Харем

47.

Ески сарай, 1535

Една гедичлийка я преведе през покоите. Гюзюл се възхити, пряко волята си. Хурем разполагаше със собствена градина с мраморен фонтан и птичарник със славеи, канарчета и някакви непознати за нея птици — огромни създания с хищно извити клюнове и с пера, обагрени в червено, зелено и кралско синьо. Из безистените се мълвеше, че дори била получила легло от Амой, Китай, изработено от слонова кост, алое, сандалово дърво и огромни късове розов корал. Предполагаше се, че струва истинско състояние.

Хурем лежеше по корем върху една мраморна пейка, затопляна отдолу от огромните котли на двореца, а Муоми масажираше врата и раменете й. Частният й хамам, забеляза Гюзюл, беше голям, колкото приемната на Ибрахим.

Тя направи церемониален поклон и зачака, паднала на колене, Хурем да благоволи да забележи присъствието й.

Хурем отвори едното си око и на лицето й светна усмивка.

— А, Гюзюл.

— Ще ми окаже ли твоя светлост честта да разгледа незначителната ми стока?

Хурем отвърна с леко кимване. Гюзюл се наведе, развърза зелената копринена кърпа, която държеше в ръцете си, и разпръсна пред себе си панделките, дантелите и евтините украшения, подреждайки ги така, че да изтъкне предимствата им.

Муоми продължи да впива дългите си силни пръсти в раменете на господарката си. Хурем все така успяваше да поддържа слабо тялото си, забеляза Гюзюл. Приличаше на котка, спокойна и доволна, опъната върху любимия й диван. Очите й бяха мечтателно притворени, крайниците — отпуснати свободно. Човек не би допуснал, че е родила пет деца. Макар че не беше кърмила нито едно от тях и преставаше да им обръща внимание в мига, в който пъпната връв биваше прерязана. Отрочетата й трябваше да се грижат сами за себе си, ако искаха да оцелеят.

Влажните гъсти кичури червеникава коса залепваха за лицето й. Зелените очи сякаш я наблюдаваха иззад дълги стръкове суха трева, като очи на хищник, дебнещ плячката си. Гюзюл потръпна.

— Е, как е господарката ти? — неочаквано попита Хурем.

Гюзюл усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Господарката ми ли?

— Пролетната роза.

Изведнъж Гюзюл установи, че й е трудно да диша. Не смееше да срещне тези ужасни зелени очи. Заби поглед в пръснатите по килима джунджурии.

— Господарката греши.

— Господарката никога не греши — поправи я Хурем и се прозина. — Ти си човек на Гюлбехар. Идваш в Стамбул, за да предаваш нейните послания и да шпионираш из харема.

Гюзюл нищо не каза. Зачака.

— Не се страхувай. Това, което искам, е малко информация. Това е едничката ти стока, която може да предизвика интерес у мен.

Хурем бавно почеса прасеца на единия си крак с палеца на другия. Гюзюл забеляза как мускулите на бедрата й се стегнаха. Задните й части все още бяха малки и твърди. Като на момче, помисли си Гюзюл. Докато Гюлбехар дебелееше от тъпкане със сладкиши в Маниса, Хурем се ограничаваше и сякаш пиеше от някакъв таен фонтан на вечната младост. А може би всичко беше благодарение на отварите, които й приготвяше Муоми?

Вещица.

— Аз съм само вестоносец, господарке.

— Именно. Но се чудя кой е този, който те посреща тук. Кой е приятелят на Гюлбехар в двора?

Гюзюл мълчеше. Усети как коленете й треперят. Не можеше да ги спре. Тялото й я издаваше.

— Имаш основание да се страхуваш, Гюзюл. Вярно е, че служиш на жената, която може един ден да стане майката на следващия султан. Но това е въпрос на бъдеще, а утре може вече да не си жива. Днес аз съм тази, която шепне в ухото на султана, и ако искам, мога да му подхвърля, че една циганка е дошла в харема му и е нарекла любимата му кадъна „вещица“ в лицето и жестоко я е засегнала.

Гюзюл се подпря на ръката си, за да запази равновесие.

— Господарке…

— Ти избираш. Помисли си малко.

Хурем отново затвори очи и се отпусна под пръстите на Муоми. Гюзюл почувства, че ще припадне. Знаеше, че е участничка в опасна игра, но никога опасността не й беше изглеждала толкова реална. Сега можеше да се прости с живота си.

— Ибрахим… господарке — промълви накрая тя.

Очите на Хурем моментално се отвориха.

— Ибрахим — измърмори тя. Чертите на лицето й изглеждаха спокойни и отпочинали от масажа, но в очите й имаше хлад и празнота. — Не би трябвало да съм изненадана. Той прилича на ревнив любовник, не е ли така, Гюзюл?

Гласът на Гюзюл беше изчезнал.

— Изправена си пред избор, дъртачке. Не можеш да служиш на две господарки. И имаш само един живот. Животът е жесток, нали?

— Господарке, ще направя всичко…

— Още не знаеш каква сделка ще ти предложа, Гюзюл. Ей там, върху масата, съм оставила шишенце със запушалка. В него има малко течност. Искам да го скриеш в робата си и да го отнесеш в Маниса. После ще съм доволна, ако намериш начин да изсипеш съдържанието в питието на Мустафа. Мислиш ли, че можеш да направиш това, Гюзюл?

Старата жена силно простена.

— Труден избор, напълно те разбирам. Но преди да си се надигнала от мястото си, ще трябва да си взела решение. Ти или Мустафа. Кой от двама ви ще умре?

— Невъзможно е, господарке. Слугите опитват всяко нещо, което му се поднася…

— Може би си мислиш, че Ибрахим е в състояние да те спаси. Вярно е, че ушите му се радват на вниманието на султана. Но има други части от тялото, които са по-желани. И много по-убедителни. Е, какво решаваш, Гюзюл?

— Господарке, моля те. Всичко друго…

— Какво решаваш?

Тя наистина не се шегуваше, помисли си Гюзюл. Ако й откажеше, щеше да нареди да я убият, без да се замисли.

Аллах да й е на помощ!

— Ще направя, каквото мога — каза тя.

— Ако се провалиш, не очаквай разбиране или милост от мен.

— Но, господарке…

— Сделката е проста, Гюзюл. За провалите не се дава награда.

Гюзюл я погледна ужасена.

— Благодаря ти, че ми показа дрънкулките си — рече Хурем, — но си имам достатъчно.

Гюзюл събра бижутата с треперещи пръсти и ги уви в кърпата. Пропълзя до мраморната масичка и взе красивото шишенце от синьо-бял порцелан, сякаш беше нейната смъртна присъда. Което можеше да се окаже и вярно, помисли си Хурем. Жената изпълзя от стаята, изглеждаше много по-стара, отколкото на влизане.

Щом Гюзюл излезе, Хурем отново затвори очи и простена, когато Муоми заби кокалчетата на пръстите си в слабините й и натисна така, сякаш се опитваше да отдели ставите от бедрата й. Трябваше да си разчисти сметките с Ибрахим, помисли си Хурем. Беше неизбежно, макар да се бе опитала да го избегне. Ибрахим искаше да владее Сюлейман. Но султанът бе неин.

Диванът представляваше дълга правоъгълна стая с ниски миндери покрай стените. В дъното имаше решетъчен прозорец със завеса от черна тафта, спусната отпред. Царедворците го наричаха „опасния прозорец“, защото зад този прозорец Сюлейман можеше да се появи във всеки момент и да слуша дискусиите. Това означаваше, че когато в края на деня пашите отиваха да му докладват, те не можеха да скрият нищо от него, тъй като нямаха представа дали през този ден султанът бе стоял зад скрития прозорец.

Но днес Сюлейман беше там. Наблюдаваше, докато Ибрахим изслушваше внимателно оплакването на един арменски търговец от негов колега евреин. Способността на великия везир да прониква в детайла го поразяваше, както и неизчерпаемата му любов към манипулацията дори на най-малките инструменти на властта. След завръщането си от Виена Сюлейман за кратко се беше върнал към заседанията на Дивана, но скоро отново бе прехвърлил това досадно задължение на Ибрахим. Слава богу, че имаше мъже като него. По отношение на Ибрахим го изпълваше топла гордост, същия прилив на бащинска привързаност, която изпитваше към Мустафа.

Колко далеч бяха отишли газиите, мислеше си той, от времето, когато бяха воювали и препускали из широките степи на Анадола, понесли живота и културата си със своите черни шатри от кози кожи. Сега синовете на османлиите живееха в огромни палати и се молеха във величествената християнска катедрала Айя София, дело на византийския император Юстиниан. Сега той, Сюлейман, ръководеше обновяването на този велик град, издигнат на прага между Европа и Азия, и позволяваше на бивши християни да участват в управлението на империята, докато той работеше върху кануна, който щеше да постави началото на една велика мюсюлманска цивилизация.

Беше сигурен, че Бог очакваше от него да се нагърби с това дело. От петнайсет години беше султан, вече бе уморен. Уморен от безкрайните кампании, за които настояваха агите и еничарите му; уморен от мириса на кръв и купищата разлагащи се тела, изпълващи рововете на велики крепости, които щяха да паднат обратно в ръцете на неверниците още щом изтеглеше армиите си за през зимата.

Времето на разрушенията беше свършило. Нека Ибрахим ръководи империята. А той щеше да даде на газиите и техните християнски роби цивилизация, която щеше да процъфтява поне хиляда години напред. Щеше да построи наново този град в прослава на исляма, да даде на народа си канун, който да му гарантира мир и добро управление и да задържи тези неуморни номади у дома.

Сюлейман въздъхна. От сега нататък трябваше да строи, не да руши.

48.

Топкапъ сарай

Да вечеряш със Сюлейман в неговите лични покои, бе привилегия, която не се оказваше на никой друг, освен на него, Ибрахим, но великият везир вече не се радваше на това внимание така, както преди. Беше постоянен посетител в двореца на Сюлейман, но напоследък поканите за вечеря бяха все по-редки. Когато това се случваше, той установяваше, че султанът се е превърнал в уморителен събеседник, който се впускаше в безкрайни разговори по административни въпроси или разясняваше плановете, които бе разработил заедно с новия си архитект, Синан, за някой нов комплекс от джамии. На Ибрахим му се струваше, че приятелят му е забравил коя е живителната кръв на империята — на всяка една империя. Беше направил кардинална грешка — беше се уморил от завоевания.

След като вдигнаха чиниите, Ибрахим наля още кипърско вино в двата кристални бокала и зачете на глас историята на Александър. Изрецитира главите за похода до Персия, поражението на персийския император Дарий при Гавгамела и превземането на Вавилон.

По едно време спря, вдигна очи от книгата и ги впи в Сюлейман.

— И ние трябва да отидем там, господарю.

Сюлейман кимна. Същия ден в Дивана бяха научили, че персийският шах Тамасп си беше върнал Вавилон. Като защитник на вярата, Сюлейман не можеше да пренебрегне подобно предизвикателство към своята власт.

Шахът покровителстваше духовниците отстъпници, позволявайки им да разпространяват еретическата си доктрина в Месопотамия и дори в Азербайджан и Армения. Те бяха жестока язва, която трябваше да бъде изрязана от плътта на исляма. Осмеляваха се да обявяват своите имами — най-обикновени простосмъртни — за непогрешими, дори си позволяваха да правят интерпретации на Корана. Обиждаха султана така, както никой гяур — на който в крайна сметка би могло да му бъде простено заради невежеството — не би го сторил. Не биваше да бъдат оставяни да проповядват това зло в свят град като Багдад.

— Да, Ибрахим — съгласи се Сюлейман. — Повече не можем да се преструваме, че не забелязваме суфавидите.

— Защо си толкова сериозен, господарю мой?

Сюлейман въздъхна.

— Трябва ли винаги да се втурваме към портите, Ибрахим? Да отблъскваме една атака и веднага откъм някоя друга стена отново да се разнася звукът на бойните свирки?

— Винаги е било така. Ти си император. — Как така самият той разбираше този факт по-добре от Сюлейман, зачуди се Ибрахим.

— Една империя е нещо много повече от машина за водене на войни, Ибрахим, Трябва и да строим, да създаваме неща, които ще останат, след като прахта от армиите ни изчезне от хоризонта.

— Винаги ще има армии, господарю. — И слава богу, добави наум Ибрахим. Защото какво беше мъжът, ако нямаше седло под себе си и ноздрите му не усещаха миризмата на кожа и прах? Сюлейман ставаше все по-изнежен, все по-привързан към харема си.

Не, все по-привързан към Хурем.

— Уморен съм от всичко това, Ибрахим.

— Господарю, човек не може да е султан и в живота му да няма конфликти. Той трябва да подчини другите или сам да се подчини на тях. Няма друг начин.

— В такъв случай не сме по-различни от уличните кучета.

— Мохамед ни е подтикнал да вървим на джихад, господарю. Навсякъде носим зеления флаг на исляма със себе си.

За пръв път върху лицето на Сюлейман се появи усмивка.

— Мохамед! Какво те е грижа теб за исляма?

— Това е моята религия, господарю.

— Твоята религия е онази, която най-ти изнася. Не мислиш ли, че знам това, стари приятелю?

Религията е за лицемерите и суеверните стари жени, помисли си Ибрахим. Но щом султанът знаеше толкова много за него, защо тогава му се доверяваше до такава степен?

— Аз съм верен войник на исляма — рече на глас.

— Ти си добър войник и верен везир. Това ми е достатъчно.

— Подиграваш ми се, господарю.

— Ти се подиграваш с всички нас.

Не, помисли си Ибрахим. Със султана не се подиграваше. Обичаше Сюлейман като брат. Може би защото двамата бяха толкова различни. Обичаше го заради добротата и слабостта му. Може би го обичаше и защото Сюлейман се нуждаеше от него. Обичаше го, защото бе положил мечтите си в нозете му и султанът му бе позволил да ги изживее.

— След няколко дни двамата с теб ще яздим заедно под зеления флаг, господарю. Хладният вятър ще отвее всичките тези опасения.

— Не, Ибрахим, не и този път. Преди три години не исках да поема към Виена, но се оставих да ме убедят. Времето показа, че съм бил прав. В продължение на пет месеца трябваше да гледам как топовете ни затъват в калта под стените на крепост, чието име вече дори не мога да си спомня. Фредерик не се появи, нито пък Карл — така, както бях предвидил. Този път няма да се поддам на уговорките. Сам ще поведеш армиите ми към Персия.

Ибрахим се втренчи в пода, потънал в каменно мълчание.

— Толкова ужасен и непоносим ли е товарът, който прехвърлих на плещите ти, Ибрахим? Друг на твое място би заплакал от радост заради оказаната му чест.

— Мястото на султана е при армията му.

— Не ми изнасяй лекции на тема дълг! — изджавка Сюлейман, а после по-спокойно добави: — Можеш ли да смажеш шах Тамасп и да ме избавиш от този комар?

— Разбира се, господарю.

— Тогава го направи, Ибрахим. От сега нататък ти ще си бранителят на моите порти.

— Иска ми се да не взимаш окончателно решение, господарю.

— Вече съм решил.

Ибрахим дълго мълча. Време беше, реши накрая той. Трябваше да го каже.

— Господарю, има един въпрос, който силно ме тревожи.

— Говори свободно, Ибрахим.

— Днес при мен пристигна пратеник от Маниса. Направен е опит за покушение срещу сина ти Мустафа.

Сюлейман рязко си пое дъх. Устните му се свиха в мрачна линия.

— Кой ти донесе тази новина?

— Личните куриери на Гюлбехар, господарю. Няма грешка.

— Какво точно се е случило?

— Синът ти е седнал да вечеря с капитана на личната си стража. Капитанът пил малко вино и веднага му станало лошо. Час по-късно издъхнал в агония.

— А Мустафа?

— Той още не бил пил от своята чаша, когато това се случило, слава на Бога!

Сюлейман удари с юмрук по пода.

— Кой го е сторил?

— Няма доказателства — отвърна Ибрахим, но тонът му подсказваше, че знае нещо. Сюлейман долови това и рязко впи поглед в приятеля си.

— Кой, Ибрахим?

— Господарю, няма доказателства. Но трябва да имаме предвид тази вероятност.

Ибрахим не отвърна. Отбягна погледа на Сюлейман. Да видим дали беше толкова сляп, та да не вижда очевидното, помисли си Ибрахим.

