Харем

82.

Топкапъ сарай, 1553

В продължение на повече от десетилетие сабята на екзекутора бе надвиснала над главите на децата му. Дори и самият Цар на царете не бе в състояние да стори каквото и да било, за да защити живота на своите синове след смъртта си, защото собственият му прадядо Фатих, завоевателят на Стамбул, бе създал този кървав канун:

Годините на царуването му ставаха все повече и повече. Сюлейман усещаше първите разяждащи признаци на старостта и съмнението. Последствията от факта, че и той е смъртен като всички останали, го преследваха неизменно. В това беше тяхната слабост, мислеше си той. Никога нямаше да се превърнат във велик народ, ако кръвопролитията между братя и синове не престанеха.

Това съмнение бе започнало преди години. Една вечер тя бе изложила проблема пред него и за пръв път бе изразила безпокойството си.

— Страхувам се — бе прошепнала тя на Сюлейман, докато лежеше в прегръдките му.

— Страхуваш се? От какво, малка роксолана?

— Не за себе си. За синовете си.

— Няма от какво да се страхуваш.

Тя положи глава на гладките му голи гърди.

— Господарю мой, когато умреш — дано този ден никога да не настъпи! — за мен вече няма да има смисъл да живея, така че не се страхувам от нищо. Но когато Мустафа се възкачи на трона, според кануна на Фатих той ще трябва да се отърве от всичките си братя, за да затвърди властта си…

— Вече сме надраснали подобно варварство. Това повече никога няма да се случва.

— А, господарю, не Мустафа е този, от когото се страхувам. Той има добро сърце и винаги е проявявал добрина към синовете ми, дори към бедния Джихангир.

— Каква е причината за притесненията ти тогава?

— Господарю, страхувам се от онези, които могат да го наобиколят, когато току-що е седнал на трона и не е свикнал да управлява, преди да е осъзнал с каква власт разполага. Знаем, че Мустафа ще е следващият султан, но кой ще е неговият везир? Дали някой съсухрен евнух като Ахмед паша, например, ще прояви милост към бедния Джихангир? Съмнявам се, че дори и астролозите няма да са в състояние да предскажат какво ще планира агата на еничарите срещу Селим, понеже той не може да язди. Какви капани би поставил някой завистлив паша пред Баязид само защото не може да се мери с талантите му? Еничарите и членовете на Дивана и без това вече се хващат за всяка дума и действие на Мустафа, хвърлят се отгоре му като прегладнели кучета. Това ме кара да се страхувам.

Сюлейман я притисна по-плътно към себе си. Горката Хурем. Беше права. Той не можеше да стори нищо, с което да защити нея и синовете й след смъртта си. Разбира се, Селим и Баязид трябваше да се възползват от шансовете си, така както той беше направил някога. Но какво щеше да стане с нещастния гърбушко Джихангир? Мустафа бе дал дума на Сюлейман и въпреки това…

Независимо от огромната си власт приживе, той бе безсилен след смъртта си.

Трябваше да разчита на благородството на Мустафа. Сюлейман го бе наблюдавал как расте от бебе. Беше толкова лоялен, колкото и храбър, а също и справедлив. У него нямаше злоба или притворство. Мустафа беше добрата ръка, справедливата ръка, в която да предаде знамето на Мохамед.

— Той е справедлив млад мъж, малка роксолана.

— Но майка му е все още жива. И ме мрази.

Да, Гюлбехар! Беше разполагала с цели десет години, за да трупа горчилка в Маниса. Когато Сюлейман умреше, тя щеше да стане валиде-султан. Щеше ли да настоява Мустафа да приложи закона на Фатих?

— Какво мога да направя?

— Никога не умирай.

Той се усмихна в тъмното, поласкан от отговора й. Ах, малката му роксолана!

— Всички умираме. Това е пътят, който Бог е предначертал за всеки един от нас.

— В такъв случай ще се моля да имам приятели в Дивана, които да надигнат глас в моя защита. Може би Рустем…

Сюлейман се усмихна на мъдростта й. Рустем паша, неговият зет! Да, той със сигурност щеше да защити съпругата си и нейните братя. Беше все още млад и беше доказал лоялността си при онази случка с Ибрахим.

— Мустафа няма да ти причини зло, малка роксолана. Османлиите вече не се избиват един друг. Имаш думата ми.

Но когато великият везир на Сюлейман, Ахмед паша, почина от чума, султанът пренебрегна закона на унаследяването на поста и провъзгласи за везир собствения си зет.

Човекът, който никога не се усмихваше, стана вторият най-могъщ мъж в Османската империя.

Въведоха Аббас при везира. Той направи церемониалните теманета и позволи на пажовете си да помогнат на огромното му туловище да се настани върху килима. Рустем си напомни, че този гротескно изглеждащ евнух не е негов господар, той просто повтаряше думите на онази, на която беше подчинен. Пурпурната коприна на робата му приличаше на султанската палатка, помисли си Рустем.

Но не позволи на мислите да се изпишат върху лицето му. Аббас бе незначителен. Той беше просто инструмент, проводник на гласа, ушите и сърцето на султанския селямлък.

— Позволи ми да ти поднеса поздравленията си заради огромното щастие — поклони се Аббас. — Господ наистина ти се усмихва. Да бъдеш везир на най-великия от всички османски султани е истинска благословия.

Всевишният нямаше пръст в това, мислеше си Рустем. Той просто притежаваше повече изобретателност от всички онези глупаци в Дивана.

— Дължа му хиляди благодарности.

— Наистина. Както и да е, моята господарка ме помоли да ти напомня, че въпреки, че Аллах е велик, има моменти, когато неговата щедрост — както и отмъстителността му, — могат да се нуждаят от навременната намеса на по-земни агенти.

Какъв изкусен език има, помисли си Рустем.

— Предай на господарката си, че няма да забравя.

— Точно така — кимна Аббас. — Именно заради това съм тук. Да обсъдим многото начини, по които можеш да докажеш, че си спомняш.

Рустем плесна с ръце и черните му пажове се спуснаха да носят шербети и халва, докато той и евнухът разговаряха насаме.

— Предполагам, че си чул какви слухове се носят из базарите? — попита Аббас.

— Както знаеш, из базарите не се разнасят само слухове, предавани от ухо на ухо, Аббас. Продавачите буквално си крещят един на друг, докато коментират как нашият султан е загубил апетита си към битките.

— Подобни приказки са опасни.

— Именно. Но какво може да се направи, Аббас? Напоследък той намира величие единствено в грандиозното дело по преустройството на този град. Прекарва повече време с архитекта си Синан, отколкото с генералите си.

— Пренебрегва свещения си дълг към Аллах. Като Защитник на вярата, той е обещал да носи знамето на Мохамед в полетата на бойните действия.

Рустем се зачуди накъде биеше евнухът. Аббас и господарката му бяха толкова загрижени за знамето на Мохамед, колкото и за цената на пъпешите на пазара. Онова, което ги вълнуваше, разбира се, беше Мустафа. Всички трябваше да внимават с такъв шахзаде, яхнал коня си в очакване.

— Чул ли си и другите слухове от бараките? — попита везирът.

— Няма човек в Стамбул, който да не ги е чул. Приказките са толкова много, че напомнят за тътена на приближаваща далечна армия.

— Никой от нас не се съмнява в риска. — Но в този случай не биваше да се действа прибързано. Мизата трябваше да бъде внимателно преценена, преди да бъде взето каквото и да било решение. Надяваше се, че господарката на Аббас осъзнава това.

Както винаги, проблемите бяха започнали от Персия. Шах Тамасп за пореден път нападаше източната им граница, измъчваше и избиваше мюфтиите и разпространяваше суфавидската си ерес. Набираше все повече смелост, докато Сюлейман съчиняваше стихове, диктуваше закони и одобряваше планове за строителството на джамии, докато прекарваше лятото си в Адрианопол и Чамлика. В същото време еничарите му бяха жадни за действие, все по-нетърпеливи и недоволни от бившия завоевател на Родос. Все по-открито говореха за обожавания от тях Мустафа, за харизматичния наследник, който чакаше да седне на трона, а първите сребърни косми вече прошарваха брадата му. Той нямаше да се поколебае да ги поведе срещу персите еретици, казваха. Щеше да им даде нови победи, кръв и плячка — всичко, за което мечтаеха.

Но неговата зора щеше да предизвести заника на много животи, мислеше си Рустем. Този на Хурем. И неговия собствен.

Някъде откъм градините прозвуча камбана, отмерваща часа.

— Какво очаква господарката Хурем от мен? — попита везирът.

— Просто да не забравяш къде трябва да бъде насочена твоята лоялност.

Нямаше как да забрави, рече си Рустем.

— Разбирам — каза кратко той.

83.

Сюлейман бе живял почти петдесет и девет години и изведнъж бе установил, че възрастта разяжда костите му. Осъзнал, че и той е смъртен, започна да прекарва все повече и повече време в компанията на шейхюлислама и в четене на Корана.

Бе развил подагра, от време на време лактите и коленете му подпухваха болезнено, а понякога пристъпите траеха цяла седмица. Също така бе започнал да задържа вода и лицето и глезените му постоянно бяха подути, използваше руж, за да прикрие болезнената белезникавост на кожата си. Ядеше малко, обикновено печено месо от младо яре, което поливаше с изстуден шербет.

Хурем го наблюдаваше и се изпълваше със страх. Тези външни прояви на Сюлеймановия физически упадък й напомняха колко кратък може да бъде и нейният собствен живот.

Особено ако Мустафа продължаваше да живее.

Прекалено дълго беше чакала подходящ момент. Сега се страхуваше, че времето вече не бе на нейна страна. Стоеше до прозореца на сарая и гледаше към тъмните води на Златния рог. Знаеше, че трябва да намери начин да отстрани тази заплаха, и то — скоро.

Сюлейман лежеше със затворени очи, отпуснал глава в скута й. Насекомите бръмчаха тихо в градината, но в харема беше хладно. Въпреки че беше обяд, слънцето още не беше успяло да проникне през короните на чинарите и високите стени и само слаба жълтеникава светлина се процеждаше през решетъчните прозорци.

— Изглеждаш ми уморен, господарю — каза Хурем.

— Толкова много неща имам да свърша, малка роксолана, толкова много, преди да съм си отишъл от този свят.

— Не бива да работиш прекалено.

Но това е моят дълг, помисли си Сюлейман. Вече беше прехвърлил на Рустем и Дивана отговорността по ежедневното управление на империята, за да се посвети изцяло на преустройството на града. Стамбул щеше да бъде далеч по-ценно наследство от неговото царуване, отколкото завладяването на Родос, Мохач и Будапеща. Когато навремето дядо му бе завладял Юстиниановия Бизантиум, по-голямата част от него вече бе изоставена безстопанствено. Преди смъртта му градът щеше да е възвърнал цялото си предишно величие и тогава Сюлейман щеше да извика: „Юстиниан, аз те надминах!“

Фокусът на новото строителство бяха предимно царствените джамии, тъй като към всяка от тях се числяха редица благотворителни институции като болници, религиозни училища, бани, гробища, библиотеки, понякога дори приюти и кухни за бедни. Около тях бързо изникваха нови квартали с ново население.

Вече беше завършена джамията, в която се помещаваше гробът на Мехмед, и още една джамия във Фенер, посветена на баща му. Сега бе възложил на Синан да започне работа върху изграждането на Сюлеймание, на мястото на изгорелия Ески сарай. Новата джамия трябваше да бъде неговият шедьовър; огромните каменни куполи и минарета щяха да доминират над Златния рог и Града на седемте хълма в продължение на хиляди години.

Също така се бе заел с херкулесовската задача да създаде ново законодателство, което да се превърне в основа за всяко бъдещо управление. Хилядите кануни, които обмисляше, щяха да регулират съдебната власт и декретите на Дивана и за пръв път да дадат на османлиите цялостна система от закони. Това начинание му бе спечелило ново прозвище — „Ел Кануни“, Законодателят.

Сюлейман знаеше, че то му бе спечелило и нещо друго — презрението на еничарите. Но той си мечтаеше един ден от тях вече да няма никаква нужда, макар че с тази задача щеше да се наложи да се заеме някой след него.

Той вдиша очи към засенчения таван и сякаш почувства как времето му се изплъзва. Мислено отправи молитва към Аллах да му даде сили и време, за да завърши великото си начинание.

Хурем го погали по страната.

— Защо си така дълбоко потънал в мисли, господарю?

— Мислех си колко бързо минава времето.

— Може би в такъв случай трябва да прекарваш по-малко време затворен със своите писари.

— Не мога да си позволя почивка, преди да съм свършил работата. Не смея да я поверя на Мустафа. Той е талантлив войник и валия, но не може да се насили да се заеме с изучаването на законите. Пък и други неща ме притискат. Това лято трябва да поемем към Персия. Не мога да продължавам да игнорирам шаха.

Хурем се намръщи, нацупи се като разглезено момиченце.

Той се усмихна.

— Какво има, малка роксолана?

— Защо да се изпраща велик учен, когато се налага да се нашляпа някое непослушно дете? Такъв голям владетел ли е Тамасп, че да се налага лично да му обръщаш внимание?

— Станал е прекалено дързък. Нямам друг избор.

— Изпрати Мустафа. Еничарите го боготворят, ще го последват навсякъде, даже в пустините и планините на Персия.

Една жилка затрепка на страната му. Той я загледа втренчено.

— Защо го казваш?

— Обидих ли те, господарю?

— Какви слухове си чула по адрес на Мустафа?

— Нищо страшно, господарю. Всъщност, чувам само хубави неща. Хората говорят, че е добър, справедлив мъж, както винаги си твърдял. Талантлив ездач, талантлив военачалник.

— Прекалено талантлив, може би — измърмори Сюлейман.

— Може ли човек да бъде прекалено талантлив?

— Все още ли се страхуваш от него?

— Господарят ме увери, че няма защо да се страхувам от неговия син.

— Може би — подметна Сюлейман.

— Господарю?

— Не се страхувам от това какъв султан ще стане, когато аз умра. Но понякога се страхувам какво може да направи, докато съм още жив. Страхувам се от еничарите.

— Те никога няма да го обикнат така, както обичат теб — увери го Хурем. — Ти им даде Белград, Родос, Будапеща.

— Паметта им е кратка. Мнозина от младите попълнения дори не са били родени тогава.

— Но ти си техният султан.

— Какъвто беше и дядо ми.

— Сам си ми казвал, господарю, че Мустафа е справедлив и добър човек. Мислиш ли, че ще започне да интригантства срещу теб?

