Харем

95.

Топкапъ сарай, 1558

„В името на Всевишния, да бъде вечно царството Му! В името на свещените чудеса на Мохамед, да се слави името Му! До теб, който си Султан на султаните, Суверен на суверените, Божията сянка на земята, Господарят на Бяло и Черно море, на Румелия и Анадола, на Карамания и на земите на румите, на Диарбекир, Кюрдистан и Азербайджан, на Персия, Дамаск, Алепо, Кайро, Мека, Медина, Йерусалим, на цяла Арабия, на Йемен и на много други земи, които моите благородни прадеди и славни предшественици — нека Бог бди над гробовете им! — са завладели със силата на своите оръжия и които моето августейшо величество е покорило със своя огнен и всепобеден меч, Султан Сюлейман Хан, син на Султан Селим Хан. Татко.

След поредица от вербални и писмени комуникации се обръщам към моя Господар с молба да се застъпи за мен и да ме подкрепи срещу онези, които се осмеляват да разпространяват злословия по мой адрес. Бог знае, че никога не съм търсил лични облаги, за разлика от други, които са си спечелили популярност сред войниците и улемата, за да се издигнат и да се осмелят да съперничат на благословения ни баща. Аз съм безсилен срещу тяхната конспирация, аз, който никога не съм искал нищо друго, освен да ти служа. Всичко, което имам на този свят, е твоята любов и тази на благородната ми майка. Съдбата ми е изцяло в твоите ръце. И все пак, въпреки че не се опитвам да настройвам еничарите и не се мятам на коня си при първа възможност, аз съм зависим от онези, което заговорничат срещу мен. Зная, че никога не бих могъл да засенча ярката светлина, която хвърляш над целия свят.

Силно се притеснявам за твоята сигурност, господарю мой. До мен всекидневно достигат вести, че собственият ми брат е бил забелязан да влиза в Портата, преоблечен и преобразен, да разговаря с еничарите в техните бараки и да сее семето на размирици и бунт. Моля се тези новини да не се окажат верни, тъй като за мен няма покой, докато знам, че моят велик благодетел е в опасност…“

Сюлейман захвърли писмото настрани и отчаяно простена. Изглеждаше посивял и смален върху своя златен трон, свит между двата златни лъва, все едно, че беше тяхна плячка, а не техен господар. Рустем мълчаливо чакаше, лицето му бе безизразно.

— Моли ми се като някоя жена! — процеди Сюлейман.

— Страхува се от Баязид.

— И би трябвало. Баязид е лъв. Истински гази.

— Така е, господарю.

— Какво ти донасят шпионите ти за Селим? Продължава ли да се налива с вино?

— Прекарва цялото си време на масата. Или в ловуване.

Сюлейман махна нетърпеливо с ръка.

— И иска аз да го предпазя от Баязид!

— Когато му дойде времето, Баязид ще му отнеме трона, господарю.

— Когато умра, нека Господ решава.

Сюлейман притвори очи. Беше се надявал, че по някакъв начин ще успее да сложи край на кръвопролитията, съпътстващи всяко унаследяване по линията на османлиите, но с екзекутирането на Мустафа само ги беше направил по-сигурни. Имаше една стара поговорка: „Което трябва да стане, ще стане.“ Баща му беше убил, за да се качи на трона. Изглежда, че и синовете му щяха да сторят това, независимо от всичките му усилия.

Не разбираше защо тези младежи така упорито се стремяха към властта. Той самият никога не го беше правил. Едно от най-големите му разочарования беше, че баща му не бе живял достатъчно дълго. През последните години мантията на газите бе тегнала върху плещите му като парещ ярем.

Заради трона бе загубил не само Мустафа, но и Джихангир. Защо се беше обесил недъгавият му син? От мъка по доведения си брат ли? Или защото се страхуваше до смърт от собствения си баща?

Опита се да отблъсне тази мисъл. Рустем търпеливо го наблюдаваше. Сюлейман кимна по посока на свитъка.

— Има ли поне троха истина в твърденията на Селим? Бил ли е наистина Баязид в Стамбул?

— Шпионите ми не са ми докладвали за подобно нещо — отвърна Рустем.

Сюлейман мрачно кимна. Щом Рустем не знаеше нищо по въпроса, значи не беше се случвало. И въпреки това в думите на Селим имаше зрънце истина. Баязид беше заел мястото на Мустафа като любимец на еничарите. Така трябваше да бъде, разбира се. Един султан не можеше да завземе трона без тяхна помощ. Но това представляваше и опасност, ако Баязид загубеше търпение.

— Кой да бъде, Рустем? Селим е по-големият. Тронът трябва да е негов. Той е шахзаде.

— Баязид е единственият избор, господарю — рече Рустем.

Сюлейман кимна. Напълно в природата на Рустем беше да е безпристрастен по политически и финансови въпроси. През последните няколко години воднянката доста го беше засегнала и крайниците и лицето му бяха подпухнали, но очите му си бяха същите — хладни и сиви. В сметките му не влизаше да взема решения под влияние на чувства.

— Баязид не те обича, Рустем.

— Няма да съм още дълго жив, за да се страхувам от него, господарю.

Беше типично за него да говори толкова спокойно за собствената си смърт.

— Ако очакванията ти се окажат погрешни, Рустем, ще те натоваря с една последна мисия. Когато умра, искам незабавно да изпратиш един чауш в Маниса, за да каже на Селим бързо да тръгне към Стамбул. — Той смръщи вежди, беше се обадила подаграта му с пронизваща остра болка в коляното. — После ще изпратиш втори чауш при Баязид — на още по-бърз кон — и ще му кажеш, че тронът принадлежи на по-достойния. В отговор Баязид без съмнение ще се отнесе благосклонно към теб, щом веднъж стане падишах.

