Гравитация

24.

Джак изкачи на един дъх стъпалата пред Сграда 30, показа пропуска си на охраната и се отправи директно към залата за контрол на операциите за Международната космическа станция.

Гордън Оуби го спря точно пред входа на залата.

— Джак, чакай. Ще влезеш вътре, ще вдигнеш пара и ще те изхвърлят навън. Задръж минутка, успокой се и мисли, иначе не й помагаш с нищо.

— Искам жена си обратно вкъщи!

— Всички искаме да ги приберем, но въпреки усилията ни, ситуацията се промени. Вече цялата станция е заразена, филтрите не работят. Не успяха да довършат докрай ремонта на слънчевите панели, така че остават с намалени енергоресурси. А сега и не искат да говорят с нас.

— Какво?

— Ема и Лутър изключиха шлемофоните си. Вече дори не знаем какво става горе. Затова те и повикаха — за да ги накараш да ни говорят.

Джак погледна през отворената врата на залата за управление на мисията за Международната космическа станция. Вътре мъже и жени бяха насядали зад пултовете и вършеха работата си както винаги. Внезапно той изпита гняв към всички тях, които можеха да останат невъзмутими и полезни за каузата. Как беше възможно смъртта на още двама от астронавтите изобщо да не беше променила хладния професионализъм, с който си вършеха работата! Безизразните лица на всички в залата само допринесоха за усилване на мъката и ужаса му.

Той влезе вътре. Двама униформени офицери от Въздушните сили стояха край директора на полетите Ууди Елис и наблюдаваха и подслушваха всичко, което се вършеше и казваше в контролния център. Тяхното присъствие напомняше, че вече не НАСА контролираше тази зала. Докато Джак се придвижваше към пулта на дежурния лекар, няколко от специалистите му хвърлиха съчувствени погледи. Той не им отвърна, а просто мълчаливо седна на стола до Тод Катлър. Пределно ясно му беше, че зад него, в панорамната зала, стояха офицери от Въздушните сили и космическото командване на САЩ и наблюдаваха всичко, което се случваше тук.

— Чу ли последните новини? — меко го попита Тод.

Джак кимна. На монитора нямаше ЕКГ-синусоида, така че Дайана беше мъртва; както и Григс.

— Половината станция все още е с намалено захранване. Няма незаразен участък.

Джак можеше да си представи на какво приличаше станцията. Приглушено осветление. Мирис на смърт. Стени, изпръскани с кръв. Филтри, запушени от нея. Изобщо, истинска къща на ужасите, само че в орбита около Земята.

— Трябва да се свържем с нея, Джак. Опитай се да разбереш какво става?

— Защо са прекъснали връзката?

— Не знаем. Може би са ни сърдити. Не че нямат право. А може би са твърде шокирани от всичко това.

— Не, това не е причина. — Джак погледна към предния екран, където бе изписана траекторията на орбиталната станция на фона на разгънатата карта на Земята. „Какво си намислила, Ема?“ Той нахлузи слушалките и каза:

— Капком, говори Джак Макелъм. Готов съм.

— Прието, Докторе. Изчакайте, ще опитаме отново да се свържем.

Зачакаха. Международната космическа станция мълчеше.

Изведнъж двама от специалистите от третия ред се обърнаха и погледнаха към директора на полета Ууди Елис. Джак не чу нищо по аудиовръзката, но видя как специалистът, който отговаряше за информационните системи на борда на станцията, се надигна от мястото си, наведе се напред и прошепна нещо на седящия пред него специалист.

След малко същият, който се бе навел към съседа си от втория ред се изправи, свали си слушалките и се протегна. После тръгна по страничната пътека между редовете с небрежна походка, сякаш отиваше до тоалетната. Докато минаваше край пулта на дежурния лекар, той изпусна листче хартия, сгънато на четири в скута на Тод Катлър и продължи към изхода.

Тод разгъна бележката и хвърли към Джак смаян поглед.

