Гравитация

2.Извеждане в орбита

7 юли

Две години по-късно

През гърмежа на горящите степени на ракетата носител и стържещия трясък на совалката, командата „Стоп“ се изписа така ясно в съзнанието на бордовия специалист Ема Уотсън, че тя можеше да потвърди, че я е чула в слушалките си. В действителност никой от екипажа не бе произнесъл думата на глас, но въпреки това тя знаеше, че решението вече бе взето. Нито командирът на полета Боб Китридж, нито пилотът Джил Хюит, която беше в предната част на командното помещение, бяха обявили тежката присъда. Нямаше нужда. Толкова дълго бяха работили заедно, че можеха да си четат мислите и им бе достатъчно само да следят кехлибарените алармени светлини в командния пулт на совалката, за да знаят какво да предприемат.

Само преди няколко секунди „Индевър“ бе достигнала Max Q, момента при извеждането в орбита, в който совалката е подложена на огромно аеродинамично натоварване, преодолявайки съпротивлението на атмосферата, в резултат на което бе започнала да се тресе неудържимо. Това се случваше обикновено около седемдесетата секунда от старта. Китридж за момент бе намалил скоростта им до седемдесет процента, за да избегне вибрациите. Сега обаче предупредителните сигнали в командния пулт ги уведомяваха, че два от основните им двигатели бяха извън строя. С един двигател и въпреки тягата на все още горящите буустери1 на носителя, те никога нямаше да успеят да излязат в орбита.

Налагаше се да прекратят мисията си, да се върнат на земята.

— Център, тук „Индевър“ — обади се Китридж с дрезгав, но твърд глас, без следа от безпокойство. — Няма да успеем да се откъснем. Централният и левият главни двигатели отказаха при Max Q. Нямаме избор. Пристъпваме към завръщане към стартовата точка. Край.

— Прието, „Индевър“. Потвърждаваме, два от основните двигатели извън строя. Пристъпете към завръщане, след пълното изразходване на горивото на буустерите.

Ема вече ровеше в купчинката картончета с инструкции за аварийни ситуации, докато накрая измъкна това с надпис „Завръщане към стартовата точка“. Разбира се, всеки член от екипажа знаеше наизуст всяка отделна процедура от предстоящата операция, но в суматохата при аварийното приземяване бе твърде възможно да пропуснат някоя съдбовна подробност. Тези контролни картончета им бяха двойната подсигуровка.

Сърцето блъскаше бясно в гърдите й. Ема внимателно прегледа най-вероятната схема на техните действия, ясно изписана в синьо. Беше възможно да оцелеят при приземяване с два аварирали основни двигатели — но това бе само на теория. Нужни им бяха няколко последователни чудеса, за да успеят. Първо, трябваше да се отърват от горивото си, но преди това да отделят последния основен двигател, за да могат да се откъснат от огромния външен резервоар с гориво. После Китридж трябваше да извърти совалката така, че да се насочат право към мястото на старта. Той щеше да има само един шанс да ги приземи успешно близо до Космическия център „Кенеди“. Дори най-малката грешка би запратила „Индевър“ нейде в океана.

Животът им сега бе в ръцете на командира Китридж.

Гласът му, тъй като той водеше непрестанен разговор с Центъра, все още звучеше спокойно и уверено, дори се усещаше известна досада. Наближаваха двете минути. Следващата кризисна точка. Катоднолъчевият дисплей изписа „Рс < 50“ и замига. Степените продължаваха да горят, всичко вървеше по график.

Ема го почувства отведнъж, внезапното забавяне, което се получаваше, когато степените погълнаха последното им гориво. След това през прозрачния люк нахлу ослепителната светлина от блесналия взрив на откъсналите се от външния резервоар буустери и тя замижа.

Тътенът на двигателите зловещо се смени с тишина, разтърсващите вибрации постепенно преминаха в меко и безпрепятствено движение. Сред внезапно настъпилия покой, тя усети как пулсът й се ускорява, как сърцето й тежко заби като едра птица, която се блъскаше отчаяно и упорито в решетките на собствения й гръден кош.

— Център, тук „Индевър“ — каза Китридж, гласът му все така звучеше неестествено спокоен. — Освободихме се от буустерите.

— Прието, видяхме.

— Пристъпваме към завръщане. — Китридж натисна бутона „Стоп“, като преди това бе завъртял ключа на позиция „Завръщане към стартовата точка“.

В слушалките на Ема прозвуча гласът на Джил Хюит:

— Ема, да чуем какво ще ни каже картончето!

— Започвам.

