Харем

98.

Амазия, 1559

Ездачите препускаха един срещу друг, подковите на конете потъваха в меката пръст, а зад тях хвърчаха гъсти кафяви буци кал. Първият ездач хвърли копието си, а противникът му се опита да избегне удара, като се плъзна надолу по хълбока на коня си, но дългият прът все пак го удари силно по гърба. Ездачите, струпани в единия край на арената, радостно завикаха. Тъпаните забиха по-бързо, писъкът на зурлите стана по-пронизителен.

— С-с-с-с-с — изсъска Баязид на арабския си жребец, който подскачаше, изправен на задните си крака, раздразнен от музиката и крясъците наоколо му.

— Още три точки — усмихна се Мурад. — Добър ден за Сините.

— Скоро може да ни се наложи да хвърляме истински копия — каза Баязид. Усмихна се и препусна към центъра на арената, към двамата ездачи от отбора на Зелените. Когато наближиха, Мурад забеляза как първото копие, метнато прекалено бързо, профуча над рамото на снишилия се над шията на коня си принц, без да го докосне. Баязид рязко извърна жребеца си надясно и вторият ездач трябваше да дръпне силно юздите, за да избегне сблъсъка.

Баязид дръпна поводите и конят му се закова на място. Преди противниковият играч да се е осъзнал, принцът се озова зад гърба му. Копието удари Зеления между плешките. Мъжът простена от болка и се свлече върху коня си.

Хората около Мурад наскачаха и тържествуващо завикаха, Баязид поиска ново копие от стрелкащите се между краката на конете пажове. Лицето му светеше триумфално. Той се усмихна на Мурад през гъстата си черна брада.

— Какво ще кажеш, Мурад?

— Ще кажа да отидем да си отрежем по едно парче от Ечемичения самун!

Баязид се засмя. „Ечемичен самун“ беше прякорът, който бяха дали на Селим. Разнесоха се нови викове, тъй като още един играч от отбора им бе успял да спечели точки.

Този ден бяха непобедими. Не можеха да загубят. Невъзможно.

Беше се превърнала в стара жена. Баязид я откри в градините на харема. Позлатеният дървен павилион бе заобиколен от украсени с правоъгълни орнаменти колони. Резбованите прозорци и арките на вратите гледаха към розовата градина, оживяла в бледорозово.

Тя седеше сама в павилиона. Тишината се нарушаваше единствено от тракането на перлените зърна на броеницата между пръстите й. Устните й се движеха леко, редящи молитви към Мохамед. Беше облечена в рубиненочервен кафтан, бродиран със златна сърма и снежнобял жакет, поръбен с лебедов пух. Лицето й бе скрито зад муселинов яшмак, но Баязид ясно виждаше дълбоките бръчки около очите й, издаващи възрастта. Времето не беше пощадило Пролетната роза. Единственото, което й бе останало, бяха бодлите.

— Какво ще правиш, Баязид?

— Какво мога да направя? Сюлейман не ми остави избор. Макар че спорът ми е със Селим, не с баща ми.

— Грешиш.

Баязид сведе поглед, без да отвърне. Градината беше красива, въздухът бе напоен с аромат на рози. Денят бе прекалено хубав, за да се говори за проливане на кръв.

Една гедичлийка напълни чашата на Гюлбехар с ароматен шербет и тя го поднесе към устните си.

— Каквото и да направя, война ще има — каза Баязид.

— Заради Селим ли?

— Проблемите на османлиите нито започват, нито свършват със Селим. Правнуците на мъжете, които някога последваха Фатих в Стамбул, сега седят в тимарите си в Анадола и гледат как тяхното племе от воини сега е управлявано от хората, които техните бащи са покорявали. Девширмето ни обремени с армия от бюрократи. Собствените им християнски роби ги изблъскват от земите им. Баща ми е забравил овчите кожи на своите предшественици. Те мухлясват в съкровищницата му, докато един везир — българин облага с данъци дори билките и розите и пропъжда тимариотите от земите им, а той самият пълни джобовете си! Всичко е подкуп, бакшиш! Какво стана със старите закони на Сюлейман, според които всичко се дължи само на лични качества? Написа си законите и ни забрави! Истинските османлии са живели в палатки и са гледали към империята си от седлата на конете си, а не от копринените дивани!

Гюлбехар отново прекара броеницата през пръстите си.

— Помниш ли, когато Мустафа беше убит, Баязид? Помниш ли какво казаха еничарите тогава? „С Мустафа си отиде и нашата надежда.“

— Помня.

— Имаме нужда от нов Мустафа. — Тя остави броеницата и настойчиво го загледа. — Ти, Баязид. Ти толкова много приличаш на него. Можеш да яздиш, да се бориш, да водиш. Ти си истински гази.

— Стига и баща ми да мислеше така.

— Сюлейман беше мой господар в продължение на дълги години, но аз наистина не познавам мъжа, в който се е превърнал. Забравил е, че е гази. Дори и сега, когато онази вещица вече е мъртва. Виж какво направи с теб! Посрами те, изпрати те в изгнание тук, в Амазия, както стори и с моя син. Поднася трона на онзи дебел пияница, брат ти!

— Това е негово право. Селим е този, с когото имам сметки за разчистване.

— Не, имаш сметки за уреждане със Сюлейман. Внимавай!

— Честно казано, аз не го обичам, но той е мой баща и мой султан.

— Такива бяха думите и на моя син. — Гюлбехар се върна към броеницата и беззвучните си молитви.

— Той знае какъв човек е брат ми. Не виждам никаква логика.

— Нямаше логика и в убийството на Мустафа. Но той въпреки това го направи. Внимавай, Баязид. Аллах да те пази.

Тя му протегна ръка. Баязид я целуна и си тръгна.

Да поеме срещу Сюлейман? Не, немислимо. Гюлбехар бе просто една озлобена старица. Сюлейман го изпробваше. Знаеше, че не бива да позволява на Селим да остава в Маниса, на пет дни от столицата, докато Баязид се намира на близо месец път. Селим се беше заклел да го убие, ако някога седне на трона. Какво друго му оставаше? Трябваше да тръгне срещу брат си. Такава беше традицията, традицията на османлиите. Баща му със сигурност го разбираше.

Топкапъ сарай

Сюлейман умислено гледаше към великия си везир, но сякаш не го виждаше. Седеше неподвижно и ритмично потупваше с показалец върху златната странична облегалка на трона си. Беше облечен в тъмночервен кафтан без ръкави на златисти тигрови шарки и подплата от черен самур над роба от зелен брокат. Върху тюрбана и пръстите му блестяха изумруди. Но въпреки цялото си величие изглеждаше някак смален, помисли си Рустем — сякаш от него не беше останало нищо друго, освен една сбръчкана посивяла глава, забодена върху вързоп от празни скъпи дрехи. Страните му бяха обилно покрити с руж, за да се скрие бледността им.

— От болестта беше — измърмори Сюлейман.

— Господарю? — Рустем свъси вежди.

Сюлейман вдигна глава, сякаш едва сега забелязваше присъствието на везира.

— А, Рустем…

— Идвам от Дивана, господарю.

— Дивана — повтори Сюлейман, сякаш се опитваше да си спомни какво точно беше това.

— Имам лоши новини, господарю.

— Баязид?

— Да, господарю. — Рустем още веднъж усети, че е объркан. За момент му се стори, че Сюлейман е на ръба на лудостта, а после отново се опомня и застава нащрек. Това му се случваше непрекъснато, откакто Хурем почина.

— Отговори ли на чауша, който му пратих?

— Да, господарю.

— И какво каза?

— Отговорът му е кратък, господарю. — Рустем измъкна писмото от гънките на робата си. Прочете задължителните официални обръщения. — Продължава все в този дух, за да се стигне до следното, господарю:

Сюлейман тихичко извика, подобно на хванато в капан животно.

— Тя беше много болна. Не знаеше какво приказва.

— Господарю?

Сюлейман удари с юмрук по облегалката на трона.

— Защо ми се противопоставя?

Какво друго би могъл да направи, помисли си Рустем. Та султанът на практика го беше изпратил в изгнание след смъртта на Хурем.

— Събира армия в Ангора — рече на глас. — Говори се, че тимариотите и тюрките се стичат като порой към него.

— Какви са намеренията му?

— Изглеждат съвсем ясни. Селим се оплака, че е получил женска шапчица и престилка като подарък от брат си. Намекът е очевиден.

— Трябва да прекратим това, Рустем. Докато съм жив, трябва да ми се подчинява!

— Може да има някакъв начин, господарю.

— Говори.

— Възстанови Баязид в Кютахия. Ако не там, то в Коня. С изпращането му в Амазия ти на практика предаваш трона в ръцете на Селим. Отиде ли, трябва да се примири със сигурна смърт.

— Длъжен е да ми се подчинява!

— Ако настояваш, няма да можем да избегнем една гражданска война.

— Те са ми синове. Още не съм умрял! Трябва да правят това, което им казвам!

— Страхувам се, че не можем да убедим Баязид да възпре ръката си, господарю. — Той се поколеба. — Винаги съм имал чувството, че искаш той да наследи престола.

— Значи чувството ти те е лъгало, Рустем. Остаряваш. Вероятно воднянката е размътила мозъка ти.

Рустем удари чело в килима.

— Сигурно си прав, господарю. — Нямаше да позволи на Сюлейман да види колко болезнено бе да изпълни дори едно такова елементарно движение. Нямаше да допусне никой да го заподозре в каквато и да било слабост.

— Кажи на Селим, че трябва да се премести в Коня, за да охранява южните ни пътища към Сирия и Египет. Прати му Мухаммад Соколли заедно с един полк еничари и трийсет топа, за да го пазят. Нареди на Пертю паша да отиде при Баязид и да го убеди незабавно да се върне и да поеме управлението на Амазия, както и да измъкне от него обещание за лоялност и вярност. Не бива да им се позволява да въвлекат империята във война, докато все още седя на трона.