Сюлейман се изправи, очите му бяха изпълнени със страх и колебание. Беше минало много време, откакто за последно беше видял Мустафа и вече не си спомняше жизненото момче със светнал поглед. Съзнанието му поднасяше единствено образите на една изпълнена с горчивина Гюлбехар и на един амбициозен и способен млад мъж, който ставаше все по-нетърпелив с времето.

Но сянката на баща му и канунът на Фатих продължаваха да го преследват. Защото имаше един антитезис на неговата представа за цивилизация и името му беше „еничари“. Те бяха основният камък, върху който беше съградена империята, а сега бяха нейната най-голяма заплаха.

Еничарите бяха елитът на османската армия. Те бяха професионални войници на пълно работно време във времена, в които повечето армии се състояха предимно от групи благородници, повели като пехота своите феодални селяни. Еничарите се подчиняваха само на един човек. Този човек беше султанът, който ги хранеше всеки ден, а храната се беше превърнала в най-важния техен символ. Техният ага бе наречен чорбаджибаши — главен раздавач на чорба; вторият по ранг — ашчибаши, или главен готвач. На шапката на всеки войник имаше пришит джоб, в който стоеше затъкната лъжица. Символът им беше казан за чорба и той беше избродиран върху всичките им пряпорци. Всеки полк носеше своя собствен казан при всяка военна кампания, а когато спираха да лагеруват, нареждаха тези казани пред шатрата на агата. Загубата на казан в битка беше най-големият позор, който еничарите можеха да претърпят.

Редиците им се попълваха от девширмето, критерият, по който се избираха християнските деца, бе физическата сила, а не интелекта. Мускулите им биваха развивани с усилен физически труд в градините на двореца, в корабостроителниците или по строежите. Получаваха военна подготовка и ги обучаваха на пълно и безпрекословно подчинение. Живееха труден, обречен на безбрачие живот в спартански бараки; плащаха им мизерно. Единственият начин, по който можеха да напълнят джобовете си, бе да заграбят плячка в битка. Поради тази причина обичаха толкова много бащата на султана: когато вървяха след Селим Страшния, никога не гладуваха.

Именно еничарите бяха принудили дядото на Сюлейман, Баязид Втори, да абдикира. Сюлейман не бе забравил, че веднъж, още в началото на неговото царуване, бяха обърнали казаните си под огромния чинар пред бараките си в Първия двор в знак на бунт. Въпреки че протестът им беше задушен, той се бе видял принуден да повиши надниците им. Дори двайсет години по-късно продължаваше да поглежда неспокойно към казаните за чорба всеки път, когато минаваше на коня си през Първия двор на път за джамията. Поне на теория те бяха негови роби, но непрекъснатите им искания за войни, постоянната заплаха, която представляваха за трона, го караха да се пита дали всъщност той не робуваше на тях.

— Не бива да се пролива повече кръв върху този трон — каза той, сякаш за да го напомни на самия себе си.

— Не бъди толкова угрижен, господарю — рече Хурем и обгърна ръце около него.

— Разбираш много неща, малка роксолана, но еничарите не можеш да разбереш. Имало е моменти, в които съм тръгвал на война единствено за да задоволя глада им за бой, макар да ми се е искало точно обратното. Щом могат да управляват мен, може би ще могат да управляват и него.

— На какво разстояние се намира Маниса от Стамбул?

— Когато баща ми умря, трябваше да яздя пет дни, за да предявя претенциите си към трона. Само пет дни…

— В такъв случай, ако наистина се страхуваш от него, господарю, дай на Баязид провинция Сарукхан. Изпрати Мустафа на изток, в Амазия или Карамания.

— Маниса е традиционното седалище на шахзадето, избраника. Ще си помисли, че го пренебрегвам заради синовете ти.

— Той знае, че не можеш да му дадеш никакви гаранции.

— Не мога да му причиня това.

— Тогава да не говорим повече по този въпрос. Ако Мустафа е добър и справедлив, от какво толкова се страхуваш?

Да, помисли си Сюлейман. От какво се страхуваше? Страхуваше се, че ще изгуби всичко, което толкова дълго бе строил.

Винаги бе копнял да даде бъдеще на своята империя, бъдеще, по-различно от войните и палатките. Номадският народ от анадолските степи, от който произлизаше, скоро щеше да има столица, която да засенчи дори и най-изящните архитектурни образци на Ориента, както и официална система на управление. Литературата, музиката и живописта разцъфтяваха. Бяха оставили назад варварските обичаи и начин на живот, белязали управлението на баща му. Собствената му смърт и мирното преминаване на властта в ръцете на Мустафа щеше да е доказателство за това.

Или поне така се надяваше.

Но на следващия ден повика Рустем на частна аудиенция. По-късно сложи печата си върху писмо, с което нареждаше на Мустафа да напусне Маниса и да замине със семейството и двора си в Амазия, далеч на изток, на двайсет и шест дни път на кон от Истанбул.

Пера

Лудовичи Гамбето почука тихо и влезе в спалнята на съпругата си.

Тя го очакваше, бялата коприна на нощницата й проблясваше матово на трептящите пламъци на свещите. Той приседна на крайчеца на леглото и взе ръката й в своята.

Тя се надигна и докосна един кичур от косата му.

— Бял косъм!

Той се извърна от нея.

— Глупости!

Джулия се засмя.

— Най-сетне! Мислех си, че никога няма да започнеш да остаряваш.

— Бях в кухнята. Готвачът ме напраши с брашно.

— Бял косъм е. Трябва да има и други. Искаш ли да погледна?

— Просто е зрителна измама, от светлината.

— И аз ги имам, виж! — Тя разстла една от дългите си плитки върху дланта си. — При моята черна коса няма как да ги объркаш.

— В моите очи продължаваш да си красива — прошепна той.

Взе лицето й в шепите си и я целуна.

— Искам те — прошепна.

Тя протегна ръце и му се усмихна, но на него му се щеше да види в очите й желание, а не подчинение.

Лежеше до нея, докато тя спеше, и наблюдаваше лекото повдигане на гърдите й на фона на светлината от свещите. Проследи очертанията на скулите й с пръст. Косата й може да беше започнала да посивява, но Джулия продължаваше да е все така красива. Все така красива и все така здраво заключена зад плътна преграда, така както някога бе заключена в двореца на баща си.

Не че не беше способна на силни емоции, той ясно го съзнаваше. Приятелството й със Сирхане беше доказателство затова. Преди две години Сирхане бе заминала за Амазия със своя съпруг, който бе определен за телохранител на шахзаде Мустафа. Джулия се беше поболяла от скръб. Не искаше да яде, нито да напуска стаята си. За пръв път от години вратата й беше затворена за него, а после още дълго продължаваше да отказва да го допусне в леглото си.

Опитваше се да я разбере. Сирхане бе единствената истинска приятелка, която Джулия някога беше имала. И въпреки това мъката й изглеждаше прекалена. Но той не се беше опитал да я има насила, предчувстваше, че ако го стори, тя може би никога нямаше да се измъкне от мрачното си настроение.

След няколко месеца отново бе започнала да оставя вратата си открехната и го бе приела обратно. Лудовичи се опитваше да не отдава голямо значение на факта, че тя никога не отговаряше на страстта му; разбираше, че не е в състояние да се насилва да го обича.

Но завистта го измъчваше. Първо Аббас, после Сирхане. Защо ставаше така, че тя му даряваше своята компания, но запазваше страстите си за други хора? Защо беше готова да даде толкова много на тях, а на него, който бе посветил целия си живот на нея, не даваше нищо?

Амазия

Туфички кобалтовосини незабравки си пробиваха път през остатъците от твърд сняг и пукнатините на скалите. От тревата се надигнаха диви патици, крилата им изплющяха, когато политнаха нагоре, подплашени от внезапния тропот на подкови. Мустафа обърна своя жребец, изостана от ескорта и зачака Джихангир да го настигне. В планините, където само вятърът им правеше компания, нямаше опасност да бъдат подслушани.

— Днес ловът беше чудесен — рече Мустафа.

Джихангир изглеждаше зачервен и уморен. Но той обичаше тези преходи, въпреки че физически го изтощаваха.

— Наистина — съгласи се младежът. Вниманието на Мустафа винаги го беше ласкало. Доведеният му брат беше всичко, което Джихангир не бе — силен и красив, отличен ездач. Всичко, от което се възхищаваше баща им.

Известно време яздиха мълчаливо, докато Мустафа прецени кой е най-добрият начин да подхване темата, която го вълнуваше.

— Как е баща ни? — попита той накрая.

— Страда от подагра — отвърна Джихангир. — Понякога настроението му става отвратително.

— И ти трябва да го търпиш в Стамбул! — засмя се Мустафа.

— Гледам да стоя настрана от пътя му, когато е възможно.

— Изглежда ли притеснен?

Джихангир разбра, че въпросът не бе зададен единствено от учтивост, и изведнъж стана нервен. Мустафа искаше мнението му!

— Може би… Но аз го виждам рядко.

Мустафа проследи с поглед един планински сокол, кръжащ над главите им.

— Говори ли ти за мен?

— Да не би нещо да не е наред между вас двамата?

— Не знам — въздъхна Мустафа. Джихангир изглеждаше озадачен. Не беше типично за Мустафа да бъде сериозен.

— Ти си шахзаде — рече Джихангир, сякаш тази титла бе талисман срещу всякакви беди.

— Някои хора остават шахзадета прекалено дълго — изропта Мустафа. Слънцето се беше оттеглило зад пурпурните планини. Той се опита да прогони мрачните си мисли. — Трябва да побързаме. Нощем в планините е студено, дори и през пролетта.

Джихангир разтревожено препусна след него. Щом Мустафа беше притеснен, значи този свят наистина вече не е сигурно място.

Стражите еничари стояха неподвижно, увити в огромни кожени плащове. Факли хвърляха дълги сенки, които танцуваха върху покрития с тънък лед калдъръм. Нощно време тук беше студено, понеже крепостта бе издигната високо в планините.

Киайята влезе и постави позлатена сребърна кана с димящо черно кафе върху ниската масичка до дивана. Гюлбехар седна и протегна ръце към горящия мангал, за да се стопли. Чакаше Мустафа.

Когато той най-сетне пристигна, лицето му бе придобило бронзов оттенък от студения вятър. Връщаше се от лов, помисли си майка му. Заради това беше закъснял. Беше препускал към дома в тъмното, въпреки че знаеше много добре каква опасност представляват ледът и преливащите реки по това време на годината.

Той се поклони и й целуна ръка. Седна до нея, усмихвайки се като малко момче. Беше почти на четирийсет години, помисли си Гюлбехар, а все още се радваше на младежка енергия. И по-добре. Щеше да е старец, когато най-сетне седнеше на султанския трон.

— Как си, майко?

— Добре съм. Ето, накарах киайята да ни направи кафе. — Тя плесна с ръце и една черна гедичлийка пристъпи напред, за да напълни двете сребърни чашки с ароматната тъмна течност.

Гюлбехар отпи от кафето, парещо и подсладено с мед. Не харесваше горчивия вкус, но беше чула, че е на мода в Истанбул. Понякога обичаше да си внушава, че никога не е напускала сърцето на цивилизацията.

— Значи, Рустем е намалил месечната ти издръжка — рече тя.

Мустафа отново се усмихна.

— Няма ли шахзадето никакви тайни?

— Не и от майка си.

— Не се тревожи. Не е нищо кой знае какво.

— Нищо! Та това е обида!

— Рустем се опитва да ме подтикне към действия, от които той самият ще спечели повече, отколкото аз. Той е глупак, но има основания да се страхува, когато един ден стана султан.

— Ако станеш.

— Майко…

— Прекалено много вярваш на баща си. Виж какво се случи с мен.

— Гюлбехар веднага съжали за последните си думи. Звучеше като някоя престаряла озлобена жена. А може би беше именно такава. Но пък също така знаеше, че е права.

— Сигурен съм, че баща ми не знае нищо по въпроса.

Гюлбехар усети, че ръцете й треперят. Тя остави на масата малката сребърна чашка.

— Колко още обиди би могъл да понесеш? Той се ожени за онази вещица, направи я царица, после те изпрати на заточение в планините и даде на Баязид определената за всеки шахзаде Маниса. Сега пък си затваря очите, когато Рустем ти намалява издръжката! Нечувано! Ако е предизвикателство, защо не го приемеш?

— Защото ще е глупаво.

— Наистина ли, синко? — Очите й се наляха със сълзи. Чудесно момче, най-прекрасният принц, който османлиите някога бяха имали или щяха да имат — и въпреки това заговорничеха да го премахнат. А колко красив беше! Брадата му беше леко прошарена, върху обруленото му от вятъра лице се виждаха тънки бръчици, но тези подробности само подчертаваха авторитетното му излъчване. Мустафа заслужаваше да седи на трона, помисли си Гюлбехар. Но онази зиади щеше да стори всичко по силите си, за да не допусне това да се случи.

— Няма да вдигна ръка срещу баща си. Не одобрявам как постъпи с теб, както многократно съм казвал. Но той ми е баща, а също — и мой султан. Всяко действие срещу него ще бъде грях пред очите на Аллах и престъпление срещу исляма.

— Сигурна съм, че подобни благородни мисли никога не са навестявали главата на онази зиади.

— Хурем може да е негова кадъна, но тя е само… — Той замълча. Щеше да каже: „само жена“. — Тя не е султан. По въпроса за унаследяването на властта думата има Сюлейман.

— Колко си наивен!

Мустафа не се обиди, вместо това се усмихна на майка си.

— Ревнуваш.

— Много повече от ревност е моето, синко. — Много повече от ревност. Мразеше Хурем с всеки удар на нараненото си сърце. Повече, отколкото Мустафа би могъл да предположи.

— Трябва само да чакам. След време тронът ще е мой и тогава ще поправим всяка несправедливост, ако има такава. Не ме е страх от Баязид и със сигурност — от онази тлъста свиня, която също се води мой брат. Макар че се намирам на двайсет и шест дни път от Стамбул, еничарите няма да допуснат някой от тях да ме замести.

— Да, вярно е, че еничарите са на твоя страна, Мустафа, но за разлика от теб те не са готови да чакат.

Усмивката на Мустафа помръкна.

— Няма да вдигна меч срещу баща си.

— Бащата на Сюлейман го е направил.

— И си е получил заслуженото там, горе.

— Мустафа…

— Не! Няма да го направя! Няма нужда. Един ден ще наследя трона по право. Ще чакам. Няма да оскърбя баща си и Аллах!

