Харем

65.

Чамлика, 1541

Сюлейман видя как Мустафа пришпорва арабския си жребец към върха на хълма. Дългата копринена опашка на животното бе хоризонтално опъната, признак за чистокръвна порода. Вятърът развяваше червените пискюли на главата на коня и полите на бялата роба на Мустафа. Синът му се бе превърнал в красив млад мъж, помисли си Сюлейман. Той вече имаше четирима сина от жените в харема си. Чудесен принц. На двайсет и шест години. На същата възраст Сюлейман бе пристигнал от Маниса, за да поеме трона.

Той смушка коня си, за да стигне сина си. Стрелците бързо прекосяваха блатистата местност в ниското, следвани от кучетата си и Джихангир — странна изгърбена фигура върху кон, със зачулен сокол, кацнал на протегнатата ръка.

Сюлейман бе едновременно изненадан и доволен от приятелството, което се бе зародило между Мустафа и Джихангир през последните две седмици. Състрадателен по природа, шахзадето бе забелязал достойнствата, скрити зад деформираното тяло на момчето, и го беше взел под крилото си. Показваше му как да тренира соколи и да ги използва по време на лов, прекарваше часове с него, учейки го да стреля с лък или просто го извеждаше на езда. Сюлейман бе доволен и от вниманието, което младият наследник на трона показваше към този свой ощетен от природата брат. Подобни бяха и чувствата на самия Сюлейман към момчето.

От своя страна Джихангир направо благоговееше пред Мустафа и бе изумен от вниманието, което неговият най-голям брат му оказваше. По време на посещението на Мустафа в двореца недъгавото момче го следваше като кученце и с часове го наблюдаваше как играе черит.

— Той е добро момче — отбеляза Сюлейман. — Учи се добре и всячески се опитва да надмогне дефектите, с които Аллах го е белязал.

Мустафа се извърна на седлото.

— Газиите имат нужда не само от учени, но и от воини.

Сюлейман проследи с поглед полета на дребния исландски сокол във въздуха, птицата бе подгонила плячка, все още невидима за окото на султана.

— Обещай ми, че никога няма да го нараниш.

— Защо да го наранявам, господарю?

— Когато един ден тронът стане твой.

Мустафа се засегна от това предположение.

— Аз не съм като дядо ми.

— Но това е твое право, стига да пожелаеш да се възползваш от него.

— Давам ти думата си. Няма да му сторя никакво зло. Наистина ли мислиш, че ще бъда толкова жесток, та да убия горкия си брат още щом се възкача на престола?

— Просто искам да ми обещаеш.

— Имаш думата ми.

Двамата се измериха с поглед. Как му се искаше да му вярва, помисли си Сюлейман. Но помнеше колко лесно бе за баща му едно такова убийство. Кръвта на Селим течеше във вените и на двама им.

— Какво ще правиш, когато се озова в рая, е твоя работа, както и на Аллах. Но, моля те, пощади Джихангир.

— Никой от братята ми не бива да се страхува от мен, господарю. Този кървав обичай е приключил с дядо ми.

— След време може да си на друго мнение.

— Ако не вдигнат ръка срещу мен, нищо няма да им се случи.

— Селим и Баязид са вече почти пораснали.

— Решението ще зависи от тях. Тръгнат ли срещу мен, тогава ще съм принуден да действам. Това се очаква от принцовете. Но можеш да им кажеш, господарю, че ако те самите не извадят сабите си, ще живеят в мир. Не желая кръв по трона си.

Чудесни думи, помисли си Сюлейман. Но откъде можеше да е сигурен Мустафа какво ще направи? Сети се за Ибрахим; не минаваше ден, без да мисли за някогашния си приятел.

— Само ми обещай, че няма да причиниш зло на моя Джихангир — повтори той.

Соколът полетя надолу с плячката си, кучетата хукнаха с лай, стрелците нададоха триумфални викове. Още един живот, прекъснат в прекрасна пролетна сутрин.

Ески сарай

Сенките пълзяха от Азия по посока на студената тъмна Европа. Лъчите на слънцето с мъка проникваха през галериите и мрачните градини, разпръсквайки слоевете бяла мъгла, скупчени на кълба покрай покривите. Бухал сред кипарисите поздравяваше настъпването на зората.

Хурем се загърна в кожената си наметка. Косата й висеше безразборно над раменете, несресана и несплетена. Потръпна, когато се облегна на решетката и впери поглед над събуждащия се град, към кулата на Куббе-алти и минаретата на Айя София, проблясващи като остриета на копия, пронизали сутрешната мъгла.

Из целия град се носеше напева на мюезините, призоваващи правоверните на молитва.

— Аллах акбар! Ла илаха илла’ллах…

От мястото, на което бе застанала, можеше да види древната колона на Александър, обърната с лице към пазара — там навремето я бяха продали. Беше робиня тогава, оставаше си робиня и сега, независимо от всичката власт и богатство, с които разполагаше.

И на един сърдечен удар разстояние от забравата. Ако Мустафа продължаваше да живее, нейните синове щяха да бъдат убити или хвърлени в тъмница, а нея щяха да заточат в някои самотен дворец в Анадола, където единствената й компания щяха да са козите и чакалите.

Робиня някога, робиня и сега.

Повика Муоми, за да й помогне със сутрешния тоалет. Седеше пред огледалото и гледаше как ръката на негърката прокарва гребена през косата й. Наблюдаваше и собственото си отражение. Тази сутрин сякаш надзърташе отвъд върха на някой хълм, зад който се стелеше единствено тъмнина.

— Спри! — нареди тя на прислужницата си.

Наведе се по-близо към огледалото. Измъкна ръка изпод наметката и прокара пръсти през дългите златни кичури на косата си. Ужасната истина се потвърди. Бял косъм.

Огледалото сякаш искаше да й каже, че остарява. Не можеше повече да отрича очевидното. Тънките бръчки около очите й щяха да стават все по-дълбоки, докато станеше невъзможно да ги прикрива под черния въглен, а първият бял косъм щеше да бъде последван от други, докато нямаше да е в състояние да се самозалъгва, че всичко е единствено игра на светлината. Безпомощно щеше да наблюдава как красотата й се разпада и повяхва пред собствените й очи.

Какво щеше да стане тогава? Дали Господарят на живота щеше да продължава да бъде под влиянието на нейното очарование? Щеше ли да пренебрегва факта, че разполага с истински рай от малки одалиски, нетърпеливи да използват преходната си красота, за да заместят остаряващата Хурем в леглото му? Дали някоя нова Джулия не полагаше особени грижи за нежната си плът в хамама? И по-лошо, дали нямаше някоя нова Хурем, планираща да я изпрати в изгнание — както тя бе сторила с Гюлбехар?

Хурем издърпа четката с дръжка от слонова кост от ръката на Муоми и яростно я запрати към огледалото. Отражението й се пръсна на парчета.

— Доведи ми Аббас! — изкрещя тя. — Веднага!

— Как е Джулия?

За пореден път Аббас почувства как пропада в тъмна дупка. Тази вещица никога нямаше да го остави на мира. Щеше да го измъчва до смъртта му. По дяволите Лудовичи! Той го беше поставил в унизителната позиция да разчита на нейната милост. Какво искаше от него този път?

— Вярвам, че е добре — отвърна Аббас.

Бяха само двамата в приемната на Хурем. Гласовете им се губеха в екота на високите извити тавани и ромона на бликащите покрай стените фонтани. Сигурно в някоя подобна стая човек се изправяше срещу Аллах, за да даде отчет за делата си, когато настъпеше краят на земния му път, помисли си Аббас. Щом срещна погледа на студените зелени очи на Хурем, се поправи наум: не, не пред Аллах, пред Дявола.

Тя седеше по турски на дивана, сгушена в дългата зелена наметка, подплатена с кожи. Усмихваше му се.

— О, Аббас, не бива да се страхуваш от мен. Аз съм твоя приятелка. Ако имах намерение да те издавам на Господаря на живота, досега отдавна щях да съм го направила.

— Живея единствено за да служа на моя султан и на Короната на забулените глави. Благодарен съм ти за прошката, въпреки че със сигурност ще отговарям за греховете си пред Аллах.

Хурем доволно плесна с ръце.

— Каква прелестна реч! Станал си идеален дипломат, Аббас. Пример за всички евнуси по света!

Как му се искаше да изтръгне отровния й език!

— А ти пък си пример за всички жени по света, господарке.

Хурем наклони глава на една страна и прокара език по горната си устна. Бавно се изправи, оставяйки наметката да се свлече от раменете й. Беше гола.

Аббас скръцна със зъби и сведе поглед към земята.

— Какво става, Аббас? Да не би да съм толкова грозна, че човек да не смее да ме погледне?

— Не, господарке, красотата ти ме заслепява — отвърна Аббас, — като се опитваше да контролира гласа си. Близо двайсетте години, които бе прекарала в харема, изобщо не й се бяха отразили, помисли си той. Тя много добре осъзнаваше, че тялото й може да събуди чувствеността на всеки мъж, дори на някой непълноценен — като него. Беше се погрижила да не кърми нито едно от децата си и за разлика от повечето тлъсти стари врани не се беше отдала на сладкишите. Но защо му причиняваше всичко това? Защото й доставяше удоволствие да го вижда как страда, без съмнение.

— Казаха ми, че са те кастрирали след пубертета. На колко години си бил тогава, Аббас?

— На седемнайсет, господарке.

— А имал ли си опит с жени, преди това да ти се случи?

— Не много голям, господарке.

— Малцина са тези, които оцеляват след подобна операция на тази възраст, нали? Извадил си късмет.

— Едва ли бих го нарекъл късмет, господарке — отвърна той, преди да се усети.

Тя посегна и го погали. Долавяше мириса на парфюма й.

— Бедният Аббас. Още ли изпитваш желание понякога?