— Да бъде волята ти, господарю — рече Рустем. Той бавно се изправи и с накуцване излезе от стаята. Сюлейман беше полудял! Смъртта на Хурем беше засегнала мозъка му. Но той щеше да изпълни заповедите му. Нека синовете му да се притесняват за това кой ще стане Сюлейманов наследник. Рустем щеше да е умрял, преди истинската борба помежду им да е започнала.

— Ти беше болна — изрече Сюлейман в кънтящата тишина. — Не знаеше какво говориш.

— Мозъкът ми бе обхванат от треска — отвърна Хурем. — Дяволът говореше вместо мен.

— Баязид е мой син — настоя Сюлейман.

— Разбира се, че е твой син. Обичах те с цялото си сърце. Освен това бях строго охранявана в харема. Ибрахим нямаше как да се добере до мен. Това беше дяволска лъжа.

— Обичаш ме. Кажи ми, че ме обичаш.

— Ти беше моят господар, господарят на живота ми. Обичах те с цялото си сърце. Винаги съм те обичала.

Сюлейман протегна ръка да я докосне, но Хурем изчезна.

Той затвори очи, усети как горещите му сълзи се плъзнаха по страните му. Сълзи на мъка и на самосъжаление. В продължение на трийсет и пет години я беше обичал повече от всичко друго. Беше се отказал от харема си заради нея, беше я направил своя царица. А с последните си думи тя го беше запратила в това чистилище.

Беше наговорила онези неща под влияние на болестта, разбира се. Сигурно това беше причината.

Но той не можеше да се отърве от спомена. Думите й се бяха запечатали в мозъка му и когато си мислеше, че сълзите и гладуването най-сетне ги бяха изтрили, той внезапно чуваше гласа й и понякога дори я виждаше, полегнала върху леглото с бледо лице и режещ като стоманено острие глас: „Мразя те. Винаги съм те ненавиждала!“

„Моя малка роксолана, моля те…“

Сюлейман отвори очи с очакването да я види. Но наоколо му бяха само дворцовите стражи, глухонемите с каменни лица, които не можеха да почувстват скръбта му.

Малка роксолана.

Той отново затвори очи и си спомни деня, в който я беше видял за първи път в двора под прозорците на валиде-султан, в стария Ески сарай: със зелена шапчица, закрепена за косата, и по детински смръщени вежди, докато съсредоточено работеше над ръкоделието си. Едно невинно дете. Не беше способна на такава омраза. Сатаната беше говорил през устата й, повтаряше си той. Тя вече беше отишла в рая, когато той бе чул изгарящите го думи.

Не можеше да е сигурен. Усещаше как колебанието разяжда вътрешностите му като гнойна рана, която с всеки изминал ден ставаше все по-дълбока и болезнена. Точно поради тази причина беше изпратил Баязид чак в Амазия. Това, разбира се, щеше да осигури трона на Селим, но по-добре на престола да седнеше османски принц, макар и пияница, отколкото синът на един предател.

Пък бил той и син на предател, когото Сюлейман беше обичал.

Той отметна глава назад. Внезапен гняв изду жилите на шията и слепоочията му.

— Бъди проклет, Ибрахим! — изкрещя той към извития таван. — Проклевам те!

Проклеваше и Хурем, но не можеше да се насили да произнесе думите на глас — дори и сега. Това щеше да означава, че целият му живот не бе имал никакъв смисъл.

99.

Ангора

През пролетта Кападокия се покриваше с килим от диви цветя, дъждовете изпъстряха с буйни цветове изсушените от слънцето степи. Баязид яздеше с началника на конюшните Мурад покрай един поток, който минаваше между високи тополи и яркожълти поля с рапица. Далечните хълмове бяха обсипани със сини парички.

Стигнаха до хребета на хълма и погледнаха надолу към равнината. Армията му стануваше извън селото, под високите кули на крепостта Хисар. Баязид почувства как топлата плът на арабския му жребец потръпва под бедрата му, сякаш животното бе доловило вълнението на господаря си. Войниците от лагера се молеха; прави редици от коленичили мъже. Тюрбаните се поклащаха в унисон — хиляди, не десетки хиляди тюрбани, редица след редица.

През последните няколко седмици бяха прииждали отвсякъде. Идваха кюрди с потури, широки червени пояси на кръста и плитки вълнени шапки на главите; бандити тюрки с рунтави кожени калпаци, козината, на които висеше над плоските им азиатски лица; спахии, напуснали Портата на малки групички, за да търсят своя нов Мустафа; обезземлени тимариоти, чиито островърхи шлемове и разнородни оръжия се очертаваха на фона на бледоморавото небе.

В равнината бяха опънали палатки двайсет хиляди мъже. Една традиционна армия от газии, тимариоти и номадски войни, чиито бащи бяха завладявали степите в името на османлиите, се беше събрала отново, за да победи новите християнски армии на техните господари. Бяха готови да тръгнат срещу Селим, а ако беше необходимо — и срещу еничарите и спахиите, които го поддържаха.

Мурад се обърна към Баязид и се усмихна.

— Запалил си пожар в основите на империята. Всички се трупат при тебе. В теб те виждат своето бъдеще.

— Няма да ги разочароваме — отвърна Баязид. — Нека надеждите им да са свързани с Баязид!

Маниса

Шахзаде Селим беше в мрачно настроение. Баязид събираше армия срещу него, а баща му продължаваше да упорства и не искаше да тръгне насреща му. Вместо това му беше пратил Соколли и неговата артилерия, придружени със заповед да се прехвърли в Коня, да се опълчи на брат си. Нима той не беше избраникът? Защо тогава Сюлейман продължаваше да седи в двореца си и да наблюдава как слънцето хвърля сенки върху стените, докато „новият Мустафа“ набираше мощ в Ангора, готов да убие Селим? Сега всичко му беше ясно — той беше изоставен.

Изпразни кристалната си чаша и плесна с ръце да му я напълнят отново.

Проклети да са! — мислеше си той. — Проклет да е Баязид! Проклет да е Сюлейман!

Може би всичко това беше заговор срещу него. Може би в момента Сюлейман вече беше в Амазия и заедно с Баязид обмисляха кой е най-добрият начин да го премахнат! Брат му сигурно пируваше заедно с баща им в двореца си или му демонстрираше необикновените си умения в играта на черит. А дори и по-лошо — Баязид може да интригантстваше с агата на еничарите, с цел да узурпира трона, както беше направил навремето Селим Страшни.

Отпи голяма глътка вино и изрида високо. Животът не беше справедлив. Хурем никога не бе проявявала интерес или привързаност към него, а любимци на Сюлейман бяха Мустафа и Джихангир. Трябваше и той да се роди с камилска гърбица, тогава може би и на него някой щеше да му обърне малко внимание…

Да вървят всичките по дяволите.

Той затвори очи, връхлетян от внезапен пристъп на световъртеж — сякаш се намираше на ръба на огромна черна скала — и се вкопчи в ръба на дивана, за да запази равновесие. Щеше да умре. Всички бяха срещу него и той бе безпомощен.

Заплака. Сълзите му се плъзнаха по страните и попиха в брадата му. Животът беше наистина несправедлив! Дори виното нямаше да му помогне тази вечер. Имаше нужда от нещо, което да го разсее.

— Аббас!

Кислар агаси пристъпи напред и му се поклони. Грозно чучело, помисли си Селим. Защо ли беше настояла Хурем да го прехвърли на служба при него? Може би беше шпионин. Може би трябваше да нареди да украсят с главата на стария евнух някое подострено копие. Ще обмисли тази възможност.

— Господарю — измърмори Аббас.

— Имам нужда от развлечения, кислар агаси.

— Какво точно желае господарят?

— Доведи стадото — рече Селим. — Бикът рие земята с копита.

— На твоите заповеди, господарю — отвърна Аббас. — На твоите заповеди.

100.

Ангора

Запалиха газениците в палатката на принца. Офицерите му се скупчиха наоколо, смесиха се с тюркските и кюрдските бандити, за да зърнат навития на руло пергамент, който Баязид бе опънал върху килима.

— Сюлейман е наредил на Принц Ечемичен самун… — палатката се изпълни с висок кикот при споменаването на прякора, който всички те бяха дали на шахзаде Селим — … да се оттегли заедно с армията си в Коня, за да пази пътищата към Алепо и Сирия. От нас, предполагам. Каквото и да е, нямаме дрязги със Сюлейман. — Баязид обходи с поглед напрегнатите лица наоколо. — Трябва да се разправим със Селим. Ще потеглим на юг и ще го посрещнем при Коня.

— Той ще избяга — подхвърли някой.

— Да, на брат ми би му се искало да избяга. Но баща ни му е изпратил подкрепление под формата на един еничарски полк и артилерия. Битката може да се окаже по-трудна, отколкото очакваме.

— Артилерията няма да ни спре — извика един глас.

— Не топовете са важни, нито еничарите. Не те трябва да бъдат победени. — Баязид спря поглед върху всяко едно от лицата в палатката. Всички директно срещнаха погледа му, никой не прояви и най-малко колебание. — Важен е Селим. Ако той умре, битката ще бъде спечелена. — Той посочи към картата в краката си. — Ще разположим армията си тук, в равното, и ще чакаме. Соколли ще е нашият противник в боя, не Селим. Наредено му е да ни държи настрана, не да атакува. Затова ще разположи артилерията си в отбранителна позиция. Ще му дадем изстрела, който очаква, и ще му отворим работа. Междувременно ще оставим един кавалерийски ескадрон ето тук, в хълмовете на запад. Ще бъде достатъчно малък, за да остане незабелязан; мъничка стрела, но достатъчно голяма, за да пререже вените в шията на Ечемичения самун. Загине ли той, можем да прекратим атаката. Ще сме си свършили работата. Няма да има друг наследник на Законодателя.

