Харем

18.

Венеция, 1528

Тя беше някакво видение в черно кадифе, тъмен ангел с коса, черна и лъскава като въглен, с очи като две късчета тюркоаз. Имаше високи патрициански скули, пълни устни, червени и влажни — сякаш бяха разкървавени. Корсажът на вестурата й беше с дълбоко изрязано деколте, каквато бе модата, кожата на раменете и гърдите й беше гладка като слонова кост, а златното кръстче на шията й — той си представяше топлия й пулс — сякаш го укоряваше.

Два пъти забранена.

Пиацата беше шумна, пълна с хора; носеха се виковете на соколарите, ругатните на играещите комар моряци и пеенето в аркадите, рязкото стакато на арменци и далматинци, хармоничната мелодия на венецианци.

Но Аббас не забелязваше никого. Той я наблюдаваше как се изкачва по стъпалата на църквата. Вървеше с някаква неестествена грация, погледът й бе забит в земята; вдигна очи само веднъж и Аббас почувства как сякаш нещо го удари силно в гърдите. Устните й леко се разтвориха, достатъчно, за да му дадат да разбере, че го е забелязала. Не можеше да диша. Тя беше най-прекрасната жена, която беше виждал през целия си живот. Искаше му се да изтича напред, да я хване за ръката и да избяга с нея от пиацата.

Старата вещица, която я придружаваше, го изгледа смразяващо и надменно, докато двете с повереницата й изкачваха стълбите на църквата „Санта Мария деи Мираколи“. После изчезнаха вътре.

— Видя ли я? — прошепна той.

— Разбира се, че я видях — отвърна Лудовичи. — Това е Джулия Гонзага.

— Познаваш ли я?

— Доведената ми сестра я познава. Тя е нейна братовчедка.

— Нейна братовчедка? — Аббас сграбчи сайона на Лудовичи — модерна широка, набрана риза — и го задърпа към стъпалата.

— Какво правиш?

— Искам да я видя.

— Tu sei pazzo — Ти си луд!

— Хайде!

Лудовичи хвана приятеля си за ръката.

— Знаеш ли кой е баща й? Антонио Гонзага — той е consigliatore, съветник!

— Не ме е грижа!

— Не те е грижа? — Лудовичи бе разтревожен, но не и изненадан от реакцията на приятеля си. Аббас бе един от най-страстните и твърдоглави младежи, които познаваше. Безразсъден, така го бе нарекъл бащата на Лудовичи. В онова, което бе негов недостатък, се коренеше и неговият чар. Може би всичко се дължеше на кръвта му, реши Лудовичи. Един мур винаги си остава мур. Но този път нямаше да допусне да се излага. Цялата тази работа наистина беше опасна.

— Просто искам да погледна.

— От теб не се очаква да гледаш! Тя е Гонзага!

— Тогава остани тук — рече Аббас, издърпа се от хватката на приятеля си и хукна нагоре по стълбите. Лудовичи се поколеба. Да върви по дяволите! Corpo di Dio! Това беше неговото погребение. Той понечи да се отдалечи, но също се втурна по стълбите.

Изпитите навъсени лица на светците гледаха от богато позлатения купол на църквата. Една статуя на Санта Клара се мръщеше от постамента си върху хладните стени от сив и розов мрамор. Херувимчета и морски чудовища подскачаха върху пиластрите на изящните колони.

В църквата беше тъмно и хладно след топлината на пиацата. От витражите над апсидата струеше светлина — сякаш два гигантски пръста сочеха към двете фигури, коленичили на пода пред олтара. Аббас усети как го осенява мрачно предчувствие. Мраморните образи на свети Франциск и архангел Гавраил го гледаха строго от нишите си, сякаш го обвиняваха, задето си е позволил повече от допустимото. Струваше му се, че всеки момент внезапно ще оживеят и ще скочат, за да се изправят срещу натрапника.

Това са само парчета мрамор, напомни си той. Нямат никаква сила. Но светостта на тези образи подсили предупреждението на Лудовичи. Това беше един нов свят, който не разбираше напълно.

Усети някаква ръка върху дясното си рамо. За малко да извика.

— Лудовичи!

— Да не си помисли, че е Гонзага?

Аббас хвърли поглед към статуята на архангела.

— Помислих си, че е някой малко по-прославен от него — отвърна Аббас и се усмихна на объркването на приятеля си. Отново се обърна към двете тъмни фигури пред олтара. — Тя е най-прекрасното нещо, което някога съм виждал.

— Тя не е за теб, Аббас.

— Може би.

— Може би! Със същия успех можеш да посегнеш и към луната, Аббас!

Старата жена, която придружаваше Джулия, чу гласовете им и вдигна глава. Аббас и Лудовичи се скриха зад колоната. Младият мур опря пръст до устните си. Трябваше да изчакат.

Но когато погледнаха отново, двете жени си бяха отишли. Той се обърна към главния кораб на църквата и видя старицата да побутва момичето надолу към изхода. Девойката погледна назад и за момент върху лицето й падна поток от жълта светлина, проникваща през големите врати. После дуенята я издърпа навън.

— Tu sei pazzo! — изсъска Лудовичи.

— Отгледан съм като мур и мюсюлманин. В пустинята. И въпреки това съм принуден да живея в една християнска република насред водата! — Аббас широко се усмихна. — Ако ти беше на мое място, предполагам, че и ти щеше да си малко луд!

Махмуд стоеше на балкона на своя палацио, опрял ръце на балюстрадата, и наблюдаваше залеза през розовия воал над заснежените върхове на Кадор и завесата от разцъфнали облаци на запад. Гондолите, галерите и далечните острови се губеха на фона на седефената сивота на лагуната. Тази гледка винаги го вълнуваше — едно пристанище, достойно за най-великата република в цялото Средиземноморие. Понякога дори забравяше, че това не е земята, на която се беше родил, че бе просто един платен наемник. Но такава беше действителността — урок, който синът му трябваше да научи.

— Невъзможно е! — изръмжа той.

— Трябва да се срещна с нея — настоя Аббас.

— От колко време живеем сред тези хора? Шест години? И въпреки това си пропуснал да разбереш най-важното нещо за тях!

— Можем да защитаваме живота им, но не и да се женим за дъщерите им.

Махмуд се наклони към сина си, тялото му се беше стегнало от гняв. Аббас почувства как решителността му отслабва. Не беше лесно да се опълчи срещу баща си. Капитан-генералът на Републиката беше едър като мечка, раменете му опъваха до скъсване копринения му жакет, голямата къдрава брада допълваше свирепостта му. Когато беше ядосан, както в момента, очите му блестяха върху тъмното лице като лампи.

— Имаме причини да сме тук — рече Махмуд. — Всяко нещо си има причина. — Причината, разбира се, беше, че дожът никога не поверяваше командването на армията си на своите благородници, тъй като всеки един от тях се страхуваше — и с основание, — че това може да се обърне срещу него. Всъщност капитан-генералът рядко биваше италианец и често дори не беше християнин.

Самият Махмуд имаше брат, който беше принц в Барбари и би спал много по-спокойно, ако Махмуд беше мъртъв. Да, за всяко нещо си имаше причина.

— Отнасят се с нас като с боклуци — каза Аббас.

— Благородниците се отнасят така с всички, не само с нас. Нямат нищо конкретно срещу някого. Правят го по навик.

— Но ние сме с царска кръв!

— Каква царска кръв? — Махмуд удари силно с юмруци по масичката от орехово дърво, която го делеше от сина му. — Царският дом на един мюсюлмански принц? Какво значение има това за тях? Ще ти кажа какво сме ние… наемници! Не се заблуждавай, че принадлежиш към това място. Може и да живееш в дворец и да се обличаш като син на благородник, но не си един от тях. Запомни това.

— Тогава какво да правя? За кого ще се оженя?

Махмуд се извърна на една страна.

— Направи онова, което правят всички останали младежи — намери си развлечение на Понте деле Тете — Мостът на циците! — Аббас познаваше въпросното място. Беше си спечелило името заради жените, които стояха на него, разсъблечени до кръста и похотливо оглеждаха минаващите млади мъже. — И без това си прекалено млад да мислиш за женене — добави Махмуд.

Аббас дълбоко пое дъх. Никога преди не се беше опълчвал срещу волята на баща си.

— Искам да се срещна с Джулия Гонзага.

Махмуд въздъхна. Вече не беше ядосан. Какъв смисъл имаше? Все едно се разправяше с малко дете, което настояваше да си има свой собствен замък. Онова, което синът му искаше, бе непостижимо. Толкоз. Дори Гонзага да беше човек, който би се примирил с мисълта дъщеря му да се омъжи за тъмнокож — а Гонзага със сигурност не беше от този тип мъже, — в Републиката имаше закон, според който всички венециански благородници трябваше да се женят за свои равни. Един магнифико от Съвета на десетте дори не можеше и да си помисли да разговаря насаме с чужденец, пък бил той и капитан-генерал на армията.

Особено с капитан-генерала.

— Всичко е заради твоята младост, Аббас. Утре напълно ще си забравил за това.

— Лошо ме преценяваш — отвърна Аббас и излезе от стаята.

Джулия Гонзага наблюдаваше театъра на венецианската нощ от балкона на бащиния си дворец. Беше скрита зад решетките на лоджията. Фенерите, висящи от кърмата на гондолите, оставяха вълнообразни следи върху повърхността на канала.