Внезапно Сюлейман посегна и сграбчи приятеля си за китката. Ибрахим смръщи вежди. Беше забравил колко силен е султанът.

— Грешиш! — изсъска Сюлейман.

— Кой друг, господарю?

— Това е поредната фантазия на Гюлбехар! Донеси ми доказателство, Ибрахим. Донеси ми поне едно дребно доказателство!

— Господарю, дал си й прекалено много власт! Тя те командва денем и нощем! Колко често те виждам напоследък? Вече не ходим на лов, рядко се храним заедно, не ме викаш да ти посвиря! Тя е завладяла всяка минута от живота ти!

— Кой?

— Не. Страхувам се. Страхувам се от онова, което се случва с теб. Сюлейман, когото познавах навремето, нямаше да остави армията му да поеме на бой без него.

— Сюлейман от онези години беше просто едно момче, което правеше онова, което е правел и баща му. Сега вече съм голям и самостоятелен мъж.

Ибрахим знаеше, че и без това е отишъл прекалено далеч, но не можеше да се сдържи. Кръвта бучеше в ушите му.

— Тя желае смъртта на Мустафа, за да стане някой от нейните синове султан!

Сюлейман дълго гледа Ибрахим, преди да продума. Когато отвори уста, гласът му пресекваше. Сякаш една част от него си беше отишла от тази стая, беше се отчуждила от Ибрахим.

— Бил си мой приятел години наред, Ибрахим. Не ме карай да те намразя.

— Господарю…

— Сега си върви. Трябва да помисля.

Ибрахим се надигна и излезе от стаята. По дяволите онази малка вещица! Може би прекалено дълго се беше забавил с атаката срещу нея. Сега, след като Хафизе султан си беше отишла, кой можеше да спре Сюлейман и да го върне назад, ако застане на ръба?

Тимариотът беше чувал как го наричат. Човекът с каменното лице. Бе очаквал да изпита някакъв страх в негово присъствие. Но Рустем дефтердар нямаше вид на лош човек. Приличаше досущ на някой от стоте писари от двореца. Нищо в изражението му не подсказваше, че на този свят друго, освен пергамента пред него имаше значение. Когато тимариотът влезе в стаята, Рустем не повдигна очи. Продължи да гледа в документа, опънат на масата.

— Ти ли си Мухаммад Дюргюн?

— Аз съм — отвърна тимариотът.

— И си от Киркларели?

— Да.

Рустем продължаваше да не поглежда към него.

— Баща ти е взел участие в битката при Мохач и обсадата на Будапеща?

— Да. — Тимариотът се поколеба, не знаеше какво да каже. Какво щеше да стане, ако историите за дефтердаря се окажеха неверни? — Баща ми почина миналата година. От чума.

— Ако е така, значи по закон земите му преминават обратно във владение на султана. — Рустем дефтердар взе перото от масата и отбеляза нещо в документа пред себе си.

— Има ли нещо… — Тимариотът спря, чудейки се как да го каже. Беше яздил цели два дни, за да стигне дотук, воден от страха да не загуби земите, които Селим бе подарил на баща му след обсадата на Белград.

— Няма ли някакъв начин?…

Рустем дефтердар помълча малко, после каза.

— Името на баща ти не е ли Хаким Дюргюн?

— Да.

— Според моите списъци ти грешиш. Той още е жив. Всяка година трябва да плаща на държавната съкровищница по една аспра на овца. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, дефтердар.

— В такъв случай приключихме.

Тимариотът излезе от офиса на дефтердаря, поразен от простотата на онова, което последният току-що бе сторил. Канунът строго забраняваше едно феодално имение да се предава от баща на син. Но само след няколко думи, той бе станал собственик на бащините си земи — срещу определена цена, разбира се. Баща му беше плащал по една аспра за всеки две овце. За привилегията да задържи земята, Рустем бе удвоил данъка му. Можеше да си представи къде щяха да отидат излишните пари.

И все пак, заслужаваше си. Само му се щеше да бе видял какъв цвят са очите на човека, който никога не се усмихваше.

49.

Шестостенният павилион зад Портата на блаженството се извисяваше сред градините на селямлъка. Мраморът премрежваше погледа, оцветените прозорци бяха богато украсени със злато. Павилионът бе кацнал посред една горичка от черни кипариси, отвътре стените му бяха облицовани с фаянсови плочки в синьо и тюркоаз с тръстикови мотиви, омагьосана гора от подобни на пера листа, населена със страховити неземни същества с очи от рубини и късове бяла майолика. Дебели килими повтаряха шарките в рубинено и слонова кост. В кедровите пана над вратите бяха вплетени калиграфски надписи от по-ранна епоха в лазурносиньо и бяло. Подът беше толкова майсторски изработен, че изглеждаше като направен от един-единствен къс планински кристал. Беше като рай в рая, ослепително светилище от мрамор.

Сюлейман си почиваше върху бродиран със злато дюшек, а Хурем седеше в краката му и свиреше очарователно нежна мелодия на виолата си. Гласът й се издигаше и падаше в хармония с тоновете. Той лежеше на една страна и гледаше танцът на слънчевите лъчи, отразяващи се в разкошно инкрустирания фенер, висящ от купола над главата му; коралът и кристалите блестяха като скъпоценни камъни.

За пореден път искаха да го откъснат от щастието и тишината, за да го запратят в самотните планини на Азия.

Дълг, чуваше шепота на майка си. Но какъв беше дългът му сега?

Да хвърля още сурово месо на еничарите си, или да положи основите на бъдещето за своите синове? Да живее като баща си сред мириса на кръв, или да подсигури мира върху пергамент и камък?

Погледна навън през решетките на прозореца и гирляндите от орлови нокти, падащи на вълни от дървените рамки, към пътеката от цветни камъчета, извиваща се сред пъстрите сенки на чинарите. Защо трябваше да се откаже от всичко това, от часовете с Хурем, от шанса да бъде със синовете си Селим, Мехмед, Баязид и Джихангир? Толкова малко време прекарваше с момчетата. Почти не ги познаваше. А кой можеше да предскаже бъдещето? Един ден някой от тях можеше да стане шахзаде. Изглежда единственото, което имаше значение, бе шахзадето.

Още от мига, в който се беше възкачил на трона всички очи се бяха обърнали към Мустафа. От момента, в който човек станеше султан, хората се подготвяха за смъртта му.

Хурем свърши с песента и остави виолата настрана. Посегна и го погали по страната.

— Намръщен си. За какво си мислиш? — прошепна тя.

— За Мустафа — отвърна той.

Усмивката й трепна, сякаш вятърът бе докоснал пламък.

— Какво не е наред, господарю?

— Ибрахим ми съобщи тревожна новина, малка роксолана. Някой, се е опитал да отрови сина ми.

Той впи поглед в лицето й. Тя го гледаше с широко отворени очи.

— Добре ли е?

— Да, слава богу.

— Кой го е направил?

— Не знаем. — Той продължаваше да я гледа дебнейки за някакъв предателски знак. — Ибрахим обвинява теб.

Хурем се изправи с пребледняло лице.

— Господарю… но защо?

— Той мисли, че искаш някой от твоите синове да стане султан.

Очите й бавно обходиха лицето му, опитвайки се да отгатнат мислите му.

— Разбира се, че искам, господарю мой. Нима смяташ, че когато синът й стане султан, Гюлбехар ще бъде мила с мен? Мислиш ли, че ми се ще синовете ми да бъдат убити, както е според обичая? Разбира се, че не. Моля се на Бога да запази мен и децата ми. Но Ибрахим ме ласкае, като допуска, че разполагам с достатъчно власт тук, за да причиня зло на един велик принц, намиращ се на пет дни път разстояние от Стамбул. И че ще нараня Мустафа. Той е твой син, а аз не бих ти причинила подобна мъка. По-скоро бих умряла.

Сюлейман продължаваше да я гледа мълчаливо.

Хурем се приведе напред и измъкна церемониалния кинжал от ножницата на кръста му. Преди Сюлейман да е успял да реагира, тя го стисна в дясната си ръка и допря острието до лявата си китка. Рубините и сапфирите, вградени в дръжката, блестяха.

— Ако вярваш в тези злостни клевети, кажи ми да си прережа вените и аз ще го сторя начаса. Предпочитам да умра, отколкото да ме подозираш в такова нещо. Дори да храниш само зрънце подозрение, кажи ми и аз ще спестя усилието на твоя бостанджи.

Сюлейман я гледаше. С всяка фибра от тялото си му се искаше да й вярва. Искаше му се да й вярва.

Изведнъж Хурем натисна кинжала. Кръвта пръсна по бялата й риза и потече като червен поток по ръката й. Сюлейман скочи към нея, измъкна кинжала от пръстите й и го хвърли на пода.

— Хурем!

— Не — не искам да живея! Остави ме да свърша със себе си!

Той затисна раната с длан и съдра скъпия брокат, от който бе изработена робата му, за да я превърже. Хурем се дърпаше и плачеше истерично. Той я взе в прегръдките си и я залюля като дете, обзет от ужас, че би могъл да я загуби.

50.

Нощ.

Муоми внимателно развърза брокатената превръзка, която все още покриваше китката на Хурем, и огледа раната под трепкащата светлина на свещта. Хурем не откъсваше очи от прислужницата си. Лицето й блестеше от пот.

— Зле ли е? — прошепна тя.

— Острието е подминало основната вена, господарке — отвърна Муоми. — Ако беше резнала там, кървенето можеше да не спре. — Започна да налага раната с лапа от билки, после я превърза с чиста ленена кърпа. — Трябва да си го направила много внимателно.

— О, така беше — отвърна Хурем и отпаднало се усмихна. — Бях бърза. Но внимавах много. Много.

Когато въведоха кислар агаси в покоите й, Хурем се усмихваше. Аббас знаеше, че това можеше да е както добър, така и лош знак. Фактът, че се смееше, можеше да означава всичко. Представяше си, че в деня, в който наредеше да го екзекутират, тя щеше да е в отлично настроение.

Откакто Хафизе султан беше починала, Хурем бе заела мястото на валиде. Това означаваше, че Аббас вече не беше нищо друго, освен неин главен слуга, обект на хиляди капризи и твърде безпомощен. Нея я слушаше султанът, докато Аббас беше капитан на триста одалиски, непокорството, на които нарастваше с всеки изминал ден. Харем само на име. Някои от момичетата се бяха оплакали, че между краката им са се появили паяжини.

Той изпълни трите задължителни церемониални теманета и се остави на двамата си пажове да му помогнат да се изправи на крака. Хурем развеселена наблюдаваше сцената.

— Мой Аббас — измърмори тя.

— Твой слуга, Господарке на забулените глави.

Хурем освободи пажовете. Плисъкът на водата от златните чучури, изградени в четирите стени на стаята, щеше да попречи, ако някой се опиташе да подслуша разговора им. Аббас потръпна от ужас. Тайните на Хурем никога не му бяха харесвали.

— Доволен ли си от поста си, Аббас?

— Да, господарке.

— Трепериш. Има ли нещо, което да не е наред?

Тя си играеше с него. Зиади! Вещица!

— Просто съм смазан от твоята красота.

Хурем отметна глава назад и се изсмя с цяло гърло.

— Аббас, направо си жалък.

Какъв смисъл имаше да е нещо повече от жалък, помисли си Аббас, след като отдавна бе престанал да бъде мъж и по някаква необяснима и за него самия причина все още не му се умираше?

— Да, господарке.

— Подозираш, че дворцовият палач може да е застанал зад гърба ти, стиснал в ръце своята връв за удушаване.

Аббас почувства как по лицето му избива пот. Не смееше да се обърне назад, но дори само със своите думи тя го беше накарала да си представи как въжето се впива в плътта под гушата му и силните ръце на палача затягат примката…

— Бедничкият Аббас. Няма никакъв бостанджи. Виж сам.

Той продължи да гледа право напред.

— Хайде. Погледни.

Той се подчини. Стаята беше празна, а водата от фонтаните подигравателно бълбукаше. Аббас отново погледна Хурем. Мразеше я. Тя го убиваше бавно. Не желаеше той да има нито миг покой.

— Информацията, която ми даде за Гюзюл, е вярна. Поздравления.

— Господарке.

Тя се приведе напред, облегна брадичка на ръцете си и го огледа внимателно, сякаш го виждаше за пръв път.

— Тъй като Господарят на живота изглежда не използва много харема, ти си до голяма степен излишен, нали така, Аббас?

— Щом господарката казва — отвърна Аббас. Накъде биеше?

— От смъртта на Хафизе султан, Бог да я благослови и да я задържи вечно в рая, изглежда, че основната ти функция е тази на глава на моето домакинство. Нашите съдби са свързани.

— Това е голям късмет за мен.

Зелените очи го гледаха остро.

— Да, Аббас, но дали и аз съм извадила късмета да имам покорен слуга?

— Венец на покритите глави, живея, за да ти служа.

— Може би. — Тя дълго го оглежда и Аббас почувства как ужасът се настанява в гърдите му. — Помниш ли Джулия Гонзага?

Аббас леко се олюля на краката си.

— Може би става дума за някое от момичетата в харема?

— Може би. — Хурем отново се изсмя.

— А, сетих се. Онази, която не се хареса на Господаря на живота. Сега спи на дъното на Босфора.

— Спи в Пера, при гяурите.

Значи знаеше, помисли си. Можеше да се надява само на милостта й. Проклета малка вещица. Проклета, проклета!

— Защо го направи, Аббас?

Нима наистина мислеше, че ще й каже и ще и позволи да се присмива над единственото достойнство, което му беше останало?

— Тя ми плати.

— Пренебрегнал си заповедта на султана за пари?

Аббас събра куража си.

— Кой не би го сторил?

Хурем плесна развеселено с ръце.

— А, много повече ми харесва, когато си искрен с мен, Аббас. Ти си змия, която се преструва на овца. Чувствам се много по-добре, когато ми показваш ноктите си.

— Ще умра ли?

— Искаш ли да умреш, Аббас?

— Една част от мен го желае.

— Няма да се опитвам да те спра. Разбира се, ти знаеш какво е наказанието за неподчинение на султана. Ще те забодат на остро копие и ще те оставят да издъхнеш така на слънцето. Казват, че отнемало три дни, понякога и повече…

— Моля те, господарке…

— Не очаквам от теб да се молиш, Аббас. Не затова те повиках тук.

— Какво искаш?

— Твоето подчинение. Твоето подчинение до деня, в който умра.

Аббас гледаше втренчено в шарения килим в краката си.

— Аз и без това съм роб. Няма значение кой ми е господарят.

— В такъв случай ще ми намериш някой, който да ми донесе главата на Ибрахим?

От самата идея му спря дъхът.

— … Ибрахим?

— Мислиш, че ще те оставя да избегнеш смъртта ей така, без нищо ли, Аббас? Няма да разменя твоите три дни на агония просто за нищо, евнухо мой.

Аббас вдигна очи и срещна погледа й. О, как би искал да изтрие тази триумфална усмивка от лицето й! Как би искал да вземе един камшик и да нашиба тази малка зиади, докато не падне ридаеща на пода и не почне да лази в краката му. О, как би искал да я изнасили, да я държи безпомощна между бедрата си. Но всичко това беше извън неговата власт.

— Ще ти помогна — рече.

Аббас седеше на дюшека, който извади от нишата в стената, в скута му мъркаше бяла котка. Пръстите му нежно галеха козината й. Вярваше, че — както учеше Мохамед — котките имаха душа също като хората, затова галеше любимката си така, сякаш беше човек.

— Какво мога да направя, малка зиади? Тя изправи огледало пред лицето ми и аз не видях нищо в него. Тя ми показа слабостта ми. Някога си мислех, че имам кураж. Но едно е да имаш куража да си играеш със смъртта, а съвсем друго — да я приемеш. Дори след всичко, което ми причиниха, пак бих могъл да бъда истински мъж, стига да имах достатъчно смелост да сложа край на мъките си със собствения си кинжал. Но не мога, не мога. Какво друго ми остава?

Котката измърка нежно, гальовно, големите й зелени очи бавно примижаха в мрака.

— Щом иска да смаже Ибрахим, добре! Какво значение има за мен вече? Ще дам на Смеещата се нейния перфектен антипод — мъжът, който никога не се смее.

51.

