Гравитация

17.

Съливан Оуби се носеше с шеметна скорост върху своя Харли на Марс.

Бе полунощ и пълнолунието осветяваше на светли и тъмни петна неравностите на пустинята, разпростряла се пред него и той почти повярва, че марсиански вятър развява косите му, а червената марсианска пръст се издига в прашен облак след него. Това бе една от старите му детски мечти, останала жива от дните, когато двете необичайно умни момчета, братята Оуби, бяха изстреляли първата си сглобена с подръчни материали ракета, бяха построили от картон всъдеход за Марс и бяха облекли космически скафандри от алуминиево фолио. Тогава той и Горди разбраха, просто бяха сигурни, че тяхното бъдеще бе посветено на небето.

„А какво стана с тези големи мечти, помисли си той. Удавени в текила, въртят гуми из пустинята.“ Щял да ходи до Марс — ха-ха — или пък до Луната! Друг път! Та той можеше изобщо да не успее да се отдели от проклетата ракетна площадка, дявол го взел, можеше за част от секундата да бъде разпрашен на невидими атоми. Една бърза и зрелищна смърт. Голяма работа — къде-къде по-добре, отколкото да си пукне кротко на седемдесет и пет от рак.

Натисна спирачките и се унесе в пясъка, вдигайки нови облаци прах. Впери поглед напред през осветените от лунната светлина пясъчни вълни, към „Апогей II“, блеснала като сребърен прът с нос, възправен право към звездите.

Бяха я транспортирали предния ден до ракетната площадка. Бе бавна и тържествена процесия през пустинята — дузината техни работници, всеки от които надуваше клаксона с пълна сила и удряше по покрива на колата си зад огромната платформа на влекача с плода на техния труд. Когато най-после издигнаха совалката на място и вдигнаха погледи нагоре, присвили очи срещу яркото слънце, изведнъж потънаха в гробно мълчание. Всеки от тях знаеше, че това бе последното хвърляне на заровете. След три седмици, когато „Апогей II“ се издигнеше, със себе си тя щеше да понесе всички техни мечти и надежди.

„Както и моят жалък задник“, помисли си Съливан.

През цялото му тяло премина ледена тръпка, щом изведнъж му дойде наум, че в момента може би гледа право към своя ковчег.

Отново пришпори мотора си и се отправи обратно към асфалтовия път, като подскачаше през дюните и прелиташе над копките. Караше безразсъдно, с пълна газ, смелостта му бе подхранена от изпитата текила и от внезапната и непоклатима увереност в неизбежната си смърт. След три седмици той щеше да се качи в ракетата, която щеше да го отнесе в забвението. До този момент нищо не можеше да достигне до него, нищо не можеше да му причини болка.

Увереността в собствената му смърт го бе направила непобедим.

Той форсира още мотора и полетя през пустинния пейзаж на момчешките си мечти. „Ето сега съм на Луната със своя «Харли Дейвидсън» и карам с пълна газ през Морето на спокойствието. След малко ще изкача ей онзи лунен хълм. Ще излетя нагоре и плавно ще се приземя…“

Земята се изгуби под гумите. Той се издигна в нощта, мощта на мотора ръмжеше между краката му, а Луната проблясваше в очите му. Все още летеше. Но колко, докога?

Земята се върна с такава сила, че той изгуби контрол и падна настрани, а моторът го затисна. За секунда остана да лежи зашеметен, прикован между мотора и плоската скала. „Хм, това май е доста глупаво положение“, помисли си той.

В този момент болката го връхлетя. Мощна и смазваща, сякаш хълбоците му бяха натрошени на дребни късчета.

Извика болезнено и се отпусна назад с лице, обърнато право към звездното небе.

— Тазът му е счупен на три места — каза Бриджит. — Лекарите го наместили миналата нощ. Казаха, че трябва остане в леглото поне три седмици.

Каспър Мълхоланд почти чу как сапунените мехурчета на мечтите му се пукаха като детски балони.

— Шест… седмици?

— Освен това трябвало да остане на раздвижване три или четири месеца.

— Четири месеца?

— За бога, Каспър, ще престанеш ли повтаряш като папагал?

— Провалихме се. — Той плесна челото си длан, сякаш да се накаже за това, че изобщо си бе позволил да мечтае за успех.

