Гравитация

21.

— По начало експериментът е бил планиран за тримесечен престой в космоса — продължи Лиз. — Целта е била да се изучи поведението и по-специално размножаването на организмите Arachaeons в безтегловност. Културата обаче започнала да се изражда. Настъпил светкавично бърз растеж, образуване на скупчвания. Размножаването се извършвало с невиждана бързина.

Двамата вървяха по една от алеите между сградите в Космическия център „Джонсън“ и минаха край един от фонтаните, който се бореше сам с жегата. Денят бе необичайно горещ и задушен, но според тях бе много по-безопасно да си говорят навън, където поне щяха да бъдат сигурни, че не ги подслушват.

— Клетките се държат по различен начин в космоса — съгласи се с думите й Джак.

Всъщност именно това бе причината за скоростното размножаване на клетъчните култури в орбита. На Земята тъканта се развива и расте като лист хартия и покрива цялата плоскост на съда, в който е поставена. В космоса, при отсъствието на гравитацията на Земята, тъканите започват да растат в трите измерения и заемат форми, каквито на Земята никога не биха могли.

— Като се има предвид колко интересни са подобен вид експерименти, действително е удивително, че експериментът е бил внезапно прекратен на средата на шестата седмица.

— Кой го е прекратил? — попита Джак.

— Нареждането е било направо от Хелън Кьоних. Явно тя е анализирала образците от културата, които са й били доставени при обратния курс на „Атлантис“ и е открила, че са заразени с гъбички. Според думите й, културата на борда на Международната космическа станция е трябвало да бъде разрушена.

— А била ли е?

— Да. Но забележи кое е необичайното — начинът. Не просто да я поставят в отпадъчна кесия и да я пуснат в контейнера с отпадъци, както се прави с обикновените, незаразни боклуци. Не, Кьоних изрично е указала начина — да бъде изгорена. А прахът да се разпръсне навън, в космоса.

Джак се спря насред пътеката и погледна Лиз с недоумение.

— Ако доктор Кьоних е терористка, защо й е било нужно да унищожава новоизнамереното перфектно оръжие?

— Ти ми кажи.

Той се замисли за момент, докато се опитваше да намери смисъл в действията на изследователката, но отговорът му убягна.

— Я ми разкажи повече за този неин експеримент — рече накрая той. — Какво всъщност са тези Arachaeons?

— Петрович и аз седнахме и прегледахме научната литература по въпроса. Arachaeons принадлежат към една странна разновидност едноклетъчни организми, наречени екстремофили — любители на екстремните условия на живот. Открити са били преди около двадесет години на огромна дълбочина в горещите води край вулканични кратери на океанското дъно, където не само са успели да оцелеят, но и направо процъфтявали. От вида им са били открити също така и в ледовете на Антарктика и Антарктида, както и в скали, извадени дълбоко от недрата на земната кора. Все места, където според нас животът не може да съществува.

— Значи са доста издръжливи бактерии?

— Не, те са просто съвсем отделен клон от дървото на живота. Името им, буквално преведено от гръцки, означава „Древните“. И действително, те са толкова древни, че вероятно съществуват на Земята още от самото зараждане на първите форми на живот на нея. Тогава дори най-простите бактерии не са съществували. Arachaeons са едни от първите обитатели на нашата планета и, както по всичко личи, вероятно ще бъдат и последните. Каквото и да се случи — термоядрена война, астероиден дъжд — те ще оцелеят, ние може и да загинем, но те — едва ли. — Тя млъкна. — В известен смисъл, те са най-великите завоеватели на Земята.

— Заразни ли са?

— Не. Напълно безобидни са за човека.

— Тогава те нямат общо с нашия вирус убиец.

— Ами ако вместо тази култура наистина е било поставено нещо друго. Ами ако тя е пуснала друг организъм Arachaeons, в последния момент, преди експериментът й да отлети за космоса? За мен представлява жив интерес как така Хелън Кьоних изчезва точно когато събитията приемат трагичен обрат.