Първата пролетна хубава вечер. Лежаха на дивана под светлината на свещите, а сърпът на луната висеше ниско над минаретата, изпълващи рамката на отворения прозорец.

— Остани завинаги тук — прошепна Хурем.

Сюлейман се усмихна.

— И какво ще стане с османлиите, ако го направя?

— Ако ще империята да се превърне на пух и прах. Не ме е грижа.

— Понякога… — Той не довърши изречението си. — Часовете никога не ни стигат, Хурем.

— Ще имаме ли такива това лято, господарю? Агата ще забие ли скоро големия военен барабан?

— Шахът на Персия стана прекалено нахален. Време е комарът да бъде смазан.

Хурем се нацупи. Понякога, помисли си той разнежено, тя беше досущ като малко дете. Той взе ръката й и огледа ленената превръзка около китката. Потръпна при спомена за неприятната случка.

— А ти? — прошепна тя.

Сюлейман се усмихна.

— Нима си струва да извървя всичкия път до Персия заради някакво досадно насекомо? Ще оставя това на Ибрахим.

Хурем обви ръце около шията му и се притисна към него. Султанът почувства влажните й сълзи върху кожата си.

— Наистина ли ще останеш този път?

— Достатъчно съм воювал, малка роксолана.

— Ами какво ще правим с Римския император, Карл?

— Папата призовава за съюз срещу нас. Иска Неапол и Венеция да се присъединят, за да защитят Средиземноморието. Ибрахим казва, че подобен съюз е неосъществим.

— Ибрахим… — подигравателно го изимитира тя.

— Доверявам се на преценката му.

— Дава ли ти някакви гаранции?

— Никой не може да гарантира каква ще е следващата стъпка на гяурите. Преди пет години собствените армии на Карл плячкосваха из Рим. Такива хора нямат чувство за чест. Кой може да предвиди какво ще направят подобни варвари?

Хурем отмести поглед встрани.

— Господарю, прости ми дързостта, че се намесвам, но снощи сънувах сън. Сънувах, че сключваш мирни договори с кралете на Неапол и Венеция. Ти им предложи санкции и договор. Беше преценил, че ако те се съгласят, ти ще си се подсигурил срещу Карл. Откажеха ли ти, това щеше да даде на твоите адмирали извинение да вилнеят покрай бреговете им цяло лято — така им каза ти. Мислиш ли, че сънят ми е добър?

Сюлейман я погледна, после отметна глава назад и избухна в смях. Подобен пресметлив ум у жена си беше чиста загуба! От нея би излязъл отличен везир. Не спираше да се изненадва от таланта й на политик. Но може би в крайна сметка умът й не бе напълно изхабен — не и докато Хурем споделяше мислите си само с него.

— Един ден ще те направя мой велик везир — пошегува се той.

— Един ден може би наистина ще трябва да го направиш — отвърна с усмивка тя. — Ще си взема Ибрахим за писар.

— Ибрахим по-скоро би умрял. — Сюлейман отново стана сериозен. — Не се подигравай с него. Без Ибрахим не бихме разполагали с това време заедно. Ибрахим ми помага да нося тежкия товар.

Хурем поглаждаше брадата му, а той наблюдаваше играта на мислите й, изписана върху лицето й. Тя прехапа долната си устна и започна да я дъвче — сигурен знак, че нещо се върти из главата й.

— Какво има, малка роксолана?

— Нищо.

— Кажи ми.

Тя го погледна право в очите.

— Ибрахим. Понякога… ами, понякога… не се ли притесняваш, че той може… да злоупотреби… с властта си?

— Ибрахим? Не, разбира се.

— Просто в харема винаги се носят какви ли не слухове. Понеже не знам каква е истината, не спирам да се притеснявам за теб.

Сюлейман разтревожено приседна.

— За какви слухове говориш?

Хурем се поколеба.

— Не искам да говоря против Ибрахим. Нямах подобно намерение… Не тая никаква злоба към него…

— Какви слухове?

— Че се подиграва с исляма и се събира с гяурите. Че когато посреща пратеници, нарича себе си султан.

Сюлейман дълго я гледа, поразен. После отметна глава назад и се изсмя.

— Женски фантазии!

Хурем наведе глава.

— Съжалявам. Не бива да повтарям историите, които чувам. Те почти винаги се оказват груби лъжи. Но до мен достигат толкова много неща, че когато не те видя, не знам на кое да вярвам.

— Ибрахим е безразсъден и обича да се хвали. Но никога не би ме предал.

— Прощаваш ли ми?

— Какво има да ти прощавам?

Хурем се усмихна като малко дете, на което са казали, че няма да бъде напляскано за извършената от него пакост. Тя бавно се изправи. Косата, ръцете и стъпалата й бяха боядисани с къна, очите й бяха плътно очертани с въглен. Неочаквано тя извърши трите церемониални поклона, очаквани от всяка една одалиска, доведена до леглото на султана за първи път. Сюлейман развеселено гледаше как разкопчава перлените копчета на копринената си риза. Зърната й бяха боядисани с хашиш. Това беше любим трик на момичетата от харема. Когато султанът засмучеше гърдите им, той щеше да погълне малко количество от дрогата, която по-късно щеше да засили оргазма му.

Гола до кръста, тя падна на колене и запълзя към дивана като обикновена слугиня. Бялата коприна на шалварите й беше прозрачна и през нея ясно прозираше закръглеността на бедрата и ханша й.

Дъхът му се спря в гърлото. Точно когато си мислеше, че знае всички нейни трикове, тя се обличаше или се държеше по най-неочакван начин. Изглежда разполагаше с безгранично въображение, винаги представяше някоя нова игра, за да го задържи запленен.

Тя беше неговият харем, помисли си Сюлейман. Равняваше се на хиляда жени.

Хурем стигна до основата на дивана и с традиционно смирение целуна краката на султана, после отново запълзя към него. Но тя добави нещо ново към ритуала и Сюлейман почувства как устните й се плъзгат към слабините му. Ахна, когато пръстите й разхлабиха колана на робата му, за да й дадат повече простор за действие.

Чернокожите глухонеми, застанали на стража пред вратите, не можеха да чуят стоновете му. Един паун, шумолящ в лалетата под прозореца, вдигна стреснато глава, после продължи да си кълве нещо. Въздишките на султана се смесиха с ромона на водата във фонтаните, а луната се спусна под клоните на чинарите. Пламъкът на свещите потрепна и загасна.

Градът приличаше на огромна цветна мозайка под дългите игли на минаретата и блестящите куполи на джамиите. Канунът на Мехмед Фатих повеляваше всички къщи да бъдат боядисани в съответствие с религията на техните обитатели. Там, където живееха арменци, постройките бяха сиви, гетата в жълто бяха на евреите, тъмносивото бе цветът на гръцкия квартал. Турските къщи бяха боядисани в жълто или червено, въпреки че хората от двореца бяха задължени да боядисват своите домове в черно.

Това правеше по-лесно намирането на къщата на дефтердаря. Аббас премина през пълните с народ улички на Стамбул. Анонимността му беше гарантирана от черното фередже, с което се беше забулил. Къщата на Рустем бе изненадващо голяма, иззидана от червен камък, със собствен заден двор. Един паж въведе евнуха вътре. Рустем седеше в един павилион в дъното на двора. Наблизо ромолеше мраморен фонтан.

Дефтердарят направи кратко темане и покани Аббас да седне срещу него върху тъмночервения дамаски килим. Чернокож паж им поднесе шербет и постави сребърна табличка със сладкиши помежду им.

— По каква причина ми е оказана честта да бъда посетен от кислар агаси? — попита Рустем.

— Идвам по заръка на господарката Хурем.

Аббас забеляза, че по лицето на домакина му не се появи дори искрица интерес. Този човек наистина имаше лице на статуя.

— Е? — подкани го Рустем накрая.

— Изглежда, че имате един общ интерес.

— Какъв може да е той?

— Вие самите.

А, ето я и реакцията, помисли със задоволство Аббас. Не беше кой знае какво, просто леко трепване на мускулите на едната му страна, придружено с вдигане на очи за миг. Но достатъчно.

— Сигурен съм, че имаш намерение да ми обясниш, Аббас.

Аббас знаеше за корумпираността на Рустем, но беше запазил мълчание. Веднъж попаднал в харема, той бързо бе научил, че такава ценна разменна монета като информацията не бива да се пилее с лека ръка.

Тя можеше да се използва във всеки един миг, за да се вдигне залогът, надвиснал над нечия глава. Като залога, който му бе определила Хурем.

В качеството си на дефтердар, Рустем отговаряше за събирането на данъците от тимариотите, феодалите воини, на които султанът бе раздал малки имения като благодарност за вярна служба. После спахиите събираха в натура данъците от местните селяни, преобръщаха ги в пари, удържаха си една част заради направените разходи, после представяха баланса на правителството.

Но земята си оставаше собственост на султана и след смъртта на някой спахия тя трябваше да бъде върната обратно на държавата. Това бе един от основните принципи на османската система. Единствен султанът можеше да наследява земи и богатства.

Аббас се приведе напред.

— Венецът на забулените глави ме помоли да ти кажа името на един човек: Хаким Дюргюн. Изглежда, че миналата година е починал от чума. Но продължава да обработва своя тимар до Адрианопол. Забележително трудолюбив дух, не мислиш ли, Рустем?

— Наистина забележително. Ще проверя тази работа.

— Има и други истории. Има един тимариот от Румелия, който е умрял преди четири години. Долу-горе по същото време, когато ти си станал ковчежник. Оттогава насам той е започнал да взема по осем аспри на овца от своите селяни. Но ти не си направил нищо по въпроса и с този мъртвец. Дали защото се страхуваш от духове, или защото самият ти получаваш по две аспри на всяка овца?

Рустем не направи опит да отрече, но Аббас и не беше очаквал. Подобно нещо не бе в природата на дефтердаря.

— Откъде имаш информация за всичко това?

— Там, където има дори един чернокож евнух, аз имам свое ухо, Рустем. Имам още много истории за разказване.

— Разбирам. — Рустем си избра един сладкиш и бавно го задъвка. — Какво искаш? Пари?

— Не съм дошъл тук по своя инициатива. Господарката Хурем ме праща.

— Тя няма нужда от пари.

— Разбира се.

— В такъв случай ще ми иска услуга?

— Много повече от това, Рустем, много повече.

— Казвай.

— Тя иска съюз.

За пръв път от началото на разговора им Рустем вдигна очи и погледна директно Аббас. Бяха сиви, забеляза евнухът. Ноемврийски очи. Не бяха студени. Просто сиви и празни.

— Ще бъде интересна сделка. Тя не знае ли, че Ибрахим е мой патрон?

— Разбира се, че знае. Не мислиш, че бих държал подобно нещо в тайна от нея, нали?

— Мисля, че би й казал точно толкова, колкото трябва да й се каже, но не повече.

Аббас не обърна внимание на хапливата забележка.

— Разбрах, че ще придружаваш везира по време на похода на изток.

— И какъв интерес може да има втората кадъна към една военна кампания срещу Персия?

— Никакъв. Единственият й интерес е към Ибрахим.

Рустем свъси вежди, сякаш размишляваше върху сложна математическа задача.

— Той е най-могъщият човек в империята. Като изключим султана, разбира се.

— И в това е най-голямата му слабост. Ако започне да вярва прекалено в своята власт, един ден може да осъмне без глава на раменете си. Хвалбите и перченето му вече са повод за скандал както в двора, така и из базарите.

— Това е очевидно. Но какво очаква от мен господарката Хурем?

— Иска доказателства за това, че е предател.

— Ибрахим упражнява властта, която му е дадена от самия султан. Това едва ли може да се нарече предателство.

— Упражнява я прекалено свободно.

— А ако не намеря начин? — Рустем си избра още един сладкиш.

— В такъв случай някоя вечер, когато султанът се намира между бедрата на Хурем, тя ще му прошепне в ухото как злоупотребяваш с данъците от тимариотите и си играеш с феодалните владения.

Аббас внимателно наблюдаваше лицето на мъжа отсреща, но по него нямаше страх, просто мрачно признание за претърпяно поражение — все едно бе загубил на шах. Рустем познаваше математиката на властта. Хурем имаше власт над него, така че той трябваше да се подчини.

— И на каква награда мога да се надявам, в случай че се окажа достатъчно могъщ съюзник?

Аббас се изненада от въпроса.

— Животът ти.

— Искам повече от това, Аббас. Кажи й, че мога да бъда неоценим слуга. Но искам много повече в замяна.

— Ще й предам — отвърна Аббас.

По-късно, докато вървеше по обратния път към двореца, Аббас подмина труп на кон, оставен да умре в една канавка. Кучетата го бяха наръфали и вътрешностите му бяха измъкнати навън през една дупка в корема. На Аббас му се стори, че вонята, която се разнасяше от мъртвото животно, бе по-приятна както от всичките парфюми на Хурем, така и от миризмата на Ибрахимовия дефтердар.

52.

Галата

Галата лежеше срещу хълма Сераглио, на другия бряг на Златния рог. Над квартала високо в небето се очертаваше кръгла кула, построена от генуезки майстори — най-високата точка в укреплението на града. Основата на хълма бе изпъстрена от малки къщички и дюкянчета, а до пристанището се намираха домовете на еврейските и генуезките пълномощни агенти. Тук имаше бербери от Африка и араби от Червено море, складовете им преливаха от стока — вносни подправки, слонова кост, коприна, стъкло и перли. В някои от малките дюкяни дори се сервираше вино и арак — прозрачно неподсладено анасоново алкохолно питие. Миризмата на риба и сол откъм Босфора надвиваше вонята на мухъл, носеща се из целия град. Дворците на Пера гледаха към града от високите части на хълма — сякаш богатите чуждестранни търговци желаеха да се издигнат над вулгарната търговска тълпа, от която всички те зависеха.

Лудовичи държеше къща в квартала, но никой не живееше в нея. Целта й беше да служи като неутрален терен, където да получава информация и да дава бакшиши на дворцовите служители. Неспирните посещения на паши от правителството в разкошния му дворец щяха да събудят подозрение и да предизвикат разследване.

Къщата бе боядисана в жълто, цветът на евреите. Вътре беше оскъдно обзаведена с ниска маса от кедрово дърво, по пода бяха пръснати възглавници и килимчета; богатата персийска коприна до известна степен прикриваше скромността на интериора.

Аббас седеше до масата със скръстени по турски крака. Четирима пажа бяха необходими, за да му помогнат да отпусне огромното си туловище на пода. Сега седеше мълчаливо, а вниманието му бе насочено към сладкишите в сребърната чиния пред него. Когато изяде и последния, той изискано потопи пръст в сребърната купичка с ароматизирана вода, поднесена му от един от слугите на Лудовичи.

Идваше тук веднъж месечно, скрит под тежкото черно фередже, за да се срещне с приятеля си. За Лудовичи Аббас се беше превърнал в безценен източник на информация от вътрешния свят на Топкапъ — винаги готов да съобщи нещо на някого или да предаде бакшиш. В началото Лудовичи се беше опитал да му говори като на приятел, но онзи Аббас, когото бе познавал, го нямаше. Беше се затворил в себе си, прекалено засрамен или прекалено огорчен, за да говори за миналото. Изглежда не извличаше и никакво удоволствие от своите посещения — и Лудовичи се чудеше защо изобщо идва. Може би защото той бе единствената му връзка с Джулия.

— Как е Джулия? — попита Аббас, както винаги.

— Тя е добре, Аббас, добре е.

Аббас кимна и за миг върху лицето му се изписа отчаян укор. Той никога не питаше каква точно е връзката между нея и Лудовичи.

— Как върви бизнесът?

— Добре, благодарение на твоята помощ.

Аббас сви рамене. Разговорите за търговия го отегчаваха.

— Не може да остане още дълго в Стамбул — рязко рече той.

— Аббас?

— Трябва да я махнеш от града. Тук вече не е безопасно за нея. Дори и в Комунита Магнифика.

— Какво се е случило?

— Просто политика, Лудовичи. Повярвай ми, знам колко голяма е опасността.

Лудовичи поклати глава, за да печели време. Не можеше да направи това.

— Няма да е лесно. Къде би могла да отиде?

— Няма значение. Моля те, Лудовичи. Направих всичко, каквото можах, за да я предпазя. Ако искаш да й помогнеш — ако искаш да помогнеш на мен, — изведи я от Стамбул възможно най-бързо.