— Ще стане така, както заповядваш, господарю.

Значи беше решено, помисли си Сюлейман. Аллах ще прояви волята си. Той беше направил всичко, на което беше способен. Беше написал законите, които щяха да предопределят бъдещето на империята. Може би тя все пак щеше да оцелее независимо дали следващият и владетел ще е войнолюбец, или пияница, ако се стигне дотам.

И все пак, това щеше да е истинското му наследство, осъзна той: двама синове, биещи се помежду си за една империя като лешояди, кълвящи очите на още неизстинали трупове. Може би винаги ще е така.

Аллах да му е на помощ!

Пера

Той седеше сам до камината в голямата приемна и гледаше замислено в дънерите, горящи зад металната решетка. Джулия приближи, застана зад него и сложи ръка на рамото му.

— Изглеждаш угрижен.

— Мислех си… Мислех си какво ли ще се случи, когато Сюлейман вече не е султан.

— Да не си чул някакви слухове?

— Той е стар и болен. Управлявал е Високата порта цели трийсет и осем години. Никой не живее вечно. Дори Сянката на Аллах на земята трябва да умре един ден.

Джулия се усмихна.

— Предполагам, че ще ти липсва.

Лудовичи също се усмихна.

— Аз съм най-обикновен търговец. Ако искат, могат да направят султан и някоя камила, все ще ми е тая. Но промените и чувството за несигурност ме изнервят. Искам винаги да съм наясно кого да подкупя и с колко.

— Кой ще го наследи, Лудовичи?

— Предполагам, че Хурем ще има думата при този избор.

— Може самата тя да се провъзгласи за султан!

Лудовичи се засмя.

— Съмнявам се, че дори тя е способна да постигне това. Не, трябва да е Баязид. Как би могъл Селим да седне на трона? Този човек е абсолютен развратник. От него може да стане бей на Алжир — но султан? Дори аз не бих пожелал на турците подобно нещастие. — Един сух дънер пропука в огъня. — Може би бих го пожелал на венецианците, но на турците — не.

— Ами Рустем паша?

— Баязид по-скоро би скочил във врящ казан, отколкото да го преизбере за велик везир. Пък и той също остарява. Скоро всичко ще се промени. Ще имаме нов султан и нов везир. За известно време може дори да се помъчат да спазват закона и тогава бизнесът ми сериозно ще пострада.

Вятърът изфуча и раздрънка прозорците, въглените в камината просветнаха.

— Знам, че ще продължиш да преуспяваш, Лудовичи.

— Може би. Но тази неизвестност ме притеснява. Човек никога не може да е сигурен каква ще бъде следващата стъпка на османлиите. Диванът е гнездо на змии, Джулия — никой не знае какво ще се излюпи от него.

Топкапъ сарай

Върху кубетата на двореца проблясваше тънка коричка лед. Слънцето светеше на чистото синьо небе, но не топлеше. Хурем подуши северния вятър, надявайки се да долови аромата на степите, но той бе толкова безстрастен, колкото черните води на Босфора. Тя потръпна и се уви още по-плътно в хермелиновата си роба, макар че напоследък нищо не можеше да я стопли. Остаряваше.

Тя намести стъпалата си под мангала, но сякаш вече бе загубила способността да усеща топлината. Загледа се навън през решетките на прозореца — отново на север, отвъд Черно море, към степите, скрити нейде зад виолетовия хоризонт. Затвори очи и духът й се отдели от старото тяло, полетя свободно над водата и кервансарая в Юскудар. Юскудар! Да, тя го помнеше. Каменният хан с фонтан отпред, откъдето бе дошла преди трийсет и пет години. Видя се като младо момиче с меднозлатиста коса, с горчива омраза в устата и дързост в погледа. Засмя се. Каква беше само! Трябваше да я хвърлят за храна на рибите в Босфора! Как бе успяла една подобна упорита негодница да се превърне в кадъна?

Но сега онова момиче беше далеч пред нея, чак до хоризонта. Духът й продължаваше да се рее, а под нея се ширеше Кара Дениз, Черно море, повърхността му беше като стоманено острие, върху което като мънички песъчинки тъмнееха карамусалите. После тя отново се понесе като черна врана над твърдата земя, а под себе си видя племето на кримските татари, над палатките им и закритите с черджета каруци. Жените дояха кози и овце, мъжете препускаха към тях през степите. Тя им помаха. Майка й вдигна поглед от вимето на козата, която доеше, и й махна в отговор.

Хурем затича към нея. Смееше се.

Баща й също се смееше. Вдигна я със силните си ръце на седлото на своя жребец и препусна през обраслите с тръстика острови на бащицата Днепър, покрай издигащите се куполи и минарета на джамиите и катафалките. Пред тях се простираше огромен град от палатки и коне, чуваха се флейтите на циганите…

— Господарке!

Хурем се стресна в съня си, тялото й се стегна, сякаш някой бе забил нажежен до бяло нож в плътта й. Сърцето й лудо биеше, лицето й беше покрито с пот. Муоми стоеше надвесена над нея и разтърсваше ръката й.

— Какво има? — попита Хурем.

— Ти викаше, господарке. Всичко наред ли е?

— Спях — отвърна Хурем и й се стори, че чак ще се задави от разочарование.