Чу се шепот и една млада двойка изчезна в тъмнината. Джулия отблъсна връхлетялата я завист.

Отново си спомни за онова, което й се беше случило този следобед в църквата „Санта Мария деи Мираколи“. Защо онзи младеж я беше гледал така? И кой беше той? Беше тъмен, почти негър, подобно на някои от гондолиерите, но въпреки това не беше облечен като тях. На главата си носеше барета, украсена със скъпоценни камъни, ленената му риза бе дълбоко отворена отпред — така, както повечето модерни млади благородници носеха ризите си.

И така, кой беше той? Още една загадка, за да направи живота й по-мистериозен. Сякаш живееше в огромна къща, където всички стаи бяха заключени за нея. Една загадка — баща й; стриктно, мрачно присъствие. Той влизаше и излизаше от двореца си като… като сянката на самия Бог, каза си тя и се изчерви. Друга мистерия — нейната майка, която бе умряла при раждането й. Непозната, за която никога не се говореше.

Но най-голямата загадка от всичко бяха мъжете.

Баща й беше й намеквал, че един ден тя ще се омъжи. Тази вероятност предизвикваше две чувства у нея: ужас и облекчение. Мъжът беше различен от жената, това Джулия знаеше, но по какво точно се различаваха представителите на двата пола, можеше само да гадае. Според Библията и според нейната дуеня — гувернантката й, синьора Кавалканти, — младите мъже бяха творение на дявола и щяха да изложат на опасност душата й. Част от нея винаги се беше чудила дали проклятието не е за предпочитане пред начина на живот, който водеше. Тя вече бе жива погребана. Какво по-лошо от това?

Често размишляваше по въпроса за мъжете. Против волята си, в това бе напълно сигурна, синьора Кавалканти бе събудила едно ужасно увлечение у нея — бе провокирала неустоимо любопитство като към заключена врата на килер. Въпреки безпокойството си, Джулия копнееше да разбере какво има от другата страна.

Но как?

19.

Момичето вонеше на вино и пот. Свлече се с кикот в скута на Лудовичи. Той през смях плъзна ръце в пазвата й и измъкна навън едната й гърда, задържа я в ръка, сякаш беше скъпа ваза, която показваше на гост. Беше доста тежка и бяла, а зърното й, забеляза Аббас, бе зачервено.

— Гледай сега, Аббас! От какво се разстройваш толкова? Виж, без дрехи всички са еднакви!

Жената изписка и игриво плесна Лудовичи по главата. Придърпа корсажа си нагоре с престорена скромност.

— Прилича на довлечен до брега кит — отвратено рече Аббас.

Смехът на проститутката замря в гърлото й. Тя се втренчи в Аббас с лице, изкривено от гняв и обида.

— Bastardo! — напсува го тя. — Езичник! Предполагам, че по-скоро би се любил с камила!

Тя оскърбено им обърна гръб. Лудовичи продължаваше да се смее. Взе бокала пред себе си и за пореден път отпи от гъстото вино, разливайки част от него върху бялата си риза — сякаш гърдите му се опръскаха с кръв.

Аббас се огледа наоколо. Кръчмата бе пълна с народ, повечето от посетителите бяха млади синове на благородници заедно с проститутките си. Огромно разнообразие от цветове. В стриктно контролираното общество на Ла Серенисима, както беше позната Венеция на своите граждани, само работниците и проститутките можеха да се обличат така, както си искаха; съпругите и дъщерите на патрициите винаги носеха черно. Косите на младите благородници обаче стигаха до раменете, ризите им обикновено биваха отворени отпред, а баретите им блестяха от скъпоценни камъни.

Кръчмата миришеше на вкиснало вино и парфюм. Отзад се носеше още по-неприятен мирис — на урина.

— Не вземай живота толкова насериозно — говореше му Лудовичи. — Един мъж има нужда единствено от дупка, в която да пошава. Кого го е грижа чия е?

Аббас поклати глава. Приятелят му беше пиян.

— Щом има значение за един Гонзага, може да има значение и за мен.

— Никога преди не си бил толкова придирчив. — Лудовичи му се ухили. Червеното вино бе оцветило зъбете му. Изглеждаше отчайващо млад. Макар че всъщност беше по-голям от Аббас.

— Може би вече съм поумнял — отвърна Аббас. Вярно беше. Бе плащал за услугите и фалшивата любов на проститутките, но онова, което получаваше, нямаше нищо общо с любовта, за която пееха трубадурите. Някои от тези уличници го караха да им плаща повече, защото беше мур; други искаха по-малко, водени от любопитството си. Всички бяха много пияни, много вулгарни, или — да му прости Господ! — много стари.

— Един мъж има нужда от това — беше му казал веднъж Лудовичи. — То е като да се изсереш както трябва. Само дето е доста по-скъпо.

Аббас се изправи, отвратен от спомените, раздразнен от миризмата и смеха на приятеля си. Задърпа Лудовичи от мястото му.

— Ставай да си вървим!

Лудовичи шумно протестираше, докато Аббас го влачеше към изхода. Вокалът му издрънча върху пода, вратата се захлопна.

Аббас подпря приятеля си на стената на кръчмата, стисна предната част на ризата му, за да го задържи изправен. Фината материя бе просмукана от вино.

— Чуй ме — прошепна Аббас. — Трябва да ми помогнеш.

Лудовичи се опита да фокусира погледа си, изненадан от внезапната настойчивост в гласа на приятеля му.

— За какво да ти помогна?

— За Джулия. Можеш ли да уредиш да й предадат едно писмо?

— Tu sei pazzo!

— Може и да съм. Ще го направиш ли?

— Моля те, Аббас… Гонзага ще те убие!

— Хич не ме е грижа за Гонзага! Искам да се срещна с нея. Само веднъж.

— За Бога…

— Каза, че Джулия е братовчедка на Лучия…

— Това нищо не променя…

— Може да предаде едно писмо от мен.

Раменете на Лудовичи уморено увиснаха. Беше безполезно да спори с Аббас, щом веднъж си наумеше нещо.

— Ще я попитам.

Аббас се усмихна и го удари приятелски по рамото.

— Ще стане, Лудовичи, ще видиш!

Лудовичи сякаш внезапно изтрезня и потръпна.

— Много е опасно, Аббас.

— Опасността дава смисъл на живота.

— Но може и да доведе до неговия край. Не го прави. Ако се срещнеш с нея — което е невъзможно, Аббас, тъй като тя не излиза никъде без придружител, — ще се окажеш в смъртна опасност. Не можеш така лесно да си играеш с честта на човек като Гонзага.

Аббас се извърна. Светлината на луната продаваше някаква особена решителност на погледа му.

— Аз също имам чест, Лудовичи! Баща ми може и да е щастлив да бъде военното куче на дожа, но аз смятам да бъда себе си!

Мили Боже, помисли си Лудовичи. Любов и бунтарско настроение. Взривоопасна смес. Достатъчна, за да лиши човек от здравия му разум.

— Не го прави — прошепна той.

— Още тази вечер ще напиша писмото! — Аббас преметна ръка през раменете на приятеля си и го поведе към Пиаца Сан Марко. През целия път Лудовичи се проклинаше наум заради глупостта си, че спомена за връзката на Лучия с Джулия.

От това нямаше да излезе нищо добро. Знаеше го.

Едно въже с окачени на него прани дрехи танцуваше пред гълъбовосивата стена. От другата страна на канала някаква стара дуеня се навеждаше от прозореца, за да издърпа пълната с провизии кошница от минаващата гондола. Отразената от водите на канала светлина хвърляше пъстри сенки върху фасадите на дворците.

Джулия бе опънала дантелата, която плетеше, върху коленете си, наслаждавайки се на топлината на слънцето. Лучия седеше до нея и тихичко и редеше клюките, които бе научила от брат си. Лучия често посещаваше братовчедка си през лятото — придружена от своята дуеня, естествено, — за да поклюкарстват, докато се занимават с ръкоделието си. Тези посещения бяха огромно облекчение и за двете, откъсваше ги от почти монашеското уединение на ежедневието им.

— Чувам, че ще те омъжват — каза Лучия. Тя беше тъмнокоса, набита девойка с тъмен мъх над горната устна. По-големият й брат, Лудовичи, беше светъл и дори още не му беше поникнала брада.

Животът не е честен, мислеше си Джулия. Тя хвърли бърз поглед към синьора Кавалканти. Дуенята й се ухили триумфално.

— Да — отвърна Джулия. — През есента.

— Хубав ли е?

— Само съм чувала баща ми да говори за него. — Джулия се престори, че оглежда дантелата в скута си. — Той също е член на Съвета на десетте. Жена му починала преди три години.

С крайчеца на окото си забеляза разочарованието — дали не беше пък ужас? — по лицето на Лучия. Братовчедка й се приведе напред.

— На колко години е?

— Кара шейсет. Но това не значи, че не може да е хубав. — Направи усилие да овладее треперещия си глас. Каква половинка само й беше избрал баща й! Устната й затрептя от гняв и самосъжаление. Е, той поне изглеждаше доволен от избора си.

— Как се казва?

— Серена. Не ме питай за малкото му име, не си го спомням.

Синьора Кавалканти я изгледа остро — беше доловила лошото й настроение. Джулия сведе очи.

— Виждала съм го — каза Лучия. — Много е… важна личност е.