Очите му се плъзнаха надолу по тялото й. Бог да му е на помощ в този труден момент! Тя, разбира се, знаеше отговора на въпроса си. Независимо от омразата си към нея изпитваше желание да погали меките очертания на гърдите й — нежно, като любовник. Знаеше, че очите му вече са го издали.

— Не, господарке.

— Дори не и към Джулия ли? — с меден гласец попита тя.

Почувства как се задави.

— Не, господарке.

— Значи в такъв случай мога да разчитам на обективното ти мнение. Мислиш ли, че все още съм толкова хубава, колкото и останалите момичета от харема на моя господар?

Тя се надигна на пръсти и бавно се завъртя.

— Да — промълви Аббас.

Тя се усмихна, очите й блестяха като изумруди.

— Не е ли странно. Една гола жена е напълно безпомощна пред някой истински мъж. А с теб съм в безопасност. Това създава здрава връзка помежду ни, не е ли така, Аббас?

До смърт, помисли си Аббас. Неговата. Или нейната.

— Свързани сме в нашата служба.

— Именно. Ти трябва да ми служиш, нали? Заради Джулия.

Защо не му кажеше какво иска? Защо не спреше да го тормози? Да му кажеше за какво го бе повикала и да го оставеше на мира!

— Искам да сториш нещо за мен.

— Само назови желанието си.

— Моето желание? — Тя се подготви да види реакцията му. — Желанието ми е да подпалиш харема. Искам това място да се превърне в пепел. Можеш да направиш това за мен, нали, Аббас? Нали?

66.

Ураганът сироко тръгва от Сахара, горещият му сух дъх изгаря северноафриканския бряг, преди да се придвижи на север към Средиземноморието. Докато стигне до най-отдалечените му брегове, ураганът е натежал от влага.

Тази вечер сироко се втурна по тесните улици на Стамбул, преви клоните на кипарисите и чинарите в дворцовите градини, заудря яростно по червените и зелени байраци, окичили палата, натрупа пяна по отсрещния бряг на Босфора. Въздухът стана потискащ и влажен, но дъждовете все още не идваха.

Идеалното време, помисли си Аббас.

Беше изчакал четири нощи, за да определи подходящия момент за осъществяването на последния каприз на Хурем. Дворецът бе потънал в тъмнина, когато той, придружен от двама бостанджии, мина през една малко използвана врата в южната стена. Тримата евнуси отсъстваха по-малко от час, но когато се върнаха, по хоризонта над покривите на порутените дървени къщици вече пълзеше оранжево-розово петно. Една измамна зора.

Щом благополучно се прибраха в сарая, Аббас намери бостанджибашията и плъзна изумруден пръстен в свитата му длан. Използва езика на глухонемите, за да даде да се разбере, че двамата евнуси, които го бяха придружавали, не бива да са сред живите, щом настъпи утрото.

После се оттегли в килията си и зачака, чудейки се какви ли още грехове щеше да извърши в името на оцеляването си.

Бумтенето на дървени тамбури ехтеше из тъмните улички. Дворецът се събуди от викове, известяващи за пожара.

Аббас хукна навън от килията си. Коридорите още бяха празни, но той чуваше писъците на жените, долитащи от една от общите спални на горния етаж. В двора отдолу двамата стражи стояха объркани е извадени ятагани — идиоти, помисли си нетърпеливо Аббас, — но не напускаха поста си.

Аббас долови парливия мирис на дим. Беше разполагал с няколко дни, за да отрепетира всяко свое движение. А и Хурем ясно му беше дала да разбере какво трябва да е първото му задължение.

Изрита двама пажове от леглата им и на един дъх изстреля списъка с команди, който бе научил наизуст. Да се приготвят каретите. Всички жени да се изведат на двора. Да се изпратят шестима пажове в шивачницата и всички вещи на господарката Хурем да се изнесат на безопасно място.

Естествено, тя нямаше да допусне нищо от онова, което притежаваше, да бъде загубено, помисли си той. В никакъв случай, ако ще целият град да изгореше.

Тежко се заизкачва по стълбите, водещи към апартаментите й.

Беше поразен от вида й. Сигурно се бе подготвяла цяла нощ. Беше облечена в зашеметяващ изумруденозелен кафтан, избродиран с редуващи се луни и звезди, върху бяла риза, украсена със спирали от златна сърма. В косата й бяха сплетени мънички изумруди и перли, а яшмакът й вече беше върху главата й. Муоми стоеше зад нея и държеше фередже от виолетова коприна.

Ухаеше на жасмин и портокал. Разбира се, помисли си Аббас, тя няма да се представи пред Сюлейман, смърдяща на пушек дори и когато току-що я бяха спасили от пожар.

— Защо се забави толкова дълго, ага? — изсъска тя. — Нима си се надявал, че ще се изпека в леглото?

— Току-що вдигнаха тревогата, господарке — промълви с мъка той. Още не можеше да си поеме дъх след изкачването.

— Защо трябваше да изчакваш тревогата? Вече знаеше, че градът гори!

Аббас се извърна към решетъчния прозорец и простена високо. Аллах да му е на помощ! Не беше искал половината град да изчезне сред пламъците! Вятърът яростно бе разнесъл огъня и той със светкавична бързина бе погълнал дървените сгради на хълма. Пламъците настъпваха напред като вълна.

Пожарът се подхващаше от всяка следваща къща, която припукваше и се разцепваше като падащо дърво, изпращайки снопове искри високо в нощното небе. Хората търчаха по алеите, метнали на гръб оскъдната си покъщнина, блъскаха се един в друг, обзети от паника. Масата от ужасени човеци приличаше на река, минаваща през бездна, течение от факли, кошници и биволи с изцъклени очи, дърпащи се коне с превързани очи и жени с непокрити глави.

Аллах да му е на помощ, помисли си пак Аббас. Никога не си беше представял, че ще стане така.

Нажежен до червено въглен, довян от вятъра, го парна по бузата. Той изрева и отскочи назад.

— Трябва да побързаме! — извика.

— Готова съм от часове — отвърна Хурем, сякаш беше закъсняла за някое официално представление на хиподрума.

Муоми й помогна да се забули, спусна воала пред лицето й, за да запази анонимността й, тоест — честта й. После прислужницата си сложи черно фередже и Аббас ги изведе от покоите.

Чувстваше как сърцето му се е свило на топка. Страх, напрежение, възбуда пулсираха в тялото му. Беше допускал, че ще имат повече време. При една истинска опасност не би успял да се справи. Нямаше да разполага с достатъчно време да подготви всичко. Дори и сега можеше да се окаже, че е закъснял.

Каретите вече чакаха на двора.

— Влизайте… вътре! — изкрещя Аббас, напрягайки дробовете си, за да си поеме още въздух.

Двете малки забулени фигури минаха покрай него и се настаниха в първата карета. Едната от тях — беше сигурен, че е Хурем, — дръпна настрана малката завеса на прозорчето. Една ръка се подаде изпод фереджето и хвана неговата. Покритата с яшмак глава се приведе към него и за момент той си помисли, че тя ще му благодари.

— Остави всичко, което е мое — изсъска тя. Чертите на лицето й не можеха да се видят под виолетовия воал. — Всичко!

Топкапъ сарай

Аббас с благодарност се отпусна на колене в краката на Сюлейман, за да отдаде дължимата почит на Господаря на живота. Опря чело в килима и остана в тази поза малко по-дълго, отколкото бе необходимо, но почти нямаше сили да се изправи отново на краката си. Робата му миришеше силно на пушек, а лицето и белоснежният огромен тюрбан бяха почернели от сажди.

Сюлейман го гледаше със сгърчено от мъка лице.

— Хиляди извинения, господарю — промълви Аббас.

— Има ли нужда от лекар моят слуга? — попита султанът.

— Просто съм уморен, господарю. — Той леко се олюля.

— Пожарът е обхванал и Ески сарай? — Сюлейман нямаше търпение кислар агаси да му разкаже за случилото се и да се оттегли. Къде беше Хурем?

— Когато тръгнах от там, дворецът беше в пламъци. Но всички жени са в безопасност.

— Хурем?

— Чака пред вратата, господарю. Пазих живота й така, както бих пазил твоето… — Той отново залитна, но си върна равновесието. — … най-скъпо съкровище.

— Задължени сме ти — отвърна Сюлейман. Защо не се оттеглеше този евнух и не го оставеше да се види с Хурем? Знаеше, че той самият не изглеждаше като образец на благоприличието. Бяха го събудили и едва бе намерил време да си наметне един бял копринен кафтан и да си сложи фес на главата. Беше облечен за среща със своята малка роксолана, а не за аудиенции. — Няма ли ранени?

— Страхувам се, че някои от моите пажове и стражи загинаха, докато се опитваха да спасят някои от дрехите и бижутата на господарката Хурем.

— Напълно ли е разрушен дворецът?

— Когато за последно го видях, целият гореше.

— Поздравявам те за усилията, Аббас. Повикай господарката Хурем и върви да си починеш. Ще поговорим отново на сутринта.

— Господарю — каза Аббас и отново се просна на пода за последен поклон. За момент Сюлейман се уплаши, че евнухът е загубил съзнание, но с едно последно усилие той надигна огромното си туловище от пода и повлече крака към изхода.

Няколко секунди по-късно пред очите му се появи обгърната във виолетово фигура и се свлече на земята. Сюлейман скочи от дивана и се втурна към нея.

— Хурем? Добре ли си?

Отметна воала й. Лицето й беше пребледняло и студено като мрамор, очите й — зачервени и подпухнали от плач.

— Моя малка роксолана… ранена ли си?

Тя поклати отрицателно глава и той усети как трепери в ръцете му като мъничка птичка.

— Не трябваше да влизат отново в пламъците — прошепна тя.

— Кои?