— Компютрите на станцията са преминали в режим контрол на безопасно приземяване на аварийната капсула — прошепна той. — Екипажът вече се е заел с необходимите операции по отделянето от станцията.

Джак не можеше да повярва на ушите си. Готвеха се да се приземят с аварийната капсула! Той бързо огледа цялата зала. Никой от седящите зад пултовете специалисти не бе изрекъл и дума. Пред себе си Джак виждаше само редици от изправени гърбове, погледите на всички бяха вперени в командните пултове. После погледна встрани, към Ууди Елис. Той стоеше напълно неподвижен. Езикът на тялото говореше вместо него. „Знае какво става, но също бе предпочел да си мълчи.“

Джак се изпоти. Значи ето защо мълчеше станцията. Бяха направили своя избор и сега го осъществяваха. Лошото бе, че Въздушните сили нямаше да останат в неведение за дълго. Тяхната система от радари и оптични сензори за наблюдение на космическото пространство можеше във всеки момент да засече обекти с големината на бейзболна топка, които навлизат в ниска орбита около Земята.

Почти незабавно, след като аварийната капсула се отдели от космическата станция и се превърне в отделен летящ обект, тя ще привлече вниманието в Контролния център на космическото командване във въздушната база в планината Шайен. Въпросът, който вълнуваше всички, беше: Как щяха да постъпят, след като разберат?

„За бога, надявам се, че знаеш какво правиш, Ема.“

След отделянето на аварийната капсула от орбиталната станция им бяха необходими двадесет и пет минути за прихващане на навигационния вектор и насочване към мястото на кацане, после петнадесет минути за подготовка и запалване на маневрените двигатели за излизане от орбита. И още цял час до момента на приземяването. Американското космическо командване щеше да ги засече и прихване на мушка много преди този момент.

От втория ред единият от специалистите протегна нагоре ръка, като уж случайно бе вдигнал палеца си. Жестът бе разбран от всички негови колеги — аварийната капсула вече се бе отделила от станцията. За добро или за зло, екипажът бе поел пътя към дома.

„Купонът започна.“

Напрежението в залата растеше. Джак рискува да хвърли един поглед към двамата офицери от Въздушните сили, но за щастие те изобщо не подозираха какво ставаше — единият от тях постоянно поглеждаше към часовника си, сякаш бързаше за някъде.

Минутите се нижеха една след друга, а в залата бе настъпило необичайно мълчание. Джак се наведе напред, сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите, а ризата му бе цялата мокра от пот. Сега капсулата вече трябва достатъчно да се е отдалечила от станцията, време беше за насочването към целта за приземяване, а GPS сателитите щяха да определят навигационният им вектор.

„Хайде, давайте, идваше му да изкрещи. Пускайте двигателите за излизане от орбита!“

Изведнъж тишината бе нарушена от звъна на телефон. Джак хвърли поглед встрани и видя как единият от офицерите вдигна слушалката. В следващата секунда той се изпъна като струна и се извърна към Елис.

— Какво, по дяволите, става тук?

Елис не отвърна.

Офицерът бързо натисна няколко клавиша от таблото пред Елис и впери невярващ поглед в монитора. После сграбчи слушалката.

— Тъй вярно, сър. Страхувам се, че отговорът е положителен. Аварийната капсула се е отделила от станцията. Съвсем не, сър, не зная как… Тъй вярно, сър, надзиравахме аудиовръзката, но… — Той се изчерви като домат и пот изби по лицето му, докато слушаше гневната тирада, която се стовари върху му от слушалката. Когато затвори, целият се тресеше от ярост. — Върнете я! — нареди той.

Ууди Елис му отвърна със зле прикрито презрение.

— Това не е капсулата на „Союз“! Не можем да я въртим както ни скимне, това да не е мотор!

— Тогава я спрете, не й позволявайте да се приземи!

— Не можем. Нищо не можем да направим, докато не се приземи.

В залата връхлетяха още трима офицери от Въздушните сили. Джак позна генерал Грегориан от Американското космическо командване — човекът, който бе поел командването на всички операции на НАСА.

— Какво е положението? — излая той.