И тя зачете отделните точки, а гласът й бе също така стряскащо спокоен и уверен, като на Китридж и Хюит. Който и да слушаше разговора им, никога не би предположил, че в същия този момент те бяха изправени пред катастрофа. Действията им бяха механични, паниката им напълно овладяна, всяко тяхно движение бе резултат от толкова много тренировки, че се бяха превърнали в подсъзнателни. Бордовите компютри трябваше автоматично да насочат совалката им по обратния път към къщи. Те следваха неотлъчно курса си, височината им беше над сто и тридесет километра, продължаваха да се изкачват, разсипвайки след себе си гориво.

После тя почувства зашеметяващ световъртеж, когато носът на станцията се завъртя надолу, към земята, сякаш се търколи през глава. Хоризонтът, който бе обърнат с главата надолу, сега внезапно се изправи, щом се насочиха към Космическия център „Кенеди“, на около шестстотин и петдесет километра пред тях.

— „Индевър“, тук център. Изгасете основния двигател.

— Прието — отвърна Китридж, — изключвам основния двигател.

На командния пулт индикаторите на трите основни двигателя изведнъж светнаха яркочервено. Двадесет секунди след изгасянето им, в океана щеше да падне огромният външен резервоар.

„Губим височина прекалено бързо — помисли си Ема. — Но пък си отиваме право вкъщи.“

Изведнъж подскочи. Остро избръмча предупредителен сигнал и цяла секция от контролния пулт освети командния пулт.

— Център, изгубихме компютър номер три! — изкрещя Хюит. — Изчезна и навигационният вектор! Повтарям, изгубихме навигационния вектор!

— Може би е грешка в инерционните изчисления — обади се Анди Мерсър, другият бордови специалист, седнал до Ема. — Да го изключим от мрежата.

— Не! Може да става дума за препълнен буфер при трансфера на данни! — прекъсна го Ема. — По-добре да пуснем резервния.

— Съгласен — рязко кимна с глава Китридж.

— Включвам резервния компютър — обяви Хюит. И пусна пети компютър.

Векторът отново се появи на екрана. От гърдите на всички се изтръгна въздишка на облекчение.

Взривовете от неголемите заряди сигнализираха отделянето на празния резервоар. Не можеха да го видят да пада в океана, но знаеха, че току-що бяха преминали още един критичен момент. Совалката вече летеше свободна, масивна и трудноподвижна птица, стрелнала се към дома.

Хюит кресна:

— По дяволите! Изгубихме един от помощните енергийни модули!

Ема стискаше зъби, когато изръмжа нова аларма. Единият от захранващите модули беше извън строя. После писна още един звънец и погледът й пробягна панически по пулта. Отвсякъде светеха множество кехлибарени алармени сигнали. От всички екрани изчезнаха данните. Тяхното място бяха заели зловещи черно-бели ивици. „Катастрофален срив в компютърните системи.“ Летяха без каквато и да била навигационна информация. Без елементарен контрол върху елероните.

— Анди и аз се заемаме с повредата в захранването! — изкрещя Ема.

— Отново включваме резервния компютър!

Хюит щракна ключа и изруга:

— Ужасно се забавлявам, момчета. Нищо не става…

— Дай пак!

— Нищо, никаква реакция.

— Накланяме се! — викна Ема и усети как стомахът й се втурна встрани.

Китридж се опита да се пребори с единия от управляващите лостове, но совалката вече се бе наклонила прекалено много надясно. Хоризонтът изведнъж застана вертикално, после се извъртя с главата надолу. Стомахът на Ема отново се метна вдясно, когато се завъртяха. Следващото завъртане дойде доста по-бързо, хоризонтът вече се превърна в шеметен вихър от небе, море и пак небе. Спиралата на смъртта.

Хюит изстена, а Китридж се обади с безразличие и примирение:

— Изтървах я.

Смъртоносният свредел ги погълна и ги запрати към внезапния и размазващ край. След това настъпи тишина.

Един весел глас изчурулика в слушалките им:

— Съжалявам, момчета и момичета, този път не се справихте.

Ема рязко свали слушалките от главата си.

— Изобщо не беше честно, Хейзъл!

Джил Хюит също се присъедини към протеста:

— Ей, това си беше чисто умишлено убийство. Нямаше никакъв начин да я спасим.

Ема беше първата, която се измъкна от тренировъчния симулатор. Последвана от останалите членове на екипажа, тя се отправи към контролната зала без прозорци, където техните инструктори бяха насядали зад командните пултове.

