Харем

1.

Родос, 1522

Тишината се нарушаваше единствено от равномерния ритъм на дъжда, който се процеждаше от стрехите на палатките и се изливаше в локвите кръв. Камили и хора мъчително газеха през калта, дори ноздрите на товарните животни потрепваха гнусливо при вонята, разнасяща се от болните мъже, а също и от мръсотията наоколо. Но най-мъчителна беше смрадта откъм крепостния ров.

Осемнайсет метра дълбок и четирийсет и два метра широк, на места ровът бе пълен почти догоре с разлагащите се тела на убитите. Миризмата на гниещи трупове тегнеше над всичко, просмукваше се в дрехите и кожата, нахлуваше остро дори в копринената шатра — светилището на самия султан, независимо от лампите с ароматни масла и парфюмираните кърпички, които събраните вътре генерали притискаха към носовете си.

Младият мъж, седнал на инкрустирания със седеф и черупки от костенурка трон, имаше вид на готова за скок пантера. Дръпнатите назад устни хищно оголваха зъбите му, докато мъжът изчакваше втория везир да му поднесе почитанията си. Дългите му аристократични пръсти се свиваха и разгъваха подобно на нокти на лешояд, лицето под копринения тюрбан бледнееше от гняв.

— Колко от хората на своя султан загуби днес? — изсъска той, сякаш ставаше дума за друг човек, а не за него самия. Такъв беше протоколът.

Лицето на втория везир беше потъмняло от кръв — на челото му имаше рана от сабя. Кръвта се беше спекла по черната му брада. Днес шест пъти повежда войската си в атака към пробива в стената под кулите „Свети Михаил“ и „Свети Йоан“ и шест пъти посивелите ветерани на Светия кръст покосяваха с мечовете си и острите си стрели многобройните му воини. Жените и децата по крепостните валове мятаха върху главите им изтръгнатите от улиците павета. Беше видял дори как един от техните бледи свещеници помага да изливат разтопена смола отгоре им. Някои от хората му се бяха разбягали. Тях Мустафа бе посякъл собственоръчно, след което бе повел войниците си за поредната атака.

Сега обаче за пръв път през този ден усети, че го обзема страх.

— Колко? — повтори въпроса си младият мъж на трона.

Мустафа се осмели да повдигне леко глава, за да срещне погледа на султана. Аллах да му е на помощ!

— Двайсет хиляди, господарю — прошепна той.

— Двайсет хиляди! — Султанът скочи от трона си и всички присъстващи, с изключение на един, неволно отстъпиха назад.

В последвалата продължителна пауза на неколцина от генералите им се стори, че чуват как Мустафа се опитва да преглътне.

Когато Сюлейман проговори отново, гласът му беше тих и съскащ. Като предсмъртен хрип, помисли си Мустафа.

— Ти настоя за провеждането на похода. В продължение на цели три столетия неверниците от тази крепост се отнасят с присмех и пренебрежение към османлиите. Дори Мехмед Фатих, завоевателят на Константинопол и баща ми Селим не успяха да ги прогонят от тук. Но ти увери своя султан, че този път ще е различно!

Мустафа мълчеше. Знаеше, че няма извинение за провала. А и не беше сигурен, че хората му ще го последват при нова атака.

Копринената роба на Сюлейман потрепваше на светлината на газените лампи, докато тялото му се тресеше от гняв. Ръцете му, свити в юмруци, висяха отпуснати от двете страни на тялото му. В ъгълчетата на устата му се беше насъбрала пяна.

— Още двайсет хиляди войници от армията на твоя султан тънат в калта в подножието на тази прокълната крепост, останалите са поразени от чума, а стените продължават да си стоят! Зимата наближава, хоризонтът вещае бури, които ще разбият флотата и ще уморят от студ остатъците от армията на твоя султан! И ако сега Сюлейман се обърне в отстъпление, значи ще трябва да повлече знамето на османлиите, знамето на исляма, в калта! Ти докара своя султан в Родос! Какво очакваш да направи той сега?

Мустафа продължаваше да мълчи.

— Ти настояваше за това! — изкрещя Сюлейман и заби пръст в гърдите на втория везир така, сякаш забиваше желязно копие. Обърна се към бостанджията, който изчакваше — мрачно и злокобно присъствие. Бързо махна с ръка на глухонемия и извика.

— Екзекутирай го!

Бостанджията пристъпи напред и с оттренирано движеше на единия крак и на ръката си за миг постави Мустафа на колене. Вдигна сабята над главата си, готов за удар.

Пири паша, великият везир, го изпревари. Направи крачка напред и вдигна умолително ръце, с което отвлече вниманието на чернокожия екзекутор. Острието на сабята блестеше на светлината на лампите.

— Велики господарю, моля ви! Пощадете го! Може и да е сгрешил, но се би като лъв пред крепостните стени! Видях го…

— Млък! — изкрещя Сюлейман и по брадата му потече слюнка. — Щом смяташ, че е толкова безценен, можеш да го придружиш по пътя му към рая!

Сякаш невидима ръка развъртя наточено острие из залата. Пири паша! Старият везир, който бе надживял Селим Страшни и в детските години бе учител на Сюлейман! Пири паша, който от самото начало беше против нападението на Родос.

Генералите и съветниците паднаха по лице в краката на младия султан и замолиха за пощада.

Само Ибрахим, соколарят, се осмели да се обърне към него.

— Господарю мой — прошепна Ибрахим, хвана ръката на Сюлейман, коленичи и целуна рубина на безименния пръст на дясната му ръка.

Сюлейман тъкмо се канеше да даде знак на бостанджията за трети път, когато позна младия човек в краката си.

— Ибрахим!

— Велики господарю, има и друг начин.

На останалите им се стори, че Сюлейман ще се отдръпне от младия соколар, който продължаваше да държи ръката му. Вместо това султанът рече.

— Разкрий ни го тогава.

— Според историята гърците са обсаждали Троя цели четиринайсет години — и то само заради някаква си жена! Та нима в такъв случай турците, тормозени от пирати, както и от нападенията, идващи от същия този остров в продължение на триста години, не биха могли да издържат обсадата една зима?

Бостанджията пристъпи от крак на крак. Сабята почваше да му тежи.

— Какъв е съветът ти, Ибрахим?

— Разправят, че когато някой от римските цезари атакувал остров, изгарял цялата си флота. Велики господарю, може би ако си построиш вила на този хълм, така че да се вижда добре от крепостта, защитниците ще разберат, че няма да отстъпим, докато не победим. Това ще прекърши духа им. А когато нашите войници усетят решителността ти, това ще ги зареди със смелост.

Сюлейман въздъхна и се отпусна назад на трона. Прокара показалец по един от тюркоазите, вграден в страничната облегалка.

— А какво да правя с тях? — попита той и кимна по посока на двамата мъже, коленичили на пода с приведени под сабята глави. Погледна към стария Пири паша и трепна. Как беше допуснал да му хрумне мисълта да го погуби?

— Достатъчно турска кръв беше пролята днес — рече Ибрахим. Какъв дипломат само, помисли си Сюлейман. Кимна едва забележимо с глава и бостанджията отново се скри в сенките.

— Много добре — каза им Сюлейман. — Султанът остава.

2.

Ески сарай

Старият дворец, Истанбул

Соколът кръжеше високо над града, назъбените му криле се спускаха и накланяха според талазите на вятъра. Летеше над високите крайбрежни стени на Стамбул и неговите мизерни калдъръмени улички, където сакати просяци протягаха ръка за милостиня, а мухите кръжаха на черни облаци над динените кори; летеше над извисяващите се куполи и минарета на джамиите, обагрени в сиво-розово от спускащия се здрач. Златистите му немигащи очи се спряха върху една млада жена на терасата на Ески сарай.

Поразителна фигура, застанала сама на високите стени на двореца. И наистина, дори сред тристате жени в харема тя се хвърляше на очи с двете си завързани със сатенени панделки плитки, спускащи се до средата на гърба й. Косите й бяха с цвят на огън — блестящо жълто, златисто и червено, сияещи на слънчевата светлина. Бяха в поразяващ контраст със зелените й очи и бледия татарски тен. Беше висока и слаба, все още непохватна в своята младост.

Лицето й бе извърнато на североизток, към земите зад едва забележимите хълмове на Румелия, към едно място, далеч зад виолетовия хоризонт, невидимо за човешкото око, но различимо само за нея. Беше място, където тревата така избуяваше през лятото, че почти стигаше до пояса на ездачите; място, където солените езера проблясваха като сребро на лунната светлина; място, където човек можеше да язди три дни и три нощи, без да срещне жива душа.

Докато мислите й се рееха, устните й леко се разтвориха и от тях се откъсна тих вик. Славеят, който живееше затворен в натруфена клетка под стряхата на терасата, също като нея, се стресна.

— Може би ще прекарам целия си живот, заключена тук — прошепна тя на птичката. — Държат ме заради хубостта ми и заради песните ми, но един ден младостта ми ще изчезне, ще заприличам на цвете от хербарий. Но аз ще намеря начин да се измъкна.

Всъщност имаше само един начин. Но той все още беше в Родос, където, както разправяха, строял нова вила на хълма Филермос с изглед към крепостта. Жената беше негова собственост, или поне така й бяха казали, но тя дори не го беше виждала, а бе прекарала в тъмния му и красив затвор почти два сезона.

Мълвеше се, че той и без това не обръщал внимание на жените. Фаворитка му беше Гюлбехар, черногорката, онази, която наричаха „Пролетна роза“. Не обръщаше никакво внимание на останалите конкубини, макар да притежаваше триста от най-красивите жени в тази империя, която се простираше от Вавилон до Белград — специално подбрани за него.

Е, все трябваше да има някакъв начин. Тя нямаше да прекарва безцелно дните си и да мечтае за някакво чудо, което да я вкара в леглото му. Ако се наложеше, щеше да събуди самия дявол и да запали всички огньове на ада под този дворец, но щеше да намери начин да измести черногорката и да намери изход от положението си.

Щяха горчиво да съжаляват за деня, в който бяха пуснали тази котка в клетката с птици.

Но дотогава щеше да чака. Той трябваше да се върне. Щеше да чака.

Родос

Сюлейман нахлу зад изронените стени на крепостта навръх християнския празник Свети Николай Мирликийски Чудотворец — Никулден. Това бе скъп дар в памет на баща му и на прадядо му Фатих Завоевателя. На двайсет и осем години бе постигнал онова, за което те двамата само си бяха мечтали. Беше извадил трън от петата на Османската империя: бе победил рицарите на Свети Йоан и бе завладял Родос.

— Казват, че едно време тук стоял Родоският колос. Сега вече Родос си има друг гигант.

Сюлейман се извърна на седлото. Беше Ибрахим, широко усмихнат. Арабският жребец на соколаря се изправи на задните си крака и тръсна глава, сякаш заразен с ентусиазма на господаря си.

— Благодарение на твоя мъдър съвет — рече Сюлейман.

— Наближава Коледа! Мислиш ли, че в момента празнуват на площад „Свети Петър“?

Сюлейман хвърли поглед към групата брадати рицари, паднали на колене пред своя параклис с издълбан в камъка рицарски кръст. Изглеждаха изтерзани. През лицето на един от тях минаваше пресен розов белег, на мястото на лявото му око се виждаше сгърчена кожа. Друг носеше пропита с кръв превръзка на ръката си — дланта му липсваше. Заедно мълвяха молитвите си, без да обръщат внимание нито на звъна на оръжието, нито на миризмата на конете, докато султанските хора минаваха покрай тях; не забелязваха и победните топовни гърмежи пред портите и плющенето на зелените и белите знамена. Не те се бяха предали — живеещите на Родос чужденци бяха онези, които първи бяха поискали примирие.

— Нямат какво да празнуват — равно отбеляза Сюлейман.

Ибрахим дръпна юздите на коня си и тихо каза:

— Объркваш ме, господарю. Извоюва най-великата победа за османлиите от превземането на Константинопол насам. Не се ли радваш?

— Враговете ни се биха храбро, Ибрахим. Не искам кръв. Дългът към исляма ни повелява да завладяваме, но не е нужно да пируваме.

Ибрахим се опита да прикрие нетърпението, изписало се върху лицето му, но Сюлейман знаеше за какво си мисли соколарят и разтегна устни в усмивка.

— Разсмивам ли те, господарю мой?

— Ти винаги ме разсмиваш, Ибрахим. Знаеш го.

Ибрахим погледна към редиците окичени с пера войници с дълги мустаци и преметнати през рамо аркебузи. Напомняха му на бесни кучета, вързани с верига.

— Ще позволиш ли на еничарите да повилнеят из острова?

— Не, Ибрахим, дадох дума. Не и този път.

— Те се бият единствено заради плячката, която им даваш. Като кучета, хранещи се с огризки. Знаеш какво става с гладното куче.

— Ще се наложи да постоят гладни. Няма да допусна грабежи тук.

— Враговете ни претърпяха пълно поражение. Прекалено си състрадателен, господарю мой.

По тона му Сюлейман се досети, че соколарят мислеше нещо друго. Ибрахим може би допускаше, че султанът е забравил последните четири месеца. Сюлейман не би позволил никой да се осмелява да му говори по този начин. Но Ибрахим…

Ибрахим грешеше: не беше забравил. Нима биха могли да бъдат забравени реките от пролята кръв, противния сладникав мирис на разлагащите се в калта трупове, виковете на нахвърлялите на камари мъже, умиращи в изкопите? Как би могъл да забрави вида на една някога горда армия, умираща бавно от епидемиите и ледения дъжд? Но накрая божията воля бе победила.

— И сега какво, господарю? — попита Ибрахим.

Сюлейман се замисли за Ески сарай и своята любимка, Гюлбехар. Там щеше да намери спокойствие. Там нежното докосване на една жена можеше да накара всеки мъж да победи кошмарите си.

Тя щеше да му помогне да забрави и онзи ужасен момент, в който беше открил собствения си баща в себе си: ако не беше намесата на Ибрахим, щеше да екзекутира едновременно първия и втория си везир. Но дори Селим никога не беше правил подобно нещо.

Беше потресен от откритието, че в душата му се крие звяр. То го беше разтърсило дори по-дълбоко от касапницата наоколо — всъщност, точно тази касапница бе извадила звяра от скритите тъмни ъгли на душата му на повърхността. Никога не бе допускал, че в него се таят такава ярост и такава злоба. Без Ибрахим щеше да излее тези пагубни емоции. Без Ибрахим звярът можеше да го разруши.

Той потръпна и продума:

— Да си вървим у дома.

3.

Ески сарай

Когато докарваха нова робиня в харема, тя незабавно получаваше инструкции относно езика, използван в османския двор, и относно Корана, освен това я зачисляваха към някоя от службите в харема, за да усвои специфична дейност.

Хурем беше поверена на киайята на Копринената стая, отговорничката за копринените халати — една кисела кавказка със съсухрена кожа, която още живееше със спомена за единствената безплодна нощ, прекарана със султан Баязид, дядото на Сюлейман. Сега изживяваше остатъците от своя живот сред топове брокат, дамаска и сатен, тафта и кадифе и бродерии, а нравът й ставаше по-лош.

Хурем харесваше мястото си — впрочем по-скоро беше решила да извлече най-доброто от него. Имаше пъргави пръсти и набито око, а везаните и кърпички бяха одобрени от самата валиде-султан, майката на султана, неоспоримата господарка на харема.

Затова си тананикаше от удоволствие, докато бродираше един квадратен къс зелен сатен от Диба — най-добрият сатен в света, както й беше казала киайята. Извезваше върху плата интересен мотив от листа и цветя. Тихичко си припяваше песен, която беше чула от своя баща — татарска песен за степите и северния вятър.

Не чу кога киайята е застанала зад гърба й, но усети парещото плясване по ухото. Сепна се от изненада и изпусна сребърната игла. Скочи, готова да отвърне на удара. Очите на киайята блеснаха злобно.

— Хайде, де! Удари ме, малка нахалнице. И преди съм ти го казвала — това тук е харемът. Мястото, където винаги цари тишина.

— Обичам да пея.

— Няма значение какво обичаш. А какво иска великият господар.

— Но той дори не е тук! Можем да стреляме и с топ в коридора, но от това нищо няма да му стане.

— Нагла малка нахалница! — Киайята отново я плесна, но този път Хурем беше подготвена за атаката и не извика. Посрещна удара, после тръсна глава като кученце, което се отърсва от водата. Устните й се изкривиха в подигравателна усмивка, въпреки че дланта на киайята бе оставила розов отпечатък върху страната й.

— Такъв е законът! — викна й старицата.

Хурем се наклони към нея и й прошепна.

— По-тихо. Султанът може да те чуе! Той мрази шума!

Киайята се извърна, взе кърпичката, която Хурем бродираше, и критично я огледа. Като не откри нито един, старата вещица отново я пусна на пейката с добре оттренирано отвращение.

— Хайде на работа!

Хурем си поделяше работата с една еврейска девойка, купена от търговци на роби в Александрия. Киайята й викаше „месо от пазара“. Името й бе Мейлиса, имаше дълги крака, тънки китки и бързите, нервни движения на врабче. С крайчеца на окото си Хурем видя, как Мейлиса се навежда над започната копринена възглавница, като се опитваше да остане невидима. Но тихата еврейка бе твърде примамлива мишена за киайята, особено в настоящото й настроение.

