Гравитация

6.

Кейп Канаверал

През отворения прозорец на автомобила под наем Джак вдишваше влажния въздух на остров Мерит и разнообразните аромати на заобикалящата го джунгла. Пътят, който водеше до Космическия център „Кенеди“ беше необичайно тесен и минаваше през портокалови горички, порутени малки павилиончета за бърза закуска и буренясали дворове, оградени с телени мрежи и пълни с ръждясали самолетни части. Денят си отиваше и пред Джак заблестяха червените светлини от стоповете на стотиците автомобили, които вече едва се влачеха. Все повече коли се събираха и скоро движението щеше да се превърне в безкрайна колона от туристи, търсещи място за паркиране, откъдето да могат да наблюдават излитането на совалката призори.

Нямаше смисъл да си пробива път през създалата се бъркотия от автомобили. Нито пък да се опитва да стигне по някакъв начин до главния вход на Порт Канаверал. По това време астронавтите вече спяха. Бе пристигнал твърде късно, за да се сбогува.

Отби вдясно и изчака удобен случай да обърне обратно, след което настъпи газта към магистрала А1А. Пътят към Кокосовия бряг.

Още от ерата на Алън Шепърд7 и първите мисии на „Меркурий 7“ Кокосовия бряг беше едно от местата, където астронавтите прекарваха свободното си време. Представляваше редица от не особено скъпи хотели, барове и малки магазинчета за тениски, разположена върху парче земя, заключено между Банана Ривър от запад и Атлантическия океан на изток. Джак познаваше това място като петте си пръста, знаеше всяко едно заведение от ресторанта „Токио“ до бара „Муун Шот“. Някога дори бе тичал за здраве по същия този бряг, по който и Джон Глен8 бе тренирал. Само преди две години бе стоял в парка пред кея, загледан към ракетната площадка 39А, която се намираше отвъд Банана Ривър. Тогава наблюдаваше неговата совалка, огромната тромава птица, която трябваше да го изведе в космоса. Споменът за онзи случай все още бе болезнен в съзнанието му. Спомни си как след излитането той тръгна да бяга в онзи нажежен следобед. И после острата пронизваща болка горе, над хълбока, която бе толкова непоносима, че го бе проснала на колене. А след това, в мъглата на наркозата, в един от спешните кабинети се бе появило лицето на неговия лекар в Космическия център, когато научи лошите новини. Имаше камък в бъбрека.

Зачеркнаха името му от списъка с предстоящата мисия.

Нещата се оказаха далеч по-лоши, евентуалната му кариера като астронавт вече бе под голям въпрос. Макар и отстранен, фактът, че някога си имал камък в бъбрека, беше едно от няколкото условия, които приковаваха завинаги към земята всеки астронавт. Микрогравитацията причиняваше редица промени във физиологията на човека и по-специално в неговите течности, и често ставаше причина за обезводняване. При условията на безтегловност костите също отделяха калций. Взети заедно, тези фактори значително повишаваха риска от образуване на втори камък в бъбрека, докато човекът се намира в космоса — риск, който НАСА определено не искаше да поема. Макар все още да се числеше към групата на астронавтите, Джак на практика едва ли някога щеше да полети. Постоя още година там в очакване на назначение за полет, но името му никога повече не се появи в списъците. Бе се превърнал в астронавт — призрак, комуто е писано вечно да броди из коридорите на Космическия център „Кенеди“ и да търси своята мисия.

Върна се обратно в настоящето. Ето го отново, пак в Канаверал, вече не беше астронавт, а един обикновен посетител, който бе дошъл по магистрала А1А, гладен и намръщен, без подслон над главата си. Всеки хотел в радиус от седемдесет километра бе пълен до дупка и се пръскаше по шевовете, а Джак се чувстваше изтощен от дългото шофиране.

Зави към паркинга пред хотел Хилтън, спря и се отправи към бара.