Очите му пламтяха убедено и всяко от лицата в палатката отразяваше вярата му в победата.

Маниса

Докараха четири дузини момичета, всичките голи. Бяха най-красивите в цялата империя и нито едно от тях не бе на повече от двайсет години; някои дори бяха дванайсетгодишни. Бяха купувани от санджак-бейовете в затънтената провинция или от хората на самия Селим, специално изпращани да обикалят и оглеждат пазара на Изгорялата колона. Тъй като султанът вече не желаеше да попълва харема си с млада плът, най-подбраната стока се предлагаше на синовете му.

Селим влезе ухилен, беше пиян и залиташе.

Всички момичета бяха застанали на четири крака, дългите им сплетени коси падаха над лицата им и докосваха земята, гърдите им се поклащаха под тях, докато пълзяха по меките килими — едно разноцветно стадо от кафе, алабастър и маслина. Аббас размахваше къс говедарски камшик над главите им, заставяйки ги да се движат.

Лицата на пажовете евнуси проблясваха на светлината на факлите, погледите им бяха извърнати високо нагоре.

Селим изрева като бик и започна да се разсъблича.

Кислар агаси отстъпи назад, стиснал дръжката на камшика, а Селим се спусна сред девойките. Хвана най-близкото до него момиче и се опита да го възседне. Евнухът забеляза как лицето й се сгърчи от болка.

Селим отново изрева и се заля в смях. Най-сетне проникна в нея. Започна бясно да се движи, после я отблъсна и на четири крака изпълзя към друго момиче. Коремът му се влачеше по пода. Хвана една светлокоса арменка за бедрата и тя се дръпна ужасена.

Не, не биваше да го прави, помисли си евнухът. Селим щеше да нареди да я убият, ако му се съпротивляваше.

Но принцът беше прекалено пиян, за да забележи. Той я възседна, а дебелите му пръсти грубо се впиха в гърдите й. Момичето изпищя и Селим се изсмя възбудено. Отново измуча и след един последен тласък на бедрата си я освободи.

Плесна с ръце. Един от пажовете си проправи път през коленичилите момичета. Носеше чаша вино. Селим я пресуши на един дъх и се върна към забавлението си.

Покатери се върху друго момиче, сграбчи плитките й, сякаш бяха юзди на кон.

— Върви по дяволите, Баязид! Виж, ще заплодя цяло стадо жени и синовете ми ще плъзнат по трона като мравки по труп!

Той пусна момичето и се заклатушка към друго, но виното го бе направило бавен и непохватен. Просна се по лице. През смях се надигна на колене. Момичетата се бяха разбягали, притискаха се уплашени към стените, но Аббас размахваше камшика над главите им, принуждавайки ги да се върнат обратно в центъра на стаята.

Селим изгрухтя и подгони най-близката до него жертва. Хвана я за крака, но тя ритна и се освободи. Той се претърколи по гръб, дишайки тежко. Гърдите му се вдигаха и спускаха, коремът му, бял и огромен, покриваше гениталиите му. Ерекцията му вече беше стихнала, забеляза с мрачно задоволство Аббас.

Селим направи опит да се надигне, но главата му отново удари килима. Той се изкикоти, после затвори очи.

— Върви по дяволите, Баязид!

След секунди захърка.

Аббас плесна с ръце и момичетата незабавно излетяха от стаята. Евнухът отново плесна и четирима пажове вдигнаха на ръце заспалия шахзаде от пода и го отнесоха в спалнята му. Отдъхнаха си с облекчение, когато приключиха с работата.

Принцът на османлиите, първородният син на Великолепния, претендентът за трона на най-великата империя на света, синът на Божията сянка на земята се извърна на една страна и повърна обилно върху тъмночервените копринени чаршафи.

101.

Коня

Дервишите постеха и се молеха от месец. Сега изпълниха двора, замаяни от опиума, с призрачно бели, напудрени с талк лица. Музикантите вече бяха направили кръг, седнали със скръстени по турски крака върху твърдия калдъръм. Флейтите засвириха, мекото им ридание се понесе нагоре, докато тънкият сърп на луната се издигаше над купола на манастира. Светлината на факлите хвърляше дълги сенки върху стените на сградата.

Флейтите засвириха по-бързо, барабаните се присъединиха към тях, ускорявайки ритъма на сърцата, докато танцьорите се въртяха с развети около бедрата поли. Тъпанджиите запяха монотонно своите молитви. Ритъмът на тъпаните се засили и танцьорите с гъсто плисирани поли се отдалечиха един от друг. Наклониха глави към десните си рамене, а тежките им одежди засвистяха като северния вятър в планините. По-бързо, по-бързо.

Баязид почувства как сърцето му заподскача в такт с музиката. Танцьорите се въртяха с все по-голяма скорост, лицата им вече не се забелязваха. Но никой от тях не залитна, никой не падна.

Музиката спря внезапно, без предупреждение. Дервишите се проснаха изтощени на земята с разпенени усти. Бяха изпаднали в транс.

Баязид пристъпи в кръга и приближи до един от тях, висок слаб монах с бяла брада и кафеникаво лице, сбръчкано като орех. Говореше се, че е на сто и единайсет години.

— Как си, Свети човече? — прошепна той.

Очите на стареца се отвориха, но зениците им бяха студени и стъклени — като на умряла риба.

— Виждам — отвърна старецът.

— Виждаш какво ще се случи с османлиите ли?

— Виждам.

— Кажи ми тогава какво ще стане със синовете на Сюлейман.

— Ако онзи, който не е син на Сюлейман седне на трона, виждам само смрад, корупция и нещастия.

Баязид се наведе още по-ниско над стария човек, опитвайки се да различи по-ясно думите му. Онзи, който не е син на Сюлейман?

— Какво ще стане с Баязид?

— Не го виждам.

— Кого виждаш, тогава?

— Виждам вятър. Силен вятър, който спуска завеса над всичко. Вятърът на Всевишния.

— Какво още?

— Нищо. Виждам само вятъра.

Баязид се изправи с намръщено лице. Всичките тези свети човеци говореха със загадки. Не можеше да получи отговор тук.

Влезе в джамията и падна на колене в очакване на съвет от Аллах.

Топкапъ сарай

Сюлейман изгледа втренчено черната жена, коленичила на пода пред трона. Стегнатите черни къдрици бяха посребрени, но той забеляза, че очите й не бяха загубили свойствената си острота и враждебност.

В продължение на трийсет и пет години тя бе просто една от слугините в харема, незаслужаваща вниманието му. Сега беше пратил да я повикат незабавно. Защото единствено Муоми можеше да притежава лек за неговата скръб.

Наведе се напред.

— Колко време си служила на господарката Хурем?

— Откакто тя стана гьозде, господарю.

— Познаваше ли я добре?

— Да, господарю.

— В такъв случай искам да си поговорим по някои интимни въпроси — каза Сюлейман и побърза да добави: — Няма причина да се страхуваш. — Той посочи към евнусите, пръснати из стаята. — Те са глухонеми. Нищо не могат да разберат. Трябва да ми отговориш честно, защото съм твой султан и ти си длъжна да бъдеш вярна на мен, а не на господарката ти Хурем. Тя вече е мъртва и неспособна да те накаже.

— Да, господарю.

— Искам да си помислиш добре за първите години от службата си при нея. Спомняш ли си един човек на име Ибрахим, който ми беше везир в продължение на дълги години?

— Да, господарю.

Сюлейман се поколеба и се приведе още по-близко към коленичилата фигура. Вече седеше на самия край на трона.

— Възможно ли е… някога господарката ти Хурем да се е срещала с него в Ески сарай?

Муоми вдигна поглед за пръв път, откакто се бе озовала в голямата приемна. Втренчи очи в Сюлейман, но не със страх, както бе очаквал той. В погледа й имаше нещо друго. Нещо, което му беше трудно да определи.

— Прие го веднъж, господарю.

Дъхът му спря.

— Как? — едва изрече накрая.

— Като подкупи кислар агаси. Беше преди Аббас, господарю. Накара ме да се закълна, че ще пазя тайна. Каза, че ще умра ако прошепна и дума за това.

Лъжеше, помисли си Сюлейман. По лицето й ясно беше изписано, че лъже.

Трябва да беше лъжа. Лъжа. Лъжа. Лъжа.

— Не! — изкрещя и той. Скочи от трона, замахна силно с ръка и я зашлеви през лицето. Муоми залитна назад и падна зашеметена, докосвайки с пръст кървавата струйка, стичаща се от устната й.

— Бостанджи! — изкрещя Сюлейман и махна на глухонемия, който стоеше встрани и чакаше. Мъжът пристъпи и измъкна ятагана си.

С едно движение отдели главата на Муоми от раменете й. Кръвта опръска кожените ботуши на Сюлейман. Беше лъжа. Трябваше да е лъжа.

102.

Коня

Баязид седеше неподвижно върху гърба на коня си. Лицето му бе наполовина скрито зад забралото на островърхия сребърен шлем. Когато измъкна сабята си от ножницата на седлото, стотиците мъже зад него направиха същото. Звънът на стомана проехтя и заглуши воя на топлия пустинен вятър. Баязид смушка коня си и тръгна бавно напред. Войската го последва. Дори от това разстояние принцът виждаше черните гърла на топовете, които ги очакваха от другата страна на равнината. Не се страхуваше от тях.

Баязид подкара коня си.

Изпод хилядите копита се вдигна прах, дълга червеникава опашка, подобна на знаме, която неотлъчно ги следваше. Баязид слушаше воя на гласовете зад него. Този момент винаги беше особено вълнуващ, помисли си той, първият миг на щурма, когато тътенът от копита заглушава всеки друг звук, когато изглежда така, сякаш нищо не можеше да се изправи срещу стената от стоманени пики и мускулите на могъщите арабски жребци.