Дворецът Султанахмед, Стамбул

— Той трябва да умре — каза твърдо Рустем.

Михримах пребледня и сведе поглед, сякаш гледката бе прекалено срамна за женски очи.

— Но Мустафа е шахзаде…

— Да, Михримах. Но ако той някога стане султан, какво мислиш, че ще се случи с нас? Ще ти кажа. Първото действие на Мустафа ще бъде да забучи главата ми на копие, а теб да изпрати в изгнание. Дали според теб ще покаже по-голяма милост към братята ти? — Гласът му беше спокоен, някак приспивен. Тя не беше чувала някой да обсъжда нечия смърт с подобно равнодушие, както съпруга й.

Михримах извърна глава настрани. Денят беше прекалено красив, за да се обсъжда убийство. Дворецът гледаше към лабиринт от градини и бе проектиран така, че да се радва на бризовете откъм Босфора и Мармара. Беше пролет и вееше лек южен ветрец. В птичарника пееше славей и сладкият му глас бе в пълно противоречие с идеята за проливане на кръв, обсъждана на сенчестата тераса.

— Не е ли опасно?

— Преценил съм риска. По-опасно ще е, ако не направим нищо.

— Какво казва баща ми? Знае ли какво планираш?

— Баща ти ще каже всичко, което му се внуши. Ако пита теб, ще му кажеш, че живееш в смъртен страх от шахзадето. Можеш да си измислиш каквито си искаш истории, за да подсилиш думите си. Стига да са приемливи, разбира се.

Михримах наблюдаваше съпруга си, докато той ядеше. Механично, без удоволствие, сякаш пресмяташе цената на всяка хапка.

— Чия е тази идея, съпруже мой? Твоя? Или може би идва от Хасеки Хурем?

Той й се ухили и ефектът беше смразяващ. Михримах знаеше как го наричат в Дивана — Човекът, който никога не се усмихваше. Това не беше вярно, разбира се. Тя беше виждала усмивката му и знаеше тайната му: двата му кучешки зъба бяха по-дълги от останалите и когато се усмихваше, те му придаваха вид на хищник.

— Става ли в Стамбул нещо, което да не е свързано с желанията или действията на Сюлеймановата царица?

— Ами ако се провалим?

— Ако се провалим, няма да загубим нищо, тъй като Мустафа и без това е наш враг. Ако успеем обаче, ще имаме пълна власт над сегашния султан, а може би и над следващия!

84.

Както останалата част от двореца, така и султанските покои изпълняваха две основни функции: да показват богатството на османлиите и да пазят тайните им.

Така беше и със спалните на султана. Богатството биеше на очи. Стените бяха облицовани с керамика и по цялото им протежение се виждаха строфи от Корана, гравирани в бяло и синьо. Витражите бяха истински произведения на изкуството в лазурносиньо, изумрудено и тъмночервено. На всяка стена висеше по едно огромно позлатено венецианско огледало. Самото легло бе издигнато на платформа с балдахин и бе отрупано с покривки от златист брокат и възглавници от тъмночервено кадифе. До леглото се виждаше златна кана за миене на ръце, инкрустирана с тюркоази и рубини.

Но това бе една тиха показност, понеже никой, освен робите евнуси и Хурем, не виждаше тази стая.

Стремежът към тайнственост личеше във фонтаните, изрязани в стените. От златните чучури в мраморните урни се лееше парфюмирана вода, а към стените бяха издадени малки беседки, в които султанът можеше да седи и да наблюдава градините, без да бъде видян от никого.

Скоро след като Хурем бе провъзгласена за царица, бе направено още едно подобрение. В каменната стена зад едно от позлатените огледала бе пробита тайна врата, зад която се виеше стълбище, отвеждащо право в покоите на господарката Хурем, за да може тя да излиза и да се връща незабелязано.

Именно от тази врата се появи сега Хурем. Вместо в леглото, завари Сюлейман да кръстосва като затворен в клетка звяр из стаята, макар дясното му коляно да продължаваше да е подпухнало и лицето му да бе изкривено от болка.

— Господарю — тихо рече Хурем и изпълни церемониалните поклони, които дори тя не се осмеляваше да пропусне.

Сюлейман й кимна едва. В ръката си държеше документ, който побърза да развее пред погледа й.

— Какво да правя сега? Как ти изглежда това?

— От това разстояние не мога да кажа, господарю. Но ако все пак трябва нещо да отговоря, ще кажа, че ми прилича на парче пергамент.

Той се опомни и въздъхна.

— Съжалявам, понякога се забравям. — Той закуцука към нея и й помогна да се изправи. — Трудно ми е да повярвам на очите си.

— Господарю, не откривам никакъв смисъл в това, което казваш. Аз съм само едно бедно необразовано татарско момиче.

— Нищо подобно — измърмори той и й подаде пергамента.

— Прочети го.

Хурем бързо обходи с поглед съдържанието на свитъка. Посланието беше адресирано до шах Тамасп. След дългия и засукан поздрав следваше предложение за брак с една от дъщерите му. После се описваха облагите и за двете страни от една подобна стъпка.

Беше подписано и подпечатано от шахзаде Мустафа.

— Фалшиво е — каза Хурем, но пред себе си призна, че фалшификатът е много добър. Рустем заслужаваше похвала. — Трябва да е фалшиво.

— Така ли мислиш?

— Нима би могло да е другояче?

Сюлейман отчаяно се строполи върху дивана.

— Защо ще му е на някой да прави това? Защо?

— Враговете на империята са навсякъде. На Карл, например, ще му дойде добре, ако започнеш да се биеш срещу собствените си синове. Дори допускам, че и шахът е способен на подобна измама.

— Ще ми се да си права! — Той простена и се хвана за коляното. Подаграта го правеше раздразнителен.

Хурем седна на дивана до него и започна да го гали по челото, докато юмруците му не се отпуснаха.

— Какво да правя? На какво да вярвам?

— Защо му е на Мустафа да прави подобно нещо? Няма да му донесе нищо. Шахът е заклет враг на османлиите.

— Има една пословица, Хурем: „Врагът на моя враг е мой приятел“. Ако Мустафа вижда в мен свой враг, може би един съюз с Тамасп би му послужил добре.

— Не мога да го повярвам!

Сюлейман поклати глава.

— Плаша се.

— От къде взе това?

— От един шпионин на Рустем в Амазия. Великият везир има шпиони навсякъде.

— Лесно е да бъде измамен някой от шпионите на Рустем.

— Може би. — Сюлейман я погледна и устните му се изкривиха в тъжна усмивка. — Ти си такова успокоение за мен. Живея в гнездо на змии. Твоят глас е единственият, който звучи умерено и разумно. — Той отново потрепна.

— Да изпратя ли доктора да види коляното ти?

— Не, накарай да ти донесат виолата. Тя е по-добро лекарство от всички отвари, които може да ми даде моят лекар.

Хурем седна и засвири. След малко Сюлейман затвори очи и тя си помисли, че е заспал. Но когато остави инструмента настрани, султанът отвори очи.

— Трябва отново да поведа армиите си на изток.

— Господарю, ти не се чувстваш добре. Не бива да го правиш!

— Трябва да приключим веднъж завинаги с шаха и неговите ереси. Няма да имаме мир, докато той продължава да крои заговори срещу нас. Еничарите, агите, дори улемата ме притискат да действам. Като Защитник на вярата нямам друг избор.

— Изпрати Рустем на твоето място.

— Армията очаква мен.

Хурем сведе поглед.

— Моля те, господарю. Страх ме е. Що се отнася лично до мен, аз не се съмнявам в лоялността на Мустафа. Но ако греша, аз и синовете ми, че дори и Джихангир и Михримах, ще се озоват в ужасна опасност. Ти не си добре, а планините на изток са студени дори през лятото. Самият ти си ми казвал, че една седмица в Азербайджан ти се струва като цял месец в калта на Унгария. Умолявам те, не се излагай на риск преди този въпрос да е решен.

— Трябва да отида.

Хурем го изгледа втренчено. Усети, че трепери. Той наистина би могъл да умре там. Не биваше да му позволява да обръща гръб на тази истина, след като беше повярвал на толкова много нейни лъжи!

— Знам, че не се страхуваш от никакви опасности и трудности, господарю — насили се да каже тя, — но ако избереш друг курс, можеш също така да постигнеш една двойна цел, господарю.

Той леко се усмихна.

— А, моята малка мъдра роксолана, знаех, че трябва да има някакъв план в красивата ти главица.

— Вече не съм красива, господарю.

— Все още ме омагьосваш. Сега ми кажи какво мислиш.

— Остави Рустем да тръгне към Персия, като мине през Амазия. Подпиши заповед, с която да наредиш на Мустафа да придружи с войниците си Рустем в неговата кампания. По този начин Рустем скоро ще прецени лоялността на Мустафа. Сигурна съм, че ще се увери в неоснователността на всички слухове и фалшификации.

— Това е най-горещото ми желание. Но и сам мога да преценя лоялността на Мустафа.

— Но не толкова обективно, господарю. Ако Мустафа подготвя предателство, не рискуваш ли да разкриеш истинските му намерения в присъствието на еничарите?

Сюлейман дълго не откъсна поглед от нея.

— Наистина ли мислиш, че може да се стигне дотам?

Хурем коленичи в нозете му.

— Обичам те повече от живота си, господарю. Ще ми се да има някакъв начин да ти спестя тази болка.

— Само синовете ми могат да сторят това, Хурем. Макар да се чудя защо са толкова нетърпеливи да седнат на трона ми. Ако можех да се откажа от него, без да накърня дълга си към Аллах, с готовност бих си сменил мястото с всеки ковач в града. С изключение на теб, султанската власт ми е донесла единствено грижи.

Тя отпусна глава в скута му. Той остави писмото да се плъзне от пръстите му и да падне на пода.

85.

Лудовичи продължаваше да се среща веднъж месечно с Аббас в жълтата къща в еврейския квартал. Той никога не изпитваше удоволствие от тези срещи. По някакво негласно споразумение двамата изобщо не споменаваха за миналото, а видът на обезобразеното и обезформено тяло на някогашния му приятел го депресираше. Мазнините караха Аббас да се поти непрекъснато, дори през зимата, а през лятото потта капеше неспирно от пръстите му като дъждовни капки, процеждащи се от капчук.

Сега, след като седнаха зад затворената врата, Аббас попита:

— Как е Джулия?

Това винаги бяха първите му думи. Как е Джулия?

И Лудовичи всеки път му отвръщаше по един и същи начин.

— Тя е добре, приятелю. Споменава те в молитвите си и се надява, че и ти си добре.

Аббас не коментира. Наведе глава и се концентрира върху основния въпрос — черния пазар на пшеницата.

Черният пазар на пшеницата беше най-лошо пазената тайна в Османската империя. Всички турски благородници, притежаващи орна земя, бяха активни съучастници. Осемнайсет месеца по-рано дори самият Рустем беше продал един товар зърно на Венеция, като го бе прекарал нелегално през Александрия и бе изкарал огромна печалба.

От лятото на 1548 г. насам Турция се беше радвала на пет плодородни години, докато Венеция отчаяно се нуждаеше от зърно. Печалбите от търговията с пшеница на черно бяха нараснали многократно. Лудовичи бе един от най-печелившите — неговите кораби редовно минаваха през Босфора на път за Родосто на Черно море, уж за да товарят животински кожи и вълна. Пътьом скришом се отбиваха до Волос, откъдето товареха контрабандната пшеница. На връщане турските галери в Босфора и Дарданелите, които имаха за цел да следят за турската търговска регулация, не им обръщаха внимание, но тази привилегия имаше своя висока цена.

— Рустем паша иска още по хиляда дуката на месец — осведоми го Аббас.

— Не мога да си го позволя!

Аббас сви рамене.

— Съжалявам, стари приятелю. Но трябва да се плащат много бакшиши. Ако беше само Рустем…

— Ако беше само Рустем, предполагам, че цената пак щеше да е хиляда. Няма ли граници алчността на този човек?

— Очевидно не.

— Кажи му, че отказвам.

— Не прибързвай, Лудовичи. Дори и след допълнителния бакшиш пак ще печелиш двойно от всяко кило пшеница, стоварено в лагуната на Ла Серенисима. Какво плащаш тук? Дванайсет аспри на килограм? На Рустем му е известно, че във Венеция вземаш по трийсет и пет.

— Трябва да печеля.

— Това казва и той.

Лудовичи въздъхна. Нищо не можеше да направи. Ако човек искаше да прави бизнес в империята, трябваше да плаща цената, която везирът назовеше. Това бе известно на всички.

Продължиха да обсъждат търговските въпроси: постигнаха съгласие относно маршрутите на неговите кораби и рушветите за по-дребните чиновници в провинцията, преброиха сребърните дукати; които Лудовичи носеше в една кожена кесия. Най-сетне свършиха и Аббас се отпусна. Пи малко ароматизирана вода — не се докосваше до вино — и както обикновено започна да разправя като някоя стара клюкарка какво беше станало в харема.

Аббас бе личният информатор на Лудовичи, от него търговецът научаваше за настроенията и вътрешната политика на Високата порта. След като приключи с обичайната си тирада срещу произволите на вещицата, както наричаше той господарката Хурем, и корумпираността на Рустем паша, от която той самият беше част, Аббас снижи глас:

— Говори се, че шахзадето планира бунт.

— Мустафа? — Вниманието на Лудовичи изведнъж се изостри. Тирадата на Аббас срещу Вътрешния двор бе неотменна част от всяка тяхна среща, това обаче беше нещо съвсем ново.

— Разправят, че си бил уреждал брак с една от дъщерите на шах Тамасп. И молел за подкрепа при евентуално опълчване срещу Сюлейман.

— Вярно ли е това, Аббас? Сигурен ли си?

— Вие, венецианците, трябва да сформирате делегация, която да изпратите да преговаря с него. Ако Мустафа седне на трона, може да се окаже, че не е толкова благоразположен към контрабандната търговия, както министрите на Сюлейман.

— Мислиш, че може да успее ли?

Аббас сви рамене и огромните гънки под брадичката му се разтресоха.

— Той има подкрепата на еничарите.

Лудовичи беше поразен от новината. Популярността на Мустафа сред армията не беше тайна за никого, но до този момент не беше чувал и дума за бунт. Но пък, от друга страна, напомни си той, всяка размирица трябваше да има своето начало. Опита се да си представи как една подобна жестока промяна на вятъра би могла да се отрази върху неговия собствен живот. Откакто бе пристигнал в Стамбул, на трона неизменно беше седял Сюлейман. Аббас беше прав, като се питаше какво ли би било отношението на Мустафа към търговците, помогнали на Рустем да си натъпче джобовете. Враждата между двамата мъже бе всеизвестна.