Известно време Джак не отвърна нищо, понеже мислите му бяха заети с предположения относно причините, подтикнали Хелън Кьоних да разпореди изгарянето на собствения си експеримент. Спомни са какво беше казал Гордън Оуби по време на неотдавнашната среща по случай трагедията с „Дискавъри“. Че може би изобщо не става дума за саботаж, а за нещо също толкова страховито. За грешка.

— Има още нещо — обади се Лиз, — което ме кара да се тревожа за този експеримент.

— Какво?

— Кой е платил за него. Всички научни експерименти извън НАСА трябва да се борят за място на борда на станцията. Учените попълват официален документ, в който се посочват евентуалните комерсиални ползи от експеримента. После ние преглеждаме тези документи, които след нас минават и през одобрението на един куп комисии, преди окончателното им одобрение. Целият този процес отнема доста време — поне година, а може и повече.

— А молбата за тези Arachaeons колко време е отнела?

— Шест месеца.

Той се намръщи.

— Доста набързо.

Лиз кимна.

— По най-бързия начин. Не е трябвало изобщо да се бори за място, като повечето други експерименти. Била е със стабилно финансово покритие. С други думи, някой е платил, за да се изпрати изследването в космоса.

Това всъщност беше един от начините да се поддържа финансовото обезпечение на Международната космическа станция — като се продава свободното пространство за полезния товар на борда на станцията за солидни суми на платежоспособни лица.

— И другият въпрос — защо една компания ще даде толкова пари — имам предвид наистина огромна сума пари — за да отглежда в една епруветка напълно безобиден организъм? Само от научен интерес? — Тя скептично поклати глава. — Едва ли е това!

— А коя е компанията, която така се е изръсила?

— Фирмата, за която доктор Кьоних е работила. „Океански изследвания“ в Ла Джола, Калифорния. Разработват комерсиални продукти от океана.

Отчаянието, което бе обзело Джак от известно време насам, най-после започна да се разсейва. Той вече имаше някаква информация, нещо, с което да започне. План за действие.

— Трябват ми адресът и телефонният номер на „Океански изследвания“. И името на жената, с която си говорила.

Лиз енергично кимна с глава.

— Имаш ги, Джак.

17 август

Дайана се събуди от неспокойния си сън, главата я болеше жестоко, а картините от съня й още не се бяха разсеяли напълно от съзнанието й. Бе сънувала Англия, родната си къща в Корнуел. Тя вървеше по спретната тухлена пътека, която водеше към входната врата на къщата, обрасла с пълзящи рози. В съня си тя бе бутнала малката външна портичка, пантите й бяха изскърцали, тъй като никой не ги бе смазвал дълго време. После бе тръгнала по пътеката към каменната къща. Оставаха й само още пет-шест крачки и щеше да стъпи на невисокото стъпало и да отвори вратата. После щеше да викне, че се е прибрала, че най-после си беше вкъщи. Копнееше да бъде отново в прегръдките на майка си, да разбере, че й е простила. Но половин дузината крачки се бяха превърнали в дузина. Две дузини. И въпреки това тя бе все още далеч от къщата, пътеката сякаш се беше удължила, и ставаше все по-дълга, докато накрая къщата се смали толкова, че заприлича на детска играчка.

Дайана се бе събудила с протегнати напред ръце и надигащ се от гърлото й вик на отчаяние.

Отвори очи и видя пред себе си Майкъл Григс, който не откъсваше поглед от нея. Въпреки че лицето му бе отчасти скрито зад защитната маска с въздушен филтър и очилата, тя ясно видя уплахата в очите му.

Отвори ципа на спалния си чувал и се отправи към руския сервизен модул. Още преди да бе погледнала в огледалото, знаеше какво щеше да види.

Белотата на склерата в единия край на лявото й око бе лизната от яркочервения пламък на кръвоизлива.

