Гравитация

4.

12 юли

На борда на Междузвездната космическа станция

През панорамното стъкло на купола в шлюзово уширение 1 доктор Уилям Ханинг наблюдаваше завихрящите се облаци над Атлантическия океан, който се намираше на около триста и петдесет километра под краката му. Той докосна прозрачната преграда, която го делеше от вакуума на космоса. Още едно препятствие, което го отделяше от дома. От жена му. Гледаше как Земята се върти под него, видя как Атлантическият океан бавно се изгуби, сменен първо от Северна Африка, а после от Индийския океан, откъдето се бе задал мракът на настъпващата нощ. Макар тялото му да нямаше тегло и той да се носеше свободно във въздуха, мъката толкова силно бе стегнала с обръч гърдите му, че той трудно успяваше да си поеме въздух.

В този момент, в една от болниците в Хюстън, жена му се бореше за живота си, а той не можеше да направи нищо, за да й помогне. Следващите две седмици щеше да остане затворен тук, като в капан. И единственото, на което щеше да бъде способен, бе да гледа право към града, в който Деби може би умираше, без да може поне да я докосне. Онова, което можеше да направи, бе просто да затвори очи и да си представи, че се намира до нея, а пръстите на едната му ръка да се сплетат с нейните.

„Дръж се! Трябва. Бори се! Скоро ще съм при теб.“

— Бил? Добре ли си?

Той се извърна рязко и видя пред себе си Дайана Естер, която се носеше откъм лабораторния отсек към уширението. Беше изненадан, че именно тя се интересува от неговото състояние. Дори след като бяха прекарали цял месец в толкова ограничено пространство, той никога не бе успял да разчупи леда между себе си и тази истинска англичанка. Тя винаги бе убийствено хладна и делова. Въпреки ледено красивите си черти на съвършена блондинка, той никога не бе изпитвал привличане към нея, дори за секунда, нито пък тя от своя страна го бе удостоила дори с най-малкия намек за проявен интерес към него. Нейното внимание обикновено бе насочено към Майкъл Григс. Фактът, че Григс имаше жена, която го очакваше долу на Земята, правеше отношенията им напрегнати. Но тук, на орбиталната станция Майкъл и Дайана бяха като две кръжащи една около друга звезди, те непрекъснато бяха заедно, сякаш действително привлечени от мощна гравитационна сила.

Това беше едно от неприятните явления на съвместния живот на шестима души, от четири различни националности, затворени в тесните граници на една космическата станция. Между хората съществуваха постоянно променящи се съюзи и разриви. Стресът от продължителния живот в ограничено пространство се отразяваше на всеки от тях по различен начин. Руснакът Николай Руденко, който бе на орбиталната станция от най-дълго време, напоследък бе станал намръщен и раздразнителен. Кеничи Хирай, представителят на японската НАСА пък изпитваше такова неудобство от не особено добрия си английски, че твърде често изпадаше в неловки мълчания. Единствено Лутър Еймис бе приятелски настроен към всеки един от тях. Когато Хюстън съобщи лошите новини за Деби, той беше онзи, който инстинктивно налучка какво да каже на Бил, той беше човекът, чиито думи дойдоха направо от сърцето му. Лутър беше родом от Алабама, син на обичан и уважаван чернокож пастор и бе наследил от баща си дарбата да носи успокоение на хората край себе си.

— Няма какво да му мислиш, Бил — бе казал Лутър, — направо си тръгваш към къщи при жена си. Казваш на Хюстън да пращат лимузината за тебе или ще им се наложи да се разправят лично с мен!

Колко различни бяха тези думи от реакцията на Дайана. Вярна на унищожителната си логика, тя хладно му бе пояснила, че той просто не може да направи абсолютно нищо, за да ускори възстановяването на съпругата си. Деби беше в кома — тя дори не би разбрала, че той е до нея. „Ледена и изящна като кристалите, които отглеждаше в лабораторията“, ето какво си бе помислил тогава Бил за нея.

Затова той бе толкова удивен, че го бе попитала за състоянието му. Бе застинала в далечния край на уширението, на дистанция, както винаги. Дългата й руса коса се стелеше около лицето й като носени от морската вода скални водорасли.