— Аварийната капсула е отделена, но все още е в орбита — отвърна незабавно офицерът с червеното лице.

— Колко време има, докато достигнат атмосферата?

— Ъ-ъ, не разполагаме с такава информация, сър.

Грегориан се обърна към ръководителя на полета.

— Колко, мистър Елис?

— Зависи. Съществуват немалък брой възможности.

— Слушайте, не ме интересуват вашите инженерни лекции. Искам отговор. Колко?

— Добре. — Елис се изправи и го прогледна право в очите. — Някъде между един и осем часа. Зависи от тях. Могат да останат в орбита в продължение на четири обиколки около Земята максимум. А може и да решат да излязат от орбита веднага и след час са тук.

Грегориан вдигна телефона.

— Господин президент, страхувам се, че не разполагаме с много време за обсъждане. Могат всеки момент да излязат от орбита. Да, сър, зная, че решението е трудно. Но моите препоръки са същите, както тези на господин Профит.

„Какви препоръки?“ — запита се Джак с нарастваща тревога.

Единият от офицерите, който се бе надвесил над един от пултовете, извика:

— Току-що пуснаха двигателите за излизане от орбита!

— Нямаме време, сър — рече Грегориан. — Нужен ни е вашият отговор незабавно. — Последва дълго мълчание. После той кимна облекчено. — Направихте правилното решение, сър. Благодаря ви. — Затвори и се обърна към подчинените си. — Имаме разрешение.

— За какво имате разрешение? — попита Елис. — Хей, какво се каните да правите?

Никой не отвърна на въпроса му. Другият офицер от Въздушните сили вдигна слушалката на телефона и отчетливо изрече заповедта:

— Подгответе ИРУ за изстрелване.

„Какво, дявол го взел, беше това ИРУ?“ — запита се Джак. Хвърли поглед към Тод и по изуменото му изражение разбра, че той също нямаше идея какво щеше да се изстрелва.

Специалистът по траекторията се приближи до тях и шепнешком даде отговор на въпроса му.

— Извънатмосферна ракета за унищожение — прошепна той. — Ще се намесят.

— Целта трябва да бъде поразена, преди да навлезе в атмосферните слоеве — разпореди се Грегориан.

Джак се изстреля на крака.

— Не!

Почти едновременно с него и останалите специалисти се изправиха пред пултовете си, протестирайки. Виковете им заглушиха Капкома, който трябваше да изкрещи и да надвика крясъците.

— Имам връзка с Международната космическа станция! Чухте ли, свързах се със станцията!

„Станцията! Значи някой е останал горе. Има човек на станцията.“

Джак притисна двете си ръце към слушалките си и се напрегна да чуе гласа, който долиташе от космоса.

Беше Ема.

— Хюстън, говори Уотсън от Международната космическа станция. Астронавтът Еймис не е заразен. Повтарям, не е носител на заразата. Той е единственият пасажер в аварийната капсула. Моля, осигурете безопасното му приземяване.

— Прието, Уотсън — отвърна й Капкома.

— Видяхте ли? Няма причина да го унищожаваме — обърна се Елис към Грегориан. — Прекратете изстрелването на ИРУ!

— Но как можем да сме сигурни, че тя говори истината? — контрира го генералът.

— Няма причина да лъже. Защо тогава е останала сама на станцията? В този случай за нея няма друг път към Земята. Аварийната капсула е единственото спасително средство, с което разполага цялата станция!

Истината в думите му накараха Джак да замръзне на мястото си. Разгорещената размяна на реплики между Елис и Грегориан остана на заден план. Джак вече не се интересуваше от съдбата на аварийната капсула. Мислите му се прехвърлиха моментално към Ема, която бе останала сама на станцията, без шанс да се върне на Земята. „Заразена е. И го знае. Затова е останала там, за да умре.“

— Аварийната капсула изключи двигателите за излизане от орбита. Навлиза в горните атмосферните слоеве. Траекторията й е изписана на предния екран.