Той размаха меча над главата си и го насочи напред към мълчаливите стоманени дула на топовете. Конете се втурнаха в атака.

Докато препускаше, Баязид се запита дали еничарите наистина могат да бъдат принудени да стрелят срещу любимия си син.

Селим чуваше чаткането на подковите, заглушаващо воя на вятъра, усещаше вибрирането на земята под дебелите килими, постлани върху пода на шатрата. Вкопчи пръсти в страничните облегалки на трона си, сякаш под него се беше отворила дълбока яма.

Плесна с ръце и Аббас веднага се появи до него, за да напълни чашата му с вино.

— Аббас? Къде е Соколли?

— С еничарите е, господарю — отвърна Аббас.

Селим пресуши чашата си, но ръката му трепереше и виното се разля по брадата и предницата на златистата му роба. Аббас побърза да я напълни отново. Последният слуга, който се беше забавил да долее бокала на господаря си, бе загубил ръцете си до китките.

— Какво става?

— Баязид напада с кавалерията си, господарю.

— Соколли трябва да е тук, с мен.

— Моите уважения, господарю, но смятам, че е по-добре да е с артилеристите. Някой трябва да им дава заповеди.

Селим би го наказал заради тази проява на нахалство, но беше твърде уплашен, за да продума. Отчаяно му се ходеше по нужда. Пресуши чашата си и бързо излезе от палатката.

Конете предусетиха наближаващата буря и станаха неспокойни. Тръскаха окичените си с пискюли глави и риеха с копита.

— С-с-с-с-с — прошепна Мурад и погали жребеца си по гривата. Препусна до края на дерето и тревожно огледа небето на юг. Над земята се беше спуснала пурпурна завеса и сякаш някаква невидима ръка я влачеше към тях по прашната степ. Видя как забулва манастира Мевлеви — сякаш самите дервиши бяха повикали бурята със своите заклинания.

— Пясъчна буря!

— Вятърът на Всевишния — рече Мурад. — Носи се право срещу кавалерията ни. Само след няколко минути войниците ни ще бъдат заслепени. — Той извади ятагана си. Време беше. В дерето чакаха две дузини ездачи. Изви коня си и тръгна да ги пресрещне.

— Сега! — изкрещя.

Мухаммад Соколли очакваше неприятности.

Беше довел от Стамбул собственоръчно подбран ескадрон от еничари и солаци. Бяха ветерани от военните кампании на Сюлейман срещу Персия; една малка част от тях на млади години дори бяха взели участие в боевете при Мохач. Верни слуги на султана, което нямаше да проявят непокорство. Като предпазна мярка ги беше строил в една редица зад артилерията.

Сега, докато наблюдаваше как ордите на Баязид настъпват към тях, благодари горещо на Аллах, че бе постъпил толкова мъдро.

Към позициите им приближаваха две огромни кълба прах: кавалерията отпред, пясъчната буря — отзад. Чудеше се кое от двете ще пристигне първо.

— Когато заповядам, стреляйте! — изкрещя той, за да надвика вятъра.

Еничарите до топовете се спогледаха, после обърнаха очи към приближаващата кавалерия и зачакаха някои да се обади. Накрая един от тях събра кураж и рече.

— Не можем да стреляме срещу шахзадето.

— Той не е шахзаде — изкрещя му Соколли. — Селим е първородният син и избраникът на Сюлейман! Пригответе се за стрелба!

Те се поколебаха. Никой от тях не се наведе към пирамидите от гюлета, струпани до топовете им.

— Да живее Баязид! — извика някой.

Соколли вече виждаше Баязид, зеления му кафтан — умен избор, помисли си Соколли, зеленото беше цветът на Мохамед — плющеше около коленете му. Земята под краката му се разлюля от тропота на копитата.

Соколли извади меча си и се обърна към еничарския ескадрон, строен зад артилерията.

— Пригответе се за стрелба! — излая той. Те наместиха аркебузите си и се прицелиха в артилеристите пред тях. — Стреляйте или ще издам заповед да стрелят по нас! — изкрещя отново Соколли.

Артилеристите продължаваха да се колебаят.

— За стрелба… — викна Соколли. Нервите им май щяха да издържат, помисли си той. Наистина щяха да го принудят да стреля по тях.

Кавалерията вече беше съвсем близко.

Един войник се наведе, вдигна гюле и го пъхна в дулото на топа. Останалите го последваха един по един.

— Запалете фитилите! — заповяда Соколли.

Дулата се сведоха леко надолу, зинали гладно към приближаващата плячка.

Точно когато Баязид напълно се убеди, че топовете няма да стрелят, забеляза първия малък оранжев пламък, който се разтвори като напъпил цвят откъм линията на артилеристите — красива гледка, ако човек не знаеше какво всъщност представлява. После във въздуха се разнесе бумтеж и земята около него сякаш избухна. Сякаш сам Бог беше грабнал коса и с всичка сила я бе размахал над редиците им. Изведнъж Баязид се оказа сам.

Бяха изчезнали! Почти всички, които бяха яздили в първата редица заедно с него, бяха изчезнали. Конят до него агонизираше с разширени от ужас очи, опитваше се да се изправи на крака, а от счупения му крак се лееше кръв. Ездачът му лежеше в прахта.

Извърна се на седлото си. Равнината беше осеяна с малки могили, с коне и мъже — някои все още мърдащи, други — напълно неподвижни. Дойде втората вълна. Земята отново изригна и за момент всичко изчезна зад стена от пламъци и прах.

Само една шепа хора се показа от облака.

Трета вълна, четвърта.

Трябваше да продължат. Баязид се обърна назад и окуражително им подвикна.

Вдигна меча си и се надигна от седлото, за да го видят добре.

— Напред! Напред!

Нова ударна вълна, после — още една. Дрипавата му армия от бандити и конници не се поколеба. Разбра, че докато новият Мустафа седеше върху седлото, те щяха да са готови да умрат.

Щяха да го направят! Въпреки артилерията на Соколли, щяха да го направят!

Когато стигнаха лагера на Селим, пясъчната буря вече се беше развилняла, обезобразявайки пряпореца с конски опашки пред палатката на шахзадето. Мурад ги подканяше да напредват. Препуснаха из лагера, покосявайки малцината стражи, които им се опълчиха.

После вятърът на Всевишния обърка всичко. Мурад едва различаваше земята на стъпка пред себе си, докато конят му се въртеше между редиците с палатки. Дръпна юздите. Беше объркан. Извърна се на седлото, отчаяно търсейки с поглед своите.

— Къде е той? — изкрещя Мурад.

Чуваше виковете на останалите, тропота на копитата, но не ги виждаше, заслепен от пясъка. Вдигна ръка, за да предпази лицето си и не забеляза мъжа, който изскочи от една от палатките и замахна с ятаган към десния преден крак на жребеца му. Конят изцвили от болка и разтресе тяло, за да се освободи от ездача си, после падна на хълбок.

Тялото на животното го затисна здраво, при падането ятаганът изхвръкна от ръката му. Мурад изохка и отчаяно се огледа за своя нападател. Зърна синята куртка и сивата шапка на еничаря, вдигнал сабя над главата си. Мурад посегна да измъкне харпуна си от калъфа, закачен на седлото. Прицели се инстинктивно.

Тренировките по черит се оказаха полезни. Стрелата на харпуна прониза нападателя в гърдите. Еничарят падна по гръб.

Осакатеният арабски жребец се въргаляше в прахта, опитвайки се да се изправи на крака. За момент се надигна и Мурад изпълзя изпод животното. Допълзя до умиращия еничар и измъкна ятагана от юмрука му. Изохка от болката, която прониза глезена му, но се изправи на крака и с куцукане се отдалечи. Беше се загубил, заслепен от бурята.

Мурад чу писъците на жени. Прахта се разреди за миг и той видя как от една копринена шатра вляво от него изскачат забулени женски фигури и хукват между пръхтящите коне и силуетите на биещите се мъже. Остатъците от ескадрона трябва да бяха попаднали на харема на Селим. Това означаваше, че принц Ечемичен самун беше някъде наблизо. Закуцука към жените, но после прахта се спусна отново и ги скри от погледа му.

Стоеше пред копринена шатра. Разпозна пряпореца с конски опашки: Селим! Но къде бяха стражите? Разбра, че битката, на която беше станал свидетел, ги бе накарала да се преместят пред палатката на жените. С вик на триумф той разкъса стените на павилиона и влезе вътре, повлякъл крак след себе си.

Нямаше да подведе Баязид. Господарят му щеше да стане султан. Щеше да се погрижи за това.

Озова се лице срещу лице с огромен черен човек, облечен в копринен кафтан на яркосини, светлозелени и светлобежови цветя и дълга шуба, поръбена със самур. На краката му се виждаха чехли със заострени муцуни, украсени с изумрудени розетки, а на дясното му ухо блестеше рубин. Но въпреки цялата красота на облеклото му непознатият беше най-грозният човек, който Мурад някога беше виждал. Лицето му беше обезобразено от отдавнашен удар със сабя, оставяйки му само едно око, а туловището му бе невероятно дебело, дори за евнух. Непознатият гледаше изненадано към Мурад, после се просна на пода пред него.

— Моля те, не ми причинявай зло — проплака той. — Аз съм само един безобиден слуга.

Мурад отвратено изсумтя и дръпна копринената завеса, за да влезе във вътрешността на палатката. Селим лежеше там, проснат по корем, с разперени ръце и крака. Мурад се облегна на сабята си и подритна шахзадето със здравия си крак, за да го обърне по гръб. Очакваше да види коремът на Селим разцепен като зряла праскова.