— Онези бедни слуги… заради няколко дрънкулки… някаква коприна… Те не струваха колкото човешки живот…

Той я прегърна и я притисна към себе си, почувства биенето на сърцето й и благодари на Аллах, задето е пощадил живота й.

— Когато ми казаха за пожара и видях сиянието над сарая… знаех, че ако нещо ти се беше случило, нямаше да мога да продължа да живея. Благодаря на Аллах, че си в безопасност.

— Беше ужасно, господарю. Събудих се от мириса на дим… Мислех, че ще умра…

Той отметна назад качулката й, свали фереджето.

— Ранена ли си някъде?

— Не, господарю. Благодаря на Аллах за това.

Той с облекчение зарови лице в шията й. Мирисът на дим се смесваше с уханието на жасмин и портокал. Благодарността рязко премина в желание. Раздра нетърпеливо копринената й риза, гьомлека и кафтана.

— Докато чаках каретите, все се страхувах, че може да си си отишла — прошепна настойчиво той.

— Извадих късмет — прошепна му тя в отговор.

Ръцете му се плъзнаха по меката й отзивчива плът. Той сякаш нямаше търпение да се увери, че е цяла и непокътната, че наистина е жива и е при него.

— Моя малка роксолана — промълви и усети как гласът му замира в гърлото. Освободи се от дрехите си и се плъзна между бедрата й. Идеше му да заридае от облекчение.

Неговата малка роксолана. Закъде щеше да е без нея?

Сюлейман не изглеждаше в особено добро настроение тази сутрин, помисли си Аббас. Дори му изглеждаше някак кисел.

— Трябва да настаниш Хурем и другите жени тук, в двореца, докато не намерим друго разрешение на въпроса — каза султанът.

— Това ще е проблем, господарю — внимателно възрази Аббас.

— Не искам да слушам за проблеми.

— Господарю, не бих те обременявал с подобни тривиални въпроси, но се налага да получа твоето специално разрешение.

— За да отделиш един ъгъл от двореца ми за моя харемлък? Толкова ли е трудно да се намери място за няколко жени и техните слугини?

Аббас усети, че го обзема злорадо задоволство пряко волята му. Възможно ли беше Господарят на живота наистина да не си даваше сметка за действителния размер на своя харем — и по-специално за личния персонал на Хурем?

— Господарю, само свитата на господарката Хурем е достатъчно голяма, както подобава на любимата кадъна на Господаря на живота.

Сюлейман нервно се намести на трона си.

— Колко голяма?

— Лично тя разполага с трийсет пажове и роби…

— Трийсет!

— И сто и три придворни дами…

— Какво?

— Плюс, разбира се, нейният доставчик и шивачката й. Или общо сто трийсет и седем души, в това число и аз и, разбира се, господарката Хурем.

— Аббас!

— Като добавим към това число сто и деветте момичета, които са в харема на господаря, плюс може би същият брой черни пажове и прислужници…

Сюлейман подръпваше брадата си, а пръстите на другата му ръка не спираха да барабанят нервно.

— Значи личните ми покои ще бъдат напълно завладени от харема!

— Докато не се измисли нещо друго, господарю — отвърна Аббас, опитвайки се да скрие нотката на задоволство, прокрадваща се в гласа му. Да, тя е малка вещица, нали, Сюлейман?

Султанът въздъхна.

— Много добре.

— Господарю?

— Нищо не може да се направи. Харемът все трябва да се настани някъде. Вземи колкото стаи е необходимо, ще издам заповед затова. Междувременно ще повикам архитекта Синан. Трябва незабавно да започнем работа по изграждането на нов дворец за харема.

67.

Покрай очите й имаше бръчки, помисли си Селим. Никога преди не беше ги забелязвал. Но колко пъти я беше виждал през последната година? Целуна й ръка, Баязид стори същото. После двамата отстъпиха назад, скръстили ръце на гърдите си, както ги бяха учили в Ендерун. Хурем ги изгледа критично. Муоми стоеше зад нея.

Селим я мразеше. Черна, нацупена и злобна. Тя беше вещицата, не майка му.

Майка му беше просто зла.

— Станал си чудесен младеж, Баязид. Учителите ти ми казаха, че си отличен ездач и атлет.

— Благодаря, майко.

— Само че трябва да учиш повече. Дори и когато завършиш Ендерун, никога не бива да преставаш да учиш. Ако някога станеш султан, конят и копието няма да са достатъчни за успеха ти.

— Ще направя всичко по силите си, майко.

А всъщност щеше да я игнорира напълно, помисли си злорадо Селим. Красивата глава на брат му беше куха като тъпан.

— А ти, Селим… — Хурем въздъхна и върху лицето й се изписа недоволство. — Казват, че прекалено много обичаш сладкишите.

— Уча се прилежно — възрази той.

— Учителите ти с мъка набиват всеки нов урок в главата ти.

Да, така беше. И той никога, никога нямаше да го забрави.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен, майко — отвърна Селим, възприемайки защитната тактика на Баязид.

— Твоето „най-добро“ не е достатъчно добро. Ти си първородният ми син. Ти си онзи, върху когото ще паднат надеждите на османлиите, ако, не дай боже, се случи нещо с Мустафа.

От начина, по който майка му гледаше Баязид, беше ясно, че надеждите й почиват на другиго. Не беше тайна за никого кой беше нейният любимец. И не само нейният, разбира се. Всички обичаха Баязид. Учителите, всички, с изключение на Сюлейман. Той се беше привързал особено силно към другия му брат, идиотът Джихангир след смъртта на Мехмед. Мехмед се беше разболял толкова изненадващо! Дотогава бе направо перфектен.

Човек винаги трябваше да се надява, че великият Аллах ще върши подобни чудеса.

— Трябва често да ми пишете — заръча Хурем.

— Ще го правим, майко — обеща Баязид от името на двамата.

Щеше да я проклина във всяка своя сутрешна и вечерна молитва, зарече се наум Селим. Тя никога не беше го понасяла.

— Надеждите ми са в теб — кимна Хурем. После с блажена усмивка се обърна към Селим: — О, Селим, приличаш на диня!

Приличал на диня!

Селим често се чудеше кого мрази най-много: себе си, задето нямаше особено много общи черти със Сюлейман, или Баязид — задето беше копие на баща си. Той беше дебел, с маслинен тен, а Баязид — висок, строен и красив. Поредната шега на съдбата: двама братя, родени под един покрив — единият надарен с индивидуалност, сила и талант, а другият — без нито едно сериозно качество. Сигурно Аллах имаше същото чувство за хумор като майка му.

Единственото успокоение на Селим беше Джихангир.

Джихангир беше със седем години по-малък от него и се беше родил гърбав и сакат. И ако Аллах се беше отнесъл жестоко по отношение на Селим, то с Джихангир направо беше постъпил чудовищно — този факт успокояваше Селим от ранна детска възраст.

Джихангир бе постъпил в дворцовото училище, след като бе навършил осем години. Селим не спираше да го преследва сутрин из двора, като влачеше единия си крак, отпускаше рамене напред, провесваше глава и имитираше изкривената походка на брат си.

Така лесно можеше да накара останалите да се смеят. Той беше открил, че най-добрият начин да отклониш вниманието от себе си, е като насочиш присмеха към друга мишена. А и Джихангир никога не се оплакваше. И как би могъл? Знаеше си, че е за посмешище. Не би се осмелил още повече да привлече вниманието към себе си.

Но един ден Баязид стана свидетел на ежедневната сценка. Селим дори нямаше представа, че средният му брат е там — тътреше се след Джихангир през покрития с камъни двор и се наслаждаваше на приглушения смях на своята публика, когато изведнъж смехът пресекна. Нещо го спъна и той се озова по гръб на земята. Видя Баязид, надвесен над него. Брат му посегна и го зашлеви два пъти през лицето.

— Той ни е брат! — изкрещя му Баязид. — Какво си мислиш, че правиш?

Селим се претърколи на една страна, опря се на камъните и се изправи. Знаеше, че всички погледи са насочени към него. Страните му пламтяха от обида. Баязид беше с две години по-малък от него. Не можеше да му позволи да го победи. Замахна.

Баязид леко отстъпи настрана и отново подложи крак. Селим за втори път се просна върху твърдите плочи. Изохка. Беше ударил коляното и лакътя си. Болката го парализира. Беше сигурен, че е счупил някоя кост, затова остана да лежи неподвижно, облян в сълзи.

— Ако още веднъж те видя да се подиграваш с нашия брат, ще ти счупя главата! — изсъска Баязид.

Останалите момчета се разпръснаха, шепнейки си едно на друго. Неколцина дори се изсмяха на глас. Не след дълго болката отшумя и Селим седна. От главата му течеше кръв. С мъка опъна крака си напред. Простена високо и избърса сълзите от очите си.

Дворът вече беше почти празен. Бе останал само Джихангир. Той приближи и подаде ръка на Селим. Но Селим не можеше да понесе състраданието в погледа на гърбушкото, затова не пое протегнатата му ръка и се изправи без ничия помощ. Обърна гръб на Джихангир и с куцукане се отдалечи.

Ендерун беше вътрешното дворцово училище, където принцовете биваха подготвяни за лидерските си функции наред с каймака на девширмето. С изключение на принцовете, чиято кръв също бе смесена в резултат на многото генерации конкубини, никое от момчетата не беше турчин. Младите християнски роби трябваше да израснат с убеждението, че нямат друго семейство, друга родина или друго бъдеще, освен султана.

Изучаваха Корана на турски, арабски и персийски; упражняваха се в хвърляне на копие, учеха ги на музика, бродерия и дресировка на птици и кучета, на добри маниери, честност, лов със соколи, обработка на кожи, изработване на оръжия, както и на правене на маникюр, подстригване и увиване на тюрбани.