— Ами ти, Аббас? — попита той. — Ти какво ще правиш?

— Ще приема Божията воля — отвърна Аббас.

— Мислиш ли, че Мустафа наистина ще се отнесе любезно със суфавидите? Смяташ ли, че това въстание е неизбежно?

— Единственото неясно е изходът от него — отвърна Аббас.

— Знае ли Сюлейман за това? — Аббас го изгледа удивено.

— Значи според теб аз и ти ще знаем нещо, което да е останало скрито от Господаря на живота, така ли? — Той плесна с ръце — и по-скоро движението, отколкото звукът, бе сигнал към двамата глухонеми, които го придружаваха, да се втурнат към него и да му помогнат да се изправи на краката си. Това не беше съвсем лесно.

Накрая Аббас бе готов да си тръгне.

— Бог да е с теб — рече той.

— Бог да е с теб — отвърна Лудовичи и изчака, докато Аббас се покачи в скромната, боядисана в черно карета.

Мустафа! Трябва да беше истина. Никога преди Аббас не си беше развързвал езика толкова много. Ако сега се окажеше прав, най-разумното за Лудовичи щеше да е да заложи и на двете карти — и на попа, и на валето.

Топкапъ сарай

— Свършено ли е? — попита Хурем.

Аббас сведе глава.

— Сторих онова, което ми нареди.

— Добре. Ти си верен слуга. — Тя се усмихна с престорено свенливата усмивка на професионална куртизанка. — Как е Джулия?

— Джулия е добре — отвърна Аббас, отказвайки да налапа подхвърлената му стръв. — Интересува се от успехите ми.

— Сигурна съм, че ще получиш опрощение там, горе. Можеш да си вървиш, Аббас.

Аббас излезе, отвратен от нея, от живота. И от самия себе си.

Съжаляваше, че беше използвал Лудовичи по този начин. Но това нямаше да навреди на стария му приятел и на неговата любима Джулия. Беше просто поредната интрига.

Иначе не би се оставил тази вещица да го убеди да го стори.

Горкият Джихангир, мислеше си Сюлейман.

Не можеше да погледне момчето, без сърцето му да се свива от болка. Деформацията на Джихангир не му позволяваше да стои изправен. Винаги изглеждаше така, сякаш върху раменете му имаше невидим тежък товар. Не можеше да си позволи повече от едно леко препускане, не можеше да борави с лък и стрели или да повдигне меч. Чудесен син за войник. Но той изпитваше състрадание към него; обичаше го най-силно от всичките синове, които му беше родила Хурем.

— Видя ли се с Мустафа? — попита Сюлейман.

Джихангир не вдигна очи към него. Никога не го гледаше директно, помисли си Сюлейман. Страхуваше се от баща си.

— Мустафа е добре, господарю — отвърна Джихангир. — Изпраща ти поздравите си.

— И майка му ли е добре?

— И тя, господарю.

О, Джихангир, простена наум Сюлейман. Изглеждаше така, сякаш се страхуваше, че баща му всеки момент ще изпрати да повикат екзекутора.

— Изглеждаш уморен — каза.

— Пътуването е доста тежко, господарю.

— Добре ли мина ловът?

— Да, ловуваме всеки ден.

Сюлейман се намръщи.

— Мустафа се отнася много приятелски с теб. — Защо ли, зачуди се. Защото обичаше недъгавия си брат?

— Мисля, че ме съжалява — отвърна Джихангир, сякаш прочел мислите на баща си.

Сюлейман се изненада от това признание. Джихангир бе по-проницателен, отколкото Сюлейман предполагаше.

— Сигурен съм, че не е така — рече султанът, но обмисли тази възможност набързо и добави: — Той говори ли за мен?

— Много пъти ме пита как си със здравето.

Защото го обичаше, или защото искаше да го види по-скоро мъртъв? Внезапно осъзна колко силно го бе отровил със съмненията си Диванът. Кога беше станало това?

— Радвам се да те видя жив и здрав у дома — каза той.

Джихангир нямаше търпение да се оттегли. На Сюлейман му хрумна, че най-малкият му син е също толкова ужасен от него, колкото беше ужасен самият той от своя баща навремето. Това, а не империята беше истинското проклятие на османлиите — да унищожават своите собствени деца. Ако те не се унищожаха сами преди това.

86.

Стамбул

Слънцето се издигна над града от влажния калдъръм и бавно пристъпващите по тесните извити улички около пазара коне и магарета започна да се вие пара. Беше сезонът на дините и пъпешите и уличните търговци бяха подредили стоката си в редици и пирамиди по масичките си или направо върху земята — огромно разнообразие от цветове и форми.

Сюлейман с мъка се изкачваше по стръмната калдъръмена уличка, ставите го боляха. Вървеше след един хамалин, прегънат на две, а на гърба му се люлееше висока кула от пълни със смокини кутии. Сюлейман чувстваше, че неговият товар е също толкова тежък като този на носача. Утринното слънце не успяваше да проникне до тази улица, засенчена от старите дървени къщи, надвиснали от двете й страни. Той спря пред един тезгях и се престори, че разглежда прасковите, но в същото време надаваше ухо да чуе разговора на продавача с неговия съсед.

— Казват, че султанът отново щял да потегли на изток срещу шаха — казваше продавачът.

— Отдавна трябваше да го е сторил — отвърна другият.

— Персите ни се подиграваха достатъчно. Разполагаме с най-великата армия, а той оставя войниците да стареят в бараките си!

— Мустафа не би позволил на шаха да ни се подиграва по този начин — намеси се Сюлейман.

Търговците огледаха подозрително непознатия, но онзи, който беше започнал разговора, не можа да се сдържи да не даде глас на своето раздразнение.

— Мустафа е отличен воин. Той би забучил главата на шаха в някоя ниша на Ба’аби’Хумаюн още преди години.

— Може би е време Мустафа да стане наш падишах — подхвърли Сюлейман.

— Казваш онова, което е известно на всички — отвърна другият търговец. — Сюлейман е вече старец. Спечелил е последната си голяма победа по времето, когато аз още съм сукал от майка си.

— Но пък е направил много други велики неща — възрази първият. — Построи красиви джамии в прослава на Аллах, даде ни закони, а неговата флота владее Средиземно море.

— Еничарите искат кръв — отбеляза Сюлейман.

— Само въпрос на време е Мустафа да ги вдигне на бунт и да помете Сюлейман от трона му — каза първият. — Всеки го знае!

— По-кротко! — изгледа го съседът му и се обърна към Сюлейман. Погледът му бе враждебен. Очевидно подозираше, че непознатият е шпионин. — Ако искаш да си купиш праскови, покажи ми парите си. Ако ли не, върви си по пътя и говори с някой друг наивник, на когото не му е мила главата!

Сюлейман тръгна след едно магаре, натоварено с череши. Спусна се по улицата. Думите на търговеца продължаваха да кънтят в ушите му: „Само въпрос на време е Мустафа да ги вдигне на бунт и да помете Сюлейман от трона му — всеки го знае!“

Значи всеки го знаел… Потънал в мисли, султанът не забеляза как магарето вдигна опашка и се облекчи върху калдъръма. И изведнъж Сюлейман, Господарят на живота, се озова насред магарешките изпражнения. Може би наистина беше време, помисли си той.

87.

Амазия

Месец по-късно Рустем стигна под скалите на Зелената река заедно с един ескадрон от спахии и орда еничари. Опъна лагера си под мрачните стени на цитаделата и древните понтийски гробове, заби пряпореца си пред входа на шатрата си и зачака.

Разбра, че Мустафа пристига, далеч, преди да е чул тропота от подковите на коня му. За разлика от християните, турците пазеха железен ред и тишина в своите лагери. Пиенето и комарът бяха забранени, а когато не водеха бой, петте молитви на ден бяха задължителни.

Именно нарушаването на тишината бе предупредителен знак за Рустем. Надигащ се като вълна шум, далечен тътен съпровождаше появата на престолонаследника. Сякаш редиците им бяха разкъсани от чужда кавалерия. Рустем скочи на крака и бързо излезе от просторната си шатра, за да посрещне Мустафа.

Ездачите не бяха повече от двайсетина и всички, с изключение на един, бяха облечени в червени копринени дрехи, отличителен белег на спахийската кавалерия. Само водачът им беше облечен в бяло, а отпред на тюрбана му беше прикрепен сноп пера от сива чапла. Диамантената брошка проблясваше на слънцето и Рустем бе принуден да вдигне ръка, за да засенчи очите си.

Еничарите следваха ездачите, полите на сините им дрехи се развяваха, докато тичаха, щастливи, че поглъщат прахта изпод подковите на Избрания. Докато тичаха, надаваха възторжени викове, за да посрещнат шахзадето — велика армия от гърла, изпращаща смразяващ вой, който отекваше в скалите и се умножаваше. Мустафа не отвърна на виковете им, не обърна поглед нито наляво, нито надясно. Очите му не се отделяха от царствената шатра.

Рустем чакаше, заобиколен от телохранители. Аллах да му е на помощ, мислеше си той. Мустафа бе опасен!

Шахзадето спря коня си пред великия везир; облакът прах, в който беше обвит, се разпръсна. Рустем усети песъчинките в устата си. „Наслаждавай се на славата си!“, мислеше си злорадо той. „Скоро и ти ще усетиш пясък в устата си. Ще му се радваш вечно.“

Мустафа скочи от коня и виковете на еничарите замряха. Всички зачакаха — огромна свирепа, развълнувана маса.

Мустафа леко се поклони.

— Къде е баща ми?

— Султанът не е добре. Аз съм сераскерът на тази кампания.

Рустем забеляза смяната на емоциите върху лицето на шахзадето. Първо разочарование, после — възторг. Дали денят му не наближаваше?

— Сериозно болен ли е?

— Лекарите казват, че болестта му не е смъртоносна, но той не може да понесе суровите условия на една дълга военна кампания. — Рустем погледна над рамото на Мустафа към тълпата, насъбрала се зад групичката конници. Хиляда еничари, помисли си той. — Никога не съм чувал толкова силни приветствия. Дори и за султана.

— Поздравяват ме, защото съм негов син — отвърна предпазливо Мустафа.

— Може би — кимна Рустем. — Да се оттеглим вътре. Прахта е полепнала по гърлото ми.

Рустем въведе госта си в голямата копринена шатра. Пажовете поднесоха халва и розова вода, а след това Рустем измъкна един свитък. Подаде го на Мустафа, без да каже и дума.

Беше предложението за брак с една от дъщерите на шах Тамасп, подпечатано с туграта на Мустафа.

— Това е чудовищно — промълви Мустафа.

Рустем заби поглед в килима помежду им.

— Отричаш ли?

— Дали отричам, че съм предложил съюз с един от най-заклетите врагове на империята ни ли? Разбира се, че отричам!

— Носи твоя печат.

— Това е фалшификат. Баща ми видял ли го е?

— Разбира се.

— И какво казва?

— Той не споделя с мен намеренията си. Чака твоя отговор.

— Подушвам, че ти имаш пръст в тази работа! — повиши глас Мустафа и хвърли свитъка в скута на Рустем.

Везирът вдигна сивите си очи за пръв път.

— Аз не съм ти враг, Мустафа. Онези еничари отвън са твоите врагове. Прекалено възторжено те поздравяват.

— Никога няма да кажа или направя нещо срещу баща си. Заклел съм се в това. Той трябва да го знае!

— Султанът чака отговора ти — повтори Рустем.

— И ще го получи.

— Първо, трябва да ти предам заповедите, които султанът изпраща лично до теб. Иска да събереш войниците си и да ме придружиш в тази кампания срещу персите. Под моето командване, разбира се.

— Ще направя това, което ми се нарежда — отвърна остро Мустафа и стана. Излезе от шатрата, без да каже нищо повече.

Рустем поседя, заслушан в тропота на подкови през равнината, после изпрати да повикат агата на еничарите. Агата беше светлокос жилав мъж, славянин. Лявата страна на челюстта му беше деформирана от рана, получена при обсадата на Родос. Когато се поклони, огромните пера от райска птица, прикрепени към шапката му, трепнаха и зашумоляха. Той се изправи и зачака заповедите.

— Приготви един ескадрон от най-добрите си хора — каза Рустем. — Тази вечер Мустафа трябва да бъде заловен, окован във вериги и отведен в Стамбул.

Агата се поколеба. За един войник, трениран от осемгодишен да се подчинява безпрекословно на всяка дадена му заповед, тази реакция бе достатъчно красноречива.

— На твоите заповеди — отвърна накрая.

— Хората трябва да са готови на зазоряване. Това е всичко.

— На твоите заповеди — повтори агата, но в очите му блестеше омраза. Толкова лесно беше да се разчетат чувствата му, помисли си Рустем.

Беше толкова просто. Точно както беше предвидила Хурем.

Топкапъ сарай

Златният път тръгваше от джамията на харема, минаваше покрай покоите на султана, прекосяваше харемлъка и стигаше до Дивана и малката тъмна кула на Опасния прозорец. Мрачно стълбище отвеждаше до решетъчния прозорец със спусната пред него завеса, от който султанът слушаше дискусиите на пашите и везирите.

От тази възможност вече се ползваше и Хурем.

Златният път беше блестящата магистрала към властта, покрита с гледжосани плочки в турскосиньо, златно и доматеночервено. Хурем вървеше по него, а полите на копринения й кафтан шумоляха. Даваше си сметка с какво разполага. Вече познаваше и в най-малки подробности Дивана, но Диванът не познаваше нея.

Когато стигна до върха на тъмното стълбище, сърцето й така лудо биеше в гърдите й, че тя притисна длан, за да успокои болката. Приближи до завесата от тафта и започна да наблюдава.

Златният балдахин на Дивана почиваше върху десет мраморни колони. Тънката завеса пред прозореца превръщаше огледалните плоскости от мрамор, позлата, коприна и брокат в театър на сенките. Разкошът на Дивана не бе достъпен за нейните очи, но за нея важни бяха гласовете. Чуваше всяка дума с кристална яснота.

— Сигурен ли си в това? — чу да казва единият от мъжете. Беше Сюлейман. В отсъствието на Рустем бе поел отново задълженията си към Дивана.

— Информацията ми е повече от достоверна. — Тя не разпозна гласа. Без съмнение принадлежеше на човек от свитата на Рустем.

— Не е ли възможно шпионинът ти да е направил грешка?