— Добре ли си, господарке? — попита я Муоми равно, без следа от загриженост.

— Върви си.

Муоми се поклони и излезе от стаята.

Раменете на Хурем увиснаха уморено и тя заплака тихо. Не беше искала да се връща. Осъзна, че в съня си се беше чувствала щастлива — първото истинско щастие, което изпитваше, откакто бе дошла тук. И беше изпитала топлина. Борбата й за надмощие над всички останали жени не й беше донесла нищо. О, в началото, когато Сюлейман я беше избрал, тя бе усетила огромно облекчение. По-късно, когато бе отстранила Гюлбехар, се бе изпълнила с хладно задоволство — макар че и това не беше кой знае какво постижение. Но в живота й липсваше истинско щастие. Може би защото не жените бяха нейните истински врагове, а мъжете.

И Сюлейман. Продължаваше да го мрази със същата сила както в онзи ден преди трийсет и пет години, когато я беше избрал. Не, дори и преди това го мразеше. От първия ден, в който я бяха заробили, от деня, в който я бяха отвели от селото й с вериги около китките. Омразата й не беше отслабнала през годините, в които се беше сдобивала с власт, когато бе печелила безрезервната му привързаност. Продължаваше да тлее дълбоко в душата й, горчива зелена отрова, все така силна и смъртоносна, както навремето.

Но не студът и спомените й бяха причина за мрачното й настроение, а славеят. Беше й подарък от Сюлейман. Беше й го дал в деня на тяхната сватба. Птичката беше затворена в кафез от кедрово дърво, инкрустирано с перли и оникс и оттогава не беше спирала да пее. Тази сутрин я беше намерила да лежи, студена и неподвижна. Нежно я беше взела в шепи, беше я извадила от кафеза и се беше взряла в немигащото и око.

Първата й реакция не беше на скръб, а на паника. Докато я гледаше, птичката запя за последен път.

Беше си мислила, че един ден може да стане валиде, майка на следващия султан. Тогава щеше да изпита истинската власт. Селим щеше да е лесен за манипулиране. След като се беше отървала от Мустафа, не беше си и помисляла, че може да не доживее да види някой от синовете си на трона. До този момент.

Досега.

Но това вече нямаше никакво значение за нея. Тя си оставаше само една робиня и нищо повече.

Робиня на Сюлейман.

Но още имаше време да запрати проклятието си над дома на османлиите и тяхното арогантно мъжко семе. Щеше да си отмъсти — сладко правосъдие, на което щеше да се радва от гроба в продължение на десетилетия, а може би дори — векове.

Да, да. Разбира се. Те искаха Баязид. Ако синовете й бъдеха оставени да разчитат само на себе си, Баязид със сигурност щеше да надделее над бедничкия дебелак Селим в състезанието за трона. Баязид беше силният, лидерът, войнът.

Що се отнасяше до Селим, той почти сигурно беше син на един бял евнух.

Така че щеше да им даде Селим.

Муоми се втурна в стаята. Когато видя господарката си будна, се свлече неохотно на колене пред нея.

— Господарке, стори ми се, че отново те чух да викаш.

— Смеех се, Муоми.

— Смееше ли се, господарке?

— Да, смеех се, малка Муоми. Изведнъж отново се стоплих. Вземи мангала и го премести до вратата. Мисля, че усещам наближаването на пролетта във въздуха.

Куполите и минаретата на джамията Сюлеймание се издигаха към небето като планина от сив мрамор — молба за милост към Аллах, отправена от един-единствен човек, материализирана в камък. Около нея имаше и други постройки — кухня за бедни, болници, обществени бани, кервансарай, библиотека, медресе, училища и градини; имаше и четири университета, в които преподаваха най-добрите професори по теология и закони в цялата империя. Стойността на целия комплекс беше седемстотин хиляди дуката, кралски откуп, и представляваше опит на един султан да изкупи вината си на убиец, лишил от живот собствения си син.

Може би.

Сюлейман гледаше към джамията от прозореца на Хурем, отпуснал ръце върху раменете на любимата си съпруга.

— Величествена е, господарю. След хиляда години хората ще я гледат и ще съжаляват, че не са се родили във време като нашето.

— Може би, малка роксолана — промълви Сюлейман. Прегърна я по-плътно. Струваше му се много крехка. Усещаше костите и под коприната и броката и това го изплаши. Знаеше, че от известно време насам Хурем не се чувства добре, но се беше опитал да не обръща внимание на признаците. Мисълта, че може да е сериозно болна, изведнъж го хвърли в тих ужас.

Огледа я по-внимателно. На главата си беше сложила малка зелена шапчица — като тази, която носеше в деня, в който я беше видял за първи път, — но сега тя стоеше като подигравателно ехо от нейната младост. Под пластовете къна, въглен и пудра кожата й бе суха, тънка и набръчкана като пергамент, изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да се спука и превърне на прах в пръстите му, ако я докоснеше малко по-невнимателно. Страните й бяха хлътнали, очертанията на черепа й се виждаха с ужасна яснота на светлината на ранното утринно слънце. Косата й бе загубила златистия си оттенък; в корените беше млечнобяла като зимното небе; само зелените й очи продължаваха да гледат живо и проницателно.

Той я притисна към себе си, сякаш можеше да я предпази от смъртта благодарение на волята и силата си. Осъзна, че сега я обича повече от всякога. През последните години физическата страст бе отстъпила място на душевен комфорт, на чувство за интимност и спокойствие в нейно присъствие, което не беше изпитвал с никой друг. Как би могъл да живее без нея? Не можеше да понесе подобна мисъл.