— Дай да видя това — рече старицата и издърпа парчето плат от ръцете на Мейлиса. Устните й се извиха в озъбена гримаса.

— Виж само! Най-нежният брокат от Бурса, а ти си го съсипала!

— За какво мислиш, докато работиш? Погледни тези бодове! Едно дете би се справило по-добре!

Мейлиса наведе глава безмълвно. Киайята хвърли ръкоделието на пода и шляпна момичето.

— Разший всичко и почни отначало! И не очаквай да получиш закуска, докато не си приключила. Чу ли?

Тя се обърна и излезе от стаята.

— Тлъста дърта камила! — рече Хурем и отметна назад буйната си грива. Седна обратно на пейката и отново запя, по-силно от преди. Мълчанието било закон! Каква глупост!

Чу кратък приглушен стон зад гърба си и се извърна. Мейлиса ридаеше, скрила лице в дланите си, а слабото й тяло се тресеше.

— Какво става, Мейлиса? Не я оставяй да те разстройва! Тя е една вещица! Виждала съм повече ум в онова, дето излиза от задницата на коня, отколкото у нея.

Но Мейлиса само поклати глава и риданията й станаха още по-силни, дългите й пръсти се впиха в грубата повърхност на пейката, ноктите й се забиха в дървото.

— Мейлиса?

Хурем се опитваше да потисне раздразнението си. Наистина! Нима никой никога не беше плясвал това момиче? Тя седна до нея, сложи ръка върху рамото й и я потегли да се изправи.

— Престани!

— Не е заради нея…

— Каква е причината тогава?… Мейлиса? Какво не е наред?

Изведнъж Хурем разбра, прочете отговора в огромните кафяви очи на момичето. Не киайята беше причина за плача, а някакъв друг ужас — първичен, изцъклен, отчайващ.

Мили боже, какво ли беше направила?

— Мейлиса?

Погледът на девойката обходи лицето й, ужасът се бореше с нуждата да сподели, да признае.

— Не се притеснявай — насърчи я Хурем. — Можеш да ми кажеш.

— Те ще ме убият — прошепна Мейлиса.

— Никой няма намерение да те убива. Освен ако не са решили да ни уморят от скука с това бродиране…

— Не разбираш.

— Разбира се, че не разбирам. Та ти нищо не си ми казала. Мейлиса стисна полите на кафтана си и прошепна:

— Бременна съм.

В началото Хурем помисли, че не е чула добре.

— Какво?

— Бременна съм. Знам го със сигурност. Този месец не ми дойде. На Хурем й идеше да се изсмее на глас. Бременна! В този женски затвор! А тя беше смятала тази малка еврейка за глупачка!

— Сигурно грешиш.

— Не греша — Мейлиса вече не плачеше.

— Как стана?

Мейлиса хвърли бърз поглед над рамото на Хурем. В мрачната стая бялото на очите й светеше като огромни седефи.

Капи ага! Капитанът на стражите, главният бял евнух! Хурем зина от удивление. Въпреки че отговаряше за охраната на харема, той нямаше право да остава насаме с никое от момичетата, защото не беше расе — стопроцентов евнух, — като негрите. Говореше се, че повечето бели евнуси били само наполовина кастрирани — овързвали или смачквали тестисите им, докато още били малки момчета.

— Но нали той е евнух!

— Разбира се, че е евнух! Да не мислиш, че бих могла да се сношавам с истински мъж? Тук?

Хурем беше шокирана. Не само от израза — скромната малка Мейлиса! — но и от това, че в съзнанието на еврейката ролите се бяха сменили. Сега Хурем беше глупавата.

А, разбира се, самката винаги се смята за по-умна от останалите, помисли си Хурем. Каква наивница беше! Докато се бореше да научи новия за нея език, смятайки се за по-специална заради образованието и произхода си, тези фермерски щерки бяха открили начин как да заобиколят условностите и да си хванат любовници!

Аз поне не съм бременна, помисли си, не без задоволство тя.

— Но щом е евнух…

— Казват, че понякога човек може да се… възстанови. Това важи дори за черните евнуси, трябва да ги проверяват всяка година.

— Каква глупост! Скопиш ли кон, той си остава скопен.

— Но нали знаеш, че белите евнуси… Те не са расе — техните атрибути не са отрязани, както при черните.

— Капи ага.

За момент двете замълчаха. Мейлиса вече се беше поуспокоила. Хурем продължаваше да я гледа втренчено. Бременна!

— Но как се случи?

Мейлиса отново хвърли поглед към вратата и продължи да шепне.

— В северния край на двореца има вътрешен двор. Заобиколен е от високи стени и е засенчен от чинари. В една от стените има врата, която винаги е заключена и пред нея не стои страж.

— Какво си правела там?

— Изучавах Корана, както ни бяха инструктирали.

Хурем едва потисна усмивката си. Вероятно Бог беше пожелал така!

— Продължавай.

— Той трябва да ме е видял. Може би ме е забелязал от северната кула. Чух ключът да се превърта в ключалката. Исках да избягам, но…

Хурем наведе глава, очаквайки да чуе продължението, но Мейлиса само сви рамене.

— Каза ми, че съм най-красивата жена в харема. А също — и че ще направи така, че султанът да ме забележи.

— Колко пъти го направихте?

— Пет или шест.

— Шест пъти! Знаеш какво щяха да ти сторят, ако те бяха хванали!

— Но те всъщност ме хванаха, нали? — отвърна Мейлиса.

Хурем притихна. Питаше се какво ли би направила ако в онази градина тя беше седнала да изучава Корана. Най-вероятно същото като Мейлиса. Всичко, дори смъртната опасност, бе за предпочитане пред задушаващата скука на този мрачен дворец. А и ежедневните парни бани и масажи, на които ги подлагаха, бяха разбудили нещо в нея. Цялото това безделие и глезене въздействаше като афродизиак, но нямаше мъж, който да прокуди болката от копнежа…

— И как беше? — попита Хурем.

— Как беше ли? Какво значение има как е било? — изсъска Мейлиса. — Те ще ме убият. Знаеш ли какво правят, когато някое момиче от харема забременее, без да е лягало със султана? Завързват я в един чувал и я хвърлят в Босфора!

— Ще ти помогна — чу се да казва Хурем.

— Как можеш да ми помогнеш? Какво ще направиш?

— Ще видиш. Ще ти помогна. Ще видиш!

4.

Ески сарай

Стаята си беше същата, каквато я помнеше. За пръв път, откакто преди три дни триумфално бе влязъл в Стамбул, Сюлейман се почувства у дома. Отпусна се тежко върху вградената в стенната ниша кушетка. Свали копринения си тюрбан и сякаш заедно с него се отърси от другата си същност, тази на султана на османлиите — човекът, който му ставаше все по-чужд и по-чужд с всеки изминал ден. Прокара длан по гладките обръснати очертания на главата си. През трите години, откакто беше наследил трона от баща си, живееше с усещането, че наблюдава света от затъмнена стая; наблюдаваше и себе си — герой от някакъв театър на сенките. Дори в дневниците си говореше за себе си в трето лице.

Въздъхна и раменете му увиснаха. Наричаха великия везир „онзи, който носи голямата тежест на плещите си“. Но всъщност великият везир беше просто жонгльор, балансиращ с помощта на ласкателства, математика и двуличие. Султанът беше този, който в действителност носеше товара, тежестта на исляма и нуждите на шест милиона турци; и този товар щеше да го съпровожда до края на дните му.

Но тук, в тишината на харема, намираше отмора. Във високия меден мангал горяха ароматизирани съчки, а отражението на пламъците танцуваше върху облицованите с плочки стени. От тавана висяха сребърни кандила и от тях се носеше мирис на ароматни масла, прогонващ за малко вонята на кръв, която бе донесъл със себе си от Родос. Тук нямаше везири, нито генерали, нито протокол, нито отговорности. Тук беше Гюлбехар.

Сюлейман чу шумоленето на коприна, когато тя влезе през завесата от розова дамаска в другия край на стаята. Погледна я и усети смесица от облекчение, задоволство и желание. Дългата й светла коса беше сплетена на плитка и се спускаше по гърба й, а светлината на огъня обагряше овала на лицето й в нюанси на розово и охра. Беше облечена в дълга риза, гьомлек, от почти прозрачна небесносиня коприна, а двете диамантени копчета проблясваха и танцуваха върху гърдите й, докато вървеше към него. Елекът й бе от тъмносин брокат от Бурса, дългите й шалвари се виеха като бял копринен водопад около глезените й. В косата й бяха вплетени перли.

Гюлбехар, Пролетната роза. Колко й подхождаше името!

Тя падна на колене и докосна чело до килима.

— Сала’ам, Господарю на живота ми. Султан на султаните. Господар на света.

Той нетърпеливо приближи към нея. Колко пъти й беше казвал, че няма нужда? Но тя винаги го поздравяваше по този начин, придържайки се към етикета.

Точно сега той не желаеше да му припомнят кой е. Беше просто мъж, прибрал се у дома; това беше достатъчно.

— Ела тук.

Тя почти пробяга последните няколко стъпки и зарови лице във врата му. Усети мокротата на сълзите й върху кожата си, долови аромата на сушен жасмин от косата й.

— Когато сложиха бяло по минаретата и ти продължаваше да не се появяваш, си помислих, че може би никога няма да се върнеш. Толкова ме е страх, когато не си до мен. Носят се такива слухове… — Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му. — Не си ранен, нали?

— Нямам видими белези — отвърна Сюлейман и кой знае защо се сети за Пири паша и за това как беше заповядал да екзекутират учителя от детските му години. Ако не беше намесата на Ибрахим… Може би в крайна сметка и той беше същият тиранин като баща си. — Как е Мустафа?

— Спи. Липсваше му — добави тя. — Често говори за теб.

Та той почти не ме познава, помисли си Сюлейман.

— Искам да го видя.

Гюлбехар го хвана за ръка и го поведе към спалнята на принца. В единия край на леглото гореше свещ, за която се грижеше малък паж. Друг паж стоеше до отсрещния край на леглото. Ако момчето се извърнеше в съня си, свещта щеше да бъде угасена, а друга — запалена, за да не пада директна светлина върху лицето му.

Сюлейман се наведе над леглото. Мустафа имаше светлата коса на майка си и същото красиво ведро лице. Беше деветгодишен, растеше висок и беше еднакво добър както в мятането на копие, така и в изучаването на Корана и математиката.

Ето това е следващият султан на османлиите, помисли си Сюлейман. Наслаждавай се на младостта си, докато още можеш. Добре е, че си широкоплещест.

Отново бе поразен от иронията да има син, който така малко да прилича на него, и още по-малко — на турците, чийто владетел щеше да стане един ден. Но всяка една от жените на султана бе робиня и християнка, тъй като Коранът постановяваше, че никоя мюсюлманка не може да бъде продадена в робство. Така че всеки султан беше син на робиня, син на християнка и въпреки това — божествено избран за Защитник на Великата вяра.

— Добре ли е той? — попита Сюлейман.

— Расте не с дни, а с часове. Иска да бъде като баща си.

Сюлейман се усмихна. Гюлбехар, колко прозрачна беше! Вече се бореше за благоразположението му. Ужасно бе, че всички синове на Османовци се страхуваха от бащите си. И с основание.

Той докосна челото на Мустафа с върха на пръстите си. Момчето спеше с отворена уста. Заприлича му на бебе.

— Бог да те благослови, синко — прошепна Сюлейман. Мустафа измърмори нещо в съня си и се обърна на другата страна.

Сюлейман погледна към Гюлбехар. Силуетът й се очертаваше на пламъка на свещта. Желанието му подейства като физически удар в слабините. Искаше я сега, искаше да излее семето си в нея като поток, като река, а после да заридае на гърдите й като малко дете.

Вместо това рече.

— Да вървим да ядем.

Гюлбехар сама поднесе храната: малки кубчета агнешко, задушено с ароматни билки, парчета пилешко месо, готвено на бавен огън, патладжани, пълнени с ориз. За десерт — смокини в гъста сметана и изстуден шербет от златна кана. Мълчаливи пажове пълнеха купите и чашите им.

— Какво се приказва из харема? — попита я Сюлейман. Винаги се забавляваше на клюките. А и те бяха барометър за неговата сила.

— Говорят, че си велик герой — отвърна Гюлбехар и той усети, че тя бе възприела част от славата му като своя собствена. — Когато до нас достигна новината, че си превзел Родос, казаха, че ще останеш в историята като втори Фатих, велик завоевател. Че ти е отредено от съдбата да станеш най-великият от всичките ни Султани.

— Цената беше висока…

— Скоро армията ни отново ще бъде силна.

Какво знаеше тя за армиите, с горчивина си помисли Сюлейман.

— Беше ужасна битка. Ако бе подходящо за женски уши, щях да ти разкажа такива неща… — Свърши с яденето и потопи пръсти в сребърната купа. Един паж дойде, за да ги изсуши.

— Не бива повече да мислиш за това.

— Денем е лесно. Но нощем, когато се спусне мрак, е трудно да не си спомняш.

Той зачака, но Гюлбехар не го окуражи да продължи. Как да й каже? Трябваше да го сподели с някого. Или може би това беше поредният товар, който трябваше да носи сам? Погледна към Гюлбехар и се усмихна. Колко хубаво! Какъв късмет, че Господ бе сътворил нещо толкова хубаво като сините й очи! Остави погледа си да се плъзне надолу към гърдите й под копринената риза и си помисли, че улавя топлината на тялото й. Но във всяко друго отношение беше много далеч от нея.

— Когато те нямаше — каза Гюлбехар, — четях стиховете ти. Те отново ме доближаваха до теб.

След като толкова дълго време се бе докосвал само до твърди неща — страничната облегалка на златен трон, дръжката на меч, кожените юзди на кон, — беше истинско чудо да пипне отново нещо меко. Сюлейман беше зажаднял за това усещане. Ръцете му се вкопчиха в тялото на Гюлбехар, стискаше гърдата й така, сякаш искаше да я вземе със себе си като свое лично съкровище. Едва когато тя изписка от болка, той се опомни и отдръпна ръката си. Мекотата на корема и бедрата й! Той разтвори краката й, а тя ги обви около тялото му. Сюлейман затвори очи от удоволствие. Искаше да я изпълни цялата, да се загуби в мекота, в топлина. Прогони спомена за ледения дъжд, за ръката със сгърчени като нокти на хищна птица пръсти, стърчаща от калта, за кулата на Свети Михаил, прозираща измежду тъмните облаци. Дали мирисът на кръвта, или мирисът на поражението бяха причината този ад да продължава да го тормози? Гюлбехар сладко прошепна нещо в ухото му и той я облада. От това единствено дълго и нетърпеливо движение той усети как тялото му се свива, а топлата сладка вълна на удоволствието го залива, измивайки горчилката и сладостта от душата му.

Като поток, като река.

В главата му се преплитаха различни образи — някои от миналото, други сякаш от бъдещето. Гюлбехар, бременна с още един син; смърдящият крепостен ров на остров Родос; блестящият като диамант меч на екзекутора, издишат над главата на Пири паша; лицето на спящия Мустафа, внезапно приело неговите черти, а после и тези на баща му — едно чудовище с пропита с кръв брада, изяждащо собствените си деца. Той високо простена и се търкулна встрани. Чу Гюлбехар да шепне някакви успокояващи думи в ухото му. Ръката и крака й го обгръщаха и той почувства сладката лепкава топлина върху бедрото си. После — нищо.

Когато отново се събуди, в харема цареше пълна тишина; нощта беше черна, а немите роби стояха на пост до леглото. Една-единствена свещ гореше в мрака. Гюлбехар спеше до него, не помръдваше, притихнала в съня си, както винаги. Той отвори очи и се огледа из стаята — в тъмните сенки на стенните ниши любимата му жена беше скътала свитъците с неговата поезия.

„Това е моят харем, мястото, където мога да намеря пълно спокойствие — забранено за всички мъже, освен за мен. Моята любима жена, моята гьозде, спи на ръката ми, а семето ми е още влажно в нея; в онези ниши са моите стихове, всеки един от тях — тайна частица от мен самия, облечена в богатия език на древните перси, моите най-лични, най-възвишени мисли. Въпреки протокола в харема, аз успях да запазя тези стаи като мое светилище.

Защо, тогава, се чувствам толкова самотен?“

5.

Хурем разбра, че се е поддала на изкушението, когато започна да очаква с нетърпение хамама, сутрешната баня. В степите хората се мръщеха, щом чуеха за къпане, страхуваха се от него. Бяха убедени, че то води до простуда, болест и смърт. Зимата и ветровете бяха техни врагове, а луксът или глезенето — невъзможни.

Но тук настояваха момичетата да се къпят по два пъти дневно и да бръснат всяко косъмче от тялото си. В началото това я ужасяваше, но щом разбра, че няма да се разболее, ужасът й се смени с най-обикновено отвращение — не толкова поради неприличието на този акт, колкото от отпуснатостта наоколо й. Не помнеше кога се беше променило отношението й. Разбра, че е започнала да омеква. Ако баща й можеше да я види отнякъде…! Е, тя все още си беше татарка. Това поне не се беше променило.