Чу как мъжът се изкашля засрамено. Думата „шпионин“ очевадно звучеше обидно за слуха му.

— Събрал съм информацията от различни източници, господарю. Всички те потвърждават, че венецианците са убедили Мустафа да предложи съюз на шах Тамасп. Лично байлото е изпратил тайно послание до Амазия. Съдържанието на писмото не ни е известно.

Какво удоволствие бе да чуе един от слуховете, повторени в залата на Дивана! Аббас беше свършил работата си много добре. В продължение на години беше подхвърлял на Лудовичи трошици истинска информация, с които бе спечелил доверието му. Сега чуждестранната общност в Галата бе погълнала с готовност огромната лъжа.

Също така беше чудесно, че нито една от лошите думи, изричани по адрес на Рустем и Хурем из базарите, не беше стигнала до ушите на Господаря на живота. Истинската власт се изразяваше в контрол над слуховете. Когато дори и самите шпиони се страхуват от теб, никой няма да се осмели да изрече и дума насреща ти.

Сюлейман още не беше произнесъл присъдата си, но Хурем можеше да си представи изражението на лицето му. За малко да се изсмее на глас; захапа юмрук, за да възпре смеха си.

— Все още ми е трудно да го повярвам — чу гласа на султана.

— Господарю, моите информ…

— Достатъчно! Не искам да чувам нито дума повече! — изкрещя Сюлейман и Хурем чу как с провлечена стъпка се отправя към изхода на залата.

Тя веднага се втурна навън. Без съмнение нейният султан щеше веднага да нареди да я повикат, за да облекчи болката от последния нанесен му удар. Нямаше да е добре да открие, че тя вече знае причината, поради която се чувстваше толкова нещастен.

88.

Амазия

Сърдито мърморене наруши тишината на нощта като жужене на пчели. Двамата стражи пред шатрата на Рустем запристъпяха нервно от крак на крак. Мълчанието в лагера беше нарушено за втори път този ден. Ако еничарите се вдигнеха на бунт…

Изстрелът от аркебуза прозвуча като топовен гърмеж, а ехото от него се разнасяше дълго, след като първият страж беше паднал с писък, притиснал ръце към гърдите си. Вторият извади сабята си в отчаяно усилие да се защити. Разнесоха се още два гърмежа. Един от куршумите го улучи в лявото око и раздроби мозъка му.

От сенките изскочиха тъмни фигури, озоваха се в море от светлина, идваща от запалените факли — същите факли, които така добре бяха осветили мишените за аркебузите. Две от облечените в тъмни кафтани фигури се спряха, за да нанесат последни смъртоносни удари със саби по двамата стражи, които лежаха на земята.

После се втурнаха в палатката. Рустем разпозна само агата на еничарите, но от дългите сиви шапки на останалите беше видно, че всички те са негови хора.

Великият везир се метна бързо на коня си и се обърна към единия от спахиите, които го придружаваха.

— Изглежда сме изправени пред бунт.

— Правилно разтълкува настроението на войниците, господарю — отвърна мъжът.

— Да. Голям късмет е, че не съм в палатката си. В този момент касапите изпразват аркебузите си в дюшека ми.

Спахията кимна, поразен от онова, което беше видял.

— Трябва незабавно да препуснем към Стамбул и да уведомим султана за случилото се. Страхувам се, че на Мустафа вече му е омръзнало да чака да наследи трона.

Той обърна коня си и препусна в тъмното, следван от своя ескорт. Заобиколиха лагера и поеха на запад.

Беше късно. Гюлбехар бе събудена от новините за бунта в лагера на Рустем. Сега тя седеше разтреперана, загърната в обшитата с хермелин роба и грееше ръце на мъждукащите в мангала въглени. Но леденият ужас не я напускаше.

Сирхане влезе и направи поклон. Беше замаяна от съня, косата й висеше несресана. Метнатият набързо върху раменете й кафтан бе намачкан. Беше бледа и трепереше. Съпругът й служеше на Мустафа. Сигурно си мислеше, че вече е вдовица, помисли си Гюлбехар, и че затова беше повикана в стаята на майката на шахзадето.

— Мъжът ти е жив — каза тя.

Раменете на Сирхане се отпуснаха облекчено.

— Господарке…

— Но има опасност. За всички ни.

Сирхане я погледна объркано.

— Трябва да напуснем Амазия?

— Няма къде да избягаме.

— Господарке?

Гюлбехар загърна робата още по-плътно около себе си.

— Тази вечер в султанския лагер е вдигнат бунт. Еничарите са се опитали да убият Рустем паша.

— Господарят…

— Не Мустафа ги е подтикнал. Ако беше той, сега нямаше да сме в опасност. Когато Сюлейман чуе новината, със сигурност ще хвърли вината върху сина ми. Нуждая се от помощта ти, Сирхане.

— От моята помощ ли, господарке?

Гюлбехар впи настойчиво поглед в нея.

— Ако Сюлейман потегли срещу сина ми, това ще означава, че е потеглил срещу цялата му свита. Мъжът ти ще бъде екзекутиран, собствеността му — конфискувана, а ти — изпратена в изгнание. Ще прекараш остатъка от живота си като просякиня. Искаш ли това да се случи, Сирхане?

Сирхане сведе поглед.

— Не, господарке.

— Така си и знаех. Нито пък аз искам синът ми да се прости с живота си заради слепотата на един мъж! Помниш кислар агаси, нали?

— Да, господарке.

— Искам да отидеш в Стамбул и да го намериш. Предложи му всичко! — Тя се приведе напред. — Искам Хурем мъртва. Ако успее да стори това, синът ми ще стане султан, а Аббас ще получи всичко, което желае. Убеди го, Сирхане. Заради мен — и заради себе си!

89.

Топкапъ сарай

Сюлейман седеше прегърбен на трона си, гърдите му сякаш бяха хлътнали навътре. Краищата на устата му бяха увиснали надолу — две дъги на неодобрение и отвращение. Изгледа настойчиво Рустем изпод гъстите сиви дъги на веждите си. Единственото движение по лицето му бе трепкането на ноздрите, докато дишаше.

Рустем се поклони и зачака покана да заговори.

— Е? — изгъргори Сюлейман.

Трябва вече да беше чул новините, помисли си Рустем. Слуховете пълзяха по коридорите, повтаряха се шепнешком във всеки ъгъл на двореца още преди неговото пристигане в Стамбул.

— Нося ти новини, които карат сърцето ми да кърви — каза Рустем.

— Говори. Защо изостави армията ми и се върна тук?

— Господарю, препуснах насам от страх. Но не се страхувам толкова за моя живот, колкото за твоя.

От устните на Сюлейман се откъсна дълбок стон, подобно на земетръсен тътен.

— Мустафа?

— Не зная, господарю. Еничарите нахлуха посред нощ в шатрата ми, убиха стражите. Бях предупреден и затова успях да избягам.

— Колко бяха?

— Прекалено много, за да успея да ги преброя, господарю. Агата им ги водеше.

— А Мустафа?

— Когато се появи в лагера, еничарите така завикаха от възторг, че чак гърлата им пресипнаха. Открито крещяха, че той би развял знамето на войната много по-успешно от техния султан. Викаха, че вече си прекалено стар да ги водиш, а аз съм бил един прост дефтердар без никакви познания във военното дело.

— Показа ли му писмото?

— Каза ми, че нямал намерение да отговаря пред никой друг, освен пред султана. А понеже аз не съм бил султан, нямал какво да ми каже. Също така каза… че трябвало да напиша прощално писмо до близките си, защото веднага, щом седнел на трона, щял да набучи главата ми на Ба’аб-и-Са’адет… Каза ми да информирам гарваните, че няма да им се налага още дълго да чакат за своята вечеря.

— Такива ли бяха думите му?

— Кълна се в главата си, господарю — отвърна Рустем. Колко умело бе успял да вплете лъжите сред истината!

Султанът отметна глава назад и зарида. Стонът изненада Рустем така, както никой жесток акт не би могъл.

Махна с ръка и освободи везира. Рустем с готовност се подчини. Поклони се и тръгна заднишком към вратата, изненадан и зарадван, че лъжите му бяха подействали толкова добре.

Слънцето се отразяваше в позлатените кандила, закачени в беседката, въздухът в лятната градина бе наситен с аромат на билки, плодове и рози, жуженето на цикадите бе хипнотизиращо. Беше толкова лесно да лежи тук, в прегръдките на Хурем, и да забрави, че гобленът на бъдещето, който бродираше, се разпадаше в ръцете му.

Беше разчитал на Мустафа — всеки канун, всеки основен камък, който бе положил, всяка кампания, която бе организирал, се опираха на знанието, че един ден Мустафа ще поеме знамето от неговите ръце и ще консолидира прогреса, който баща му бе постигнал. Бунтът на еничарите щеше да провали всичко. Османлиите щяха да се върнат към кървавите си пирове, към варварството, което обвиваше времето на баща му, дядо му и на самия Фатих.

Може би еничарите бяха прави — беше прекалено стар. Но товарът беше негов чак до смъртта му, такъв беше законът на османлиите и на шериата. Ако позволеше на Мустафа да узурпира властта щеше да отвори вратата към проливане на османска кръв за векове наред.

— Не ги слушай — шепнеше му Хурем. — Трябва да се гордееш, че имаш син, който печели такова всеобщо възхищение, както и цялата любов на еничарите. Ти си негов баща. Чувството му за дълг ще го възпре да се възползва непочтено от силата, с която разполага.

— Мислех, че те е страх от него — каза Сюлейман.

— Страхувам се от кануна на Фатих. Но не се страхувам от Мустафа, когато ти си до мен. Ти си Сюлейман, най-великият от всички наши султани. Никой не може да те замести в сърцата на хората.

— Но не хората роптаят срещу мен, а еничарите.

Над главите им се разнесе тежка въздишка и те вдигнаха очи към отворените капаци на беседката. Всяка пролет щъркелите свиваха гнездата си върху плоския камък в края на кубетата на джамията и куполите на медресетата. Но през този горещ августовски ден хиляди от тях се бяха издигнали в небето над Стамбул, за да поемат на юг. Едно напомняне, че зимата не е далеч.

— Трябва да отида при армията си, иначе ще загубя трона — каза Сюлейман.

— Какво ще правиш? — попита Хурем.

— Не знам. Кой би могъл да ме напътства в това начинание?

— Абу Са’ад, може би?

Сюлейман дълго обмисля тази възможност.

— Може би — каза накрая той.

Абу Са’ад седеше мълчаливо и наблюдаваше как кислар агаси унищожава цялата табла с халва, която пажовете му бяха поставили пред него. По лицето му се беше изписал такъв екстаз, какъвто шейхюлисламът беше виждал единствено върху лицата на дервишите, изпаднали в транс. Но пък яденето трябва да беше почти религиозно изживяване за някои хора, помисли си той. Особено за онези с големи страсти, които не можеха да бъдат реализирани.

Най-накрая Аббас задоволи апетита си и поля погълнатото с малко охладен шербет.

— Нося ти послание от господарката Хурем — каза най-сетне той.

— Аллах да я пази — измърмори Абу Са’ад.

— Да. Изглежда, че е намерила голяма утеха в нашата вяра.

— Тя наистина е много усърдна в изучаването на Корана.

— Щом казваш — отвърна Аббас. — Изглежда, че иска да възвеличи Аллах по някакъв начин, който да пребъде през вековете и да запази вярата.

— Аллах ще й се усмихне.

— Възнамерява в най-скоро време да даде голяма част от личните си средства под формата на вакъф — да основе фонд, който да финансира построяването на още джамии и тяхната поддръжка.

Абу Са’ад наведе признателно глава.

— Щедростта й е безпределна.

— Помоли ме да ти предам, че именно под твоето вдъхновяващо влияние е стигнала до тази идея. Изключително е доволна от помощта, която си й оказвал, водейки я по пътя към единствената истинска вяра, както и на султана, когато е имал проблеми. Единственото, на което разчита, е, че ще продължиш да изпълняваш задълженията си така съвестно.

Преди евнухът да е завършил речта си, моллата беше разбрал какво се иска от него. Той поглади замислено брада.

— Проблемите на изток тегнат над главата на Господаря на живота в този момент — рече той.

— Дано скоро да бъдат разрешени! — каза Аббас. — Господарката Хурем казва, че се моли ден и нощ на Аллах да му помогне в неговата мъка. Би дала всичко, за да бъде премахнат този товар от плещите на нейния господар.

— Ще го посъветвам, доколкото е по силите ми — каза Абу Са’ад.

— Да бъде така, както казваш — кимна Аббас.

Щом евнухът си тръгна, шейхюлисламът извади броеницата си и започна да отправя благодарствени слова към Аллах. Аллах бе добър, Аллах бе велик. Но за да доведе учението му при хората и за да издигне велики джамии в негова прослава, понякога човек трябваше да пречупи малко душата си, да я наведе натам, накъдето духаше вятърът на времето.

90.

Стамбул

Аббас отметна назад качулката на фереджето си и изгледа подозрително Сирхане с единственото си око.

— Получих бележката ти — каза той. — Какво искаш от мен?

— Имам нужда от помощта ти — отвърна Сирхане.

Аббас въздъхна. Точно от това се беше страхувал.

— Изглежда съм полезен за всеки друг, но не и за себе си.

— Гюлбехар ме изпраща.

— Предчувствах го — каза Аббас. Огледа се наоколо. Таванът на стаята беше позлатен, стените бяха покрити с гледжосани плочки, украсени с преплетени растителни мотиви, високият розов силует на Айя София се виждаше през дървените решетки на прозореца.

— Значи това е дворецът на Абдул Сахине паша.

— В момента е офицер, отговаря за конюшните на шахзадето.

— Така чух и аз. Радва се на късмет и богатство.

— Голям късмет ли е да служиш на един обречен човек, Аббас?

Аббас поклати глава.

— Нищо не мога да направя.

— Гюлбехар каза да ти предложа всичко, всичко!

— Щедра е. В такъв случай, ще ми предложи ли да ми върне мъжествеността?

— Аббас…

— Моята господарка ме облича в най-скъпите дрехи, храни ме, покрива всичките ми разходи. Заради властта и влиянието си съм успял да натрупам богатство, което надхвърля мечтите на повечето мъже. Но то е безполезно за мен. Ако желанието на Гюлбехар е да ме изкуши и постави в смъртна опасност, тогава нека да ми върне мъжествеността поне само за една нощ, в която да почувствам отново докосването на жена!