— Това е велико постижение, господарю мой — прошепна Хурем. Вниманието й още бе насочено към Сюлеймание.

— Един ден костите ни ще лежат там, едни до други — каза Сюлейман и се помоли този ден да не настъпва още дълги години.

— Значи никога няма да избягам от Ески сарай, така ли? Един ден ще се върна на хълма, гледащ към пазара на роби, откъдето ме купиха за теб?

— Хълмът, който благодарение на съдбата ни събра — рече той. Беше притеснен от странната горчивина в гласа й. — Добре ли си, малка роксолана?

— Само съм си изгубила апетита.

— Да накарам ли личния си лекар да ти приготви еликсир?

— Муоми се грижи добре за мен, господарю. Скоро ще се възстановя. Когато дойде пролетта.

Северният вятър профуча като джин през каменните стени и Сюлейман потръпна в поръбената си със самур роба.

— Трябва да се грижиш по-добре за себе си.

— Не се притеснявай, господарю. Нормално е да се появят някои болежки, когато човек остарява — Сюлейман не искаше да продължава разговора за смъртността на любимата си.

— Говорих с Рустем — смени темата той. — За унаследяването на престола.

— И какво реши, господарю?

— Когато този ден настъпи и двамата ще бъдат известени. Нека Аллах да решава.

— Ако и двамата научат, на Аллах няма да му се наложи да решава. Баязид ще предяви претенции към трона. — Тя се извърна от прозореца и се хвана за раменете му. — Ще ми помогнеш ли да стигна до дивана, господарю?

Сюлейман отпрати гедичлийките и я поведе към дивана, изненадан колко лека бе тя, отпусната на ръката му — сякаш някой я беше изпразнил отвътре и бе оставил само обвивката й. От колко ли време беше в това състояние, зачуди се той. От кога не я беше виждал? От по-малко от седмица. Как беше възможно да се е стопила толкова бързо?

Помогна й да намести краката си под мангала и нежно подпря гърба й с възглавници.

— Благодаря ти, господарю.

— Трябва да пратя да повикат доктора.

— Нищо ми няма. Само малко ми е студено. — Една от гедичлийките разстла завивка върху коленете й.

— Господарю, искам да обсъдим по-подробно въпроса за трона. И двамата са мои синове, познавам ги добре.

Сюлейман приседна до нея и взе дланта й в шепата си.

— Малка роксолана, Селим е почтителен син, но никога не може да стане велик султан. Баязид е войнът.

— Това означава, че поне ще е популярен сред еничарите.

— Един султан не може да управлява без еничарите.

— Еничарите! Към които не изпитваш друго, освен презрение.

— Има моменти, в които един султан е принуден да използва сабята си, дори и да ненавижда войната.

— Баязид не се интересува от нищо друго. Стига да може, ще прекара целия си живот на седлото. Господарю, казвам ти го не за да го охулвам, а да ти помогна. Селим е шахзаде. Макар да не е воин като брат си, може да се превърне в истински рицар на Дивана. Ти сам си ми казвал, че законът е този, който ще подсигури бъдещето на османлиите, не мечът.

— Малка роксолана, трябва да погледнем истината в очите. Селим е непоправим женкар и пияница. Рядко се вясва дори на своя Диван в Маниса. Нима можем да се надяваме, че това ще се промени, ако стане падишах?

— Ако Баязид седне на трона, Селим ще умре.

— Нека Аллах реши. Рустем е получил нарежданията ми. Когато настъпи моментът, при двамата ще бъде изпратен по един чауш. Няма да ме разубедиш.

Хурем наведе глава и стисна ръката му в отговор.

— Така е, както казваш, господарю. Не оспорвам мъдростта ти. Ще се моля и за двамата си сина.

Той я прегърна, а гърдите му се стегнаха от ужасна тъпа болка. Дано Аллах не му отнемеше неговата малка роксолана! Не можеше да живее без нея. Тя бе единственото нещо, което бе придавало смисъл на живота му. Беше убил най-добрия си приятел, както и любимия си син, за да запази султаната за османлиите. Но никога не беше изневерявал на любовта си към нея. Беше сигурен, че това чувство бе истинско и добро. Щеше му се да му се порадва още малко. Не можеше да си намери покой без него.

„Не ме напускай, малка роксолана. Не ме напускай!“

Топкапъ сарай

Муоми беше с нея, когато падна.

Хурем беше излязла на терасата, за да послуша славеите и да погледа Босфора както правеше всяка сутрин. Изведнъж извика и се свлече в ръцете на Муоми. Прислужниците на Хурем се спуснаха да й помогнат, но когато я пренесоха на дивана, тя вече беше изгубила съзнание, а дишането й беше тежко и хъркащо.

96.

Галата

Лудовичи получи настойчива покана от Аббас да се срещнат в еврейската къща. Евнухът закъсняваше. Когато най-сетне пристигна, изобщо не бързаше, както Лудовичи очакваше. След размяната на обичайните любезности, четиримата пажове помогнаха на Аббас да се отпусне на пода. Той се настани удобно и мълчаливо огледа лакомствата пред него. Когато пажовете му се оттеглиха, той потопи пръсти в сребърната купичка с вода, която му поднесе един от слугите на Лудовичи. Оригна се в една копринена кърпичка, която измъкна от обилните дипли на робата си.

— Получих бележката ти — каза Лудовичи.

— Нетърпелив си — отбеляза Аббас. — Толкова години си живял сред тези мюсюлмани, а още не си овладял изкуството на търпението.

