Гравитация

25.Произходът

Беше 1 и 45 сутринта и очите на Джак се затваряха от умора, а буквите по екрана на компютъра се размазваха пред погледа му.

— Трябва да има още нещо — каза той. — Продължавай да търсиш.

Гретен Лиу, която бе седнала пред клавиатурата, хвърли към Джак и Гордън ядосан поглед. Тя спеше дълбоко, когато й се обадиха да дойде и на всичко отгоре бе забравила винаги готовия си за снимки фотоапарат и контактните си лещи. Двамата никога не бях виждали елегантната и изискана тяхна колежка, отговаряща за връзки с обществеността, толкова лишена от блясъка си, нито пък някога си я бяха представяли с очила. Тя бе сложила едни с дебела рамка и зад тях очите й изглеждаха огромни.

— Нали ви казвам, момчета, това е всичко, което мога да намеря. И почти никаква информация за Хелън Кьоних. Опитах и с „Океански изследвания“, но там имаше само обичайните публикации и новини от света на науката. А пък що се отнася до Палмър Габриел, сами се уверихте, че той не обича много-много обществения живот и славата. За последните пет години единственото място, където се появява името му в медиите, е на финансовата страница на списанието „Уолстрийт“. В статиите се говори за бизнес, за „Океански изследвания“ и за продуктите, произведени в този филиал. Никакви биографични данни. Не можах да намеря дори негова снимка.

Джак се отпусна тежко в креслото и разтърка очите си. Тримата бяха прекарали последните два часа в кабинета за връзки с обществеността в четене на всяка статия, открита в Интернет за Хелън Кьоних и „Океански изследвания“. Бяха прочели няколко дузини статии за компанията и нейните продукти, като се започне от шампоани, през лекарства, до естествени торове. Но за сметка на това при търсене на имената Кьоних или Габриел не излезе почти нищо.

— Пробвай пак с Кьоних — рече Джак.

— Вижте, нали вече опитахме с всички възможни варианти за изписване на името — възрази с досада Гретен. — Няма нищо.

— Тогава напиши Arachaeons.

Гретен въздъхна, написа името и натисна бутона „Търси“.

Върху екрана се изписа един обезкуражително дълъг списък със статии, написани по въпроса.

„Извънземни същества на Земята. Учените приветстват откритието на нова форма на живот.“ („Вашингтон Поуст“)

„Arachaeons предмет на нова международна конференция.“ („Маями Хералд“)

„Дълбоководни организми предлагат отговор на загадката на живота.“ („Филаделфия Инкуайърър“)

— Момчета, безнадеждно е — каза Гретен. — Ще ни отнеме цялата нощ докато прочетем всички статии в списъка. Предлагам да зарежем всичко и да поспим един-два часа, а?

— Чакай! — рече Гордън. — Смъкни надолу. — Той посочи към някакъв цитат в дъното на екрана: „Учен намира смъртта си при нещастен случай край островите Галапагос“. („Ню Йорк Таймс“)

— Островите Галапагос — повтори Джак. — Там, където доктор Кьоних е открила подвида Arachaeons. В цепнатината на огромна дълбочина.

Гретен кликна върху заглавието на статията и текстът се появи на монитора. Случката беше отпреди две години.

Джак рече:

— Името на кораба беше „Габриела“, нали?

Той и Гордън се спогледаха. Явно и двамата бяха забелязали съвпадението на имената Габриела, Палмър Габриел.

— Хващам се на бас, че корабът е собственост на „Океански изследвания“ и на борда е била Хелън Кьоних.

Погледът на Гордън се върна към монитора.

— Наистина интересно. А какво ти говори фактът, че Ейхърн е бил геолог?

— И какво от това? — попита Гретен и се прозя.

— Не ти ли се струва странно присъствието на геолог на борда на океански изследователски кораб?

— Ами, какво пък толкова, ще си проверява камъните на дъното на океана.

— Хайде да пуснем търсачката с неговото име.

Гретен въздъхна.

— Да знаете, заради вас изпуснах сладките си сънища тази нощ, ще трябва много да черпите. — Тя написа името Стивън Д. Ейхърн и натисна „Търси“.

На монитора излезе списъкът с документи, в които присъстваше името на учения, всичко на всичко седем на брой. Шест от тях бяха за смъртта му край островите Галапагос.

Седмата беше датирана една година преди нещастния случай.

Двамата мъже не откъсваха удивени погледи от монитора и известно време никой от тях не проговори.

После Гордън тихо каза:

— Това е, Джак. Това са се опитвали да скрият от нас.

Ръцете на Джак се сковаха, а гърлото му пресъхна. Той все още не можеше да откъсне поглед от думата, която им бе разкрила истината.

Тектити.