По разпънатата карта на земното кълбо върху централния екран се виждаше малка премигваща точка, която представляваше спасителната капсула и самотния й пътник на борда. Той се включи в аудиовръзката.

— Говори астронавт Лутър Еймис. Наближавам височина за навлизане в атмосферните слоеве, всички системи работят нормално.

Единият от офицерите от Въздушните сили погледна към Грегориан.

— ИРУ е готова за изстрелване.

— Няма нужда от това — рече Ууди Елис. — Той не е заразен. Можем да го приземим!

— Самата капсула вероятно е заразена — отвърна Грегориан.

— Не можете да сте сигурни в това!

— Не мога да поемам никакъв риск. Не мога да рискувам живота на всички хора по Земята.

— По дяволите, това си е хладнокръвно убийство!

— Той не се подчини на заповедите. Знае много добре как ще реагираме ние. — С тези думи Грегориан кимна към подчинения си офицер.

— ИРУ е във въздуха, сър.

Внезапно в залата настъпи мъртвешка тишина. Ууди Елис, блед и разтреперан, бе вперил поглед в предния екран, към двете линии, които бързаха една към друга към пресечната си точка.

Минутите се нижеха в гробовно мълчание. В предната част на залата, една от жените специалистки захлипа тихичко.

— Хюстън, навлязох в атмосферата. — Всички подскочиха от местата си, когато внезапно пропука и се разнесе веселият глас на Лутър от високоговорителите. — Много ще съм ви задължен, ако някой ме посрещне долу, щото иначе не мога се измъкна от този дяволски скафандър.

Никой не му отговори. Никой не бе в състояние да говори.

— Хюстън? — обади се отново Лутър, след като изчака малко. — Хей, момчета, къде сте?

Най-после Капкома успя да му отвърне, макар и с неравен глас.

— Ъ-ъ, прието, Лутър. Подготвили сме ти една огромна халба бира, специално за тебе, приятелю. И мажоретки ще докараме. И всичко…

— Леле, момчета, отпуснахте му нещо края, браво на вас. Добре, мисля, че след малко ще изчезна от аудиовръзката. Ама вие хем да изстудите хубавичко бирата, че…

От високоговорителите се разнесе оглушителен шум. После връзката прекъсна.

Малката точица на предния екран избухна и се разпръсна на хиляди по-малки парчета, които се изобразиха като разпръснати по екрана пиксели.

Ууди Елис се стовари в стола си и отпусна глава в ръцете си.

19 август

— Поверителна аудиовръзка — рече Капкома. — Изчакайте, Ема.

„Обади се, Джак. Моля те, обади се“, молеше се Ема наум в полумрака на жилищния отсек. След като вентилаторите бяха изключени, модулът бе толкова тих, че тя почти чуваше свистенето, с което кръвта й се движеше във вените и движението на въздуха през дробовете си.

Тя подскочи от изненада, когато Капкома внезапно наруши тишината.

— Земя — космос, поверителна връзка. Можете да започнете личния разговор.

— Джак? — рече тя.

— Тук съм. Ето ме, мила.

— Той беше чист! Казах им, че не е заразен…

— Опитахме се да им попречим! Заповедта дойде направо от Белия дом. Не искали да поемат никакви рискове.

— Аз съм виновна. — Изведнъж умората й се превърна в сълзи. Тя бе сама там горе и изпитваше страх. А сега и вината за катастрофалното решение, с което бе изпратила на практика Лутър към смъртта му. — Мислех, че ще го пуснат да се приземи. Реших, че това е най-сигурният начин да остане жив.

— Защо остана, Ема?

— Трябваше. — Тя пое дълбоко въздух и рече: — Заразена съм.

— Била си само в модула с яйцата. Това не означава непременно, че си заразена.

— Току-що видях резултатите от кръвната си проба, Джак. Амилазата ми се повишава.

Той не отговори.