— В бележката си казваш, че е спешно.

Аббас въздъхна.

— Да, случаят е спешен. Но става въпрос не за минути, а за часове. Надявах се да имам възможност да се насладя на нашата среща. Може да се окаже последната.

— Какво се е случило?

Аббас се приведе напред, облегна лакти на коленете си.

— Господарката Хурем умира.

— Сигурен ли си?

— Страда от месеци. Сега е на легло, а около нея се носи дъхът на смъртта. Човек не може да го сбърка с нищо. Усещал съм го много пъти.

— Но какво ме засяга мен това? Защо беше толкова наложително да ме видиш?

— Заради Джулия, Лудовичи! Трябва да я изведеш от Стамбул. Незабавно.

— Никога няма да я отпратя от тук.

— Заклевам се в Бог, Лудовичи, тук тя е изложена на непрекъсната опасност!

— Няма да се откажа от нея.

— И не е необходимо! Знам, че имаш земи в Кипър. Заведи я там.

— Престъплението й е с двайсетгодишна давност. Сюлейман със сигурност отдавна я е забравил. Няма да се простя с всичко, което имам тук, само за да бягам от някакви сенки!

— Може и да е забравил, но щом разбере, че тя е все още жива, ще бъде принуден от чувството си за достойнство и дълг да накаже както нея, така и мен! Нима мислиш, че ще се поколебае да издаде подобна заповед — особено сега! Ще изпрати чауша си при нея дори тук, в Комунита Магнифика! Вярваш ли, че се страхува от байлото на Венеция?

— Няма да зарежа всичко, което съм създал тук.

— Махни я от Стамбул, за бога! Хурем е описала собственоръчно всичко. Кълне се, че писмото й ще бъде предадено на великия везир в деня на смъртта й.

— С каква цел?

— Тя си има своите причини!

— Няма да отпратя Джулия.

— Тогава отиди с нея, щом трябва!

Лудовичи се приведе напред и поклати глава.

— Да зарежа всичко, за да бягам от призраци! Погледни ме, Аббас. Аз съм твоят приятел, копелето. Бедното осиротяло копеле на баща ми. Не бях достатъчно добър за благородниците, за изисканото венецианско общество. Затова дойдох тук и оттогава се забавлявам да им отмъщавам, като тъпча гърлата им със златни монети! Тук надутите венецианци трябва да ми се кланят!

— Не бягаш от призрачни сенки, Лудовичи. Но щом тези неща означават толкова много за теб, тогава избирай — твоята скъпоценна империя от стоки и кораби или Джулия! — Аббас се изкашля. Влажна, раздираща кашлица, хриптяща дълбоко в гърдите. Той поднесе кърпичката към устните си и когато я махна, Лудовичи забеляза воднисточервеникаво петно върху нея. — Извини ме. Понякога тази кашлица ме измъчва повече от обичайното.

Лудовичи дълго не продума. Аббас чакаше, без да прави опит да прекъсне мислите на някогашния си приятел.

— Добре — рече Лудовичи накрая. — Ще направя това, което ме съветваш. Сега искам и ти да ми направиш една услуга.

— Стига да е по силите ми.

— Моите кораби влизат и излизат от Дарданелите, когато си поискат. Никога не ги претърсват. Подкупът, който съм дал на Рустем, е достатъчно висок за тази привилегия. Ако поискам да взема пътници на борда, на тях им е гарантирано безопасно плаване. — Той стисна китката на Аббас. — Ти също ще дойдеш. Ако Хурем има намерение да издаде Джулия на Сюлейман, тя ще предаде и теб. Махни се от тук, веднага! Поне ще имаш възможност да изживееш годините, които ти остават, на спокойствие!

Аббас извърна очи встрани. На спокойствие? Нима съществуваше подобно нещо като спокойствието?

— Къде?

— Утре призори, на Галата. Един от корабите ми ще е там. На мачтата му ще се развява венецианският лъв, но ще бъде обърнат с главата надолу. Капитанът ще е получил нареждания. Просто се качи на кораба и бързо слез в трюма.

Аббас се запита какво ли би било отново да е свободен.

— Къде ще ни изпратиш? В Кипър?

— Там няма дворци, Аббас. Само лозя и маслинови горички. Моля те. Така, както ти желаеш сигурност и безопасност за Джулия, така аз желая същото както за нея, така и за теб.

Аббас кимна.

— Благодаря ти — измърмори той. Отново се изкашля, намръщи се, когато болката раздра гърдите му. Плесна с ръце и глухонемите незабавно се озоваха от двете му страни, за да го изправят на крака. Аббас се държеше здраво за тях, но залиташе от усилието.

— Довиждане, Лудовичи. — Той се поклони леко.

— До утре.

— Да. Началото на един нов ден, може би. — При вратата се обърна към Лудовичи: — Ако не съм там, кажи довиждане на Джулия от мое име.

Топкапъ сарай

— Муоми.

Гласът на Хурем едва се чуваше. Муоми доближи ухо до устните на господарката си, за да разбере какво й казва.

— Да, господарке.

— Отмъщение.

— Да, господарке.

— Сега… умирам…, но после… Сюлейман… ще дойде… при теб.

— Какво да му кажа?

— Онова… от което… ще го заболи… най-много.

— Да, господарке. — Муоми се усмихна.

Пера

Джулия никога не беше виждала Лудовичи в подобно състояние. Той седеше с отпуснати рамене на дъбовия стол в кабинета си, поглаждаше посребрялата си брада, погълнат от някаква лична мъка.