Той отново се обърна към прозореца.

— Чакам да се появи Хюстън — отвърна той.

— Имаш няколко нови имейла.

Той не отговори. Просто продължи да се взира в проблясващите светлинки на Токио, който в момента бе точно на ръба на напиращата зора.

— Бил, съществуват известни неща, които изискват твоето внимание. Ако чувстваш, че не ти е до тях, ще се наложи да разпределим задълженията ти помежду си.

Задължения. Значи ето за какво бе дошла тя. Не за болката, която гореше в гърдите му, а да разбере дали ще може да разчита на него да извърши всички зависещи от него лабораторни експерименти. Всеки един ден на борда на орбиталната станция бе строго разграфен, поради което на астронавтите им оставаше малко време за размисъл или скръб. Ако някой член от екипажа изпаднеше в невъзможност да изпълнява тези свои задължения, останалите трябваше да поемат неговия дял, иначе експериментите щяха да се провалят.

— Понякога — продължи Дайана сухо — работата е най-удачното средство да се пребориш с мъката.

Той сложи пръст върху петънцето светлина, което беше Токио.

— Не се преструвай, че имаш сърце, Дайана. Никой не би ти повярвал.

Измина секунда-две в мълчание. До слуха му достигаше само непрестанното тихо и далечно жужене на орбиталната станция, звук, към който той бе толкова привикнал, че понякога не го чуваше.

Тя продължи невъзмутимо:

— Виж, разбирам, че ти е трудно. Да стоиш затворен тук, без да имаш възможност да се прибереш вкъщи. Но просто няма какво да направиш. Ще трябва да изчакаш совалката.

Той сухо и горчиво се изсмя.

— Защо да чакам? Мога да се прибера само за четири часа.

— Стига, Бил. Говорим сериозно.

— И аз съм сериозен. Мога просто да вляза в аварийната капсула и да си тръгна.

— И ще ни оставиш без спасителна лодка? Разсъдъкът ти е замъглен. — Тя замълча. — Знаеш ли, може би ще се почувстваш по-добре, ако прибегнеш до лекарствени средства. Просто докато свърши това чакане.

Той се обърна с лице към нея. Цялата му болка, цялата му мъка вече се бе трансформирала в ярост.

— Да си взема хапченце, за да ми мине, така ли?

— Може би ще ти помогне. Бил, просто искам да съм сигурна, че няма да предприемеш нещо необмислено.

— Върви по дяволите, Дайана! — Той се отблъсна от прозрачния купол и се стрелна край нея към лабораторния отсек.

— Бил!

— Както любезно ми напомни, имам си работа за вършене, благодаря.

— Казах ти, че може да си поделим твоите задължения. Просто ако чувстваш, че не ти е до тях…

— Ще си свърша проклетата работа!

Той мина през люка на американския лабораторен отсек. Почувства истинско облекчение, че тя не го последва. Погледна назад и я видя да се отправя към жилищния отсек, без съмнение, за да провери състоянието на аварийната капсула. В бедствени случаи тази капсула можеше да побере и шестимата астронавти на борда на орбиталната станция и да ги върне обратно на земята. Явно я беше разтревожил с приказките си за отвличане на капсулата и сега съжаляваше за това. От този момент нататък, тя щеше непрестанно да го наблюдава за признаци на каквато и да е емоционална слабост.

Беше достатъчно болезнено да стоиш затворен в тази прехвалена консервена кутия на триста и петдесет километра над земната повърхност. Ако към това се прибавеше да те наблюдават внимателно и с подозрение, нещата непоносимо се влошаваха. Наистина, той отчаяно копнееше да се върне на Земята, при Деби, но в никакъв случай не можеше да се каже, че се е размекнал или че е способен на неразумни постъпки. Всички тези години на усърдна подготовка, непрестанните психологически тестове бяха доказали, че Бил Ханинг е истински професионалист — със сигурност, в никакъв случай не би си позволил да застраши колегите си.

Като се отблъсна от стената с добре тренирано движение, той премина през целия лабораторен отсек и се насочи към своето работно място, където се зае да провери последната електронна поща, адресирана до него. Дайана беше права за едно нещо: работата действително щеше да разсее мислите му за Деби.