— Тече осмият час от момента на заразяването. Трябва да имам още двадесет и четири до четиридесет и осем часа преди… да спра да функционирам. — Гласът й стана по-твърд. Звучеше удивително спокойна, сякаш говореше за предстоящата смърт на някой свой пациент. — Времето е достатъчно да свърша някои дребни нещица. Ще изхвърля труповете. Ще сменя някои от филтрите и ще опитам отново да пусна вентилаторите. Поне ще улесня до известна степен следващите, които ще се заемат с чистенето. Ако изобщо има такива…

Джак продължаваше да мълчи.

— Колкото до моите останки… — Гласът й вече бе укрепнал и звучеше студено и безстрастно, в тембъра му не се долавяше и най-малката следа от емоция. — Когато настъпи моментът. Мисля, че най-доброто нещо, което мога да направя за станцията, е да се завлека до външния шлюз и да се поразходя навън. Там поне няма кого да заразя след смъртта си. След като тялото ми… — Тя замълча за миг. — Този скафандър „Орлан-М“ е лесен за обличане, ще се справя и сама. Имам достатъчно валиум и морфин под ръка. Ще се надрусам като хората, че да не усещам нищо. И поне ще сънувам някой сън, когато ми изтече въздуха. Знаеш ли, Джак, това не е чак толкова ужасна смърт, като се замисли човек. Ще си летя навън, ще гледам Земята отвисоко, звездите. И после просто ще си заспя…

Едва след като изговори последните си думи, тя го чу. Той плачеше.

— Джак — нежно каза тя. — Обичам те. Не знам защо нещата между нас не потръгнаха. Знам само, че част от вината е и моя.

Той си пое разтреперан дъх.

— Ема, недей!

— Толкова е глупаво от моя страна, че чаках толкова дълго да ти го кажа. Сигурно си мислиш, че така ти говоря, защото скоро ще умра. Но, Джак, истината, голата истина е…

— Ти няма да умреш! — Той го повтори още веднъж, този път в гласа му имаше ярост. — Ти няма да умреш! Разбра ли!

— Нали са ти известни резултатите от всички опити на доктор Роман. Нищо не е помогнало.

— Барокамерата е подействала.

— Няма начин да ми изпратят барокамера навреме. А сега, без спасителна капсула, не мога и да се прибера на Земята. Ако изобщо ме пуснат да се приземя.

— Трябва да има начин. Нещо, което да възпроизведе ефекта на барокамерата. Подействала е на заразени мишки. Те все още са живи, значи това нещо действа. Мишките са единствените оцелели.

„Не, изведнъж си спомни тя. Не са единствените.“

Тя бавно се извърна и погледна към люка на шлюзово уширение едно.

„Мишката, проблесна й в съзнанието. Дали мишката е жива?“

— Ема?

— Изчакай малко. Отивам да проверя нещо в лабораторията.

Тя премина през шлюзово уширение 1 и се отправи към американската лаборатория. Мирисът на засъхнала кръв тук бе така непоносим, че дори в дрезгавия полумрак тя успя да различи тъмните петна, който бяха нашарили стените. Тя се отблъсна от пода и прелетя към шкафа с животинските клетки, извади клетката с мишките и светна вътре с фенерчето си.

Лъчът светлина прихвана тъжната картина. Подутото телце на мишката се разтърсваше от спазмите на агонията, крайниците й се мятаха безполезни встрани, устата й бе широко разтворена и поглъщаща жадно въздуха.

„Не можеш да умреш, помисли си тя. Ти си единствената оцеляла, ти си изключение от правилото. Ти си моето доказателство, че още има надежда за спасение.“

Мишката се изви назад в неестествена поза и се усука по дължина. Измежду задните й крачка се проточи една кървава нишка, която се скъса и се пръсна на няколко малки капчици кръв. Ема знаеше какво щеше да последва: няколко финални и яростни конвулсии, докато мозъкът най-после се превърнеше в смляна протеинова каша и това щеше да бъде краят. Нова едра капка кръв набъбна и обагри бялата козина на задницата на животното. В следващия момент Ема видя нещо различно, нещо розово и крехко, което изникна измежду краката.

То се раздвижи.

Мишката отново се преметна в болезнен спазъм.