Това бе отново старото проклятие на „Апогей“, което точно на финалната права им отрязваше крилете до дъно. Ракетата се взриви. Първият офис се подпали. А сега им отнемаше единствения пилот и го поставяше в гипсово корито. Той тръгна бавно през чакалнята като си мислеше: „Никога не ни е вървяло“. Бяха инвестирали всичките си спестени пари, професионалните си репутации и тринадесет години от живота си. Но явно това бе волята божия, която им казваше, че е по-добре да се откажат. Да спрат да губят, пред да се случи нещо наистина лошо.

— Бил е пиян — обади се Бриджит.

Каспър се спря и се обърна към нея. Тя стоеше с ръце, ядно поставени на хълбоците, а червената й коса се спускаше край лицето й като ореола на ангела на отмъщението.

— Лекарите ми казаха — продължи тя. — Ниво на алкохол в кръвта — едно цяло и девет промила. Насмукан като пиявица. Не е само лошият ни късмет. Това си е нашата мила издънка Съли, който пак е оплескал нещата. Единственото ми успокоение е, че през следващите шест седмици в оная му работа ще има забучен голям и, надявам се, ръбест катетър.

Без дума да каже Каспър излезе от чакалнята, тръгна по коридора и с гръм отвори вратата на болничната стая.

— Кретен! — каза му той.

Съли го погледна със замъглен от морфина поглед.

— Благодаря за съчувствието.

— Изобщо не заслужаваш съчувствие. Три седмици преди старта и ти ще ми се правиш на каскадьор насред пустинята! Защо поне не стигна докрай, а? Можеше да си пръснеш мозъка, щом като си се захванал! Така и така нямаше да разберем какво ти се е случило!

Съли затвори очи.

— Съжалявам.

— Ти винаги съжаляваш.

— Издъних се. Зная…

— Обеща на онези да полетиш. Не аз, а ти настояваше. Те обещаха да дойдат. Сигурно тръпнат в очакване. А помниш кога за последно сме карали инвеститори да тръпнат в очакване от нашата работа. Този полет можеше да успее. При единственото условие, да не се наливаш като прасе…

— Достраша ме.

Съли бе произнесъл думите толкова тихо, че Каспър не беше сигурен дали правилно е чул.

— Какво? — попита той.

— Заради старта. Имах… имах лошо предчувствие.

Лошо предчувствие. Каспър бавно седна на стола край болничното легло и целият му гняв се изпари на секундата. Страхът не е от нещата, които един мъж признава с охота. Фактът, че Съли, който непрекъснато се движеше по ръба и се отдаваше на какви ли не безумни и крайно рисковани хрумвания, сега бе признал, че се страхува, разтърси Каспър не на шега.

И в него най-после се зароди съчувствие.

— Нямаш нужда от мен, за да изстреляш совалката — каза Съли.

— Онези очакват да видят човек да се качва в пилотската кабина.

— На мое място можеш да сложиш някоя маймуна, изобщо няма да се усетят. Знаеш, че ще стане, ще минеш и без пилот. Можеш спокойно да си я командваш от земята.

Каспър въздъхна. Вече нямаха избор; стартът щеше да бъде без екипаж. Явно вече имаха достатъчно основателна причина да не пуснат Съли да лети, но дали инвеститорите щяха да я приемат? Или може би щяха да си помислят, че в „Апогей“ не са достатъчно уверени в себе си, за да качат пилот на борда си?

— Мисля, че просто изпуснах нервите си — меко каза Съли. — Понапих се снощи. Не ми се спираше…

Каспър разбираше страховете на партньора си — при това прекрасно — едно поражение водеше неизбежно до друго, а то пък на свой ред до трето, докато единственото сигурно в живота на човек станеше неговият провал. Нищо чудно, че Съли се бе уплашил; той бе изгубил вяра в своята мечта. В „Апогей“.

Може би всички те бяха изгубили вяра.

Каспър обобщи:

— Въпреки всичко можем да стартираме навреме. Даже и без маймуна в пилотската кабина.

— Разбира се. Можеш да качиш вътре Бриджит.

— Да, да, а кой ще ми вдига телефоните?

— Маймуната, естествено.

Двамата мъже се засмяха. Приличаха на двама войника, които разделяха последната си цигара преди битката, в която най-вероятно щяха да загинат.

— Значи ще го направим, а? — каза Съли. — Ще летим?

— Нали затова се строят ракетите, за да летят.