В хамама имаше три стаи: камекан, или стая за преобличане, соджуклук — стая за напарване, и харарет — най-голямото, централно помещение, изпълнено с гореща пара. Хурем бързо свали дрехите си и една от негърките гедичлийки й подаде напарфюмирана кърпа. Нахлузи чифт налъми от розово дърво на краката си и влезе в соджуклука, където веднага усети топлината на парата върху кожата си. В средата на залата имаше голям мраморен фонтан; водата в него се загряваше от огромен котел отдолу. Наоколо седяха и стояха прави няколко момичета, загребваха вода с големи медни тасове и се поливаха. Хурем се присъедини към групичката.

Огледа се наоколо. Огромното разнообразие от плът, което виждаше тук, не преставаше да я изненадва. Преди да попадне в харема, тя не си представяше, че светът е толкова голям и че човешките същества могат да бъдат толкова различни. Коси, зърна, кожа, очи — какво богатство от цветове и форми! Гедичлийки, с техните ситно накъдрени черни коси и махагонова кожа; гъркини с тъмни очи и коси на хиляди стегнати букли; златокоси кавказки със сини очи и розови зърна на гърдите; египтянки с издължени аристократични профили и зърна с цвят на синя слива; персийки с коси, черни като нощта, и очи, тъмни и дълбоки като кладенци.

И колко много форми! Изля едно тасче вода върху себе си, преструвайки се, че не се интересува от момичетата наоколо. Мълчаливо се сравняваше с тях. Гърдите на някои бяха бели, тежки, нашарени с бледосини вени; като на кърмачки, помисли си Хурем, само дето коремите им бяха плоски и стегнати. Гърдите на някои имаха формата на сълза, някои едва бяха наболи; много от жените в харема всъщност бяха малки момичета, току-що излезли от пубертета, с твърди закръглени гърди, невероятно стегнати и нежни. Хурем огледа своето тяло, слабо и равно като на момче, и се запита как така я бяха избрали.

Е, може би не беше чак толкова красива като някои от тези одалиски, напомни си тя. Но имаше меднозлатиста коса, като лисица. И беше хитра.

Взе кърпата си и влезе в стаята за напарване. Сцената, която се разкри пред очите й, беше като от някакъв млечен рай. Парата нахлуваше в дробовете и полепваше по кожата като горещ воал, превръщаше се в хиляди малки капчици. Голи силуети се показваха и скриваха в кълба от мъгла, подобно на привидения, а тишината се нарушаваше само от потракването на дървените налъми по мраморния под, дрънкането на медно тасче или плясък на вода, когато някое момиче влизаше или излизаше от басейна.

През слоевете пара се процеждаше светлина, струяща от прозорците на извития таван, изпаренията и прорязания със сивкави жилки мрамор се сливаха в едно и стените сякаш изчезваха.

Хурем се отпусна в един от топлите басейни и притвори очи, наслаждавайки се на усещането. Водата отмиваше потта и се плискаше около раменете и гърдите й. Тя положи глава върху мрамора, плисна шепа вода върху лицето си и отметна влажната коса от очите си. Да, невероятно приятно усещане, помисли си. Преди да се озове в харема, тялото й беше свикнало единствено с напрежението на борбата за оцеляване, с конната езда и с физическия труд. Сега тези евнуси и робини наоколо бяха разбудили още нещо у нея.

Но каква полза? Всичките тези жени с поруменяла кожа, пламнала от горещата пара и вода, с масажирани от гедичлийките тела, отпуснати и мъркащи като котенца, натруфени и нагласени в коприна и брокат — и да няма мъж, който да задоволи копнежите им!

Хурем почувства някакво раздвижване във водата и отвори очи. Една висока светлокоса жена се беше разположила на ръба на басейна, на няколко крачки от нея, а две одалиски обливаха тялото й с вода и масажираха мускулите на врата и раменете й. Жената лежеше, опряна на лакти, с отметната назад глава, а дългата й руса коса почти докосваше мраморния под. Позата издаваше нечувана самоувереност и мързелива гордост. Гюлбехар!

Хурем усети как страните й пламват. Ако имаше чудеса на земята, то именно тази жена знаеше как се постигат. Пряко волята си усети как я заливат завист и омраза, емоции, които със сигурност обладаваха и всички останали одалиски в хамама в този момент. Защо точно нея, помисли си. Защо именно тя, само тя, сред всичките тези жени? Тя ли беше най-хитрата и най-съблазнителната? Или просто той беше лесен за омагьосване?

Гюлбехар усети, че я гледат, и за момент вдигна глава и отвори очи. Изглеждаха невероятно ярки сред мъглата в хамама, приличаха на два сапфира, вградени в парче лед. Какво беше изражението върху това лице? Срам? Любопитство? Съжаление?

Хурем отвърна на погледа й, после нарочно й обърна гръб и излезе от водата, награждавайки Гюлбехар с гледката на голия си задник по-дълго, отколкото бе необходимо. Веднага се разкая за детинската си постъпка. Не беше необходимо Гюлбехар да я съжалява, помисли си, докато вземаше кърпата си. Да се страхува от нея, може би, но не и да я съжалява.

Потропването на налъмите й разкъса тишината.

Мраморните колони и арки извеждаха към странични малки стаички с пейки, върху което гедичлийките обслужваха одалиските — масажираха телата им, оглеждаха ръцете, краката, пубисите, анусите и дори носовете и ушите им, за да са сигурни, че не е останала и следа от косъм. Хурем отдавна се бе отказала да протестира срещу това унижение. Остави се да бъде прегледана. В края на краищата със или без нейното съгласие те пак щяха да го направят.

Чернокожото момиче със ситно накъдрена коса се казваше Муоми, беше намръщена и постоянно изглеждаше нацупена. Останалите говореха за нея само шепнешком. Разправяха, че била вещица и я избягваха. Имаше огромни костеливи ръце, които сякаш отделяха сухожилията от костите, докато работеха, и някои от момичетата излизаха от масажа при нея с мокри от сълзи лица. На Хурем й харесваше. Ръцете на Муоми прогонваха отпуснатостта от тялото й.

Просна се по лице върху хладния мрамор.

— Гледай да го направиш както трябва — рече тя. — Този път искам да ме боли.

— И предния път те боля. Мислех, че ще се разплачеш като бебе.

— Ще ти дам две аспри, ако ме накараш да плача.

— Ти нямаш две аспри.

Муоми започна с масажа, масивните й ръце мачкаха мускулите на шията и раменете на Хурем, докато тя не си помисли, че очите й ще изскочат от орбитите си. Идеше й да изстене, но вместо това пое дълбоко дъх и зачака.

— Казват, че си вещица.

— Кой го казва?

— Другите момичета.

— Другите момичета! Когато ги докарват на това място, ги преценяват по хубост, не по ум.

— Наистина ли си вещица?

Пръстите на Муоми заработиха по гръбнака на Хурем, черната гедичлийка сякаш се опитваше да забие кокалчетата им между прешлените и да ги отдели един от друг. Хурем усети, че в очите й бликват сълзи и отпусна лице върху ръцете си, за да ги скрие.

— Е, такава ли си? — повтори настойчиво тя.

— Ако бях вещица, отдавна щях да съм изчезнала от този дворец.

Муоми заби пръсти в слабините й, напипа ставата, която свързваше бедрото с пелвиса, и Хурем заби зъби в ръката си, за да не издаде, че я е заболяло.

— Мускулите ти са твърди като на момче — призна неохотно Муоми.

— Малко по-силно — рече Хурем. — Почти не те усещам.

— Ето така ли? — Муоми се изкикоти.

Хурем силно простена.

Когато Мейлиса влезе в стаичката, Хурем лежеше по гръб, а Муоми отстраняваше космите й. Гедичлийката беше намазала тялото й с паста от русма, забъркана с негасена вар, и сега прецизно изстъргваше тънките косъмчета с острия край на една мидена черупка. Хурем скръсти ръце под главата си и я погледна. Гърдите й рязко се вдигаха и спускаха. Страните й бяха мокри.

— Добре ли си?

— Дължа две аспри на тази вещица — отвърна Хурем.

— За какво?

— Иска да заеме мястото на бостанджията — рече Хурем. — От утре ще е новият Главен мъчител в двореца.

Муоми разтвори краката й и внимателно огледа перинеума.

Мейлиса обърна гръб на негърката.

— Какъв е смисълът от всичко това? — попита тя. — Муоми е единствената, която се интересува от това дали сме избръснати или не. На султана му е все тая!

Хурем се усмихна.

— Трябва да сме готови. Не можем да си позволим да изпуснем някоя златна възможност заради някакъв си косъм.

Мейлиса седна на края на мраморната пейка, сложи ръка на плоския си кафяв корем и прошепна.

— Скоро ще започне да ми личи! — Очите й се наляха със сълзи.

Муоми вдигна глава.

— Какво й е?

— Спомни си за последния път, в който й мачка гърба — отвърна Хурем. Ноктите й се впиха в плътта на момичето. То трепна и понечи да се измъкне. Но Хурем здраво я стискаше.

— Не тук!

— Какво да правя?

— Всичко е наред. Имам план. Муоми също ще ни помогне.

И тя се усмихна на двете момичета, които я гледаха удивено. Хурем затвори очи и се отпусна блажено, оставяйки се на топлата пара и мидената черупка на Муоми.

6.

В продължение на два месеца Капи ага успя да познае унизителния страх, сменян от периоди на трепетно очакване и опияняващо удоволствие. Той беше човек с живо въображение и можеше да си представи какво биха сторили с него, ако узнаеха тайната му. И все пак, вече не можеше да се откъсне; дори някой небесен пратеник да слезеше при него, поднасяйки му гаранция, подписана от самия Бог, че, ще бъде разкрит, знаеше, че пак ще е тук днес. Сексуалното удоволствие — а тя беше красива жена, двойно по-желана, защото бе забранена — беше само част от онова, което получаваше. По-важно беше потвърждението, че притежава мъжественост, която смяташе за загубена. Би понесъл всякаква смърт, стига да умреше като мъж. Или поне така си казваше.

Всеки четвъртък следобед, час преди да се спусне здрачът, тя идваше в градината, за да чете своя Коран. За Капи ага сякаш цялата седмица се свеждаше до тези няколко мъчителни, невероятни минути, когато за пореден път превърташе ключа в ръждясалата ключалка и влизаше в градината. Всеки път, когато отваряше вратата, се чудеше дали ще открие нея — или своите собствени войници с извадени мечове, остри като бръснач. Градината се беше превърнала в тема на всички негови сънища… и кошмари. Дори в качеството си на началник на дворцовата стража и пазач на момичетата, той не би могъл да възпре кучетата си, ако бъдеше разкрит.

Вратата с метална рамка изскърца — мили Боже, звукът прозвуча като топовен гърмеж сред тишината на харема! — и той се прокрадна в градината, заключвайки след себе си. Вдигна поглед към северната кула. Можеше да бъде видян единствено от двете стаи на последния етаж — именно оттам самият той беше зърнал Мейлиса преди време, — а той току-що собственоръчно ги беше заключил.

Въпреки това имаше чувството, че всички членове на Дивана го наблюдават, а бостанджибашията подостря куките, с които щяха да го разкъсат на парчета.

Високите каменни стени засенчваха градината, пътеките минаваха сред колони от бял пароски мрамор, под сенките на чинари и кипариси. Тук винаги цареше сумрак. Над короните на дърветата се виждаше как слънцето се отразява в минаретата на джамията на харема, обагряйки ги в розово, докато се спускаше над града.

Огледа се за познатата фигура на Мейлиса, седнала на мраморна пейка под колонадата, приведена над Корана, или под надвисналите клони на върбата, но от Мейлиса нямаше и следа. Ослуша се за някакъв шум откъм сенките. Единственият звук беше песента на самотен славей, тъжно чуруликащ в клонките над главата му.

Обзе го смесица от разочарование и безпричинен ужас. Защо не беше дошла?

— Днес няма да дойде.

Гласът дойде иззад гърба му. Той се извърна уплашено и инстинктивно измъкна сабята си от кожената ножница.

Момичето скръсти ръце на гърдите си и му се изсмя.

Беше една от харема, разбира се, но той не я познаваше. Пък и защо трябваше да я помни? Те бяха толкова много. Беше висока и слаба, с коса като пламък и зелени очи. Носеше жълт памучен кафтан и елек от златист брокат, а на главата й имаше малка зелена шапчица. За пискюла на шапчицата беше пришита една-единствена перла. По дрехите й личеше, че е отскоро в харема или пък че не бе успяла да се издигне в йерархията му.

Той трепереше. Всемогъщи Боже!

— Коя си ти?

— Днес Мейлиса няма да дойде.

— Къде е тя?

— Тук, в харема. Където е защитена от вниманието на мъже.

— Защо се смееш?

— Пребледнял си като тюрбана си. Какво ти става? Не съм някой от еничарите на султана. Нямам меч. От какво се страхуваш? Аз съм просто една шивачка. Виж, не съм въоръжена. Дори не си нося иглата.

Капи ага направи опит да се овладее.

— С кого си мислиш, че разговаряш? Ще наредя да те затворят в…

Той пристъпи напред и я стисна над лакътя. Върхът на меча му опираше в лицето й, за да я сплаши. Но Хурем му се усмихна в отговор. Той ахна, когато почувства пръстите й върху слабините си.

— Мейлиса казва, че те все още работят. Аз съм само една невинна малка шивачка, но си мислех, че не би трябвало да е така.

— За какво говориш?

— Мейлиса ще си има дете.

Капи ага смаяно отстъпи назад, сякаш момичето му беше казало, че е болно от проказа. Лицето му претърпя удивителна трансформация. Страните му придобиха мръсен сивкав цвят, като на труп. Мечът се изплъзна от пръстите му и издрънка върху мрамора.

Идиот! Щеше да привлече вниманието на стражите! Нима нямаше капка самообладание? За момент си помисли, че той ще избяга.

— Това… не е възможно — със заекване произнесе той.

— И тя така си е мислела. Предполагам, че така си си мислел и ти.

— Коя си ти? Какво искаш?

— Аз съм приятелка на Мейлиса. — Очите й се спряха върху лежащата върху мрамора сабя. — Вдигни я — рече тя, като явно се наслаждаваше на предимството.

Той се наведе да изпълни нареждането й.

— Какво искаш? — повтори.

— Искам да ти помогна.

— Сега си те спомням — каза той. — Ти си рускинята. Купихме те от татарите.

Тя го наблюдаваше и сякаш се забавляваше. Да. Всеки въпрос, всяко пресмятане наум на възможните аварийни ходове се изписваха върху лицето му като върху страница от отворена книга.

— Кой още знае? — попита той накрая.

— Би било много лесно да хвърлиш и двете ни в Босфора посред нощ и с това да приключиш. Това си мислиш, нали? Точно заради това казахме и на още една. Никога няма да научиш името й.

Устните му се изкривиха от разочарование и отвращение, когато поредният изход се затвори пред него.

— Познавам те. Киайята те нарича „малка лисица“.

— И с основание.

— Сам виждам. — Той примирено върна сабята обратно в ножницата. — И така, значи искаш да ми помогнеш?

— Може пък да нямаш нужда от помощта ми. Може да се ожениш за Мейлиса и двамата да създадете добро семейство.

— Не се подигравай с мен! — изсъска той.

— Помислих, че ще се зарадваш, когато разбереш, че поне единият от тях работи — тя кимна към слабините му.

Той ядосано пристъпи към нея, после се овладя.

— Откъде да знам, че не лъжеш?

— Няма как. Никога няма да си напълно сигурен, докато не стане прекалено късно. Някоя вечер валиде-султан ще те навести със заповед да хвърлиш Мейлиса в Босфора, а после ще ти подаде два чувала. Един за нея, един — за теб.

Капи ага смръщи вежди.

— Какво искаш?

— Ще реша проблема ти. Напълно.

— Ще го решиш? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че зная начин за отстраняване на проблема. За благодарност ти ще направиш нещо, което е напълно по твоите сили.

— По-добра позиция в харема? Може би в личната свита на валиде-султан? Дрехи? Пари?

— Изненадана съм, че оценяваш живота си толкова евтино.

Капи ага неспокойно погледна към прозорците на северната кула, сякаш очакваше да види как самият султан го наблюдава. Слънцето вече беше слязло ниско и минаретата блестяха в кървавочервено.

— Какво тогава?

— Искам да ме вкараш в леглото на султана.

— Невъзможно!

— Не, възможно е. Както е възможно и това, че ако султанът разбере какво си направил, ще нареди да те окачат на куки и да те оставят да умреш. Знаеш какво е наказанието в такива случаи.

Капи ага се олюля, сякаш го беше зашлевила. Очите му се бяха изцъклили от удивление.

— Знаеш, че султанът не спи с друга, освен с Гюлбехар! Онова, което искаш, не е по силите ми.

За пръв път леката подигравателна усмивчица, играеща по устните на Хурем, изчезна.

