вечните провали и всякакви неуспехи, че сега усети как в гърлото му загорча злъчният сок на истинския ужас. Той хвърли бърз поглед към лицата, изправени върху наблюдателната платформа и видя как повечето от тях вече изговаряха безгласно оставащите секунди. Отначало това бе започнало като шепот, като ритмичен полъх на вятъра.

Двадесет и девет, двадесет и осем, двадесет и седем…

После шепотът се засили в хор от тихо мърморене, който с всяка изговорена секунда ставаше все по-висок и по-висок.

Дванадесет, единадесет, десет…

Ръцете на Каспър се разтресоха толкова силно, че се наложи да се хване за перилата. Усещаше пулса си във върха на пръстите си.

Седем, шест, пет…

Той затвори очи. О, боже, какво направиха?

Три, две, едно…

Тълпата шумно си пое въздух и замря. В следващия миг в слуха му нахлу оглушителният тътен на буустерите и очите му се отвориха като по команда. Той впери поглед в небето, където се извисяваше все по-нагоре една бяла следа, оставена от тяхната рожба. Сега можеше да се случи всеки момент. Първо беше ослепителният проблясък и после, изоставащ поради скоростта на звука и мощната звукова вълна на експлозията, която щеше временно да им отнеме слуха. Поне така беше с „Апогей I“.

Но огнената следа продължи да се издига, докато се превърна в малка топлийка, забита в тъмносиньото небе.

Една ръка го потупа по гърба доста силно. Той подскочи и се извърна. Насреща му се бе ухилил до уши Марк Лукас.

— Много по-добре, Мълхоланд! Наистина, великолепен старт!

Каспър рискува още един изпълнен с ужас бърз поглед към небето. Все още нямаше експлозия.

— Но вие, предполагам, никога не сте се съмнявали, че ще успеете, нали?

Каспър преглътна тежко.

— Никога.

Последната доза.

Ема натисна буталото и бавно вкара съдържанието на спринцовката във вената си. Извади иглата и притисна парче марля на мястото й, след което сгъна ръката си в лакътя, докато махне използваната игла от спринцовката. Колко ли живот щеше да й осигури тази последна доза гонадотропин?

Тя се обърна и погледна към клетката с мишките, която бе преместила в руския модул, където бе по-светло. Самотната женска сега представляваше гърчеща се топка косми, разтърсвана от спазмите на предсмъртната агония. Въздействието на хормоните не беше вечно. Малките бебета бяха умрели тази сутрин. „До утре сутринта, помисли си Ема, аз ще бъда единственото живо същество на борда на станцията.“

Не, не единственото. Онази форма на живот, която се развиваше и растеше в нея щеше да бъде другото. Стотиците ларви щяха да се пробудят и щяха да започнат да се хранят и растат.

Тя притисна ръка в корема си, като бременна жена, която опипва плода, който расте в нея. И като истинско нейно дете онова, което беше в нея, щеше да отнесе със себе си и част от нейната ДНК. В този смисъл това бе нейната биологична рожба, макар тя да съдържаше в себе си и генетичната памет от всички предишни нейни приемници. От Кеничи Хирай. От Николай Руденко. От Дайана Естес. И сега от Ема.

Да, тя щеше да бъде последната. Нямаше да има нови приемници, нови жертви, тъй като нямаше да има спасителен отряд. Станцията вече бе една гробница и извор на зараза и бе толкова забранена и недостъпна, колкото са били някога колониите от прокажени за древните.

Ема се измъкна от руския сервизен модул и се отправи към слабо осветената част на станцията. Светлините вече едва мъждукаха и тя с мъка се ориентираше в лабиринта от коридори. С изключение на ритмичното й дишане, тази част от орбиталната станция бе потънала в мъртвешка тишина. Тя се движеше през същите въздушни молекули, които някога бяха преминавали през дробовете на онези, които вече бяха мъртви. Дори в този момент Ема усещаше тяхното присъствие, присъствието на петимата, които си бяха заминали, чуваше ехото на техните гласове, които като отслабващ пулс замираха и отстъпваха мястото си на тишината. Това бе същият въздух, през който те се бяха движили и който още носеше присъствието им.

„А съвсем скоро, помисли си тя, и моето присъствие.“

24 август

Джаред Профит бе вдигнат от сън малко след полунощ. Телефонът бе иззвънял само два пъти, което беше напълно достатъчно да го разбуди от дълбокия му сън и да накара мозъка му да заработи с пълна мощност. Той вдигна слушалката.

Гласът отсреща звучеше дрезгаво и отсечено.