Чакаше го търпеливо да проговори. Какво можеше да не е наред? После се сети: Аббас! Аббас му беше съобщил лоши новини.

— Ще те отпратя от Стамбул — внезапно рече той.

— Господарю?

— Трябваше да го направя още преди години. Заради собствената ти сигурност.

Заля я вълна на негодувание. За пореден път се бе превърнала в пионка, която един мъж местеше по дъската на Средиземноморието за собствено удоволствие.

— Каква опасност може да ме заплашва?

— Султанът може да узнае, че си тук.

— Но онова се случи преди толкова много години…

— Аббас е сигурен. Нищо не е забравено. Скоро великият везир ще бъде информиран по въпроса и на Сюлейман ще му се наложи да действа.

Лудовичи седеше с гръб към прозорците. На небето зад него се очертаваше Куббеалтъ на хълма Серагано. Какъв уместен фон на неговата дилема, помисли си Джулия.

— Къде искаш да отида?

— Имам имения в Кипър. Там ще се грижат добре за теб.

Джулия се опита да си представи бъдещия си живот. Нова самотна вила, лозя, неколцина слуга, може би дори книги и ръкоделие, с което да запълва времето си. Удобен манастир. Такава перспектива не я задоволяваше.

Тя погледна към Лудовичи и осъзна, че той ще й липсва. Кога се беше случило това? С Аббас бе изживяла поривите на младостта, опасността от непозволения романс. Със Сирхане беше познала удоволствието, беше се научила да се освобождава от нуждата да има мъж до себе си. Едва след смъртта на приятелката си беше започнала да вижда Лудовичи такъв, какъвто бе — един смъртен, който я обичаше може би повече, отколкото бе способен да изрази. Въпреки че беше станал неин съпруг, тя никога не му се бе отдавала така, както се бе отдавала на Сирхане и веднъж — с Аббас, но Лудовичи й беше партньор, закрилник, дори се беше превърнал в неин приятел. Щеше да й липсва топлината на тялото му в леглото, интелигентността и силата му.

Не, реши тя. Вече не можеше да живее без него.

— Искаш ли да отида? — попита го тя.

— Не — отвърна Лудовичи. — Това е последното, което искам.

— Тогава няма да тръгна.

— Ти не разбираш, Джулия…

— Напротив, разбирам много добре. Просто не искам да те оставям.

— Защо? — Той объркано я погледна.

— Може би съм се привързала към теб.

— Какво?

Устните на Джулия се извиха в тънка тъжна усмивка.

— Толкова ли ти е трудно да го повярваш?

— Да. Да, трудно ми е. Никога не съм очаквал да чуя подобно признание.

— Ако дойдеш с мен, ще тръгна. Ако не можеш, оставам тук. Твърдо съм го решила.

Лудовичи стана и приближи до прозореца. Застана с гръб към жена си. Мили боже! Толкова дълго бе чакал тя да прояви някаква страст към него — поне за миг, — че спокойното и признание направо го беше поразило. Не знаеше какво да каже или да направи. Почти се беше отказал, а сега — това!

— Не знам какво да кажа.

Чу шумоленето на полите й, докато приближаваше зад него. Почувства ръката й върху своята.

— Какво ще правиш?

— Не мога да поема риска да останеш тук.

— Значи ще дойдеш с мен?

— Да. Може би в Кипър ще ми хареса. Ще отглеждам грозде. Ще потъмнея и ще се сбръчкам на слънцето.

— Не ми звучи в твоя стил.

— Ще оставя ръководството на бизнеса в ръцете на помощника си. Ако Аббас греши, след няколко месеца ще се върнем в двореца. Ако се окаже прав, тогава… — Той сви рамене. — Може би венецианският ренегат в крайна сметка отдавна е доказал на какво е способен. — Той се обърна. Джулия му се усмихваше.

Представи си я такава, каквато беше в деня, в който заедно с Аббас я бяха видели за първи път в църквата „Санта Мария деи Мираколи“. Видението от кадифе, както я беше описал веднъж приятелят му, вече не беше някогашният ангел. Но той продължаваше да я обича така силно, както винаги. Най-сетне тя го бе пожелала. И това му беше достатъчно.

Абдуллах Али Осман, личният лекар на Сюлейман, беше нещастен. Султанът го беше вдигнал от леглото, а лицето му бе изкривено от отчаяние.

— Трябва да й предпишеш някакъв лек. Ако умре, теб ще държа отговорен. Ще се радваш на следващия изгрев на слънцето от някоя ниша в стената на Ба’аб-и-Хумаюн!

Али Осман удари чело в копринения килим.

— Да бъде волята ти, господарю. — Аллах да му е на помощ!

Евнуси с извадени ятагани го придружиха по пътя му към харема.

Прекосиха един уединен вътрешен двор и изкачиха каменните стъпала, водещи към покоите на Хасеки Хурем.

Докато пресичаха голямата приемна с куполовиден таван, той дори не погледна към огромните вази от династията Мин, нито към позлатените венециански огледала и обсипаните със скъпоценни камъни кандила, висящи от тавана. Страхът го беше заслепил и го караше да мисли само за себе си. О, защо Аллах не го беше създал в друго време, когато султаните не обичаха чак толкова силно своите жени!

Входът към спалнята бе препречен от два реда евнуси, но той знаеше, че тя е там; присъствието й, тишината, която я обграждаше, изпълваха стаята. Придружаващите го евнуси спряха внезапно и го оставиха да продължи сам.