Повечето от писмата бяха от Центъра по биологични изследвания „Еймис“, Калифорния, и съдържанието им бяха стандартни молби за потвърждение на дадена информация. Тъй като повечето от експериментите се провеждаха под наблюдение от Земята, учените често изискваха потвърждение на получената информация. Той прегледа надолу останалите съобщения и се намръщи, щом прочете нова молба, за образци от урина и екскременти, което периодично се изискваше от всеки астронавт. Продължи с останалите съобщения. Едно от писмата привлече вниманието му.

Не идваше от центъра „Еймис“, а от частния сектор. Частната индустрия си плащаше за извършването на множество експерименти на борда на орбиталната станция, ето защо Бил често получаваше имейли, чийто подател не беше НАСА.

Писмото беше от „Океански изследвания Ла Джола“, Калифорния.

Поредното задължение да натисна два-три бутона, уморено си помисли той. Много от експериментите, провеждани в орбита се извършваха като просто се изпълняваха нарежданията на учените от земята. Данните се записваха в няколко различни лабораторни папки посредством видео или автоматични уреди за взимане на проби, а резултатите след това директно се изпращаха към Земята, където ги очакваха учените, поръчали експеримента. Въпреки цялата сложна апаратура на борда на орбиталната станция, винаги можеше да се появи някое усложнение или бъг4 в програма, което правеше наложително присъствието на човешките същества по време на експериментите — тяхната задача бе да се справят с проблемите в темпераментната електроника.

Бил отвори файла за култура CCU №23, който се намираше на компютъра, в който се пазеха файловете, описващи техния полезен товар и прочете протокола. Клетките в изследваната култура бяха от вида Archaeon, подобни на бактерии океански организми, открити във водите на хидротермални цепнатини в океанското дъно. Напълно безопасни за човека.

Той се оттласна от пода, премина отново през цялото помещение на лабораторния модул и се приближи към шкафа с клетъчни култури. Мушна обутите си в специални чорапи крака в своеобразните стремена, които му осигуряваха неподвижно положение в условията на безтегловност. Шкафът действително приличаше на кутия, която притежаваше собствена система за подаване на течности и хранителни вещества към клетъчните култури и образците от тъкани, подложени на изследване. Повечето от тях бяха съвсем автоматизирани и нямаше никаква нужда от човешка намеса. За своите четири седмици на борда на орбиталната станция, Бил беше виждал един-единствен път епруветката с култура номер 23.

Измъкна от единия ъгъл на шкафа статива с 24 епруветки, където бяха клетъчните организми. Намери номер 23 и го извади от статива.

Онова, което видя, го разтревожи силно. Запушалката се бе надигнала, сякаш подложена на вътрешно налягане. Вътре, вместо леко активната течност, която той очакваше да види, имаше платна маса с наситено синьо-зелен цвят. Наклони епруветката, дори я обърна надолу, но съдържимото не помръдна от мястото си. То вече не представляваше течност, бе нещо като желе с почти никакъв вискозитет.

Той калибрира и нулира уреда за измерване на теглото на микромасите и мушна епруветката в специалния слот. Секунда по-късно на екрана се изписа цифрата.

„Нещо доста се е объркало, това не е нормално, помисли си той. Сигурно е имало някакъв замърсител. Или оригиналните образци от клетки не са били абсолютно чисти, или някакъв друг организъм е успял по някакъв начин да проникне в епруветката и е разрушил първично чистото съдържимо.“

После написа отговора си за доктор Кьоних:

Той спря да пише. Имаше още една вероятност: въздействието на безтегловността. На земята тъканните култури обикновено се развиваха като набъбват на плоски листове, разширяващи се само в двумерните рамки на съда, в който са поставени. При условията на безтегловност, в космоса, освободени от влиянието на земната гравитация, същите тези култури се държаха по различен начин. Те растяха във всичките три измерения, приемайки форми, каквито никога не биха постигнали в земни условия.

Ами ако номер 23 не беше замърсен? Ами ако организмите от вида Archaeon просто така се развиваха, при липсата на ограничаващата сила на гравитацията, която ги възпираше?