— Наслаждавай се на смъртта си тогава. Вярвам, че бостанджията е достатъчно изобретателен, за да имаш време да й се порадваш.

С тези думи тя се оттегли. Над градината се спуснаха сенки. Капи ага ги наблюдаваше как пълзят, замръзнал на мястото си от страх.

7.

Харемът съществуваше още от времето, когато османските турци бяха само номадски завоеватели, живеещи в дивата пустош на Анадола и Азербайджан. Идеята за харем бе заимствана от персите — за удобство на воините, отсъстващи дълго от племето си. Когато османлиите се сбогуваха с номадския си начин на живот и създадоха столица първо в Бурса, а след това и в Константинопол, наричан от тях Стамбул, харемът се превърна в институция и в него се разви непоклатима йерархия със собствено управление и протокол.

Харемът не се ръководеше от султана, а от неговата майка — валиде-султан. Султанът трябваше да се подчинява на законите на харема така, както и момичетата в него. Именно валиде-султан ръководеше това уединено общество от евнуси и девици с помощта на Капи ага, главният бял евнух, който беше едновременно началник на стражата и посредник между валиде-султан и сина й.

Когато в харема се появеше ново момиче, го настаняваха в някой от многото отдели — при управителката на дрехите или при главната готвачка в кухнята. То можеше да се издигне до по-важна позиция в администрацията на харема единствено благодарение на собствените си достойнства, но единственият начин, по който можеше да се сдобие с истинска власт, бе да се превърне в гьозде, с други думи — ако успееше да хване окото на султана.

Ако султанът я повикаше в леглото си, тя биваше провъзгласена за икбал и можеше да бъде настанена в собствени покои и да й се дадат прислужници. Можеше да прекара само една вечер с Господаря на живота или пък — сто: това нямаше никакво значение, освен ако не му родеше син; тогава ставаше султанска кадъна. Позволяваше се да има само четири кадъни и нито една повече; след това се намесваше специалистката по абортите. Тези четири кадъни се намираха само на косъм от истинската власт, тъй като знаеха, че всяка една от тях можеше да бъде майката на следващия султан.

Сюлейман бе нарушил традицията. Макар че още не беше навършил трийсет години, той имаше само една кадъна, Гюлбехар, и само един син. Това беше повече от недостатъчно за великия род на османлиите и майката на Сюлейман не спираше да се тревожи.

Хафизе султан, валиде-султан, беше грузинка с дълга блестяща черна коса. Изглеждаше внушителна и величествена, докато седеше в огромната кънтяща зала с куполовиден таван, облицован с оникс и прорязан от тънки жилчици мрамор. От стъклото високо в купола, се процеждаше разсеяна жълтеникава светлина и се отразяваше в украшението на главата й — едно бижу във формата на цвете, инкрустирано със седеф и гранати. Изглеждаше царствена, с изключение на лицето й — изваяно с меките линии и увенчано с топлите сиви очи на една баба. Лице, което събуждаше у човек желание да се довери, помисли си Капи ага. Това беше опасно.

— Искал си да ме видиш? — попита го тя.

Капи ага облиза пресъхналите си устни, почувства се прозрачен.

Цяла вечер бе упражнявал речта си, но сега думите се изпариха от главата му. Обзе го внезапна паника.

— Корона на покритите с воал лица… — промърмори той, обръщайки се към нея с официалната й титла.

— Какво става? Да не ти е зле?

— Лека настинка…

— Може би трябва да посетиш лекаря?

— Ще направя така, както предлага ваше височество. — Мили боже, да можеше да приключи с това веднъж завинаги!

— Нещо те притеснява.

Той кимна. Нещо го притеснявало! Беше прекарал почти цялата сутрин, обмисляйки дали да не си пререже сам гърлото.

— Научих, че сред някои от момичетата цари смут.

Валидето смръщи вежди.

— О? И каква е причината за този… смут?

— Те… започват малко да… ревнуват.

— Момичетата от харема винаги ревнуват за нещо.

— Малко по-сериозно е от обикновено.

Валиде-султан впи поглед в него и Капи ага бе обладан от неприятното чувство, че тя се опитва да надникне зад очите му.

— Продължавай — каза накрая тя.

— Причината е в Гюлбехар. Разбира се, всички я обичат…

— С изключение на мен — сухо го прекъсна султанката. Разчитах на това, помисли си Капи ага, а на глас рече:

— Но някои от момичетата смятат, че не е редно султанът да пренебрегва останалите. Някои са станали почти неуправляеми.

— Това е твоя работа, както и на кислар агаси, разбира се. Да ги контролирате.

— Само да можех да им кажа нещо, с което да ги окуража.

Валидето се усмихна, почуквайки с покрития си с пръстени пръст.

— И какво би искал да им кажеш?

— Че може би един ден султанът ще се сети и за тях?

— Кой знае? — Усмивката на възрастната жена изчезна. Капи ага знаеше, че е докоснал оголен нерв. Ако имаше някой, който беше истински нещастен от привързаността на Сюлейман към Гюлбехар, то това беше майка му.

— Те всички, с нетърпение очакват възможността да служат на Господаря на живота.

— Разбира се! — Някога тя също беше робиня, преди Селим да хвърли кърпичката си върху рамото й. Беше отдавна, но още помнеше. — Има ли някоя сред тях, способна да съперничи на Гюлбехар?

— Всички се мислят за такива — отвърна Капи ага и криво се усмихна. Обикновено той си позволяваше да пуска дребни шегички по време на подобни аудиенции. Тази сутрин обаче му беше трудно да се отпусне.

Валиде-султан погледна през отворения прозорец към блестящите куполи на харема. Заигра се с пръстите на лявата си ръка, сякаш пресмяташе нещо наум.

— Ще говоря с Господаря на живота — рече тя. — Благодаря, че ми обърна внимание върху този въпрос.

Капи ага искаше да изкрещи: „Чакай, та аз още не съм свършил!“, но вместо това се поклони и запристъпя заднишком към вратата.

— Още нещо.

— Да, ваше височество?

— Имаш ли някое конкретно момиче предвид?

— Да, ваше височество. — Капи ага се усмихна.

— Как се казва?

— Хурем. Казва се Хурем.

8.

В Корана се казва: „Достойнството се слага в нозете на майката.“ Според обичая и предписанията на Аллах, Сюлейман посещаваше първо майка си, когато идваше в Ески сарай. Той обичаше компанията на валиде-султан, така че този протокол не му тежеше особено.

Тази сутрин вееше южен вятър, носещ първия топъл полъх на пролетта. Хафизе султан седеше на един диван на терасата, тапициран в бродиран на цветя брокат, а слънцето се отразяваше в обсипаната й с перли и гранати коса. Сюлейман се усмихна; майка му обичаше тези дрънкулки повече от истинските скъпоценни камъни. Тази суетност събуждаше топли чувства у него.

— Майко. — Сюлейман целуна ръката й и после я допря до челото си. Седна до нея на дивана, задържайки дланта й в своите. Една прислужница се спусна да поднесе шербети и розова вода.

— Добре ли си?

— Напоследък тялото ми е особено чувствително към студа. На моята възраст хората с нетърпение очакват пролетта.

— Не си чак толкова стара.

— Баба съм — отвърна тя. — Или поне имам един внук. Предполагам, че това означава същото.

Сюлейман отметна глава назад и се засмя.

— Майко, намеците ти са толкова прозрачни!

— Натъжавам се, като гледам колко лекомислено се отнасяш към страховете на една стара жена.

— Изобщо не си стара, много си далеч от старостта.

Хафизе издърпа ръката си и взе една смокиня от купата пред нея.

— А какво става със завоевателя на Родос? — попита тя, а в гласа й прозвуча истинска гордост. — Къде те подтиква Диванът да удариш сега?

— Тази година няма да чуеш биене на военни барабани. Всичките ми генерали още ближат раните си от Родос. Ще мине известно време, преди да са готови да разтворят хищните си нокти отново.

— Ами ти?

Какъв смисъл имаше да се преструва пред нея, помисли си той.

— Повдига ми се при мисълта за нова кампания.

— Султан, който не развява знамето на Мохамед в битка, може да не остане султан за дълго. Еничарите ще се погрижат за това.

— Няма смисъл да ми напомняш за моя дълг. Никога няма да го забравя. Но засега тази война ми е достатъчна. Засега.

Хафизе внимателно си избра втора смокиня, докато подбираше, със същата деликатност най-подходящите думи.

— Дългът на султана не е само на бойното поле.

Сюлейман въздъхна. Думите, с които го посрещна тази сутрин майка му, трябваше да му подскажат накъде бие. Отново щяха да зачекнат темата за Гюлбехар.

— Османлиите имат наследник — каза той.

— А ако се разболее? Един султан трябва да има много синове.

— За да се избият един друг, когато умра ли? — Сюлейман се сети за баща си Селим — Явуз Селим, Страшният, както го бяха наричали. Той беше свалил от престола собствения си баща, Баязид втори, с помощта на еничарите, а после беше убил двамата си братя и осемте си племенника, за да не му оспорят правото да управлява. Дори се говореше, че лично той наредил да отровят Баязид, докато последният пътувал към определеното му за заточение място, за да е сигурен, че нещата няма да се обърнат против него. Самият Сюлейман не беше имал миг покой, докато негодното и сгърчено от болка тяло на баща му най-сетне не се беше предало пред смъртта на път към Адрианопол.

— Това е твое задължение.

— Имам много задължения.

— И не би трябвало да пренебрегваш нито едно от тях.

Сюлейман се втренчи в нея. Беше права, разбира се. През целия му живот майка му бе неговата будна съвест. Именно тя, а не Селим, го беше научила, че дългът е преди всичко друго. Селим обичаше властта и кръвопролитията заради самите тях.

— Гюлбехар ме прави щастлив.

— И това е хубаво. Но сега не говорим за щастие. Говорим за наследници на линията на Осман.

Сюлейман се извърна и погледът му се зарея към панорамата от минарета и куполи, издигащи се сред накацалите по хълма над Златния рог дървени къщички. Османлиите бяха изминали дълъг път от времето, когато вятърът беше издувал палатките им в равнините на Анадола. По някаква необяснима за него причина си спомни последните думи, които баща му бе отправил към него, когато го изпращаше за валия в Маниса: „Ако един турчин слезе от седлото, за да седи на килим, той се превръща в нищо — в нищо!“

Но, от друга страна, баща му беше варварин.

— В този момент родът на Осман разполага само с две сърца — каза Хафизе. — Не са достатъчни.

— Какво искаш да направя?

— Не искам да се отказваш от своята Гюлбехар. Естествено е да си имаш фаворитка. Но в харема има още много момичета. Някои от тях са доста приятни за окото.

— Значи трябва да изпълнявам ролята на бика в името на Османовия род?

— Много неделикатно казано, особено в присъствието на една стара жена, но да — точно това трябва да направиш. Може би щеше да е различно, ако Гюлбехар ти беше родила повече синове. Но тя е твоя кадъна от девет години…

— Тя ми доставя удоволствие.

— А друга жена не е в състояние, така ли?

— Добре ми е с Гюлбехар.

— Ти няма да търсиш удобство от другите момичета. Само син.

Сюлейман внезапно се изправи. Забеляза как Фатима, една от прислужничките на майка му, му хвърля срамежливи погледи изпод начернените си с въглен ресници. Беше изнервен — както от нея, така и от себе си. Какво не беше наред с него? Защо му беше толкова трудно да стори онова, което искаше майка му? Може би това беше неговият малък бунт срещу целия товар, който носеше, единственият начин, по който можеше да покаже колко различен е от зверовете, управлявали преди него. Всичките онези кокетни, гладни за ласките му жени го караха да се чувства долен и пропаднал.

Момичето усети гнева в очите му и сведе объркано лице.

— Ще направя онова, което искаш от мен — каза той и целуна ръка на майка си. Щеше да обладае всичките, една по една, ако това беше желанието й, помисли си горчиво. Щеше да напълни двореца с деца. И тогава майка му щеше да го остави насаме с Гюлбехар.

Киайята измъкна калъфката за възглавница от ръцете на Мейлиса и я захвърли на пода. После тропна с крак върху нея като разгневено дете.

— Какво е това? Нарочно ли ми лазиш по нервите?

Мейлиса нещастно поклати глава; риданията й попречиха да отговори.

— Погледни само тези бодове! Не бих дала подобно нещо дори на някоя селянка, камо ли на валиде-султан!

— Съжалявам… — изхлипа Мейлиса.

— Какво ти става, момиче? През последните седмици си направо невъзможна! — За да подчертае преценката си, киайята силно перна Мейлиса през ухото.

Хурем презираше слабостта на Мейлиса, но поне й се предоставяше възможност да се изправи срещу киайята. Тя стана и издърпа копринената калъфка изпод краката на старицата.

— Не е чак толкова лошо. Лесно мога да го поправя.

Киайята се извърна рязко.

— А, малката червена лисица! Не можеш да се сдържиш, когато видиш, че се е разхвърчала перушина, а, скъпа моя?

— Остави я на мира. Не й е добре.

— Тогава може би трябва да я изпратим в лазарета. А щом като бродираш толкова добре, можеш да свършиш и нейната работа!

Хурем хвърли калъфката в лицето й.

— Направи си я сама, дърта вещице!

Киайята я зашлеви по страната. Хурем отстъпи, после ръката й се стрелна напред като змия, събудена от сън. Разнесе се звук от плесница, после се възцари пълна тишина. Сякаш някой беше гръмнал в малката стаичка. Киайята залитна, удивена от случилото се.

По лицето й бавно плъзна триумфална усмивка.

— Заради това ще отидеш в затвора — прошепна тя. — Капи ага ще ги накара да ти смъкнат кожата от стъпалата с камшици. Сега е пролет. Ако имаш късмет, ще можеш да проходиш отново през зимата. Ще те науча аз как ще ми посягаш!

На прага се появиха двама черни пазачи. Старицата се ухили победоносно на Хурем. Но преди да е успяла да каже нещо, един от тях пристъпи напред и хвана момичето над лакътя.

— Идваш с мен — каза й той с високия си фалцет. — Вземи си и ръкоделието.

Хурем се поколеба, изненадана от онова, което беше сторила, както и от загадъчното появяване на стражите. Какво ставаше?

Киайята ги загледа втренчено.

— Къде я водите?

— Следваме заповедите на Капи ага — отвърна евнухът и поведе Хурем към вратата.

— Трябва да я хвърлите в затвора! — извика киайята, но в гласа й нямаше убеденост, само огромно учудване.

Хурем остави стражите да я водят. Думите „Капи ага“ й подействаха успокояващо. Нямаше да има никаква тъмница. Тя незабавно усети, че й предстоят най-съдбовните минути в живота.

9.

Дворът беше павиран с овални камъни и заобиколен от мрачните високи стени на двореца. Насред него се извисяваше богато украсен мраморен фонтан. И на четирите високи стени имаше прозорци, които гледаха към двора, и на Хурем й се струваше, че отвсякъде я следят невидими очи.

Изведнъж разбра къде се намира. Това бе дворът на валиде-султан. Онова там бяха височайшите покои. Стражите бързо я въведоха в средата на двора и там я оставиха.

— Капи ага каза да чакаш тук — рече й единият.

— Защо? Какво става?

Но евнусите бяха изпълнили заповедта и бързо се отдалечиха. Извитите им като сърпове ятагани подрънкваха в ножниците. Хурем проследи с поглед стъпките им. Какво ставаше?

Тя дълго стоя и чака, но никой не се появяваше. Водата тихо ромолеше в мраморния фонтан. Може би, реши Хурем накрая, Капи ага й бе уредил среща със самата султанка Хафизе?

Но ако беше така, защо стражите я бяха оставили в двора? И защо бяха настояли да си вземе ръкоделието? Какво още й бяха казали? „Капи ага каза да чакаш тук и не забравяй да пееш.“

Капи ага й беше наредил да наруши свещената тишина на харема. Защо? Тя сви рамене и си намери едно хладно място в сянката на фонтана. Седна с кръстосани по турски крака, извади иглата си и се захвана с бродерията си. Сърцето й биеше лудо и за пръв път й беше трудно да запее. Насили се да затананика тихо една любовна песен, на която я беше научила майка й — песен за младеж, чийто кон паднал в снега и затиснал момчето под себе си. Докато младежът бавно умирал в заснежените степи, той разказвал на вятъра колко силно обичал една девойка и как никога не събрал кураж да й го каже. Молел вятъра да понесе думите му над степта, за да си спомни любимата му за него. Беше простичка сантиментална песничка, помисли си Хурем, но тя винаги бе харесвала мелодията. Не след дълго думите сами дойдоха на устните й.

Скоро така се увлече, че забрави за нервността си и дори не забеляза високата слаба фигура с бял тюрбан, докато сянката й не падна върху ръкоделието й.

— Първият закон на харема е тишината.

Тя стреснато вдигна очи, но слънцето грееше силно зад гърба на мъжа и тя се принуди да засенчи очи. Непознатият не говореше като евнух и лицето му не беше черно. Само един-единствен мъж можеше да се разхожда свободно тук.

Ядоса се, че я е заварил неподготвена.