Сирхане сведе очи. Беше се надявала, че по някакъв начин ще успее да избегне тази тема, но вече беше решила какво ще направи, ако Аббас й откажеше. Знаеше, че Гюлбехар е права. Ако съпругът й загинеше заедно с Мустафа, нямаше да проявят милост и към нея. Щеше да завърши живота си като парий.

Имаше едно нещо, което Аббас силно желаеше.

— Знае ли Сюлейман за Джулия? — внезапно попита тя.

Не погледна към него, но чу как евнухът рязко си поема дъх. Стаята изведнъж сякаш се изпълни с омразата му.

— Малка пачавра — изсъска той.

Но изглежда предполагаше, че и Гюлбехар знае тайната му, иначе би убил Сирхане начаса. Не можеше да го погледне в очите.

— Много скоро ще умре една жена. Може би Хурем, може би Джулия. Ти решаваш.

— Каза, че я обичаш…

— Всички ние обичаме себе си повече, отколкото обичаме другите, Аббас.

— Може да са ме кастрирали, но не са ми отрязали сърцето. За пръв път от години изпитвам съжаление към друг човек. Повдига ми се от теб.

Сирхане се реши. Погледна директно към студеното му немигащо око.

— Направи го или тя ще умре, Аббас. Спести ми речта си.

Аббас силно я зашлеви през лицето. Направи знак на пажовете си да го вдигнат. Бързо излезе от стаята. Сирхане нежно докосна страната си. Мразеше се така, както никого не беше мразила.

Топкапъ сарай

— Имам проблем, за който се нуждая от помощта ти. Диванът постави на вниманието ми един особен случай, който силно ме обърка. Реших да се допитам до теб, за да ме посъветваш съобразно светите закони на Корана.

Сюлейман млъкна, за да събере мислите си.

— Един богат и влиятелен търговец бил болен за известно време — продължи той. — Докато боледувал, възложил управлението на делата си на свой доверен слуга, на когото плащал висока заплата и когото бил възнаградил с добра позиция. Но не минало много време, откакто легнал на легло, и слугата злоупотребил с доверието му, започнал да крои заговори срещу семейството на търговеца и дори планирал да убие господаря си. Когато търговецът оздравял, той разбрал за това предателство. Какво трябва да направи търговецът? Каква присъда трябва да се произнесе, според законите на шериата?

Абу Са’ад дори не мигна.

— Коранът е пределно ясен по тези въпроси. Слугата трябва да умре.

Раменете на Сюлейман увиснаха под диплите на кафтана.

След малко той се опомни и се взе в ръце. Спря очи върху тези на шейхюлислама.

— А ако този слуга е Мустафа, наследникът на трона?

— Смърт — отвърна категорично Абу Са’ад.

Два дни по-късно Сюлейман възседна отново коня си до фонтана в Третия двор и напусна двореца начело на полка си. Потегли на изток. Вече беше изпратил заповедите си на агите в Амазия да съберат войниците си за поход към Ерзерум. На Баязид беше наредено да напусне Маниса и да се заеме временно с управлението на Топкапъ.

Сюлейман знаеше, че трябва да побърза да затвърди властта си над агите. Но първо трябваше да говори със Селим.

Наистина е лъчезарна, помисли си Аббас. Никога не изглеждаше толкова млада и прелестна, както когато планираше екзекуция. Това я зареждаше с енергия. Върху главата й бе закрепена шапчица от зелено кадифе, носеше светлозелен кадифен кафтан, гарниран с хермелин. Играеше си с дългите кичури на златистата си коса, докато го наблюдаваше.

Значи денят на смъртта му най-сетне беше настъпил, помисли си Аббас. Е, беше го отлагал достатъчно дълго. Сега, след като вече беше решено, той се чувстваше изненадващо освободен, някак лек. Беше хубаво, че и тя е в добро настроение. Нямаше да му достави удоволствие да изтръгне черното й сърце, ако и то преливаше от умора от света като неговото.

— Направи ли онова, за което те помолих? — попита Хурем.

— Говорих с мюфтията, както ми нареди. Той разбра какво се иска от него.

— Моят добричък верен Аббас.

— На твоите услуги, господарке.

— И каква да бъде наградата ти?

О, значи щеше да се опита да го измъчва! Беше се надявал на това. Беше прекарал двайсет и пет години от живота си импотентен. Тази вечер щеше да има власт над нея.

— С какво желаеш да ме наградиш, господарке?

— Да си избереш някое момиче от харема, може би?

Аббас се усмихна на този черен хумор. Поклони се.

— Ваше величество е прекалено добра.

Може би беше усетила разликата в държанието му, защото погледът й изведнъж стана пронизващ.

— Изглеждаш доволен от себе си, Аббас. Може би ще пожелаеш да споделиш причината за своята веселост с господарката си?

Аббас пристъпи към нея и ръката му се плъзна към обсипания със скъпоценни камъни кинжал, затъкнат в пояса му. Пръстите му се свиха около дръжката от слонова кост. Хурем сведе поглед и той разбра, че тя е наясно с намеренията му. Но черните стражи в стаята бяха прекалено далеч и прекалено спокойни при тази рутинна аудиенция, така че нямаше да успеят да го спрат. Той й се усмихна. Веднага, щом извикаше, щеше да го стори.

Но Хурем не извика.

— А, мой Аббас. Значи най-после си станал мъж — рече тя. Изглеждаше почти… радостна.

— Очаквах този момент от дълго време — прошепна той.

— И какво те е спирало до сега?

Аббас се втренчи в нея. Какво го беше спирало? Отговорът беше прост. Беше се страхувал да умре. Нямаше страх от болката — Бог му беше свидетел, че беше изживял достатъчно болка. Просто се страхуваше от онова, което щеше да настъпи след смъртта му. Не беше готов да го извърши преди. Но щеше да го стори сега, заради Джулия.

Стражите не забелязваха нищо. Аббас продължаваше да стои с ръка на кръста. Хурем се отпусна, почти се излегна на дивана.

— Не се ли страхуваш? — попита го шепнешком тя.

— Този път страхът ми няма да ме спре.

— Не за себе си, скъпи Аббас. Не се ли страхуваш за Джулия?

Аббас усети как пръстите му се впиват още по-плътно в дръжката на кинжала. Нещо в него му крещеше да го извърши сега. Сега! Преди вещицата да беше успяла да отслаби решимостта му!

— Джулия? — чу се да пита.

— Оставила съм писмо, което султанът да отвори след смъртта ми. На сигурно място е. Ще бъде много разстроен, когато разбере, че тя продължава да си живее живота в Пера и може би да подхранва слуховете за неспособността му в леглото, поради която избягва своя харем.

Аббас почувства как дворецът сякаш се срутва върху раменете му. Замръзна на място. Не можеше да направи абсолютно нищо. Не можеше да я убие, не можеше и да се оттегли. Беше мъртъв.

Зачака Хурем да повика бостанджиите и да им нареди да го завлекат навън. Трябваше да се самоубие, помисли си той. Да си спести смъртта, която ще му поръча тази вещица.

Хурем се засмя.

— Почти съм готова да се закълна, че черното ти лице доста е пребледняло!

Аббас се олюля. Кожата му се покри с лепкава мазна пот. Трябваше да използва кинжала, за да свърши със себе си. Веднага!

— Мислиш, че ще те накажа — продължи Хурем.

Той я погледна. Очите й светеха от задоволство.

— По-скоро сам ще се убия — отвърна той.

— Скъпи ми Аббас, защо ти е да го правиш?

— За последен път ме измъчваш.

Тя се приведе към него.

— Махни си ръката от този груб инструмент. Да не си въобразяваш, че ще поискам да си отмъстя, задето си мислел да ме убиеш? Половин Стамбул ме иска мъртва! Току-що ми доказа, че независимо колко силно ме мразиш, никога няма да ме нараниш. Това те превръща в най-доверения и покорен слуга, който бих могла да имам. Никога не съм разчитала на голата лоялност. Тя е толкова… нетрайна!

Трябваше да го направи, независимо от всичко!

— Слаб съм — промълви и се свлече на колене.

— Да — отвърна Хурем през смях. — Но много полезен!

91.

Коня

Градът се издигаше самотен сред широките прашни анадолски стени, меката на османлиите, домът на манастира, който съхраняваше костите на Джалал ал-Дин Руми, основателят на дервишкия орден. Коня беше и средището на Карамания, където Селим се упражняваше в държавничество в качеството си на втори принц по линията на унаследяването на трона. Тук пристигна Сюлейман, надявайки се да намери някаква надежда, преди да се изправи срещу блудния си син, шахзаде Мустафа.

Беше чул слуховете из коридорите на Топкапъ и из безистените на града. Най-големият син на Хурем беше пияница. Наричаха го Селим Пияндето. Ниското дебело момче, винаги засенчвано от по-малките си братя, се беше превърнало в шут. Със сигурност не беше заплаха за трона като Мустафа, но в никакъв случай не беше и бъдещето, което Сюлейман си представяше за османлиите.

Сега, докато се вглеждаше в лицето на сина си, зачервено от многото изпито вино, покрито с мрежа от кървавочервени капиляри, султанът затвори отвратен очи и си помисли: „Мога ли да го направя?“ Вниманието на Селим бе погълнато от неговата собствена тирада.

— Разбира се, че Мустафа ме мрази. Седне ли на трона, не се и съмнявам, че първото нещо, което ще направи, ще бъде да изпрати бостанджиите да ме убият. Можеш ли да си представиш какво е да живееш в такъв страх? Нямам нито един приятел, освен теб; без теб няма да се намери нито един човек, който да ме защити.

Оплакваше се като селянин, помисли си Сюлейман. Седяха в прекрасния му дворец, докато дебелакът отпиваше от бокала си и се преструваше, че пие нектар, като си мислеше, че Сюлейман не забелязва как трепери ръката му.

— Чул ли си обвиненията срещу Мустафа?

— Не се и съмнявам, че са истина.

Не, разбира се, помисли си Сюлейман. Но пък гледната точка на Селим беше всичко друго, но не и обективна.

— Трябва да разрешим въпроса в Актепе. Ако предам Мустафа на бостанджиите, та ще си следващият, който ще поеме ярема на османлиите. Мислиш ли, че си в състояние да понесеш такъв огромен товар, Селим?

Селим отбегна погледа му, но Сюлейман усети как в сина му се заражда приятно очакване.

— Аз съм твой син. Роден съм за това. Но ако ще съм следващият, защо тогава даде Сарукхан на Баязид?

— Така се наложи.

— Ако аз ще съм следващият шахзаде, трябва да съм в Маниса.

Сюлейман въздъхна. Селим се държеше като непослушно дете.

— Още нищо не е решено. Става дума за живота на Мустафа, Селим. Това не е въпрос, който може да се реши с лека ръка. Само попитах дали мислиш, че ще можеш да носиш този тежък товар. Не съм ти го обещал.

— Да, татко. — Селим се нацупи.

Сюлейман не можеше да повярва, че това е негов син, кръстен на буйния войн, неговият собствен баща. Да, реши той, слуховете винаги се оказваха верни. Сам виждаше деградацията, до която излишествата бяха довели както физически, така и духовно неговия втори син. Но защо се изненадваше? Той самият не беше касапин като баща си. Защо трябваше да очаква, че Селим ще е негово копие? Или може би той беше виновен, задето беше пренебрегвал синовете си. Беше заложил изцяло на Мустафа; беше забравил, че един ден Селим също можеше да поиска да поеме знамето на османлиите. Сега беше прекалено късно. Селим беше загубен за баща си.

Всичките му надежди бяха свързани с Мустафа — но сега се бяха сринали.

— Какво ще правиш с Мустафа? — попита Селим.

— Не знам — отвърна Сюлейман. — Не знам.

Пера

Джулия едва сдържаше нетърпението си. Наблюдаваше през прозореца, докато каретата спираше долу. Една фигура, забулена в пурпурно фередже излезе отвътре и бързо изчезна във входа. Отдавна не я беше виждала. Ръцете й трепереха от вълнение.

Хиацинт съпроводи Сирхане до стаята на господарката си, поклони се и се оттегли. Веднага, щом останаха насаме, Джулия обви ръце около шията й и я запрегръща, докато Сирхане не започна да протестира и не се дръпна, за да си поеме дъх.

Джулия отметна воала от лицето й.

— Махни го. Трябва да те видя.

Сирхане свали фереджето. Беше облечена в кафтан от розова коприна, препасан с яркосин широк колан. Джулия я хвана за ръката й я поведе към дивана.

— Липсваше ми — прошепна тя.

— Все още отказваш да се подчиниш на годините, Джулия — промълви Сирхане.

Джулия я погледна. Де да можеше да каже същото за приятелката си! Сирхане изглеждаше изморена и измършавяла. Под очите й имаше виолетови кръгове. Нещо не беше наред.

— Добре ли си? — попита я тя.

— Малко съм уморена от пътуването, това е всичко — каза Сирхане и отпусна глава на рамото на Джулия, за да скрие лъжата, изписана върху лицето й.

— Толкова време мина! Когато пратеникът ти дойде, направо не можах да повярвам, че си тук, в Стамбул.

Сирхане й изглеждаше нервна. Не приличаше на самоуверената жена, която Джулия познаваше. Ни най-малко.

— Разкажи ми всичко — настоя тя. — Какво те води тук?

— Абдул ме отпрати. Станаха неприятности.

— Неприятности ли? — Джулия стисна ръката и. — Мъжът ти добре ли е?

— Да, но… чувства, че е опасно. — Сирхане не смееше да срещне погледа й.

— Толкова ли са зле нещата наистина?

— Не си ли чула?

— Само слухове. Казват, че Мустафа искал да сключи съюз с шах Тамасп.

— Това е работа на Рустем. Но има и нещо по-лошо. Еничарите се опитали да убият везира, докато лагерувал покрай Зелената река. Той обвинява Мустафа.

— Вярно ли е?

— Не, разбира се… но какво можем да направим? Съпругът ми е верен на шахзадето. Ако започне война…

Джулия се опита да я успокои, но Сирхане се отдръпна.

— Добре съм. Не бива да се паникьосвам.

— Война? — Джулия я загледа втренчено. — Можем ли да направим нещо? Лудовичи има връзки в Портата. Може би, ако той…

— Нищо не можете да направите — прекалено бързо отвърна Сирхане.

— Ако трябва да се скриеш някъде…

— Да се скрия от султана? — Сирхане вдигна очи и внезапно обви ръце около шията на Джулия и зарида. — Съжалявам.

— Съжаляваш. За какво?