Не му казваха нищо и той се чудеше какво трябва да направи. Изведнъж измежду двойната редица евнуси се подаде една ръка, бледа и отпусната. Китката й се придържаше от дебелите абаносови пръсти на един черен евнух. Най-вероятно кислар агаси, помисли си лекарят. Знаеше, че единственото, което му бе позволено да прегледа, бе ръката й. Али Осман пристъпи напред.

Пое вялата ръка почти с благоговение, защото знаеше, че е единственият пълноценен мъж, освен султана, който я докосваше, откакто се беше озовала зад стените на харема. Ръката беше на стара жена, с кафеникави петна върху провисналата над костите кожа. Премери пулса, провери температурата. Леко пощипна живеца на ноктите, за да провери колко бързо се движи кръвта й.

— Сърцето й бие много слабо — каза си той. — Тялото й изстива, готово е да се прости с живота.

Трябваше да приготви еликсир, който да накара кръвта й да се задвижи във вените. Нямаше желание да види изгрева от Ба’аб-и-Хумаюн, независимо колко прелестна обещаваше да бъде гледката.

— Отиде ли си… старият… глупак?

— Да — отвърна Аббас. Стражите бяха излезли от стаята и сега двамата бяха сами. Странно колко силно я беше мразил, помисли си Аббас, а как се възхищаваше сега на куража, с който посрещаше смъртта си. Защо нямаше и той същата сила! — Да, отиде си.

— Не бих… му се доверила… дори… да ми изреже… ноктите… на краката.

— Не, господарке.

Бялото на хлътналите й в орбитите очи беше придобито жълтеникав оттенък. Сякаш плътта й се топеше пред погледа му. Нямаше еликсир или отвара на света, които да я спасят, мислеше си Аббас. Миришеше на смърт.

Устните й се разчупиха в усмивка.

— Значи… все пак… ще ме видиш… мъртва… скъпи ми… Аббас. Това… сигурно… ти носи… радост.

— Да, господарке — отвърна Аббас.

— Твоята искреност… е толкова… освежаваща… Те всички… ми казват… че… ще живея.

— Мисля, че грешат, господарке — прошепна Аббас.

— Искаш ли… писмото?

Аббас едва успя да се овладее.

— Сдобри се с Бога, господарке. Светските дела скоро няма да те засягат.

Тя някак си намери сили да се засмее. Смехът й премина в кашлица, която я остави безсилна. Щом се посъвзе, прошепна:

— Ти си… прав… Аббас. Писмото е в… Муоми. Наредила съм й… да го предаде… на теб.

— Значи наистина има такова писмо?

— Разбира се… Никога… не отправям… празни… заплахи. Но… аз не съм… отмъстителна… Върви си с мир… мой Аббас.

Дано изгниеш в ада! — помисли си Аббас.

Стана, за да се оттегли. Беше сигурен, че тази вечер вещицата ще умре. А призори той щеше да е на палубата на един карамусал, плъзгащ се върху Мармара Дениз, най-сетне свободен.

Но докато се изправяше, чу шепота й.

— Не ги ли… мразиш… тези турци?

Наистина ли го беше казала? Аббас се наведе над нея, сбръчквайки нос при миризмата на разлагаща се плът.

— Господарке?

— Това, което… сториха с теб… с мен… Не ги ли… мразиш?

— Омразата се е просмукала в костите ми.

Хурем притвори очи. Изморяваше се, когато говореше.

— Превърнаха ме в… робиня… а теб… в чучело. — Дори и пред лицето на смъртта предпочиташе откровението пред деликатността, помисли си Аббас. — Нима… не искаш… да си… отмъстиш?

— Какво предвижда господарката ми?

— Предвиждам… че Селим… ще бъде… следващият… султан.

— Това никога няма да се случи!

— Кой знае… какво ще се случи… мой Аббас?… Може би… все пак… ще се окажеш… полезен… — Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни с език. Бяха напукани и леко кървяха. — Предавам те… в служба… на сина ми. Може би… ще успееш… да ми помогнеш… в това последно… усилие.

Тя отново затвори очи и заспа. Аббас излезе от стаята. Обърна се, за да я погледне още веднъж. Изглеждаше толкова крехка и безпомощна. Като парцалена кукла върху възглавницата. Как беше възможно навремето да се е страхувал толкова много от нея? И как така сега изведнъж се изпълни с внезапно съчувствие към нея?

— Ще ти помогна — промълви той. — Този път няма нужда да ме заплашваш. С удоволствие ще сторя, каквото мога.

Той излезе, притваряйки тихо вратата зад себе си.

Мраморно море

— Защо не дойде? — попита Джулия.

Лудовичи се облегна на перилата на кораба, загледан в куполите и минаретата на великия град, избледняващи в далечината на фона на виолетовата сутрешна мъгла.

— Не знам — отвърна той. — Никога не съм разбирал логиката, която води Аббас.

— Но той каза, че ще дойде.

— Също така намекна, че може и да не го направи.

— Мислиш ли, че още е жив?

Лудовичи поклати глава.

— Информаторите ми от Портата скоро ще разберат това. Ако Аббас бъде убит, значи с право сме бързали да напуснем града. А ако е добре и е предпочел да не идва… в такъв случай нищо не може да промени решението му.

Водата искреше в златисти отблясъци, докато слънцето се издигаше нагоре в небето. Корабът подгони ранния бриз, като се плъзгаше покрай островите, осеяли пътя към Дарданелите и Средиземно море. Джулия си спомни онази далечна сутрин, когато за първи път видя града, който я бе поробил и освободил. Не можеше да повярва, че може би никога нямаше да види силуетите на минаретата и куполите.