Евнухът го беше последвал.

— Мъртъв ли е? — попита Мурад.

— Не, господарю, само пиян. Припадна още щом чу първия топовен гърмеж.

— В такъв случай е истински късметлия. Няма да усети нищо, когато сабята ми го погъделичка по ребрата.

Мурад вдигна ятагана, за да нанесе смъртоносен удар. Изведнъж почувства как всяко мускулче от тялото му се вцепенява. Чу как ятаганът издрънчава на пода, макар да не беше усетил кога се е изплъзнал от ръката му. Не разбираше какво става. Усети, че пада.

Лежеше по гръб и гледаше евнуха. Аббас също го гледаше. В ръката си държеше обсипана със скъпоценни камъни кама, по острието, на която се виждаше кръв.

— Съжалявам — каза му Аббас, — но възнамерявам да доживея до деня, в който тези турци ще съжаляват горчиво заради онова, което са ми причинили.

Но Мурад не го чуваше. А дори и да го беше чул, не би могъл да разбере думите му.

Баязид обърна коня си и препусна обратно през равнината. Проправяше си път сред купищата кървава стенеща маса от хора и животни. Нямаше представа колко мъже беше загубил, нито къде се бяха дянали остатъците от армията му. Атаката бе отвята от вятъра и артилерията на Соколли.

Дори топовете вече мълчаха. Чуваше се единствено воят на вятъра и стенанията на умиращите.

Бяха победени. Атаката им бе пометена от пясък и канонаден огън. Вятърът на Всевишния, волята на Всевишния.

103.

Топкапъ сарай

Сюлейман лежеше на един диван в Чинили кьошк и гледаше към градините. Дърветата на Юда покрай Босфора бяха цъфнали, а заливът Йеникапъ бе препълнен с лодки, натоварени с патладжани, краставици и пъпеши за азиатската част на града.

Лято. Време на богата реколта, време на война.

— Няма ли още отговор на писмото ми? — попита той.

— Не, господарю — отвърна Рустем. — Но това само по себе си не означава нищо. Селим може да е заловил чауша.

— А може изобщо да няма никакъв чауш. Може би Баязид продължава да не ми се подчинява.

Сюлейман огледа везира си. Рустем изглеждаше много болен. Лицето и тялото му бяха подпухнали до неузнаваемост, а сивите му очи бяха зачервени. Разкъсва го болка, помисли си Сюлейман.

— Какви други новини има, Рустем?

— Той отново събира войските си в Амазия.

— Значи е решено. Посланиците на шаха и на Фердинанд са в двора. Преговаряй с тях. Не бива да допускаме да бъдем откъснати от належащите си дела заради семейни проблеми.

— Защо изваждаме меч срещу него, господарю? Разумно ли е?

Сюлейман се приведе напред, сбърчил чело.

— Изненадваш ме, Рустем. На тези години изневиделица ставаш защитник на някаква кауза? Доверявах ти се през цялото време, защото сърцето ти не познаваше що е емоция. Сега се застъпваш за Баязид? Той ли ти е господар?

— Не съм искал да те засегна, господарю. Просто ми е любопитно.

— Говори.

— Не разбирам — рече той, а един глас в главата му изкрещя: „Спри! Защо защитаваш Баязид? Той не ти е приятел! Ако някога седне на трона, първата му работа ще е да те изпрати в Диарбекир!“

Трябваше да мълчи!

— Какво не разбираш? — настоя Сюлейман.

— Логиката във всичко това. Защо трябва да унищожаваме Баязид? Мустафа, разбира се, отиде прекалено далеч. Той наистина беше заплаха. Но ако смажем Баязид, тогава престолът ще премине в ръцете на Селим. А Селим… — Той разпери отчаяно ръце.

— Ти си мой везир и въпреки това — мой слуга. Ще ми се подчиняваш.

— Въпреки това — продължи Рустем — какво е престъплението му? Твоят собствен баща не беше шахзаде, но с помощта на армията и собствените си сили успя да спечели трона за себе си и за теб. Нима искаш тази велика империя да бъде поверена в ръцете на един слаб владетел? Нима Селим спечели победата при Коня? Не, не той, а вятърът, предречен от дервишите, и артилерията на Мухаммад Соколли. Селим не е достоен. Не виждам логиката.

Какъв дявол го беше обладал, та говореше така открито, зачуди се Рустем, докато наблюдаваше как лицето на султана потъмнява от гняв. Знаеше, че Сюлейман няма да промени намеренията си. Никога не отстъпваше от веднъж взетото решение. Защо му трябваше да го провокира по този начин? Цял живот беше пазил мислите си само за себе си. Защо се беше изложил на такъв риск сега?

За един ужасен момент си помисли, че Сюлейман ще прати да повикат бостанджията и ще заповяда да го екзекутират. Но вместо това султанът тихо каза.

— Реших, че Баязид не е достоен. Селим е първородният ми син. Достатъчно по този въпрос.

Рустем покорно сведе глава. Изправи се с мъка на краката си и с куцукане излезе, проклинайки се за собствената си глупост.

Пресметна собствения си огромен инвентар: осемстотин и петдесет стопанства, хиляда и седемстотин роби, осем хиляди тюрбана, шестстотин копия на Корана, два милиона дуката…

Със сигурност беше спечелил играта. Цял живот беше действал с хитрост и решителност и в резултат на това се беше превърнал в най-богатия човек в империята след султана. По-богат и по-могъщ, отколкото някога Ибрахим. По закон всичките му имоти и богатства щяха да бъдат върнати на султана след смъртта му, но благодарение на практичните реформи, които бе предприел, очакваше всичко да бъде наследено от синовете му.

Да, беше доказал, че е майстор в играта, най-изискан сред всички роби и най-пръв сред всички везири. Финалната равносметка на живота му доказваше и демонстрираше таланта му.

Зачака да го завладее познатото чувство на радост от този факт, но сега, с наближаването на смъртта, която го викаше с извития си като кука пръст, той не можеше да се пребори с неясното усещане, че може би бе пропуснал нещо важно.

Големият барабан в двора на еничарите не се беше обаждал от много години. Сега обаче думтеше и стените на двореца се тресяха от екота му, ритъмът му караше войниците да бързат с последните си приготовления. Сюлейман се метна на коня си край фонтана в Третия двор, смръщи вежди, когато усети болката в разядените си от подагра колене, и поведе армията си навън.

Мълчаливи бегачи подтичваха покрай стремената му, китките пера, украсили главите на солаците, се поклащаха зад него. Армията се прехвърли през Босфора, прекоси кипарисовите горички на Чамлика, подмина тежките, натоварени с инвентар каруци, а сухият вятър метеше прашните пътища.

Опита се да не мисли за трудностите на предстоящото пътуване. Най-малко двайсет и пет дни продължителна езда го деляха от крепостта на Амазия. Една дълга кампания в горещия и прашен Анадол в гонене на собствения му син — сякаш беше някой сив глиган. Гражданска война, мислеше си той. Искаше да строи, а вместо това трябваше да помага на синовете си да разкъсат империята.

Беше твърде стар за това. Плътта му вече протестираше при мисълта за безкрайните дни върху седлото, за болката, която пронизваше костите на тялото му, за парещите лъчи на слънцето. Прекалено стар беше за това. Но нямаше избор.

Докато яздеха, Сюлейман се чудеше какво беше станало с мечтата му да разпусне армията, защото нямаше да има нужда от нея за поддържането на мира. Сега му се струваше, че това наистина беше само мечта, нищо повече. Еничарите, спахиите от Високата порта, артилерията — това бяха единствените символи, които хората разбираха.

Нямаше да допусне линията на османлиите да бъде прекъсната. Ако Баязид не се преклонеше пред волята му, щеше да го принуди да го стори.

104.

Армения

От Ерзерум нататък анадолското плато преминаваше във вулканични, покрити със снежни шапки, върхове и гладки долини. Селата бяха изградени от червеникава кал, жените ходеха с открити лица и носеха поли и шалвари, а забрадките им бяха поръбени със златна сърма.

Когато стигнаха до високопланинските проходи, сивите облаци ги обгърнаха плътно. Пътечките се извиваха като змии между проломите, сипеите скърцаха под конските подкови, скалите бяха полирани от телата на дивите животни, които векове наред се бяха притискали към тях, за да избягнат отвесните склонове.

Вятърът свистеше в косите им, опъваше ги до скъсване — като жива сила, която понякога заплашваше да свали хората от седлата. Черните скали се издигаха като остри зъби, разядени от времето, дъждовете и ледовете, изоставени напълно от всички живи създания, с изключение на поклащащата се фигура на някоя мечка.

Бяха повече част от небето, отколкото от земята. Баязид имаше чувството, че само да се протегне, ще докосне насъбралите се над главата му сиви облаци.

Над главите им закръжи един сокол. Писъкът му прониза вятъра, самотен и тъжен.

Планинското езеро беше черно и сковано в лед. Баязид слезе от коня си и коленичи край едно поточе, за да си налее вода. Бяха се изкачвали цял ден нагоре, стоманеносивото огледало на езерото Ван беше останало далеч зад гърбовете им; вече бяха навлезли навътре в Армения.

По хълма се проточваха останките на голямата армия, която преди време се беше събрала в равнината до Коня. Бяха останали едва няколко хиляди души, повечето от които — ранени. Конете им залитаха от изтощение, а гърбовете им бяха разранени от седлата. Мъжете клечаха прегърбени до конете си и се грижеха за раните им, като се опитваха да забравят за срама от претърпяното поражение. Баязид знаеше, че из планините има пръснати още безброй групички като тяхната. Голяма част от тюрките и кюрдите се бяха изпарили, бяха се завърнали в колибите си, за да се погрижат за овцете, козите и конете си.