Ръководителката им, Хейзъл Бара се завъртя на стола си и със закачлива усмивка посрещна ядосания четиричленен екипаж с командир Китридж. Макар Хейзъл твърде много да напомняше на така наречените жени — майки, пълна, с огромни гърди и ситни плитки, в действителност тя беше един безмилостен геймър, който обичаше да създава едни от най-мъчните и трудно преодолими ситуации в симулаторите, и често смяташе за лична победа случаите, в които екипажите не успяваха да оцелеят. Тъй като й беше ясно, че всеки старт можеше да завърши с катастрофа, тя искаше астронавтите, които тя е тренирала, да бъдат възможно най-способните и подготвени да оцелеят при всякакви критични ситуации. Дори чисто теоретична вероятност да изгуби един от екипажите си бе за нея кошмар, който тя никога не би желала да преживее.

— Тая симулацийка си беше удар под пояса, Хейзъл — оплака се Китридж.

— Хей, момчета, вашата задача е да оцелеете, нали така? Просто исках да ви понатрия малко вирнатите носове.

— Я, стига! — обади се Анди. — Два двигателя извън строя, при старта? Повреден буфер с данни? Повреда в блок от захранването? И накрая ни пускаш и блокирал пети компютър? Я сметни колко кофти номерца са това? Просто не е реално.

Патрик, другият инструктор също се извъртя на стола си и се ухили.

— Момчета, вие дори не забелязахте другото нещо, което не ви беше наред.

— Че имаше ли и друго?

— Моят подарък беше повреден сензор в кислородния резервоар. Никой от вас не забеляза къде отиде стрелката на датчика за налягането, нали?

Китридж се изсмя късо.

— Имахме ли време за това? Нали се занимавахме с още дузина други повреди.

Хейзъл вдигна масивната си ръка в знак на примирие:

— Добре, момчета и момичета, стига толкова. Може би наистина се престарахме. Честно казано, изненадахте ни, докъде успяхте да стигнете със завръщането към стартовата точка. Тъкмо мислехме да ви спретнем някой нов номер, че да стане по-интересно.

— Изсипахте ни цял коледен чувал, не ви ли стигна? — изръмжа Хюит.

— Истината е — продължи Патрик, — че всичките сте малко по-надъхани отколкото трябва.

— Изразът е уверени в себе си — отвърна му Ема.

— Което съвсем не е лошо — призна Хейзъл, — наистина е добре да сте уверени в силите си. Показахте добра работа като екипаж по време на симулацията миналата седмица. Дори Гордън Оуби каза, че сте го впечатлили.

— Сфинкса е казал това? — Китридж удивен повдигна едната си вежда.

Гордън Оуби беше директорът на Центъра за подготовка на астронавтите, човек толкова стряскащо мълчалив и самовглъбен, че едва ли някой от Космическия център „Кенеди“ можеше да каже, че го познава истински. По време на всяко съвещание по подготовка и управление на отделните мисии той просто заемаше мястото си, без да промълви думичка и въпреки това никой не се съмняваше, че в съзнанието му всеки детайл се запечатваше като на фотографска плака. Астронавтите изпитваха към него смесица от възхищение, почитание и немалка доза страх. Той притежаваше огромна власт по отношение на окончателния подбор на екипажите, с която можеше да създаде или провали кариерата на когото и да било. Ето защо фактът, че беше похвалил екипажа на Китридж беше наистина много добра новина.

Със следващото поемане на дъх Хейзъл срина пиедестала изпод нозете им.

— Въпреки думите си обаче — каза тя, — Оуби е много загрижен, че вие, момчета и момичета, възприемате всичко прекалено повърхностно. Сякаш всичко ви е като игра.

— И какво очаква Оуби да направим? — обади се Хюит. — Да се вманиачим в десетте хиляди начина, по които можем да се разбием и изгорим?

— Катастрофата не съществува само на теория.

Думите на Хейзъл, макар и изречени съвсем тихо, ги накараха да изпаднат в гробно мълчание. След „Чалънджър“, всеки един в Центъра за подготовка на астронавтите ясно съзнаваше, че беше единствено въпрос на време да се случи нова подобна трагедия. Никой астронавт, седнал в командната кабина на космически кораб, който всеки момент би могъл да експлодира като два и половина мегатонна бомба, няма правото да се държи предизвикателно към опасностите на професията си. Въпреки това, рядко някой говореше за смърт в космоса; да се обсъжда подобно нещо означаваше да се признае възможността то да се случи, възможността името ти да попадне в списъка на следващия „Чалънджър“.

Хейзъл разбра, че е изляла леден водопад върху самочувствието им. А това не беше добър начин да се сложи край на тренировката в симулатора, така че тя реши да смекчи тона.