Ема и Лутър разговаряха помежду си с приглушени гласове, докато влизаха в дрезгавината на жилищния отсек. По-голямата част от станцията продължаваше да страда от недостиг на енергия; единствено в руския участък, който бе с автономно електрозахранване, всички системи функционираха нормално. Американският модул бе заприличал на злокобен лабиринт от сенчести тунели и в полумрака на жилищния отсек, най-яркият източник на светлина се оказа мониторът на компютъра, върху който бяха изписани данните и диаграмите, подавани от системите за поддържане на жизнените условия на борда на станцията. От безбройните тренировки и спецкурсове на Земята Ема и Лутър бяха вече запознати с нормите и параметрите на животоподдържащите системи в космоса. Сега те имаха основателна причина да се интересуват от стойностите на отделните компоненти на тази система. На борда имаше огнище на зараза, но не се знаеше дали то се бе разпространило във всички помещения на станцията. Когато Николай бе изкашлял храчката, с която яйцата на „Химера“ бяха заразили руския сервизен модул, шлюзовата врата беше отворена. Секунди по-късно вентилационната система на борда на станцията, която се грижеше за непрекъсната циркулация на въздуха, вероятно бе разпръснала този рояк от ситни капчици из всички останали помещения. Но дали животоподдържащата система бе филтрирала и съответно уловила малките частички, носители на заразата във филтрите си? Или яйцата на „Химера“ вече се намираха във въздуха на всеки един от отделните модули?

На компютърния екран бяха изписани диаграмите на входящия и изходящ въздушен поток в атмосферата на станцията. Кислородът постъпваше от няколко независими източника. Основният от тях бе руският генератор „Електрон“, в които се извършваше електролиза на вода, която се разпадаше на кислород и водород. Един от запасните източници беше генератор на твърдо гориво, при който се използваха патрони с химически вещества, а другата алтернатива бяха обикновените кислородни бутилки, които редовно се зареждаха при всеки курс на совалката. По въздухопроводите кислородът се смесваше с азот и стигаше до всички помещения на станцията, а вентилаторите отговаряха за непрекъснатия въздухообмен във всеки модул. Разбира се, същите тези вентилатори насочваха въздушния поток през няколко филтъра, където се абсорбираше въглеродният двуокис, водните молекули и носените от въздуха частици.

— Тези филтри трябва да са погълнали всяко носено от въздуха яйце или ларва за по-малко от петнадесет минути — рече Лутър като посочи към високоефективните въздушни филтри за твърди частици, изобразени на диаграмата. — Тази система има деветдесет и девет цяло и девет процента сигурност. Всяка частица, по-голяма от една трета от микрона, трябва да е останала във филтрите.

— Това при положение, че яйцата са във въздуха — каза Ема. — Проблемът е, че залепват по всичко. И на всичко отгоре съм ги виждала как се придвижват. Така могат да се скрият в някоя пукнатина или зад някой панел, където да не ги видим.

— Ще ни отнеме месеци да отстраним всеки покривен панел и да почистим зад него. Дори тогава е твърде вероятно да пропуснем някое и друго яйце.

— Няма да чистим панелите. Това е безнадеждно. По-добре да сменим филтрите с нови. Утре ти ще ги подмениш. Да се надяваме, че това ще свърши работа за момента. Но ако някоя от тези ларви пропълзи из електропроводите, нямаме никакъв шанс да изчистим станцията. — Тя въздъхна дълбоко, умората толкова бе натежала на плещите й, че й бе трудно да мисли. — В общи линии каквото и да направим, няма да ни помогне. А и най-вероятно ще бъде твърде късно.

— За Дайана вече определено е така — меко каза Лутър.

Тази сутрин очните кръвоизливи се бяха появили в очите на Дайана. Сега тя бе изолирана в руския сервизен модул. Пред шлюзовата врата бе поставен пластмасов лист и никой не трябваше да влиза при нея без филтърна маска и очила. „Безсмислена мярка“, мислеше си Ема. Та те бяха дишали един и същ въздух, всички бяха докосвали Николай. Най-вероятно всички бяха заразени.

— Значи приемаме, че руският модул е изцяло замърсен, без шанс за дезинфекция — заключи Ема.

— Но това е единственият ни модул с цялостно електрозахранване. Не можем да го изолираме напълно.

— В такъв случай мисля, че се сещаш какво трябва да се направи.

Лутър въздъхна уморено.

— Пак ли ще излизам?