Още в Амазия бяха разбрали, че кампанията се е провалила. Именно там Баязид се беше сбогувал с жените си, беше натоварил четиримата си невръстни синове в една покрита каруца, а после им беше дал по един кон, за да го следват, пазени денонощно от личната му охрана. Последните няколко месеца бяха влизали в множество кратки схватки с врага, докато бягаха. Не можеха да се мерят по сила с армията на Сюлейман. Още щом баща му бе поел срещу него, той бе разбрал, че каузата му е загубена.

Но нито веднъж не си позволи да произнесе думи на молба или отчаяние. Водеше със себе си съкровището, от което щеше да се нуждае, за да попълни армията си със свежи сили — неговите синове. Един ден те щяха да поставят началото на нов султанат. Докато той й момчетата му още бяха живи, Селим не можеше да бъде спокоен. Докато бяха живи, не бяха истински победени.

Само да намереха начин да оцелеят. Беше се заклел, че каквото и да се случеше, нямаше да разчита на милостта на султана; в миналото баща му беше проявявал твърде малко от това човешко качество. Особено към онези, които твърдеше, че обича.

Питаше се какво ли беше станало с чауша, който бе изпроводил до Стамбул след битката при Коня с писмо до султана. В него защитаваше каузата си и заявяваше своята лоялност към Сюлейман. Може би войниците на Селим го бяха заловили и убили, а може и баща му да беше предпочел да не обръща внимание на настойчивите му молби. Никога нямаше да разбере, пък и сега това нямаше значение. Беше прекалено късно.

Колибата на овчаря беше построена на ръба на хълма, обърнат към долината; изглеждаше така, сякаш плува сред планините, червеникавият камък изпъкваше на фона на зелените планини.

Баязид се обърна към лейтенанта си.

— Ще останем тук тази вечер. Ще разположим щаба си в колибата.

— Добре, господарю — отвърна мъжът и се втурна да приведе заповедта в изпълнение.

Баязид прекрачи в колибата. Беше изоставена заради наближаващата зима. Обстановката беше проста, спартанска — четири каменни стени, прозорци без капаци, липсваща врата. Подът беше пръстен и вътре се носеше силната миризма на животни. Твърде далеч от двореца Топкапъ, помисли си Баязид. Може би толкова далеч, че никога нямаше да се върне.

Над долината блесна дъга, сноп слънчева светлина си проби път между облаците. Внезапно светлината стана жълто-зелена, леден вятър разлюля тревата и донесе талази студен дъжд. Гръмотевиците отекваха във високите проходи, черен облак се спусна над планината, набирайки сила, за да се изсипе върху долината. Сгъстяващият се мрак беше подобен на настроението му. Нямаше да се подчини на баща си, но знаеше, че бандата от бунтовници, тимариоти и конници, която водеше със себе си, не беше в състояние да продължила се бие срещу артилерията и армията от дисциплинирани еничари на Сюлейман. Отчаянието бе спуснало сянката си над тях. Всичко беше въпрос на време.

Палатките бяха прогизнали от дъжда, през платнищата се процеждаше ледена вода дори след като бурята беше отминала. Мъглата обгърна долината и пълзеше като дух. Конете пръхтяха неспокойно срещу сутрешния мраз. Хората се движеха из лагера бавно и мълчаливо, като привидения.

Баязид се хранеше без апетит. Караха на остатъците от провизиите, които бяха подготвили за кампанията: кисело мляко, подправено със суров лук и сол, разредено със студена вода и примесено с малко хляб. Лейтенантът беше стъкнал малък огън, за да се стоплят. Някъде високо в планината проплака чакал.

Изведнъж Баязид чу викове откъм лагера и скочи на крака, като си помисли, че съгледвачите на Сюлейман са ги открили. Но ездачът на хълма, който се появи внезапно от изток, беше сам и беше облечен в персийска военна униформа. Оклюмалата армия на Баязид се надигна от земята, изправи рамене и го проследи с поглед. Нямаше да позволят на един враг да ги види с наведени глави, особено пък някакъв суфавид.

Двама от личната охрана на Баязид обезоръжиха персиеца и го поведоха през навъсените редици от тюрки към колибата. Принцът вече го очакваше, седнал по турски върху един копринен килим, опънат върху пръстения под.

Конникът се поклони.

— Нося ти вест от шах Тамасп — рече той.

Баязид кимна. Лейтенантът взе писмото от пратеника и му го подаде. Очите му бързо пробягаха по редовете.

— Значи ни предлага убежище?

— Сюлейман никога не е бил приятел на Персия — отвърна пратеникът. — Когато султан Баязид седне на трона, шахът се надява най-сетне да намери в негово лице съюзник.

Вятърът профуча през долината, нахлу през отворените прозорци на колибата. Когато седне на трона! Засега дори оцеляването му беше достатъчно. Шанс да си поеме дъх, без кавалерията на баща му непрекъснато да го следва по петите. Бяха измръзнали и обезверени след Коня. Какъв избор имаше?

— Ще почакаш, докато помисля — отвърна Баязид, но когато изведоха мъжа от колибата, той вече беше наясно с отговора си.

Сюлейман погледна нагоре към планините. Тежък сив облак тегнеше над върховете и проходите, изсипвайки дъжд върху тях.

— Заминал е — измърмори Соколли. — Пресякъл е границата с Персия.

— Шахът?

— Предложил му е убежище. Шпионите ми докладваха, че е взел сто души от армията си със себе си. Останалите са се пръснали из планините на малки банди и са се върнали в селата си. Няма повече да ни притесняват.

— Съобщи това на войската — нареди Сюлейман.

Баязид, глупак такъв! Докато все още беше в империята, имаше някакъв шанс. Нима не разбираше, че армията на султана беше на ръба на бунта? Цели еничарски полкове отказваха да тръгнат срещу принца, ескадрони спахии потегляха неохотно към планината, но се връщаха три дни по-късно със свежи коне и блеснали от чистота копия. Само акинджиите още оставаха настървени, жадни за кръв — без значение чия. Ако беше издържал само месец, Сюлейман нямаше да е в състояние да ги накара да се върнат отново след края на зимата. Те обичаха Баязид. Обичаха го заради начина, по който се беше втурнал срещу топовете им при Коня. Обичаха го заради това, че продължаваше да се бие дори когато самият султан бе повел армията си срещу него. Обичаха го, защото мразеха Селим и защото знаеха, че Сюлейман е твърде стар.

Но сега Баязид беше прекосил границата и нищо не беше в състояние да го спаси. В мига, в който бе приел убежището, предлагано му от персите, бе престанал да бъде османлия. С напускането на турската земя той бе обърнал гръб на наследството си.

И въпреки това Баязид почти беше спечелил.

Дори султанът беше започнал да се разколебава. През последните няколко дни беше започнал да подозира, че Хурем го е излъгала. Баязид се беше бил толкова дълго и толкова добре. Но сега беше показал истинската си същност — никой чистокръвен османлия не би приел помощ от един суфавид.

Глупак. Сега дори любимите му еничари щяха да го прокълнат.

105.

Амазия, 1561

Тя не се поклони, когато той влезе в стаята, дори не погледна към него. Но вече беше стара жена и вероятно не се страхуваше от последствията, ако го ядосаше. Беше я обичал толкова много и толкова дълго, помисли си. А сега сякаш се срещаше с непозната.

— Господарю — каза тя.

— Мина много време.

— Така е, господарю.

— Добре ли си? — Той приседна до нея на дивана.

Гюлбехар дълго го гледа с омраза, която само любовта и отхвърлянето биха могли да провокират.

— Толкова добре, колкото може да се очаква за жена на моята възраст — отвърна тя. — А ти, господарю?

— Краката ми се подуват и ме болят, лесно се изморявам — отвърна Сюлейман.

— Какво те води насам, толкова далеч от Високата порта?

— Знаеш какво ме води.

Гюлбехар впи очи в него. Пръстите на отпуснатите й в скута ръце прехвърляха зърната на броеницата.

— Да, мисля, че зная — отвърна най-сетне тя.

— Трябва да накарам сина си да излезе от Персия.

— Аллах да го пази.

— Така да бъде, Гюлбехар.

Времето можеше да бъде жестоко, помисли си Сюлейман, като гледаше какво беше сторило то с неговата Гюлбехар. С двама им. Беше лишило нея от красота, него — от мечти. Оказваше се, че хората имаха контрол над съдбата си не повече от листата по дърветата.

— Аз го посъветвах да тръгне срещу теб — рече Гюлбехар. — Но не пожела да ме чуе.

Сюлейман беше толкова изненадан от думите й, че се втренчи в нея.

— Не ми ли вярваш?

Сюлейман поклати глава.

— След всичко, което ми причини? След всичко, което стори на сина ми? Как се осмеляваш да идваш тук?

— Продължавам да съм твой господар. Ти все още си една от моите робини.

— Някога бях готова да направя всичко, което поискаш от мен, с голямо сърце. По-късно ти се подчинявах, защото се страхувах. Сега ми е безразлично.

Не беше очаквал това. Защо беше дошъл тук? За да сключи примирие? Да поиска прошка?

— Стига да искам, бих могъл веднага да наредя да те екзекутират.

— Тогава го направи.

Сюлейман стана. В ъгъла на стаята се виждаше голяма ваза от синьо-бял китайски порцелан. Султанът измъкна ятагана си и я разби с един удар.

— Аз съм твой господар! — изкрещя той.

— Ти си човекът, който уби сина ми.

— Аз му дадох живот! Той се обърна срещу мен! Какво очакваше, че ще направя?

— Мустафа беше невинен! Ти си касапин, точно като баща си!

Сюлейман изкрещя и вдигна ятагана над главата си. Гюлбехар не трепна. Гледаше го в очите и чакаше. Перлените зърна на броеницата й потракваха между пръстите.