— В такъв случай, може би ще трябва да отрежем езиците на славеите — чу се да казва. — А трябва да направим нещо и с пчелите. По това време на годината тяхното неспирно бръмчене може да докара всекиго до лудост.

Той изглеждаше изненадан от отговора й. За момент двамата се загледаха втренчено. Внезапно Хурем си спомни, че първото нещо, което би трябвало да направи в тази ситуация, бе да се поклони до земята в знак на почит. Тя остави коприната и се надигна на колене. Допря чело до топлите камъни, осъзнавайки, че по всяка вероятност поклонът й идва много късно. Трябваше да помоли за прошка, че бе нарушила тишината. Е, каза си тя, сега вече нямаше смисъл да го прави. Той я беше заприказвал, а тя му бе отвърнала.

Изведнъж забеляза кислар агаси, черният стар главен евнух, застанал зад Сюлейман с мокро от пот лице, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Знаеш ли кой съм? — попита я Сюлейман.

— Да, господарю. Макар да го осъзнах с известно закъснение.

Тя го погледна косо и забеляза как белите му зъби блеснаха.

Май се усмихваше.

— Какво пееше?

— Една песен, която съм научила от майка си, господарю. Любовна песен. За един младеж, който паднал и бил затиснат от коня си.

— И младежът пеел на коня?

Мили Боже, той се шегуваше с нея!

— Не. Осмелявам се да мисля, че конят сигурно е бил загубил доста от хубостта си след случката.

Чу смеха му. Последва тишина и тя почувства погледа му върху себе си.

— Как се казваш?

— Наричат ме Хурем, господарю.

— Хурем? Онази, която се смее? Кой ти е дал това име?

— Мъжете, които ме докараха тук. Кръстиха ме така, защото не можеха да произнесат истинското ми име. Макар да подозирам, че едва ли бяха достатъчно интелигентни да произнесат и собствените си имена.

Той отново се засмя.

— Откъде си, Хурем?

Тя му хвърли бърз поглед. Беше настъпил моментът, за който тя толкова силно беше мечтала, а единственото, за което си мислеше, бе болката в коленете! Колко дълго смяташе да я държи така върху тези камъни?

— Татарка съм — отвърна му тя. — От Крим.

— Всички ли татари имат коси с такъв невероятен цвят?

— Не, господарю. Аз бях единствената от моето племе, наказана по този начин.

— Наказана? Аз ги намирам за доста красиви. — Тя почувства как султанът хваща кичур от косата й и прокарва пръсти през него, сякаш преценяваше здравината и качествата му. — Като лъскаво злато е. Нали, Али?

Кислар агаси измърмори съгласието си. Лъжец, помисли си Хурем.

— Изправи се, Хурем.

Тя се подчини. Направи опит да извърне очи, както я бяха учили, но любопитството й надделя. Значи това бе Господарят на живота, Владетелят на седемте свята? Май беше хубав, но не чак толкова. Лицето му беше леко брадясало и това подчертаваше властността на дългия му извит нос. Можеше да бъде лице на тиранин, но в този момент устните и сивите очи трептяха развеселени.

Той подробно я огледа — също като спахиите в деня, в който баща й им я беше продал. Изглежда онова, което видя, не му се стори неприятно, но въздишката, която се откъсна от гърдите му в края на огледа, я разтревожи.

— Какво бродираш? — попита султанът.

— Кърпа, господарю — отвърна тя. Той какво мислеше?

— Дай да я видя. — Хурем вдигна парчето коприна от земята и му го подаде. — Майсторска изработка. Много си сръчна. Може ли да я задържа?

— Не съм я довършила…

— Тогава гледай да я довършиш до довечера — прекъсна я той и сложи леко кърпата върху лявото й рамо. Хурем забеляза как очите на стария кислар агаси се разширяват от изненада.

Поставената от султана кърпичка на рамото на някое момиче означаваше, че това момиче е вече гьозде и че султанът иска да спи с него. Откакто Сюлейман бе седнал на престола, на никоя девойка от харема не бе оказвана подобна чест.

Сюлейман се извърна и си тръгна, без да каже нищо повече. Кислар агаси всеки момент щеше да избухне, после изведнъж се опомни и се спусна след султана, за да му бъде на разположение.

Хурем проследи двамата с поглед, твърде поразена, за да може да помръдне. Цялото й тяло трепереше от триумф и възторг.

Гьозде!

Сюлейман вървеше през галерията, едновременно ядосан и облекчен. Ядосан, задето за пореден път бе принуден от положението си да действа против своята воля, облекчен — защото бе постъпил бързо и решително. След лекцията, която му бе изнесла Хафизе, беше решил да избере първата одалиска, изпречила се пред погледа му, стига маниерите и външността й да не му се видеха отблъскващи. Тази… Хурем… беше привлекателна по особен начин… приличаше на фея и поне беше забавна. Обикновено момичетата от харема бяха непоносимо суетни и празни под своята красива и добре поддържана кожа. Тази поне можеше да се окаже различна.

А ако забременееше, майка му щеше да е доволна, поне за известно време. И той щеше да се върне при своята Гюлбехар.

10.

Топкапъ сарай

Сърпът на луната сякаш потрепваше на нощното небе, макар Сюлейман да знаеше, че това е просто игра на светлината. Бяха вечеряли омари и риба — меч, хванати в Босфора рано сутринта, и бяха полели храната с шербет, приготвен от виолетки и мед. Бяха завършили с кипърско вино, макар да бе забранено от Корана.

Прегрешението беше незначително, но му даваше известно удовлетворение, защото иначе всеки час от живота му бе подчинен на протокола. Всяка сутрин, още като се събудеше, пред него цъфваше човекът, който се грижеше за ноктите му, както и главният бръснар, който пък бръснеше главата му. Докато началникът на гардероба изваждаше дрехите му за през деня, слугата, отговарящ за тюрбаните, надипляше метри бял плат около феса му. От събота до вторник ставаше в зори, за да вземе участие в Дивана. Всеки петък яздеше към Айя София начело на процесия, в която влизаха неговият главен везир, астрономите, началникът на лова, отговорникът за славеите, началникът на ключовете, главният отговорник по навиването на тюрбаните и четиристотин от еничарите и спахиите на Портата, негова постоянна стража.

Следобед, пак според обичая, трябваше да дремне за кратко върху два дюшека — единият, изработен от сребърен брокат, другият — от златен. През цялото време го следваха петима пазачи, глухонеми евнуси с извити ятагани. Дори и когато спеше, не беше сам.

Целият му живот беше точно дефиниран от изискванията на държавата. На фона на ограниченията, налагани от задълженията му, малките бунтове имаха огромно значение за него.

Ибрахим, например. Двамата бяха станали неразделни — по време на обсадата на Родос бяха спали в една и съща шатра, дори си разменяха дрехите. Знаеше, че скандализира двора с тази проява на обич към един роб, но за Сюлейман Ибрахим беше нещо много повече от роб. Той бе негов довереник и близък съветник. Ако някой помагаше на султана да носи бремето, това не бяха нито Гюлбехар или Хафизе, дори не и великият везир. Беше Ибрахим.

Тази вечер приятелят му седеше по турски под прозореца и настройваше виолата си. Част от ритуала помежду им бе да вечерят заедно в двореца и често, когато ставаше късно и двамата бяха прекалили с кипърското вино, пажовете на Сюлейман измъкваха два дюшека от долапите в стената и Ибрахим оставаше да спи при него.

Ибрахим беше родом от Парга, на западния бряг на Гърция, и беше син на рибар. Една вечер в селото му пристигнаха турски разбойници и отведоха Ибрахим със себе си като плячка. Закараха го на пазара за роби в Стамбул, откъдето го купи една вдовица от Маниса. Тя го отгледа като мюсюлманин и когато откри, че момчето има талант за музиката и чуждите езици, се погрижи да му бъде дадено добро образование. Ибрахим се научи да свири на виола и да говори свободно персийски, турски, гръцки и италиански. По-късно вдовицата го продаде скъпо на Сюлейман, когато последният пристигна в Маниса в качеството си на валия на провинция Каффа.

Скоро робът компаньон се превърна в сянка на Сюлейман. Беше на същата възраст като принца, шахзадето, макар да беше по-нисък и по-мургав от него, както и не чак толкова склонен към самовглъбяване. И наистина, понякога на Сюлейман му се струваше, че младежът ще се пръсне от енергията, напираща в набитото му тяло.

Когато през хиляда петстотин и двайсета година Сюлейман стана султан, той доведе Ибрахим със себе си и го направи хасодабаши, началник на домакинството му. След време започна да се съобразява повече с Ибрахим, отколкото с Пири паша, неговият стар велик везир, а след Родос награди приятеля си заради добрия съвет, който му беше дал, като го провъзгласи за везир. Този акт сам по себе си беше символ на егалитарната природа на османската държавна система: един роб от християнски произход можеше да се издигне благодарение на собствените си качества до най-висок пост във великата ислямска империя, по начин, по който светът не беше виждал. Какво беше казал Фатих, замисли се Сюлейман…

„Нашата империя е дом на Исляма… Лампата на нашата империя се предава от баща на син, а те поддържат пламъка й с масло, взето от сърцата на неверниците.“

— Защо си толкова сериозен, господарю мой? — попита го Ибрахим.

Сюлейман въздъхна.

— Някога съжалявал ли си за нещо, Ибрахим?

— Не, разбира се. За какво да съжалявам?

— Не ти ли се е приисквало да бъдеш друг човек? Не се ли чудиш понякога какво би могло да ти се случи, ако пиратите не бяха дошли в селото ти през него ден?

— Знам какво щеше да ми се случи. Щях да ям риба за закуска и вечеря, между закуската и вечерята — да я вадя от мрежите. Вместо това спя в дворец, пия най-доброто кипърско вино и се радвам на благоразположението на най-великия император на света.

— Животът ти щеше да е по-прост.

— Животът ми щеше да е безсмислен.

Сюлейман отново забеляза онази бръчка на раздразнение върху Ибрахимовото лице. Приятелят му мислеше, че султанът разсъждава прекалено много. И може би беше прав.

— Харесва ти, нали? Харесва ти да ходиш на война, забавляваш се от безкрайното политиканстване в Дивана.

Лицето на Ибрахим се оживи.

— Ние сме в центъра на света, господарю. Пишем историята.

— Служим на исляма.

— Точно така, господарю, понякога го забравям. — Ибрахим отново насочи вниманието си към виолата. — Ние сме най-верни слуги на исляма.

Лъжец, помисли си Сюлейман. Ибрахим правеше всичко за своя лична изгода. Може би именно заради това го обичаше и донякъде му завиждаше. Щеше му се да прилича повече на него.

— Понякога си мисля, че ти трябваше да си султан, а аз — син на гръцки рибар. Може би така и двамата щяхме да сме по-щастливи. — Той се изправи, прокарвайки длани по умореното си лице.

— Ще си лягаме ли, господарю? — попита Ибрахим.

— Ти можеш да си лягаш, Ибрахим. Твоят живот не е толкова сложен. Имам да изпълня още едно задължение тази вечер.

Първо отведоха Хурем при отговорничката за баните, за да бъде изкъпана и масажирана. Боядисаха ноктите й, напарфюмираха косата й с жасмин, напудриха кожата й, за да предотвратят потенето, очертаха очите й с въглен. После я върнаха при началничката на гардероба, която я облече в розова риза и дълъг пурпурен кадифен кафтан, а отгоре сложиха роба от брокат с цвят на кайсия и със сребърни нишки. Отговорничката за бижутата беше донесла диамантена огърлица, тежка като железен намордник, сребърни пръстени и гривни, нанизи огромни перли от Арабско море, които да бъдат вплетени в косата и, и тежки рубинени обеци. Инструктира я да върне всичко на сутринта.

Една гедичлийка задържа огледало пред Хурем. Девойката смаяно огледа резултата от всичките приготовления.

— Изглеждам нелепо!

Киайята на гардероба застана пред нея с ръце на кръста и огледа внимателно произведението си.

— Така трябва да бъде — рече тя накрая.

— Така трябва да бъде, ако искаш да накараш един мъж да се запревива от смях!

— Ти, неблагодарна малка нахалнице! — изръмжа киайята. — Не осъзнаваш ли каква огромна чест ти се е паднала? И на мен ми се случи веднъж, та не си въобразявай, че си много извисена и могъща. Един ден можеш да свършиш като началничка на гардероба — и нищо повече!

— Ако си се била облякла по този начин, когато си го посетила в леглото, си извадила истински късмет, че не те е направил киайя на царските тоалетни!

Киайята изсъска гневно и нареди на двете гедичлийки да излязат от стаята. После се обърна към Хурем и отново изсъска.

— Сега ме чуй. Не отричам, че никога не си се отнасяла с мен толкова добре, колкото би могла, но въпреки това ще ти помогна. Това е възможност, каквато се случва веднъж в живота! Знам какво е. Някога и аз бях гьозде, по времето, когато Баязид беше султан. Ще ти кажа какво да направиш, за да му доставиш удоволствие…

— Нямам нужда от съветите на една неудачница. Знам какво да правя! Трябва да забременея!

С тези думи тя излезе от стаята.

11.

Пред нея стояха двама стражи — същите, които я бяха извели от двора по-рано през деня. Сега я съпроводиха по лабиринт от мрачни галерии и надолу по едно тясно стълбище. Брокатената й роба и развяващите се ръкави на копринения и кафтан непрекъснато се закачаха по напуканото старо дърво и от тъканта се издърпваха нишки. Накрая усети хладен ветрец по страните си. Бутнаха я напред през тежка желязна врата в малка карета. Долови миризма на кон и потна кожа, после една мека пухкава ръка я дръпна вътре.

До ушите й достигна чаткането на конски копита върху калдъръма. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя различи закръгления силует на кислар агаси, седнал насреща й.

— Къде отиваме? — попита Хурем.

— При султана — отвърна кислар агаси. — Чака те в Топкапъ сарай.

Завесите на каретата бяха спуснати. Хурем посегна да ги дръпне, за да погледне навън, но евнухът препречи ръката й.

— Далеч ли е?

— Не — отвърна старецът и тя усети очите му върху себе си, огромни и бели в тъмното. — Капи ага ти уреди тази среща.

— За какво му е да го прави?

— И аз това се питам.

Не виждаше лицето му в тъмната карета. Имаше мистериозното чувство, че разговаря с чифт очи.

— И как си отговори?

— Нищо. Както нямам отговор и на въпроса защо напоследък изглежда толкова блед. Прилича на смъртник. — Замълча. — Или може би просто е болен?

— Може би.

— Не ме разбирай погрешно. Ако Капи ага изпадне в немилост, няма да плача. Запомни това.

— Ще го запомня — кимна Хурем.

Скоро след това каретата спря и някой отвори вратата. Докато слизаше, Хурем бързо се огледа наоколо. Значи това бил Топкапъ сарай! Високата кула на Дивана се извисяваше в мрака, а пръснатите из градините фенери блестяха измежду клоните на чинарите.

Двама пазачи с тежки шлемове я преведоха през голяма, обкована с гвоздеи, врата в сърцето на двореца. Кислар агаси се клатушкаше запъхтян след нея. Хурем се удиви колко просторен изглежда сараят след сивите мрачни килии на Стария дворец. Стените бяха каменни, а не дървени, имаше множество вътрешни дворове и до слуха й долиташе шепотът на дърветата.

Накрая стигнаха до две големи дървени порти, инкрустирани със седеф и черупки от костенурки, които водеха към частните покои на султана. Двама солака, лични телохранители на султана, стояха на стража от двете страни на вратите с извадени ятагани в ръка.

Хурем си пое дъх. Това беше моментът, за който си беше мечтала и на който залагаше толкова много. Е, каза си тя, няма нужда от излишни нерви. Нямаше защо да го развлича. Просто трябваше да приеме семето му с благодарност и да го остави да разцъфти.

Кислар агаси отвори вратите и я въведе вътре.

Хурем с благоговение огледа спалнята.

Стените бяха декорирани с фаянсови плочки от Изник с богати орнаменти, оцветени в турскосиньо, оранжево и зелено. Таванът представляваше огромен купол, от който на златни вериги висяха украсени с тюркоази и рубини кандила. Една стена бе заета от огромно огнище. В нишите горяха газени лампи.

Леглото беше разположено нависоко в единия край на стаята, а над него висеше балдахин от златен и зелен брокат от Бурса, поддържан от гравирани сребърни колони. Завивките и възглавниците бяха изработени от пурпурно кадифе и обточени с перли. Свещи горяха в четирите ъгъла на спалнята.

Самият Сюлейман седеше на диван от блестящо златно кадифе. Беше облечен в роба от ябълковозелен брокат, а на главата си имаше тюрбан от снежнобяла коприна, украсен с изумрудена щипка, която придържаше сноп пера от чапла. Едната му ръка бе отпусната върху облегалката на дивана. Изглеждаше някак отегчен.

Хурем чу как вратата тихо се затваря зад гърба й. Кислар агаси се беше измъкнал от стаята. Сега тя и султанът бяха сами.

Той дълго я гледа, без да продума. Сякаш чуваше мислите му: „Какво са сторили с теб?“

Опита се да заглуши отчаяния вопъл, напиращ в гърлото й. Трябваше да се довери на собствената си преценка. Вместо това беше позволила на киайята да я унижи за пореден път.