Животът им бе строго регламентиран: къпеха се ежедневно и си правеха маникюр и педикюр всяка седмица. Получаваха чиста носна кърпа всеки ден и се подстригваха веднъж месечно. Дисциплината беше стриктна и често включваше бой или дори тъмница, в зависимост от решението на белите евнуси, които ги обучаваха — мъже, които изглеждаха на Селим като мумифицирани старици.

Завършващите Ендерун знаеха не само как да бъдат отлични войници, но и владееха всички принципи на държавническата политика и дворцовия етикет. В продължение на шест години не напускаха палата — време, през което постоянно течеше подбор. Най-добрите биваха вграждани в дворцовата система като чиновници към хазната или отговорници за царския гардероб и след време можеха да станат паши или губернатори. Други можеха да израснат до ранг на паши или офицери в системата на спахиите, имперската кавалерия.

Единствено Селим, Баязид и Джихангир имаха право да учат в Ендерун заради произхода, а не заради достойнствата си — разлика, която се понасяше безболезнено единствено от Баязид, чието ездаческо майсторство и покоряващ чар скоро му спечелиха уважението на всички негови съученици и учители.

За Селим всеки ден беше истинско мъчение и той си мечтаеше да настъпи денят, в който властта ще замаскира всичките му недостатъци.

Един от учителите му, Хаким, го биеше винаги, когато не можеше да изрецитира някоя строфа от Корана, а не правеше същото, когато Баязид се запънеше. Веднъж дори го наказа с бой с пръчки. Наказанието беше просто: шибаха с дълги пръчки стъпалата му, обути в чорапи. Сега, пет години по-късно, Селим продължаваше да си спомня болката. Всеки удар го беше карал да пищи, а Хаким бе спрял единствено, след като Селим бе почнал да го умолява със сълзи на очи. В продължение на седмица не бе в състояние да стъпва на краката си, а мина цял месец, докато раните му заздравеят.

Веднага, щом отново проходи, той се опита да убие Баязид.

Между стените на Втория двор имаше игрище, където момчетата от Ендерун тренираха черит. Учителите наричаха това игра, макар повече да наподобяваше битка. Използваха коне с къси вратове и масивни тела, отглеждани заради скоростта и способността им да спират бързо. Въоръжените с дълга копия ездачи се разделяха в два отбора по дванадесет души и препускаха из откритото поле, хвърляйки оръжията си върху главите на противниците. Побеждаваше онзи отбор, който имаше повече точни попадения.

Често се случваше да има ранени, а понякога дори и убити. Селим се страхуваше от тази игра, но Баязид се впускаше в нея с типичната си безразсъдна смелост и винаги се отличаваше.

Въпреки че бяха в различни отбори — Баязид яздеше за сините, любимият отбор на султана, разбира се, а Селим — за зелените, — той знаеше, че всеки опит от негова страна да нарани Баязид е обречен на неуспех. Брат му беше отличен ездач. Селим не обичаше да се излага на риск. Обичайната му тактика бе да се скатава най-отзад и да се опитва да предпази собствената си кожа.

Беше лесно обаче да намери коня на Баязид преди началото на играта и да пререже наполовина въжето, прикрепящо седлото.

Покрай игрището бяха опънати сенници, под които се бяха насъбрали групички еничари, дошли да погледат състезанието — често го правеха, когато не бяха на поход. Селим знаеше, че султанът вероятно също щеше да наблюдава играта от стените на двореца.

Е, днес нямаше да могат да поздравят своя млад герой с победата, мислеше си Селим. Нямаше търпение да види изражението на Хаким, когато Баязид се озовеше под копитата на конете.

Двата отбора ездачи започнаха да се въртят в кръг и да се дебнат, тропотът на копитата отекваше. Над полето се виеха облаци прах. Водачът на сините — с гордия орлов нос на Баязид, стърчащ изпод тюрбана — извъртя коня си и атакува. Двама ездачи от отбора на Селим се откъснаха от групата и препуснаха срещу него. Селим дръпна юздите и подкара коня си към фланга на групата, за да види по-добре онова, което предстоеше да се случи.

Когато ездачите се срещнаха, той чу вик и видя едно тяло да пада. Конете удариха с копита върху фигурата в бяло, лежаща неподвижно по очи в прахта.

Другите двама ездачи незабавно спряха конете си, хвърлиха копията и скочиха долу.

— Баязид! — извика някой. — Ранен е!

Селим си проправи път сред разсейващите се облаци прах и въртящите се, наоколо коне. Брат му не помръдваше. Върху тюрбана му се виждаше кърваво петно. Опита се да се престори на загрижен, въпреки че го изпълваше огромно задоволство.

— Мъртъв ли е? — с надежда попита той.

Но Баязид не умря. Подутината на главата му беше с впечатляващ размер. Младежът накуцваше в продължение на много седмици след инцидента. Разбира се, не можеше да се включва в игрите на черит.

Но не умря. Когато се разбра, че причината е в неизправност в каишите на седлото, самият Хаким бе хвърлен в тъмницата заради небрежност и изпратен в изгнание в Битлис. Това поне беше някаква компенсация за оцеляването на Баязид.

Но сега, докато Селим се сбогуваше с майка си, той ясно осъзна колко несигурна е неговата позиция. Когато баща му умреше… утре, след трийсет години… все някога… щеше да започне борба за унаследяване на престола. Щеше да я започне Мустафа и Селим предполагаше, че дори благородната душа на шахзадето нямаше да се поколебае да екзекутира всички отрочета на Хурем, за да защити трона си. Ако по някакъв невероятен късмет Мустафа умреше преди султана, тронът щеше да остане за Селим. Но той дори и за миг не се заблуждаваше, че Баязид ще му позволи да го има. Един от двамата трябваше да умре. Законът на Фатих позволяваше на един султан да убие всичките си братя и техните деца, за да запази наследството си и стабилността в империята.

Знаеше, че бъдещето щеше да поднесе същото и на него. Или един ден щеше да стане султан, или да умре.

— Вървете си с мир — рече Хурем на Баязид и Селим.

След като двамата си отидоха, Хурем дълго седя, впила невиждащ поглед в тавана. Една идея бе започнала да се оформя в главата й. Не й даваше мира, като комар в тъмна стая. Беше настойчива и заплашителна, но още не можеше да я види в нейната цялост.

Селим. Беше толкова очевидно, че не е син на Сюлейман, но когато момчето поотрасна, на бял свят се появи Джихангир и хвърли сянката на съмнението върху всичко. Кой би повярвал, че Господарят на живота би могъл да създаде един сакат гърбушко? Защо тогава да не бе възможно да е баща и на един дебел и вечно кисел младеж с мазно лице, който не се отличаваше с никакъв друг талант, освен подхранването на собствената си злоба?

Но Селим не приличаше особено много и на Капи ага, мислеше си Хурем. Онези, изпълнени с опасност, дни в двора на Ески сарай, изглеждаха толкова далечни, но чрез Селим продължаваха да живеят. Дълго след раждането му тя не беше сигурна кой е бащата — Сюлейман или главният бял евнух. Все още се колебаеше. Но синът й със сигурност не се държеше като османлия. Беше чула какво бе казала валиде-султан по негов адрес и с неохота приемаше това мнение. Селим не ставаше нито за гази, нито за султан.

Всъщност какво значение имаше?

Само животът на Мустафа стоеше между нея и превръщането й в майка на следващия султан. Беше й пределно ясно кое от момчетата щеше да победи в борбата за трона и кое би следвало да получи благословията и подкрепата й. От Баязид щеше да излезе чудесен султан, великолепен султан — той беше почти толкова добър, колкото и Мустафа.

И тогава идеята се разгърна в съзнанието й в цялата си панорама и тя се изсмя на глас.

68.

Босфора, недалеч от Чамлика

Избягаха от горещината на августовската вечер, намирайки спасение върху гладките спокойни води на Босфора. До хълма Сераглио винаги стоеше закотвена златисточерна ладия и Сюлейман често си почиваше на нея заедно с Хурем и трима глухонеми, застанали на руля и на греблата. Запалените факли хвърляха дълги сенки във водата.

Седяха в каютата на кърмата, скрити зад тежките завеси от черно кадифе. Хурем надникна навън само веднъж и погледът й се спря върху обраслите с кедрови дървета гробища на Чамлика.

Сюлейман беше притихнал, потънал в мисли. Беше се променил след смъртта на Ибрахим. В началото тя си мислеше, че с течение на времето душата му ще се успокои, но вместо това острието на вината се забиваше все по-дълбоко. Той вече рядко се смееше. Беше освободил всички певци от двореца и бе наредил инструментите им да бъдат изгорени. Рядко молеше и нея да му посвири. Казваше, че музиката на виолата й му напомняла прекалено много за Ибрахим.

Беше се превърнал в аскет и се самонаказваше. Например беше наредил да приберат любимия му сервиз от зелено-бял китайски порцелан в съкровищницата и сега се хранеше само от глинени съдове. Беше си пуснал рядка брада и нито капка вино не бе докосвала устните му от смъртта на Ибрахим насам.

— Консултирах се със Синан — каза й той. — Начертал е планове, които искам да видиш.

— Да не би да се каниш да издигнеш джамия в моя чест, господарю?

— Светотатство е да се шегува човек по този начин.

— Мислех, че ти харесва да съм порочна от време на време.

— Накарах го да направи план за нов дворец върху руините на Ески сарай. Вярвам, че този път е надминал себе си.

— Той винаги надминава себе си — рече Хурем. Сюлейман бе напълно обладан от идеята за преустройството на Стамбул, помисли си тя. Сякаш някоя нова джамия или училище биха могли да изтрият кръвта на Ибрахим от стените на двореца.

— Искам да разгледаш плановете и да дадеш одобрението си.

Хурем се нацупи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Толкова ли е ужасно да ме имаш край себе си в двореца? Нима не можеш да изтърпиш присъствието ми там дори и миг повече?