Розовото нещо се изхлузи напълно и се озова във въздуха, голичко и размахало безпомощно крайници. Коремчето му бе привързано все още с блестяща нишка. Пъпната връв.

— Джак — прошепна тя. — Джак!

— Тук съм.

— Мишката — женската…

— Какво мишката?

— През последните три седмици, тя е била изложена на въздействието на „Химера“ непрестанно. Но не се е разболяла. Тя е единствената, която е оцеляла.

— Жива ли е още?

— Да. И мисля, че мога да ти кажа защо. Беше бременна.

Мишката отново започна да се гърчи. Още едно мъниче се изхлузи във въздуха. Приличаше на бляскава прозрачна топчица от кръв и слуз.

— Трябва да се е случило онази нощ, когато Кеничи беше сбъркал и я бе сложил в клетката на мъжките — рече тя. — Аз не съм се занимавала с този случай. Никога не би ми дошло наум, че…

— Но защо точно бременността? Как така я е предпазила?

Ема се носеше в сумрака на лабораторията и се опитваше да си даде отговор на този въпрос. Неотдавнашното й излизане в открития космос и смъртта на Лутър просто я бяха изтощили неимоверно. Знаеше, че и Джак е изморен. Равносметката беше немного окуражаваща — два изтощени мозъка, които се бяха нагърбили с тежката задача да се преборят с бомбата с часовников механизъм на нейната зараза.

— Добре, сега да помислим за бременността — започна тя. — Тя е сложен физиологичен процес. Много повече от едно обикновено износване и изхранване на плода. По време на бременност метаболизмът на цялото тяло се променя.

— Хормони. Бременните животни са пълни с хормони. Ако можем да имитираме това състояние, може би ще успеем да възстановим процесите, които са се случвали в тялото на мишката.

„Хормонална терапия.“ Тя се сети за безбройните химически вещества, които циркулираха в тялото на една бременна жена. Естроген. Прогестерон. Пролактин. Човешки плацентен гонадотропин.

— Контрацептивни таблетки — рече Джак. — Можеш да възпроизведеш състоянието на бременността, ако използваш контрацептиви.

— Такова нещо няма на борда. Те не влизат в състава на нужните медикаменти.

— Иди провери в личното шкафче на Дайана.

— Тя не би вземала таблетки против забременяване без мое знание. Нали аз съм медицинското лице на борда. Щях да зная.

— Провери го, ти казвам. Хайде, Ема.

Тя се изниза от лабораторията. Щом достигна руския сервизен модул, тя бързо издърпа чекмеджетата в шкафа с личните вещи на Дайана. Беше й доста неприятно да се рови в нещата на друга жена. Сред прилежно сгънатите дрехи, тя откри малка кутийка с бонбонки. Не знаеше, че Дайана обичаше сладки неща. Колко ли още неща не знаеше за нея и никога нямаше да научи. В следващото чекмедже имаше шампоан, паста за зъби и тампони. Хапчета против забременяване обаче нямаше никъде.

Леко ядосана, тя затвори чекмеджето с трясък.

— На тази проклета станция няма нищо подобно!

— Ако изстреляме совалката утре, може би ще успеем да ти докараме хормони…

— Никой няма да се съгласи на това! А дори да успеете да натоварите две-три аптеки на совалката, докато стигне до мен, ще минат най-малко три дни!

След три дни тя почти сигурно щеше да бъде мъртва.

Тя стисна вратичката на шкафа и задиша тежко и бързо, мускулите й се напрегнаха от усилията да се справи с невидимата стена пред нея. Обзе я отчаяние.

— Тогава да погледнем на нещата от друг ъгъл — рече Джак. — Ема, стой тук, слушай ме, моля те. Нужна си ми, за да намерим заедно решението.

Тя бързо изпусна задържания в дробовете си въздух.

— Никъде не се каня да ходя.