Бързо развърза брокатената роба и я остави да се плъзне на пода, после разкопча диамантените копчета на кафтана и го изхлузи над главата си. Смъкна диамантеното колие и го захвърли върху робата заедно с обеците. Накрая свали перлените нанизи и разтърси косата си.

Когато свърши, бе останала само по риза и шалвари. Посочи към големия куп в краката си и каза:

— Началничката на гардероба лично избра дрехите ми. Разбира се, напоследък е започнала прогресивно да ослепява.

Той не помръдна. Защо не стореше нещо, не кажеше нещо? Изведнъж разбра. Той беше не по-малко объркан от нея!

Трябваше да го изтръгне от вцепенеността му. Знаеше само един начин, по който можеше да го стори. Падна на колене и покри с длани лицето си. Заплака тихичко.

— Какво не е наред?

— Господарю на живота ми, защо избра точно мен? В харема има толкова много красиви момичета. Не съм достатъчно добра за теб. Не знам нищо нито за любовта, нито за мъжете.

Чу го да се надига от дивана и да приближава към нея. Едва овладя импулса си да надникне измежду пръстите си, за да види изражението му. Ръката му докосна рамото й.

— Моля те. Стани.

— Толкова ме е срам! Мислиш, че съм грозна!

— Мисля, че си… приятна. Просто когато влезе… права си, киайята трябва наистина да е ослепяла!

Тя пипнешком намери ръката му и му позволи да й помогне да се изправи. Погледна го в очите, опита се да прочете мислите му.

— Никога не съм го искала — прошепна. — Уплашена съм.

Това поне до известна степен беше вярно; наистина я беше страх.

— Всяко момиче в харема с удоволствие би си сменило мястото с теб в този момент, предполагам. — Султанът изглеждаше изненадан и дори заинтригуван. Това беше добър знак.

— Тогава им позволете. Те са далеч по-красиви от мен.

— Ела и седни. — Той я отведе до дивана и я настани до себе си. Продължаваше да я държи за ръката. — Мисля, че си изключителна — добави и пръстите му се заиграха с кичур от косата й.

Тя леко помръдна с глава, притисна дланта му между бузата и рамото си.

— Какво трябва да направя?

Той се поколеба.

— За това… няма протокол.

Султанът се приведе към нея и някак срамежливо обгърна лицето й с дланите си. Повдигна го и много бавно я целуна. Хурем долови киселия аромат на вино. Беше научила първата му тайна!

Ръцете му вече бяха на раменете й. С изненадващо нетърпение я притегли към себе си. Притисна лицето й до своето и тя усети острите иглички на брадата му върху устните и страните си. Това беше нейният миг.

Тя простена и почувства как пръстите му се впиват по-силно в раменете й, наранявайки нежната й плът. Да, това май му харесваше. Както беше предполагала, Господарят на всички владетели на света искаше доказателство, че наистина е по-велик от всички останали мъже. Че е Сянката на Бог над земята. Тази вечер тя трябваше да направи всичко по силите си, за да го накара да повярва в това.

Той я бутна върху дивана. Пръстите му разкъсаха ризата й. Тя се подчини на желанието му — разтвори леко устни, затвори очи. Тихо промълви нещо, сякаш обладаването й от този мъж й носеше някакво удоволствие.

Още беше тъмно, когато Хурем го събуди.

— Моля те, направи го отново — прошепна тя. — Може никога повече да не ми се случи. Моля те, само още веднъж. Толкова е хубаво, когато го правиш!

Сюлейман копнееше само за едно — за сън, но това беше ново откритие: жена, която се наслаждаваше на акта също толкова, колкото и един мъж! Беше сигурен, че дълбоко в душата си тя беше родена за блудница, макар в действителност да бе непорочна, но не даваше и пукната пара за това. Женската душа не беше така възвишена, както мъжката, доближаваше се по-скоро до тази на кучетата и котките. Но един ден и тя можеше да постигне спасение.

Но все още не.

12.

Ески сарай

В качеството си на икбал, Хурем се сдоби с двеста аспри и свои собствени покои, както и с достатъчно органза, коприна, тафта, брокат и сатен, за да си попълни гардероба. Дори имаше отделна баня от розов мрамор с фонтани, от които течеше розова вода. На терасата в кедрови клетки чуруликаха славеи.

Имаше право и на лична гедичлийка. Хурем пожела да се види с Муоми. Младата негърка сякаш не беше нито поласкана, нито изненадана. Тя стоеше мълчаливо на терасата, пристъпвайки от крак на крак с огромните си широки стъпала, а начупеното и лице издаваше безразличие. Седнала със свити под себе си крака, Хурем внимателно я огледа.

— Доволна ли си от ежедневната си работа в хамама? — попита я тя.

Муоми само сви рамене.

— Като икбал имам правото да си избера прислужница. Работата ще е много по-лесна от това, което вършиш в момента.

Муоми отново отвърна със свиване на рамене.

Хурем стана от дивана и приближи до негърката. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Искам да ми помогнеш. Кажи какво искаш в замяна.

Муоми изсумтя, сякаш ноздрите й бяха подразнени от неприятна миризма.

— Когато бях на седем години, магьосникът на нашето племе дойде в колибата ни със стрък коприва. Разтвори краката ми и хубаво ме натърка с копривата. За да се подуя както трябва. На следващия ден се върна и изми мястото с масло и мед, а после отряза всичко, което доставя удоволствие на една жена, и обгори раната с нагорещен кехлибар. Майка ми се преструваше, че плаче от радост, за да прикрие писъците ми. Когато се омъжих, съпругът ми трябваше да ме отвори с нож, за да ме обладае. После уреди отново да ме зашият до следващия път. Беше същото и когато се роди бебето. После, когато дойдоха търговците, те взеха мен и бебето ми, но тъй като то беше момче, го отделиха от мен. Не знам дали е живо, или мъртво. Ако е живо, ще го кастрират така, както кастрираха мен. Каквото и да се случи, ще прекарам остатъка от живота си на това място като робиня. Ако не на теб, тогава на някой друг. Така че, кажи ми — какво всъщност можеш да ми предложиш?

Хурем дълго не откъсна поглед от нея.

— Отмъщение — рече накрая.

Окмегдан, Площадът на стрелите, гледаше надолу през горичките от чинари и розови храсти към тъмните води на Златния рог. Лятото почти беше настъпило — време от годината, през което в двора на еничарите забиват военни барабани и Великите турци напускат Стамбул, за да завладеят нови земи.

Но тази година нямаше да има война и Сюлейман скоро щеше да премести двора в Адрианопол за ловния сезон. Той и Ибрахим всеки ден идваха на мегдана с лъковете и стрелите си, за да се упражняват в стрелба по мишена, Ибрахим бе наредил на същия този площад да бъдат поставени статуите, които бяха домъкнали от Белград. Идеята гръцките богове да бъдат използвани като мишени, го развеселяваше. Сега подскачаше сред тревата като малко момче, тичаше да събира стрелите, пропуснали целта, викаше от радост, когато улучваше и стрелата му се разцепваше при допира с мраморната жертва.

Накрая двамата със султана се оттеглиха под голямата сянка на една смокиня и пажовете им донесоха маслини, сирене и шербет.

— Ако мраморните статуи се казваха Шарл или Фредерик, щях да съм пронизал сърцата им поне хиляда пъти!

— Отлично се целиш, Ибрахим. Ако бях глиган, щях да хукна срещу Русия.

— И твоят мерник е добър — излъга Ибрахим.

— Не, не. Днес мислите ми са насочени към нещо друго.

Ибрахим пресуши сребърния си бокал, внимателно си избра маслина, бавно я сдъвка и остави настрани чашата си. После с театрален жест изстреля костилката и тя издрънча в бокала. Ибрахим се ухили доволен.

— Понякога си като дете.

— Но това те развеселява, нали?

Сюлейман се усмихна.

— Ти винаги ме развличаш, Ибрахим.

— Е, какво те тревожи, господарю?

Сюлейман въздъхна. Пред Ибрахим винаги можеше да каже онова, което си иска.

— Когато дойдохме от Маниса, ти си направи свой собствен харем, нали така?

Ибрахим отново се ухили.

— Но не толкова голям като твоя, господарю.

— Имаш ли си фаворитка?

— Разбира се. Винаги, когато съм с някоя жена, тя ми е фаворитка.

Това не беше отговорът, който Сюлейман се беше надявал да чуе. Как можеше да обясни проблема си на някой като Ибрахим? Откакто беше спал с Хурем, образът й не излизаше от главата му. На следващата вечер бе избрал друго момиче от харема — дългът му, в края на краищата, бе към линията на Османовци, не към самия него. Момичето беше усмихната грузинка с най-невероятните и дълбоки черни очи, които беше виждал — толкова дълбоки, че сигурно почваха чак от задната част на главата, реши Сюлейман, след като девойката отвори уста и лъсна празноглавието й. Когато я отведе до леглото, тя легна покорно на него и извика само веднъж, когато проникна в нея, но това беше вик от болка, не от удоволствие.

Тя се отличаваше с идеална класическа красота, но това, реши Сюлейман, не беше достатъчно. Поне не за него.

А Гюлбехар? Тя му беше фаворитка от близо десет години. Когато за пръв път легна с нея, тя бе петнайсетгодишно крехко и срамежливо момиче. Девойка, напълно неопитна — също като него. До появата на Хурем тя бе задоволявала всичките му нужди. Но сега?

Цялото изживяване го беше хвърлило в състояние на вътрешно противоречие, сякаш душата му се беше разцепила на две и тези две части бяха във война. Единият Сюлейман искаше да прати да повикат Хурем отново, за да измие аромата й от съзнанието си.

Но другият Сюлейман се страхуваше. Не беше хубаво жена да намира също толкова удоволствие в любовния акт, както един мъж. Душата й бе замърсена от греха. Ако я окуражеше, нямаше ли и той да бъде опетнен? Ами Гюлбехар? За пръв път почувства горчивината на една емоция, която никога не бе предполагал, че ще изпита по отношение на жена.

Вина.

— Жените имат ли душа, Ибрахим?

— Има ли значение, господарю?

Сюлейман не отвърна. За пръв път реши, че Ибрахим не може да му помогне. В областта на политиката приятелят му беше отличен дипломат и държавник. Но по отношение на жените беше варварин като мюсюлманите, които тайно в себе си не понасяше.

Ибрахим се приведе напред и за миг усмивката му изчезна.

— Гюлбехар ли ти причинява тревога, господарю?

— Не, друга.

Ибрахим вдигна вежди.

— Мога ли да попитам за името й?

— Казва се Хурем — рече Сюлейман.

— Хурем? — повтори Ибрахим. Друга жена в леглото на Сюлейман? Разбира се, Сюлейман и преди бе спал с различни жени. Всъщност сам Ибрахим го бе окуражавал по-често да си избира наложници от харема. Защо тогава изведнъж бе изпитал това неприятно чувство? Сюлейман неведнъж безпричинно бе изпадал в странни настроения.

13.

Лицето на Мейлиса беше измъчено, очите й — хлътнали от страх. В млечната мъгла на хамама главата й сякаш плуваше по вълнообразната повърхност на басейна като отделена от тялото; приличаше на ужасен вампир, който обвинително фиксираше с поглед Хурем. Очите я проследиха, докато отиваше към басейна. Хурем се спря на ръба му, остави Муоми да свали прилепналата към тялото й прозрачна риза и потопи голото си тяло във водата.

Главата доплува до нея.

— Имаш вид на болна — прошепна Хурем.

— Става ми лошо всяка сутрин. Киайята иска да ме изпрати в лазарета.

— Не й позволявай.

— За глупачка ли ме смяташ? — Мейлиса приближи още повече. Хурем сякаш подушваше отчаянието на момичето — кисел противен мирис, подобен на миризмата на пот. — С всеки изминал ден талията ми наедрява. Не мога още дълго да се преструвам, че е от сладкишите. Каза, че ще ми помогнеш!

— Защо според теб съм дошла тук?

Кафявите очи на Мейлиса гневно светнаха.

— Забравих. Сега си имаш свой собствен хамам. Султанът всяка вечер ли те посещава?

— Ще ти помогна.

Страхът я беше направил язвителна.

— Как? Ще поискаш милост за мен от султана? Ти си гьозде, а не валиде! Не още, Хурем.

— Има по-добър начин: Муоми.

Мейлиса отмести поглед към черната прислужница. В гласа й се прокрадваха подозрение и надежда.

— Твоята гедичлийка?

— Тя е магьосница — прошепна Хурем.

— Глупости — рече Мейлиса, но Хурем усети колебанието й.

— Ще ти приготви отвара. За да абортираш.

Хурем забеляза как долната устна на Мейлиса затрепери. Разбра, че страхът бе довел момичето на крачка от истерията.

— Бъди смела, Мейлиса — прошепна й тя.

— Прекалено късно е…

Хурем сграбчи ръката й. Мейлиса се опита да се отскубне.

— Не бъди толкова мекушава! Разбира се, че не е късно! Да не мислиш, че на мен ми е по-лесно, отколкото на теб? Какво ще стане, ако кислар агаси разбере какво правя? Ще убият и мен!

Мейлиса кимна.

— Утре ще ти пратя Муоми. Но не трябва на никого да казваш за това!

— Разбира се, че няма да кажа!

— Всичко ще бъде наред. — Хурем я пусна.

Мейлиса се отдалечи сред парата. Хурем чу плисъка на водата, когато еврейката излезе от басейна, видя силуета й, очертан върху стената. Мили Боже, тя наистина наедряваше, помисли си Хурем. Скоро от талията й нямаше да е останала и следа.

Гюлбехар лежеше гола до него. Сюлейман я погледна и усети как желанието му се надига. Не я обичаше само задето беше красива, а и заради това, че красотата й му беше позната. Може би така омразният му протокол го беше превърнал в свое творение, помисли си той. Прекалено много обичаше реда и повторението.

Докосна гръдта й почти благоговейно. Беше бяла и закръглена. Пръстът му проследи пътя на една синкава вена през млечнобялата плът, от зърното към рамото. Забеляза как зърното се втвърди и сви — още едно малко чудо на плътта.

Гюлбехар го погледна и се усмихна от удоволствие.

Почувства нов прилив на колебание. Харесваше й, защото му харесваше на него — както трябваше и да бъде. Докато на Хурем й доставяше истинско плътско удоволствие, което си беше грешно. Защо тогава се чувстваше толкова празен в момента?

Огледа тялото на Гюлбехар, гладките й като слонова кост стомах и бедра, примамливият ален триъгълник, който бе изрисувала с къна върху пубиса си, каквато беше модата. Тя разтвори бедра в очакване да я обладае.

Сюлейман се прехвърли върху нея и проникна. Гюлбехар прехапа устни и изохка от болка, но после отново му се усмихна окуражително. Той направи втори тласък, без да откъсва очи от лицето й; искаше да разбере какво точно чувства.

Беше преизпълнена с готовност да му угоди. Никога не беше искала друго, освен да задоволи всичките му нужни. Защо би трябвало да бъде другояче?

Вече беше дълбоко в нея и започна да се движи по-нетърпеливо. Затвори очи и образът на Гюлбехар изчезна подобно на камък, хвърлен в басейн с чиста вода. Вместо това се появи Хурем с отметната назад глава, устни, разтворени в безмълвен вик, тяло, извито като дъга под неговото — сякаш бе под властта на някакво сладко мъчение, с разпиляна върху възглавницата златисточервена грива. Тогава оргазмът му бе настъпил бързо, всеки мускул на тялото му бе потръпвал, докато спазъмът минаваше през него.

Изстена високо и свърши. Усети как Гюлбехар обвива ръце около него и го придърпва към себе си.

Отвори очи, все още задъхан, и я погледна в лицето. Тя продължаваше да се усмихва.

— Хубаво ли ти беше, господарю мой? — промълви тя.

— Да — излъга я той. — Хубаво ми беше.

Гладът му бе задоволен. Какво повече би могъл да иска?

Отговорът беше прост. Искаше Хурем.

Хурем седеше на терасата и наблюдаваше как зората разцъфва над града, как сребърното резенче на полумесеца избледнява върху небето. Напевните гласове на мюезините нарушаваха кристалната тишина. Още една нощ без него. Още една нощ, която бе прекарал с Гюлбехар. Още една нощ по-близо до заточението.

Беше минала почти седмица, а Сюлейман не бе пожелал да я види отново. Моментът отминаваше. Една жена не можеше да остане икбал завинаги. Ако не забременееше и султанът продължаваше да страни от нея, щяха да я върнат в шивачницата, подложена на оскърбленията и ударите на киайята.

Никога нямаше да допусне това да се случи. Никога.

14.

Откакто за първи път беше говорил с Хурем преди седмица, Капи ага беше умирал и оживявал поне хиляда пъти. Всеки миг бе изпълнен с адска мъка, с очакване да го повикат при султана, което щеше да е предизвестие за дългото и бавно отмъщение на Сюлейман. Нямаше и секунда, в която да не изпитваше тъпата болка на разкаянието, нямаше нощ, в която да успяваше да открие успокоение в съня, не минаваше ден, в който да не се чудеше дали няма начин за бягство. Но къде можеше да се скрие в една империя, простираща се на три континента, та ноктите на султана да не го докопат?