Почти незабавно обаче той отхвърли тази възможност. Промените просто бяха твърде драстични. Само безтегловността едва ли можеше да причини превръщането на обикновен едноклетъчен организъм в такава шокиращо обемиста зелена маса.

Той продължи да пише:

Внезапното тракване на чекмеджето го стресна. Той се обърна и видя Кеничи Хирай, който се беше надвесил над своето работно място. От колко време беше той тук? Явно японецът безшумно се беше вмъкнал в лабораторния модул, а Бил дори не го беше усетил. В свят, където понятията горе и долу нямаха особено значение, където човек не можеше да чуе звука от човешките стъпки, словесният поздрав понякога е един от начините да уведомиш другия за присъствието си.

Като забеляза погледа на Бил, Кеничи кимна в знак на поздрав и продължи работата си. Мълчанието му определено лазеше по нервите на Бил. Кеничи беше като домашния призрак на орбиталната станция, той вечно се промъкваше и появяваше на всевъзможни места, без да промълви и дума, като по този начин стряскаше всички на борда. Бил знаеше, че държанието му се дължеше на несигурността му при произнасянето на английските думи и, за да избегне конфузните и унизителни ситуации, Кеничи предпочиташе да не говори много-много с останалите, ако изобщо си отвореше устата. Въпреки всичко обаче, можеше да каже едно „Здравей“, когато влизаше в някой от модулите, ако не за друго, то поне за да не опъва до крайност нервите на петимата си колеги.

Бил отново насочи вниманието си към епруветка номер 23. Как ли щеше да изглежда тази желеобразна маса под микроскоп?

Той пъхна епруветката в плексигласовата херметична камера с ръкавици, затвори вратичката и мушна ръцете си в страничните отвори, където бяха специалните ръкавици. По този начин в случай на разлив, той щеше да остане в херметически затворената камера. Свободно плуващи течности в условията на безтегловност биха станали причина за много проблеми, къси съединения или пожари, тъй като можеха да попаднат в електрическото захранване или върху оголени жици. Той внимателно отлепи лепенката от капачката на епруветката. Знаеше, че съдържанието й беше под налягане, все пак с просто око се виждаше, че капачката леко се беше надигнала. Въпреки това той почти подскочи от изненада, когато тапата изхвръкна, сякаш отваряше шампанско.

Отстъпи назад, когато синьо-зелената маса изпръска вътрешната стена на херметичната камера. Залепи се за нея и затрепери, сякаш беше жива. Тя наистина беше жива; безформена маса микроорганизми, приела желеобразно състояние.

— Бил, трябва да поговорим.

Гласът го стресна. Той бързо постави тапата на мястото й и се обърна към Майкъл Григс, който току-що бе влязъл в лабораторния модул. Зад него се носеше Дайана. „Красавците“, помисли си Бил. И двамата изглеждаха в перфектна форма, с атлетични тела, които личаха под тъмносините ризи с емблемата на НАСА и кобалтовите си шорти.

— Дайана ми каза, че си имал проблеми — започна Григс. — Току-що говорихме с Хюстън и те също се съгласиха, че би могъл да обмислиш възможността да приемеш някакви успокоителни. Единствено с цел по-лесно да приемеш следващите дни на борда.

— И трябваше да се оплачете на Хюстън, че и те да ми мелят на главата, така ли?

— Командният център е загрижен за тебе. Както и всички ние.

— Вижте, това, дето го казах за аварийната капсула беше съвсем на шега. Не съм го мислил сериозно.

— Да, но това ни изнервя.

— Нямам нужда от валиум. Просто ме оставете на мира. — След това той извади епруветката от херметичната камера и я върна обратно в статива с клетъчни култури. Беше твърде изнервен, за да се занимава с това сега.

— Виж, Бил, трябва да можем да ти се доверяваме, трябва да сме сигурни, че можем да разчитаме един на друг тук, горе, нали така?

Обзет от гняв Бил се обърна към Григс.

— Случайно да ти приличам на разбесняла се откачалка? Това ли виждаш пред себе си, кажи?