— Трябва да възстановим енергозахранването в нашата част — продължи тя. — Ако не се довърши ремонта на онези карданни съединения на слънчевите панели, ще бъдем изправени пред истинско бедствие. Случи ли се нещо с оскъдното ни електричество, онова, което ще изгубим, е животоподдържащата система. Или навигационните компютри.

На това руснаците му казваха „сценария с ковчега“. Без достатъчно електрозахранване за ориентация и навигация станцията щеше да изгуби контрол над положението си в пространството и никой не знаеше как би завършило това.

— Дори да възстановим пълната мощност на слънчевите панели — рече Лутър, — това не решава основния ни проблем. Биологичното замърсяване.

— Може би ще успеем да го ограничим в руската част…

— Но тя дори в момента е инкубатор на ларви! Като бомба, която всеки момент ще избухне.

— Ще изхвърлим тялото й незабавно след смъртта — отвърна Ема. — Преди да е разпръснала ларви или яйца във въздуха.

— И това не е своевременна мярка. Николай изкашля яйцата още докато беше жив. Ако чакаме Дайана да умре…

— Тогава какво предлагаш, Лутър? — Гласът на Григс ги стресна и двамата, и те се извъртяха към него. Той бе застанал на входа, откъдето бе впил поглед в тях, а лицето му светеше на фона на сумрачния коридор. — Да вземем да я изхвърлим навън, докато е още жива, така ли?

Лутър отстъпи навътре в мрака, сякаш да се предпази от думите му.

— Господи, не исках да кажа това.

— Тогава какво, по дяволите, искаше да кажеш?

— Това, че ларвите вече са вътре в нея. Че е въпрос на време да излязат.

— Ами ако са във всички нас? Ами ако дори ти си инкубатор на ларви? Които растат и се развиват в тебе, дори в този момент? Тогава да вземем и теб да изхвърлим в космоса, а?

— Ако така ще се спре разпространението на заразата?… Виж какво, знаем, че тя ще умре. Нищо не можем да направим. Просто искам да кажа, че трябва да мислим напред…

— Млъквай! — Григс се хвърли напред, стремително премина цялата дължина на помещението и сграбчи Лутър за яката.

Двамата мъже се блъснаха в отсрещната стена и отново се озоваха в средата на стаята. Запремятаха се бясно във въздуха, докато Лутър се опитваше да се освободи от ръцете на Григс, който отказваше да го пусне.

— Спрете! — изкрещя им Ема. — Григс, пусни го!

Командирът вдигна ръце от Лутър. Двамата се раздалечиха един от друг и задишаха тежко. Ема застана помежду им като рефер между боксьори.

— Лутър е прав — обърна се тя към Григс, — трябва да мислим занапред. Може да не ни се иска, но нямаме никакъв избор.

— Ами ако си ти, Уотсън? — сряза я Григс. — Как би приела факта, че се налага да мислим какво да правим с трупа ти? Кога точно ще трябва да те закопчаем в чувала и да се отървем от теб?

— Точно това очаквам от всички вас! Става дума за три живота срещу един и Дайана знае това. Опитвам се, доколкото мога да я поддържам жива, но добре знаеш, че нямам и най-малка идея кое би й помогнало. Онова, което мога да направя, е да я натъпча с антибиотици и да чакам Хюстън да отговори на въпросите ми. Ако питаш мен обаче, мога да ти кажа, че са ни оставили да се оправяме както можем. Така че трябва да се подготвим за най-лошото!

Григс поклати глава. Очите му бяха кървясали по краищата, лицето му бе изпито от мъката. Той тихо каза:

— Колко по-лошо може да стане?

Ема не отвърна. Погледна към Лутър и прочете собствените си мисли в очите му. „Лошото тепърва предстои.“

— Говори Хюстън, дежурният лекар ви очаква — обади се Капкома.

— Джак? — каза Ема.

За нейно разочарование отсреща се обади гласът на Тод Катлър.

— Аз съм, Ема. Джак ще отсъства от Центъра за целия ден. Той и Гордън излетяха за Калифорния.