Заведението доста бе променено и разхубавено в сравнение с последния път, когато го бе посещавал. Имаше нов килим, нови завеси, нови столчета на бара, а от тавана висяха папрати. Някога тук бе по-скоро свърталище на долнопробни типове, отегчени и уморени от туристите местни жители. На Кокосовия бряг нямаше четиризвездни хотели. Барът бе онова, което минаваше за пълен лукс по тези краища.

Той си поръча скоч и вода, след което впи поглед нагоре към телевизора. Настроен на официалния канал на НАСА, на екрана му се виждаше космическата совалка „Атлантис“, блеснала от стотиците прожектори наоколо, а край нея се носеше призрачна пара. Излитането на Ема. Той зяпаше екрана и си мислеше за километрите жици зад стоманената обшивка на корпуса, неизброимите превключватели и информационни шини, винтове, гайки, свързващи съединения, семеринги и гарнитури. И милиони други неща, които можеха да се повредят. В действителност беше истинско чудо, че толкова малко неща се повреждаха и че хората, които в природата си са толкова несъвършени, могат да проектират и построят космически кораб, който да е толкова надежден, че цели седем човека по своя воля да го възседнат и полетят с него. „Дано този полет бъде един от безаварийните, помоли се той. Дано всеки си е свършил перфектно работата и да няма нито един разхлабен болт. Трябва всичко да мине гладко, защото Ема е на борда.“

На съседното високо столче пред бара седна една жена и каза:

— Чудя се какво ли си мислят в този момент?

Той се обърна към нея и вниманието му веднага бе привлечено от дългото й разголено бедро. Тя бе изящна слънчева блондинка, лицето й бе с онези приветливи и съвършени черти, които човек обикновено забравяше след не повече от час.

— Кой какво си мисли? — попита я той.

— Космонавтите. Дали не си казват сега: „О, по дяволите, в какво се забърках?“.

Той вдигна рамене и отпи от уискито.

— Точно в момента не мислят за нищо. Всичките спят.

— Аз не бих могла да заспя.

— Биологичният им ритъм е напълно сменен. Най-вероятно са си легнали още преди около два часа.

— Не, искам да кажа, че аз не бих могла да заспя изобщо при такива обстоятелства. Сигурно само ще лежа в леглото и ще обмислям как да се измъкна оттам.

Той се изсмя.

— Мога да ви гарантирам, че ако в момента някой от тях е буден, то е, защото просто не може да дочака часа, когато ще се качи на борда и ще полети.

Тя го изгледа с любопитство.

— Вие да не би да участвате в изстрелването? Там ли работите?

— Работех. Бях един от астронавтите.

— А сега не сте ли?

Той вдигна чашата до устните си и усети как двете ледчета остро изтракаха в предните му зъби.

— Пенсионирах се.

Като остави празната си чаша на плота, той се изправи на крака и зърна как в очите на жената проблесна разочарование. Замисли се за момент относно възможния развой на събитията до края на вечерта, ако останеше и продължеше разговора. Приятна компания. Обещание за нещо повече, най-вероятно.

Вместо това обаче той плати сметката и излезе от бара.

В полунощ, застанал на плажа край парка до кея, той гледаше към ракетна площадка 39Б, отвъд водата. „Аз съм тук, мислеше си той. Дори да не го знаеш, аз съм с теб.“

Седна на пясъка и зачака изгрева.

24 юли

Хюстън

— Над залива има център на високо атмосферно налягане, който ще изчисти напълно небето над Кейп Канаверал, така че за евентуално приземяване на совалката няма никакви пречки. Над Военновъздушна база „Едуардс“ има разкъсана облачност, която се очаква да се разсее по време на изстрелването. Базата за трансатлантическо приземяване в Сарагоса, Испания се намира в готовност и е на разположение. Същото се отнася и за базата в Морон, Испания. Базата Бен Герир в Мароко очаква появата на силни ветрове и пясъчни бури и поне за момента не е подходяща възможност.