Домът на директора на Космическия център „Джонсън“ Кен Бланкеншип с нищо не се различаваше от редицата еднакви къщи в предградието на Клиър Лейк, където живееха повечето служители на Космическия център. Къщата бе доста голяма за сам човек и Джак забеляза осветения от силните лампи безупречно почистен и поддържан преден двор, където храстите от живия плет бяха подрязани толкова ниско, че приличаха на особен вид лилипути. Дворът беше ярко осветен в три часа сутринта. Бланкеншип бе известен не само с перфекционизма си, но и с граничещата с параноя мания за сигурност. „Най-вероятно в момента към нас сочат обективите на една-две камери“, мислеше си Джак, докато чакаха с Гордън да им отворят вратата. Наложи се да позвънят няколко пъти на звънеца, преди да забележат, че някъде от вътрешността на къщата светна лампа. Малко по-късно Бланкеншип се появи на вратата — един нов, дребен Наполеон, облечен в нощен халат.

— Момчета, три сутринта е — опита се да им се скара той. — Какво търсите тук?

— Трябва да говорим — рече Гордън.

— Да не би да ми се е повредил телефонът? Можехте поне да звъннете предварително.

— Не можем да си позволим да използваме телефон. Не и за това.

После всички влязоха вътре. Едва след като затвори вратата след себе си, Джак каза:

— Знаем какво е искал да скрие от нас Белия дом. Знаем откъде се е взела „Химера“.

Бланкеншип впери ококорен поглед в тях. От раздразнението, че го бяха събудили посред нощ не бе останала и следа. Той премести погледа си върху Гордън, сякаш да потърси потвърждение на думите на Джак.

— Онова, което разбрахме обяснява всичко — рече Гордън. — И строго секретните операции на ИИЗБА. И параноята в Белия дом. И фактът, че този организъм се държи в противоречие с всичко, с което нашите лекари са се сблъсквали в досегашната си практика.

— Какво разбрахте?

Този път Джак отговори на въпроса.

— Знаем, че в генома на „Химера“ има ДНК от човек, мишка и земноводно. Но ИИЗБА отказа да ни съобщи откъде идват останалите гени в генотипа на вируса. Отказаха да ни кажат какво всъщност е „Химера“ и откъде се е появила.

— Нали снощи ми казахте, че гадината е била изпратена в космоса като експеримент от „Океански изследвания“. И че била разновидност на Arachaeons.

— Точно това си и мислехме. Но Arachaeons са безвредни организми. Те не са способни да причинят заболяване у човека — ето защо експериментът е бил одобрен напълно от НАСА. Нещо обаче в тази разновидност на Arachaeons е било по-различно. Нещо, което „Океански изследвания“ отказаха да ни съобщят.

— Как така по-различно? Какво искате да кажете?

— Ами например откъде са били извадени тези Arachaeons. От Процепа край островите Галапагос.

Бланкеншип поклати глава.

— И каква е разликата?

— Тази разновидност Arachaeons е била открита от учените на борда на кораба „Габриела“, собственост на „Океански изследвания“. Един от тези учени, доктор Стивън Ейхърн, който също е участвал в експедицията на борда на „Габриела“ е бил взет в последния момент. Само седмица по-късно той е мъртъв. Едноместният му батискаф се заклещил на дъното на цепнатината и той се е задушил поради липса на кислород.

Бланкеншип нищо не каза, но очите му не се отделяха от Джак.

— Доктор Ейхърн е бил известен изследовател на тектити — продължи Джак. — Това са стъклоподобни парчета кристали, които се образуват при удара на метеорит в земната повърхност. Именно това е била и специалността на доктор Ейхърн. Геологията на метеорити и астероиди.

Бланкеншип продължаваше да мълчи. „Но защо не реагира? — питаше се Джак. — Не разбира ли какво означава това?“

— Компанията „Океански изследвания“ е взела доктор Ейхърн в експедицията до островите Галапагос, понеже е имала нужда от мнението на геолог — каза Джак. — Имали са нужда от потвърждение на това, което са открили на дъното на океана. Там е паднал астероид.

Лицето на Бланкеншип се изопна. Той се обърна и пое към кухнята.

Джак и Гордън го последваха.

— Ето защо Белия дом се е страхувал от „Химера“! — продължи Джак. — Знаели са откъде е дошла. Знаели са какво представлява.

Бланкеншип вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер. Секунда по-късно каза:

— Говори директорът на Космическия център „Джонсън“ Кенет Бланкеншип. Свържете ме моля с Джаред Профит. Да, зная колко е часът. Да, разговорът ми е от първостепенна важност, така че ако обичате, свържете ме с домашния му телефон… — Последва още няколко мига мълчание. След това той каза: — Те знаят. Не, не съм им казал аз. Разбрали са по други пътища. — Пауза. — Джак Макелъм и Гордън Оуби. Да, сър, тук са до мен, в кухнята ми. — Той подаде слушалката на Джак. — Иска да говори с теб.