„Проклет да си, Джак, ядоса му се тя. Къде ходиш, имам нужда от теб.“

— Всички тук долу сме съгласни относно техническия ремонт. Наистина трябва да бъде поправено всичко, при това бързо. Първият ми въпрос: как е Лутър Еймис? Физически и психически? Ще може ли да се справи със задачата?

— Изморен е. Всички сме изтощени. През последните двадесет и четири часа почти не сме мигнали. Това чистене ни взе здравето.

— Ако му осигурим един ден за почивка, ще успее ли да се справи с ремонта?

— Точно в този момент един цял ден ни изглежда като невъзможна мечта.

— Но ще му стигне ли да си почине?

Тя се замисли за момент.

— Да, мисля, че е достатъчно. Просто му е необходим малко сън.

— Добре. Ето втория ми въпрос. Ти чувстваш ли се готова да излезеш?

Ема се задъха от изненада.

— Искате аз да му помагам?

— Смятаме, че Григс е прекалено разстроен, за да свърши работата. Отказва да говори по всякакъв повод с нас. Според нашия психолог в момента той е емоционално нестабилен.

— Той страда, Тод. И то горчиво, за това, че не ни пускате да се приберем на Земята. Освен това може би не знаеш, но той и Дайана… — Тя млъкна.

— Знаем. Именно тези емоции сериозно са повлияли на работоспособността му, а това може да бъде много опасно при излизане в открития космос. Затова те питам дали ще излезеш с Лутър.

— Ами скафандър? Другият е твърде голям за мен.

— В „Союз“ има един руски скафандър, „Орлан“. Бил е приготвен за Светлана Савицкая и е оставен на борда още преди години. Тя е горе-долу колкото тебе висока и теглото й е било приблизително същото. Така че трябва да ти стане.

— Ще ми е за пръв път да излизам навън.

— Нали си минала през курса по безтегловност. Ще се справиш, няма проблеми. На Лутър просто му е нужен някой да му подава инструментите.

— Ами пациентката ми? Докато аз съм вън, кой ще се грижи за нея?

— Григс ще й сменя системите и ще се грижи за нея.

— Ами ако изпадне в криза? Ако започнат гърчовете?

Тод тихо каза:

— Тя умира, Ема. Никой от нас не смята, че можем с нещо да променим това положение на нещата.

— Това е защото не разполагам с никаква информация, с която да работя! Вие се интересувате единствено от скапаната станция! Сякаш проклетите слънчеви панели са много по-важни от нашия живот. Трябва ни лекарство, Тод, иначе всички ще измрем тук.

— Не разполагаме още с никакво лекарство. Поне засега…

— Тогава, дявол ви взел, ни приберете обратно!

— Да не мислиш, че искаме да ви държим затворени горе? Мислиш ли, че имаме някакъв избор? Тук нещата са като във върховното командване на фашистка Германия! Цялата сграда за управление на полетите бъка от онези кретени от Въздушните сили и…

Изведнъж настъпи тишина.

— Тод? — обади се Ема. — Тод?

Никакъв отговор.

— Капком, изгубих дежурния лекар — каза тя. — Моля възстановете аудиовръзката.

Мълчание. После изведнъж:

— Изчакайте, моля.

Тя зачака, стори й се, че измина цяла вечност. Когато най-после гласът на Тод се обади в слушалките, той звучеше доста по-равнодушен отпреди. Принудили са го, помисли си тя.

— Подслушват ни, така ли? — рече Ема.

— Отговорът е положителен.

— Но нали разговорът ни е поверителен! По дяволите, служебен разговор е!

— Нищо вече не е поверително. Запомни го.

Тя преглътна тежко надигащата се в гърлото й ярост.

— Добре, добре, ще се опитам да не ги благославям толкова. Само ми кажи с какво разполагате, какво знаете за този организъм. Нещо, което мога да използвам срещу него.

— Страхувам се, че не мога да ти кажа нищо съществено. Току-що говорих с ИИЗБА. С някой си доктор Айзък Роман, който отговаря за случая „Химера“. Новините не са добри. Всичките им опити с антибиотици и противоглистни средства са дали отрицателни резултати. Каза, че в момента „Химера“ притежавала толкова много участъци от чужда ДНК, че била по-близо до човешкия геном, отколкото до всеки друг организъм. Което значи, че всяко лекарство, използвано срещу „Химера“, ще убие и човешките тъкани.