— Ще направя каквото мога.

Аббас се приведе напред, сграбчи китката му в юмрука си.

— Не, Лудовичи, ти трябва незабавно да я изведеш от тук!

— Добре — отвърна Лудовичи.

Аббас доволно кимна.

— Добре — каза той. — А сега нека да се занимаем с бизнеса.

Хиподрумът

Сюлейман беше яхнал един чисто бял кападокийски кон и оглеждаше армията, която минаваше през Атмегдан, за да поеме към бреговете на Юскудар. Той знаеше, че зад него, върху решетъчната платформа стоеше със спуснат воал Хурем и също наблюдаваше. Присъствието й му помагаше да се справя с все още глождещите го съмнения относно правилността на решението му да остане.

Хиподрумът се тресеше от шума на тежко натоварените с провизии каруци и на обсадните машини, от чаткането на подкови откъм кавалерийските ескадрони и тропота на обувките с метални шипове на еничарите, от тимбалите, флейтите и барабаните.

„Трябваше да съм начело“, мислеше си Сюлейман. Там бе истинското му място. В края на краищата това бе неговият дълг!

Забеляза развятото бяло наметало насред прахта. Ибрахим препускаше към него. Мрачното изражение върху лицето на великия везир не помогна на Сюлейман да се пребори с чувството си за вина.

— Благослови ни, господарю. Бихме искали да си с нас!

— Трябва да победите Багдад — извика Сюлейман в отговор.

— Ще смажа шаха, както ми нареди! — Ибрахим дръпна юздите на коня си и застана до Сюлейман, за да огледа процесията.

Първо вървяха азабите, нередовната пехота, престъпници и главорези, които бяха дошли, за да се бият за плячка или да умрат и да отидат право в рая. Нямаше какво да губят и щяха да бъдат начело във всяка една битка. Ибрахим ги наричаше „пълнеж за крепостните ровове“.

Редовната кавалерия — спахиите към Портата — подмина шумно. Конете им бяха покрити с чулове от злато и сребро, седлата им бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, конусообразните им шлемове и ризниците им блестяха на слънцето. Сами по себе си спахиите бяха истински спектакъл със своите роби от пурпурни, кралскосини и яркочервени коприни, сатен и кадифе, бродирани със злато според техния ранг. Всеки ездач носеше по два колчана — за стрелите и лъка, а в дясната си ръка държеше копие. От седлата висяха ятагани, обсипани със скъпоценни камъни, и стоманени тояги.

Над главите им плющеше яркочервеното им знаме.

Следваха ги еничарите. Огромните китки пера от райска птица се вееха на вятъра като подвижна гора, тъмносините им надиплени мантии се поклащаха в такт с всяко тяхно движение, през раменете им висяха преметнати мускети. Всички носеха издължени дервишки шапки в чест на Хаджи Бекташ, техният основател, и всеки легион вървеше със своята почетна емблема — огромен меден казан. Над тях се вееше бял флаг, украсен с огнения меч на Мохамед и бродиран със златен текст от Корана.

Начело беше агата им със своя отличителен знак — копие с три конски опашки.

Всяко едно от мустакатите лица бе с европейски черти. Това бе силата на Османската империя, помисли си Сюлейман. Най-плашещото й оръжие — елитните еничарски корпуси, черпещи своята свежа кръв от християнските среди. Както повеляваше ислямът.

После идваха дервишите, голи, с изключение на зелените престилки, обримчени с мъниста от слонова кост, и високи шапки от кафява камилска вълна, припяващи строфи от Корана или изпълняващи своята церемониална музика на флейти и рогове.

Наоколо препускаха свободни ездачи, дългите им коси под шапките от леопардова кожа се вееха зад тях, раменете им бяха покрити с дълги наметки от лъвска или меча кожа, а конете им — украсени с кожи и пера. Това бяха съгледвачите, религиозните фанатици, способни на такива самоубийствени набези, които никой друг не би се осмелил да предприеме.

Накрая идваше редът на членовете на Дивана, съдиите с техните зелени тюрбани и поръбени със скъпи кожи роби, везирите с техните обсипани със скъпоценни камъни коне. Покрай тях вървяха камили, носещи на гърбовете си Корана и свещен къс от светия камък Кааба, скрит под лъскавите зелени гънки на флага на исляма. Върху флага се поклащаше и подрънкваше миниатюрен Коран от бронз.

Най-отзад вървяха тежки каруци, натоварени с жито, камилите се превиваха под тежестта на барута и оловото.

„Трябваше да вървя начело“, за пореден път си помисли Сюлейман. Това не беше редно. Трябваше да е с тях.

— Ще ти донеса главата на шаха! — извика Ибрахим.

Сюлейман внезапно потръпна. Какво му беше казала Хурем? „Не се ли страхуваш, че може да злоупотреби с властта, която си му дал?“

Хвана юздите на Ибрахимовия кон и го придърпа към себе си.

— Трябва да си върнем Багдад — каза той. — Като Защитник на вярата аз съм се заклел да я защитавам.

— Доверил си се на мен, господарю. Ще направя всичко по силите си, за да ти служа.

Очите на Сюлейман се спряха на Ибрахим. Да, беше му се доверил. Дано не се окажеше, че му е вярвал прекалено много.

Пера

Джулия седеше на терасата и се припичаше на слънце. Лудовичи се спря на мраморните стъпала към градината и се загледа в нея. Беше красива, каза си, болезнено красива. Да можеше да я накара да изпита към него онова, което някога трябва да беше изпитвала към Аббас! Сега беше негова, но принудително. Всъщност тя бе затворничка. Не можеше да избяга от него, защото се страхуваше за живота си. Върнеше ли се във Венеция, баща й щеше да я обезнаследи заради миналото й на конкубина, а старият Серена, нейният съпруг, най-вероятно щеше да я изпрати в манастир. Нямаше да я смятат за нещо повече от най-обикновена проститутка. Християнското им милосърдие не беше по-добро от фанатизма на мюсюлманите, които те така силно мразеха. За една жена честта бе всичко.

Тя вдигна очи и забеляза погледа на Лудовичи. Беше облечен в кафтан в ръждив цвят и когато ходеше, копринената материя приятно шумолеше. Харесваше му да играе ролята на ренегат сред останалите жители на Комунита. Османлийските дрехи и обичаи, които бе възприел, подчертаваха презрението му към Венеция.

— Приятно е на слънце — каза той.

Тя отново вдигна очи от книгата, която четеше, но не се усмихна. Толкова е далечна, помисли си той. Ангел, изваян от лед. Знаеше, че е способна на огромна страст, но тази страст оставаше скрита от него.

Онази сутрин собственоръчно я беше измъкнал от Босфора. Споменът още го преследваше. Беше полугола и той ахна, когато я видя. Но когато посегна да я издърпа, забеляза, че е посиняла от студ и от задушаване. Първото му усещане от допира до нея бе хлад. Подобна на мраморна статуя: красива, студена, безжизнена.

Седмици след това дълго боледува. По-късно, когато бе достатъчно добре, той й разкри истината, че я бе спасил Аббас. Тя може би и без това го подозираше, защото прие новината спокойно, поне външно. Но потъна в депресия, която продължи с месеци. Обличаше се и се държеше като вдовица. И Лудовичи разбра: тя още го обичаше. Макар той все едно да беше мъртъв за нея.

Какво щеше да прави? От тазсутрешната си среща с Аббас не мислеше за нищо друго и изведнъж му хрумна, че той също се бе държал на дистанция от нея. За него тя бе като ангел, който несъзнателно бе затворил сред градините на своя дворец. Идол, прекалено свят, за да бъде докоснат. Знаеше колко много я беше обичал Аббас. Да му я отнеме, щеше да е равносилно на предателство.

Но Аббас искаше от него да я отпрати. Или трябваше да го стори, или да признае, че я иска за себе си. Аббас вече не можеше да я има. Лудовичи се отвращаваше от жестокостта, с която се бяха отнесли към някогашния му приятел, но не можеше да отрича очевидното. Той седна.

— Трябва да поговорим.

Джулия остави книгата настрана и го погледна с леденосините си очи. Някога Аббас я беше описал като видение, спомни си Лудовичи. Да, тя сякаш не беше от този свят.

— Джулия, живееш под моята закрила повече от две години.

— Знаеш, че до края на живота си ще съм ти благодарна за това, което направи за мен — отвърна тя.

— Щастлива ли си тук?

— Не, Лудовичи. Не съм.

— Защо?

Въпросът, изглежда, я изненада.

— Самотна съм.

Лудовичи разпери ръце.

— Какво мога да направя? Ако си тръгнеш, ще бъдеш в опасност. А във Венеция… — Той безпомощно сви рамене.

Тя нищо не каза. Без мъж покровител беше загубена.

Какво можеше да се направи, питаше се Лудовичи. Тя беше омъжена. Серена все още беше жив. Не можеше да я изпрати обратно при него. Тук пък трябваше да пази присъствието й в дълбока тайна. Corpo di Dio! Какви ги мислеше! Та той я искаше! По дяволите Аббас! Чувството му за вина нямаше да върне мъжествеността на стария му приятел!

Тя изглежда четеше мислите му.

— Кажи ми — попита тя неочаквано, — виждаш ли го понякога?

— Да. От време на време.

— Пита ли за мен?

— Не — излъга Лудовичи.

Очите й се насълзиха.

— Бедният Аббас — прошепна тя.

Той се пресегна и хвана ръката й. Беше топла.

— Ще се опитам да ти помогна да разпръснеш самотата — каза той. Не, Аббас, няма да я отпрати. Ще остане тук. С него.

53.

Вратата беше леко открехната и трепкащата жълтеникава светлина на свещта танцуваше в тъмния коридор. Лудовичи поспря за малко, ушите му заглъхваха от ударите на сърцето му. Устата му беше пресъхнала.

Бутна вратата. Джулия седеше пред тоалетката и решеше косата си. Копринената й нощница сияеше в тъмнината при всяко нейно движение. Тя забеляза отражението му в огледалото и замръзна от изненада.

Лудовичи също видя собствения си образ, златистата си брада, решителния, но разфокусиран поглед на очите си.

Джулия остави четката.

— Лудовичи?

Той застана зад нея, отпусна длани върху раменете й и срещна погледа й в огледалото. Не изглеждаше уплашена, нито дори изненадана.

— Стани и се обърни към мен — прошепна дрезгаво той.

Проследи с ръце извивката на раменете й. Не, не бяха от мрамор, помисли си той. Бяха меки, закръглени и топли. Беше наистина самотна. Нощницата следваше контурите на тялото й и прилепваше към тях. Гърдите й бяха твърди. Между тях висеше малко златно кръстче.

Достатъчно се е правил на лоялен джентълмен християнин, каза си Лудовичи.

Пръстите му се впиха в предницата на нощницата й и я разкъсаха по цялата й дължина, смъкнаха я от раменете й.

— Съвършена си — прошепна той.

Целуна шията, раменете, гърдите й. Зърна отражението й в огледалото. Джулия не помръдна. Взе я на ръце и я положи на края на леглото. Дълго беше очаквал този момент.

Тя го наблюдаваше, докато той се събличаше. Продължаваше да не помръдва и да не продумва.

Той се надвеси над нея, стенещ от нарастващата болка в слабините си. Целуна отново нежната извивка на шията й, вдъхна жадно аромата на косата й и после я облада. Джулия лежеше неподвижна под него и го наблюдаваше.

Лудовичи се отпусна отгоре й, неспособен да срещне погледа й. Беше посегнал да вземе наградата си, но тя бе изчезнала. Беше вкусил от перфектността, но вкусът в устата му бе горчив. Разочарование.

Азербайджан

Рустем вече беше пресметнал, че ако не се обвържеше прибързано, можеше да извлече полза от разкритията на кислар агаси, независимо на коя страна щеше да се претърколи хвърленият зар. Явно бе, че предстои конфронтация между Хурем и Дивана. Въпрос на политика бе да не те открият в нито един от двата лагера по време на конфликта. Или още по-добре — да бъдеш и в двата.

Следователно щеше да окуражи амбициите на Ибрахим. Успееше ли великият везир, тогава Рустем щеше да е на негова страна. Провалеше ли се, щеше да си поиска наградата от Хурем.

Дълъг поход през самотните степи на Анадола. Огромната армия се придвижваше по платото, оставяйки след себе си прашен облак, който бавно се издигаше нагоре. Чакалите се стряскаха в съня си; селяните, извели на паша ангорските си кози и блеещите овце с плоски муцуни, стояха сред полето и гледаха втрещено.

Дългата колона напредваше сред това диво място. Съгледвачите преброждаха предварително района, камилските кервани и тежките оръдия трополяха по изровените прашни пътища, колоната се простираше чак до хоризонта. Докато си проправяха път на изток, лятото отлетя. Най-сетне стигнаха до подножието на огромните планини на Азия и зърнаха собствените си брадати и прашни отражения в студените неподвижни води на езерото Ван.

Продължиха през планините, спряха пред облицованите със син фаянс куполи на Табриз. Ибрахим бързаше да се срещне с шах Тамасп, но той отказваше да се бие, нямаше желание да поеме риска да изпрати кавалерията си срещу еничарската артилерия и вместо това се измъкна в планините край Султания.

Войниците чувстваха първите хладни тръпки при настъпването на есента, потръпваха и вдигаха уплашени погледи към небето.

Ибрахимовият личен пряпорец, копие с шест конски опашки — само султанът имаше повече, — стърчеше, забит в твърдата черна земя. Шатрата плющеше и се издуваше на вятъра. Платото бе заобиколено от планини с остри като бръснач склонове, сиви, мрачно — злокобни на фона на покритото с облаци небе.

Ибрахим седеше умислен върху подвижния трон, украсен със слонова кост, абанос и седеф. В шатрата бяха запалени медни мангали, за да прогонват студа. И това беше през лятото!

Рустем потръпна при мисълта как щеше да бъде, ако се наложеше да прекарат тук една цяла зима. Дефтердарят се наведе и докосна чело до дебелия килим на пода.

— Рустем! Не трябваше ли да охраняваш кервана и коприните?

Рустем не пропусна да долови твърдата нотка в гласа на Ибрахим.

Покровителят му бе в опасно настроение. Неприятностите от последните няколко седмици бяха почнали да си казват думата. Бързата решителна победа, която бе предвкусвал, не беше дошла.

— Мислех, че мога да ти бъда от полза, господарю.

— С какво? Да ми помогнеш да си преброя парите ли? Мога да го правя достатъчно добре и сам.

— Става дума за шаха, господарю.

Лицето на Ибрахим почервеня от гняв. Великият везир очевидно желаеше отчаяно тази победа. Това щеше да попречи на трезвата му преценка.

— Шахът! Шахът е като чакал! Тича пред нас, после ни следва по дирите, за да се нахвърли свирепо върху онова, което сме убили…

Речта му беше много добра, помисли си Рустем, но това нямаше да реши проблема.

— Съгледвачите ни още ли не са открили армията му?

— Продължава да се крие някъде из планините.

— Може би има начин да го принудим да се покаже.

Очите на Ибрахим блеснаха от отчаяна надежда.

— Как, Рустем?

— Ако му предложиш примирие…

— Никога! Заклел съм се да го смажа!

— Нямаш си работа с велик европейски крал, господарю. Шахът не е нищо друго, освен най-обикновен чакал, както сам каза. Паразит, който трябва да бъде смазан. Няма нищо позорно в това да му предложиш да сключите примирие само за да го подлъжеш да се покаже от бърлогата си.

Ибрахим внезапно стана и започна да крачи нервно из шатрата.

— Как ще го открием?

— Можеш да си напълно сигурен, че суфавидите ни наблюдават. Всеки самотен пратеник, напуснал лагера ни, ще бъде заловен.

— Да, а носът и ушите му — отрязани и изпратени ни обратно в кожена кесия!

— Може би шахът няма желание да прекарва всяко следващо лято в криене из планините. Не може вечно да е във война с нас. Подобно на всички еретици, ще се хване за всяко светилище, където да може да подхранва и разпространява лъжите си.

Ибрахим доближи до изхода на шатрата и погледна към дивите планини. С настъпването на следобеда, небето беше станало оловносиво, тъмната сянка на дъждовните облаци пълзеше към тях с бързината на тежка кавалерия.

— Трябва да го изкарам на открито — измърмори Ибрахим.