Първата прогноза за времето, предадена едновременно и в Кейп Канаверал донесе добри новини, така че ръководителят на полетите Карпентър беше щастлив. За изстрелването нямаше пречки. Лошите условия за приземяване в базата Бен Герир му беше малка грижа, тъй като другите две бази в Испания бяха напълно чисти. Всичко беше на принципа на преподсигуровката — тези бази щяха да се използват единствено в случай на сериозна повреда в управлението.

Той огледа лицата на останалите членове на екипа по изстрелването, за да види дали някой се канеше да му каже нещо друго. Нервното напрежение в Залата за управление на полетите бе осезаемо и се покачваше, както се случваше винаги преди старт, което бе добър признак. В дните, в които не бяха напрегнати, грешаха по-често. Карпентър искаше хората му да бъдат на ръба — нивото на концентрация трябваше да бъде такова, че дори в полунощ адреналинът в кръвта им да бъде доста над нормалното.

Нервите на Карпентър бяха също толкова опънати, колкото и на останалите, въпреки факта, че обратното броене бе започнало точно по график. Екипът от Космическия център „Кенеди“, който бе натоварен с окончателната проверка на всички системи в совалката, вече се бе справил със задачата си. Хората, които отговаряха за изчисляване на курса и траекторията на полета бяха потвърдили всеки етап от изстрелването до последната секунда. Междувременно, пред очите на хилядите, дошли да наблюдават излитането, вървеше същия часовник, отброяващ секундите до старта.

В същото време в Кейп Канаверал, където совалката бе подготвена на стартова позиция, напрежението се покачваше в Контролната зала за управление на полета, където паралелно по командните табла бяха насядали хората, които подготвяха самото изстрелване. В момента, в който се запалеха двата буустера, командният център в Хюстън щеше да поеме контрола в свои ръце. Макар и на хиляди километри един от друг, двете контролни зали в Хюстън и в Канаверал бяха постигнали такъв синхрон посредством перфектните комуникации помежду си, че всъщност бяха едно и също място.

В Хънтсвил, Алабама, учени и изследователски екипи, изправени пред таблата и екраните на Центъра по космически полети „Маршал“, очакваха началото на техните експерименти в космоса.

На почти триста километра, в посока север-североизток от Кейп Канаверал няколко кораба от флотата на САЩ чакаха да приберат двата буустера, които трябваше да се откачат от совалката, след като изразходят горивото си.

В местата за аварийно кацане и други станции за проследяване на полета по целия свят, от Северноамериканската противовъздушна отбрана в Колорадо до международното летище в Банджул, Гамбия, стотици мъже и жени наблюдаваха часовника.

„И точно в този момент, седем човека се готвеха да поверят живота си в наши ръце.“

Карпентър наблюдаваше астронавтите на монитора, по вътрешната телевизионна мрежа, докато им помагаха да облекат оранжевите костюми с вградена защита от огромното натоварване по време на старта. Картината се предаваше директно от Флорида, но беше без звук. Карпентър се улови как за момент се вглеждаше в лицето на всеки един от тях. Макар да не успя да забележи и най-малката следа от страх, той знаеше, че го има, скрит зад лъчезарните им усмивки. Ускорения пулс, острия звън на опънатите до край нерви. Те знаеха всички рискове, не можеше да не се страхуват. Образите им от телевизионния екран бяха просто едно отрезвяващо напомняне към наземния персонал, че седем души разчитат на тях да си свършат безупречно работата.

Карпентър откъсна погледа си от видеомониторите и насочи отново вниманието си към хората от екипа за контрол на полета, насядали по шестнадесетте командни пулта. Макар да познаваше всеки един от тях по име, той се обръщаше към тях като използваше заеманата длъжност по време на управление на полета, титлите им бяха скъсявани до работните прозвища, които бяха характерна черта на езика в НАСА. Този, който отговаряше за комуникацията с космическия кораб, бе наричан Капкома. Инженерът, от които зависеше задвижването, бе Движението. Онзи, който определяше траекторията, бе Траекторията. Медицинското лице на полета бе Доктора. А на Карпентър му викаха Шефа.