— Знаеш, че не е така. Но в двореца няма място за харема. Невъзможно е всички тези жени да останат там.

— Разбира се, че е възможно. Човек може да препуска цял ден между Четвъртия двор и Сераглио и пак да не стигне до хълма.

— Огромно преувеличение, малка роксолана.

— Има достатъчно място, където да се строи.

— Имам и други съображения.

— Какви са те?

— От държавно естество.

— Звучи толкова помпозно, господарю.

— Харемът просто не може да бъде част от двореца на султана — ядосано отвърна Сюлейман. — Винаги е било така.

— Харемът ти е твърде голям, господарю. Все още ли изпитваш желание към останалите момичета?

— Не, разбира се.

— Тогава, ако наистина не ти трябват услугите им, можеш да наредиш на кислар агаси да им намери съпрузи. Така ще остана само аз и моето домакинство.

— Това, което предлагаш, е немислимо. Синан вече е нает. Все трябва да има някаква мярка.

Хурем осъзна, че вероятно си е позволила прекалено много. Тя се примъкна към него и отпусна глава на гърдите му. Не беше очаквала да се съгласи. Имаше и друг начин…

— Съжалявам, ако съм те обидила, господарю… Просто ще ми е много неприятно отново да бъда разделена от теб.

— Хурем, понякога се самозабравяш — прошепна той и гласът му прозвуча дрезгаво.

Тя се притисна още по-плътно към него.

— Обичаш ли ме, султане мой?

— Обичам те повече от живота си. — Той се усмихна.

— Повече, отколкото обичаш Гюлбехар?

Гюлбехар! Не беше се сещал за нея от месеци.

— Знаеш, че е така.

— И все пак тя е първа кадъна.

— Такъв е законът.

— Но мен обичаш повече?

Какво искаше от него, зачуди се Сюлейман. Беше отпратил Гюлбехар. Не стъпваше в харема, освен, за да се види с нея. Какво още би могла да иска?

— Обичам те повече, отколкото някога съм обичал друга жена.

— И един ден ще ме направиш своя кралица?

Сюлейман дълго не отвърна, зашеметен от безочливото й предложение. После избухна в смях.

— Защо се смееш?

— Не се ядосвай, роксолана.

— Защо ми се смееш?

— Невъзможно е.

— Невъзможно е да мислиш за мен като за нещо повече от робиня ли?

Какво всъщност бе очаквал от нея, запита се той. Ако бе малка сива мишка, както Гюлбехар, не би си я избрал. Разбира се, че винаги щеше да иска повече!

— Султанът не може да се жени.

— Такъв ли е законът? Част от шериата ли е това?

— Не е записано никъде.

— Защо не, тогава?

Сюлейман посегна, за да отметне един кичур от лицето й, но тя се дръпна назад.

— След Баязид Първи никой султан не се е женил.

— Ти си по-велик от Баязид. Ти си по-велик от всички досегашни султани.

— Не, Хурем. Не съм по-велик. Със сигурност не съм по-велик от баща си Селим или дядо си Фатих.

— Значи едни мъртъвци определят правилата, по които живееш? Ти си канунът, ти твориш законите. Ти си султан! Не духовете от миналото.

Той въздъхна.

— Ще ти разкажа една история за първия Баязид от Османлиите. Бил е султан дълго преди да се заселим в Стамбул, когато на практика сме били номади. Оженил се за сръбска принцеса, красива жена. Името й било Деспина. По онова време сме се биели с монголите за надмощие в Анадола. Баязид излязъл срещу Тамерлан в битка при Ангора и бил победен. Ужасно поражение. Баязид бил пленен, а също и Деспина. Тамерлан искал да ни унижи, затова заповядал на Деспина да сервира гола на него и на генералите му. Това е най-мрачният момент в нашата история. Срамът от него още гори в душата на всеки гази. Нашата слабост са нашите жени. От поражението при Ангора нито един султан не се е женил. Никога повече не можем да си позволим да бъдем слаби по такъв начин.

— Това е било отдавна. Сам казваш, че тогава хората ви са били номади. Сега ти си господар на най-великата империя в света. Кой ще те вземе в плен, господарю?

Сюлейман въздъхна. Поуката от историята й бе убягнала.

— Това, за което молиш, е невъзможно.

— Такива като Тамерлан вече не съществуват. Целият свят се тресе под краката ти…

— Нека не говорим повече за това.

— Но, госпо…

— Няма да говорим повече за това!

Тя се свлече на колене върху пода на ладията и му целуна ръка.

— Прости ми, господарю. Страстта ми към теб понякога заглушава гласа на разума ми.

Той я вдигна от пода и я накара да седне в скута му. Дланите му се отпуснаха върху раменете й, върху лицето му се беше изписало уморено търпение, сякаш му се налагаше да поучава малко дете.

— Искам да ми дадеш мнението си за плановете на Синан. Нека с това да приключим нашия разговор. Имаш късмет, че толкова те обичам, Хурем.

— Да, господарю — прошепна тя и сведе очи.

Позволи му да я положи върху дивана и отметна ръце над главата си. Покорно се остави да я разсъблече. Нощта беше топла. Страстните стонове на султана се понесоха над неподвижните черни води, но глухонемите не ги чуваха. Само бухалите от гробището на Чамлика се присъединиха към тази среднощна симфония.

69.

Стамбул

Някога Айя София беше най-великата църква в целия християнски свят, докато Фатих не бе завладял Константинопол и не я бе превърнал в своя джамия. Всяка част от огромната църква, с изключение на големите имперски двери, изработени от дърво и метал, бе покрита с милиони сапфиреносини и златни плочици, блестящи наред с мозаичните образи на Небесната кралица и Христос Пантократор. Отгоре се извиваше огромният купол на тавана, който сякаш не се крепеше от нищо — подобно на Божия длан. Говореше се, че когато преди близо хиляда години Юстиниан за пръв път влязъл в това свое велико творение, той възкликнал: „Слава на Бога, че съм бил достоен за такова дело! О, Соломон, аз те надминах!“

Слънцето залязваше и по това време палеха лампите, но треперещите пламъци не можеха да прогонят мрака в огромната джамия. Върху четеца падаше бледорозова светлина от високия витражен прозорец — последната светлина на деня. Той стоеше на молитвената платформа с меч в едната ръка и с Коран в другата, а гласът му се удряше в огромния син купол и отекваше в стените.

Хурем седеше скрита зад един решетъчен параван, коленичила върху молитвеното си копринено килимче на рубиненочервени и бледобежови мотиви, изтъркано от многогодишна употреба. Долу, в низкото, хиляди тюрбани се кланяха в унисон, шепотът на хиляди устни се удряше в стените подобно на далечен тътен. Този ритуал, който продължаваше да няма никакво значение за нея, винаги я беше впечатлявал със своята мощ. Каква огромна скрита енергия! Тук беше изворът на Османската империя.

Може би, помисли си тя, това бе юмрук в кадифена ръкавица, който бе пренебрегнала заради презрението си към него.

Монотонният баритон на мюфтията и непрекъснато повтарящите се движения напълно завладяха вниманието й. Беше постигнала толкова много, но все още не беше се доближила до този загадъчен водовъртеж. Все още зависеше от Сюлеймановия каприз. Нямаше контрол над съдбата си. Нито над бъдещето на синовете си.

Изглежда Сюлейман бе твърдо решен да построи нов дворец за харема на мястото на стария. Може би именно сега, когато Ески сарай все още беше само пепел, бе най-подходящият момент да го убеди да се откаже от идеята си. Ако я направеше своя кралица, щеше да бъде спасена от някоя нова Джулия, някоя друга Хурем.

Винаги, когато се сетеше за тази огромна несправедливост, шевът се запалваше в нея с нова сила. Беше непоносимо. Робините, докарани в двореца по същото време като нея, отдавна бяха женени за паши или спахии офицери и сега разполагаха със своя собственост и статут на съпруга. А тя, любимката на Господаря на живота, си беше останала робиня. Беше неотлъчно до Сюлейман — и като приятелка, и като любовница, но синът на друга жена щеше да наследи трона след смъртта на султана.

Тя допря чело в килима, мърморейки молитвите си. Мракът все повече се сгъстяваше и пламъкът на лампите ставаше все по-ярък. Отговорът проблесна в съзнанието й — бавно и неумолимо. Да, имаше начин да убеди султана да я направи своя царица. И той се криеше тук, в исляма. Щеше да използва волята на Аллах, за да го накара да се пречупи пред волята на любимата му жена.

Маниса

Градината на харемлъка на Мустафа грееше от стотици лалета. Гюлбехар седеше сама в павилиона под кулите на крепостната стена. Не усети приближаването на сина си.

— Здравей, майко.

— Мустафа!

— В добро здраве ли те намирам?

Тя се усмихна от изненада и задоволство, подаде му ръка. Той я повдигна към устните си и седна до нея.

— Сега съм по-добре, като знам, че си се върнал! — отвърна тя и стисна дланта му между своите. — Липсваше ми! Как е Стамбул?

— Жужащ от клюки, както винаги. Всеки — от най-нисшия соколар до личния аптекар на султана — се вижда в ролята на сераскер и планира следващата кампания срещу Светата Римска империя.

— Сигурна съм, че ще оставят една част и за теб, за да има какво да завладяваш, когато станеш султан.

Той се засмя.

— Ако Аллах е милостив.

Тя потърси погледа му.

— Видя ли се с баща си?

— Да.

— Пита ли за мен?

— Изпраща ти пожеланията си за отлично здраве.

Усмивката й изчезна.

— Продължавам да мисля, че един ден отново ще ме повика. Но какво би могъл да желае от една стара жена? Още ли е в съгласие с онази вещица?

— Майко… Тя не е вещица, а просто жена.