Джак пое слушалката.

— Говори Джак Макелъм.

— Колко хора още знаят? — бе първото нещо, което го попита Джаред Профит.

Този въпрос подсказа на Джак колко важна и секретна бе информацията, която бяха открили.

— Нашите лекари. И няколко човека от природонаучния отдел. — Това беше неговият отговор, повече той нямаше да каже, не беше толкова глупав да назовава имена.

— Можете ли да го запазите в тайна? — попита Джаред.

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще се съгласите да ни съдействате. Да ни предоставите информацията, с която разполагате.

— Какво искате, доктор Макелъм?

— Пълни разкрития. Всичко, което сте научили за „Химера“. Резултатите от аутопсиите. Пълните данни от опитите ви.

— Ами ако откажем? Какво ще се случи?

— Тогава колегите ми в НАСА ще започнат да разпращат факсове на всяка от осведомителните агенции в страната.

— И какво точно ще им кажете?

— Истината. Че този организъм е с извънземен произход.

Последва дълго мълчание. Джак почти чуваше ударите на собственото си сърце в слушалката. „Дали бяхме уцелили? Действително това ли беше истината?“

Тогава Профит рече:

— Ще се разпоредя доктор Роман да ви каже всичко. Ще ви очаква в Уайт Сандс. — После линията прекъсна.

Джак затвори и погледна към Бланкеншип.

— Ти откога знаеш?

Мълчанието му допълнително подсили гнева на Джак. Той направи крачка напред, а Бланкеншип отстъпи към стената на кухнята.

— Попитах те, откога знаеш?

— Само от няколко дни. Заклех се да го пазя в тайна!

— Тези, които измряха горе бяха наши хора!

— Нямах избор! Всички бяха изпаднали в ужас. Белия дом. Военните. — Бланкеншип си пое дълбоко дъх и погледна Джак право в очите. — Ще разбереш за какво говоря, когато отидеш в Уайт Сандс.

20 август

Захапала единия край на турникета със зъби, Ема го притегна и вените на лявата й ръка се очертаха ясно, подобно на странни сини червеи, които пълзяха под бледата й кожа. После чевръсто бръсна лакътната подкожна вена два пъти с памука, напоен в спирт и премигна от убождането на иглата. Изпразни съдържанието на спринцовката наведнъж, като още преди да бе свършила освободи турникета от ръката си. Беше като някоя наркоманка, която едва бе дочакала да си удари дозата. Щом приключи с това, тя затвори очи и се отпусна, представяйки си как молекулите на гонадотропина като мънички звезди надежда поемаха нагоре по кръвния път към сърцето и белите й дробове, а после потичаха и се разпръсваха по артерии и капиляри. Представяше си как вече усеща въздействието им, как главоболието й отминаваше, а горещите пламъци на треската се уталожваха до тлеещи въглени.

„Още три дози, помисли си тя. Още три дни.“

След това си представи как се отделя от тялото си и се видя нейде отвисоко как се бе свила като мъртъв човешки зародиш, полегнал в ковчег. Едно балонче слуз се отдели от ъгълчето на устата й и се разкъса на няколко гърчещи се нишки, които напомняха личинките на муха.

Изведнъж тя отвори очи и осъзна, че беше заспала. Сънувала. Ризата й бе напоена с пот. Това бе добър знак. Означаваше, че треската й отшумяваше.

Тя разтри слепоочията си, докато се опитваше да прогони образите, които бяха дошли в съня й, но не успя; кошмарите и реалността се сляха в едно.

Съблече мократа от потта риза от себе си и си сложи една чиста, от шкафчето на Дайана. Въпреки кошмарните сънища, тази кратка дрямка я бе освежила, тя отново се чувстваше бодра и готова да се бори. Отплува към американската лаборатория и отвори всички файлове, в които имаше някаква информация за „Химера“. Вече знаеше, че това беше извънземен организъм. Тод я бе информирал за това, както и за всичко, което в момента НАСА знаеше за тази непозната форма на живот и бе прехвърлил всички файлове, в които се споменаваше за „Химера“ на бордовите компютри на станцията. Тя отново прегледа всеки един от тях, с надеждата за нова идея, за нов подход към проблема. Но всичко, което прочете, й се стори отчайващо познато.

Тогава отвори файла, където се съдържаше геномът на „Химера“. На екрана се разля безкрайната поредица от нуклеотиди, истинска бурна река, съставена от буквите А, Ц, Т, и Г. Ето го генетичният код на „Химера“ — или поне част от него. Онази част, която ИИЗБА бе решила, че може да предостави на НАСА. Тя не откъсваше поглед, като хипнотизирана, от редовете, които продължаваха да се изписват на екрана. Това беше същността на извънземната форма на живот, която растеше и се развиваше в тялото й. Това беше оръжието, с което тя можеше да победи врага си. Това бяха смъртоносните стрели, които щяха да убият „Химера“. Тук някъде беше ключът.