— Казвам ви това, понеже виждам колко добре сте се сработили в екип. Доста работа имаме още, докато потеглите нагоре. До старта има още три месеца, а вече сте в отлична форма. И въпреки това, просто искам да ви изпратя още по-добре подготвени.

— С други думи — обади се Патрик от своя контролен пулт, — карайте я по-кротко.

Боб Китридж сведе глава в израз на престорено смирение.

— Да-а, прибираме се вкъщи и си навличаме власеницата — три дена пост, молитви и самобичуваме.

— Прекалената самоувереност е опасна — каза Хейзъл.

Тя стана от стола си и се обърна към Китридж. Ветеран от три космически полета, той бе с половин глава по-висок от нея и притежаваше уверената осанка на пилот от Военновъздушните сили, какъвто в действителност е бил преди. Хейзъл никога не бе чувствала страх или нещо подобно от своите астронавти. Независимо дали бяха ракетни инженери или герои от войната, те предизвикваха у нея едно и също майчинско чувство: да ги обучи така, че винаги да успяват да се завърнат живи от своите мисии.

Сега каза:

— Ти си изключително добър като командир, Боб, дотолкова, че си убедил екипажа си, че всичко е безкрайно просто и лесно.

— Не, те самите го правят да изглежда лесно. И това е, защото са добри.

— Ще видим. Общата тренировка в симулатора е във вторник, този път и с Холи и Хигучи на борда. Подготвили сме ви няколко съвсем нови нещица.

Китридж се ухили:

— Добре, опитайте се още веднъж да ни убиете. Но поне този път бъдете честни.

— Съдбата рядко е честна — сериозно каза Хейзъл. — Така че не го очаквайте от мен.

Ема и Боб Китридж бяха седнали в едно сепаре на бара „Нощен полет“ и на бира обсъждаха детайлно симулациите през изминалия ден. Това се бе превърнало в обичай, почти ритуал, който водеше началото си още преди единадесет месеца в общежитието им, когато за първи път се събраха и четиримата, като бъдещия екипаж на полет 162. Всеки петък вечер те се събираха в „Нощен полет“, който се намираше край шосе №1 до Космическия център „Джонсън“ и обсъждаха напредъка в обучението си. Преценяваха какво бяха направили както трябва, кое още се нуждаеше от усъвършенстване. Китридж, който лично бе избрал всеки един от екипажа си, бе главният инициатор на тези сбирки. Макар да работеха заедно повече от шестдесет часа на седмица, той сякаш никога не бързаше да се прибере. Според Ема това се дължеше на факта, че след неотдавнашния си развод Китридж сега живееше сам и просто се страхуваше да се прибере в празния си дом. Но щом го опозна повече, тя разбра, че тези срещи бяха просто неговият начин да удължи действието на адреналина, който работата му осигуряваше. Той просто живееше, за да лети. Четеше дебелите и сухи ръководства за космическите полети със совалки единствено за собствено удоволствие. Прекарваше всяка свободна секунда в полет с някой от самолетите „Т-38“2 на НАСА. Човек би казал, че направо ненавиждаше гравитацията, която сякаш циментираше краката му към земята.

Той не можеше да разбере защо някой от екипажа му можеше да поиска да си отиде вкъщи след края на тренировъчния ден и тази вечер изглеждаше леко потиснат, че само двамата стояха на обичайната си маса в бара. Джил Хюит беше отишла на пиано концерт на племенника си, а Анди Мерсър празнуваше вкъщи десетгодишнината от сватбата си. Единствено Ема и Китридж се бяха появили в уречения час и сега, след като анализираха симулациите през седмицата, помежду им бе настъпило дълго и неловко мълчание. Тъй като разговорът им бе чисто професионален, след анализа изведнъж бе секнал.

— Утре смятам да летя до Уайт Сандс — рече той. — Искаш ли да дойдеш?

— Не мога. Имам среща с адвоката си.

— Ще запрятате ръкави с Джак, така ли?

Тя въздъхна.

— Изглежда е дошъл моментът. Джак си намери адвокат, аз също. Този развод започна да ми прилича на „Влакът беглец“.

— Звучиш така, сякаш си решила вече.

Тя рязко тракна халбата си върху масата.

— Решила съм.

— Тогава защо още носиш халката му?