— Ще се моля за него — каза Джулия. Сложи ръка върху ръката на съпруга си. Морският вятър беше чист и солен. Тя мислено се сбогува с Аббас и Сирхане и почувства как миналото се отделя и свлича от душата й като стара, изсъхнала кожа.

97.

Топкапъ сарай

Хурем умираше. Стана му ясно още щом прекрачи прага на стаята. Беше подпряна на възглавници; Муоми вплиташе перли в косата й, малката зелена шапчица се мъдреше на главата й. Беше облечена в кафтан от снежнобяла коприна, подобно на конкубина, подготвяща се за своята първа нощ със султана. Това бе абсурдна пародия с нейната младост и на Сюлейман му идеше да простене, когато я видя. Какво правеха с нея? Нямаха ли поне грам уважение?

Хурем не приличаше на себе си. Плътта й се беше стопила, костите й стърчаха, чертите на лицето й бяха изчезнали. Тялото й се беше смалило и изглеждаше съвсем дребно, като на кукла.

Муоми и Аббас бяха коленичили до постелята й с потъмнели от страх лица. Притесняват се за собствените си кожи, без съмнение, помисли си Сюлейман.

Мили боже, тя наистина умираше!

— Малка роксолана… — промълви той.

Клепките й потрепнаха и тя отвори очи.

— Сюлейман.

Муоми и Аббас се отдръпнаха. Султанът седна на ръба на леглото и взе ръката й в своята. Беше студена като мрамор.

— Не ме напускай — прошепна той.

— Аз съм свободна, Сюлейман. — В гласа й нямаше и следа от нежност; звучеше с металическа дрезгавост, като ятаган и ножница.

— Не ме напускай.

— Глупак. — Устата й се изкриви в дъга.

Той не чу това, поднесе пръстите й към устните си и ги целуна.

— Обичам те, малка роксолана.

— Вярвам… че е така. Животът… се отнесе… жестоко… с теб… Сюлейман. Но пък… ти си го… заслужаваш.

Нещо дълбоко в стомаха му се вледени. Дали я бе чул правилно, дали беше разбрал какво точно му беше казала…

— Какво казваш?

— Казвам ти… да вървиш… да се пържиш… в ада!

Сюлейман ужасен се втренчи в нея. Внезапно изпусна ръката й — сякаш Хурем току-що му беше признала, че е болна от проказа — и скочи на крака. Обърна се към слугите, наобиколили леглото.

— Марш навън! Махайте се! Всички!

Муоми и останалите гедичлийки забързаха към вратата. Само Аббас се поколеба, едрите му тъмни черти бяха изкривени от изненада и объркване.

— Вън! — кресна към него Сюлейман.

Вратата се захлопна зад гърба на евнуха.

Когато отново се обърна към Хурем, тя се усмихваше! Да, усмихваше се, макар гримасата върху лицето й съвсем да не приличаше на усмивка. Устните й бяха дръпнати назад, оголвайки зъбите й в непогрешим триумф.

— Малка роксолана…

— Аз не съм ти… малка… роксолана. Никога… не съм те… обичала. Всеки ден… от живота си… съм те мразела… докато зъбите не ме… заболяха от… силата на омразата ми.

Сюлейман потърси опора в издължената златна колона, която подпираше балдахина над леглото.

— Болна си. Бълнуваш — рече високо той.

— Бях твоя… затворничка… не можех да направя нищо друго… освен да ти се… подчинявам. Но… О! Колко много… те мразех!

Сюлейман отчаяно запуши ушите си с длани.

— Няма да те слушам повече!

— Чудил ли си се някога… защо Баязид е… толкова способен… войн? Защото… е син… на Ибрахим!

— Не! Това е невъзможно!

— Толкова много… му вярваше!… Глупак… никога… не разбра, какво направи той… когато се върна… от Египет.

— Не!

— Разбираш ли?… Това е моят… подарък… за османлиите. Избирай, Сюлейман! Селим… или синът… на гърка! Проклинам теб… и всеки султан… след теб… докато империята… не се превърне… в спомен и развалини.

— Престани! Моля те!

— Колко те… мразя!

— Не-е-е-е-е! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси. — Ти ме обичаш! Кажи го! Обичаш ме!

Той се взря в очите й и забеляза как светлината угасва в тях. Кратък проблясък и после — тъмнина. Той отметна глава назад и закрещя. После захвърли с всичка сила тялото й върху леглото. То се претърколи на една страна.

— Не-е-е-е-е! Не е вярно!

Дръпна силно шапчицата от главата й и перлите, вплетени в побелялата й коса се пръснаха по мраморния под. Няколко кичура коса се откъснаха от скалпа й и останаха да висят между пръстите му.

— Не-е-е-е!

Грабна един стол и го запрати към венецианското огледало насреща; видя как собственият му образ се пръсна на хиляди парченца. После напусна тичешком стаята.

Когато по-късно Аббас влезе в спалнята му, го завари да плаче като дете, свит на кълбо върху леглото си. Слугите му го бяха напуснали ужасени, никой от тях не знаеше какво да направи. Лежа така цели три дни, плака и разговаря с духовете, наобиколили леглото му, и когато най-сетне прати да повикат отново Аббас, то бе, за да му нареди да се погрижи стаите на Хурем да бъдат заключени и запечатани, за да не може никога вече да влезе там, където някога беше слушал смеха й и беше намирал покой в прегръдките й.