— Така, защо според теб действат хормоните? Какво точно става? Знаем, че това са химически сигнали — нещо като вътрешна комуникационна връзка на клетъчно ниво. Действието им е да активират или потискат проявяването на даден ген. Да променят предназначението на клетките… — Джак мислеше на глас и макар мислите му да звучаха несвързано, той се надяваше техния поток да го изведе на верния път. — За да работи един хормон, той трябва да се свърже със специфичния рецептор в целевата клетка. Нещо като ключ, който търси правилната ключалка, която да отключи. Може би ако разполагахме с данните от „Океански изследвания“, сигурно щяхме да разберем каква друга ДНК е вградила доктор Хелън Кьоних в генома на „Химера“, което може би ще ни подскаже как да спрем възпроизводството на вируса.

— Какво знаеш за тази доктор Кьоних? С какво друго се е занимавала? Може би така ще се сетим.

— Разполагаме с автобиографията й. Има доста публикации за тези микроорганизми Arachaeons. Но като махнем тези факти, тя си остава истинска загадка за нас. Както впрочем и „Океански изследвания“. Още се опитваме да изкопчим информация за тях.

„Което ще ни отнеме ценно време, помисли си тя. А на мен не ми остава много.“

Дланите я заболяха от стискането на шкафчето на Дайана. Тя се пусна и бавно се отправи към дъното на помещението, сякаш вълната на отчаянието я понесе на гребена си. Около нея се разлетяха вещите на Дайана, които вече нямаше кой да задържа на мястото им. Явно притежателката им обичаше да си угажда. Блокчета шоколад. Вафли. Една целофанова опаковка с кристална захар. Това бе последното нещо, което Ема видя. Захар на кристали.

Кристали!

— Джак — рече тя. — Имам идея.

Сърцето й заби лудо, докато тя стремително се понесе обратно към американската част на станцията. Влезе в лабораторията и пусна компютъра, в който се съхраняваха данните за провежданите експерименти и резултатите от тях. В слабо осветения модул мониторът затрептя в зловеща кехлибарена светлина. Отвори папката с провежданите експерименти и избра поддиректорията с надпис ЕКА — Европейската космическа агенция. Тук бяха записани всички данни за изпратения от Европа полезен товар и опитни животни.

— Какво се сети, Ема? — долетя по интеркома гласът на Джак.

— Дайана работеше върху отглеждането на протеинови кристали в безтегловност, нали помниш? За някаква фармацевтична компания.

— Какви протеини? — веднага попита Джак, и тя разбра, че вече се бе досетил за какво става дума.

Имената на протеините пробягваха по екрана с голяма скорост. Тя спря движението им точно върху името, което търсеше: Човешки плацентен гонадотропин.

— Джак — меко каза тя, — мисля, че току-що си откупих малко живот в повече.

— Какво намери?

— Плацентен гонадотропин. Дайана е отглеждала кристали от него. Ще трябва обаче да си облека отново скафандъра, за да стигна до тях, понеже те са в европейския модул, а той е във вакуум. Ако веднага започна декомпресията, ще се добера до кристалите след около четири-пет часа.

— Колко гонадотропин има на борда?

— Сега ще видя. — Тя отвори файлът с данните за експеримента и бързо зачете цифрите, които сочеха количеството на експериментите.

— Ема?

— Чакай, чакай! Намерих последните данни. Сега търся какво е съдържанието на хормона в организма при нормална бременност.

— Мога веднага да ти ги кажа.

— Не, намерих ги. Добре, аха. Значи, ако разтворя тази кристална маса в обикновен физиологичен разтвор… към теглото на тялото, четиридесет и пет килограма… — Тя изписа цифрите на клавиатурата. Въпреки всичко беше й ясно, че в момента работеше на сляпо. Не знаеше нито за колко време се усвояваше гонадотропинът от организма, нито след колко време щеше да отслабне действието му, че да си сложи новата доза. Отговорът най-после премигна на екрана.

— Колко дози? — попита Джак.

Тя затвори очи. „Няма да изкарам дълго. Това нещо няма да ме спаси.“

— Ема?

Тя изпусна шумно въздуха си. Гласът й потрепери и заглъхна.

— Три дни.