— Прекалено много го обичаш, Мустафа. Той не е светецът, за когото го мислиш.

Мустафа стисна ръката й.

— Не одобрявам как постъпи с теб. Но той е мой баща и султан. Никога не ме карай да говоря против него.

Гюлбехар се нацупи. Натрупалата се в душата й горчилка я беше загрозила, помисли си тъжно Мустафа. Беше дръпнала надолу ъгълчетата на устата й и бе посипала твърде много сиво в косите й.

Гюлбехар сякаш усети какво си мисли сина й и извърна лице настрана. Беше си обещала, че щом Мустафа се върне, ще е весела и изпълнена с внимание и няма дори да спомене името на Сюлейман. Но в мига, в който бе видяла сина си, я бе обзело непреодолимото желание да разбере. В интерес на истината, не беше мислила за нищо друго, откакто бе заминал. Сюлейман… Неин господар, неин живот.

Насили се да се усмихне.

— Някакви други новини от града?

— Пожар обхвана Ески сарай. Старият дворец изгоря до основи, както и голяма част от квартала, в който се намираше…

— Хурем?

— Не пострада. Сега спи в двореца…

— В двореца!

— Какво друго можеше да стори Сюлейман?

— Значи спи в двореца!

Мустафа сви рамене, учуден от тревогата на майка си.

— Синан ще строи нов харем на мястото на стария.

— Това никога няма да се случи. Сега тя е в двореца…

— … Майко!

— Тя крои планове, плете мрежите си. Внимавай, Мустафа!

— Аз съм шахзаде и тя не може да промени този факт. Прекалено я надценяваш. — Той отново вдигна ръката на Гюлбехар към устните си. — Баща ми я обича повече, отколкото е обичал теб. Ще ми се да не беше така. Но това е всичко — няма смисъл да търсим под вола теле. Опитай се да забравиш.

Да забрави!

Мустафа заговори за семейството си, попита я за синовете си и изрази надежда, че кадъните му не са й създавали грижи. Гюлбехар управляваше харема му, както беше правила и баба му, Хафизе султан. Знаеше всичко, което се случваше, глезеше синовете му и едва понасяше жените му.

Гюлбехар внимаваше да не спомене името на Сюлейман отново, но мислите й бягаха, а удоволствието от срещата със сина й бе помрачено от стари духове и нови страхове. Когато Мустафа се оттегли, тя стисна юмруци. Той не виждаше заплахата… Пък и как би могъл да я види? Нали беше само мъж, в крайна сметка…

Топкапъ сарай

В ислямската империя имаше два законодателни кода: канунът — законите, формулирани от самия султан, и шериатът — свещените и неизменни закони на исляма. И въпреки че султанът управляваше самостоятелно и разполагаше с абсолютна власт над своите поданици, дори и той бе подчинен на свещения мюсюлмански закон, писаните думи на Аллах.

Шериатът се тълкуваше от улемите — съветът на религиозните съдии, които единствени имаха правото да издават фетви или мнения по всеки въпрос, свързан с ислямската юриспруденция. Властта им обаче беше под контрол — те не можеха да издават фетва, ако не са поканени да го сторят, и не можеха да изразяват мнението си на всеослушание, освен ако не ги помолеха за това.

Всеки губернатор, всеки бей, всеки санджак, всеки бейлербей имаше собствен мюфтия, който да ги ръководи и осветлява относно верските закони. Главният съдия, шейхюлисламът, отговаряше за духовното водачество на самия султан; единствен той можеше да обяви една война за свещена и следователно — оправдана. Като Защитник на вярата, дълг на султана бе да следва шериата, така че на практика шейхюлисламът беше един от най-могъщите хора в империята. Името му бе Абу Са’ад.

Тази сутрин Абу Са’ад посрещна важен и неочакван гост. Любопитството му бе разпалено. Напоследък господарката Хурем показваше окуражаваща и страстна привързаност към исляма и бе използвала голяма част от личните си средства за построяването на болница и джамия. Сега го бе помолила за аудиенция и шейхюлисламът се чудеше защо:

Стаята му беше проста, с гледка към градините на Втория двор. Обзавеждането бе оскъдно, както се очакваше от човек с аскетичен вкус — няколко копринени персийски килима, струпани на висока купчина на пода, ниска маса от орехово дърво и два високи сребърни свещника. От тавана висеше месингово кандило, инкрустирано с тюркоази. Основният предмет в стаята бе една стойка, изработена от слонова кост и черупка от костенурка. На нея лежеше разтворен екземпляр от Корана, страниците му бяха изписани със златно и синьо.

Хурем бе въведена в стаята от кислар агаси, чийто пажове му помогнаха да отпусне огромното си туловище върху пода. Хурем се появи напълно скрита под фереджето си от виолетова коприна. Шейхюлисламът плесна два пъти с ръце, давайки знак на пажовете да се оттеглят и да донесат шербет за гостите, макар да знаеше, че само Аббас ще се почерпи. Хурем нямаше дори да докосне чашата си. Да пие, щеше да означава да покаже ръката и лицето си пред шейхюлислама и по този начин да опозори и него, и себе си.

— Посещението ти е чест за мен, господарке — каза Абу Са’ад. — Господ е щастлив от огромния плам, с който си се отказала от езическите богове и си прегърнала единствената истинска вяра.

— Все още имам много да уча — скромно рече Хурем.

— Всички имаме много да учим — любезно възрази шейхюлисламът.

Той хвърли поглед към Аббас, надявайки се евнухът да му подскаже каква бе целта на височайшето посещение. Но кислар агаси упорито гледаше навън през прозореца, демонстрирайки пълна липса на интерес. Пажовете поднесоха изстуден шербет и се оттеглиха от стаята. Абу Са’ад зачака Хурем да заговори.

— Както знаеш, Господарят на живота ми оказва голяма чест със своето внимание — рече тя.

— Щом казваш — отвърна Абу Са’ад, кимайки.

— Достави ми огромно удоволствие да бъда щедра в прослава на исляма.

— Построяването на джамия е най-голямата почит към Аллах, която можем да демонстрираме.

— Точно така. Но има един въпрос, който ме измъчва. Дали това дарение е в прослава и на дарителя?

Абу Са’ад примигна. Така значи, заради това беше дошла!

— Това наистина е славен акт — внимателно отвърна той.

— И се записва в райските книги за спасението на нечия душа?

Абу Са’ад замълча. Отговорът, разбира се, беше очевиден, но той трябваше да внимава как да построи изречението си.

— Да, господарко, благочестив акт е, но тъй като ти си… робиня… той може да не бъде записан срещу твоето име в райската книга. По-скоро ще увеличи светостта на твоя султан, Аллах да го пази.

— В такъв случай добрите ми дела са напразни?

— Напротив. Те са в прослава на Аллах и на султана.

— Но аз самата няма да намеря покой в рая?

На Абу Са’ад му се стори, че дочу тихо ридание изпод воала, но без да е видял лицето на жената, не бе в състояние да прецени колко дълбоко я бе наранил отговорът му.

Замълча.

— Благодаря, че ме прие — въздъхна Хурем.

Пажовете помогнаха на Аббас да се изправи.

Хурем се движеше бавно, раменете и бяха увиснали. Абу Са’ад чак я съжали. Но после си напомни, че в края на краищата тя е само жена и духът й не можеше да изпитва такава болка, както духът на един мъж.

70.

Керемиденият павилион Чинили беше построен от самия Фатих. Той лежеше върху стръмен склон, до който се стигаше през Портата на студения фонтан, обърнат с лице към Златния рог и дворците на венецианците и генуезците в Пера. Беше построен във формата на гръцки кръст и изцяло покрит с турски фаянс — блестящо убежище от изумрудени и тюркоазни керамични плочки с гравирани стихове от Корана, жълто арабско писмо на тъмносин фон.

Сюлейман почиваше върху диван, отрупан с възглавници, и смаяно наблюдаваше как Хурем разсеяно подръпва струните на виолата си. Какво й ставаше? Да не беше болна? Или искаше нещо?

Или може би държанието и бе просто част от плана й да провали опитите на Синан да проектира нов дворец за харема?

Тормозеше се така от два месеца. Тя вече се усмихваше много рядко. Изглеждаше погълната от някаква огромна мъка и търпението му вече се изчерпваше.

— Хурем, ела и седни до мен.

Хурем остави виолата и прекоси стаята, седна покорно на дивана. Отпусна глава върху рамото му.

— Какво не е наред, малка роксолана?

— Нищо, господарю. Ще ми мине.

— Последния път, когато те видях, ми каза, че си в цикъл. Преди това пък ми обясни, че страдаш от временна меланхолия. Не помня кога за последно те видях да се усмихваш.

— Прости ми, ако те обиждам, господарю. Може би трябва да ме отпратиш.

— Може би си права — изръмжа Сюлейман.

Султанът скочи от мястото си. Рязкото движение стресна двамата черни стражи на входа. Хурем придърпа колене към гърдите си, отбягвайки погледа му. Той сложи ръце на кръста си и заплашително рече.

— Трябва да ми кажеш какво не е наред!

— Не мога, господарю.

— Не можеш? Аз съм твой султан, твой господар. Забрави ли това?

— Как бих могла? Обичам те повече от собствения си живот.

— Тогава ми кажи защо си толкова унила. Не мога да търпя подобно потиснато настроение нито миг повече!

— О, господарю… — Хурем закри лице с длани.

— Спри с това хленчене най-после и ми кажи! — Той дръпна ръцете й, но видът на сгърченото й от болка лице го размекна. Седна до нея и обви ръцете й около шията си. — Кажи ми! Моля те!

— Господарю, страхувам се за душата си.

Това внезапно признание го извади от равновесие. За малко да се засмее от облекчение.

— Всички се страхуваме за душите си.