— Знаем, че мислиш непрестанно за жена си. Разбираме те. И…

— Точно ти едва ли ще разбереш. Съмнявам се, че през последните дни изобщо се сещаш за своята. — Бил хвърли многозначителен поглед към Дайана, след което се отблъсна с крака, премина през целия лабораторен модул и се озова в свързващия шлюз. После се насочи към жилищния отсек, където се спря, понеже видя, че Лутър тъкмо се готвеше да обядва.

„Човек дори няма къде да се скрие. Никъде не може да бъде сам на тази шибана станция.“

Усетил внезапно напиращите в очите си сълзи, той се върна обратно през шлюза и се насочи пак към прозрачния купол.

Като обърна гръб на останалите, той се загледа през прозореца към Земята. Вече се виждаше Тихоокеанският бряг. Нов изгрев, нов залез.

И цяла вечност в очакване.

Кеничи погледна след Григс и Дайана, които се изнизаха от лабораторния модул. С атлетичните си фигури и съвършени движения те приличаха на онези русокоси скандинавски богове. Той често ги беше наблюдавал, когато не гледаха към него; по-точно беше се наслаждавал на красотата на Дайана Естес, тази жена беше толкова руса, с толкова бяла, по-скоро бледа кожа, че изглеждаше прозрачна.

След като си тръгнаха, той остана съвсем сам в отсека и реши да си почине. На толкова караници беше присъствал тук — нервите му бяха започнали да се опъват, губеше концентрация. По природа той беше спокоен човек, доволен, когато го оставеха да си върши работата. Обичаше самотата. Макар да разбираше английски прекрасно, за него наистина представляваше трудност да говори този език и когато му се налагаше, след това изпитваше умора. Много по-добре му беше, когато го оставеха да си върши работата сам, сред пълна тишина, с единствената компания на лабораторните животни.

Надникна през малкото прозорче към мишките в шкафа, където държаха опитните животни. В едното отделение, зад стъклената преграда имаше дванадесет мъжки; в другото — дванадесет женски. Като малко момче в Япония, той бе отглеждал зайци и много обичаше да им се радва като ги вземаше в скута си. Тези мишки, разбира се, не бяха домашни любимци, те бяха расли без всякакъв контакт с човешки същества, въздухът, който дишаха, идваше от специални филтри и климатизиращи устройства. Всяка операция с лабораторни животни и всякакви биологични видове — от бактерии до бозайници се извършваше в прилежащата херметична камера, която изключваше всяка възможност за замърсяване на въздуха на орбиталната станция.

Днес беше денят за вземане на кръвни проби. Задача, която не се нравеше много на Кеничи, тъй като трябваше да прободе кожата на мишките с игла. Той измърмори едно извинение на японски, мушна ръцете си в ръкавиците, хвана първата мишка и я пренесе в херметичната камера. Животното се опита да се измъкне от хватката на ръката му. Той го пусна да си поплува в безтегловността, докато приготви иглата. Мишката представляваше наистина жалка гледка — отчаяно и усилено махаше с крачка в опит да се придвижи напред. Тъй като не намери опора, нещо от което да се отблъсне, тя продължи да се носи безпомощно в средата на камерата.

Иглата вече беше готова и той посегна да хване отново животното. Едва тогава той забеляза синьо-зелената сферичка, която плуваше току до мишката. Толкова близо, че животното не издържа и с едно бързо движение на розовото си езиче погълна малкото топченце. Кеничи се засмя с глас. Да лапат плуващи сфери течности, беше любимо забавление за всички астронавти, и ето че мишката бе направила точно това сега — забавляваше се.

После през ума му мина нова мисъл: Откъде се бе взела тази синьо-зелена субстанция? Преди него само Бил бе използвал херметичната камера. Дали не бе разлял нещо токсично?

Кеничи се плъзна към сектора с компютъра и се взря в отворения от Бил експериментален протокол. Беше CCU №23, клетъчна култура. В протокола пишеше, че в синьо-зеленото топче течност нямаше нищо опасно. Arachaeons бяха безобидни едноклетъчни океански организми, които не носеха никаква опасност от инфекция.

Доволен от прочетеното той се върна към херметичната камера и мушна ръцете си в специалните ръкавици. После хвана иглата.