Обратното броене премина границата от три часа. Все още нямаше никакви пречки за старта.

Карпентър мушна ръка в джоба на панталона си, напипа ключодържателя, който представляваше трилистна детелина — националната емблема на Ирландия. Това бе един от неговите ритуали за късмет. Дори учените — инженери като него си имаха своите суеверия.

„Боже, дано всичко върви гладко, помисли си той. Поне в моята смяна.“

Кейп Канаверал

Микробусът на астронавтите ги откара до ракетната площадка за около петнадесет минути. По време на това пътуване почти всички бяха изпаднали в необичайно мълчание. Само преди половин час, докато се обличаха, всички те се шегуваха и смееха, макар гласовете им да бяха напрегнати. Напрежението у тях растеше още от момента, в който ги събудиха в два и половина за обичайната закуска от яйца с бекон. После, докато слушаха прогнозата за времето, докато се приготвяха, докато изиграха една игра на покер, която се бе превърнала в ритуал преди старта, за да се определи кой от тях е най късметлията, през цялото това време те бяха някак прекалено шумни и необичайно весели, от всички преливаше самоувереност.

Сега се бяха смълчали.

Микробусът спря. Ченовет, новакът, който бе седнал до Ема, измърмори:

— Кой би помислил, че пробив в памперса ще бъде една от опасностите на работата ми.

Тя се насили да се засмее. Всеки от тях носеше по един двоен памперс под дебелите и тантурести костюми, все пак им предстояха цели три часа до старта и поне още час, докато им се удаде възможност да използват „тоалетната“ в условията на безтегловност.

С помощта на един от техниците от поддръжката на ракетната площадка, Ема слезе от микробуса. За миг тя се спря, загледана с възхищение в извисилата се като тридесететажна сграда совалка, обляна цялата в реки от светлина. Последния път, когато тя бе тук, преди пет дни, единствените звуци, които се чуваха, бяха свистенето на вятъра и крясъкът на някоя птица. Сега космическият кораб сякаш бе внезапно оживял, от него се носеше тътен и дим от запаленото летливо гориво в соплата под огромния резервоар и приличаше на току-що събудил се дракон.

Изкачиха се с асансьора до ниво 195 и стъпиха върху решетката на тясната площадка. Все още беше нощ, но небето бе толкова осветено от ярките светлини на прожекторите наоколо, че тя едва можа да забележи някоя и друга звезда над главата си. Чернотата на космоса ги очакваше.

В стерилното бяло преддверие, облечени в смешни костюми от специална материя, която не отделяше влакна, ги очакваха други техници, които помогнаха на всеки един от тях мине през шлюза и да се настани в командната зала на совалката. Първи бяха настанени командирът на екипажа и първия пилот. Ема, чието място бе на средната палуба, бе последна. Тя се отпусна в меката седалка, закопча катарамите на предпазните колани, постави шлема на място и вдигна палци, че всичко е наред.

Люкът се затвори и окончателно отдели екипажа от външния свят.

Ема чуваше биенето на собственото си сърце. Макар в ушите й все още да звучаха последните проверки от контролния център, въпреки бученето и стенанията на оживялата мощ на совалката, ударите на сърцето й кънтяха в главата й като отмерен барабанен ритъм. Като пътник на втора палуба, през следващите два часа тя нямаше какво да прави, освен да си седи на мястото и да мисли; последните проверки и дейности при старта щяха да бъдат грижа на екипажа, който се намираше на първа палуба. Тя нямаше изглед навън, единственото, което се намираше пред погледа й, бе товарният отсек и шкафа с храна.