Прилича на сбръчкано листо, помисли си Лучия. Колко подходящо бяха избрали да вдигнат сватбата през есента. Стига годеникът да оживееше дотогава. Той изглеждаше така, сякаш всичките му жизнени сокове бяха изчерпани. Едва потисна смеха си. Бедната Джулия!

Потънаха в мълчание. Синьора Кавалканти остави бродерията си и разтърка очи.

— Мисля, че ще отида да си почина малко — каза тя и влезе вътре. Джулия я чу как дръпва завесите на спалнята си на горния етаж.

Лучия изчака и нейната дуеня да ги остави насаме за момент, после бръкна в гънките на вестурата си и извади някакво писмо, запечатано с червен восък. Хвърли го в скута на Джулия, сякаш беше горещ картоф.

— Какво е това? — Джулия удивено ахна.

— Писмо — прошепна Лучия и бързо погледна към отворената врата, водеща към вътрешността на къщата. — Бързо, отвори го!

— От кого е?

— Имаш таен обожател!

Джулия си представи, че именно така би се почувствала, ако внезапно паднеше в канала. Пълна изненада, срам, студ. Тя задържа плика в ръката си. Върху него с черно мастило бе написана една-единствена дума: „Джулия“. Преглътна мъчително.

— Е, хайде, отвори го, де!

Лицето на Лучия беше цялото озарено от ентусиазма и любопитството на малко дете. Джулия побърза да послуша съвета и.

„Обичам те. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Трябва да се срещна с теб. Готов съм да се изправя срещу всякакви опасности. Само ми кажи, че има смисъл.“

Джулия препрочиташе тези думи отново и отново. Ръката й трепереше.

— Какво пише? — нетърпеливо прошепна Лучия.

— От кого е? — повтори въпроса си Джулия.

— Не знам. От един приятел на брат ми.

— Кой?

— Не ми каза. Само ме помоли да ти го предам. Покажи ми го!

Лучия се опита да надникне в писмото, но Джулия гневно го издърпа от ръцете й, сгъна го и го пъхна в пазвата на дрехата си. Там поне щеше да е на сигурно място, далеч от погледа на синьора Кавалканти. Накъса плика на малки парченца и ги хвърли през балкона в канала.

— Защо този приятел на брат ти ми праща писма? Нима иска да ме опозори?

— Лудовичи каза, че това бил единственият начин.

— Единственият начин за какво?

— Не знам. Единственият начин ти и той да се срещнете, предполагам. — Тя хвана ръката на братовчедката си. — Какво ти пише? — пак попита тя, наслаждавайки се на зараждащата се интрига.

Джулия се опита да се контролира. Страните й горяха. Чувстваше се едновременно ужасена и радостна: ужасена, защото можеше да си представи последствията, ако баща й разбереше; зарадвана, заради внезапната и неочаквана романтика в живота й.

Беше поразена и от собствената си реакция: почти веднага мозъкът й се беше заел да крои планове. Една част от нея крещеше безмълвно: „Това е лудост! Неминуемо ще бъдеш разкрита! Ще опозориш името на семейството си и душата ти ще бъде обречена на вечни мъки!“

Другата част от нея се питаше кое наказание би било по-ужасно от наказанието да има подобен баща.

Не, наистина беше невъзможно. Да се срещне с някакъв напълно непознат мъж, без да му бъде представена, без придружители. Трябваше да изгори писмото. Ако авторът на писмото бе подходящ кандидат за нея, той би трябвало да си уреди среща чрез баща й. Който и да беше този младеж, той очевидно не принадлежеше към прослойката на управниците, нито пък беше член на някое значимо благородно семейство.

И въпреки това.

— Какво ще правиш? — попита я Лучия.

— Моята дуеня спи всеки следобед — между три и пет часа. По това време чета Библията в моята спалня. Кажи на брат си… — Отново се помъчи да преглътне. — Кажи на брат си, че този негов приятел трябва да уреди една гондола, която да чака на канала по това време. Ако се появи по-рано или по-късно, няма да сляза и нека въпросният приятел да не ме притеснява повече.

Лучия се втренчи в нея с благоговение и изненада.

— Значи ще се срещнеш с него… без твоята дуеня? И без знанието на баща ти?

— Да — отвърна Джулия. — Не ме е грижа, че мога да бъда осъдена. — Помисли си за предстоящата си женитба с един шейсетгодишен старец сенатор. — И без това вече съм осъдена… нали така?

20.

Джулия загърна рамене с дългата си пелерина, спусна качулката ниско пред лицето си, за да го засенчи. Още не беше късно, можеше да се върне, напомни си тя. Погледна към стълбището. Беше тъмно и студено, до слуха й достигаше хъркането на дуенята й.

Открехна тежката дървена врата и погледна към сивите каменни стъпала. Светлината я заслепи и тя примижа. „Дево Марийо, прости ми!“, прошепна. Там беше! Гондолиерът бе висок и чернокож, облечен в червена сатенена риза с нацепени ръкави; широкополата му шапка също бе обримчена с червено. Той се облягаше на пръта с арогантно спокойствие, сякаш се подиграваше на страха й.

Тя леко притвори вратата и дълбоко си пое дъх. Затвори очи.

Още не беше късно да се върне. Да се върне към какво?

Към своята стая, към черната Библия, която чакаше да бъде отворена. Към ръкоделието, с което сядаше край прозореца с надеждата да улови светлината и да облекчи напрегнатите си очи? Да гледа как гондолиерите се усмихват и се покланят, да изпраща с поглед каютите със спуснати завеси и да се чуди…

Да чака някакъв шейсетгодишен сенатор на име Серена!

Нагласи за последно качулката си и отвори вратата. Спусна се по стълбите, дръпна завесите настрани и скочи в гондолата.

Едва потисна вика, напиращ в гърлото й — вик на изненада и ужас.

Той беше тъмнокож.

Не чак толкова тъмен като гондолиера, но със сигурност — мур. Веднага си го спомни; той беше младежът от църквата. Ето защо не можеше да се обърне към баща й. Не само че не беше син на благородник, ами дори не беше и венецианец!

Качулката все още скриваше лицето й, но той сякаш успя да прочете изражението на лицето й.

— Казват, че имам всички качества да стана добър гондолиер — каза и се усмихна, — но баща ми не би ми го позволил. Мисли, че синът на Защитника на Републиката трябва да се цели по-високо.

— Баща ти…?

— … е капитан-генералът на армията.

Махмуд, мурът! Беше чувала за него. Сега вече всичко си идваше на мястото.

— Ако видът ми ти се струва твърде шокиращ, милейди, можеш да напуснеш гондолата и никога повече няма да чуеш за мен. Защото ще се хвърля в реката. — Той отново се усмихна и тя установи, че първоначалният й гняв се е изпарил.

— Мога да остана само няколко минути — каза Джулия, но гласът й сякаш не беше нейният. Той кимна на гондолиера и спусна завесите. Джулия чу звън на метал и лекия плисък на вода, когато гондолиерът подкара лодката към средата на канала.

— Къде отиваме?

— Никъде. Нима това не е най-сигурното място, където можем да разговаряме на спокойствие?

От всички страни се спускаха тежки завеси от синьо кадифе, така че наистина бяха защитени от чужди погледи в малката кабина. Джулия долови миризмата на плесен и пропито орехово дърво, но тя не й се стори неприятна. Единственото, което виждаше от външния свят, бяха ярко оцветените чорапи на гондолиера, застанал на носа.

Джулия погледна към обожателя си. Беше млад, на години може би почти колкото нея. Кожата му беше с цвят на орех, косата му — ситно накъдрена, но не приличаше на гарвановочерното руно на главата на гондолиера негър. Чертите на лицето му бяха гладки и заоблени, като на статуя, отлята от бронз. Беше облечен в бяла ленена риза и жилетка от наситеносиня коприна, а на лявото му ухо проблясваше рубин.

Беше най-екзотичното нещо, което бе виждала някога.

— Как се казваш? — попита го тя.

— Аббас.

— Аббас… — повтори Джулия, сякаш наслаждавайки се на звука.

— Името ми не е венецианско, но както виждаш, аз самият също не съм съвсем венецианец.

Тя посегна към гънките на мантелята си.

— Ето писмото ти.

— Не го искам обратно… — Той изглеждаше объркан.

— Опасно е. Ако искаш, ще го изгоря…

— Не искам да го гориш. — Той го взе от ръката й. — Наистина държа на всяка дума, която съм казал в него.

Страните на Джулия пламнаха. Какво искаше от нея?

— Познаваш ли Лудовичи Гамбето? — попита го тя.

— Баща му е генерал и е съветник на моя баща. И двамата сме незаконородени, предполагам.

— И двамата?

Необходимостта от обяснения изглежда го изненада.

— И двамата сме незаконородени, съвсем по модата.

— Гамбети са едно от най-благородните семейства във Венеция!

Аббас изглеждаше малко засрамен.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Лудовичи е извънбрачен син. Синьор Гамбето е имал любовница. Когато тя умряла, Лудовичи още бил бебе. Синьор Гамбето поел грижите за него, но… той си остава незаконороден син.

Джулия го изгледа втренчено. Любовница? Какво беше това? И как е възможно дете да бъде родено от извънбрачна връзка?

— Може би не биваше да ти казвам — каза Аббас. — Предположих, че знаеш.

Защо трябваше да знае? Никой нищо не й казваше.

— Никога не са го споменавали пред мен.