— Е, тогава… — Съли си пое дълбоко въздух и на лицето му отново се появи изражението на пакостника. — Трябва всичко да бъде като хората. Ще извикаме и вестниците и кабелните канали. Един огромен сенник с шведска маса и море от шампанско. Дяволите да го вземат, покани и моето свято братче, заедно с всичките му дружки в НАСА. Ако е писано да се взриви по време на старта, поне ще имаме възможността да се оттеглим от бранша със стил.

— Да бе. Ние винаги сме правили нещата със стил.

Двамата отново се ухилиха.

Каспър се изправи.

— Оздравявай бързо, Съли — рече той. — Ще ни трябваш за „Апогей III“.

Бриджит все още стоеше в чакалнята.

— Е, какво става? — попита го тя.

— Стартираме по график.

— Без екипаж?

Той кимна.

— Ще си я управляваме от контролната кула.

За негова изненада, тя изпусна шумна въздишка на облекчение.

— Алилуя!

— За какво толкова си се зарадвала? Нашият човек остава в болницата и ще пази леглото доста време.

— Тъкмо затова. — Тя преметна малката си дамска чантичка през рамо и се обърна към изхода. — Значи няма да се качи горе, за да оплеска пак нещата.

11 август

Николай Руденко доплува до външния шлюз, докато Лутър се гърчеше като червей в опитите си да се намъкне в долната част от космическия скафандър. До дребничкия Николай Лутър беше като някакъв екзотичен великан с огромните си рамене и крака като антични колони. Докато Николай бе избледнял като чаршаф от прекараните месеци на борда на Международната космическа станция, кожата на Лутър дори бе задълбочила още кафявия си блясък. Той беше един доста стряскащ контраст на фона на бледите лица, които населяваха техния луминесцентен свят. Тъй като Николай вече бе облечен в скафандъра, сега се носеше край колегата си, готов да му помогне с обличането на горната част от екипировката за работа в открития космос. Говореха малко — просто никой от тях не бе в настроение за глупави шеги.

Двамата бяха прекарали най-мълчаливата си нощ на станцията, докато спяха в камерата на външния шлюз, за да могат телата им да се нагодят на по-ниското атмосферно налягане от петстотин двадесет и осем милиметра живачен стълб — приблизително две трети от това в орбиталната станция. В скафандрите им налягането щеше да бъде дори още по-ниско, към двеста двадесет и два милиметра. Просто скафандрите не можеха да бъдат надути повече, тъй като крайниците на костюма също щяха да се подуят и втвърдят, и щеше да им бъде невъзможно да ги местят или свиват. Но да минат направо от нормалното за човека налягане, което се поддържаше на борда на станцията, в ниското налягане на космическия скафандър би било също като да изплуват твърде бързо на повърхността от дълбините на океана. Всеки астронавт бе достатъчно трениран, за да издържи на натоварванията. Азотните балончета, които биха се оформили в кръвния им поток, щяха да запушат малките кръвоносни съдове и капилярите, като щяха да лишат мозъка от така необходимия му кислород. Последиците щяха да бъдат фатални — парализа и сърдечен удар. Подобно на тежководолазите, астронавтите също трябваше да дадат на телата си време за адаптация към променящото се въздушно налягане. Една нощ преди излизането им в открития космос, двамата бяха промили дробовете си със стопроцентов кислород и се бяха затворили в камерата на външния шлюз, за да се подготвят за „излета на открито“. В продължение на часове те бяха останали в тясната камера, която едва ги побираше, тъй като вече беше претъпкана с всякакво оборудване. Определено мястото не беше за хора, страдащи от клаустрофобия.

Вдигнал ръце над главата си, Лутър продължаваше да се гърчи като червей, докато облече и горната армирана част от скафандъра си, която бе окачена на една от стените на херметичната камера. Танцът му беше доста изтощителен. Най-накрая главата му се промуши през вратния отвор на костюма и Николай му помогна да намести поясната свръзка, като по този начин се съединяваха горната и долната част от скафандъра.

След това те сложиха шлемовете си. Когато Николай погледна надолу към мястото, където трябваше да влезе пръстенът на шлема му в жлеба на горната част на скафандъра, той забеляза нещо блестящо по вътрешния метален ръб на жлеба. Конденз, най-вероятно, помисли си той и намести шлема на мястото му. Поставиха си ръкавиците. Опаковани изцяло в скафандрите си, те отвориха люка и преминаха в съседното помещение, след което го изолираха херметически. Сега се намираха в още по-тясна стаичка, в която едва имаше място за двама им, заедно с издутите раници с животоподдържащите им уреди.