— Но ти можеш да намериш опрощение в добри дела, господарю.

— Не разбирам.

— Щом ти се страхуваш за душата си, господарю, защо мислиш, че аз не мога да се страхувам за моята?

Сюлейман я изгледа внимателно и разбра, че говори сериозно. Никога не се беше замислял за това и се изненада, че й е хрумнало. Та тя беше само жена, а жените — както твърдеше шейхюлисламът, — нямаха души като мъжете. Бяха като котките и кучетата. А въпреки че Хурем по необходимост бе приела исляма, той никога не бе си въобразявал, че го е направила с пламенна готовност.

— От какво се страхуваш, малка роксолана?

— Господарю, помолих шейхюлислама за аудиенция. Той ми каза, че независимо от даренията, които правя за изграждането на болници и джамии, това не кара Аллах да ме погледне с други очи. Ще бъда игнорирана, дори в рая.

— Не мога да си представя, че даже великият Аллах ще е в състояние напълно да те игнорира, малка роксолана.

Очите й се наляха с гневни сълзи.

— Не се подигравай с мен, господарю! В капан съм — в този свят и в онзи! Живея в смъртен ужас за моята душа! Какво да правя?

Настойчивостта й го порази. Тя наистина го мислеше!

— Не знаех, че разсъждаваш сериозно върху тези въпроси.

— Не е честно! Другите жени от харема са женени за паши и губернатори, притежават своя собственост, която да завещаят като вакъф — за някаква богоугодна цел, — и така си спечелват благоразположението на Аллах. А аз, любовницата на най-прославения мъж на земята и най-ревностния защитник на исляма, ще бъда под всички тях в рая!

Сюлейман нежно отметна кичур коса от лицето й.

— Какво точно ти каза Абу Са’ад?

— Каза ми, че никоя робиня не може да разчита на място в рая и че докато съм в това положение, няма да съм нищо повече от прашинка в небето. — Тя потърси погледа му и го задържа, сви юмруци и ги отпусна в скута си. — Толкова ми се иска да имам душа, господарю! Толкова искам да намеря спасение!

— Малка роксолана — измърмори той. — От днес нататък вече не си робиня. А Аллах и всички пророци ще се радват, че още една душа е намерила правия път.

На другия ден Абу Са’ад отново прие Хурем, за да я посъветва по духовни въпроси. Онова, което тя поиска от него, така го порази, че той дълго мълча. Накрая все пак й даде своята фетва, връчи й я искрено, както бе длъжен да направи според предписанията на исляма.

71.

Частните покои на султана, наречени селямлък, както и стаите за аудиенция, бяха отделени от харемлъка с една-единствена врата. Тя водеше от спалнята на Сюлейман към сводеста галерия и лабиринт от вътрешни дворове и общи спални, които някога бяха принадлежали на пажовете и евнусите от личната му свита.

В двореца това място бързо бе прекръстено на „Златния път“ и именно по него вървеше Аббас в този момент, забързан към покоите на великата кадъна Хурем. Странната му клатеща се походка го превръщаше в комична гледка, ръкавите и подгъвът на робата му метяха камъните под краката му, бузите му се издуваха от усилието да придвижва огромното си туловище с такава бързина. Спря, преди да започне да изкачва стълбите към стаите на кадъната, за да се подготви за новото физическо натоварване.

Когато най-сетне бе посрещнат от Хурем, се наложи още веднъж да се спре и да си поеме дъх, както и да попие лепкавата пот от челото си с копринена кърпа.

— Е? — запита Хурем. Беше се излегнала на дивана си.

— Господарят на живота изисква присъствието ти в спалнята му — отвърна Аббас.

— Не мога да дойда — каза Хурем толкова спокойно и естествено, че трябваше да минат няколко секунди, преди Аббас да осъзнае важността на тези нейни думи.

— Господарке?

— Кажи на Господаря на живота, че не съм в състояние да отида при него — повтори Хурем и Аббас я загледа втренчено, сигурен, че огромната власт, която Сюлейман й беше дал, я бе заслепила. Беше се страхувал от настъпването на този момент, тъй като съдбата му вече бе неделима от тази на Хурем. Високо простена.

Глупава малка негодница.

Сюлейман лежеше отпуснат върху дивана. Изглеждаше спокоен и само изпъкналите му очни ябълки и жестоко присвитите устни издаваха силния му гняв.

— Тя ми отказва? — изграчи той.

В този момент на Аббас му се прииска да е навсякъде другаде, но не и в тази стая. Едва дишаше. Чувстваше как по гърба му се стича хладна пот и си даваше сметка, че коленете му треперят. Копринените поли на робата му се движеха около краката му като развети от силен бриз. Устата му бе толкова пресъхнала, че трябваше да положи огромно усилие, за да проговори.

— Тя каза, господарю, че животът й е в твои ръце, но сега не може да дойде, без да рискува да обиди Аллах и неговите свещени закони.

Да, така беше казала, помисли си Аббас. Беше го произнесла с усмивка на пълен триумф.

— Осмелява се да ми изнася лекции върху шериата?

— Само повтарям думите й, господарю.

Сюлейман остана неподвижен толкова дълго, че когато най-сетне скочи, движението стресна Аббас. Сюлейман се хвърли върху леглото и в яростта си разкъса копринената завивка.

— Тя не може да ми се противопоставя!

— Казва, че не иска да те засяга, господарю — рече Аббас, давайки си сметка, че в момента се моли не само за живота на Хурем, но и за своя собствен. — Чула го била от устата на шейхюлислама. Той й казал, че сега, след като е свободна, вече не може да ти дава онова, което винаги ти е давала, докато е била робиня, без да прекърши волята Божия.

— Абу Са’ад ли и го е казал?

— Да, господарю — отвърна Аббас с доза задоволство. Нека за разнообразие този надут и самодоволен стар глупак усетеше пламъка на факлата върху себе си. Ако успееше да убеди Сюлейман да насочи вниманието си към фетвата му, щяха да са в безопасност. Султанът нямаше да се осмели да тръгне срещу шериата.

Сюлейман измъкна ятагана от ножницата до леглото. Рубините по дръжката проблясваха като горещи въглени. С изкривено от ярост лице Сюлейман погледна към ятагана, после към евнуха.

Аббас се замоли наум за своето спасение. Султанът щеше да го посече. Усети, че губи контрол над пикочния си мехур. Напоследък често му се случваше да се подмокря като някоя стара жена. Знаеше, че това е в резултат на кастрацията. Едно последно унижение в един живот, щедро изпъстрен с обида.

Сюлейман вдигна ятагана и удари с все сила по дюшека.

— Абу Са’ад — процеди през зъби той.

— Фетвата беше издадена от него — рече Аббас.

— В такъв случай трябва да се консултираме с шейхюлислама, тъй като познава мислите на Аллах много по-добре от мен.

Сюлейман изфуча от стаята. Аббас тихо отправи молитва към Пророка за навременната намеса и последва повелителя си.

Всеки друг би изпаднал в ужас, ако бъдеше вдигнат посред нощ от леглото, за да се изправи лице в лице с Господаря на живота, да срещне студените му горди очи и да понесе силата на неговия гняв. Но шейхюлисламът се страхуваше единствено от Аллах. Изпълни церемониалния поклон, който дължеше на Сюлейман в качеството му на султан, после спокойно срещна погледа му.

В залата за аудиенции присъстваха само трима души: Сюлейман, Аббас и Абу Са’ад. Стражите, които бяха довели шейхюлислама, чакаха с извадени ятагани от външната страна на вратата.

Сюлейман гледаше заплашително от трона си.

— Искам фетва — рече той.

Абу Са’ад се поклони, без да казва нищо.

— Отнася се до Хасеки Хурем — моята любима жена. Знаеш, че я освободих от семейството на моите роби, нали? Вече е свободна.

— Така е, както казваш — отвърна Абу Са’ад.

— Може ли тя като свободна жена да спи с мен, без това да противоречи на Божията воля?

Абу Са’ад бе подготвен да чуе този въпрос от устата на Сюлейман още от мига, в който Хурем го беше повдигнала. Отговорът си оставаше същият, дори и когато се отнасяше до султана.

— Дори и да си прекарал хиляди нощи с нея, докато е била робиня, сега, след като вече е свободна, подобно нещо ще бъде грях в очите на Аллах и би поставило душата й в смъртна опасност.

— Как може да се реши този проблем?

— Тя може да спи с теб, без да бъде опетнена, само ако е твоя жена.

Сюлейман впи пръст в страничните облегалки на трона си. Аббас си помисли, че султанът изглежда така, сякаш в устата му е попаднало нещо гадно и той се чуди дали да го изплюе или не.

Какво щеше да стане с тях сега? След като Хурем отказваше да споделя леглото на господаря си, а не бе възможно Сюлейман да се ожени за нея, положението изглеждаше безнадеждно. Хурем щеше да бъде изпратена в изгнание. А какво щеше да стане с него?

— Вървете си. И двамата — рече султанът.

Сюлейман дълго стоя сам в огромната зала. Високият купол на тавана, красивият фаянс по стените, наситените червени и сини цветове на копринените килими на пода, ромонът на мраморните фонтани, блясъкът на тюркоазите по кандилниците и лампите, самотата на разкошната зала — всички те сякаш му се подиграваха. Владетелят на владетелите бе отчаян като най-последния бедняк. Беше изправен пред прост избор — или трябваше да се ожени за нея, или да се откаже от нея. Нямаше друга алтернатива. В цялата империя нямаше човек, който да може да му помогне. Дори и Хурем.

Той седеше прегърбен на трона си и наблюдаваше как сенките бягат по стените, крият се в далечните ъгли на залата. Седя, докато зората не блесна в прозорците и млечнобялата светлина не се процеди през високите тавани. Но продължаваше да не помръдва.