— Съжалявам за… — Аббас разпери ръце и огледа малката, обвита в кадифе, кабина — … за това. Исках баща ми да ми уреди среща с теб, а той заяви, че е невъзможно. Но аз исках да говоря с теб, просто трябваше. Ти си най-прекрасната жена, която са виждали очите ми. — Той посегна и отметна качулката й назад. Джулия замръзна, помисли си, че Аббас се кани да я докосне. Но когато качулката падна, той просто се вгледа в нея с плашеща настоятелност.

— Великолепна си — прошепна.

За момент й се прииска да се засмее с глас; това бе най-вълнуващото нещо, което някой й беше казвал. От доста време подозираше, че е красива, но изведнъж осъзна, че рискът от днешния следобед си струва. Би направила всичко, за да получи подобно признание.

Почувства как кръвта й се надига към лицето. Нямаше представа какво трябва да каже или да направи. Отново придърпа качулката над очите си.

— Трябва да тръгвам.

— Не още.

— Ако дуенята ми разбере…

— Само още няколко минути. — Върху балдахина от синьо кадифе премина сянка, когато гондолата се плъзна под един мост. Джулия чу виковете на хлапетата, играещи отгоре.

— Толкова ли съм грозен, че да не искаш да ме погледнеш?

— О, не — прошепна тя, — ни най-малко.

— Трябва отново да те видя.

— Не мога.

— Трябва. Никога не съм се чувствал така! Сякаш ме изгаря огън.

— Ще се омъжвам — промълви Джулия.

Той изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото изненадан.

— Кога?

— През октомври. Бъдещият ми съпруг трябва да се върне от Кипър…

— Няма да позволя това да се случи.

— Трябва да престанеш да говориш по този начин. Плашиш ме. Да се върнем обратно.

Той снижи глас, зашепна.

— Можеш ли да обичаш един мур така, както аз обичам една неверница?

— Върни ме обратно — каза тя, но гласът й трепна.

Минути по-късно чу стържещия звук на желязо в камъни и гондолата спря пред стъпалата на бащиния й дворец. Джулия се изправи и гондолата се залюля. Тя залитна и Аббас я хвана за ръката.

— Нека още веднъж видя лицето ти.

Джулия се отдръпна назад и бавно свали качулката си. Забеляза как устните му се разтварят в щастлива усмивка, която преобрази лицето му. По някаква неизвестна причина в ума й изникна образът на розова пъпка, плътно затворена при студ и разпукваща се в разкошен цвят при първия полъх на пролетта.

Той ли беше тази пъпка? Или тя?

— Няма да мога да мисля за нищо друго, докато не те видя отново — каза Аббас.

— Не мога — излъга тя, измъкна се от гондолата и хукна нагоре по стъпалата. Не спря, докато не се озова на сигурно място в спалнята си, където коленичи пред дървеното разпятие на стената и започна да се моли за опрощение, а после — за нов шанс да съгреши.

21.

Антонио Гонзага беше забелязал промяната у дъщеря си. Тревожеше го розовината по страните й, потиснатото въодушевление в маниерите й. Не съответстваше на една млада дама, чийто мисли би трябвало да са посветени изцяло на молитвите и ръкоделието.

Прислужницата постави пред тях две чинии скуазетто, гъст бульон от пиле и ориз. Гонзага наблюдаваше как дъщеря му вдига лъжицата към устата си.

— Изправи раменете.

Джулия се подчини.

Гонзага не успя да сдържи раздразнението си. Колкото по-скоро я омъжеше и се отървеше от нея, толкова по-добре.

— Една дама от благороден произход не би трябвало да седи прегърбена на масата.

— Да, татко.

— Скоро ще станеш съпруга на член на Съвета на десетте. От теб ще се очакват прилични маниери.

— Да, татко.

Какво не беше наред с това момиче, помисли си той. И преди беше виждал това кравешко изражение: у жена си през първата им брачна нощ, както и у любовницата си, когато беше бременна. Нещо, което се случваше прекалено често.

Той преглътна гъстото червено вино и забарабани с пръсти по масата, чудейки се на промяната. Тази червенина по страните й не можеше да е провокирана от мисълта за брака със Серена, нали така? Или ако беше, то тогава дъщеря му жестоко се заблуждаваше по отношение на бъдещия си съпруг. Пък и в крайна сметка не това беше целта на един брак. Подозрението, че в главата на дъщеря му може да се въртят някакви нечестиви мисли, го накара да пламне от гняв.

Бутна чинията си настрана и се изправи.

Джулия разтревожено вдигна поглед.

— Татко?

— Не ми е добре. Ще отида да си почина. Извини ме. — Той излезе, оставяйки я да довърши вечерята си сама.

Гонзага седеше зад бюрото в частния си кабинет и мрачно гледаше в пламъка на свещта. Стаята съответстваше на човек с влиянието и ранга на Гонзага. Картината „Смъртта на Девата“ от Карпачо доминираше над всичко. От двете страни на вратата висяха две по-малки картини: „Девата с младенеца“ от Белини и портрет на самия сенатор, заради който бе платил щедро на Палма Векио. Сред гоблените, покриващи стените, висяха персийски и сирийски копринени килими, а над камината — две бронзови статуетки на Ил Рицо.

На вратата плахо се почука.

— Кой е? — сопнато попита той.

— Синьора Кавалканти, ваше превъзходителство.

— Влезте.

Синьора Кавалканти влезе тихо и се наведе да целуне ръкава на черната му кадифена дреха.

— Ваше превъзходителство — измърмори тя, — искал сте да ме видите?

— Притеснен съм, синьора Кавалканти.

— Надявам се, че не е по моя вина, ваше превъзходителство.

Гонзага мълчаливо я изгледа.

— Не знам, синьора.

Дуенята закърши ръце. Гонзага я ужасяваше. Стоеше пред нея в своята пищна alto е basso, кадифена роба, с барета и дълъг до земята шал от същото черно кадифе, със сребърни токи и плочки по колана, а мрачните му сиви очи я гледаха втренчено изпод рошавите гарвановочерни вежди — точно така си представяше тя, че ще изглежда Господ, когато застанеше пред него в деня на Страшния съд.

— Уверявам ви, господарю, че най-старателно съм изпълнявала задълженията си.

— Така ли?

Госпожица Джулия! Но какво не беше наред?

Струва ми се, че дъщеря ми крие нещо от вас.

Синьора Кавалканти трескаво запрехвърля възможностите, опитвайки се да установи някаква грешка в държанието на повереницата си. Знаеше, че това беше негов стар трик — да извлече пълни самопризнания, тръгвайки от едно най-обикновено подозрение.

— Не мисля така, ваше превъзходителство.

Мълчанието тежко увисна във въздуха. Най-сетне той рече.

— Говорила ли ви е напоследък за радостното събитие, нейната наближаваща сватба?

— Много малко, ваше превъзходителство.

— Перспективата за този брак доставя ли й удоволствие?

Ако Джулия беше благодарно дете, може би, помисли си синьора Кавалканти. Но за съжаление девойката нямаше това качество. Само че синьора Кавалканти не можеше да изкаже мнението си на глас пред Гонзага, затова отвърна:

— Сигурна съм, че е повече от щастлива.

Пръстите на Гонзага забарабаниха по облегалката на стола.

— И никога не сте я оставяли сама?

Синьора Кавалканти виновно си спомни за почивката, на която бе свикнала да се отдава всеки следобед.

— Не, ваше превъзходителство.

Гонзага въздъхна. Изглежда се беше умилостивил.

— Наблюдавайте я. Наблюдавайте я много отблизо. Трябва да мисля за положението си.

— Да, ваше превъзходителство — отвърна дуенята и с облекчение и благодарност се извърна към вратата. Да, отсега нататък още по-стриктно щеше да наблюдава девойката. Нямаше представа какво можеше да е притеснило господаря й, но каквото и да бе то, тя щеше да го открие. И щеше да положи откритието си в краката му като жертвоприношение, а благодарността му и подновената му вяра в нея щяха да са нейната награда. Седяха на терасата с ръкоделие в ръце. Късното следобедно слънце се спускаше над покривите на дворците. В къщата беше тихо. Дуенята и ги беше оставила сами, но Джулия още не я беше чула да дърпа завесите на прозореца си отгоре.

— Срещна ли се с него? — прошепна Лучия.

— С кого? — попита Джулия.

Лучия я изгледа многозначително.

— Знаеш за кого говоря! Кажи ми!

— Може би. — Джулия сви рамене.

Братовчедка й се усмихна, но нищо друго не каза.

Синьора Кавалканти внезапно изникна на терасата.

— За какво си шепнете вие двете?

— За нищо, синьора — отвърна Джулия.

Дуенята седна и взе дантелата си. Погледна към Джулия, после към Лучия. Лицето и беше смръщено в подозрение.

Остатъкът от следобеда премина в мълчание. Джулия усещаше два чифта очи, втренчени въпросително в нея, но повече не вдигна поглед и не проговори.

22.

Отметна качулката на наметалото си умишлено бавно, наслаждавайки се на усещането за власт, което този жест винаги й даваше. Беше завладяна от емоциите, които видът й изглежда събуждаше у него. Беше проява на суета, съзнаваше го. Дяволски порок.

„Дево Марийо, прости ми, но ми харесва!“, помоли се наум тя.