Предстоеше им тридесетминутна настройка на дишането. Докато вдишваха чист кислород и прочистваха кръвта си от последните остатъци от азот, Николай бе затворил очи и мислено се подготвяше за предстоящото му излизане в космоса. Пред себе си имаха сериозна работа трябваше да освободят карданното съединение на панелите със слънчеви батерии и да ги насочат към слънцето, в противен случай щяха да почувстват остър недостиг на електричество. От онова, което Николай и Лутър щяха да свършат през следващите шест часа, зависеше изцяло съдбата на цялата станция.

Въпреки че цялата тази отговорност тегнеше върху уморените му рамене, Николай с нетърпение очакваше да излезе през външния люк. Да излезеш в открития космос бе нещо като второ рождение, все едно плодът отново се показваше от утробата на майката, която в този случай представляваше тесния люк на херметичната камера, а след него се виеше пъпната връв, чийто край оставаше в станцията и която осигуряваше астронавта да не полети през безкрайния космос, в случай на злополука. Ако ситуацията не беше толкова сериозна, той дори щеше с радостно вълнение да очаква полета в открития космос — там където нямаше стени и където под краката си щеше да вижда ослепителната синева на Земята.

Но образите, които изпълниха мислите му, докато със затворени очи чакаше да изтекат тридесетте минути, съвсем не бяха радостни. Онова, което той виждаше в съзнанието си, бяха лицата на мъртвите вече астронавти. Представяше си как „Дискавъри“ се бе стоварила от небето, как едва не се бе взривила при кацането. Представяше си екипажа й, привързан към седалките, с уродливо разкривени крайници, като манекени, представи си как изпукваха гръбнаците им от неимоверното натоварване, а сърцата им експлодираха.

— Вашите тридесет минути изтекоха, момчета — долетя в ушите им гласът на Ема. — Време е за декомпресията.

С лепкави от потта ръце Николай отвори очи и видя как Лутър отвъртя крана на помпата, която щеше да изкара всичкия въздух от камерата. Докато той със съскане излиташе навън, стрелката на налягането бавно се движеше надолу. Ако някъде по костюмите им имаше пробив или бяха недобре херметизирани, сега щеше да проличи най-добре.

— Всичко наред ли е? — попита Лутър и провери скобите, където се захващаха въжетата, които щяха да ги предпазват от пропадане в глъбините на безкрайността.

— Аз съм готов.

Тогава Лутър отвъртя люка и последният въздух излетя в космоса.

За момент и двамата останаха неподвижни, вперили погледи в стряскащата чернота на космоса. После Николай изплува навън и се скри от погледа на камерите.

— Виждам ги да излизат — каза Ема, която следеше внимателно движенията им на телевизионните екрани, чийто сигнал идваше от монтирани по външния скелет на станцията камери. Зад тях се влачеха осигурителните въжета.

Извадиха сандъците с инструменти от една кутия от външната страна на корпуса и после, придържащи се към специалните стъпала с ръце, поеха нагоре, към повредения от совалката участък. Когато минаваха край едната от камерите, точно под масивния корпус на станцията, Лутър им махна с ръка.

— Гледате ли шоуто, а? — долетя до тях гласа му.

— Виждаме ви идеално по външните камери — каза им Григс. — Но за сметка на това камерите на скафандрите ви не работят.

— И тази на Николай ли?

— Нито една от двете. Ще се опитаме да открием проблема.

— Добре, тогава ние продължаваме да лазим напред по корпуса, докато открием повредата.

Двамата изчезнаха от обхвата на първата външна камера. Измина доста време, през което не се виждаха на нито един монитор. После Григс ги посочи.

— Ето ги. — На втория монитор се виждаше как двамата мъже, облечени в трудноподвижните скафандри бавно напредваха нагоре, като се захващаха с ръце за специалната стълба по външния скелет на орбиталната станция. После отново се скриха от погледа, тъй като попаднаха в обхвата на повредената трета камера.

— Наближавате ли, момчета? — попита Ема.

— Почти… почти стигнахме — отвърна й Лутър, задъхан от усилията.