„Точно като баща си.“

Ятаганът увисна във въздуха. Трябваше да свърши с това, шепнеше му един вътрешен глас. Той беше султан. Как се осмеляваше тази жена да го критикува? Та тя беше само една робиня, конкубина. Как се осмеляваше да поставя под въпрос неговите постъпки?

Той отпусна ятагана.

— Достатъчно — измърмори. Хвърли оръжието. То изтрака и се завъртя върху мраморния под. Излезе бързо от стаята. Гюлбехар се върна към броеницата си, сякаш нищо не се бе случило.

Шираз, Персия

Около луната сияеше ореол.

Баязид чу тропота на подкови по калдъръма и се спусна към прозореца. Ездачът скочи от запотения си кон, подаде юздите на един слуга. Извика паролата на един от стражите в двора и изчезна през портата. Може би най-после му носеха новините, които очакваше. Може би…

Той потръпна в коженото си палто и зарея поглед към далечните върхове на Загрос, проблясващи на лунната светлина, остри, чужди, заледени. Сякаш беше на луната, помисли си той. Може би щеше да е по-добре, ако беше умрял в своята собствена страна, вместо да понася това затворничество. От огромната армия при Коня бяха останали малцина и повечето от тях бяха пръснати из дворците и крепостите на Персия. Тук трябваше да прекарва дните си със своите синове, далеч от трона и хората си, от безкрайните планини и хилядите километри разстояние между неговото сърце и сърцето на баща му.

Спомни си какво му беше казала веднъж Гюлбехар:

„Нямаше логика и в убийството на сина ми. Но въпреки това той го извърши. Внимавай, Баязид…“

Това беше грешката му. Беше очаквал, че ще разбере причините, подтикнали Сюлейман да действа така, но не беше успял. Какво друго би могъл да стори? Мустафа бе останал бездеен и Сюлейман беше заповядал да го убият. Той, Баязид, беше действал като истински гази, но Сюлейман беше изпратил войските си да подкрепят брат му. Как беше възможно да се разбере логиката на подобен човек?

Още не можеше да повярва, че баща му ще повери империята в ръцете на един пияница и женкар като брат му. Не беше възможно. Султанът просто го изпитваше. Беше разполагал с достатъчно време за размисъл и сигурно вече беше разбрал грешката си. Трябва да я беше видял.

Баязид извърна очи към градините под стените. Ябълковите, черешовите и прасковените дръвчета бяха голи, приличаха на скелети, а клоните им бяха натежали от сняг. Луната хвърляше дълги сенки върху побелялата градина.

Може би пратеникът щеше да пристигне, когато снеговете започнеха да се топят…

По коридора се разнесоха стъпки и вратата се отвори. Шах Тамасп.

Шахът влезе усмихнат. Имаше нещо гнило в тази усмивка, помисли си Баязид; приличаше на зъбене на чакал, а краищата на брадата му бяха непрекъснато мокри, сякаш от устата му неспирно течеше слюнка. Не, не можеше да му се доверява, но какъв избор имаше? Освен това Тамасп беше проявил огромна щедрост към него, към синовете и последователите му. Може би не биваше да го съди прекалено строго.

— Имам добри новини за младия шахзаде на османлиите — обяви шахът.

— Чаушът ти се е върнал от Стамбул? — През последните няколко месеца към империята бяха изпроводени огромен брой пратеници — сигурно дори повече, отколкото му беше признал шахът. Може би сега баща му най-сетне бе станал по-отстъпчив и се беше съгласил с условията му. Почувства прилив на надежда.

— Чаушът наистина се върна. Най-после са уговорени време и място. — Той кимна. — Да, Баязид, баща ти иска да се срещне с теб.

Прииска му се да извика от облекчение. Вече беше изгубил надежда, че сдобряването е възможно. Бе почнал да се чуди дали той и синовете му няма да прекарат остатъка от живота си в изгнание.

— Къде?

— В Табриз — отвърна шахът. — Ще дойде тайно. Всичко вече е уредено.

— Ами Селим?

— Селим нищичко не знае. Може би баща ти е преоценил отношението си към двамата си синове. Сянката на Всевишния на земята трябва да е разбрал, че и той е смъртен като всички нас.

Баязид се зачуди дали Селим най-накрая беше преминал всякакви допустими граници, или Сюлейман наистина бе променил отношението си към него? Това беше единствената му надежда. Не можеше да тръгне отново срещу Селим, не и без подкрепата на еничарите. След като не му бяха помогнали при Коня, нямаше да му помогнат и сега.

— Мога ли да видя писмото?

Шахът видимо се поколеба.

— Няма писмо. Чаушът е запомнил посланието наизуст.

Лъже, помисли си Баязид.

— Това не е типично за баща ми.

Шахът нищо не отвърна.

— Споделил ли е с чауша какви са намеренията му?

— Какви биха могли да бъдат, освен сдобряване с неговия гази?

Не беше в стила на Сюлейман да не напише писмо и да не го подпечата с туфата си. Шахът криеше нещо от него. Но какъв избор имаше? Ако бяха уредили среща, трябваше да отиде.

— Кога? — попита Баязид.

— Ще тръгнем сега. Ще изчакаме пристигането му в Табриз.

Коня

Шахзаде Селим беше на трийсет и четири години, напомни си Аббас. Но вече приличаше на старец. Разкошната роба от златиста коприна, в която беше облечен, не можеше да прикрие затлъстялото му тяло. Лицето му беше зачервено и подпухнало, а очите му надничаха изпод гънките като две дребни зърна касис. Нищо чудно, че толкова много се страхуваше от Баязид. Еничарите никога нямаше да последват принц Ечемичен пудинг в битка.

Селим лежеше проснат върху дивана и разсеяно посягаше към сребърната табла с халва до него. Избра три парчета и ги напъха наведнъж в устата си.

Изгледа Аббас нацупено.

— Новини ли ми носиш, кислар агаси?

— Да, господарю — отвърна Аббас. Питаше се каква щеше да е реакцията на шахзадето, когато разбереше за какво става дума. Дори самият Аббас се чудеше как да тълкува ситуацията.

— От баща ми ли?

— Напуснал е Амазия и е поел на изток.

Селим изръмжа и избра още две парчета халва. Преговорите се бяха проточили повече от година. Изглежда шахзадето се беше оказал по-незначителен, отколкото си беше въобразявал шах Тамасп. Говореше се, че шахът искал Сюлейман да отиде в Месопотамия, за да го размени с младия принц, но султанът отказал.

— Изглежда болен, надявам се? — изсмя се Селим и пръски слюнка, примесени с халва се посипаха по килима.

— Господарят на живота не може да язди продължително, както някога.

— Армията му с него ли е?

— Не, господарю — отвърна Аббас. — Шпионите ми докладваха, че е взел ескадрон спахии, ескадрон солаци и една орда еничари.

Селим плесна с ръце. До него незабавно изникна един паж с кана вино и обсипана със скъпоценни камъни чаша в ръце. Селим дръпна чашата и я задържа, за да бъде напълнена. Пресуши я на един дъх и обърса с ръкав устата си. Кървавочервеното вино и златистата халва се размазаха по брадата му.

Пажът отново напълни чашата и се оттегли.

— Какви са намеренията му?

— Казват, че отива да се срещне с Баязид в Табриз. Говори се за сдобряване.

Селим скочи на крака. Чашата се разплиска по килима.

Шахзадето сви юмруци и изскимтя като малко животинче, набодено на шиш. От краищата на устата му се точеха слюнки и се стичаха към брадата му. Затресе се.

Никой не помръдна: нито пажовете, нито стражите, нито пашите. Накрая Селим се строполи обратно върху дивана.

Беше стиснал крайчеца на робата си в юмрук. Дълго не откъсваше поглед от Аббас, очите му изглеждаха леко разфокусирани.

— Предаден съм! — каза той. После пак скочи. — Вино! Къде ми е виното! Ти! — посочи към бостанджията, застанал до трона му. Селим посочи към пажа с каната. — Отсечи му главата!

Бостанджията стори това, което му беше наредено. Аббас тихомълком се оттегли, без да привлича вниманието върху себе си. Спектакълът не го интересуваше. Беше живял достатъчно дълго под тиранията на разни принцове.

106.

Табриз

Лунната светлина падаше на вълни като разтопено сребро върху покритите с плочки кубета на Синята джамия, светеше като фосфор върху ледените води на река Аджилай. Иззад спуснатите кепенци на прозорците на крепостта се процеждаше жълта светлина, в неподвижния студен въздух се носеше звукът на флейти и тъпани.

Музиката заглуши тропота на конски копита върху калдъръма на двора и странните шепнещи гласове на късните посетители. Те слязоха от конете си и изчезнаха в сенките, а очите на стражите блестяха уплашено.

Светлината от факлите в голямата зала се отразяваше в бронзовите кандила, провесени от тавана. Няколко облечени в прозрачни одежди робини танцуваха, докато гостите похапваха от ястията, сервирани на сребърни табли пред тях: агнешко и ярешко печено с подправки, ароматизиран ориз, печен дивеч. В средата на залата седяха шах Тамасп и неговият почетен гост Баязид.

Баязид се хранеше без апетит, мислите му бягаха към бъдещето. Сюлейман най-после се беше съгласил да дойде тук, за да се сдобрят. Какво друго можеше да направи, чудеше се Баязид. Без него, единственият оцелял от линията на османлиите оставаше Селим, който не беше достоен да седи на трон. Трябваше да преговаря.

— Сюлейман съжалява за всичко, което ти е причинил — беше му казал шахът. — Може би ще съм в състояние да ви посреднича. Не е късно. Ще ти помогна сега, а когато станеш султан, Персия и османлиите ще бъдат съюзници.

Щеше да се съгласи да стои кротко на изток до смъртта на Сюлейман и да поеме риска Селим да го изпревари по пътя към Стамбул. Това обаче щеше да е без значение, еничарите никога нямаше да предпочетат Селим пред него.