Беше топла, уханна вечер, откъм разлистените клони на чинарите се носеше песента на славей. Беше измамно успокояваща, тъй като тук нямаше сигурност и топлина. Всеки камък в този проклет дворец криеше опасност.

Превъртя ключа в ключалката на старата желязна врата и леко я открехна. Промъкна се в градината.

Тя беше там.

— Направих каквото поиска — каза й той.

Хурем бе коленичила върху тревата до мраморния фонтан, на дървената табуретка пред нея проблясваше разтворен златистозелен екземпляр от Корана. На главата си носеше шапчица от зелен сатен. Беше облечена в риза от изумрудена на цвят дамаска и бели копринени шалвари — толкова прозрачни, че под тях ясно се виждаше цветът и формата на плътта й.

Капи ага би я определил като съблазнителна, ако не се страхуваше толкова много от нея.

Хурем вдигна поглед към него, върху устните й играеше подобие на усмивка. Любопитно го огледа с пронизващите си зелени очи, после отново насочи вниманието си към Корана.

Не изглежда зле, рече си наум тя. Очите му бяха тъпи и диви като на животно, но какво друго би могло да се очаква. Обличаха го добре: дълга роба от зелено кадифе, жълти пантофи, бял тюрбан като захарен памук. Ефектът не беше съвсем неприятен.

— Казах, че направих онова, което поиска от мен — повтори той.

— Знам.

— И сега трябва да изпълниш своята част от уговорката.

Тя отгърна една страница на Корана. Капи ага се опита да потисне гнева, надигащ се в него. Помисли си: колко приятно ще му бъде да й отсече главата. Да свърши с тази малка мръсница още сега. Да гледа как кръвта й изтича върху словата на Мохамед и по сивата каменна стена. Само ако можеше с това да реши проблема!

— Кога се връща султанът в Ески сарай?

— Нашата уговорка…

— Кога?

— Утре отива в Адрианопол за ловния сезон. Няма да се върне, преди листата да паднат от дърветата.

Капи ага със задоволство забеляза как кръвта се отдръпва от лицето й. Е, явно вестта изтри усмивката й. Колко дълго си мислеше, че може да остане гьозде тази малка негодница?

— Сключихме сделка — рече той.

— Имам още едно условие.

Капи ага пристъпи напред със свити юмруци.

— Направих онова, което поиска — изсъска той. — Не можеш да искаш повече от мен!

Хурем дори не го погледна.

— Докато пазя тайната ти, мога да правя каквото си поискам.

Той безпомощно я погледна. Импотентен. Да, пак се чувстваше импотентен. И всичко — заради тази малка вещица.

— Каза, че ще ми помогнеш.

Хурем хлопна книгата, звукът прокънтя глухо в тишината на малкия двор. За негова изненада тя взе дланта му в своята и прокара нокът по дължината на ръката му.

— Ще ти помогна. След тази вечер проблемът ти ще престане да съществува. Няма вече да живееш в страх.

Внезапно устата му пресъхна. Хурем се приближи по-плътно до него. Усещаше топлината на тялото й и мекотата на бедрата й, притиснати към слабините му. Почувства дъха й върху страната си.

— Какво искаш? — попита я, но гласът му сякаш бе чужд.

— Искам малко от твоето семе — прошепна тя.

Мейлиса бродираше кафтан с цвят на злато за младия шахзаде Мустафа. Беше седнала с ръкоделието си до прозореца, за да съзерцава гасненето на деня. Чу как някой влезе в стаята и цялото й тяло се стегна. Киайята!

— Уплаших ли те? — попита Муоми.

— О, ти си била. — Муоми я загледа втренчено. Мейлиса се притесни. Хипнотичните, леко притворени очи на гедичлииката я караха да се чувства неловко. — Какво искаш?

— Имам онова, което ти трябва.

Муоми протегна ръка и остави на пейката малка синьо-бяла стъкленица, запушена с коркова тапа. Мейлиса вдигна стъкленицата, махна тапата и подуши.

— Лошо мирише.

— Изпий това до капка. От тази отвара ще ти се догади и бебето ще умре.

Мейлиса запуши стъкленицата. Ръцете й затрепериха.

— Благодаря ти.

Муоми я изгледа съчувствено.

— Аз нямам нищо общо с това — рече тя и се измъкна навън.

15.

Кислар агаси се събуди от виковете на жена. В началото си помисли, че сигурно някое от момичетата стене насън — някои от новите го правеха и на следващия ден той нареждаше хубавичко да ги набият. Но когато се събуди, си даде сметка, че това не е момичешки кошмар. И преди беше чувал подобни писъци — когато се разнасяха от стаята за мъчения. Усети как студена лепкава пот избива по цялото му тяло. Посегна за налъмите си, ръцете му трепереха.

Свещта не беше изгоряла много, затова той предположи, че е спал не повече от час. Взе свещта и забърза към коридора, а огромният му корем се тресеше като желе под гънките на нощницата му.

Писъците идваха от общата спалня на горния етаж. Повика двама от стражите и бързо заизкачва дървеното стълбище.

Мейлиса се търкаляше разсъблечена по пода, забиваше нокти в голите дъски, сякаш отчаяно се опитваше да избяга от агонията. Нов спазъм разтърси тялото й и тя сви колене към гърдите си. Повърна кръв. По красивото й мургаво лице и гърдите й бяха размазани кръв и слюнка. Устните й бяха силно обтегнати и разкриваха стиснатите й зъби — като на куче, попаднало в капан.

Момичетата се насъбраха около нея, гледаха я уплашени и едновременно с това — сякаш хипнотизирани от проявите на смъртта. Краката на някои от тях бяха също леко опръскани с кръв и когато Мейлиса отново се извъртя, те се разпищяха и отскочиха назад, да не би да ги зарази и тях с тази ужасна болест.

Мейлиса ги гледаше през гневната черна мъгла на болката, опита се да извика.

— Не съм болна! Отровена съм! — Но грозните хъркащи звуци в гърлото й не приличаха на собствения й глас, в тях нямаше нищо човешко. Болката отново прониза тялото й, тя се присви и изпищя.

Усети как нечии ръце се вкопчват в нея, как се опитват да я задържат, но тя оголи зъби и отчаяно зарита във въздуха, опитвайки се да се освободи от болката, раздираща стомаха й. Веднъж отвори очи и се втренчи в уплашеното лице на кислар агаси; зад рамото му вадя Хурем. Опита се да разгадае изражението на лицето й. Искаше да я посочи с пръст и да я прокълне, но евнусите държаха ръцете й, а тя не можеше да говори, защото устата й беше пълна с кръв. Задави се и тъмнината се спусна над очите й като завеса.

Река Марица, близо до Адрианопол

Ловджийските хрътки прогониха яребицата от леговището й сред пелина и тя се стрелна във въздуха, размахвайки отчаяно късите си криле. Ибрахим се засмя от обзелото го радостно вълнение и вдигна лявата си ръка, скрита в предпазна кожена ръкавица. Женският ловен сокол потръпваше от възбуда, предусещайки близостта на плячката.

Ибрахим махна кожената качулка от главата на птицата и огромните й златисти очи примигнаха. Почти на секундата соколът се изстреля право нагоре във въздуха, с мощни махове на крилете си.

Ибрахим и Сюлейман смушкаха конете и препуснаха.

Соколът прилепи криле и се спусна стремглаво надолу. На моменти се носеше по течението на вятъра, безтегловен като самия въздух; в следващия миг вече падаше от небето, подобно на камък. В паниката си яребицата изпърха, бавна, тежка, без никакъв шанс за бягство. Соколът атакува отгоре. Разхвърчаха се пера, дългите хищни нокти се впиха в гръбнака й. Ударът беше толкова жесток, че птицата умря незабавно.

Хищникът и плячката полетяха заедно надолу, после соколът отключи смъртоносните си нокти и триумфално се изви нагоре, оставяйки мъртвата яребица да падне в блатото.

Ибрахим нададе доволен вик и бързо препусна към края на тъмната вода, а хрътките се стрелнаха напред, съревновавайки се коя първа да докопа наградата.

Ибрахим вдигна очи нагоре и протегна ръка, подканяйки виещия се в небето сокол да кацне на нея.

Глиганът наблюдаваше натрапника от прикритието си в шипковата горичка. Малките му жълти очички блестяха от страх и объркване. Дишаше тежко. Оттегли се още малко назад сред тръните и прещипа. От едната му страна се чуваше лаят на ловните кучета, от другата — тропотът на конски копита и виковете на стрелците. Отзад беше блатото — нямаше път за бягство.

Нямаше избор. С гневно грухтене изскочи от къпинака. Сюлейман го видя да приближава и извика предупредително на Ибрахим. Видя как глиганът атакува арабския жребец на приятеля му високо отстрани. Едната му бивна раздра плътта на коня и отвори кървава дупка в стомаха му. Жребецът изцвили от изненада и болка и отстъпи назад. Червата му се повличаха след него. Глиганът нападна отново и Ибрахим полетя към земята.

Сюлейман все още беше далеч. Смушка коня си, измъкна лъка си от кожената кания, закачена на седлото, и бързо се прицели. Първата му стрела се заби в плешката на глигана. Ударът запрати звяра на една страна. Той изквича и се помъчи да се изправи.

Сюлейман спря коня си, измъкна нова стрела от обсипания със скъпоценни камъни колчан и този път внимателно се прицели. Втората стрела се заби в гърба на глигана.

Той се олюля.

Изведнъж сякаш гигантски ръце раздраха въздуха — тялото на животното почерня от стрели. Кръвта бликна от раните и миг по-късно глиганът беше мъртъв.

Еничарите стрелци се поздравиха с весели викове и се втурнаха напред. Почти веднага конят на Сюлейман бе наобиколен от солаци. Султанът не обърна внимание на извиненията на капитана им, скочи от коня си.

— Ибрахим?

Арабският жребец на Ибрахим се олюляваше, но продължаваше да се държи на краката си, ловджийските хрътки подскачаха с лай наоколо му, привлечени от мириса на кръв и от висящите му вътрешности. Няколко еничари си проправиха път сред тях, един се опита да хване юздите на коня, докато другите с псувни и размахани ятагани разгониха кучетата.

На муцуната на жребеца бе избила кървава пяна, очите му бяха изцъклени от болка и ужас. Той залитна към султана. Сюлейман отстъпи. Но тогава кучетата отново наскачаха отгоре му и конят пак се извърна, препусна през дюлевата горичка и изчезна.

Сюлейман замаяно се огледа наоколо. Къде беше Ибрахим? Мъртъв ли беше? Изведнъж го видя, затънал до колене в блатото. Белият му кафтан бе изцапан с кал. Тюрбанът му се беше килнал на една страна и придаваше на широката му палава усмивка някакво налудничаво изражение. В дясната си ръка Ибрахим здраво стискаше яребицата за окървавената шия.

— Ето я наградата ни! — извика той на Сюлейман.

— Помислих, че си умрял! — изсъска султанът.

— Нима бих могъл да умра, докато ме пази моят султан?

Излъчваше такава момчешка невинност, сякаш изобщо не му беше хрумвало, че можеше да бъде ранен. Всъщност изглеждаше толкова доволен от себе си и от своя трофей, че Сюлейман отметна глава назад и гръмко се изсмя.

Седяха в шатрата на Сюлейман. Жабешкият хор в блатото заглушаваше музиката от виолата на Ибрахим. Светлината от свещите струеше върху богатите пурпурни дипли на шатрата.

Вълнението на Сюлейман от лова все още не беше отминало и не му даваше да заспи. Той седеше по турски върху дивана, а Ибрахим извиваше чудна мелодия. Умът на султана обаче бе далеч от музиката. Беше взел решение по един въпрос, който го бе тормозил от седмици. Беше изправил своя личен избор срещу протокола и традицията, а нерешителността му само се удължаваше от необходимостта да се оправдае пред собствената си съвест.

— Ще сваля Ахмед паша от поста велик везир — каза внезапно той, докато звучаха последните ноти на Ибрахимовата мелодия.

— Да не е бил нехаен към задълженията си? — попита Ибрахим.

Дори и той изглежда изненадан, помисли си Сюлейман.

— Не, но няма нужните качества.

— Ахмед паша е служил на Дивана в продължение на толкова много години…

— Да, да, но не е подходящ. Смятам да го направя управител на Египет. Не възнамерявам да го обидя. — Сюлейман смръщи вежди. Откога Ибрахим се вълнуваше кое е редно и кое — не?

— С кого ще го замениш?

Сюлейман се почувства като баща, който се кани да даде особено скъп подарък на сина си. Изпита тръпката на удоволствието.

— С теб, Ибрахим.

— С мен? — Ибрахим извърна поглед.

— Да. Ти ще си моят нов велик везир.

Сюлейман замълча, но очакваният изблик на благодарност и познатата момчешка усмивка не се появиха. Вместо това Ибрахим прегърна виолата и впи мрачен поглед в ръцете си.

— Какво има? — Сюлейман усети леко раздразнение.

— Някои от членовете на Дивана ще се запитат защо си ме предпочел пред Ахмед паша.

— На тях не им е работа да поставят под въпрос моите преценки!

— Притеснява ме онова, което ще говорят зад гърба ми.

— Онова, което ще говорят зад гърба ти, не може да ти навреди по никакъв начин!

— Но ще изглежда така, сякаш съм поставен на мястото на пашата единствено заради моето приятелство с теб.

Сюлейман удивено го изгледа. Изобщо не бе очаквал подобна реакция. До този момент Ибрахим винаги бе приемал позициите, с които го бе дарявал, с готовност, дори с триумф.

Сюлейман не вярваше, че приятелят му наистина се притеснява от мнението на членовете на Дивана или пък го е грижа за протокола.

— Искаш да преосмисля решението си ли?

Ибрахим задълго замълча. Нощният бриз разклати гънките на палатката и лекото им шумолене прозвуча като дълга въздишка. Дали това не бе раздразнението на Аллах, запита се Сюлейман.

— Страхувам се — отвърна накрая Ибрахим.

— Страхуваш се? — Сюлейман си представи излизащия от блатото Ибрахим, стиснал яребицата в ръка, възхищението, което бе изпитал към него тогава. Изглеждаше така, сякаш вярата на Ибрахим в себе си бе подчинила напълно всички страхове. — Със сигурност не те е страх от бивните на побеснял глиган и от копитата на собствения ти кон. От какво се страхуваш, тогава?

— От теб, господарю мой.

— От мен? — Сюлейман удивено го изгледа.

— Над шията на великия везир винаги тегне надвесен меч, господарю. Въпреки че ще приема най-голямата чест, която може да бъде оказана на човек, все пак признавам, че малко ме е страх.

Изведнъж Сюлейман разбра. Спомни си баща си, който през годините на властването си се беше отървал от осем свои велики везири. Наистина, турците често се проклинаха един друг със следните думи: „Дано станеш везир на Селим Страшния!“ Спомни си как самият той, заслепен от собствения си гняв, за малко не бе екзекутирал бедния стар Пири паша.

— Няма от какво да се страхуваш, приятелю.

Ибрахим вдигна поглед към него. Черните очи умолително гледаха султана.

— Винаги съм си мислел, че искам този пост. До този момент. Не биваше да ме издигаш толкова високо, защото ако падна, това ще бъде фатално.

Сюлейман стана и приближи до Ибрахим, сложи ръце върху раменете му.

— Давам ти думата си. Докато съм жив, никой няма да ти причини зло. Нека Аллах ми е свидетел.

Ибрахим взе ръката на Сюлейман и целуна рубина на пръстена му.

— Донесе ми слава, за която дори не съм си и мечтал — прошепна той. — Кълна се, че ще ти служа вярно, докато съм жив.

16.

Ески сарай

Къде беше тя?

Капи ага се огледа из засенчения двор, разкъсван между паническото желание да избяга и неустоимата нужда да остане и да я открие. Сенките го заблуждаваха.

Тя не беше там. Беше го предала.

Тялото бе истинският предател, помисли си той; пламъкът на чувствеността го привличаше към удоволствието и болката така, както пламъкът на свещта — мушиците. Същата плът, която можеше да го доведе до екстаза, с лекота можеше да го хвърли във всички възможни мъчения, което шейтанът, дяволът в лицето на главния бостанджия можеше да измисли.

Какво правеше тук? Тя също беше едно от дяволските изчадия, сега вече го знаеше със сигурност; беше му го доказала. Трябваше да намери начин да се отърве от нея, да поеме риска, ако можеше да се убеди, че няма трето посветено лице.

Но тогава щеше да загуби топлината на тялото й, усещането за топлите й гърди, притиснати към неговите, ненаситната и уста, забраненият екстаз, който му носеше. Не си представяше друго удоволствие, което може да се сравни с това, което бе намерил в сенчестия двор с неговите шепнещи фонтани, мраморна пътечка и бухлати чинари. Тук той преставаше да бъде евнух и ужасната, остра като бръснач, опасност го хвърляше в такова върховно удоволствие, че дори любовта му към живота избледняваше в сравнение с него.