„Не бързайте, искаше й се да им каже тя. Пазете си силите.“

Измина почти цяла вечност, през която от двамата астронавти в открития космос не се чу нито дума. Ема усети как пулсът й се ускори, а тревогата й нарасна. Станцията вече бе достатъчно повредена, не им достигаше електроенергия. Нищо не биваше да се случи по време на тази ремонтна акция. „Ех, ако Джак беше тук“, мина й през ума. Джак беше голям спец по поправката на всякакви джунджурии, можеше да открие повредата и поправи за отрицателно време всеки двигател на моторна лодка или да скалъпи някое късовълново радио от стари части. А в орбита най-ценните инструменти бяха чифт умели ръце.

— Лутър? — повика го Григс.

Отговор не последва.

— Николай? Лутър? Моля, обадете се.

— Мамка му! — прозвуча гласът на Лутър.

— Какво? Какво виждате, кажете? — попита Григс.

— Застанал съм точно на мястото и, човече, тука е истинска каша. Целият участък Р-6 от главния корпус е усукан. „Дискавъри“ явно е отсякла секция 2-В от слънчевите панели и от сблъсъка корпусът се е усукал нагоре. Явно после се е завъртяла и е отрязала антената на късовълновата радиовръзка.

— Как смяташ? Ще можете ли да поправите всичко?

— Антената не е проблем. В сандъчето има резервна, така че просто ще я подменим с нова. Но панелите на слънчевите батерии от лявата страна — просто можем да забравим за тях. Ще ни трябва чисто нов корпус, за да се справим.

— Добре. — Григс уморено разтри лицето си. — Окей, значи ще ни се наложи да се справяме без един от фотоенергийните модули. Мисля, че не е голям проблем. Но трябва да преориентираме секция Р-4 от панелите, иначе сме загубени.

Последва пауза, през която Лутър и Николай продължиха напред, катерейки се по главния корпус на станцията. Изведнъж те изчезнаха от обхвата на камерите; след това Ема ги видя бавно да преминават край една от следващите камери с огромни раници по гърбовете, сякаш бяха тежководолази, движещи се при огромното налягане на океанските води. Спряха се край секция Р-4 на захранващите панели. Единият от тях се спусна от другата страна на главния корпус и се взря в механизма, който свързваше и насочваше огромните криле на слънчевите батерии за главния корпус.

— Карданната връзка също е усукана — рече Николай. — Не може да се изправи.

— Не можеш ли да я освободиш? — попита Григс.

Последва бърза размяна на реплики между двамата астронавти. После Лутър каза:

— Трябва ли да има естетичен вид, като свършим?

— Ами доколкото е възможно. Но помнете, че ако не ни докарате малко повече ток, наистина ще загазим здравата.

— В такъв случай, мисля, че ще можем да приложим подхода с активно участие на нашите мускули.

Ема погледна озадачена към Григс.

— Дано да е това, за което си мисля?

Лутър беше този, който й отговори на въпроса.

— Ей сега ще измъкнем най-тежкия чук и ще оправим скапаняка както ние си знаем.

Беше все още жив.

Доктор Айзък Роман погледна през прозорчето на вратата към нещастния си колега, който седеше на болничната койка и гледаше телевизия. Беше потънал в канала с анимационни филмчета. Пациентът го наблюдаваше с такова увлечение, че несъзнателно бе отворил уста. Дори не погледна към сестрата, облечена в защитен скафандър, която влезе в стаята, за да отнесе недокоснатия от обяд поднос с храна.

Роман натисна комутатора.

— Как се чувстваш днес, Натан?

Доктор Натан Хелзингер се стресна и обърна поглед към прозореца на вратата, където видя Роман, който бе от външната страна.

— Добре съм. Просто се чувствам напълно здрав.

— Никакви симптоми до този момент, така ли?

— Казах ви вече, нищо ми няма, здрав съм.

Роман го изгледа изпитателно. Мъжът наистина изглеждаше здрав, макар лицето му да бе малко бледо и напрегнато. Беше го страх.

— Кога ще мога да изляза оттук? — попита Хелзингер.

— Изминали са едва тридесет часа.

— При астронавтите симптомите се появиха най-рано на осемнадесетия час.

— Да, но това беше в условията на безтегловност. Не знаем какво да очакваме тук, така че по-добре да не рискуваме. Знаете това, колега.