Делегацията на султана трябваше да пристигне рано на следващата сутрин. Баязид нямаше търпение, щеше му се срещата вече да е приключила, изгнанието му — също. Всеки ден, прекаран извън границите на империята, разклащаше позициите му в очите на еничарите. Беше постъпил импулсивно, сега го разбираше. Трябваше да се научи да бъде по-търпелив, по-хитър. Имаше достатъчно време, докато види главата на Селим, забодена на някоя пика.

Усети студено течение зад гърба си. Някой беше отворил голямата врата. Късни посетители. Почувства как настръхва тревожно.

Шахът седеше насреща му, с лице към вратата. Той вдигна поглед за миг, после се върна към храната.

— Кои са нашите гости? — попита Баязид, без да се обръща.

— Очаквахме ги — отвърна шах Тамасп.

Тогава Баязид го чу — познатият звук от Топкапъ и Амазия, задъханата давеща кашлица като на някое куче, опитващо се да преглътне голям хрущял. Звукът на глухонемите.

Звукът на бостанджиите.

Шахът се усмихна с тъга.

— Съжалявам — рече той. — Баща ти настоя.

Сделката беше лоша, но Тамасп бе принуден да я приеме. Сюлейман му беше предложил четиристотин хиляди жълтици. Моллите на шаха бяха настоятелни. Продължаваха да искат Багдад. Много добре. Бързо щяха да се пръснат из планините, когато Сюлейман влезеше с огромната си армия в Шираз.

Баязид се обърна към него:

— Обеща ми закрила. — Лицето му бе изкривено от отвращение.

— Това се нарича „дипломация“ във Високата порта. Човек казва онова, което е най-добре да бъде казано в съответния момент. Искрено съжалявам. Не проявих възможно най-доброто гостоприемство. Ще ми се да беше другояче.

Баязид се извърна. Бостанджиите бяха петима. Позна единия. За него се говореше, че е убил Мустафа — бостанджибашията, един огромен грозен суданец. Всеки от петимата стискаше в ръце примка от тънка като бръснач коприна.

Баязид беше пристигнал от Шираз само с дванайсет от своите хора; беше ги разположил в двора. Сигурно ги бяха надвили. Останалите го очакваха да се върне в столицата на шаха.

— Ами другите?

— Страхувам се, че всички са мъртви.

Баязид усети как гневът го заслепява, посегна към ятагана, затъкнат в пояса му, но шахът го беше изпреварил и вече държеше меча си в ръка, а телохранителите му приближаваха плътно зад него. Баязид разбра, че е хванат в капан. Въоръжената стража, която бе забелязал при всяка врата на влизане в крепостта, му се беше видяла чисто и просто символична формалност. Сега разбра, че е била поставена там и с практична функция.

Този път нямаше да се измъкне.

Погледна към синовете си. Те го наблюдаваха напрегнато, с очакване. Бяха прекалено малки, за да разберат, прекалено малки, за да се страхуват. Аллах да му е на помощ!

— Не можеше ли да пощадиш момчетата ми?

— Сюлейман беше пределно ясен в исканията си — отвърна шахът.

— Тогава нека Селим бъде неговият епитаф — рече Баязид. Копринената примка се обви около шията му. Той инстинктивно вдигна ръце към връвта, но веднъж бостанджията метнеше ли примката си върху жертвата, спасение нямаше.

Децата се разпищяха. Най-голямото момче се спусна да помогне на баща си, крещейки на братята си да бягат, но евнусите ги сграбчиха и се захванаха на работа. Шахът наблюдаваше сцената с отвращение. Избра си ново парче агнешко месо и продължи да дъвче. Понякога политиката беше твърде нелицеприятна работа.

Бурса

Една жена крещеше под прозорците, писъците й отекваха в заобикалящите я стени като вой на вълчица. На евнуха му се щеше стражите да стореха нещо, за да я накарат да млъкне.

Най-малкият син на Баязид беше едва на девет месеца. Беше заченат преди битката при Коня и баща му не го беше виждал. Беше останал тук, с майка си.

Когато евнухът се наведе над люлката, детето му се усмихна, обви ръце около шията му и го целуна. Ръцете на евнуха затрепериха и изпуснаха копринената примка.

Излезе навън и даде на пазача, който го беше превел по стълбите, две златни монети и копринената връв. Зачака. Няколко минути по-късно мъжът се върна и без да каже нищо, хвърли копринената връв върху камъните и побягна надолу по стълбището.

Евнухът влезе обратно в стаята. Детето му се усмихваше.

— Аллах да ми е на помощ — промълви евнухът. Попипа кожената торба, закачена на пояса си. Ако не я върнеше пълна, Сюлейман щеше да нареди незабавно да го убият.

Взе връвта и затвори вратата зад гърба си. Когато приближи, момченцето се засмя и протегна ръчички към него.

107.

Коня

Пътят от Венеция до Коня беше дълъг и минаваше през анадолските степи. Дълъг път, разделящ Кампанилята и Свети Марко от самотния азиатски град, разположен върху обширна прашна равнина и заобиколен от няколко каменни кервансарая и черни номадски юрти, около които кръстосваха чакали. Дълъг път от Венеция до тук — едно самотно място, на което човек да намери смъртта си.

Откриха Аббас в килията му.

Беше паднал по лице върху килима. Бялата му котка ближеше окървавената кърпа, стисната в левия юмрук.

— Охтика — промърмори лекарят. А може би — отрова, помисли си. Кой знае, смъртта може да беше за предпочитане пред това да си кислар агаси на шахзаде Селим. А може да имаше и друга причина. Кой би могъл да знае? Колкото по-малко знаеше човек, толкова по-добре. Знанието можеше да бъде опасно.

Бяха необходими шестима, за да повдигнат тежкото тяло, да го изнесат през обкованата с дебели гвоздеи врата на харема и да го положат върху чакащата отвън каруца. Докторът остана, за да огледа стаята.

Аббас бе започнал да пише писмо. Върху ниската масичка до мястото, където беше намерено тялото, имаше пергамент и перо. Докторът погледна към тях, писмото не беше завършено. Всъщност на пергамента имаше написано само едно обръщение.

„Скъпа Джулия.“

Главният евнух пишеше писмо на някое момиче? Е, нямаше значение. Докторът смачка листа и го хвърли в огъня.

Топкапъ сарай

След като момчето, което му помагаше с тоалета, излезе, Сюлейман остана сам. Полегна върху завивката си и се заслуша в звука на собственото си затруднено дишане, но сънят не идваше.

След малко султанът стана и приближи до решетъчния прозорец. Погледна към звездите през тъмните сенки на кипарисите.

Значи беше решено. Селим щеше да е следващият султан. Ако онова, което му беше казала Хурем, бе вярно, той беше изпълнил дълга си към османлиите.

— Моля те, кажи ми, че си ме излъгала — рече на глас той.

— Бях болна, умирах — чу гласа на Хурем зад гърба си. — Как можа да повярваш?

— От къде можех да съм сигурен?

— Ти ме обичаше. Как е възможно да си се съмнявал в мен?

Той се обърна и се втренчи в образа пред себе си. Толкова хубава беше с тази златистомедна коса и вплетени в нея лъскави перли и с малката зелена шапчица, забодена закачливо в косата й.

— Каза, че детето е от Ибрахим.

— Господарю, как си могъл да повярваш? Наистина ли допускаш, че през тези трийсет и пет години съм ти изневерила?

Сюлейман не можа да отговори на този въпрос.

— Не бих те предал по този начин — намеси се Ибрахим. Сюлейман се обърна към него. Ибрахим му се усмихваше със своята арогантна дяволита усмивка. Беше пъхнал палците на ръцете си в пояса си, а около шията му червенееше прясна следа от копринена връв.

— Имал си тази възможност — рече Сюлейман. — Аз те обичах. Доверих ти се. Допуснах те в самото сърце на двореца си. Ако някой е можел да го стори, то това си ти.

— Тя те е излъгала.

— Кажи му! — изкрещя той на Хурем. — Кажи му какво ми каза!

— Бях болна — повтори Хурем. — Дяволът е говорил през устата ми, не аз.

Сюлейман изкрещя и запуши уши.

Обади се Мустафа:

— Аз бях шахзаде, татко. Не те предадох.

— Доказателството срещу теб беше неопровержимо!

Мустафа беше такъв, какъвто го помнеше от последния ден, когато бе дошъл в палатката му — облечен в бял кафтан и с бял тюрбан на главата, с прилежно сресана брада, горд, смел, с високо вдигната глава. Мустафа, който никога не го беше лъгал.

— Ти беше този, който предаде мен! — извика синът му. — Ти даде империята на Селим, един пияница и перверзник. Това ли беше твоят дълг към османлиите?

— Той поне е от моята кръв.

— Обичах те, господарю — намеси се Хурем. — Как си могъл да се съмняваш? Наистина ли повярва, че Баязид не е твой син? Обичах те!

— Разбира се, че си ме обичала! Та аз се отказах от целия си харем заради теб! Направих те царица! Разбира се, че си ме обичала! Трябва да си ме обичала!

— Защо тогава уби сина ни?

— Защото никога не мога да съм сигурен! — изрева Сюлейман и падна на колене. Черните пажове, глухи за писъците му, го наблюдаваха ужасени, но никой от тях не помръдна от поста си до вратата.

— Защото никога не бих могъл да съм сигурен… — зарида Сюлейман.

Никога нямаше да намери покой. Нощта тихо обгърна двореца, този рай от мрамор, с прекрасни градини и блестящи камъни, в който Господарят на живота, Царят на царете, Сянката на Всевишния на земята ругаеше духовете, които се бяха върнали да го измъчват през оставащите му пет години живот.