Никога не бе възнамерявала да го срещне отново. Но всеки следобед от първата им среща насам гондолата неизменно се появяваше пред стъпалата на двореца и изкушението беше твърде силно. Тя просто искаше още веднъж да види онзи особен израз в очите му, щеше й се да изпита отново дори тръпката на страха. Просто искаше да се чувства жива.

След втория път вече й беше по-лесно. Колко пъти вече се бяха срещали така? Шест или повече? Това беше нейната едничка скъпоценна тайна. За пръв път през живота си имаше някаква власт. Баща й и синьора Кавалканти вече не я контролираха напълно.

Суетност, страх, власт. Може би точно тези неща придаваха смисъл на живота.

„Дево Марийо, прости ми.“

— Джулия — прошепна Аббас.

— Само за няколко минути — каза му тя. Казваше тези думи всеки път, като някакъв ритуал, като пул, който подхвърляше в играта на комар със съдбата. Кой би могъл да я заклейми само заради няколко минути?

Той протегна ръка с обърната нагоре длан към нея. Последните два пъти му беше позволила да я докосне. Това бе техният сигнал. Тя му подаде ръката си и му позволи да я задържи в своята. Той я обгърна в дланта си, сякаш беше дребна ранена птичка.

— Обичам те, Джулия.

— Невъзможно е… трябва да престанем.

— Сега вече не мога да спра. Дори да ме захвърлят сред всичките огньове на ада, пак ще съм по-добре, отколкото сега.

— Престани — промълви тя, но й се щеше той да продължи. Питаше се дали би могла да живее повече без това; страстта на Аббас, начинът, по който я караше да се чувства — сякаш беше най-важната и най-красивата жена на света. Как би могла да се върне към прозореца и да продължи да наблюдава света през него?

— Ще престана само когато ме закопаят в земята.

— Аббас, ще се омъжвам…

— Ела с мен. Мога да уредя да се качим на някой кораб.

Джулия го изгледа, едновременно ужасена и очарована.

— Можем да отидем в Испания. Там ще сме в безопасност, далеч от баща ти. Моят баща ще ни даде пари…

— Не…

Той така силно стисна ръката й, че чак я заболя.

— Какво друго ни остава?

— Върни ме обратно.

— Какво друго остана и за двама ни?

Прав беше. Беше й лесно да си представя, че играта ще продължава до безкрай. Но през есента щяха да я затворят в друг дворец, пред друг прозорец. Със старец, мрачен и посивял като баща й. Тази мисъл я караше да потръпва. Но да избяга, да напусне Венеция… Нейният хладен, тъмен свят беше колкото убежище, толкова и затвор. Аббас сякаш я беше поканил да скочи в пропаст заедно с него. Умът й трескаво работеше, мислите се блъскаха една в друга и тя знаеше, че повече не можеше да си вярва.

— Върни ме.

— Моля те, Джулия. От мига, в който те видях в църквата, разбрах, че съм свързан с теб. Ще направя всичко, всичко. По-скоро ще умра, отколкото да се откажа от теб.

Той наистина го мислеше. За първи път Джулия си даде сметка, че това не е игра. Аббас не падаше по-долу от баща й — вярваше в онова, което казваше. Нямаше да се спре пред нищо. Беше ужасена, но и въодушевена.

— Моля те, върни ме обратно. — Вече го умоляваше.

— Кажи ми, че ще дойдеш с мен.

— Не мога.

— Трябва. — Наведе се към нея. Всеки момент щеше да я целуне, помисли си Джулия и затрепери. Искаше й се да му изкрещи, че не бива да го прави. Че Бог ще ги накаже за този грях! Че нещата отиват прекалено далеч! Но вместо това затвори очи и остана неподвижна, вдишвайки интригуващия аромат на друго тяло близо до нейното. Устните му нежно я погалиха, после Аббас се отдръпна.

— Ела с мен — повтори. Тя отвори очи. Той я гледаше с онзи свой кехлибарен, загадъчен, настойчив поглед. Сякаш отговорът й беше изписан върху лицето й. Ами ако вече никой никога не я погледнеше по този начин? Подобна перспектива й се стори непоносима.

— Трябва да се върна обратно.

Когато стигнаха до двореца, тя изкачи стълбите в транс. Не забеляза ухиленото лице на гондолиера, не чу скърцането на вратата. Бягството й се стори повече ужасяващо, отколкото спасително.

— Значи ме предаде!

„Марийо, майко Божия!“ Тя вдигна поглед. Когато очите й привикнаха с мрака, забеляза две пламтящи очи, впити в нея.

— Синьора Кавалканти!

Страхът й почти веднага отстъпи място на неочакван прилив на гняв. Това не беше убежище. Тук тя беше затворничка. Със същия успех биха могли да я приковат и към стената.

Когато приближи до стълбите, забеляза, че в очите на дуенята грееше триумф.

— Какво правеше?

Джулия се извърна и отвори широко вратата. Чу гневния вой на синьора Кавалканти, заглушен от тряскането на тежката врата. Джулия хукна обратно към канала, но гондолата вече се беше отдалечила. Понечи да извика, но чу стъпките на дуенята по каменните плочи зад нея. Извикаше ли името му, все едно, че го предаваше.

Ръцете на старата жена вече бяха на раменете й, влачеха я обратно към вратата. Джулия изпищя от гняв и ярост, но не беше сигурна дали Аббас я е чул, или е видял случилото се.

Антонио Гонзага бе облечен в пурпурна роба, която го отличаваше от останалите и даваше да се разбере, че е човек с висок ранг, сенатор. Стоеше пред прозореца, опрял стиснатите си в юмруци ръце на рамката, а погледът му се рееше от покривите на дворците към камбанарията на „Сан Марко“. Зад нея се намираше дворецът на дука. Какво щяха да кажат за него, ако новината за този скандал някога се разчуеше? Какво щеше да стане със съюза му със Серена?

Неговата дъщеря! Да се държи като най-обикновена проститутка! Идеше му да й пререже гърлото.

— Кое е това момче? — изръмжа той.

Джулия сведе поглед и се опита да овладее треперещите си колене. Не би могла да му отговори, даже и да искаше. Никога и никъде не беше виждала подобен гняв.

— Попитах КОЕ Е ТОВА МОМЧЕ? — изкрещя отново той.

Джулия усещаше погледа на синьора Кавалканти; очите на дуенята блестяха със садистично задоволство. Момичето не каза нищо. Нямаше да издаде Аббас. Поне това можеше да направи.

Ударът напълно я изненада. Запрати я на земята и в продължение на няколко минути тя не можеше нито да вижда, нито да чува. Когато най-сетне замайването отмина, тя забеляза сенатора, застанал над нея с разкрачени крака и стиснати юмруци.

— Ще ми кажеш кой е.

— Никога — чу се да прошепва.

Тази неочаквана проява на твърдост у собствената му дъщеря още повече разпали гнева му. Той силно изръмжа и я сграбчи за косата, после я разтърси, подобно на кученце, и я повлече по мраморните плочи. Засипваше я с ругатни, които Джулия беше чувала само по пазарите. Когато най-сетне я пусна, между пръстите му се виждаха снопчета синьо-черни коси.

Джулия закри главата си с ръце, за да се предпази, и ридаейки, се сви на топка върху пода.

Когато отвори очи, видя, че дори старата синьора Кавалканти изглеждаше шокирана.

— Ще ми кажеш името му.

Джулия не можеше да проговори. Ужасът бе стегнал гърлото й. Отново изпищя, когато Гонзага я дръпна, за да я изправи на крака. Пръстите му раздраха бухналите ръкави на роклята й. Той я заудря по главата с пестник, докато тя се извиваше и се опитваше да избегне ударите му. Внезапно я пусна и тя тежко се свлече на пода.

Разбра, че тази вечер не можеше да очаква проява на здрав разум у нея.

— Покрий се, курво — изсъска й той. Беше разкъсал роклята й на рамото, разкривайки едната й гърда. Джулия се опита да се прикрие с парчетата плат, но ръцете й трепереха толкова силно, че не успя.

— Заведете я в стаята й — нареди Гонзага на дуенята. — После се върнете тук. Искам да говоря с вас.

Никога синьора Кавалканти не се беше чувствала толкова уплашена. Винаги бе почитала негово превъзходителство заради строгостта му, но сцената, на която току-що беше станала свидетелка, я беше потресла. Едно беше справедлив съдия да произнася присъда, съвсем друго — сам да застане зад колелото за мъчения.

Когато отново влезе в кабинета, Гонзага вече се беше овладял. Седеше зад бюрото си, скръстил ръце в скута си, а лицето му бе намръщено. Само изхвръкналата изпод баретата му коса подсказваше за сцената на насилие, която се беше разиграла преди малко.

— Дъщеря ми е ужасно упорита — рече той.

Синьора Кавалканти не знаеше какво да отговори.

— Възможно ли е да не съзнава напълно степента на вредата, която ми е нанесла? — попита Гонзага.

— Подробно съм я инструктирала относно дълга й към Републиката и Бог — отвърна бързо дуенята.

— Може би. — Гонзага остави думата да увисне във въздуха като неясна заплаха. — Но защо тогава ми се противопоставя?

Дуенята разбра, че е изправена на съд. Но какво можеше да каже в своя защита? Може би щеше да е по-добре, ако беше запазила разкритието си за самата себе си. Е, вече беше прекалено късно.

— От това изникват много въпроси — продължи сенаторът, — като например как са се уреждали тези срещи?