Във външния свят зората скоро щеше да обагри небето и пеликаните щяха да полетят ниско над вълните на Плейалинда Бийч, за да си набавят първата храна за деня.

Джак седна на брега и загледа изгрева.

Вече не беше сам в парка край кея. Още преди полунощ бяха започнали да се събират зрители на предстоящото събитие, постоянно пристигащите им автомобили образуваха безкрайна редица от светлини, която се влачеше бавно по скоростната магистрала Бий Лайн, някои от тях се отделяха на север, към резервата на острова Мерит, други продължаваха напред, пресичаха Банана Ривър и влизаха в града Кейп Канаверал. Събитието можеше да се наблюдава отвсякъде. Тълпата наоколо му беше в празнично настроение, някои си носеха плажни кърпи за постилане и кошници с храна за пикник. Тук-там се чуваше силен смях, гърмящо радио или плач на сънливи деца. На фона на тази вихрушка от празнуващи хора той бе просто едно мълчаливо присъствие, самотен мъж, отдал се на своите мисли и страхове.

Щом слънцето проясни хоризонта, той впери поглед на север, към ракетната площадка. Сега тя беше на борда на „Атлантис“, закопчала предпазните колани и чакаше. Възбудена, щастлива и малко уплашена.

Недалеч от него едно дете се обърна към майка си:

— Това е лош чичко, мамо.

Обърна се да види момиченцето. За момент погледите им се срещнаха, една мъничка руса принцеса приковала очи в един небръснат човек със сплъстена и разрошена коса. Майката вдигна детето си на ръце и побърза да се премести на по-безопасно място.

Джак тръсна глава и отново се обърна на север. Към Ема.

Хюстън

Залата за управление на полетите бе потънала в измамно мълчание. Оставаха двадесет минути до старта — времето за потвърждаване на готовността на всяка система. Специалистите от задната зала бяха вече свършили с проверките на системите, за които отговаряха, сега наред бяха всички онези, които бяха насядали по командните пултове наоколо.

Със спокоен глас Карпентър зачете списъка в ръцете си, като след всяка точка изчакваше устно потвърждение от всеки член на екипа си.

— Динамика? — започна Карпентър.

— Динамиката в готовност.

— Управление?

— Управлението в изправност.

— Доктора?

— Докторът на линия.

— Информацията?

— Обработка на информацията — на линия.

Щом Карпентър провери всеки от тях според списъка си и получи утвърдителни отговори, кимна отсечено към светлинното табло.

— Хюстън, всичко в изправност ли е при вас? — попита ръководителят на старта в Кейп Канаверал.

— Контрола на мисията, готови сме — потвърди Карпентър.

Обичайното пожелание на ръководителя на старта към екипажа на совалката бе чуто ясно от всеки един в Хюстън.

— „Атлантис“, готови сте за старт. Всички ние в Кейп ви желаем късмет и нека Бог е с вас.

— Контрол, тук „Атлантис“ — прозвуча във високоговорителите гласа на командира Ванс. — Благодарим ви, че подготвихте птичката за полета.

Кейп Канаверал

Ема затвори и заключи стъклото на шлема си, после отви кранчето на кислорода. Оставаха две минути до старта. Свита като в пашкул, изолирана от външния свят, не й оставаше нищо друго, освен да брои секундите до излитането. Усети как потръпнаха основните двигатели при форсирането им преди изстрелването.

Т минус тридесет секунди. Електрическата връзка с контрола на полета вече бе прекъсната и сега бордовите компютри поеха управлението.

Сърцето й заби по-бързо, адреналинът се втурна и забуча като лавина във вените й. Заслушана в обратното броене, тя знаеше секунда след секунда какво ставаше, във въображението й ясно се сменяха картините на събитията, които в момента се случваха едно след друго.

В Т минус осем в пространството под ракетната площадка се изсипаха хиляди галони вода, за да погълнат поне част от невъобразимия тътен на двигателите.

