Гравитация

28.Океанът

Една падаща звезда проряза ярка дъга в небето и се разби на няколко малки искрици. Ема възхитена си пое дъх от прохладния бриз, повял над залива Галвестоун. Родната й планета, изобщо, всяко нещо, с което бе свикнала през годините, сега й се струваше някак ново и необичайно. Необятната панорама на небето. Повдигането на палубата, където бе легнала, от вълните. Тихият плисък на вълните, разбиващи се о корпуса на „Санеке“. Толкова дълго бе лишена от тези прости и съвсем земни усещания, че дори само полъхът на бриза, който погалваше нежно лицето й, бе истинско съкровище за нея. По време на карантината на борда на Космическата станция тя често поглеждаше към Земята с носталгия по мириса на млада трева, вкуса на соления вятър или топлината на пръстта под босите й крака. Бе си мислила: „Когато се прибера вкъщи, ако изобщо някога се прибера на Земята, никога няма да я напусна“.

И ето, тази вечер тя се радваше на ароматите и гледките на Земята. И все пак не можа да се въздържи да не погледне замечтано нагоре към звездите.

— Искала ли си някога да се върнеш отново? — попита я Джак, толкова тихо, че думите сякаш се сляха с вечерния бриз. Той бе легнал до нея на палубата, обгърнал ръката й в своята и вперил поглед в нощното небе. — Минавало ли ти е през ум например: „Ако сега ми предложат да се кача пак горе, веднага ще тръгна?“.

— Всеки ден — измърмори тя. — Не е ли странно? Когато бяхме горе, непрестанно говорехме какво ще направим като се приберем на Земята. А сега сме си тук и въпреки всичко не можем да не мислим да се върнем там.

Тя прокара пръсти през по-късата си коса, която сега израстваше в стряскащ сребърен кичур. Усети възлестия белег, където скалпелът на Джак бе разрязал скалпа и външната черепна ципа. Така тя никога нямаше да забрави онова, което бе преживяла на борда на станцията. Един вдълбан в плътта й ръкопис на вечния ужас. И въпреки това тя отново поглеждаше към небето и усещаше как в нея се надига същият неутешим копнеж по него.

— Мисля, че никога няма да спра да се надявам за още един полет нагоре — рече тя. — Както моряците копнеят за морето. Няма значение, колко ужасни бури са преживели.

Тя обаче никога нямаше да се върне в космоса. Тя бе като моряк, прикован към суша, заобиколена отвсякъде с море, хем съблазнително, хем забранено и недостъпно. По същия начин космосът бе завинаги недостижим за нея, заради „Химера“.

Макар лекарите в Космическия център „Джонсън“ и ИИЗБА да не откриха никакви следи от инфекция в тялото й, никой не можеше да каже със сигурност, че „Химера“ е напълно изкоренена. Може би тя просто бе задрямала, като благодушен гост в някое нейно ъгълче. Никой в НАСА не смееше да предположи какво би се случило, ако тя отново се върнеше в космоса.

Така че тя никога нямаше да се върне. Вече бе станала астронавт призрак, все още се числеше към тях, но без никаква надежда за нов полет. Нека останалите преследват мечтата си. На борда на станцията вече имаше нов екипаж, който в момента довършваше ремонта и почистването, което тя и Джак бяха започнали. Следващия месец на борда на „Колумбия“ щяха да бъдат доставени в орбита и последните резервни части за повредения основен корпус и слънчевите панели. Международната космическа станция нямаше да умре. Твърде много човешки живота бяха жертвани, за да бъде тя реалност; да я зарежат би означавало, че тези жертви са били напълно безсмислени.

Още една падаща звезда проряза небето над тях и постепенно изгасна като догарящ въглен. И двамата зачакаха с надежда следващата. Другите хора, когато виждаха падащи звезди, може да ги смятаха за поличби, или за ангели, които прелитат по небосклона, разперили криле, или просто като повод да си пожелаят нещо. Ема виждаше в тях онова, което всъщност бяха: парчета космически прах, безпътни пътешественици, идещи от дълбините на безкрайния леден космос. И все пак това, че представляваха обикновени парчета скала или лед, не ги правеше по-малко вълнуващи.

Тя килна назад глава и отново се вгледа в небето, когато „Санеке“ изведнъж се надигна от една вълна на прилива, при което Ема почувства за миг объркващото усещане, че звездите внезапно се бяха втурнали към нея и че тя се носеше с невероятна скорост през пространството и времето. Затвори очи. И без никаква видима причина сърцето й яростно заби от необясним и сковаващ ужас. Усети ледената пот по лицето си.

Джак докосна разтрепераната й ръка.

— Какво има? Студено ли ти е?

— Не. Не, не ми е студено… — Тя с мъка преглътна. — Изведнъж се сетих за нещо ужасно.

— Какво?

— Ако ИИЗБА са прави, ако „Химера“ наистина е дошла на Земята с астероид — тогава това е доказателство, че във Вселената има живот.

— Да. Така е.

— Ами ако е разумен?

— „Химера“ бе твърде малка, примитивна. У нея нямаше разум.

— Но онзи, който я е изпратил, може би има — прошепна тя.

Джак притихна до нея.

— Колонизатор — тихо каза той.

Като семената, носени от вятъра. Където и да се озове „Химера“, на която и да е планета, в която и да е слънчева система, тя с лекота може да зарази местните видове. Ще вгради от техните ДНК в своя собствен геном. На нея няма да й трябват милиони години еволюция, за да се адаптира към новия си дом. Тя бързо ще се сдобие с всички генетични инструменти, необходими за нейното оцеляване от видовете, които вече са се приспособили.

И щом веднъж се установеше, след като веднъж завинаги станеше доминиращ вид на тази планета, тогава какво? Каква щеше да бъде следващата й стъпка? Не знаеше. Отговорът, мислеше си тя, може би е скрит в онези части от генома й, които останаха неидентифицирани. Онези поредици от нуклеотиди, които и до днес останаха мистерия.

Нов метеорит се стрелна в небето и им напомни, че вселената се намираше във вечно движение и бе вечно променяща се. Земята представляваше само един самотен пътник в необятния космос.

— Ще трябва да се подготвим — каза тя, — преди следващата „Химера“ да ни навести някой ден.

Джак се изправи и погледна към часовника си.

— Става хладно — рече той. — Да се прибираме вкъщи. Гордън ще излети от място като балистична ракета, ако утре изпуснем пресконференцията.

— Никога не съм го виждала да си изпусне нервите.

— Защото не го познаваш така, както аз го познавам. — Джак започна да дърпа фала и голямото платно изплющя на вятъра. — Той е на път да се влюби в тебе, знаеш ли?

— Горди? — Тя се засмя. — Не мога да си представя.

— А знаеш ли аз какво не мога да си представя? — тихо каза той и я придърпа до себе си в предната част на яхтата. — Че някой мъж може да не се влюби в тебе.

Вятърът внезапно се засили, напълни платното и понесе „Санеке“ право напред през вълните на залива Галвестоун.

— Дръж се — извика Джак. И стисна руля, преди да завърти носа на запад. Вече не звездите го водеха, а светлините на брега.

Светлините на техния дом.