Синьора Кавалканти едва се въздържа да не каже, че не знае. Това би било все едно да признае вината си. Сега си даваше сметка, че трябваше да обмисли действията си по-добре.

— Ще разбера — отвърна.

— Надявам се, синьора Кавалканти. Всъщност, разчитам на това.

Гонзага се усмихна. На дуенята не и харесваше, когато негово превъзходителство се усмихваше по този начин. Не вещаеше нищо добро.

23.

Аббас последва пешком каретата, тръгнала от двореца.

Загуби я из тесните улички, но после отново я зърна в блъсканицата на пазара край Кампо Санта Мария Нуова. Разблъска настрана търговците на плодове и амбулантните търговци.

Църквата „Санта Мария деи Мираколи“ се извисяваше над площада. Беше една от най-красивите църкви в града, фасадата й бе изработена от наситеножълт, сив и бял античен мрамор. Каретата спря до стъпалата пред входа, в сянката на огромния купол.

Аббас застана от другата страна на площада и проследи с поглед двете фигури, които излязоха от каретата — едната, ниска и набита, другата, висока, слаба и грациозна. Може би за един случаен наблюдател жените във Венеция изглеждаха еднакви, помисли си той, всичките бяха облечени в черно с техните широки поли, бухнали ръкави и тъмни воали, спуснати пред лицата, но ако човек познаваше нея, би могъл да я различи сред хилядите други жени дори само по начина, по който се движеше.

Джулия!

— Това е лудост! — прошепна Лудовичи в ухото му.

— Никога ли не си се влюбвал, Лудовичи?

— Това не е любов, а самоубийство! Ела на себе си, Аббас! — Лудовичи сложи ръка на рамото му и се опита да го издърпа.

— Не мога да живея без нея.

— Дишаш, ядеш, пиеш. Това е всичко, което ти е необходимо, за да живееш! Можеш да вършиш всичко това и без жена, нали така?

— Това не е живот, Лудовичи! Няма живот без страст!

— Вече знаят всичко! Видя дуенята на кея! Ако Джулия спомене името ти пред Гонзага, свършен си!

— Тя няма да му каже.

Аббас пое към църквата. Лудовичи хукна след него.

— Какви ги вършиш?

— Трябва да я видя. Няма да ме забележат!

Лудовичи примирено сви рамене. Какъв смисъл имаше да отива? Приятелят му нямаше да се вслуша в съветите му. Най-безобидното, което можеше да се случи, бе Гонзага да докара Махмуд до фалит и да изгони него и сина му от Републиката — стига да не свършеха в затвора преди това.

Загледа се в Аббас, който тичешком изкачваше стъпалата на църквата, сляп за всичко друго, освен за собствените си страсти. Като дете, помисли си Лудовичи. Твърдоглаво, упорито дете.

Църквата беше празна. Свети Франциск сякаш с хладна подигравка сочеше с мраморния си пръст към Аббас. Фризът с голите херувимчета, танцуващи и подскачащи над главната арка, сякаш му се присмиваше. Аббас се спря и озадачено се огледа наоколо.

Те тихо го подминаха. Докато се усети какво става, те вече бяха стигнали до изхода и той успя да ги зърне само за миг. Разбра, че дуенята беше очаквала идването му. Лудовичи беше прав: Аббас се бе оказал истински глупак. Беше попаднал в капан.

— Джулия!

Тя се извърна, препъна се. Старата вещица, която я придружаваше, я задърпа след себе си. Девойката отметна за момент черния си воал и той видя страданието върху лицето й. Corpo di Dio!

Затича се след тях, после спря. Какво можеше да стори?

Застана на площадката пред стълбите. Лудовичи гледаше към него, а върху лицето му се четеше яд и съжаление. Една карета изтрополи надолу по Виа деле Ботеге, подковите на конете иззвъняха по калдъръма.

— Аббас Махсуф? Синът на мура?

Синьора Кавалканти закима, наслаждавайки се на собствената си хитрост. Толкова лесно беше подмамила младежа! Беше сигурна, че Гонзага ще я възнагради щедро за изобретателността.

Сенаторът се изправи и дъбовият стол с трясък падна на мраморните плочи зад него.

— Мур?

— Видях го със собствените си очи! Извика я по име, когато излязохме от църквата „Санта Мария деи Мираколи“!

Едната вежда на Гонзага се изви като въпросителен знак.

— А вие откъде бяхте сигурна, че той ще е там?

Синьора Кавалканти трепна.

— Спомних си, че един път беше там.

— „Един път“? Не сте ми споменала нищо за това!

— Стори ми се незначително.

— Разбирам — тежко произнесе Гонзага. — Незначително! И как е могло да се случи това незначително нещо?

— С него имаше още един младеж.

— Кой?

— Лудовичи Гамбето.

Той втренчено я изгледа, беше отвратен.

— Смятате, че е мърсувала и с двамата?

Синьора Кавалканти яростно затръска глава. Опазил Бог!

— Не, той просто гледаше. Видях лицето му, когато напускахме пиацата. Вярвам, че мурът му е приятел.

Гонзага приближи до прозореца, обърна й гръб и се загледа в Канале Гранде. Тя не виждаше изражението на лицето му.

— Копелето на зет ми!

Дуенята гледаше надолу и изчакваше реда си, за да заговори отново.

— Смятате, че по този начин са се предавали бележките?

— Тя и Лучия често си ходят на гости.

Гонзага дълго мълча. Накрая просъска.

— Поздравявам ви за разкритието. Ще получите възнаграждение за това, синьора Кавалканти. Сега ме оставете.

Вратата се затвори. Гонзага удари с юмрук по стената. Какво щеше да прави? Ако отнесеше въпроса до съда, щеше да се превърне в посмешище за цяла Венеция. Дъщеря му и един тъмнокож! Щяха да го накарат да освободи поста си в Съвета на десетте.

Можеше да се обърне към бащата на Лудовичи, но и това криеше опасности. Съпругата му беше мъртва от много време, а сега старият Гамбето правеше всевъзможни маневри, за да бъде провъзгласен за следващ дож, съперничещ на самия Гонзага — като нищо би посрещнал с радост подобна възможност за раздухване на скандал.

Не, трябваше да реши проблема тихо и търпеливо. Лудовичи щеше да си получи заслуженото по-късно. Сега трябваше да се заеме с Аббас.

Какво беше казала синьора Кавалканти? „Тя и Лучия често си ходят на гости.“ Усмихна се. Ето къде беше отговорът! Лучия беше свръзката. Ако водата можеше да тече в едната посока, тя можеше да се обърне и в другата.

Но този път щеше да използва хода й за своя собствена полза.

Когато Лучия пристигна, дуенята й беше отпратена и вместо да я поканят във всекидневната, която гледаше към Канале Гранде, синьора Кавалканти я въведе в кабинета на сенатора. Момичето се стъписа, когато разбра, че самият синьор Гонзага я очаква там.

Той се надигна да я посрещне. Диплите на черната му роба се развяха като криле на лешояд.

— А, Лучия. Колко ми е приятно да те видя отново.

— Ваше превъзходителство — рече Лучия, обзета от внезапно безпокойство. Прегъна коляно и целуна крайчеца на ръкава му.

— Ела и поседни до мен.

Той погледна към синьора Кавалканти и й направи знак да се оттегли. Вратата се затвори зад нея. Гонзага седна и мълчаливо заоглежда гостенката си. На лицето му беше замръзнало някакво подобие на усмивка. Мълчанието започна да натежава.

Лучия усети, че в гърдите й се надига паника. Сигурно беше разбрал. Защо иначе щеше да я вика да разговарят насаме? Какво ли му беше казала Джулия? Ако сенаторът я хванеше в лъжа, щеше да стане лошо и за нея. Ами ако кажеше на баща й?

— Вярвам, че имаш да ми казваш нещо — каза той накрая.

— Аз… не съм направила нищо нередно — заекна тя.

— Няма нищо. Джулия всичко ми разказа.

— И не сте ядосан?

— На нея — да. На теб… да, също съм ти ядосан, скъпа моя. — Погледът му на екзекутор се спря върху нея и — без да престава да се усмихва — Гонзага продължи: — Но за теб поне мога да намеря някакво извинение. В края на краищата си била само посредник.

— Не знаех какво пише в писмото. Брат ми ме помоли да го предам на Джулия. Това е всичко.

— Значи мислиш, че това те извинява? — меко попита той. — Понеже не си знаела какво пише в писмото?

Лучия го загледа втренчено. Какво целеше той с това?

— Да, ваше превъзходителство.

Гонзага широко се усмихна, но на Лучия не й беше до смях.

— Искам от теб още веднъж да изпълниш тази роля.

— Ваше превъзходителство?

— Кажи ми, някога доставяла ли си писма, писани от Джулия?

— Не, ваше превъзходителство.

Гонзага се усмихна.

— Много добре. Защото именно това ще направиш сега.

Той отключи чекмеджето на бюрото си и извади плик, запечатан с тежък восъчен печат. Подаде го на Лучия.

— Това е за Аббас.

Лучия продължаваше да го гледа недоумяващо.

— От кого е, ваше превъзходителство?

— От Джулия, разбира се.

Нова усмивка. Лъжеше.

— Вземи го.

Лучия се поколеба.

— Ваше превъзходителство…

Гонзага се приведе. Усмивката му ненадейно угасна.