Рустем пое дълбоко дъх. Сега беше моментът. Беше преценил риска и знаеше, че си заслужава да го поеме. Сегашното му поведение щеше да определи богатството и съдбата му в бъдеще. Не можеше да остане писар на великия везир до края на живота си.

— Нека аз да му отнеса посланието ти.

Ибрахим се обърна. Изражението му претърпя драматична промяна.

— Ти ли, Рустем? — Отметна глава назад и се засмя.

— Мога да подмамя чакала вън от дупката му, господарю. Сигурен съм в това.

— Къде се е чуло и видяло един дефтердар да изпълнява ролята на пратеник?

— Не мога да остана дефтердар завинаги.

Ибрахим разпозна амбиция, подобна на неговата, и кимна с разбиране. Отново стана сериозен.

— Какъв е планът ти?

— Запечатано писмо от теб, господарю, в което му предлагаш Табриз и Азербайджан в замяна на светения град Багдад. И в което го уверяваш, че ще се съобразяваме с източните му граници.

— Никога няма да повярва, че сме склонни да сключим подобна сделка.

— Мога да го убедя. Имаш дубликат от личния печат на Сюлейман. Ако и той присъства върху писмото, няма как да не повярва, че предложението ни е истинско.

— И ако го убедиш да преговаря?

— Ще изкараме него и войниците му на светло. И ще ги избием.

Ибрахим поклати глава. Бурята вече бе започнала. Пламъците в мангала подскочиха живо при един внезапен полъх на вятъра.

— Никога няма да повярва — повтори Ибрахим.

— Нека да опитам.

Беше обещал на Сюлейман да му донесе главата на шаха. Не можеше да си позволи още един провал след случилото се при Виена. Не и докато тази вещица Хурем настройваше султана против него. Нуждаеше се от тази победа.

Ибрахим вдигна ръка към Рустем с дланта нагоре.

— Искам го, Рустем. — Стисна пръстите си в юмрук. — Ако ми го докараш, наградата ти ще надхвърля и най-смелите ти мечти.

Рустем прие думите с поклон, но по лицето му не се четеше нито задоволство, нито благодарност. Вече беше пресметнал всичко наум. Знаеше какво означава това. За Ибрахим. Или за Хурем.

54.

Шах Тамасп огледа внимателно нещастника пред себе си. Мъжът беше докаран от двама съгледвачи с превръзка на очите и окован във вериги. Лежеше по лице върху дребните камъчета и праха при входа на палатката, а към врата му бяха притиснати два остри ятагана, докато шахът четеше донесеното му послание.

Показа писмото на моллата и на генералите, които седяха от двете му страни. Те мълчаливо поклатиха глави. Какъв ли номер им замисляше великият везир на султана? Когато всички огледаха писмото, шахът го прочете за трети път. Беше млад мъж с тънки, жестоко стиснати устни и тъмна, добре поддържана брада. Дългите му пръсти галеха пергамента, малките кафяви китки, подаващи се изпод ръкавите на робата му, бяха тънки и тъмни като орех. Когато заговори, гласът му звучеше пискливо като на момиче.

— Как се казваш, пратенико?

Пленникът повдигна глава на няколко сантиметра от земята.

— Рустем, господарю. — Металносивата му брада бе покрита с прах и съсиреци кръв. Стражите се бяха престарали.

— Какъв чин имаш, Рустем?

— Дефтердар, господарю.

— Ковчежник? Откога османлиите са започнали да изпращат ковчежниците си като посланици?

— Великият везир ми вярва, господарю.

Шахът отново огледа мъжа в краката си. Беше блед от изтощение, но нямаше вид на уплашен. Забележителен човек, доколкото можеше да се съди по онази част от лицето му, която не бе скрита от превръзката.

— Значи Ибрахим е готов да преговаря за мир. И султанът му ли е на същото мнение?

— Ибрахим се радва с доверието на Господаря на двата свята. Има неговата тугра, личния му печат.

— Да, виждам.

— Ще подкрепи всеки мир, сключен от моя господар Ибрахим.

— Пратенико Рустем, можеш ли да ми кажеш защо твоят Господар на два свята не води лично армията си срещу нас — така, както правеше баща му навремето?

— Уморен е от войни, господарю. Желае единствено мир.

Шахът сви рамене. Може би. Може би. Предложението му се струваше разумно. Но не беше ли прекалено разумно? Все пак, ако беше искрено, щеше да подари на своите съмишленици една велика политическа победа. Те едва ли хранеха някакви надежди, че ще успеят да удържат Багдад, побеждавайки армиите на османлиите. Когато Ибрахим се умореше да го преследва из планините и се върнеше в Стамбул, той щеше да си върне Табриз и Багдад, но на следващата година всичко щеше да се повтори отново.

В крайна сметка беше принуден да преговаря. Така щеше да спечели мир и ценна територия. Както и допълнително заблудени души, които да бъдат приобщени от неговите духовници.

И все пак.

— Подобен договор може и да е възможен, пратенико Рустем. Но трябва да се срещна с господаря ти на място, което аз посоча, и двамата да бъдем придружавани единствено от личните си телохранители.

— Съмняваш се в Ибрахимовата чест?

Шахът се усмихна.

— Съмнявам се в способността му да устои на изкушението.

Той кимна на двамата стражи, които изправиха Рустем.

— Ако се съгласи с условията ми, кажи му, че приемам предложението му. Върви си с мир, пратенико Рустем.

Стражите го повлякоха навън. Шахът наблюдаваше как го качват на един кон, все още окован и с превързани очи, и го повеждат на юг сред редиците от палатки. Отново се замисли за Сюлейман. Османлия, който да желае мир? Или беше лъжа, или признак на слабост. Да става, каквото Аллах реши, каза си Тамасп. Нещата щяха да се изяснят скоро.

Вятърът беше хладен. Беше уморен от криене в планината.

— Ако вървиш по хребета, ще стигнеш до долината, в която лагеруват вашите хора — каза персиецът и смъкна превръзката от очите на Рустем. Другият ездач го освободи от веригите.

Рустем примигна. Единият от придружителите му, брадат главорез с очукан шлем на главата, го дръпна за брадата.

— Следващия път като се срещнем може би шахът ще ми разреши да си потопя меча в кръвта ти. — Той се ухили.

Рустем подмина без внимание репликата. Дръпна юздите на коня си. Беше се оказал прав, рискът беше незначителен. Оставаше му само още едно просто нещо, за да завърши работата си.

Бедният Ибрахим. Прекалено много бе завладян от идеята за героичното, за да има истински успех като везир. Истинското величие изискваше по-аналитичен и хладен ум. Някой със способност да вижда възможности по време на криза.

Някой като него.

Двамата персийци препуснаха обратно и той остана сам във високата степ. Сега, далеч от чужди погледи, можеше да си позволи лека вледеняваща усмивка. После пое към лагера.

55.

Лицето на Ибрахим издаваше любопитство, учудване и задоволство. Барабанеше с пръст по страничната облегалка на трона си, в такт с плющенето на стените на шатрата, в които се блъскаше и въздишаше студеният вечерен вятър.

— Значи намери шаха? — каза той накрая.

— Да, господарю.

— Отвели са те до лагера му със завързани очи, без съмнение.

— Да, господарю.

— Добре ли се отнесоха с теб?

— Сносно, господарю.

Ибрахим го огледа. Робата на Рустем бе изпокъсана и мръсна. Брадата му се беше втвърдила от мръсотия. Светлосивите очи не издаваха нищо.

— Устната ти е сцепена.

— Нищо работа.

Неочаквано Ибрахим се засмя.

— Аз пък си мислех, че никога вече няма да те видим. Каква загуба щеше да бъде това за света на поезията и дебатите!

— Не мисля, господарю — отвърна Рустем. Изглежда бе загубил способността си да иронизира.

Е, не биваше да се изненадва от това, помисли си Ибрахим. Понякога се развличаше, като си представяше, че отрязва горната част от скалпа на Рустем със сабята си — все едно, че белеше рохко яйце, а когато надничаше вътре, установяваше, че няма мозък. Само едно сметало.

— И така, как реагира шахът на нашето предложение за мир?

— Отхвърли го, господарю.

Лицето на Ибрахим помръкна, но усмивката остана върху устните му.

— Не ни ли вярва, Рустем?

— Съмнява се в пълномощията на писмото.

— Пълномощията…?

— Каза, че не може да преговаря с теб.

Сега вече усмивката напълно изчезна от лицето му.

— Защо?

— Каза, че си само един войник. Каза, че може да приеме подобно предложение единствено ако е подписано от самия султан, а не от неговия чиновник.

Ибрахим се изправи. Сви юмруци, за да прикрие треперенето на ръцете си, но цялото му тяло бе завладяно от някаква ужасна сила, която не се поддаваше на контрол. Сграбчи Рустем за раменете и го събори на земята.

Рустем не оказа съпротива. Лежеше в краката на Ибрахим, без да изглежда изненадан или ядосан.

Ибрахим се извърна, изтегли ятагана от покритата със скъпоценни камъни ножница, хвана го с две ръце и го вдигна над главата си. Замахна с всичка сила и го стовари върху трона си. Из палатката се разхвърчаха парчета слонова кост и махагон.

— Чиновник на султана! Нима султанският чиновник седи всяка сутрин в Дивана и ръководи империята? Султанският чиновник ли е този, който повежда армиите в бой, докато самият султан се забавлява в харема си? Султан? АЗ СЪМ СУЛТАНЪТ!

— Той не знаеше какво говори, господарю.

— Нима мисли, че султанът ще почне да изпраща чиновниците си на бой? А, Рустем?

— Господарю, само повтарям онова, което ми каза шахът. Каза, че не може да преговаря с никой друг, освен със султана на османлиите.

— Султанът! Колко още ще трябва да понасям това? Султанът ми е доверил властта си, царството си, богатството си, всичко! Войната и мирът са в мои ръце. Знае ли шахът, че именно аз настоях армията ни да дойде тук? Аз — не султанът! Поемам цялата тежест върху плещите си и за какво? Да ме наричат султански чиновник!

— Но, господарю…

Ибрахим задържа ятагана си пред очите на Рустем и го завъртя така, че светлината да се отрази в острието му.

— Когато го заловим, искам го жив! — изръмжа Ибрахим.

— Първо трябва да го подмамим навън, господарю. Ако султанът беше тук, можехме да накараме шаха да се покаже и най-сетне да сложим край на неговото нахалство. Ако е възможно да изпратим писмо до Господаря на живота…

— Не! Заклех се, че ще му занеса главата на шаха! Трябва ли да се втурна обратно към него и да го моля да ми помогне?

— Тогава може би има друг начин.

— Друг начин ли, Рустем?

— Цялата империя знае колко много ти вярва и те цени султанът. Може би трябва да накараш и шахът да види това. Трябва да му докажеш, че разполагаш с достатъчно власт да сключиш един мирен договор.

— Как?

Рустем бавно примигна.

— Трябва отново да му отправиш същото предложение, господарю. Само че този път се подпиши като султан.

Ибрахим го загледа втренчено. Умът ли си беше загубил този човек? Разбираше ли какво му предлага? Само че Рустем бе всичко друго, но не и луд. Беше сметало. Предлагаше му логично разрешение на проблема.

— Невъзможно е.

— Ще работи за целите ни. Какво друго бихме могли да направим, господарю? Освен, може би, да продължим да го преследваме из планините до края на лятото, а после да се върнем у дома само с малко персийска коприна като плячка.

— Мога да направя всичко друго, Рустем, но не и да си присвоя титлата султан.

— Кой ще знае, че си го сторил, когато го накараме да напусне леговището си? Ще погребеш документа заедно с шаха.

Може би беше прав, помисли си Ибрахим. От какво толкова се страхуваше? Сюлейман му беше поверил управлението на Дивана, ръководството на армиите. Той беше султан във всяко друго отношение, освен по име. Ако Сюлейман не бе желал Ибрахим да налага властта му, защо тогава му беше поверил толкова власт?

— Не мога — рече.

— Няма друг начин, господарю. Той ми кача, че ако султанът не дойде, ще ни види отново в Табриз следващата пролет.

Ибрахим затвори очи. Какво щеше да каже на Сюлейман, ако още веднъж се върнеше без победа? Австрийците го бяха унижили при Гюнц, сега пък шахът го разиграваше и му се присмиваше от планините. Беше безсилен да изпълни клетвата си. А докато азиатската граница не бъдеше подсигурена, не можеха да поведат армиите срещу император Карл в Европа. Съдбата му бе при Виена, не тук. Именно Виена щеше най-сетне да гравира името му до името на Александър в книгата на историята.

Погледна към Рустем, който го наблюдаваше безстрастно.

— Донеси перо и пергамент — нареди той.

56.

Сераскер султан

Рустем дръпна поводите на коня си и спря на билото, гледащо към османския лагер. Пушекът от сутрешните огньове още се точеше към небето и закриваше като с воал далечната панорама на планините. Рустем ясно виждаше голямата червена шатра на великия везир, шестте конски опашки на копието му леко се развяваха.

Сераскер султан!

Рустем се обърна и препусна на север. Спря коня си зад първия хребет, обърна го и препусна на запад. Когато не се върнеше, Ибрахим щеше да си помисли, че хората на шаха са го убили. А когато окончателно го отпишеше от света на живите, Рустем вече щеше да е в Стамбул.

Ибрахим, глупак такъв… Сераскер султан!

Топкапъ сарай

Сюлейман смачка писмото. Лицето му бе изкривено от мъка.

Пашите, мюфтиите и генералите, които го обграждаха при това заседание на Дивана, мълчаха. Всеки от тях в някаква степен бе изпълнен с чувство на триумф, но никой не си позволяваше да го прояви. Най-накрая Ибрахим бе прекрачил всякакви граници! Суетният грък бе подписал собствената си смъртна присъда!

Рустем паша стоеше в средата на голямата зала и чакаше своя ред, за да заговори. Безукорният анонимен Рустем, помисли си Сюлейман. Сега от него не се разнасяше миризма на парфюм. Вонеше на конска пот, а в гънките по лицето му чернееше втвърдена прах. Твърдеше, че е яздил три седмици от границата с Азербайджан до Стамбул, за да донесе своята новина.

Сюлейман би предпочел конят на Рустем да се беше спънал и да бе пречупил врата на ездача си.

— Написал си това под негова диктовка — попита той накрая.

— Да, велики господарю. Нареди ми да го отнеса на шах Тамасп.

Сюлейман преглътна мъчително, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Би простил всичко на Ибрахим, но не и това! Ако Рустем му беше връчил уличаващото писмо на четири очи, може би би намерил някакво оправдание за стария си приятел. Но дефтердарят се беше появил по средата на заседанието на Дивана и му беше представил доказателство за измяна, която той не би могъл да толерира пред очите на толкова хора. Как бе могъл да го направи?

— Някой видя ли те да тръгваш насам, дефтердар Рустем?

— Не, господарю. Ибрахим мисли, че яздя сам из владенията на шаха. Но аз съм наясно с дълга си. Не бих могъл да допусна подобно предателство да остане ненаказано.

Нещастен дребен червей, помисли си Сюлейман. Как смееше да говори пред султана за предателство! Ибрахим му беше служил честно повече от четвърт век — като приятел, сераскер на армията и велик везир. Откъде знаеше този мизерник какво точно е накарало Ибрахим да напише писмото? Откъде можеше да е толкова сигурен?

— Султанът ти е много задължен, дефтердар Рустем — насили се да каже с официален тон той. Отново се загледа в смачкания лист в ръката си. — Как върви кампанията срещу шаха?

— Зле, господарю. След Табриз Ибрахим паша преследва хората на шаха из планините, но единственото, което до този момент сме зървали от тях, е опашките на конете им, когато еретиците бягат от някоя схватка. Генералите му настояват армията да потегли към Багдад, но той пренебрегва съветите им. Твърди, че единствен той е способен да постигне победа. Казва, че винаги е било така.

В залата се чу едва доловима въздишка. Как се осмеляваше Рустем да повтаря подобни неща, чудеше се Сюлейман. Изреждаше клевети, сякаш бяха цифри от годишен баланс. Какво щеше да е следващото нещо, казано от Ибрахим? Дали щеше да си присвои заслугата за завладяването на Родос, Будапеща и Мохач?

— Какво е настроението сред армията?