Но Сирхане продължаваше да плаче и не отвърна. Джулия усещаше как тялото на приятелката й трепери, а сълзите й мокрят тънката й риза. Плачът й сякаш продължи с часове. Накрая Сирхане се отдръпна.

— Никога не бих те наранила — каза тя.

— Не разбирам… какво казваш?

Сирхане погали страната на Джулия.

— Просто запомни, че никога няма да те нараня.

— Знам. Но продължавам да не разбирам. Има и още нещо. Какво е то? Какво се е случило?

Сирхане поклати глава.

— Просто ме прегърни — каза тя. — Ще ти кажа по-късно. Не сега.

Но Сирхане не й каза какво не е наред. Вместо това двете отидоха в хамама да се изкъпят. Джулия масажираше раменете на приятелката си, усещаше силното напрежение в мускулите й, но не можеше да ги накара да се отпуснат.

— Толкова си напрегната — прошепна тя.

— Разбира се, че съм напрегната. Чудно ли ти е?

Джулия не отвърна, изненадана от резкия отговор. Изсипа още малко масло от сандалово дърво върху дланта си и отново разтри шията на Сирхане.

— Как е Лудовичи? — попита я Сирхане.

— Преуспява.

— Нежен съпруг ли е?

— Да. Да, предполагам, че е нежен. Абдул продължава ли да се отнася добре с теб?

— Вече си има друга жена. Една арменка. На осемнайсет години е и е много красива. Била е взета при последното девширме.

Джулия замълча — не знаеше какво да каже.

— Продължава да идва при мен веднъж седмично. Но, разбира се, прекарва повечето си нощи с нея. Тогава той ми липсва. Липсва ли ти понякога Лудовичи, когато отсъства?

— Ти ми липсваш — отвърна Джулия.

— Може би трябва да се научиш да го обичаш повече. — Сирхане се извърна. — Права си. Прекалено съм напрегната. Чакай аз ще те масажирам.

Джулия копнееше за докосването на приятелката си, но когато Сирхане намаза раменете й с масло, го направи с резервираността на гедичлийка. Накрая Джулия хвана ръката й и я постави върху гърдите си, но Сирхане я дръпна и рече.

— Не още.

Отпусна се във водата и заприказва, зареди клюки като някоя глупава конкубина в банята, безсмислени приказки за живота в Амазия, преплетени със спомени от живота им в харема на хълма Сераглио. Предишното чувство на интимност си беше отишло. Изведнъж се бяха превърнали в почти непознати и Джулия нямаше представа каква представа каква преграда бе изправена помежду им, нито пък защо.

Накрая нещата, които можеха да си кажат, се изчерпаха и тогава Сирхане заяви, че трябва да си ходи.

Когато си тръгваше, Джулия я хвана за ръката.

— Все още не си ми казала по каква причина си в Стамбул — припомни и тя.

— Следващия път — отвърна Сирхане. Издърпа ръката си и спусна фереджето.

— Ще има ли следващ път, моя Сирхане?

— Ще ти изпратя вест. — Приятелката й я целуна леко по устните и пусна воала пред лицето си. — Довиждане, Джулия — каза и в гласа й прозвуча някаква ужасна обреченост.

92.

Анадола

Сюлейман се присъедини към армията в равнините на Актепе.

Еничарите мълчаха, докато той яздеше към тях. Някои извръщаха лица настрани, други го гледаха намръщено, но с респект. Сюлейман заби копието със седемте конски опашки пред шатрата си и повика чауша си. Изпрати го в Амазия, да отнесе документ, подпечатан със султанската тугра. С този документ Мустафа се задължаваше да се яви незабавно при него. После зачака.

Амазия

— В името на Аллах, не отивай!

Мустафа потупа майка си по ръката. Тя я изтегли, засегната от снизходителното му отношение, но той само се усмихна.

— Султанът така заповядва. Ако откажа, ще бъда обвинен в неподчинение.

— Ако отидеш, пак може да те обвини. Кой ще те защити?

— В двореца и без това вече говорят зад гърба ми. Това е моят шанс да отвърна на лъжите им.

— Ако е искал да чуе обясненията ти, защо не дойде тук? Защо отиде в Коня?

— Може би се страхува да дойде.

Гюлбехар се изправи и му обърна гръб, за да скрие сълзите на болка, изпълнили очите й.

— Нека те обвиняват, в каквото си искат! Нищо не могат да докажат!

Мустафа се зачуди дали да й каже за писмото и за разговора си с Рустем. Реши да премълчи.

— Еничарите вече ме възприемат като техен лидер. Има ли по-сигурно място за мен от техните редици?

— Има. Тук! Тук, в своята крепост, ще си по-защитен — далеч от Сюлейман и Рустем!

— Мой върховен дълг е да се подчиня на баща си. Той ме вика.

— Ами ако там те очакват бостанджиите?

— Той ми е дал живот. Има право да ми го отнеме.

Гюлбехар се извърна, очите й блестяха от страх и гняв.

— Не! Няма такова право! Аз също съм ти дала живот! Сукал си от гръдта ми, отгледала съм те от бебе! Няма право да те отнема от мен! — Гюлбехар се почувства така, сякаш някой я беше ударил силно в стомаха. Присви се на две и отвори уста да си поеме въздух. Мустафа се спусна към нея, прегърна я и я поведе към дивана.

Дълго я държа в прегръдката си. Накрая прошепна:

— Трябва да отида.

— Седни на трона. Чака прекалено дълго. Само една дума да кажеш и еничарите ще се вдигнат да те подкрепят. Няма нужда да се пролива кръв. Собственият ти дядо детронира Баязид и го изпрати в изгнание. Законът го позволява.

— Но Божият закон — не. Сам Сюлейман ме е учил на това.

— Разбира се!

— Не мога да го направя. По-скоро бих умрял, отколкото да опозоря името си пред света и да опетня душата си пред Аллах.

— Мустафа… — Знаеше, че нищо няма да го трогне. Онази негодница беше спечелила. Представяше си я как лежи опъната на дивана и се смее. Животът можеше да бъде толкова прост, ако човек не вярваше в нищо друго, освен в своето собствено оцеляване.

— Честта ми е по-ценна, от която и да е световна империя. Какъв владетел бих бил, ако продам душата си, за да спечеля престола? Ще властвам без срам или изобщо няма да властвам.

— Ти си глупак — промълви Гюлбехар.

— Знаеш, че не го мислиш — усмихна се Мустафа. — Ако отстъпех, щеше да те е срам от мен. И аз щях да се срамувам от себе си.

— Толкова лесно й позволяваш да спечели — прошепна тя.

— Както и да е — добави той, — ако не отида, все едно, че се признавам за виновен. Той няма да ми стори зло, майко. Дал ми е дума. Баща ми е човек на честта, какъвто съм и аз.

Не, помисли си Гюлбехар. Баща му беше човек на дълга. За Мустафа дълг и чест можеха да изглеждат като едно и също нещо, но те всъщност бяха две напълно различни понятия.

— Ще тръгна призори — рече той.

— Аллах да бъде с теб — прошепна Гюлбехар, подаде му ръка за целувка и го остави да си тръгне. Когато Мустафа излезе, сълзите й бяха пресъхнали; тя седна до прозореца, загледана в звездите, изпълнена с гняв, безпомощна в своя затвор.

Актепе

Във въздуха се носеше пушек от влажни елхови съчки. Лагерът беше притихнал. Водоноските със скърцане сновяха из редиците палатки, към отделението на касапите вървяха стада овце, обгърнати в задушлив прах. Групичка еничари играеха на зарове, насядали около разпален мангал.

Когато видяха Мустафа, скочиха на крака и наобиколиха коня му, така както бяха направили и в Амазия. Новината за пристигането на шахзадето бързо се разпространи из лагера: престолонаследникът щеше да ги поведе срещу Персия! Неколцина дори го нарекоха „падишах“ и виковете им стигнаха до онази част на лагера, където върху трона си седеше Сюлейман и се съветваше с великия везир Рустем. Двамата замлъкнаха и се заслушаха във виковете. Рустем забеляза как чертите на султана се стегнаха решително.

Падишах! Император!

— Ето го, идва духът на баща ми — измърмори Сюлейман.

Поздравите продължиха дълго, след като Мустафа бе опънал шатрата си до тази на Сюлейман, в очакване да бъде повикан, за да отговори на всички нападки срещу него.

Но тази вечер обвинителите му си казаха думата. Духът на Селим се появи до леглото на Сюлейман, той протегна ръце към сина си и в тях Сюлейман видя главата на дядо си.

— Дядо — измърмори в съня си султанът, — трябваше да го убиеш. Бил си твърде слаб.

Сети се за Джихангир и разбра как трябва да постъпи.

93.

Мустафа бе приемал в шатрата си везирите и агите, дошли да поднесат почитанията си, в продължение на целия предишен следобед, както и вечерта, но на сутринта лагерът отново бе потънал в мълчание. Мюезинът призова армията на молитва, хиляди тюрбани се наредиха в редици, които се навеждаха като копринен жив плет на фона на бледоморавото небе.

Когато Мустафа приключи с молитвата си, той се приготви. Облече се в бяло — цветът на невинността — и сложи прощалните си писма в пазвата на робата си, близо до сърцето, както беше обичай на всеки турчин, изправен пред опасност.

Метна се на арабския си жребец и се приготви да премине краткото разстояние, разделящо шатрата му от павилиона на баща му. Така повеляваше традицията. Зад него, също на коне, стояха агата му и началникът на конюшните му, Сахине.

Мустафа усещаше, че всички очи са извърнати в очакване към него. Всеки от присъстващите беше наясно какво предстоеше да се случи тази сутрин, защо всъщност бе повикан Мустафа. Дали щеше да се постигне съгласие, или Мустафа щеше да хвърли предизвикателство в лицето на застаряващия си баща?

Някои от еничарите вече се готвеха да поздравят новия султан, който можеха да имат, преди слънцето да е пресякло небето.

Мустафа спря пред входа на Сюлеймановия павилион, свали кинжала от кръста си и го подаде на Абдул Сахине. Така, без оръжие, влезе вътре, за да поздрави баща си. Мустафа кимна на солаците, застанали на пост, и направи знак на агата и Сахине да останат отвън. Платното, закриващо входа на шатрата, се спусна плътно зад гърба му.

Абдул Сахине стисна поводите на конете и хвърли тревожен поглед към агата. Чу тропот зад гърба си и видя как ескадрон солаци образуват кръг около тях и ги отделят от останалата част от лагера. Солаците извадиха ятаганите си и пристъпиха напред.

Шатрата беше огромна, разделена на секции от големи завеси златиста коприна. Входът беше закрит с рубиненочервени и фазаново-сини килими, а до всяка стена бяха поставени дивани от брокат. В центъра се виждаше малка масичка със сребърен плот.

— Татко?

Мустафа влезе в приемната. Шатрата плющеше шумно на вятъра. Той се огледа наоколо.

Един черен бостанджия излезе от сенките в ъгъла. И още един. Мустафа се обърна. Нови трима излязоха иззад завесата пред него. Един от тях държеше в ръцете си копринена връв.

Мустафа забеляза някаква сянка да помръдва зад коприната.

— Татко?

Бостанджиите приближиха безшумно към него с отпуснати встрани ръце. Мустафа разбра, че всъщност е очаквал такъв развой на събитията. Но онова, което изпита, не беше страх. Само гняв. Застана в средата на стаята.

— Татко, първо ме изслушай! Остави ме да отговоря на обвиненията! Това не е справедливо!

Не така го беше учил баща му, в държанието му нямаше и следа от достойнство.

Чу звън на стомана, последван от крясъци, после до слуха му достигна викът на ранен. Разбра, че агата и Абдул Сахине са нападнати. Ако успееше да мине покрай бостанджиите и да излезе на открито, солаците нямаше да му причинят зло. Един принц можеше да бъде премахнат единствено с копринена връв. Веднъж да стигнеше до еничарите, щеше да е спасен.

Но той не искаше това. Искаше да говори с баща си.

— Татко, чуй ме!

Бостанджията се опита да надене примката около врата му, но Мустафа разбра намерението му и се изплъзна. Хвърли се върху първия негър и лесно го метна на земята. Нападна го друг, но той се справи и с него.

— Татко! Никога не съм те предавал! Защо ти ме предаваш сега? Излез и говори с мен!

— Няма ли най-после да свършите с това, което ви наредих? — чу се воят на Сюлейман, приглушен от завесата. — Няма ли да премахнете този предател, заради когото не съм изкарал дори една спокойна вечер от десет години насам?

Но глухонемите не можеха да го чуят. Единственият му слушател беше Мустафа.

— Спри идиотските си убийци! Невинен съм! Опетняваш честта си повече, отколкото опетняваш моята!

— Свършвайте! — изрева Сюлейман.

— Татко, моля те!

Сюлейман запуши ушите си с длани и затвори очи. Щеше му се всичко вече да беше свършило. Не, не, не! За предателството нямаше извинение! Доказателствата срещу Мустафа бяха повече от ясни. Можеше колкото си иска да се опитва да го омагьосва с думите си, но той беше видял и чул достатъчно. Веднъж завинаги щеше да се разплати с духа на Селим Страшни.

Ако оставеше Мустафа да говори, щеше да се разколебае. Щеше да се зарази от неговата слабост и после еничарите щяха да го отстранят, както бяха отстранили дядо му.

О, Мустафа, всичките му надежди си отиваха с него.

Мустафа беше първородният му син. Надеждата на неговата младост.

Замисли се за другите си синове. Джихангир, ученият гърбатко. Селим Пияндето. Трябваше да се спре на Баязид. Сега му оставаше единствено Баязид.

Аллах да му е на помощ в тази мъка! Никога не бе предполагал, че ще е толкова болезнено.

Не, не, не! Отметна бързо завесата.

— НЕ!

Беше прекалено късно.

Мустафа лежеше в краката му с отворени очи и копринена връв, прерязваща плътта му. Тънка струйка кръв се стичаше по шията му като яркочервен медальон.

Сюлейман направи знак на глухонемите.

— Увийте го в килима и го хвърлете пред палатката.

Отпусна се тежко върху обсипания с перли трон и зачака. Из лагера се разнесе протяжен вой, който прерасна в рев на отчаяние, когато еничарите наближиха палатката, за да оплачат своя любимец. Скръбта им убеди Сюлейман, че е постъпил правилно. Слава на Бога! За малко щеше да се поддаде на слабостта си. Сега всичко беше свършило. Беше потиснал мощта на еничарите и бе спасил османлиите от един тиранин. Искаше му се да поплаче за Мустафа, но установи, че не може.