Ключът.

Изведнъж тя си спомни какво й бе говорил Джак при последния им разговор, когато бе размишлявал на глас за хормоните. „За да работи един хормон, той трябва да се свърже със специфичния рецептор в целевата клетка. Нещо като ключ, който търси правилната ключалка, която да отключи.“

„Но защо един хормон, произведен от бозайник, можеше да потисне репродукцията на една извънземна форма на живот? — питаше се тя. — Защо един извънземен организъм, толкова чужд на природните закони на Земята, ще притежава ключалките, където да могат да се мушнат нашите ключове?“

На монитора безкрайната поредица от нуклеотиди бе стигнала до края си. Тя гледаше премигващия екран и си мислеше за родените на Земята организми, чието ДНК е било атакувано от „Химера“. Чрез придобиването на нови гени тази форма на живот бе станала отчасти човек. Отчасти мишка. И отчасти земноводно.

Тогава тя реши да се свърже по интеркома с Хюстън.

— Трябва да говоря със специалист по естествените науки — рече тя.

— Тесен специалист ли трябва да е? — попита Капкома.

— Ами да, експерт по земноводните.

— Изчакай така, Уотсън.

Десет минути по-късно някой си доктор Уанг, специалист в отдела по естествени науки към НАСА, се включи в аудиовръзката.

— Добър ден, какъв е въпросът ви относно земноводните? — попита той.

— Да, искам да попитам за Rana pipiens, северната леопардова жаба.

— Какво точно ви интересува за нея?

— Какво се случва, когато приложите човешки хормони на леопардова жаба?

— Някой конкретен хормон ли имате предвид?

— Естроген, например. Или плацентен гонадотропин.

Доктор Уанг отвърна без секунда колебание.

— Земноводните като цяло са изключително чувствителни и фатално уязвими, когато се поставят в среда, богата на естрогени. Всъщност, доста оскъдни са изследванията на това тяхно поведение. Но според редица експерти, световната популация от жаби търпи определен упадък в потоци и езера, богати на естрогеноподобни субстанции.

— Какви по-точно естрогеноподобни субстанции?

— Някои пестициди например могат да имитират въздействието на естрогените. Те унищожават ендокринната система на жабите, като по този начин им отнемат възможността за възпроизводство и разпространение.

— Значи на практика те не умират?

— Не, просто не могат да се размножават.

— Жабите, конкретно, чувствителни ли са към тези вещества?

— О, да. В много по-голяма степен, отколкото бозайниците. Освен всичко друго, кожата на жабите е с висока водопропускателна способност, така че те като цяло са много чувствителни към токсини. Това всъщност е тяхната, ами да, тяхната ахилесова пета.

Ахилесовата им пета. Тя изведнъж замълча и се замисли за онова, което бе научила.

— Доктор Уотсън? — обади се Уанг. — Имате ли други въпроси?

— Да. Съществува ли болест или токсин, които да убият жаба, а да са напълно безвредни за човека?

— Мдаа, доста интересен въпрос. Когато нещата опрат до токсините, винаги дозата е от решаващо значение. Дайте малко арсеник на жаба и ще я убиете. Но арсеникът може да убие и човек, ако му се даде в по-голяма доза. После, разбира се, съществуват отделни болести, причинени от микроби, както и някои бактерии и вируси, които убиват само жабите. Не съм лекар, така че не мога да бъда напълно сигурен, че са безвредни за хората, но…

— Вируси ли? — прекъсна го тя. — Кои вируси?

— Ами, например ранавирусите.

— Никога не съм чувала за тях.

— Те са известни само на експертите по земноводни. Те се числят към така наречената група на ДНК вирусите. От семейството на иридовируса са. Смятаме, че те са причинителят на синдрома Едема16 при поповите лъжички. Жертвите му се подуват и умират от кръвоизливи.

— Значи изходът от болестта е фатален?

— И още как.

— А този вирус може ли да убие хора?

— Не зная. Не мисля, че някой може да ви отговори със сигурност. Зная само, че ранавирусът е изтребил цели популации от жаби по целия свят.

„Ахилесовата пета, помисли си тя. Открих я.“

Като е прибавила ДНК от леопардова жаба към генома си, „Химера“ е станала отчасти земноводно. Което означава, че е възприела и уязвимостта на земноводните организми.

Ема рече:

— Има ли някакъв начин да се сдобием с живи образци от този ранавирус? За да ги изпробваме срещу „Химера“?

Последва дълго мълчание.

— Разбрах — обади се накрая доктор Уанг. — Никой досега не го е пробвал. Никой дори не се беше сетил за…

— Вие можете ли да намерите вируса? — прекъсна го тя.

— Да. Знам два изследователски центъра в Калифорния, където работят с живи ранавируси.