— Лошо, господарю. Всички настояват да отидеш при тях. Еничарите искат ти да ги поведеш към победата. Опасяват се, че Ибрахим ще ги отведе по-навътре в планините, към пълно бедствие.

Сюлейман вдиша поглед нагоре, към прашинките, танцуващи в сноповете слънчева светлина, сипещи се от високите прозорци. Път от прах. Пътят, по който минаваше репутацията на всеки един човек.

Знаеше, че зад гърба му се намира високият решетъчен прозорец, който сееше страх сред членовете на Дивана. Тази сутрин зад завесата не седеше никой, никой не наблюдаваше този позор. Но с цялото си сърце Сюлейман копнееше да е там, за да види как някой друг ще вземе ужасното решение, което му предстоеше.

57.

Ески сарай

Светлината от свещите падаше на вълни върху покритите с плочки стени и се отразяваше в медните кандила, висящи от сводестите тавани. Сюлейман свали тюрбана и прокара длан по гладката кожа на скалпа си, към единствения кичур коса в задната част на тила му, наследство от войнствените му предци. Затвори очи. Днес усещаше тежестта на плещите си по-силно от всеки друг път през всичките петнадесет години, откакто бе приел мантията на Осман. Отпусна се върху дивана и зачака.

— Господарю.

Тя отвори кадифената завеса, влезе безшумно вътре и коленичи в краката му. Върху устните й липсваше обичайната усмивка, с която го посрещаше. Наведе глава, за да целуне ръката му, после допря дланта му до страната си.

— Знаела си?

— Да, господарю.

— Как си разбрала?

— Говори се, господарю.

— Хората винаги говорят.

— Когато излязох иззад завесата и видях лицето ти, разбрах, че този път слуховете са верни.

Той я погали по главата и лицето му придоби нежно изражение.

— Какво да правя?

— Може ли да видя писмото, господарю? — прошепна тя.

Той протегна напред лявата си ръка, разтвори свитите си в юмрук пръсти. Писмото не бе напускало дланта му от мига, в който Рустем се бе появил пред Дивана.

Хурем разгъна смачкания на топка лист. Едва се четеше. Гънките бяха извънредно много, а потта от дланта на Сюлейман бе размазала мастилото. Но тя все пак успя да разбере, че е предложение за мир. И подписът се виждаше ясно.

— Сераскер султан.

О, Рустем, помисли си Хурем. Аббас беше направил чудесен избор. Дефтердарят притежаваше рядък интригантски талант!

— Моли за мир — отбеляза тя.

— Истинска лудост — прошепна дрезгаво Сюлейман. — Какъв дявол му е влязъл в главата, че да предприеме подобни действия?

— Може ли да се има доверие на този дефтердар Рустем?

— Каква полза може да има той от подобна лъжа? Още повече, че лъжа няма. Всичко се вижда, написано е под собствения ми печат. „Сераскер султан“. Султан! Няма обстоятелство, нито провокация, в резултат на която, който и да е друг, освен мен да се нарече султан! Подобна постъпка е равносилна на бунт. Ибрахим го знае.

— Той ти е приятел, Сюлейман. Толкова често си ми говорил за него…

— Да, приятел ми е. Дори нещо повече от приятел! И това прави всичко това още по-непростимо!

— Не действай прибързано, господарю.

— Хурем… ти може би си единствената днес, която говори в негова защита. Изведнъж се появиха толкова много негови врагове, за които изобщо не съм подозирал. Изпълзяха от всички пукнатини на двореца, за да го оплюят и заклеймят!

Да, разбира се, че щеше да го защитава, помисли си Хурем. А докато главата му гниеше в някоя ниша на Портата на блаженството, султанът щеше да си спомни, че е била приятелка на любимия му Ибрахим. Ако тя се превърнеше в инструмент на Ибрахимовата смърт, Сюлейман щеше да я намрази. Сега само времето можеше да работи в полза на великия везир.

— Трябва да отидеш при него — прошепна му тя.

Той бавно кимна.

— Колкото по-дълго отлагам, толкова по-голяма ще става заплахата.

Нищо не мога да направя. И въпреки всичко, не мога да го нараня, малка роксолана. Ще бъде като да отрежа къс от собственото си сърце.

— Може и да не се наложи. Господарю, ако той наистина е твой приятел, трябва да може да се намери извинение за постъпката му.

Той дръпна писмото от ръцете й.

— Няма начин! Какво оправдание може да има? — Султанът скочи на крака и бързо отиде до свещта, горяща върху сребърния пиедестал до вратата. Приближи листа до пламъка.

— Ще го обвиниш ли, като се позовеш на писмото? — попита Хурем.

— И да го слушам как отрича? Той сам ще ми каже за позорното си послание, когато пристигна в лагера му. Ако наистина е мой приятел, няма да се опита да скрие това от мен. — Остави горящия пергамент да се изплъзне от пръстите му и да падне на пода. Загаси пламъците с подметката на кожения си ботуш.

Отново се отпусна тежко върху дивана.

— Ибрахим…!

Хурем се надигна и седна до него. Притегли главата му към гърдите си и почувства как тихо ридае в обятията й.

— Хурем — прошепна Сюлейман, — какво щях да правя без теб?

— Ш-ш-ш-т — промълви тя и погали слепоочието му с пръсти, отвратена от слабостта му повече от всякога.

58.

Беше един от последните горещи дни на август — онези дни от годината, когато само бедните оставаха в огнената пещ на града. Сюлейман се беше върнал наскоро от Адрианопол, където се бе оттеглил заедно с Дивана и харема си — за летния лов и за да избяга от горещините. Моментът не беше подходящ за начало на военна кампания, зимата беше прекалено близо, мислеше си той. Перспективата за дългата езда през целия Анадол го депресираше. Но нямаше избор. Трябваше да се присъедини към армията си, и то бързо.

Прекоси Босфора с триста души аскер и ескадрон от спахии и препусна към Юскудар, после пое на изток, към огромните обгорени плата на Анадола и азиатските планини.

Знаеше, че ще мине месец, преди да е стигнал. Месец, изпълнен с давеща прах, болки по всички мускули и езда, езда, езда.

Султан сераскер!

Вървеше по стъпките на Александър, през маслинови и смокинови горички, през полета с памук и пшеница. Минаха през Коня, където предците му, селджукските турци, бяха отседнали за кратко навремето и където той самият спря, за да отдаде почит на Мевлана Тюрбеси, гробът на Джалал ал-Дин Руми, основателят на дервишкия орден.

От Коня потеглиха през изсъхналите степи, напечени от пустинното слънце. Единствената им компания бяха самотните черни палатки на номадите и напечените каменни стени на кервансараите, които предлагаха отдих за камилските кервани от Самарканд и Медина.

Преминаха през Едеса, рожденото място на Авраам, където старците седяха в сенките на крепостните стени и хвърляха зърна леблебия в едно езеро със свещени риби. Оттам поеха към обширните голи планини, в които горещите пустинни ветрове не можеха да проникнат. Въздухът изведнъж стана по-прохладен, а кафявата степ отстъпи място на голи скали и потоци, чиято ледена вода сякаш прерязваше кожата като бръснач. Времето се сменяше рязко и неочаквано, вятърът брулеше мъжете и конете, шибаше ги като камшик. Тук можеха да оцелеят единствено козите, овцете и кюрдите.

И шахът, помисли си Сюлейман.

Яздеха по дванайсет часа на ден и спираха само когато конете бяха изтощени до крайност и не можеха да продължат, когато от муцуните и хълбоците им капеше пяна, а очите им ставаха розови и разширени от умора и жажда. И въпреки всичко стигнаха Азербайджан едва по късна есен.

Съгледвачите препускаха напред, опитвайки се да намерят лагера и да предупредят Ибрахим да се приготви за височайшето посещение. Седмица по-късно наближиха един хребет и забелязаха пушека над долината. Долу се разстилаше османлийският лагер.

На Сюлейман му идеше да се хвърли на земята и да заридае от облекчение. Умората се беше настанила в костите му, беше се превърнала в част от него, подобно на мръсотията, полепнала по кожата му. Но не можеше да си позволи да покаже никаква слабост пред лейтенантите си, а още по-малко — пред еничарите. Той се изправи на седлото и смушка коня надолу по хълма.

Палатките бяха опънати в дълга, ясно очертани редици, групирани според дивизии и полкове. На равни интервали се виждаха изкопани ями — за човешки отпадъци. Конете бяха прибрани зад огради, обсадните машини, топовете и продоволствените каруци бяха стриктно подредени.

Лагерът беше притихнал — кавгите, хазартът и пиенето не се допускаха. Но когато войниците разпознаха султанския пряпорец със седемте конски опашки, прикачени към него, и видяха високата брадата фигура върху белия кон, облечена в зелена роба и със снежнобял тюрбан на главата, нададоха радостни възгласи.

Новината се разнесе бързо. Сюлейман се връщаше, за да ги поведе отново! Победата щеше да е сигурна!

Султанът спря коня си пред червената копринена шатра, до която стърчеше копието с шест конски опашки, Ибрахим излезе отвътре и се сведе в церемониални поклони, удряйки чело в земята.

— Господарю — каза той.

Къде беше изчезнала момчешката усмивка? Къде беше младият мъж, който се втурваше да го посрещне с прегръдка след дълга раздяла? Лицето на великия везир беше мрачно.

— При теб ли е главата на шаха? — попита го Сюлейман.

Ибрахим дълго мълча, преди да отговори.

— Още не, господарю.

— В такъв случай ще се оттеглим към Багдад. Сега султанът ще води армията си.

— Добре е, че си тук, господарю.

— Така ли, Ибрахим?

— Единственото, което ме притеснява, е причината, която те е накарала да дойдеш. Вече нямаш ли доверие на своя сераскер?

— Мястото, на един султан е начело на армията му, както ти неведнъж ми повтаряше.

— Това ли е единствената причина, господарю?

Седяха по турски върху дебелия килим в шатрата на Сюлейман. Въглените в медния мангал припламваха при всеки внезапен повей. Един кон наблизо потропна с копита и изпръхтя.

Сюлейман беше уморен. Пътуването беше изпило силите му. Очите му бяха подути от недоспиване, едва успяваше да мисли. И му беше студено. Отдавна не беше усещал подобен студ. Загърна се още по-плътно в хермелиновата наметка.

— Като Защитник на вярата съм задължен да пазя Багдад, а не да допускам армията ми да гони фантоми из пущинаците.

— Щом победим шаха, Багдад ще е наш.

Сюлейман напрегнато се взря в лицето на Ибрахим, за да прочете истината по него. Всеки момент трябваше да му признае какво е сторил и да му обясни защо е постъпил така. Между двамата не можеше да има тайни, никога не би го допуснал.

Щеше да даде на Ибрахим още една възможност.

— Може би няма да е зле да преговаряме с него — подхвърли той.

За миг в очите на Ибрахим проблесна страх. Нямаше грешка.

— И какво бихме могли да му предложим?

— Ти какво мислиш, че можем да му предложим, Ибрахим?

— Нищо, освен въже да се обеси.

Сюлейман поклати глава.

— Той ни се изплъзва така, както и римският император. Може би никога няма да успеем да накараме някои от двамата да влезе в битка с нас, Ибрахим. По-важно е да следваме дълга си. Ние сме защитници на вярата.

— Вярата!

Забеляза, че Ибрахим съжали за изблика си в мига, в който думите излязоха от устата му.

— За моята армия това е достатъчна причина, Ибрахим. Няма друга. Джихадът е в името на Бог. Това е нашият дълг. — Конете отвън ставаха неспокойни. Чуваше ги как удрят с копита по земята при всеки писък на вятъра. — Утре ще се подготвим за поход към Багдад. Ще си върнем Светия град и ако е необходимо, ще презимуваме там. Планините не са място за армия от такъв размер.

Сюлейман усещаше Ибрахимовото унижение. Везирът впери поглед във въглените, устните му се свиха в тънка гневна черта.

— Защо ми причиняваш това? — прошепна той.

Юмруците на Сюлейман се свиха в скута му. След извършеното предателство се осмеляваше да му задава въпроси!

— Уморен съм. Трябва да спя — каза той. — Остави ме.

Обикновено спяха в една палатка, когато бяха на поход. Но тази вечер Сюлейман не го покани да остане, а Ибрахим не протестира. Стана, поклони се и излезе.

59.

През нощта над главите им се изви виелица. Сюлейман се събуди от цвиленето на конете и рева на камилите, подплашени от бурята. В тъмнината се чуха крясъци, после нов гръм разтърси павилиона така силно, че султанът се зачуди дали не е разцепил златистата коприна на две. Наметна се с подплатената с кожи роба и се втурна към изхода.

Плътна завеса от режеща суграшица и сняг закриваше всичко. Прикри лицето си с ръце, за да се предпази от жилещата плесница на леда. Продължаваше да чува крясъците на животни и хора, но нощта бе скрита зад бял воал. За момент проблесна светлина на фенери.

Пажовете трепереха от ужас. Един падна на колене и протегна ръце към небето.

— Аллах да ни пази — мърмореше той. — Това е дело на персийските магьосници!

— Това не е нищо друго, освен най-обикновена буря! — изрева Сюлейман, напрягайки се, за да бъде чут. — Ставай, човече!

Със собствените си ръце изправи мъжа на крака. Проклет Ибрахим! Проклет заради предателството и глупостта му! Проклет!

Ибрахим се препъваше в преспите. Долината бе покрита с бял плащ. Палатките се огъваха под натрупалия върху тях сняг. От една пряспа като сух клон стърчеше замръзнал камилски крак.

— Да ме пази Аллах! — мълвеше той.

През бавно движещия се черен облак проникваше слаба сива светлина. Над долината цареше ужасна тишина. Цели полкове бяха затрупани под преспи сняг, палатките бяха разкъсани от бурята. Парчета брезент се вееха върху изпочупените пръти, подобно на дрипави знамена на някоя победена армия.

Ибрахим чу нещо, което му заприлича на вой на вятър. Осъзна, че това са виковете на мъжете, погребани живи под снега, примесени с предсмъртните стонове на камили и коне.

Никога преди не се беше изправял лице в лице с поражението, но сега го видя и го позна. Вместо кръв имаше сняг. Не врагът го бе победил, а планината.

Наоколо залитаха мъже, замаяни и заслепени от снега. Някои отчаяно ровеха из снега, за да освободят приятел, или пък се вкопчваха в юздите на някой кон, наполовина затънал в преспите.

Мнозина извръщаха очи към прохода, опасявайки се, че всеки момент ще зърнат силуетите на персийските конници на фона на изгрева. Бяха безпомощни. Дойдеха ли враговете сега…

— Ибрахим!

Извърна се назад. Сюлейман стоеше на хълма над него с извит ятаган, затъкнат в пояса му. Върху лицето му различи същата дива ярост, която бе виждал само веднъж преди — при Родос, когато бе наредил на бостанджията да го освободи от сераскера и великия везир.

— Какво направи?

Ибрахим отчаяно разпери ръце. Кой можеше да очаква такава буря през септември?

— Ако персийците се появят сега, всички ще умрем тук! — изрева Сюлейман.

Ибрахим само го гледаше. Какво можеше да каже? Сюлейман приближи още повече, за да не чуят пажовете думите му.

— Често съм се чудил дали двамата с теб не сме се родили в погрешните семейства — прошепна. — Изглежда, че не.

Сюлейман закрачи из дълбокия до средата на бедрата му сняг по посока на остатъците от еничарския лагер. Трябваше бързо да се реорганизират и оттеглят, мислеше си Ибрахим. Но това вече не беше негова грижа. Султанът бе поел командването.

60.

Светлината от восъчните свещи проблясваше върху единствения ред глазирани сини плочки. Всеки път, когато Аббас се поместваше коприната на кафтана му прошумоляваше като сухи листа преди силна буря. Той въздъхна и заби очи в Лудовичи.

— Живеем в опасни дни напоследък — каза той.

— Всеки ден крие опасности, Аббас.

— Погрижил си се да й осигуриш сигурен подслон. Извън Стамбул ли е?

— Да — отвърна Лудовичи и го погледна в очите. — Замина.

Аббас доволно изсумтя.

— Още ли я обичаш, Аббас?

— Да я обичам? — Шумолене на коприна. — Не знам, Лудовичи. Как бих могъл да продължавам да я обичам, след като съм такъв?

Лудовичи не знаеше какво да отвърне.