Ала какво щеше да стане, ако и Хурем забременееше? Краят на тъмния тунел на плътта не се виждаше. В мига, в който последният спазъм на екстаза отминеше, на негово място се настаняваше черен ужас, завладяваше го, изпълваше го със студена смазваща паника. Тогава бягаше от прикътаната градина на неговото мъчение, кълнейки се пред себе си, че никога повече няма да се върне, обещавайки си, че ще намери начин да се отърве от нея.

Но тялото му го беше превърнало в свой роб. В продължение на дни и часове не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия път. Споменът за тялото й — мисълта за неговото собствено тяло, за способността му да бъде мъж отново — заличаваше всичко останало. Тези няколко минути в малкото дворче се бяха превърнали в смисъл на живота му.

Опита се да си внуши, че никога няма да ги разкрият.

Зад гърба му се разнесе шумолене на дреха и той се обърна.

— Хурем!

— Изплаших ли те?

Сърцето на Капи ага сякаш щеше да изхвръкне от гърдите му. Биеше толкова силно, че чак му причиняваше болка.

— Откъде се появи?

— Наблюдавах те. Бях зад една колона.

Той впи поглед в нея. Беше облечена в бели шалвари и гьомлек от тънка коприна с цвят на изумруд, разкриващ нежната извивка на гърдите й. Капи ага не можеше да откъсне очи от нея.

Хурем пристъпи напред.

— Да го направим. Бързо.

От зелената шапчица, закрепена на главата й, падаше прозрачен воал. Тя го отмести с рязко оттренирано движение на дясната си ръка. Капи ага я гледаше втренчено. Изглеждаше толкова овладяна, толкова спокойна. Никога ли не изпитваше страх?

Евнухът погледна към северната кула. Прозорците й го гледаха отгоре като две ужасяващи, черни очи. Вратите бяха заключени, напомни си той, но въпреки това дръпна Хурем към сянката на стената.

Хурем вдигна робата му и ръката й се плъзна по слабините му.

— Какво е усещането да бъдеш мъж отново? — попита тя.

Подиграваше ли му се? Зачуди се, както се беше чудил хиляди пъти, защо момичето вършеше всичко това. Само от физическа страст ли беше водена? Съвсем нищо ли не изпитваше към него.

— Ти си я убила — промълви той.

— Вината е на Муоми. Отварата, която трябваше да причини аборт, се оказа прекалено силна.

— Направила си го умишлено.

— И какво, ако е така? Мислиш ли, че съм по-лоша от теб? Ти щеше да убиеш и двете ни, ако това можеше да спаси главата ти.

Шалварите й лежаха върху белия мрамор. Тя разкопча трите диамантени копчета на гъомлека си. Капи ага се опита да отмести очи от дребното, стегнато тяло, да се съсредоточи върху лъжите и истините, които лицето й би могло да издаде.

— Тя ти беше приятелка.

— Докато за теб бе просто една непозната. Оплоди я, както си вървеше през двора.

Тя се облегна на стената. Капи ага усети как устата му пресъхва. Хурем го наблюдаваше със своята иронична полуусмивчица, осъзнавайки напълно, че той няма никаква власт над нея.

Зърната на гърдите й се бяха втвърдили. От желание или от студ? Мислеше, че знае отговора на този въпрос. Нямаше значение. Беше толкова възбуден, че чак се гордееше със себе си. Колко истински мъже биха могли да се похвалят с подобна ерекция? Хвана Хурем за китките и я притисна към стената.

— Един ден може би ще те запозная с Босфора. — Сложи дясната си длан върху гърлото й. Шията й беше малка и пръстите му лесно я обгръщаха. Спусна ръка по рамото и гърдата й, стисна я с всичка сила с надеждата да накара Хурем да извика. Но очите й го гледаха, без да мигнат, студени и зелени.

— Казват, че е доста бурен по това време на годината. Внимавай сам да не паднеш в него. — Тя вдигна ризата си и обви крака около бедрата му, придърпвайки го към себе си. Хвана крайчеца на робата му, направи я на топка и я пъхна в устата му, за да заглуши стенанията, които издаваше, докато проникваше в нея. Фонтанът не би могъл да прикрие подобен звук.

Капи ага не можеше да диша. Усещането бе невероятно силно и напълно го завладя. Впи зъби в копринената топка в устата си и усети, че целият му самоконтрол го напуска. Омразата се надигна в гърдите му. Омраза, породена от властта, която Хурем имаше над него, омраза към всички жени, омраза към самия него заради слабостта, която проявяваше. Тялото му се затресе.

Хурем обви ръце около шията му и се придвижи напред. Копринената й плът обхвана цялата дължина на ерекцията му.

— Дай ми семето си — прошепна му тя. — Искам го всичкото!

Оргазмът му го накара да политне над бездната, запрати го в разтърсващо, ослепително блаженство. За няколко секунди той се почувства свободен — от нея, от зависимостта си от жените — и цял се отдаде на усещането. Не искаше да излиза от него. Беше подобно на смърт и ако можеше, щеше да направи така, че да се загуби завинаги в него. Струваше му се, че оргазмът му ще продължава вечно. Но той отмина и след него останаха само студената вечер и страхът.

Животът беше като капан. Не можеше да избяга. Търсеше изход, но всъщност се оставяше да го водят за носа към заколение.

Капи ага не научи за успеха си от Хурем. Един ден се събуди и установи, че целият дворец е развълнуван от мълва: новата икбал беше бременна!

Облекчението му бързо се смени с безмълвен ужас. Какво трябваше да направи сега? Не можеше отново да отиде в градината. Обладаването на една кадъна на султана бе невъобразимо престъпление. Но ако не отидеше, какво щеше да стори Хурем? Щеше ли да го издаде? Нима би могла, без да издаде и самата себе си?

После го осени друга мисъл. Ами ако детето беше от него?

Беше безпомощен. Нямаше какво друго да прави, освен да чака.

Разбра, че няма как да прочете мислите й. Беше просто пионка в една игра, която не разбираше. От мига, в който бе отворил онази порта за пръв път, за да съблазни една от одалиските на султана, бе загубил властта над собствения си живот.

17.

Хафизе огледа новата икбал на сина си с преценяващия поглед на жена, прекарала почти целия си живот в коварния свят на харема. Веднага се виждаше, че тази е напълно различна от Гюлбехар. Очите й гледаха някак прекалено разбиращо, а езикът й — поне така беше чувала — бе прекалено остър и бърз.

Но това може би не беше лошо. Тя самата не бе оцеляла толкова много години в харема на Селим без помощта на здравия си разум. Както и на твърдостта си, разбира се.

— Хурем — топло каза тя и протегна ръце към момичето, — радвам се от новината. Ела, седни до мен.

Хурем се усмихна и се настани на другия край на дивана. Беше топъл следобед и двете седяха на една тераса над сенчестия вътрешен двор в източната част на двореца. В резбовани кедрови клетки, окачени на корнизите, пееха сипки, на ниската масичка пред тях бяха сервирани шербет, пъпеши и рахат локум. Зад тях градът потрепваше в следобедната мараня, кубетата на джамиите проблясваха като диаманти сред прахта.

— Сюлейман е на лов. Днес изпратих куриер да му отнесе вестта. Сигурна съм, че и той ще се зарадва — също като мен.

Хурем сложи длан върху корема си.

— Ще се наложи да чакаме още много месеци, за да преценим със сигурност степента на задоволството му.

Добър отговор, помисли си Хафизе. Ако бебето се окажеше момиче, пак щяха да се озоват в началото.

— Да бъде Божията воля — рече Хафизе. Посегна и взе кичур от косата на Хурем, поднесе я към светлината.

Всички я докосваха по този начин, рече си Хурем. Сякаш е тяхна собственост.

— Имаш красива коса — отбеляза Хафизе. — Нито червена, нито златиста. Откъде си?

— Баща ми беше хан на кримските татари, Господарке на забулените глави — каза тя, опитвайки се да прикрие гордостта, надигаща се в гласа й. Не биваше да показва на майката на султана, че се смята за по-горна от нея. В края на краищата Хафизе беше само дъщеря на грузински селянин.

— И как дойде при нас?

— Баща ми видя добра възможност.

Хафизе се усмихна.

— За теб? Или за себе си?

— Спахиите трябваше да го привържат към земята и да му натъпчат парите в джобовете. Той се съпротивляваше. Беше ужасно.

Хафизе не се усмихна.

— Смееш се, когато го разказваш, но в очите ти няма смях.

Хурем усети изпитателния поглед на валиде-султан. Имаше нужда от подкрепата й, реши тя. Не бива да подценява тази жена, била тя от селски произход или не. Тази закръглена, приятна наглед малка кокошчица имаше очи на ястреб.

— Защо да се оплаквам? Той все още живее в палатка, а аз живея в дворец. В края на краищата аз се облагодетелствах повече от размяната.

— Значи си щастлива тук?

— Ще съм по-щастлива, когато господарят ми се върне.

— Бях омъжена за султан Селим в продължение на много години. Мога да преброя седмиците, които сме прекарали заедно, на пръстите на едната си ръка. Това е самотен живот, Хурем.

Хурем кимна.

— Тогава ще се вслушам в съвета ви, ваше височество. Ще се върна при баща ми. Можете ли да ми уредите кон?

Хафизе се засмя пряко волята си. Момичето леко я жегна, но в думите й имаше голяма доза истина. Защо трябваше да седи и да се чувства нещастна, след като не можеше да промени нищо?

— Опасявам се, че дори аз не мога да го уредя. Сега, след като носиш детето на султана в утробата си, този харем ще бъде твой дом до края на живота ти.

— Тогава ще се наложи да поискам по-големи покои.

Хафизе се усмихна и посочи към своята част на двореца.

— Може би като моите?

Хурем се усмихна в отговор.

— Ако Бог така пожелае.

— Няма да се изненадам, ако разбера, че това е негово дело. — Хафизе избра едно парче локум с шамфъстък и впи зъби в него. — Ако имаш нужда от нещо, кажи ми. Според исляма майката е свещена — особено когато е в такова положение. Ще бъде направено всичко необходимо, за да ти бъде удобно.

— Има едно нещо, ваше височество.

— Да?

— Искам телохранител.

Хафизе изненадано я погледна.

— Телохранител? Тук?

— Страх ме е.

— От какво?

— Носят се слухове. Че няма да доживея да видя раждането на детето си.

— Кой се осмелява да те заплашва? Теб… и детето на султана?

Хурем извърна поглед.

— Не знам. Може да са само празни приказки.

Лъже, помисли си Хафизе. Знае кой е, но не иска да каже. Има само един човек, който би пожелал смъртта й. Гюлбехар! Поклати глава. Не, не беше възможно. Гюлбехар не беше способна на такова нещо. Но момичето наистина изглеждаше уплашено.

— Ако мислиш, че в слуховете има нещо вярно, трябва да накараш прислужницата си да опитва всичката ти храна, дори да облича всяка твоя нова дреха преди теб. Като предпазна мярка ще накарам кислар агаси да зачисли един от евнусите си към теб.

— Благодаря, ваше височество.

— Трябва да сме сигурни, че нищо лошо няма да се случи на сина на султана.

Хурем се усмихна с разбиране. Всички бяха толкова сигурни, че ще е момче. Но това беше нещо, върху което тя нямаше контрол.

Капи ага наблюдаваше от северната кула. Видя я как излиза от дългите сенки и сяда на мраморната пейка край фонтана, как отваря Корана в скута си. Сви юмрук, разкъсван от нерешителност. Отново беше дошла. Защо? Какво се опитваше да направи? Скоро можеше да стане кадъна на Сюлейман, какво повече искаше? Сега вече не можеха да продължат, рискът беше прекалено голям. Но ако не отидеше при нея… какво би могла да направи?

Трябваше да говори с нея, да сложи край на тези мъки. Дори желанието му беше изчезнало. Щом откри, че е бременна, страстта му към нея се изпари като дим, а вакуумът в душата му бе заместен от копнеж да оцелее. Трябваше да сложи край.

Какво искаше тя? Какво щеше да направи, ако не слезеше при нея? Щеше ли по някакъв начин да го обвини за смъртта на Мейлиса?

Взе решение и бързо излезе от стаята, заключвайки вратата след себе си. Спусна се по дървените стълби към двора.

Дълго се колеба пред желязната врата, големият ключ не помръдваше в ключалката. Ключ и ключалка, помисли си той. Мъже и жени. Слагаш ключа в ключалката и отваряш вратата към мечтите и кошмарите. Нямаше нищо толкова примамливо, колкото една заключена врата. Трябваше да разбере какво иска тя.

Превъртя ключа и се плъзна в двора, Хурем вдигна поглед и очите й се разшириха от изненада. После изпусна Корана, изправи се и изпищя.

Капи ага я погледна втренчено, удивлението върху лицето й — фалшиво, както той много добре знаеше — беше подобно на неговото собствено. Какво правеше тя? Чу някакво стенание и разпозна гласа си. Искаше да избяга, но мускулите му не се подчиняваха на волята му.

Разбра какво бе замислила. Погледна надясно и видя насреща си озадаченото лице на един от собствените си чернокожи стражи.

— Ти, малка мръснице! — прошепна той. Измъкна украсения със скъпоценни камъни кинжал от ножницата и замахна към нея. Хурем отново изпищя и политна назад; острието разряза въздуха на сантиметри от лицето й.

Капи ага не забеляза как телохранителят се спуска към него. Успя да зърне само бързото проблясване на сабята и да чуе смъртоносния й шепот. Кинжалът тупна на земята, а заедно с него и дясната му ръка. Той извика и стисна китката си. В първия момент не усети болка, изкрещя от ужас, втренчен в ампутирания крайник и в бликналата ярка кръв, усещайки, че ще повърне.

После падна на колене и се опита да измъкне кинжала от пръстите на отрязаната ръка. Ако успееше да я убие сега, всичко щеше да бъде наред. Можеха да правят, каквото си поискат с него. Стига малката вещица да умре.

Но в същия миг стражите го хванаха и го повлякоха настрани. Той отново изкрещя, този път от внезапната пареща болка в китката. Гледаше как тъмните кървави петна покриват камъните, кървавата пътека, която го отдалечаваше от малката блудница. Отново направи опит да изпрати проклятията си към нея, но един от стражите го удари с тежката стоманена дръжка на ятагана си. Той изръмжа и в следващия миг главата му се търкулна на земята.

Соколът се издигна над камъните на града, после се спусна към Босфора и пак се издигна над стените на Топкапъ сарай. Златистото му око съзря двете кули на Портата на блаженството, в една от високо разположените й ниши почерняваше и се сбръчкваше като маслина главата на Капи ага. Извън стените обезглавеното му тяло продължаваше да виси от куката, на която го бяха окачили преди три дни; острото желязо пронизваше ребрата и бедрото на трупа, а от скелето висеше въже, вързано за китките, за да го държи в изправено положение. Щеше да е там, докато черните гарвани свършеха работата си или месата му изгниеха върху костите.

Соколът отново закръжи. Насочи се към Златния рог и стария дървен дворец на върха на хълма, близо до джамията на Баязид. На един балкон сред медните куполи стоеше жена, опряла ръка върху издутия си корем. Хвърляше се на очи заради двете си плитки, привързани със сатенена панделка и спускащи се върху гърба й. Косата й беше с цвят на огън, а върху устните й играеше усмивка.

Месеците щяха да се изтекат бързо. Тя отново докосна корема си. Нека само той да се върнеше. Да се върнеше.

В деня, в който започна раждането, покривите на харема побеляха от сняг. В апартамента на Хурем внесоха родилен стол и пелени.

Горяха ароматни свещи, върху мраморните подове бяха пръснати розови листенца, а в родилната стая бяха провесени амулети и сини мъниста против уроки.

Хурем никога през живота си не беше изпитвала подобна болка. Понеже бебето не искаше да излезе, акушерката, една дебела нубийка, седна на стомаха й, за да изтласка плода от утробата й.

Хурем изпищя. Пъхнаха парче слонова кост между зъбите й, за да я накарат да замълчи.

— Захапи го! — изсъска акушерката. — Захапи го и мълчи!

Най-после се случи. С разтворени от двете страни на родилния стол крака, обградена от акушерки, тя роди своето първо дете. Нубийката пое бебето, обви го в ленена пелена, като не спираше да декламира строфи от Корана.

— Аллах акбар… Бог е велик…

Кислар агаси стоеше и наблюдаваше. Трябваше да е сигурен, че скъпоценното дете няма да бъде подменено. Сам отнесе детето до белия мраморен фонтан и изпълни обичая с трите измивания. В устата му беше сложено подсладено масло, за да се сдобие отрочето на султана със сладък и любезен език; около очите му размазаха черен въглен, за да му гарантират проницателност. До челото му допряха инкрустиран с диаманти Коран.

Хурем впи пръсти в раменете на акушерката и примигна, за да отстрани потта от очите си.

— Какво е? — умолително рече тя. — Само ми кажете какво е!

Кислар агаси бе този, който й отговори.

— Роди син, господарке.

— Син — повтори Хурем. Успя да се усмихне, после припадна.