— Тогава направете го. И се опитайте да се свържете с Джак Макелъм. Той трябва на всяка цена да узнае това.

— Той и Гордън Оуби току-що отлетяха за Уайт Сандс. Ще се опитам да се свържа с тях там.

Разпилените по пътя, изсушени от безмилостното слънце треви се издигаха в спираловидни стълбове, заедно с облаци бял пясък и пепел. Мъжете минаха покрай контролната будка, през телената мрежа, по която течеше високо напрежение и се отправиха към необозначената военна сграда. Джак и Гордън излязоха от автомобила и присвиха очи към небето. Цветът на слънчевия диск беше тъмнооранжев, размит от извисилия се високо, носен от вятъра прашен облак. Цветът на залеза, а не на обедното слънце. Двамата мъже бяха успели да подремнат малко преди да излетят от летището в Елингтън и сега Джак усети остра болка в очите, причинена от светлината на деня.

— Натам, господа — упъти ги шофьорът им.

Те тръгнаха след съпровождащия ги войник към входа на постройката. Този път военният ескорт бе любезен и изпълнен с уважение. Този път доктор Роман ги очакваше още на главния вход, макар да не изглеждаше особено щастлив, че ги вижда.

— Само вие можете да ме последвате, доктор Макелъм — каза той. — Мистър Оуби ще трябва да ви изчака тук. Такава беше уговорката.

— Аз не съм правил подобна уговорка — възрази Джак.

— Мистър Профит я направи от ваше име. Той е единствената причина да се намирате в тази сграда в този момент. И така, тъй като не разполагам с неограничено количество от време, предлагам да свършваме по-бързо с това. — С тези думи той се обърна и пое към асансьора.

— Върви — рече Гордън. — Аз ще те изчакам тук.

Джак последва Роман в асансьора.

— Първата ни спирка ще бъде в подземно ниво две — започна Роман. — Там държим нашите опитни животни. — Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха пред една стена от стъкло. Това беше панорамен прозорец.

Джак се приближи до него и надникна в лабораторията отвъд стъклото. Вътре имаше около дузина работници, облечени в скафандри за биологична защита. В клетките имаше маймуни и кучета. Точно до стъклената стена бяха наредени клетките с плъхове, чиито стени също бяха от стъкло.

Роман посочи към плъховете.

— Ще забележите, че над всяка клетка има етикет с датата и часа, в който са били заразени с „Химера“. Мисля, че не съществува по-красноречив начин да се опише смъртоносната природа на този вирус.

В клетката с надпис „Ден 1“ шестте плъха изглеждаха напълно здрави.

В клетката с надпис „Ден 2“ се наблюдаваха първите признаци на болестта. Два от шестте плъха се тресяха целите, а очите им бяха яркочервени от кръвоизливите. Останалите четири се бяха скупчили в един ъгъл и като че бяха изпаднали в летаргия.

— Първите два дни — каза Роман, — представляват фазата на възпроизводство на „Химера“. Както разбирате, това е абсолютно противоположно на онова, което става на Земята. Тук формите на живот обикновено първо достигат зрелост и едва тогава се възпроизвеждат. А „Химера“ първо се размножава и след това се развива. Делението се извършва с такава скорост, че през първите четиридесет и осем часа се образуват около стотина нейни копия. Отначало те са съвсем микроскопични и са невидими с невъоръжено око. Толкова малки, че човек обикновено ги вдишва или абсорбира през лигавичните си мембрани, без изобщо да разбере, че се е заразил.

— Значи те са заразни дори в този ранен стадий от развитието си?

— Заразни са през всеки стадий от развитието си. Единствено трябва да попаднат във въздуха. Обикновено това се случва около часа на смъртта на предната жертва или след като трупът се пръсне няколко дни след това. След като веднъж сте заразен с „Химера“, след като тя се е размножила в тялото на приемник, всяко отделно нейно копие започва да расте. Да се превръща в… — Той млъкна. — Не знаем всъщност как трябва да ги наричаме. Мисля, че яйчни торбички горе-долу покрива понятието. Тъй като в тях се съдържа жив организъм в ларвен стадий на развитие.

Джак премести поглед към клетката с надпис „Ден 3“. Там всички мишки се гърчеха в спазми, а крайниците им се мятаха безразборно във всички посоки, сякаш разтърсвани от непрестанни токови удари.

— По време на третия ден ларвите се развиват неимоверно бързо. Заемат мястото на мозъка по чисто физически причини — изяждат го и го изместват. А щом настъпи ден четвърти…

Те се преместиха към четвъртата клетка. Всички плъхове, с изключение на един бяха мъртви. Труповете не бяха извадени — просто си лежаха с вкочанени крака и зейнали уста. Оставаха още три клетки, където бе изложен целият процес на разлагане на тялото.

На петия ден труповете започваха да се подуват.