— Разбери ме добре, дете. Ще дадеш на брат си това писмо, а той ще го предаде на Аббас. На никого няма да казваш — на никого за този наш разговор. Capisci? Разбра ли? Ако ме издъниш, ще осведомя баща ти за ролята, която ти и брат ти сте играли в този срамен епизод. Нещо повече, ще се погрижа върху главите ви да се стовари такова зло, че никой от двама ви да не посмее повече да си покаже носа в Ла Серенисима! Напълно ли съм ясен?

Лучия кимна и взе плика в разтрепераните си пръста. Имаше чувството, че ще припадне. Нямаше нужда Гонзага да повтаря заплахата си. Като член на Съвета на десетте бе по-могъщ дори от самия дож.

— Сега мога ли вече да се видя с Джулия, ваше превъзходителство?

— Тя не е добре и не може да посреща гости — отвърна Гонзага. Той стана и отвори вратата пред нея. — Синьора Кавалканти ще те изпрати.

Сложи ръка върху рамото й, когато минаваше край него. Пръстите му бяха леденостудени като смъртта.

— Гледай Аббас да получи бележката. Ще разбера, ако това не стане.

Лучия кимна, но гласът й се беше изгубил. Когато вратата се затвори зад нея, тя потръпна от облекчение. Единственото, което искаше сега, бе да изпълни тази последна поръчка и да приключи.

24.

Аббас прочете писмото още два пъти. Загризалото го леко съмнение бързо бе пометено от вълната на радостна възбуда, която го завладя. Тя искаше да отиде с него!

Лудовичи го наблюдаваше с нарастващо нетърпение.

— Какво пише? — изсъска той.

Аббас внимателно скъса листа на две и поднесе половинките към пламъка на свещта. Жълтият огън ги поде, над тях се изви гъста спирала от черен дим. Аббас не каза нищо, докато пламъците не докоснаха пръстите му и посланието не се превърна в пепел.

— Нищо — отвърна накрая.

Въведоха Аббас в заседателната зала на Министерството на войната, Savio alia Scriittura. Баща му вдигна поглед от картата, разпъната на масата пред него, и отпрати двамата помощник — генерали. После продължи да проучва картата, изобразяваща полуострова и заобикалящите го османски територии, като вдигна поглед само веднъж изпод гъстите рошави вежди.

— Какво толкова спешно се е случило, че ме безпокоиш тук?

— Извинявай, татко.

— Е?

— Трябват ми пари.

— Нима заплатата ти като офицер от моята армия не ти е достатъчна? Аббас дълбоко пое дъх. През целия си живот се беше страхувал от баща си. Струваше му се, че Пророкът трябва да е приличал поне малко на баща му — строг, смел и горд, величествен и физически, и като присъствие. Аббас не помнеше майка си — тя беше конкубина от харема на Махмуд, преди той да се прехвърли във Венеция — и баща му се бе превърнал във всичко за него: баща и учител, господар и душеприказчик, наставник и изповедник. Сега той се изправяше не само срещу мъжа Махмуд, но срещу цялото си възпитание. За пръв път тръгваше срещу желанията на баща си.

— Трябва да замина.

Вниманието на Махмуд се прехвърли от картата върху сина му.

— Защо ти е да напускаш Венеция?

— Имам намерение да се оженя за Джулия Гонзага.

Махмуд се изправи, пъхна палци в широкия кожен колан с голяма сребърна катарама на кръста. Заобиколи голямата дъбова маса и приближи към Аббас. Начинът, по който баща му се движеше, напомняше на Аббас за огромната кафява мечка, която веднъж беше видял в горите край Белуно: бавна, мощна и заплашителна. В онзи случай обаче Аббас имаше зад гърба си десетима въоръжени стрелци. Прииска му се сега отново да са тук.

Махмуд внимателно го огледа.

— Казах ти. Невъзможно е.

— Няма нищо невъзможно.

— Какво искаш да кажеш?

— Срещах се с нея, тайно. Планираме да избягаме.

Махмуд протегна ръка, за да се подпре на голямата маса.

— Ти, малък глупако! — Въздъхна тежко и простена.

— Обичам я.

— Какво общо има любовта? Сложил си главите и на двама ни на дръвника!

— Ще отида във Ферара. Взел съм на два пъти участие в кампаниите ни срещу османците, а твоето име е известно из целия полуостров. Ще ме вземат във всяка армия. Веднъж сторено, Гонзага ще се принуди да го приеме. Една година, може би две — и пак ще се върна във Венеция.

Махмуд поклати глава.

— Изобретателността ти далеч надхвърля възможностите ти да разсъждаваш реално. Не знам как си успявал да мамиш Гонзага досега, но не мисля, че той ще ти прости. Нито пък аз.

— Щом се оженим, какво може да стори?

— Някой друг знае ли за това?

Аббас поклати отрицателно глава. Не, дори Лудовичи не знаеше. Беше направил толкова много за него, не би застрашил по никакъв начин бъдещето на приятеля си.

— Никой.

— Добре.

Ударът беше толкова внезапен, толкова неочакван, че накара Аббас да подскочи. Изведнъж се намери паднал по гръб на земята, забит поглед в сводестия таван, а главата му тежеше като камък. Ушите му пищяха, в устата си усети вкуса на собствената си кръв.

Махмуд с лекота го вдигна от пода и го притисна към стената.

— Чуй ме сега! Обичам те и няма да позволя да съсипеш живота си — нито пък моя — само заради някакво си младежко увлечение! Купи си метреса, щом толкова искаш, но остави Джулия Гонзага на мира! Разбираш ли ме!

Аббас залитна напред и опря чело в рамото на баща си. Затвори очи. Гадеше му се. Когато ефектът от удара попремина, усети, че хватката на баща му е отслабнала.

— Довиждане — прошепна младежът и се отскубна. Преди Махмуд да успее да го спре, той се втурна навън и изчезна.

Според законите никой благородник нямаше право да разговаря на четири очи с капитан-генерала на армията. Заплахата от конспирация беше постоянна и Съветът на десетте бдеше да не би някой да се опита да използва армията за свои собствени цели, както бе сторил Сфорца в Милано. Така че Махмуд беше следван навсякъде от двама сенатори. Те бяха до него и сега, когато Махмуд се втурна в частните покои на Антонио Гонзага.

Гонзага седеше в отдалечения край на стаята, зад гърба му се виждаха витражите на прозорците. Куполът на Сан Джовани Кризостомо блестеше на фона на бледоморавото небе.

— Достопочтени синьоре — измърмори под носа си Махмуд и се наведе да целуне ръкава на робата на Гонзага.

— Казаха ми, че си искал да ме видиш по някакъв въпрос от неотложна важност — рече Гонзага, без да отмества поглед от двамата придружители на капитан-генерала. — Предполагам, че става дума за лични, а не държавни дела?

Махмуд се изправи, като отбягваше да срещне очите на Гонзага. Той засрамено запристъпя от крак на крак. Предпочиташе да може да обсъди въпроса насаме с Гонзага, но това можеше да се окаже дори по-опасно от затруднението, в което се намираше в момента.

— Изключително деликатен въпрос, синьоре.

— Има ли нещо общо с дъщеря ми?

Облекчение — примесено с малко страх, както със задоволство забеляза Гонзага, — се изписа по лицето на мура.

— Да, синьоре. Значи имате някаква представа какво съм дошъл да ви кажа?

Гонзага разбра, че в момента най-важно бе да се действа предпазливо. Трябваше да държи под контрол както езика на този мур, така и своя собствен. Двамата придружаващи сенатори почти бяха почнали да се облизват в очакване на скандала.

— Всичко, което знам, е, че Лучия Гамбето е била достатъчно глупава да си позволи да предава писма между дъщеря ми и нейния доведен брат Лудовичи. — Махмуд понечи да възрази, но изражението на Гонзага го възпря. Забеляза го как хвърля бърз поглед към двамата сенатори и веднага разбра.

— Имам основания да подозирам, че е планирана… среща — отвърна Махмуд.

— Аз чух същото — кимна Гонзага. — Разбира се, никога няма да допуснем подобна проява на неблагоразумие. — Проклето момче, изруга наум Гонзага. Не беше допускал, че Аббас ще сподели проблема с баща си. Сега трябваше да измисли друг начин. Освен ако…

— Изпитвам огромно облекчение, че сте толкова добре информиран — каза Махмуд. — Чувствах, че е мой дълг да ви предупредя.

— Имате моите благодарности, генерале. Мога ли да знам откъде сте получил информацията? От сина си, може би?

Махмуд се поколеба. Сега, след като се очертаваше начин да се избегне скандалът, вече не беше необходимо да разкрива пред Гонзага — нито пред двамата сенатори — факта, че не е виждал сина си от предишната вечер.

— Неговият дълг е към Венеция. Както и моят, синьоре.

— Тогава ще му предадете моите благодарности, генерале. Уверявам ви, че няма да позволя името Гонзага да бъде опетнено.

Махмуд се поклони и се оттегли. На излизане от двореца се опита да потисне съмненията, които го бяха нападнали. Какво го караше да се чувства така, сякаш по някакъв начин е бил манипулиран? Е, достатъчно бе, че предупреди Гонзага. Сега поне нямаше начин животът на сина му — както и неговият собствен — да бъде съсипан от нещо, което лесно би могло да бъде закупено за няколко монети навсякъде из Републиката.

25.