— Пробвали ли са с противоракови средства? Това чудо се размножава толкова бързо, че ми напомня някакъв тумор. Не можем ли да го атакуваме по този начин?

— ИИЗБА са изпробвали антимитотици с надеждата, че ще успеят да го убият във фазата му на клетъчно деление. Обаче са приложили твърде високи дози, в резултат на което са загинали и приемниците. На всичко отгоре, лигавичната структура в храносмилателната система била променена напълно, а животните кървели като заклани.

Най-лошата смърт, която можеше да си представи. Масивен кръвоизлив в стомаха и вътрешните органи, в резултат на което кръвта потича навън едновременно през устата и ректума. Само веднъж на Земята тя бе наблюдавала подобна смърт. В космоса щеше да бъде още по-ужасяващо, тъй като кръвта щеше да се разхвърчи под формата на гигантски яркочервени балони, които ще проникнат навсякъде и ще изпръскат контролните уреди и екипажа.

— Значи нищо не е подействало? — заключи тя.

Тод не отвърна нищо.

— Но не може да няма лечение. Трябва да има някакъв начин, който да не убива приемника.

— Има още нещо, което казаха. Но според Роман то било само временно спасение. Не убива „Химера“, а забавя действието й.

— Какво е?

— Камера с високо налягане. Необходими са минимум десет атмосфери налягане. Еквивалентът на гмуркане на дълбочина над триста метра под морското равнище. Заразените животни, поставени при подобни условия са все още живи, вече шести ден след заразяването.

— Трябва ли действително да бъде десет атмосфери?

— Да, опитвали са да намалят малко налягането, но тогава инфекцията си възстановявала темповете на развитие. И приемника умирал.

Ема нададе тих вик на отчаяние.

— Дори да успеем да свием нашия въздух до такова налягане, то е много повече, отколкото обшивката на станцията ще издържи.

— Даже две атмосфери ще пръснат корпуса като майска роза — съгласи се Тод. — Освен това ти е необходима хелиево-кислородна атмосфера. А това е невъзможно на орбиталната станция. Затова не искахме да споменаваме възможността пред вас. Вече имаше обсъждане за изпращане на барокамера при вас, но цялото оборудване е твърде обемисто и ще заеме целия товарен отсек на „Индевър“. А проблемът е, че тя изобщо не е подготвена за старт. Ще ни отнеме поне две седмици, докато натоварим камерата в трюма и я изстреляме. И още нещо — нали трябва да се скачи с вас, което значи да изложим совалката и екипажа на въздействието на заразата. — Той млъкна изведнъж. — Според ИИЗБА това изобщо не било алтернатива.

Тя мълчеше, а безсилието й все повече се превръщаше в гняв. Единствената им надежда, барокамерата, не можеше да се използва, преди да се завърнат на Земята. А това, както вече й беше ясно, също не бе алтернатива.

— Трябва да може да се направи нещо с тази информация — заговори отново тя. — Обясни ми. Защо високото налягане в барокамерата да действа? Защо изобщо ИИЗБА са се сетили да го изпробват?

— Зададох същия въпрос на доктор Роман.

— И той какво отговори?

— Че това бил нов и странен организъм. Че изисквал нестандартни средства за третиране.

— Не ти е отговорил на въпроса, измъкнал се е.

— Повече не пожела да ми каже.

Десет атмосфери налягане беше почти на границата на човешката издръжливост. Ема беше страстен леководолаз, но никога не бе посмяла да слезе по-надолу от четиридесет метра под морската повърхност. Такива дълбочини от триста метра си бяха за истински маниаци. И все пак, защо ИИЗБА бяха изпробвали лечение с високо налягане?

„Трябва да има причина, мислеше си тя. Има нещо, което те знаят за «Химера», което ги е накарало да си мислят, че това ще помогне. Нещо, което не искат да ни кажат.“