На шестия коремните им области бяха толкова уголемени, че кожата, опъната като на барабан, едва удържаше съдържанието им в себе си. От отворените очи и ноздри се процеждаше слузеста течност, която проблясваше на изкуствената светлина.

И през ден седми…

Джак се спря край стъклото, вперил поглед в клетката на седмия ден. Разкъсани останки от труповете се валяха по пода на клетката като сгърчена гума на пукнат балон — кожата на плъховете се бе пръснала от вътрешното напрежение и бе разкрила черния лигав бульон от смлени и разложени вътрешни органи. А върху муцуната на един от плъховете се бе настанила желатиноподобна маса от мътно прозрачни сферички, които трептяха.

— Това са яйчните торбички — рече Роман. — До този момент вътрешните кухини на трупа са били запълнени с тях. Те растат с удивителна скорост и се хранят с тъканите на приемника си. Храносмилат неговите мускули и органи. — Той погледна към Джак. — Запознат ли сте, докторе, с жизнения цикъл на осите паразити?

Джак поклати глава.

— Зрялата оса инжектира яйцата си в жива гъсеница. Ларвите се развиват и се хранят с кръвта и лимфата на своя приемник. И през цялото това време гъсеницата е жива. Отглежда като инкубатор чужда форма на живот, която я изяжда отвътре, докато накрая израсналите ларви пръснат своя умиращ инкубатор. — Роман отново погледна към мъртвите плъхове. — Тези ларви по същия начин се размножават и се развиват в тялото на жертвата, докато тя е още жива. И накрая убиват приемника. Множеството ларви, настанили се в черепната кухина и хранещи се със сивото вещество, увреждат капиляри и кръвоносни съдове и стават причина за мозъчни кръвоизливи. Тогава налягането отвътре нараства. Съдовете в очите се подуват и се пукат. Приемникът се оплаква от ослепяващо главоболие и цялостна дезориентация. Движи се залитайки, като пиян. И след три или четири дни е мъртъв. И въпреки това този организъм продължава развитието си и доизяжда трупа. Атакува неговата ДНК. Използва я, за да ускори еволюцията си.

— И накрая?

Роман вдигна поглед към Джак.

— Не знаем коя е крайната фаза. С всяко ново поколение „Химера“ прибавя част от ДНК на приемника си към своята ДНК. Тази „Химера“, с която в момента работим не е същата, с която започнахме. Геномът й стана по-сложен и комплексен. Организмът се усъвършенства.

„И се доближава все повече до човека“, помисли си Джак.

— Това е причината за високата степен на секретност по отношение на „Химера“ — продължи Роман. — В противен случай всеки терорист, всяка враждебно настроена държава ще може да иде до Процепа край Галапагос и да си вземе от тези неща. Този организъм в злонамерени ръце… — Гласът му заглъхна.

— Значи „Химера“ не е била създадена от човек, в лаборатория?

Роман поклати глава.

— Бе случайно открита в цепнатината. Извадена на повърхността на океана от екипажа на „Габриела“. Отначало доктор Кьоних е смятала, че е открила нов вид от Arachaeons. Вместо това, тя бе открила това. — Той хвърли поглед към гърчещата се маса от живи яйца. — В продължение на хиляди години те са били в капана на астероида, който е паднал в океана и е потънал на дълбочина шест хиляди метра. И това е задържало тяхното развитие. Случайност е, че астероидът е паднал в океана, а не на сушата.

— Сега разбирам защо сте решили да използвате барокамерата.

— През всичките тези години „Химера“ си е съществувала и живяла съвсем добронамерено в дълбините на цепнатината. Решихме, че ако възпроизведем условията, в които е живяла, ще можем отново да я „опитомим“, така да се каже.

— И успяхте ли?

Роман отново поклати глава.

— Само временно. Тази форма на живот е била напълно променена под въздействието на безтегловността. По някакъв начин, след като се е озовала на борда на Международната космическа станция, сякаш нещо е задействало мощната й репродуктивна способност. Може би тя е била изначално смъртоносна. Но просто е имала нужда от отсъствието на гравитация, за да се задейства отново тази нейна заложба.

— Колко време продължи действието на барокамерата?

— Заразените мишки вече десет дни са си живи и здрави, но докато се намират вътре в камерата. Щом извадим някоя от тях навън, заразата продължава развитието си с пълен ход.

— Ами ранавирусите? — Само преди час доктор Уанг от отдела по естествени науки в НАСА бе информирал накратко Джак за това. В същия този момент една пратка с този смъртоносен за земноводните вирус се намираше във въздуха, на борда на един от реактивните самолети на Въздушните сили, на път за лабораторията на доктор Роман. — Според нашите учени има голяма вероятност това да подейства.