— Още ли държиш синуси в дома си, Лудовичи?

— Имам си свои собствен харем — каза някогашният му приятел, сякаш това обясняваше всичко.

Аббас нищо не каза, но в мълчанието му прозираше укор.

— Някога мислиш ли си за едно време, Аббас? За Венеция?

— Всичко ми изглежда така, сякаш се е случило с друг. Преди сто години. Спомените ми от онова време са като прелистване на страници от чужд дневник.

— Ще ми се да ме беше послушал.

Подобие на усмивка, тъжна и мрачна.

— Да, ти ме предупреждаваше, спомням си. И времето показа, че си бил прав.

— Това не ме радва.

— Знам, Лудовичи. Но Бог изписва съдбата на всекиго върху челото му още в мига на неговото раждане, това ми е било писано. Не бих могъл да постъпя различно, така както един облак не определя сам посоката, по която ще се плъзга по небето. Тази посока се определя от Божия вятър, точно както е и с моя живот.

— В такъв случай, в деня на Страшния съд Бог няма да те съди за греховете ти. Вместо това ще трябва да поиска прошка от теб.

— Това е богохулство, Лудовичи, и аз нямам намерение да го слушам. — Аббас плесна с ръце, давайки знак на немите си прислужници и се надигна да си върви. — Един последен въпрос. Вкарвал ли си Джулия в своя харем?

Лудовичи се изненада от въпроса.

— Но тя не е конкубина! Тя е християнка с благороден произход.

— Да, но правил ли си го? Превърнал ли си я в една от своите хури?

— Не — избегна погледа му Лудовичи. — Не съм.

— Добре. Вярвам ти — отвърна Аббас, но нещо в лицето му подсказа на Лудовичи, че евнухът също го лъже.

Когато Лудовичи се прибра в дома си в Пера, той се оттегли в кабинета си и застана замислен пред прозореца с изглед към Златния рог. Изкрещя инструкциите си на Хиацинт. После седна зад голямото си дъбово бюро до прозореца и зачака.

Джулия влезе безшумно, съпроводена от лекото шумолене на дългите си поли.

— Искал си да ме видиш? — попита тя.

Лудовичи се изправи и й предложи стол.

— Моля, седни.

Тя се подчини и той придърпа друг стол до нея.

— Какво има, Лудовичи?

— Мразиш ли ме, Джулия?

— Защо да те мразя?

Той не отвърна.

— Просто направи онова, което султанът прави със своите конкубини. Което и ти самият правиш в своя харем. С тази разлика, че ти поне не се опита да ме пъхнеш в чувал и да ме хвърлиш в Босфора след това.

— Срамувам се.

— Някога и аз бих се срамувала. Но след като турците ме превърнаха в проститутка, не ми остана никакъв срам.

— Ти не си проститутка! — Лудовичи скочи от мястото си, столът се стовари върху мраморните плочи. Обърна й гръб и се загледа в сгъстяващия се над Златния рог мрак.

— Благодарна съм ти, Лудовичи. Ти ми спаси живота. Приюти ме при себе си. Мисля, че предпочитам да съм конкубина пред това да съм монахиня. Въпреки че може би единствената разлика е в нощните развлечения.

Той се обърна с лице към нея. Подиграваше ли му се? Скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на каменната стена.

— Серена е мъртъв — каза той.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Кога е починал?

— Преди три седмици. В Кипър. Научих новината днес.

Джулия сви рамене.

— Това не променя нищо за мен.

— Може би грешиш. Омъжи се за мен.

— Защо? — Джулия изненадано го погледна.

— Защото те обичам.

— Доволна съм от позицията си на конкубина, господарю. Женитбата няма да промени нищо за мен.

— Казах на Хиацинт да продаде харема ми. Искам само теб, Джулия.

Тя стана и прекоси стаята.

— Искаш от мен да те обичам, а аз не мога.

— Но можеш да опиташ — каза Лудовичи.

Джулия поклати глава.

— Влюбена съм във Венеция и в няколко откраднати следобеда на канала. — И в Сирхане, добави наум тя.

— Искам те.

— Вече ме притежаваш.

— Да приемем тогава, че искам да го направя, защото се срамувам. Омъжи се за мен, независимо от причината.

Тя се наклони напред и го целуна леко. Той я взе в прегръдките си, но когато докосна устните й, не усети чувство в целувката й и тогава разбра, че онова, което наистина искаше от нея, бе толкова непостижимо за него, колкото и за Аббас.

Месопотамия

Багдад беше построен от същите тухли и камъни, с които древните бяха издигнали Вавилон. Градът на Харун Ал-Рашид се простираше покрай бреговете на Тигър и Ефрат. Сред клоните на палмовите дървета се виждаха куполите и минаретата му, обещаващи злато, коприна, скъпоценности и жени.

Сюлейман седеше неподвижно върху белия си арабски жребец, гледаше как войниците му поставят на позиция обсадните машини и топовете и отправи безмълвна молитва на благодарност. Кризата беше преминала.

Персийците не се бяха появили онази сутрин. Самото му присъствие бе вдъхновило армията и до вечерта, последвала бурята, бяха успели да се реорганизират и бяха започнали дългото си бавно изтегляне от планините, в които можеха да бъдат погребани.

Империята на Мохамед, армията на исляма можеха да бъдат унищожени благодарение на неговия сераскер султан! Независимо дали Ибрахим бе истински правоверен, или не, той имаше дълг към Сюлейман. Но амбициите му явно го бяха заслепили.

Великият везир яздеше насреща му, рубините и изумрудите, с които бяха посипани седлото и оръжието му блестяха на топлото утринно слънце. Усмихваше се, сякаш ужасите от последната седмица бяха просто някакъв лош сън.

— Защо си толкова сериозен, господарю?

— Преди два месеца трябваше да си пристигнал пред тези порти.

Ибрахим сви рамене, сякаш не беше извършил кой знае какво провинение.

— Агата на еничарите беше зажаднял за дълга кампания — усмихнато отвърна той. — Дадохме му я! Снегът все още се топи в ботушите на стария мечок!

— Това тук беше нашата цел, Ибрахим. Не да доставяме удоволствие на агата, нито пък да търсим шаха. Дойдохме, за да прогоним надалеч кучетата.

Ибрахим се нацупи.

— Ти каза, че искаш главата на онова куче.

— Не. Ти каза, че ще ми я донесеш. — Сюлейман смушка коня си и потегли напред, оставяйки Ибрахим сам в равнината.

61.

Ески сарай, 1535

Беше ранна пролет, но върху покривите на павилионите на Топкапъ сарай все още белееше сняг. Сняг имаше и върху купола на Айя София, а водата на фонтаните във вътрешния двор на Ески сарай замръзваше. Единствено Хурем и кислар агаси имаха право да носят поръбени с кожи кафтани заради високите рангове, които заемаха. Останалите мръзнеха в тънките си роби, докато пресичаха ледените дворове и коридори. Всички капаци бяха спуснати, всички прозорци — плътно затворени, за да не допускат студа в двореца. Спареният аромат на есенция се смесваше с този на въглища и хашиш в задушаваща смрад. Хурем бе наредила да наръсят покоите й с портокалови цветчета и розова вода, за да се разсее неприятният мирис.

— В двореца пристигна куриер, господарке. Сюлейман се връща след няколко дни.

— С Ибрахим ли?

— Да, господарке — отвърна Аббас. Разбира се, целият град бе скандализиран от начина, по който Ибрахим бе предизвикал султана, присвоявайки си титлата „сераскер султан“. Тайната трябваше да остане сред членовете на Дивана, но Рустем се беше погрижил за няколко дни целият град да разбере за предателството. Дефтердарят наистина се беше оказал истинско откритие.

Превземането на Багдад и зимата не бяха спрели клюките, нещо повече — бяха ги засилили. Новините пристигаха нередовно, куриерите трябваше да яздят двайсет, понякога трийсет дни, докато стигнат до столицата. Цял Стамбул очакваше да види какво ще направи султанът, как ще се справи с този „сераскер султан“.

Търговците из базарите не спираха да оплюват и ругаят гърка. Една вечер статуите пред двореца му на Атмегдан бяха обезобразени. Стамбул мразеше Ибрахим, неговото влияние върху султана, начина, по който развяваше богатството си пред очите на всички. Изглежда само един човек все още толерираше самохвалството му.

Хурем често се питаше дали Ибрахим е още жив, или е удушен в палатката си, или пък е провесен на някоя бесилка в Багдад. Знаеше, че трупът му може да се разлага със седмици в гроба, преди вестоносците да донесат новината за смъртта му в Стамбул. Когато Сюлейман бе напуснал столицата в края на лятото, тя си беше казала, че вече никога няма да види великия везир жив. Но изглежда подобно на някой ужасен дух, той не можеше да умре.

Хурем прехапа долната си устна. За пръв път Аббас се запита дали тя не беше преценила погрешно Сюлейман. Колко далеч трябваше да стигне Ибрахим, преди султанът да се обърне срещу него?

— Има и други новини — каза Аббас.

— Казвай.

— Шахът е нападнал задния гард на армията ни, докато се е изтегляла през Азербайджан. Загубени са четири санджак бея, а осемстотин еничари са се предали.

— Кой ги е водил?

— Ибрахим. Султанът е яздел напред.

Хурем изпита облекчение. Лицето й светна в широка усмивка.

— Изглежда златният късмет го е напуснал, Аббас.

— Да, господарке.

Аббас не изпитваше триумф от интригата, в която бе въвлечен. Обстоятелствата го бяха принудили. Единственото удоволствие, което можеше да си представи, бе да завърже Хурем в натъпкан с тежки камъни чувал и да я хвърли насред Босфора.

Може би един ден…

— Добре се справи, Аббас.

— Благодаря, господарке.

— Също и Рустем. Той показва голям талант. Сигурна съм, че отново ще намерим за какво да го използваме пак в близко бъдеще. Можеш да му предадеш благодарностите ми и да го увериш, че ще бъде богато възнаграден.

— Ще му кажа.

Аббас направи няколко теманета, нетърпелив да излезе от стаята. Не само заради нетърпимата горещина и задушаващия аромат на парфюм. Тези дни дори самото й присъствие го правеше неспокоен. Сюлейман й беше дал прекалено много свобода, прекалено много власт. Тя се превръщаше в чудовище.

— Между другото, виждал ли си Джулия? — попита го тя, точно когато се обръщаше да си върви.

— Не, господарке.

— Любопитно ми е, това е всичко. Размишлявах върху онова, което ми каза. Колко може да ти плати една обикновена робиня, че да рискуваш главата си?

Тя знаеше!

— Освен това я съжалих, господарке.

— Моят добър храбър Аббас.

— Щом казваш, господарке.

— Омъжила се е за Лудовичи Гамбето, един от венецианските търговци в Пера. Знаеше ли?

Стаята сякаш се завъртя около него.

— Да, господарке — излъга той.

— Надявам се, че на него му доставя по-голямо удоволствие от онова, което достави на султана.

— И аз се надявам, господарке.

— Благодаря ти, Аббас.

Той се върна в килията си. Сърцето му изгаряше. Лудовичи, какво беше направил? Беше го излъгал! Бедната Джулия. Надяваше се да е щастлива. Той беше сторил всичко, което бе по силите му.

62.

Сюлейман някак изведнъж се състари. Сякаш времето бе замръзнало като фонтаните в Ески сарай. Промяната му не беше физическа. В брадата му нямаше повече сиви косми от преди, гърбът му продължаваше да е все така изправен — нямаше накуцване, нямаше белези.

Може би лошият му вид се дължеше на кожата му — беше обрулена от дългата зима в пустинята и в планините, и това подчертаваше бръчките му; а може би идваше от поведението му — сякаш персийската пустиня бе изсмукала всичките жизнени сокове от него. В султана нямаше плам, нямаше дух. Изглеждаше съкрушен.

Той седеше пред ниската масичка, загледан незнайно в какво, с ръце, стиснати в юмруци и отпуснати в скута. Хурем остави таблата и коленичи до него.

— Какво те мъчи, господарю?

— Ибрахим… — измърмори Сюлейман.

— Господарю?

— Какво да направя, малка роксолана?

— Обвини ли го заради писмото?

— Чаках той да ми признае. Но признанието така и не дойде. Какво да правя сега? Да изправя Рустем пред него ли?

— Ако го направиш, той може ли да намери правдоподобно оправдание?

Сюлейман поклати глава.

— Исках само сам да ми признае. Не понасям лъжите му. Подписът на писмото бе поставен под дубликата на моя печат. Какво извинение може да намери за това?

— И въпреки всичко?

— И въпреки всичко го обичам, Хурем. Не така, както обичам теб, но все пак го обичам. Какво да правя?

„Да го екзекутираш“, отвърна наум тя. Всяко друго действие би поставило всички в опасност. Как беше възможно Сюлейман да се колебае толкова дълго!

— Прати го в изгнание, така както направи с Ахмед паша.

— Ахмед паша използва заточението, за да организира бунт. Нима мога да се осмеля да поема подобен риск с Ибрахим?

Не, разбира се, помисли си Хурем.

— Той ти е приятел от много време, господарю. Зная, че го обичаш като брат. Не търси съвета ми в този случай.

— На кого другиго бих могъл да вярвам?

Тя го погали по страната, почувства как той притиска лицето си към дланта й.

— Ибрахим е най-великият везир, който си имал.

— Да, малка роксолана, но сега амбицията и алчността му са взели връх над него. При обратния път от Багдад допусна санджак бейовете на Кайро и Сирия да разположат лагерите си най-безгрижно в долината, без възможност за бягство. Като сераскер би трябвало да защитава гърба на войската от атаки. Вместо това повече го интересуваше безопасността на топовете коприна, които бе задигнал от Персия. Позволи на кавалерията на шаха да нанесе най-голямото поражение, което армията ми някога е претърпявала. Вместо да празнуваме победата, се върнахме в Стамбул да ближем раните си. И всичко това — благодарение на нашия „сераскер султан“!

Хурем взе ръката му в своята.

— Той е заговорничил против османския трон. По твоите собствени думи е виновен, задето е пренебрегнал задълженията си. Господарю, разбирам болката ти, но какво друго би могъл да направиш?

През прозореца се виждаше как слънцето се спуска над хоризонта и обагря заснежените покриви на Стария дворец в розово.

— Тази вечер ще дойде в Топкапъ сарай, за да вечеря насаме с мен.

Хурем отпусна глава на рамото му. Човек трябваше да е пълен глупак — като Ибрахим! — за да загуби подобна лоялност.

— Какво ще му кажеш, господарю?

— Никога не съм допускал, че този ден ще настъпи.

— Никой от нас не знае какво ще му донесе бъдещето. Само си представяме онова, за което си мечтаем.

— Не мога да отнема живота му, Хурем. Дал съм му думата си.

— Господарю?

— Обещах му, когато го направих свой везир — заклех се пред Бога, че докато съм жив няма да има повод да се страхува от мен. Има клетвата ми.

Двамата дълго седяха в мълчание. Сенките пълзяха по килимите. Пажовете безшумно се движеха из стаята, за да запалят свещите и газените лампи.

— Трябва ли да умре? — прошепна накрая Хурем.

— Законът го повелява.

— В такъв случай има начин, господарю, въпреки че се притеснявам дори да го прошепна. Но ако това ще сложи край на твоите мъки…

— Кажи ми.

— Заклел си се да не го лишиш от живота му, докато си жив. Тогава нареди заповедта ти да бъде изпълнена, докато спиш. Мюфтиите твърдят, че когато човек спи, той не е наистина жив. Сънят е като малка смърт. Значи можеш да приложиш закона и да изпълниш дълга си към трона и исляма, без да нарушаваш клетвата си.

Сюлейман дълго мълча.

— Така да бъде — рече накрая.

63.

Топкапъ сарай

Трепкащата светлина на лампите се отразяваше в рубините, вградени в кандилата. Напомняха далечно на Ибрахим за лагерните огньове в долината на Султания в нощта преди снежната буря. Споменът му причини физическа болка и той се опита да се отърси.

Прокара пръст по ръба на нефритената си чаша, загледан в гъстото тъмно кипърско вино. Сюлейман седеше намръщен, със сведен надолу поглед. Ибрахим знаеше, че това не е обичайното му мрачно настроение. Беше много по-различно.