Всъщност разбра, че вече не бе в състояние да изпитва каквото и да било.

94.

— Дай ни главата на Рустем или ще дойдем сами да си я вземем!

Странно, дори и сега този човек не даваше признаци на страх, мислеше си Сюлейман. Във вените му явно течеше лед вместо кръв. И сега Рустем продължаваше да пресмята и беше сигурен, че султанът ще го спаси. Еничарите кръжаха около шатрата като глутница прегладнели вълци и настояваха за кръвта на великия везир, а той се държеше така, сякаш от тях го разделяха дебели цял метър каменни стени, не просто няколко ивици златна и червена коприна.

— Обвиняват теб, Рустем.

— Господарю, Мустафа стана жертва на собствените си действия.

Глъчката отвън прерасна в кресчендо. Бяха хиляди, водени от техния ага, трупаха се пред входа на султанската шатра с извадени ятагани и настояваха за единствената жертва, която щеше да ги задоволи: Рустем. Задържаха ги единствено двамата солаци и свещеният произход на Османлиите — никой не се осмеляваше да прекоси прага на царския павилион, без да му е наредено.

Достатъчно беше дори само един да постави под въпрос авторитета на царската кръв и останалите щяха да го последват. Шатрата щеше да бъде погълната като купчина пясък под настъпващ прилив. Независимо че го осъзнаваше, Сюлейман също беше спокоен.

— Еничарите искат изкупителна жертва — обърна се той към Рустем. — Понеже не се осмеляват да докоснат един османлия, спрели са се на теб.

За пръв път Сюлейман забеляза следа от несигурност в немигащите сиви очи на Рустем. Трябваше да предприеме нещо, продължи да си мисли султанът. Беше сторил най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Вече можеше да направи всичко.

— Изпрати ли чауш до Амазия, господарю?

Сюлейман истински се впечатли. Дори и сега, пред лицето на смъртта, умът на Рустем беше зает с практични разсъждения.

— Да, жена му и синовете му няма да го оставят дълго време самотен в рая.

— В такъв случай няма от какво да се страхуваме.

— Не и от Мустафа. — Сега Сюлейман крещеше, за да надвика войниците отвън. — Не те ли е страх от еничарите, Рустем?

— Те ще направят онова, което ти им наредиш.

— Само допреди час бяха готови да поставят Мустафа на трона.

— Само че Мустафа вече е мъртъв. Еничарите са като кучета. Имат нужда от господар.

— Както и от сурово месо.

Сюлейман бавно стана от трона си и приближи до копринената завеса. Мина му през ума, че е още топла от допира на Мустафа. Прекоси фоайето и дръпна завесата на входа, за да се озове срещу морето от очи, устремени към павилиона — и срещу хилядите крещящи уста.

Изведнъж шумът замря. Сюлейман загледа втренчено войниците си и забеляза откритата омраза върху лицата им, почувства острата горчива болка от злъч в собственото си сърце. Стига да можеше, щеше да набучи главите на всички им на Ба’аб-и-Хумаюн. Тези мъже бяха причина за смъртта на Мустафа. Бяха построили империята, сега можеха да я разрушат.

Агата наруши надвисналото мълчание.

— Искаме Рустем.

— Рустем ще бъде сменен. Златният печат на великия везир ще отиде в ръцете на Ахмед, вторият везир. Но няма да позволя Рустем да бъде наранен.

— Той ни отне нашия Мустафа!

— Аз ви отнех вашия Мустафа.

Агата го изгледа втренчено, очите му светеха от омраза. Но не отвърна нищо. Всеки отговор би му коствал главата.

— Ще тръгнем срещу суфавидите — каза Сюлейман, — срещу еретика Тамасп. Ще има плячка и жени. Ако хората ти искат кръв, нека бъде персийска.

— Искаме Рустем — повтори упорито агата.

— Щом го искате, ще трябва първо да убиете мен — каза Сюлейман и извади ятагана си.

Еничарите един по един се обърнаха с гръб и се запътиха към палатките си. Минаха няколко дълги минути, тъй като войниците бяха хиляди, но Сюлейман не помръдна и накрая се озова сам срещу агата. Старият генерал също се извърна и се отдалечи.

Значи всичко беше свършило, помисли си Сюлейман. Сега бъдещето принадлежеше на Баязид.

Амазия

Вестта беше написана с бяло мастило върху черен пергамент. Нямаше нужда Гюлбехар да прочете посланието, за да разбере какво е съдържанието му. Беше разбрала още щом бе видяла чауша на султана да спира коня си в двора. Не, знаеше от преди това. Съдбата на Мустафа бе решена в мига, в който той бе напуснал тези стени.

Тя отказа да вземе писмото. Изплю се в лицето на чауша, прокле него и синовете му да се пържат в адския огън навеки и се опита да издере лицето му с нокти. Нейния кислар агаси, както и прислужничките й я задържаха и мъжът избяга с пребледняло лице и треперещи ръце, а скръбният вой на кадъната кънтеше в ушите му.

Стамбул

Разбра, че Мустафа и съпругът й са мъртви още щом го видя. Беше тежък суданец с черно безизразно лице — кастрат и глухоням. Не можеше да говори, не можеше и да чува. Не можеше да направи каквото и да било, за да се разбере с него. Всяка капчица милост и съчувствие бяха изпепелени в душата му чрез болка, осакатяване и строга дисциплина. Това не бе човешко същество.

Устата му, в която липсваше език, издаваше някакви странни звуци, когато доближи до нея, дъхът му стържеше в гърдите. Той опъна връвта пред себе си, очите му я гледаха напрегнато. Тя го познаваше — беше чаушът на кислар агаси.

Сирхане инстинктивно отстъпи назад, макар да знаеше, че няма накъде да бяга. Той щеше да напусне стаята единствено след смъртта й, с отрязаната й глава, напъхана в кожената торба, висяща на кръста му точно с тази цел.

— Сега, след като Мустафа е мъртъв, Аббас може спокойно да действа — каза му тя. — Той продължава да си мисли, че съм заплаха за Джулия.

Сълзите й се затъркаляха по страните й.

— Никога нямаше да го направя. Никога нямаше да я предам — прошепна тя на глухонемия. — Беше просто блъф. Никога не бих й причинила зло. Никога. Но тя няма да го узнае. Нямам нищо против да умра, но не искам Джулия да ме намрази.

Тя затвори очи и отпусна ръце встрани. Нямаше да се бори с него. Не можеше да избяга.

— Джулия, никога не бих…

Бостанджията метна примката около шията й и прекъсна думите й. Повдигна я с лекота от пода и бързо и ефективно сложи край на живота й.

Пера

Джулия се заключи в спалнята си и не излезе от там цели три дни. Понякога, особено вечер, Лудовичи я чуваше да плаче зад вратата. Той чукаше и викаше, но тя не му отвръщаше. Хранеше се сам в голямата трапезария, а тихият звън на сребърни прибори и порцелан отекваше в сводестия таван. Не откъсваше очи от празния стол насреща си и избутваше тъмната сянка на съмнението дълбоко в съзнанието си, отказвайки да приеме подозренията си за истина.

На четвъртата сутрин, когато Джулия най-после се появи, лицето й бе бледо като мъртвешки саван, а под очите й имаше тъмни сенки. Очите й гледаха празно.

Лудовичи се изправи и я проследи с поглед, докато се стоварваше тежко върху махагоновия стол с висока облегалка.

— Добре ли си?

Тя не отвърна веднага. Накрая промълви.

— Обичаш ли ме, Лудовичи?

— Знаеш, че те обичам.

— Тогава искам да разбереш кой е дал заповедта.

— Какъв смисъл има?

— Просто разбери.

— Това, за което ме молиш, е невъзможно.

— Аббас знае. Сигурно знае.

— И ако заповедта е дошла от султана?

— Просто разбери. Моля те.

Лудовичи се ядоса и се почувства безпомощен. Нима Джулия имаше намерение да си отмъщава дори ако това засягаше хора от Великата порта? Невъзможно. Какво се надяваше да постигне? В османската империя екзекуциите бяха обичаен начин за разрешаване на проблемите. Появата на бостанджията бе като знак на съдбата; не можеше да бъде предвидена или предотвратена.

Той въздъхна.

— Ще разбера — рече той накрая. Да, щеше да попита Аббас. След това щеше да прецени какво да каже на Джулия.

В края на краищата Сирхане бе нейна приятелка. Джулия вече бе страдала повече от нормалното. Сякаш жалееше не приятелка, а съпруг. Колко странно, мина му през ума, но отново избута мисълта от главата си.

Галата

Аббас поклати глава.

— Джулия не може да стори нищо, Лудовичи.

— Трябва да разбера, Аббас. Обещах.

Аббас си избра ново парче халва от чинията пред себе си и замислено го задъвка.

— И преди си давал обещания, които не си изпълнявал. Защо да не го направиш отново?

Очите на Лудовичи блеснаха с горчив гняв. Но той нищо не каза. Какво можеше да отвърне на подобна забележка?

— Веднъж вече ми обеща да я изпратиш далеч от обсега на османлиите.

— Обичам я — тихо каза Лудовичи.

— В такъв случай си не само лъжец, но и глупак.

Лудовичи скочи. Надвеси се над Аббас, стиснал здраво юмруци.

— Ако някой друг се беше осмелил да ми каже подобно нещо…

— Години наред си поставял живота ми в смъртна опасност със своите постъпки. А сега се ядосваш, защото ти казвам истината в очите. Нима си мислеше, че това е дреболия, Лудовичи? Наистина ли си си въобразявал, че някога ще забравя?

— Някога любовта превърна в глупак и теб самия.

— Не, превърна ме в евнух. Но не ме направи лъжец. — Аббас вдигна очи към Лудовичи. — Ако имаш намерение да си тръгнеш или пък да ме нападнеш, направи го. В противен случай най-добре е да седнеш. Познаваме се от достатъчно дълго време, за да си разиграваме подобни сцени.

— Няма да се откажа от нея — изсъска Лудовичи.

— Ти нямаш нищо, за да се отказваш от него!

— Какви ги приказваш?

— Седни.

Лудовичи се подчини, цялото му тяло бе напрегнато като тетива на лък. Но нещо в него му подсказваше, че не бива да остава. Аббас се беше превърнал в чудовище. Какво ковчеже със змии и гущери се канеше да отвори?

— Как изглежда тя напоследък? — попита тихо евнухът.

— Остарява с достойнство и стил — отвърна Лудовичи.

— Все така красива ли е?

— Джулия вече не е на шестнайсет години, Аббас. Косата й започва да посребрява. Но тялото й остава същото, каквото го помниш от времето ни във Венеция. Да, Джулия все още е красива.

— Аз откъснах този плод, а ти вкуси от него. Знаеш ли колко те мразех заради това?

— Винаги съм го подозирал.

Аббас провеси глава и за момент Лудовичи изпита познатото му чувство на жал към него. Но когато отново вдигна поглед, евнухът се беше преборил с болката си. Лицето му беше безизразно.

— Питаш дали мога да разбера кой е изпратил убиеца при Сирхане. Не е нужно да си правя този труд. Знам отговора.

— Кой е, тогава? Султанът или неговата вещица?

— Нито великият синьор, нито неговата дама. Аз бях.

Лудовичи се втренчи в него.

— Тя се канеше да съобщи на султана местоположението на Джулия и да я посочи като източника на множество неприятни слухове по негов адрес. Сюлейман не е от онези хора, които забравят или прощават лесно, както сам знаеш. Направих нужното, за да я защитя, както би сторил и ти.

— О, Аббас. — Раменете на Лудовичи увиснаха.

— Можеш да й го кажеш или пък да го премълчиш — постъпи както сметнеш за добре.

— Сирхане беше единствената й истинска приятелка. Тя ще го понесе много тежко, Аббас.

— Тя й беше много повече от приятелка, Лудовичи. Нима никога не си го заподозрял?

— Да съм заподозрял?

— Двете бяха любовници, Лудовичи. Любовници. Започнаха връзката си още в харема. И оттогава не са я прекъсвали.

Лудовичи затвори очи. Разбира се! През всичките тези години си беше мислил, че Аббас е този, който стои помежду им. Какво значение имаше, всъщност? Та той отдавна се бе примирил с мисълта, че трябва да прави компромиси. Малкото винаги беше по-добре от нищото. Тя никога не се беше преструвала, че го обича. В момента страдаше самолюбието му, напомни си той. Просто мъжката му гордост.

— Не знаеше ли? — попита го отново Аббас.

— Знаех — излъга Лудовичи. Но искаше да убие Джулия.

В покрайнините на Табриз

Чаушът спря коня си до копринената шатра, пред която стоеше забит султанският пряпорец със седемте конски опашки. Беше препускал ден и нощ, за да стигне дотук от Стамбул. Скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на коняря. Стражите го въведоха при Господаря на живота и той се просна по очи на земята.

Предаде посланието си на Рустем паша, а великият везир го прочете на глас. Открили Джихангир мъртъв, беше се обесил в Топкапъ сарай.

Сюлейман отметна глава назад и нададе болезнен вик, който се разнесе из целия лагер и отекна из планините наоколо, като караше дори най-закоравелите еничари да потръпнат. Вик на болка и мъка по бъдещето на османлиите.

Пера

Двамата седяха в сгъстяващия се мрак: ренегатът в копринена роба и робинята в черна вестура. Наблюдаваха слънцето, което се скриваше зад хоризонта, докато снегът около тях посивя. Светлините примигваха покрай пристанището, мачтите на турските галери и гръцките карамусали се отразяваха в перлените води на Златния рог, подобно на кости, щръкнали от калта, но не помръдваха.

— Не вярвам на дума от това, което ми каза — рече Джулия най-накрая. — Той се опитва да ме предпази.

— Само ти предавам думите му — отвърна Лудовичи.

Джулия поклати глава.

— Сирхане никога не би ме изложила на опасност.

Лудовичи замълча.

— Не вярвам на нищо от казаното — повтори Джулия.

— Трябва много да си я обичала — промълви Лудовичи Джулия извърна глава към него, опита се да разчете изражението му в тъмнината. Дали знаеше? Да, сигурно беше разбрал. Чертите му бяха изкривени от болка. Тя никога не беше желала да го нарани по този начин. Какво точно й беше казала Сирхане?

„Може би трябва да се научиш да го обичаш повече“.

Засега нищо не можеше да се направи. Тя самата се разкъсваше от болка.

— Аббас те е излъгал — повтори тя. Но в сърцето си знаеше, че евнухът беше казал истината.