Традиции, дълг, страх се бореха в него по време на дългото му бдение. Никога през целия си живот не се беше чувствал толкова безнадеждно сам.

72.

Четвъртият двор на Топкапъ сарай беше истинска миниатюрна гора от стари борове и вретеновидни кипариси, кацнала върху извивките на хълма Сераглио и заобиколена от древните крепостни стени на града. От едната страна се откриваше гледка към тренировъчните площадки за черит и рушащите се византийски манастири, служещи за конюшни, от другата — към блестящия син пролив, който турците наричаха Златен рог. Именно на това място идваше султанът, когато имаше нужда да се усамоти, моли и медитира.

Сюлейман вървеше с наведена глава и не обръщаше внимание на нищо друго, освен на обърканите си мисли.

Да се ожени за нея или да се откаже от нея.

Да се ожени за нея или да се откаже от нея…

Но как би могъл да се откаже от нея? Тя сякаш беше до него и в този момент, а сплетената й на плитки златисточервеникава коса се развяваше от вятъра, чуваше смеха й и докато си я представяше, почувства успокоението в нейната простичка мъдрост: „Ти си канунът, ти си законодателят. Ръцете ти са вързани не от историята, а от ограниченията, които сам си налагаш. Длъжен си да се подчиняваш единствено на шериата. Господарю мой, не бъди толкова сериозен! Наистина ли е толкова страшно да сториш по Закон онова, което вече си направил със сърцето си.“

— Има причина да постъпвам така — рече на глас той, сякаш разговаряше с нея. — Не мога лесно да скъсам с традициите. Традициите са тези, които ни свързват с предците и наследството ни.

— Наистина ли се страхуваш, че и мен може да ме застигне подобна съдба? — Той чу смеха на Хурем. — Нима някога някой от враговете ти ще има възможност да види стените на Стамбул? Кой е онзи, който да е способен да те победи в битка?

Сюлейман се заизкачва към най-високата точка на двора. Оттук можеше да погледне на юг през виолетовия здрач към островите на Мармара. Отвъд морето бяха неговите колонии Египет, Барбари и Алжир, от другата страна на Босфора зеленееха кипарисите на Чамлика, а зад тях се простираха Азия и керванските пътища, водещи на изток към Сирия, Азербайджан и Армения. Всички те бяха негови. Пристанището на север бе обрамчено от мачтите на закотвените галери на пирата Драгут, който бе завладял цялото Средиземно море и го бе превърнал в турско езеро, зад тях се простираха складовете и дворците на венецианците, генуезците и гърците. Всички тези велики републики му плащаха дан. Зад Галата Юклеси се ширеха Румелия, Босна, Влахия, Трансилвания — всичките феодални владения на османлиите.

— Виж! — чу отново гласа на Хурем. — Кой крал би могъл да те завладее и да ме принуди да му сервирам гола на масата? Империята ти се простира върху Европа, Азия и Африка. Дори великият римски император Карл не се осмелява да се изправи срещу теб. От кого се страхуваш? От Фредерик? Или шах Тамасп?

— Те са като прахта под краката ми — високо рече Сюлейман.

— Тогава от какво се страхуваш, господарю мой? Кой е този крал, дето те кара да трепериш от такъв страх, че да се откажеш от мен… от тази, която те обича толкова много?

Очите на Хурем се напълниха със сълзи. Образът й изникваше в представите му толкова истински, че Сюлейман посегна напред, за да я успокои. Но насреща му нямаше никой. Само вятърът и болката в собствения му мозък. Ако се откажеше от нея, само това щеше да му остане — вятър и болка. Отново щеше да е сам, единствено с ужасната отговорност да ръководи империята и с тежкия товар, налаган му от Аллах. Тя се беше превърнала във всичко за него: в негова съвест, спокойствие, съветник, адвокат и приятел. Тя беше везирът, който никога нямаше да има, защото един везир, обичан толкова силно, би го предал — така както бе сторил Ибрахим. Тя беше и неговият харем, хиляди жени в една — жена, която можеше да успокои не само тялото, но и духа му.

— Не мога да се откажа от нея — изрече на глас той и в този момент решението беше взето. Щеше да стори немислимото, защото единствената друга алтернатива беше непоносима.

Когато Аббас отново се изправи пред втората кадъна, той се беше подготвил за всякакви изненади, но не и за тази, която в действителност го очакваше.

С облекчение забеляза, че тази сутрин Хурем бе в много добро настроение и предпочиташе да не губи време с любезности.

— Как би приел идеята да се отървеш от всичките поверени ти момичета, Аббас? — попита го тя.

— Господарке?

— Султанът вече няма нужда от харема си. Момичетата ще бъдат омъжени за неговите спахии и министри. Трябва веднага да започнеш с приготовленията.

Аббас кимна, опитвайки се да прикрие удивлението си. Султан без харем! Как го беше постигнала?

— Високо ценя решението му.

— Не, цениш моето решение — изсмя се Хурем.

— Ще се заема веднага с това, както ми заповядваш, господарке.

— Не искаш ли да знаеш защо ще трябва да го направиш, Аббас?

— Не съм достоен да поставям под въпрос решенията на могъщия ни господар — отвърна Аббас, доволен, че е успял да потисне презрението в гласа си.

Но Хурем въпреки това го усети и доволно се засмя.

— Аббас, ти наистина си съкровище! Ще ти кажа, защото и без това съвсем скоро ще се разчуе. Господарят на живота вече няма нужда от своя харем, тъй като скоро ще си вземе царица!

Аббас примигна объркано.

— Царица ли, господарке?

— В момента стоиш лице в лице с бъдещата съпруга на султана на османлиите, Аббас. — Тя отново се изсмя. — Наистина ли не си изпълнен с благоговение пред великолепието на тази гледка?

— Така е, господарке — съгласи се той. Невъзможно, каза си наум.

По случай сватбата на Сюлейман и Хасеки Хурем — любимата жена на султана, Онази, която се смееше, както бе известна тя в двора — Стамбул стана свидетел на най-пищните пиршества в цялата си история. На бедните бяха раздадени хляб и маслини, а на средните класи — сирене, плодове и сладко от рози. Главните улици бяха украсени с гирлянди от цветя и знамена — червените флагове на Османската империя и зелените — на исляма.

Хората наблюдаваха внушителната процесия от сватбени дарове — стотици камили, натоварени с килими, мебели, златни и сребърни вази, както и още сто и шейсет евнуси, които щяха да бъдат предоставени на разположението на господарката Хурем. Ден и нощ на хиподрума се изявяваха борци, стрелци, жонгльори и акробати. По Атмегдан развеждаха диви животни — лъвове, пантери, леопарди, слонове, жирафи.

Друга процесия от десет бивола теглеше хляб с размерите на цяла стая, а градските майстори пекари късаха от него малки топли самунчета, поръсени със сусам и копър, и ги хвърляха на насъбралото се множество. Покрай арената се бяха струпали стотици хора, някои дори се катереха по дърветата, за да зърнат султана или да уловят някоя пара, плод или парче коприна, подхвърляни от робите на Сюлейман към присъстващите.

Междувременно в двореца се проведе скромна церемония, на която Хурем бе провъзгласена за царица. Присъстваха единствено тя, Сюлейман и Абу Са’ад. Сюлейман докосна покритата с воал ръка на Хурем и прошепна.

— Правя тази жена Хурем своя съпруга. Всичко, което й принадлежи, става нейна собственост.

Само един човек хвърляше сянката си върху церемонията. Тази сянка я преследваше през целия ден така, както я бе преследвала и през последните седемнайсет години — Мустафа.

Той вече беше двайсет и шест годишен и изчакваше своя звезден миг в Маниса. Беше популярен сред пашите и еничарите — този очакван от всички следващ султан. Да, тя беше царица, мислеше си Хурем. Сега вече не беше заплашвана от никакви други жени. Оставаше обаче един мъж, от когото трябваше да се страхува. Но скоро щеше да се справи и с това.

На високата платформа, издигната на хиподрума, седеше Сюлейман и наблюдаваше забавленията от лазурносиния си трон, заобиколен от своите синове. Зад него, обвита във фередже от виолетова коприна и плътен воал, Хурем също се наслаждаваше на гледката през една позлатена решетка.

Селим, седнал по турски върху мекия килим, неспокойно се въртеше в краката на баща си. Беше гладен. В двореца бе приготвена чудна трапеза: еленово месо, печени птици, имамбаялдъ, компот с истински лед, лимонов шербет.

Под тях на арената една лъвица с лениво движение на предните си лапи измъкваше вътрешностите от разпорения корем на глиган, докато партньорът й се прозяваше и апатично наблюдаваше действията й. Селим се хилеше, доволен от спектакъла, кикотеше се, докато глиганът квичеше и отчаяно риташе с крака. Бедното животно бе по гръб и се въртеше в прахта, оцветявайки я в червено. Лъвицата го заобикаляше, като внимаваше да стои настрани от бивните му, после отново и отново забиваше нокти в корема му.

Нещо накара Селим да се обърне назад. През решетката зад трона на Сюлейман го наблюдаваха чифт зелени очи, подобни на малки изумруди, проблясващи в тъмното. Майка му, помисли си той.

Бързо се извърна напред, но продължи да усеща погледа й върху себе си. Как бе накарала султана да се ожени за нея? Да имаш такава могъща майка, носеше едновременно успокоение и ужас. Щом беше способна да накара султана да се преклони пред волята й, значи бе способна на всичко.

Какво ли искаше от него, зачуди се. Какви бяха плановете й?

Лъвицата престана да си играе с жертвата си. Глиганът потръпваше, полегнал на една страна. Още беше жив, когато лъвицата се наведе, за да откъсне първата хапка месо. Обикновено подобни гледки изостряха апетита му. Но Селим установи, че вече не е гладен.

Обърна се още веднъж назад, но очите бяха изчезнали.