— Говори генерал Грегориан. Току-що говорих с нашия контролен център в планината Шайен. Така нареченият демо старт от Невада продължава полета си по траектория, която е близка до тази на скачване с Международната космическа станция.

— Кой старт?

— На компанията „Апогей Инженеринг“.

Профит се намръщи и се опита да си спомни името. Всяка седмица в различни точки на планетата се извършваха доста внушително количество изстрелвания на ракети. Поне двадесет търговски космически компании изпробваха буустерни двигатели или извеждаха в орбита някой сателит. Дори имаше няколко старта за разпръсване на човешки останки в космическото пространство след кремация. Космическото командване във всеки един момент следеше поведението на повече от девет хиляди създадени от човека обекти в орбита около Земята.

— Би ли освежил паметта ми относно този старт в Невада?

— „Апогей“ е компания, изпробваща совалки за многократна употреба. Стартът беше вчера сутринта в седем и десет. Информирали са Федералното управление по авиация според изискването, но ние научихме едва след старта. Полетът по план представлява демонстрация на извеждането в орбита на новата им совалка. Старт, ниска земна орбита, прелитане край Международната космическа станция и завръщане на Земята. Следим полета й вече денонощие и половина и според последните корекции от маневрените двигатели, те се канят да прелетят край станцията доста по-близо, отколкото ни казаха.

— Колко близо?

— Зависи от следващата им корекция на курса.

— Какво, ще поемат курс към скачване ли?

— Не, при техния модел това е невъзможно. При нас е пълната спецификация на совалката им. Това е обикновен прототип и не разполага със скачващ модул. Най-много да минат край станцията и да помахат.

— Да помахат ли? — Профит се изправи в леглото. — Да не искаш да кажеш, че в совалката има човек?

— Не, сър. Просто така се изразих. Според компанията полетът е без човешко участие. На борда има само животни, включително маймуна, но няма пилот. Освен всичко друго, нямаме данни за комуникации между совалката и контролния център.

Маймуна, мислеше си Профит. Присъствието й на борда означаваше, че не можеха с лека ръка да изключат възможността за човек. Контролните уреди на борда, датчиците, които отчитаха налягането на въздуха и количеството на издишания въглероден двуокис не можеха да направят разлика между човек и маймуна. Той се почувства леко подразнен от тази липса на информация. Още повече го подразни часът на изстрелването.

— Всъщност това едва ли е повод за тревога — продължи Грегориан. — Но вие ни помолихте да ви уведомяваме при всяко доближаване до станцията.

— Разкажете ми повече за „Апогей“ — прекъсна го Профит.

Грегориан изсумтя презрително.

— Те са дребна риба. Инженерна компания от дванадесет човека в Невада. Досега не са отбелязали кой знае какви успехи. Преди година и половина двадесет секунди след старта първият им прототип се е взривил и всичките им инвеститори са се оттеглили от тях. Дори донякъде съм учуден, че в момента совалката им все още лети. Буустерът им е конструиран по руска технология. Самата совалка е малка, максимално опростена изработка с парашутно приземяване. Капацитетът на полезния им товар е триста килограма плюс теглото на пилота.

— Смятам незабавно да отида в Невада. Трябва да се запозная по-отблизо с това.

— Сър, ние наблюдаваме всеки ход на совалката. Точно в настоящия момент мисля, че не са необходими спешни действия. Те са просто малка компания, която се опитва да привлече инвеститори. В случай че летателния обект се превърне в действителна заплаха, можем да активираме нашите бази с ракети земя — космос и да свалим птичката.

Генерал Грегориан вероятно беше прав. Фактът, че няколко фукливи каубоя се бяха организирали и бяха изстреляли ракета с маймуна на борда в космоса, не представляваше заплаха за националната сигурност. Наистина трябваше да се действа внимателно. Смъртта на Лутър Еймис бе отприщила вълна на национални протести. Определено не му беше сега времето да взривяват още един космически кораб — още повече такъв, който бе създаден от американска частна фирма.

Но толкова неща го бяха подразнили в този „Апогей“. Времето на старта. Корекциите в курса, фактът, че не можеха нито да потвърдят, нито да отрекат присъствието на пилот.

„Какво друго би било, ако не спасителна мисия?“

Той рече:

— Заминавам за Невада.