Хелзингер рязко се обърна отново към телевизионния екран, но не толкова бързо, че Роман да не успее да види блесналите в очите му сълзи.

— Днес е рожденият ден на дъщеря ми.

— Изпратихме й подарък от твое име. Съобщихме на жена ви, че няма да можете да присъствате, тъй като в момента летите за Кения.

Хелзингер горчиво се изсмя.

— Всичко сте обмислили, а? Таланти сте в това отношение. Ами ако умра? Какво ще й кажете?

— Че се е случило на път за Кения.

— Да, какво ли значение би имало къде ще е. — Той въздъхна. — И какво й пратихте?

— На малката? Мисля, че беше кукла, доктор Барби.

— Ами тя точно това искаше. Как се досетихте?

Клетъчният телефон на Роман иззвъня.

— Ще се видим по-късно — рече той и се обърна с гръб към прозореца, за да се обади.

— Доктор Роман, обажда се Карлос. Получихме известни резултати от анализа на ДНК. По-добре елате да ги видите.

— Идвам.

Доктор Карлос Микстал седеше пред лабораторния компютър. По монитора течеше непрекъснатата информация като водопад.

Потокът от данни се състоеше от четири букви Г, Т, А и Ц. Това беше последователността при свързване на нуклеотидите, а всяка от буквите представляваше съставните блокове, които образуваха ДНК, геномът на всеки жив организъм.

Карлос се обърна, щом чу звука от приближаващите стъпки на Роман, а изражението на лицето му беше много ясно. Карлос беше изплашен. „Точно като Хелзингер, помисли си Роман. Всички се страхуват.“

Роман седна до него.

— Това ли е? — попита той и посочи към екрана.

— Това е от организма, инфектирал Кеничи Хирай. Взехме го от останките, които успяхме да… изстържем от стените на „Дискавъри“.

Останки беше точната дума за онова, което бе останало от тялото на Хирай. Малки парчета плът с неправилна форма, разпръснати и полепнали навсякъде по стените на совалката.

— По-голямата част от ДНК-то остава загадка за нас. Нямаме представа кои части контролира. Но ето този конкретен отрязък тук на екрана, можем със сигурност да кажем от какво е. Това е генът на коензима F420.

— Който е?

— Ензим, специфичен за вида Archaeon.

Роман се облегна назад, при което усети как леко му се догади.

— Значи потвърди се, а? — промърмори той.

— Да. Организмът определено съдържа част от ДНК-то на вида Archaeon. — Карлос млъкна. — Страхувам се, че имам лоши новини за вас.

— Лоши новини? Това не беше ли достатъчно лошо?

Карлос написа нещо на клавиатурата и последователността от нуклеотиди се пренесе на друг сегмент.

— Това тук е друг отрязък от гена, който открихме. Отначало мислех, че е някаква грешка, но го проверих няколко пъти. Този участък е от вида Rana pipiens. Северна леопардова жаба.

— Какво?

— Точно така. Един бог знае как е попаднал тук генът на жаба. А от тук нататък започва да става наистина страшно. — Карлос смъкна екрана с няколко страници и намери следващия сегмент. — Ето другият ни познат ген — посочи го той.

Роман усети как една ледена тръпка пролази в основата на гръбнака му.

— И чии са тези гени?

— Тази част от ДНК-то е характерна за Mus Musculis. Обикновена мишка.

Роман гледаше втрещен монитора.

— Но това е невъзможно.

— Проверих и него няколко пъти. Тази наша форма на живот по някакъв начин инкорпорира в генома си части от ДНК-то на бозайници. Което означава, че е прибавила към свойствата си и нови ензимни способности. Тя се променя. Еволюира.

„В какво еволюира?“ — запита се Роман.

— Има още. — Карлос отново смъкна екрана с няколко страници и сега на монитора се появи нов порядък от нуклеотиди. — Този участък също не принадлежи на вида Archaeon.

— А какво е? ДНК от друг вид мишки?

— Не. Тази част е от ДНК-то на човек.

Ледът се стрелна нагоре и скова целия гръбнак на Роман. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Като в сън той посегна към телефона и вдигна слушалката.

— Свържете ме с Белия дом — каза той. — Трябва да говоря с Джаред Профит.

На второто иззвъняване отсреща вдигнаха.

— Говори Профит.

— Анализирахме ДНК-то — съобщи му Роман.

— И?

— Положението е много по-сериозно, отколкото мислехме.