— Теоретично, да. Но е твърде рано да мислим за изстрелването на совалка за станцията. Първо трябва да докажем, че ранавирусите действат, в противен случай бихме жертвали живота на още един екипаж. Нужно ни е време за изпробване на вируса. Поне няколко седмици.

„Ема не разполага с няколко седмици, мислеше си Джак. Тя има само три дни, разчитайки на гонадотропина.“

Потънал в мълчание, той бе навел глава и гледаше труповете на мъртвите плъхове. И яйцата, които проблясваха в слузестата си обвивка. „Да можех отнякъде да спечеля време.“

Време. Внезапно една мисъл се загнезди в съзнанието му. Той си спомни нещо, което Роман бе споменал преди малко.

— Нали казахте, че тече десетият ден, през който мишките в барокамерата са живи?

— Точно така.

— Но от катастрофата на „Дискавъри“, са изминали девет дни.

Роман избегна пронизващия му поглед.

— Планирали сте опитите с барокамерата още от самото начало. Което означава, че вече сте знаели с какво си имате работа. Още преди аутопсиите.

Роман се извърна и тръгна към асансьора. Изведнъж той се задъха, когато Джак го хвана за яката и го извъртя към себе си.

— Не е бил платен частен експеримент, нали? — извика Джак. — Нали?

Роман се опита да го отблъсне и отстъпи назад към стената.

— Военните са използвали „Океански изследвания“ като прикритие — продължи Джак. — Платили сте, за да изпратят експеримента в космоса вместо вас. За да се потули фактът, че този жив организъм представлява интерес за армията.

Роман запристъпва странично към асансьора. Към изхода.

Джак сграбчи мъжа за сакото.

— Не е било тероризъм. Всичко това е шибана, тъпа ваша грешка!

Лицето на Роман стана мораво.

— Не мога… не мога да дишам!

Джак го пусна и Роман се свлече край стената, тъй като краката му внезапно бяха омекнали. Секунда-две той не можа да проговори, а само стоеше отпуснат на пода и се опитваше да си поеме дъх. Когато най-после успя, онова, което излезе от устата му бе слаб шепот.

— Нямаше никакъв начин да разберем какви щяха да бъдат последиците. Нито как ще го промени безтегловността…

— Но сте знаели, че е извънземно.

— Да.

— И сте знаели, че това е „Химера“. Че вече има ДНК от земноводно.

— Не. Това не го знаехме.

— Не ми ги пробутвайте тия.

— Нямаме никаква представа откъде се появи жабешка ДНК в генома на вируса. Вероятно се е случило в лабораторията на доктор Кьоних. Може би е някаква грешка. Тя бе жената, която откри организма в Процепа и която в крайна сметка разбра какво всъщност бе открила. „Океански изследвания“ знаеха, че ще се заинтересуваме. Все пак ставаше въпрос за извънземен организъм — разбира се, че се интересувахме! Министерството на отбраната покри разноските за експериментите им с „КС-135“. Ние платихме мястото на борда на космическата станция. Не можеше да отиде горе като военна пратка. Щяха да възникнат твърде много въпроси, трябваше да минава през одобрението на доста комисии. НАСА също щеше да се запита защо военните се интересуват толкова от някакъв си безвреден океански организъм. Но никой не задава въпроси в частния сектор. Така че „Химера“ замина като платен частен експеримент със спонсор „Океански изследвания“ и доктор Кьоних като главен изследовател.

— Къде е доктор Кьоних, между другото?

Роман бавно се изправи на крака.

— Тя е мъртва.

Тази информация стресна Джак.

— Как така? — меко попита той.

— Нещастен случай.

— И смятате, че ще ви повярвам?

— Това е истината.

Джак впи поглед за момент в Роман и после реши, че той наистина не лъжеше.

— Случи се преди повече от две седмици в Мексико — обясни Роман. — Малко след като тя напусна „Океански изследвания“. Таксито, в което се е возила, е катастрофирало. И тя, и шофьорът са загинали на място.

— Ами нахлуването на ИИЗБА в лабораторията й? Не сте били там, за да разследвате случая, нали? Отишли сте, за да унищожите всички нейни книжа, документи и записки.

— Все пак става дума за извънземна форма на живот. Един организъм, който е много по-опасен, отколкото ние можем да си представим. Да, експериментът беше грешка. Катастрофа. Но представете си какво би се случило, ако тази информация изтечеше в света на терористите?

Ето защо и НАСА е била държана в неведение. И защо истината никога не можеше да бъде оповестена.

— А между другото не сте видели още най-лошото, доктор Макелъм — каза Роман.

— Какво искате да кажете?

— Искам да ви покажа още нещо.

Те се качиха в асансьора и слязоха на следващото ниво, на трети подземен етаж. Надолу, към царството на Хадес, помисли си Джак. Щом отново излязоха от асансьора, се озоваха пред стъклена стена, отвъд която се виждаше друга лаборатория, в която се разхождаха още служители в скафандри.