Четиридесет и пет минути по-късно той беше в личния си автомобил и излизаше на шосето. Нощта беше ясна, звездите грееха като ярки пайети върху тъмносиньото кадифе на небето. Във вселената съществуваха сигурно стотици милиарди галактики, а във всяка от тях стотици милиарди звезди. Колко от тези звезди притежаваха планетна система, и на колко от тези планети имаше живот? Панспермията, теорията, че животът съществува и е разпространен навсякъде из Вселената, вече не беше извадка от научнофантастичен роман. Идеята, че животът съществува единствено на тази бледа синя точка, в тази незначителна и забутана в единия ръкав на галактиката слънчева система сега изглеждаше също толкова абсурдна, колкото и наивното схващане на древните, че слънцето се върти около Земята. Единственото неотменно изискване за съществуването на живота бе присъствието на сложни въглеродни съединения и вода, в което и да е нейно състояние. И двете изисквания можеха да бъдат открити в изобилие във всяка точка на Вселената. Което означаваше, че животът, колкото и примитивен да бъде, може също така да се среща в изобилие и нищо не пречи на междузвездния прах, метеорити и астероиди да бъдат носители на бактерии и спори. Та нали от тези примитивни форми на живот бяха възникнали всички останали!

И какво се случваше, след като подобни бактерии и спори, носени от космическия прах, попаднат върху планета, където животът вече съществува и процъфтява?

Това беше кошмарът на Джаред Профит.

Някога той бе смятал, че звездите са красиви. Някога той бе поглеждал към Вселената с учудване и възхищение. Сега винаги щом вдигнеше поглед към нощното небе, той виждаше неизброими заплахи. Виждаше един биологичен Армагедон.

Покорителят на планетата, който щеше да се спусне от небесата.

Беше време за смъртта.

Ръцете на Ема трепереха, а пулсациите в главата й бяха толкова силни, че трябваше да стисне зъби, за да не закрещи от болка. Последната инжекция морфин едва бе премахнала част от заслепяващата болка и сега, зашеметена от наркотика, тя едва успяваше да фокусира екрана на компютъра. Насили се да погледне и към клавиатурата под пръстите си. Изчака пръстите й да се успокоят. После започна да пише:

Ръцете й се затресоха толкова силно, че тя вече не можеше да ги удържа. С мъка успя да изпрати съобщението.

В една от чантите с медикаменти откри валиума. Имаше още две таблетки. Погълна ги с малко вода. В краищата на зрението й се запромъкваха черни петна. Краката й изтръпнаха, сякаш вече не принадлежаха към тялото, а бяха нечии други крайници.

Не й оставаше много време.

Не й останаха и сили да облече скафандъра. Пък и в крайна сметка какво ли значение имаше къде щеше да умре? Цялата станция вече беше заразена. Останките от трупа й щяха да бъдат поредното нещо, което трябваше да бъде почистено.

Тя отплува за последно по коридорите, които водеха към тъмната страна на космическата станция.

Панорамният купол беше мястото, където тя бе решила да прекара последните си съзнателни мигове. Да се носи сред мрака и да вижда пред себе си красотата на родната си планета. От там сега се виждаше извитата дъга на Каспийско море. Над Казахстан се бяха завихрили бели облаци, а Хималаите бяха покрити със сняг. „Там долу милиарди хора се бореха с живота си, мислеше си тя. А аз какво съм, една умираща точица, нейде високо, далече в небето.“

— Ема? — Беше Тод Катлър, който меко заговори в слушалките й. — Как си?

— Не… не съм добре — измърмори тя. — Боли. Зрението ми се замъглява. Глътнах последния валиум.

— Трябва да се държиш, Ема. Чуй ме. Не се предавай. Още не.

— Аз вече изгубих битката, Тод.

— Не, не си! Трябва да вярваш…

— В чудеса ли? — Тя се изсмя много тихо. — Истинско чудо е, че изобщо сега ти говоря. Че виждам Земята от място, от което толкова малко хора ще могат да я видят. — Тя докосна стъклото на купола и усети топлината на слънцето през стъклото. — Иска ми се единствено да си поговоря с Джак.

— Правим всичко възможно това да се случи.

— Къде е той? Защо не можете да се свържете с него?

— Поти се като луд да те прибере вкъщи. Трябва да повярваш в това.

Тя премигна няколко пъти, за да скрие сълзите си. „Вярвам.“

— Нещо друго можем ли да направим за теб? — попита я Тод. — Ако искаш да говориш с някой друг?

— Не — въздъхна тя. — Само с Джак.

Настъпи мълчание.

— Мисля… мисля, че сега най-много искам…

— Какво? — отзова се Тод.

— Бих поспала. Това е. Иска ми се да заспя.

Той се прокашля.

— Разбира се. Почини си малко. Аз ще съм тук, до теб, ако се сетиш нещо… — После завърши с едно меко: — Лека нощ, Ема.

„Лека нощ, Хюстън“, помисли си тя. И свали слушалките от себе си. Те се отдалечиха в мрака.