В Т минус пет, бордовите компютри отвориха клапаните на проводите, по които щяха да потекат течният кислород и водород към соплата на основния двигател.

Щом трите основни двигателя се запалиха, тя усети как совалката леко се килна встрани, а после трепна нагоре, но огромните скоби, които още я държаха прикована към земята, я възпряха.

Четири. Три. Две… Връщане назад нямаше.

Тя задържа дъха си, ръцете й здраво стискаха седалката, запалиха се и двата буустера с твърдо гориво. Мощната турбуленция разтърсваше костите й, трясъкът беше толкова силен, че тя не чуваше нищо в шлемофона си. Наложи се да стисне здраво челюсти, за да спре непрестанното тракане на зъбите си. После усети как совалката леко се наклони и пое по извитата арка на траекторията си над Атлантическия океан, а тялото й се впи дълбоко в седалката, притиснато от силата на ускорението, което вече бе 3 g. Крайниците й бяха толкова натежали, че едва можеше да ги мърда, вибрациите бяха толкова мощни, че й се струваше, че всеки момент капсулата щеше да се разхвърчи във всички посоки. Бяха достигнали Мах Q, пикът на турбуленциите, когато командирът Ванс обяви, че намалява тягата на основните двигатели. След по-малко от минута той щеше отново да увеличи тягата до максимум.

Докато се нижеха секундите, докато шлемът на скафандъра й се тресеше около главата й, а могъщото налягане при излитането притискаше гърдите й като неумолима титанична ръка, тя изведнъж отново почувства как в сърцето й трепна малко зрънце страх. Точно на това място, точно в този момент бе експлодирал „Чалънджър“.

Ема затвори очи и си спомни симулацията с Хейзъл преди две седмици. Скоро щяха да достигнат точката, когато всичко в симулатора се обърка, когато бяха принудени да прибегнат към аварийно приземяване и когато Китридж бе изтървал управлението. Намираха се в особено критичен момент от полета си, но по-лошото бе, че не й оставаше нищо друго, освен да се отпусне и да се надява, че реалността бе по-милостива от симулацията.

В слушалките й прозвуча гласът на Ванс:

— Център, тук „Атлантис“. Увеличавам тягата до максимум.

— Прието, „Атлантис“. Дайте газ.

Джак стоеше застинал неподвижно с поглед вперен нагоре, сърцето му се бе покачило в гърлото, докато совалката се смаляваше все повече и повече в утринното небе. До ушите му достигна припукването на двата буустера, щом от соплата им загърмя двойният огнен фонтан. Бялата следа от изгорели газове се издигаше все по-високо, начертана от самата совалка, която вече приличаше на главичка от карфица. Около него тълпата избухна в аплодисменти и радостни викове. Перфектен старт, сигурно си мислеха те. Но Джак знаеше, че тепърва можеха да се объркат твърде много неща.

Внезапно изпадна в паника, понеже бе изгубил броя на секундите. Колко време бе изминало? Дали вече бяха преминали Мах Q? Той засенчи с ръка очите си от силната светлина на изгряващото слънце и напрегна зрението си да открие „Атлантис“, но единственото, което успя да различи, бе само перата на бялата следа от изгорели газове.

Тълпата вече се бе насочила към своите автомобили.

Той обаче не помръдна от мястото си, застинал неподвижен, скован в очакване на ужаса на неизвестното. Не последва страховита експлозия. Не се виждаше черен дим. Нямаше го кошмара.

„Атлантис“ благополучно се бе откъснала от земното притегляне и сега се носеше с огромна скорост в космоса, макар и в орбита около планетата.

Усети как по страните му се застичаха сълзи, но не си направи труда да ги избърше. Остави ги да се стичат, докато той не откъсваше очи от небето, от разсейващата се бяла следа дим, която бе начертала пътя, по който жена му се бе издигнала в небесата.