Роман натисна бутона на интеркома и каза:

— Бихте ли извадили образеца?

Една от лаборантките кимна. После прекоси пространството до един стоманен свод с метална врата, завъртя тежката топка, която отключваше шифъра на ключалката и изчезна зад нея. Когато отново се появи, тя тикаше неголяма количка, върху която лежеше стоманен контейнер. Жената спря пред тях.

Роман кимна с глава.

Тя отмести резето на стоманения контейнер и извади отвътре един плексигласов цилиндър, който постави върху плота на количката. Съдържанието на цилиндъра се носеше плавно нагоре-надолу в прозрачна формалинова баня.

— Открихме това в гръбначния стълб на Кеничи Хирай — обади се Роман. — Прешлените са го предпазили от силата на инерцията при аварийното приземяване на „Дискавъри“. Когато го извадихме, то все още беше живо — или поне отчасти.

Джак се опита да каже нещо, но откри, че не може да изговори и звук. В ушите му бучеше само шумът на вентилаторите и тътенът на собствения му пулс, докато не откъсваше ужасен поглед от съдържанието на плексигласовия цилиндър.

— В това се превръщат ларвите — рече Роман. — Това е следващата фаза.

Сега той разбра. Причината за секретността. Онова, което бе видял, онова, което бе съхранено във формалин, сгърченото в онзи цилиндър бе обяснението на всичко. Макар че по него си личаха някои следи от увреждане на тъканта, докато е било изваждано от гръбначния стълб, основните му черти бяха очевидни. Лъскавата кожа на земноводно. Опашката на попова лъжичка. И зародишната извивка на гръбнака — нещо, което не бе характерно за земноводните, а далеч по-ужасяващо, заради генетичния си произход, който бе ясно различим. Приличаше на бозайник, помисли си Джак. Може би дори на човек. Действително, вече бе започнало да наподобява на приемника си.

Ако това нещо атакуваше различни земни видове, то щеше отново да промени външния си вид. Щеше да атакува ДНК-то на всеки земен организъм и можеше да възприеме всяка форма. И може би в крайна сметка не би му бил необходим приемник, за да се развие и размножава. Може би щеше да се превърне в самостоятелен организъм, способен да оцелява при всякакви условия. Може би дори щеше да притежава разум.

И Ема бе жив инкубатор на тези неща, тялото й бе като майчин пашкул, в който растяха и от който се хранеха.

Джак потрепери, застанал на ръба на самолетната писта и загледан в голата пустиня наоколо. Военният джип, който ги беше докарал дотук с Гордън, сега представляваше малък прашен стълб далеч на хоризонта. Ярката бяла светлина на слънцето блесна, жегна очите му и те се насълзиха, в резултат на което за известно време пустинята се размаза пред погледа му, сякаш се намираше под водата.

Джак се обърна към Гордън.

— Няма друг начин. Трябва да го направим.

— Могат да се случат толкова неща.

— Винаги съществуват тези възможности. По време на всеки старт, винаги нещо може да се обърка. Пък и какво му е различното на този?

— Нямаме резервни планове. Нямаме варианти за действие. Зная с какво си имаме работа — с обикновена ракета, дело на каубои мераклии.

— Което го прави напълно възможно. Какво им беше мотото? „По-малък, по-бърз, по-евтин“.

— Добре — рече Гордън, — да кажем, че не се взривиш още на ракетната площадка. Да кажем, че и Въздушните сили не те отстрелят във въздуха. Дори да успееш да се качиш горе, големият въпрос е: Ще подейства ли ранавирусът или не?

— От самото начало, Гордън, има едно нещо, на което не мога да си отговоря: Откъде се е взела ДНК на жаба в генома на „Химера“? Как така „Химера“ е усвоила гените на жаба? Според Роман това било случайност, грешка, която се е случила в лабораторията на доктор Кьоних. — Джак поклати глава. — Аз обаче изобщо не смятам, че е грешка. Мисля, че Кьоних нарочно е пъхнала тези гени там. Нещо като предпазна мярка.

— Не разбирам.

— Може би жената е мислила за бъдещето, за възможните опасности. Какво би се случило, ако тази форма на живот се промени в условията на безтегловност. Така че ако „Химера“ излезе от контрол, тя просто си е осигурила метод, с който да я убие. Нещо като странична вратичка, заобикаляща цялата устойчивост на организма на толкова много други лекарства. И така.

— Жабешки вирус.

— Ще подейства, Гордън. Ще видиш, че ще подейства, залагам си живота за това.

Един прашен стълб се издигна между тях и понесе със себе си пепел, пясък и стари хартии. Гордън се обърна и погледна към самолетната писта, където ги очакваше техният „Т-38“, с който бяха долетели от Хюстън. После въздъхна дълбоко.

— Знаех си, че ще кажеш това.