— Хубав бой хвърли на персийските кучета — каза той. — Още дълго ще ближат раните си.

— Може би. Но кампанията не беше добре проведена. За малко да бъдем вкарани в капан. И последната битка бе спечелена от шаха. Сега сигурно празнува, независимо от загубите му при Табриз и Багдад.

— Ще има и други лета.

— С каква цел? Човек не използва топ, за да убие комар.

Гневът на Ибрахим избликна внезапно.

— Имаме империя, която съперничи на тази на Александър Велики! Защо трябва да сме потиснати, сякаш сме били победени? Имаме Багдад, а на суфавидите останаха снегът и скалите!

— Загубихме едни от най-талантливите си млади мъже. Като дефтердаря Рустем, например.

Ибрахим почувства как кръвта се отдръпва от лицето му. Почти веднага цялото му тяло се обля в хладна пот. Шпионите му бяха докладвали, че Рустем е жив и че е бил видян в Маниса. Рустем!

Опита се да прецени колко голямо е предателството и инстинктът му стигна до истината преди ума му. Колко хитро! При други обстоятелства би аплодирал подобна ловкост. Това ли намекваше Сюлейман в момента?

— Какво знаеш за Рустем? — попита Ибрахим, без да поглежда приятеля си.

— Само, че е бил убит от шаха. Той сам ли предложи услугите си да отиде на тази мисия, или ти го изпрати?

— Той пожела. Изглеждаше нетърпелив да го направи.

— И каква беше мисията му?

— Опитах се да подмамя шаха да излезе от планините. Това бе единственото ми намерение. — Звучеше така, сякаш се молеше за милост, помисли си Ибрахим. Всъщност, май наистина го правеше. Султанът трябва да знае, че не е целял да му причини зло.

— Изглежда си се провалил.

Ибрахим се опита да прочете мислите на Сюлейман по погледа му. Аллах да му е на помощ! Султанът не му вярваше.

— Трябва да повярваш, че направих всичко възможно да изкарам шаха от прикритието му. Ако съм отишъл прекалено далеч, вината за това е единствено в ентусиазма ми. — Ето. Вече го каза. Беше молба за прошка, без да признава грях. Ами ако Сюлейман само подозира? Ако Рустем наистина беше мъртъв?

Освен ако Хурем нямаше ръка във всичко това. Почувства първата хладна тръпка на страх.

— Е, вече е свършено.

— Ще има и други победи, господарю. Като при Родос и Мохач. Помниш ли как стояхме на урвата при Родос? Ако сме в състояние да понесем с твърдост черните моменти, накрая Аллах със сигурност ще ни възнагради.

— Тогава надделя твоят съвет, Ибрахим.

— Само исках да ти служа.

— И си го правил много пъти. Но победата сама по себе си не значи нищо, освен ако не е в служба на исляма. Може би сме забравили за това.

— Всяка победа води до още по-голяма власт за исляма.

— Трябва да познаваш мислите на Мохамед, преди да говориш от негово име.

Ибрахим преглътна гнева си. Дори в обзелата го паника настръхна при опита на Сюлейман да го поучава. Наистина ли си мислеше, че щеше да победи при Родос и Мохач без неговите съвети? Може би го вярваше. Може би Хурем бе говорила против него?

— Не съм роден мюсюлманин — внимателно произнесе той. — Все още имам много да уча.

— Твърде късно е за това — отвърна Сюлейман. — Не мисля, че някой вече може да те научи на нещо.

Ако се беше усмихнал, докато казваше тези думи, Ибрахим щеше да си отдъхне. Но султанът беше сериозен.

Отказваше да повярва, че Сюлейман някога би…

— Ще отидем ли отново на лов край Адрианопол това лято?

— Само Бог знае какво ще ни донесе бъдещето.

— Мога отново да пускам соколи за теб. Както едно време.

Сюлейман не отвърна.

— Помниш ли как онзи глиган подгони коня ми от гъсталака, край река Маранза? Тогава ми спаси живота.

— Ти се изправи срещу глигана и го посрещна, макар да не беше въоръжен. Тогава имаше вид на човек, който не се страхува от нищо.

Глиганът пък имаше само остри като бръснач бивни, помисли си Ибрахим. Не дворец, пълен с неми евнуси, въоръжени с удушвачески връви.

— Не се страхувах, защото ти беше там да ме защитиш.

— Не мога винаги да съм до тебе. Всички ще срещнем смъртта по някое време. Сами.

Не! Не! Не би могъл да го мисли! Та той беше неговият велик везир, неговият сераскер, неговият приятел! Беше ял на масата му и спал в палатката му по време на безкрайни военни походи. Не, Сюлейман не можеше да замисля това…

— Единственото, от което се страхувам, е начинът, по който настъпва смъртта. Веднъж ми се закле, че никога няма да ме осъдиш. Не бих понесъл безчестието на подобна смърт.

— Помня клетвата си. Никога няма да я наруша.

Ибрахим объркано го изгледа. Какво тогава? Какви бяха тези завоалирани заплахи, тези измърморени под носа безсмислици?

— Господарю, аз съм само един най-обикновен човек, допускал съм много грешки. Има нещо, което искам да ти призная…

Сюлейман вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Когато Ибрахим вдигна очи, забеляза странно изражение върху лицето на султана. Съжаление, осъзна шокиран той. И отвращение.

— Не е необходимо да се защитаваш пред мен, Ибрахим.

— Господарю…

— Няма смисъл. Уморен съм. Ще поговорим отново утре.

Сюлейман стана, главата му тежеше и едва я задържаше изправена. Упойващото вино се беше отразило повече на него, отколкото на Ибрахим. Копнееше да легне и да заспи. Искаше вече да е сутрин — тогава тази работа щеше да е приключила.

— Пажовете ще ти приготвят леглото. Спокоен сън, приятелю.

Ибрахим също стана. Беше сигурен, че краят нямаше да настъпи така нелепо. Не и с едно най-обикновено пожелание за лека нощ.

— Лек сън, господарю.

Внезапно Сюлейман посегна и го прегърна. После го отблъсна и изчезна в частните си покои. Ключалката щракна зад гърба му.

Лицето на Сюлейман имаше сивкав цвят.

Хурем се надигна от леглото и се спусна към него. Беше полугола, само по шалвари. Докато вървеше, тънката материя се виеше около краката й. На верижката около кръста й висеше една-единствена перла, косата й бе сплетена със зелени копринени шнурове.

Напомни си, че не бива да го оставя да размишлява върху онова, което се случваше. Щеше да го опие — с още вино и любов — и тогава той щеше да заспи. Когато се събудеше, всичко щеше да е приключило и нямаше да има връщане назад.

— Господарю — промълви тя.

— На практика ме умоляваше да пощадя живота му.

Тя положи глава на гърдите му. Трябва да имаше някакъв начин да успокои колебанията му, помисли си тя.

— Спри това нещастие — прошепна. — Забрави за закона. Поне веднъж забрави за своя дълг.

— Ако го забравя, повече няма да мога да се нарека султан.

— Нищо ли не мога да сторя?

— Прегърни ме, Хурем.

Тя го поведе към леглото.

— Изпий това — каза тихо и му подаде бокал с вино.

— Ще ми помогне ли да заспя?

Тя кимна и той го погълна на един дъх. Остави я да го съблече — нещо, което никога преди не беше правил. Седна с провесена глава и когато привърши със събличането му, Хурем го положи в леглото и отпусна тялото си върху неговото.

Опря се на лакти, за да могат малките й гърди да погалят неговите. Зацелува лицето му, притисна се към него. Той не реагираше. Устните й се плъзнаха надолу…

Изведнъж Сюлейман се измъкна изпод нея и седна. Заби поглед във вратата.

— Господарю!

Той се обърна. Лицето му бе изкривено от мъка.

— Не мога…

Отпусна се на колене и притисна ръце към корема си, сякаш изпитваше непоносима болка. Хурем отново напълни бокала с вино и му го поднесе. Задържа го пред устните му и той започна да пие с отчаянието на умиращ.

— Ще ти помогне да заспиш, господарю — промълви тя.

— Не позволявай да се случи, докато съм буден…

— Господарю…

— Не допускай да престъпя клетвата си! Не ги оставяй да го направят, докато съм буден!

Тя притисна главата му към гърдите си и я залюля, сякаш успокояваше бебе.

— Спи, господарю, спи…

След малко главата му натежа и потъна в плътта й. Тя легна до него и го прегърна. Той не спираше да се мята и да бълнува насън. Погали го и зачака бостанджиите да си свършат работата.

64.

Ибрахим кръстосваше из стаята, без да обръща внимание на разпънатия от пажовете дюшек. Бореше се с тежестта, завладяваща крайниците му, и с вцепеняващата умора. Изведнъж тялото му се блъсна в стената. Той изохка и се изправи. Виното! Сюлейман го беше упоил! Не! Той никога не би направил подобно нещо! Никога!

Трябваше да остане буден! Нямаше да ги остави да го изненадат в съня му, да им позволи да го изгасят като свещ. Той беше Ибрахим, най-могъщият човек в империята.

Не можеше да умре от ръката на султана. Имаше думата му, клетвата му пред Бога.

Защо тогава пажовете заключиха вратата, когато излязоха?

Залиташе из осветената със свещи стая като слепец. Повдигаше му се от страх и той се бореше с това чувство, както и с упойващата мъгла на виното. Беше просто плод на собственото му въображение, казваше си той. Не се случваше наистина.

Чу провлачени стъпки по коридора и един звук, който приличаше на скимтене на куче. Глухонемите! Бостанджиите! В ключалката се плъзна ключ, дръжката на бравата започна да се завърта.

Аллах да му е на помощ!

Вратата се отвори. Бяха петима, всичките — нубийци. Бостанджиите убийци бяха евнуси, подготвени за уникалната им дворцова служба чрез допълнително осакатяване: тъпанчетата на ушите им бяха спукани с игли, а езиците им — отрязани. Така нямаше да са в състояние да се поддадат на молбите на жертвите си или пък предварително да издадат задачата, която им предстоеше да изпълнят.

Ибрахим измъкна кинжала от колана си и като се олюляваше, повлече крака към вратата, разделяща стаята му от тази на Сюлейман.

Заудря с юмруци по нея.

— Господарю! — Огледа се. Бостанджиите приближаваха. — Господарю! Сюлейман! Моля те! Спри това!

— Какво беше това? — Сюлейман се стресна и отвори очи.

Някой удряше с юмруци по вратата.

— Господарю! Моля те!

Ибрахим! Ибрахим умираше.

Хурем сложи длани върху ушите му и притисна главата му към гърдите си. Запя, за да заглуши крясъците от съседната стая.

Докато беше жив…

Още удари по вратата. Чу нечий вик. Трябва да беше Ибрахим.

Беше престъпил клетвата си. Беше убил най-добрия си приятел.

Но бе спазил закона.

Всеки от бостанджиите държеше в ръка копринена връв, ритуалния инструмент, с който се екзекутираха хората с висок ранг или царска кръв. Именно копринената връв бе лишила от живот чичовците на Сюлейман, а също братовчедите и племенниците му.

Ибрахим зае отбранителна позиция с кинжал в ръка и зачака.

Първият бостанджия му се ухили и пристъпи напред, сякаш не виждаше оръжието. Може би беше прекалено сигурен, че ще го избегне, помисли си Ибрахим. Глухонемият се нахвърли отгоре му, но Ибрахим беше готов за атаката и лесно я отбягна, а ножът му се изви като змия.

Бостанджията спря по средата на стаята с разширени от изненада очи. Изпусна копринената връв. От шията му пръскаше кръв и обагряше близката стена. Глухонемият притисна длани към раната в напразен опит да спре бликащата кръв и се свлече.

Ибрахим приближи към стената, а останалите бостанджии се засуетиха по средата на стаята, вече по-предпазливи. Другарят им падна по лице, а от раната на шията му продължаваше да шурти кръв.

Забеляза как си размениха сигнали с ръце, езикът на глухонемите. Напрегнато зачака.

Пристъпиха бързо и едновременно напред. Ибрахим направи широк замах пред себе си и бостанджиите отскочиха назад. Един от тях изстена, дълбока жална въздишка се откъсна от гърдите му.

От раната на ръката му струеше кръв.

Ибрахим усети отвратителния мирис на екскременти. Първият бостанджия бе напълнил гащите, докато умираше.

Убийците настъпиха по-бързо. Ибрахим отново замахна и повали още един, но викът замръзна в гърлото му, когато копринената връв се затегна около шията му. Останалите двама бостанджии отново приближиха, но Ибрахим махна отчаяно с кинжала и видя как единият отстъпи, закрил лицето си с ръце.

Последният хвана ръката му, изви я, опитвайки се да го накара да пусне оръжието. Копринената връв се впи още по-дълбоко в шията му.

Не, не! Не можеше да умре! Та той беше Ибрахим…

В паниката си ритна с коляно между краката на бостанджията. Ритна още веднъж, този път петата му удари бъбреците на нападателя и хватката леко отслабна, достатъчно, за да освободи ръката, в която стискаше кинжала. Острието разряза дланите и ръцете на убиеца.

Ибрахим замахна назад. Усети нещо топло върху гърба си и примката на шията му се разхлаби. Падна с пъшкане назад.

Кинжалът се изплъзна от ръката му. Дръжката му щръкна между ребрата на бостанджията. Ибрахим се наведе и я хвана, но кинжалът не искаше да излезе.

Около шията му се уви втора връв. Атаката дойде от един от ранените бостанджии; чувстваше кръвта от ръката на убиеца върху шията си. Ритна отново, но нубиецът отскочи назад, дърпайки връвта. Ибрахим загуби равновесие.

Опита се да пъхне пръсти под примката, но тя бе плътно затегната и прерязваше плътта му. Не можеше да диша. Дробовете му се свиха и ръцете и краката му затрепериха в болезнена агония.

Зарита отчаяно. Вече не можеше да мисли. Пред очите му изригнаха фонтани от светлини.

Опита се да изкрещи името на Сюлейман, но от гърлото му не излезе звук. Бореше се, но вече не беше в състояние да контролира крайниците си. От всички страни се спуснаха черни сенки.

Изведнъж всички спомени умряха.

Хиподрумът

Гюзюл вървеше забързано през Атмегдан, покрай величествените червени стени на Ибрахимовия дворец. Преди малко в дома й в еврейския квартал бе дошъл пратеник. Ибрахим искаше да я види. Незабавно.

Стражите я пропуснаха вътре. Тя се втурна към голямото стълбище, което водеше към приемната на пашата. Гледаше надолу и повдигаше с ръце полите на фереджето си, докато тичаше, като внимаваше да не се подхлъзне върху тънкия слой лед, покрил каменните плочи на вътрешния двор. Беше стигнала до средата на стълбите, когато забеляза една фигура на горната площадка. Наблюдаваше я. Разпозна зелената роба, поръбена с кожи и огромния бял тюрбан. Кислар агаси! Тя се втренчи в него, изненадана и объркана.

— Ибрахим е мъртъв — каза Аббас. Гласът му беше равен. Звучеше по-скоро тъжно. Или неохотно.

Гюзюл се извърна назад. Двама бостанджии с извадени ятагани бяха запречили изхода.

— По заповед на господарката Хурем — рече Аббас и се обърна. Нямаше желание да гледа, докато бостанджиите си вършеха работата.

Топкапъ сарай

Сюлейман стоеше до един прозорец и наблюдаваше как товарят трупа на гърба на кон. Върху животното бе метнато покривало от черно кадифе, а в очите му бяха капнали специална течност, за да сълзят. Един бостанджия отведе коня. Сюлейман бе наредил тялото да бъде отнесено в Галата и погребано в безименен гроб.

Двамата мъртви бостанджии бяха изнесени от стаята на Ибрахим. Бяха казали на Сюлейман, че от останалите живи един е изгубил окото си, а друг — носа си. Върху стените се виждаха тъмни петна.

— Храбро се е бил — каза Сюлейман.

— Моля те, господарю — промълви Хурем. — Не се измъчвай. Твоите заповеди бяха справедливи. Не можеше да направиш нищо друго.

Но тя добре виждаше, че чувството за вина вече бе започнало да разяжда сърцето му. Лицето му бе пребледняло. Целият трепереше.

— Малка роксолана… — прошепна и се притисна към нея. Добре поне, че нямаше към кого другиго да се притисне, помисли си тя.

Не и в този момент.