Тя сведе поглед към златната сватбена халка. После яростно се опита да я измъкне от пръста си, но откри, че не може да я помръдне. След като бе стоял на пръста й цели седем години, пръстенът сякаш се бе сраснал с плътта й и сега отказваше да бъде отстранен. Тя изруга и опита отново, като този път дръпна толкова силно, че металът ожули кожата, докато се изниза край кокалчето й. Ема сложи пръстена върху масата.

— Ето. Вече съм свободна жена.

Китридж се изсмя.

— Вие двамата сте много забавни — разводът ви трае по-дълго от моя брак. За какво толкова умувате, ако мога да попитам?

Тя изведнъж се отпусна уморено в стола си.

— За всичко. Признавам, че и аз имам вина. Преди няколко седмици седнахме и се опитахме да направим списък на всичките ни вещи. Да се разберем, кой какво иска. Обещахме си да се държим като спокойни и зрели хора. И какво мислиш, че стана — не бяхме стигнали и средата на списъка, а вече крещяхме като че сме на бойно поле. — Тя въздъхна. Всъщност, винаги беше така между нея и Джак. И двамата бяха еднакво упорити и жестоки в страстите си. За любов ли ставаше дума, или за война, помежду им непрестанно прелитаха искри. — Само по един въпрос постигнахме единодушие — каза тя. — Котката ще остане при мен.

— Късметлийка.

Тя го погледна.

— Някога съжалявал ли си за нещо?

— Имаш предвид развода ли? Никога. — Макар отговорът му да беше равен и безразличен, той сведе поглед, сякаш в опит да скрие истината, която и двамата знаеха: той все още не можеше да преживее провала на брака си. Дори човек толкова безстрашен, че да възседне милиони тонове взривоопасно гориво, можеше да страда от най-обикновен пристъп на човешка самота. — В това е проблемът. Аз най-накрая го разбрах — каза той. — Другите не ни разбират, понеже не могат да усетят мечтата. Онези, които остават съпрузи на астронавти са или светци, или мъченици. Или такива, на които не им пука дали сме живи, или не. — Тук той горчиво се изсмя. — Бони не беше мъченица. И не разбираше от мечти.

Ема се взря в сватбената халка, която блестеше на масата.

— Джак разбираше — меко каза тя. — Космосът беше и неговата мечта. Именно това съсипа всичко, разбираш ли? Аз заминавах, а той не можеше. Той беше онзи, който оставаше.

— Тогава е трябвало да порасне и да приеме реалността. Не всеки притежава всичко.

— Виж, наистина ми се иска да не говориш за него с подобно неодобрение.

— Ей, нали той сам се отказа?

— Какво друго му оставаше? Знаеше, че никой няма да го включи в екипаж. Щом нямаше да го пуснат да лети, какъв е смисълът да се числи към астронавтите?

— Приковаха го към земята, заради собственото му добро.

— Лекарски предположения. Щом имаш един камък в бъбрека, това съвсем не означава, че си инвалид.

— Добре, доктор Уотсън. Вие сте медицинското лице. Кажете обаче: вие самата бихте ли взели Джак в екипажа си? След като познавате медицинските му проблеми?

Тя замълча за момент.

— Да. Дори като медицинско лице, щях да го взема. Джак има доста добри шансове да се справи перфектно в космоса. Той е толкова способен, че направо не мога да си представя защо не искат да го пуснат горе. Аз може да се развеждам с него, но въпреки всичко го уважавам.

Китридж се усмихна и допи на един дъх халбата си.

— Но не можеш да кажеш, че си напълно обективна.

Тя понечи да възрази, но изведнъж разбра, че няма с какво да се защити. Китридж беше прав. Щом нещата стигнеха до Джак Макелъм, тя никога не можеше да бъде обективна.

Вън, сред топлата влажна нощ на Хюстън, тя спря на паркинга пред бара и погледна към небето. Заради яркото сияние от града, звездите бледнееха, но тя все пак успя да различи няколко познати съзвездия. Касиопея и Андромеда. Всеки път, когато ги погледнеше, тя си спомняше какво й бе казал Джак в една лятна нощ, когато лежаха рамо до рамо и гледаха към звездите. Тогава тя за първи път осъзна, че е влюбена в него. „Виж, Ема, небето е пълно с жени. Ти също си някъде там.“

Тя тихо каза:

— И ти, Джак.

После отключи колата си и седна зад волана. Пъхна ръка в джоба си и изрови оттам пръстена. Загледана в него, в сумрака на колата, тя си спомни седемте години брак, които той олицетворяваше. Брак, вече почти приключил.

Пусна халката обратно в джоба си. Усещаше лявата си ръка гола, незащитена. „Ще трябва да започна да свиквам с това“ — помисли си тя и завъртя контактния ключ.