Сенките се бяха превърнали в приятели на Аббас. Цялата предишна вечер, както и през последвалия дълъг ден той се беше крил и беше кроял планове. С малкото пари, които му се намираха, бе платил за билети до Пескати — щяха да отпътуват с една малка галера със сутрешния прилив. Нямаше представа как щяха да се доберат оттам до Неапол, но бъдещето не го занимаваше. Най-важното в този момент, бе да се измъкнат от Венеция.

Лудовичи имаше любовница — дъщеря на беден банкер, който с готовност бе разменил едно гладно гърло за торба златни монети — и Аббас цял ден се бе крил в апартамента в Гуидека, който Лудовичи бе наел за метресата си. Вечерта, когато Лудовичи се прибра в апартамента, той разказа на приятеля си, че войниците на Махмуд цял ден са го търсили из града, преобръщайки с главата надолу всички кръчми.

— Какво си направил? — попита го Лудовичи ужасено.

— Не мога да ти кажа. Вече и без това си твърде въвлечен в събитията.

Лудовичи поклати глава.

— Играта става дяволски сериозна, Аббас. Предупредих те.

— Винаги съм бил дяволски сериозен, Лудовичи. Прекалено лековато се отнесе към целта ми. — Той се усмихна и кимна по посока на печалното тъмнокосо момиче, което ги наблюдаваше от другия край на стаята. — Струва ми се, че бедната девойка се притесни, че имаш намерение да си я поделиш с мен. Не се тревожи. Тази вечер ще си тръгна, без да докосвам къщата и любовницата ти.

Лудовичи не отвърна на усмивката му.

— Къде ще отидеш?

— Дори и на теб не мога да кажа. — Усмивката му помръкна и той прегърна приятеля си. — Благодаря ти. Ти си най-добрият приятел, който човек може да си пожелае.

Въпреки протестите на Аббас, Лудовичи напъха торбичка с жълтици в ръката му. Аббас не се дърпа много. Без тези пари той не можеше да си купи дори един хляб, когато стигнеха в Пескати.

Чу как големият часовник на площад „Сан Марко“ отмерва полунощ. Загърна се още по-плътно с наметката си, потръпнал от нощния хлад, и се огледа в тъмното. Дали щеше да дойде?

Гондолата бе завързана под моста. Аббас чуваше как водата нежно се плиска по корпуса й. Чу шум от стъпки по калдъръма, видя как една тъмна фигура, обвита в мантия с качулка, се появява от другата страна на моста. Сърцето на Аббас подскочи.

Джулия! Спусна се по моста да я посрещне. Тя също го видя и затича към него.

— Джулия! — промълви той.

Протегна ръце. Изведнъж до слуха му достигнаха и други звуци. По моста зад него се чуваха множество трополещи стъпки. А също и отсреща! Нощната полиция!

— Джулия, внимавай!

Посегна към нея и качулката се смъкна от главата й. Лунната светлина падна върху кривата усмивка на непознат мъж с брада.

— Не съм ли красавицата, която очакваш? — процеди мъжът. Аббас зърна блясъка на острие, почувства как то се забива между ребрата му. — Може да не съм твоята Джулия, но знам пътя до сърцето на един мъж.

Внезапно Аббас вдигна рязко коляно. Непознатият изквича като прасе в кланица и се сгъна на две, падайки в краката на младежа. Аббас изохка. Докато падаше, непознатият се бе облегнал на камата си и я бе забил още по-навътре.

Аббас отскочи назад и измъкна меча си, опитвайки се да различи врага в тъмнината. Колко души бяха? По стъпките прецени, че има още трима или четирима.

Обзет от ужас, той вдигна меча над главата си и замахна с всичка сила към фигурата в краката си. Почувства как острието се удря в кост. Мъжът изкрещя и последният му вик разкъса тишината.

Сенките внезапно оживяха. Аббас отстъпи назад, докато не усети твърдия камък на моста зад кръста си. Чу как гондолиерът — да бъде проклета подлата му душа! — подкарва гондолата надолу по канала. В същото време още две сенки се втурнаха по моста и лунната светлина ги превърна в мъже от плът и кръв.

За свое най-голямо разочарование Аббас установи, че те не са аматьори като колегата си, който продължаваше да стене и да се бори за живота си. Двамата нови нападатели се движеха в унисон, приближаваха го едновременно отляво и отдясно. Аббас замахна със сабята, но те не допуснаха грешката да се приближат твърде много до него. Аббас с ужас разбра, че изчакват нещо.

Обърна се наляво.

Долови още едно движение. В лунната светлина изникна нова сянка. Нещо тежко се стовари върху главата и раменете му и той инстинктивно протегна напред ръка, за да се предпази. Мрежа! Докато другите двама нападатели приближаваха, той упорито се опитваше да се освободи. Спъна се в агонизиращия човек и омота и него в мрежата. Усети нещо топло и лепкаво върху свободната си ръка, мъжът под него се замята и завика. Опита се да се изправи, но в паниката си само успя да се оплете още повече. Все още държеше камата си! Прониза го остра болка в лицето. Извърна се и чу нови викове.

Този път бяха неговите собствени.

Не помнеше откога беше буден. В трюма, където беше затворен, бе тъмно като катран, затова беше невъзможно да се каже кога бе дошъл в съзнание и кога поднесеният към лицето му горящ огън напълно го беше върнал към действителността. Единственото, което долавяше, бе смрадта, идваща от трюма, бавният плисък на вълните и нервното топуркане на плъховете.

Имаше и още нещо, една друга воня, която той си спомняше много добре от времето, когато се беше бил на бойното поле. Миризмата на трупове.

Които и да бяха похитителите му, изглежда нямаха намерение да го убиват. Защо го бяха довлекли в този вонящ трюм? Спомни си мрежата и агонията, която бе изживял, когато камата го бе прорязала. После трябва да го бяха пребили с тояги.

Опита се да помръдне, но ръцете и краката му бяха завързани. Изстена високо от болката и се опита да анализира положението. Бе очевидно какво се бе случило. Джулия не беше писала никакво писмо. Всичко бе внимателно заложен капан.

Гонзага!

Отвън се чуха стъпки, примесени с мъжки гласове. Вратата се отвори и една факла освети трюма.

Извърна лице, за да се предпази от внезапно бликналата светлина и погледът му попадна върху лицето на брадатия непознат от моста. Очите на мъжа го гледаха с хладно учудване, подобно на очите на мъртва риба. До Аббас лежеше и друг труп — на стара жена, облечена в черно. Гърлото й беше прерязано, а лицето й — черно от засъхналата по него кръв.

Някой се изсмя. Аббас се извърна, за да види похитителите си — брадати босоноги моряци, можеха да бъдат купени по всяко време на кея в Маргеро за няколко монети. Единият от тях — Аббас разпозна миризмата на евтино вино и пот, лъхаща от тялото му — се наведе над него и поднесе горящата факла към лицето му.

— Вече не изглеждаш толкова хубав — ухили се той. — Бартоломео те клъцна с камата си, преди да умре. Отнесе половината ти лице. Не че вече има някакво значение за теб.

Двамата зад гърба му се изсмяха. Онзи се наведе по-ниско. Аббас се опита да се отдръпне. Ужасът му беше толкова голям, че не можеше нито да приказва, нито да мисли. Струваше му се, че ще припадне.

— Виждаш ли дъртата до Бартоломео? Тя беше дуенята на Гонзага. Доста се съпротивлява. Не че й донесе някаква полза. Виждал ли си как се коли прасе? Е, така беше. — Той се ухили доволно. — Но тя беше по-голяма късметлийка от тебе. Ще ти се прииска да си бил на нейното място, преди да е изтекла нощта.

Аббас усети как единият от мъжете се зае да разкопчава брича му, докато другият разрязваше въжетата около глезените му. Хванаха го за коленете и започнаха да раздалечават краката му.

Той изпищя от ужас и зарита, за да се освободи. Но враговете му бяха силни. Първият извади нож. Аббас отново изкрещя. Съзнанието му угасваше постепенно, хващайки се за миниатюрни детайли… изгнилите зъби на мъжа… циреите по гърдите и гърба му… сивата коса на мъртвата дуеня в локва съсирена кръв… Той отново изкрещя, напрегна всеки мускул от тялото си срещу въжетата около китките си и срещу телата, здраво придържащи краката му. Сега разбра защо не го бяха убили на Понте Векио.

— Така значи, искаше да накараш дъщерята на синьор Гонзага да си поиграе с тези малки играчки, а? Е, може би ще ги дадем на синьор Гонзага, а той ще й ги предаде.

— НЕ-Е-Е-Е-Е!

Усети, че се подмокря. Мъжете се закискаха.

— Сбогувай се с тях, проклет мур — присмя му се мъжът. Острието проблесна на светлината и светът се превърна в горещ ад.

Млечно мраморна зора. Погребална процесия от гондоли, покрити с черно кадифе, се появи изпод Понте Молипо и прекоси Сака дела Мисерикордия, премина лагуната и се насочи към острова гробище Сан Микеле. Джулия ги гледа, докато не изчезнаха в прозрачната завеса на мъглата. Сякаш отнасяха душата й със себе си.

Днес щяха да я отведат в манастира в Бреша, където щеше да изчака завръщането на Серена и онова, което баща й наричаше „щастливото събитие на живота й — нейната сватба“.

Сякаш я погребваха жива.

Аббас, Аббас. Къде ли беше той в момента?