Харем

32.

Йонийско море, 1532

Объркващо противоречие в усещанията. Цветовете и блясъкът на рая, противната воня на Звяра.

Двайсет и седемте гребла от всяка страна на галерата се движеха върху безкрайната повърхност на лъщящата синя вода. Вимпели и знамена едва помръдваха върху мачтата и кърмата, златният лъв на Венеция спеше под лъчите на слънцето. Кърмата богато гравирана и позлатена, бе покрита с балдахин в пурпурно и златно, под който върху килими и ниски дивани си почиваха офицерите и по-благородните пътници и притискаха парфюмирани кърпички към носовете си, за да ги предпазят от неприятните миризми, идващи отдолу и обгръщащи големия кораб като невидими зловредни изпарения.

Платната бяха прикрепени към двете големи, извити рейки над предните и главните мачти. Далеч от погледа, в полутъмните трюмове на галерата, размахваха веслата двайсет и седем редици голи роби. Седяха, приковани с вериги към дървените пейки, а в мръсната вода, стигаща до глезените, бяха и техните собствени изпражнения. Гребяха близо осемнайсет часа, без да спрат. Един офицер вървеше между редиците и пъхаше, натопен във вино, хляб в устите на онези, които бяха на границата на изтощението. Неколцина мъже вече бяха припаднали. Свестиха ги с въже, натопено в саламура. Двама не успяха да се съвземат напълно, затова просто ги изхвърлиха зад борда. Джулия Гонзага не видя нищо от тази трагедия, докато седеше на стола си под пурпурнозлатния сенник. Брокатени завеси отделяха пътниците от подобни неприятни гледки, но въпреки това по време на пътуването тя на няколко пъти бе успяла да зърне неколцина от нещастниците на греблата и гледката се беше врязала дълбоко в съзнанието й. Никога не беше виждала подобно отчаяние и мръсотия и споменът от видяното не спираше да я преследва през всичките десет дни в открито море. Капитанът й беше обяснил, че те са езичници, пленени от турски моряци и пирати, и следователно не са по-добри от най-обикновени животни. Но тези обяснения не й помогнаха да се отърси от дълбокото чувство на срам.

За първи път напускаше Венеция, Ла Серенисима, и беше едновременно развълнувана и уплашена. Пиетро, съпругът й, се беше разболял преди два месеца, докато инспектираше именията си на остров Кипър. Болестта изглежда щеше да се проточи дълго и той настояваше тя да отиде при него. Джулия предполагаше, че му е нужна повече като болногледачка, отколкото като съпруга. Не беше проявил особена страст към нея. През първата им брачна нощ я беше целунал по бузата и я беше оставил на прага на спалнята й, а той самият се беше оттеглил в своята — ритуал, който оттогава насам неизменно се повтаряше всяка божа вечер.

Единственият път, в който беше влязла в спалнята му, бе, когато пак се беше разболял и тя трябваше да го гледа. А това се повтаряше все по-често. Караше я денонощно да седи до леглото му и да му чете Платон. Това бе единственият начин, по който тя изглежда му доставяше някакво удоволствие. Отдавна бе разбрала, че мъжът й е един раздразнителен и избухлив старец, прекалено погълнат от мисълта за собствената си важност, и всеки ден проклинаше баща си, задето я беше принудил да се омъжи за него.

Политика. Това беше единственото, за което го беше грижа. Пътуването, свежият морски въздух, бляскавите води на океана, ярките пролетни цветя по островите би трябвало да й харесват. За нея бе добре дошло, че напуска потискащата атмосфера на двореца с неговите мрачни коридори и миризма на плесен, както и че се отървава от ръкоделието си и утрините молитви. Щеше да е прекрасно, стига да не беше ужасната смрад откъм трюмовете. Тя й напомняше за грозната гледка долу, както и за грозотата, която я очакваше в края на пътуването й. Вонята на един стар и разлагащ се съпруг.

Неочаквано се сети за Аббас. Какво ли се беше случило с него? Аббас… Откакто беше изчезнал, никой мъж не й беше говорил по такъв начин. Аббас! Ликът му светеше като икона в нейното минало. Няколко прекрасни дни тя се беше чувствала жива.

— Приятни мисли ли ви занимават, милейди?

Джулия вдигна стреснато поглед. Беше капитан Белини, закръглен млад човек с розови бузи и лукави играещи очи.

— Моля? — Дали не я беше видял да се усмихва зад тежката черна дантела на мантилята си?

— Човек има толкова много време, за да се отдаде на спомени през тези дълги пътувания.

— Мислех за съпруга си.

— А-а. — Белини отмести поглед встрани и посочи към хоризонта.

— Още десет дни и двамата най-после ще се съберете. Може и по-скоро при добър попътен вятър. Веслата са лош заместник.

— Наистина.

За момент Белини вдигна кърпичка към носа си и дълбоко вдъхна от парфюма, с който беше напоена.

— От колко време не сте виждала съпруга си?

— От близо шест месеца.

— Доста дълго. Сигурно ви липсва.

Джулия долови леката подигравка в гласа му и усети, че противно на волята си се изпълва с гняв.

— Повече, отколкото някой е липсвал на вас — отвърна тя и със задоволство забеляза червенината, плъзнала по лицето на мъжа.

Белини потърси спасение в позната за него тема.

— При добър попътен вятър… — започна той, но изречението заглъхна в гърлото му. — Изруга и хукна през палубата, за да си вземе телескопа. Но един вик, идващ откъм групата моряци, свиващи платната на предната мачта, потвърди страховете му.

Триъгълните платна на малкия едномачтов кораб се появиха внезапно иззад скалите на един остров. Веслата му се издигаха и спускаха, а корабчето приближаваше.

— Турци! — изкрещя Белини, а паниката ясно личеше в гласа му. Той се втурна надолу по стълбите, водещи от кърмата към мостчето над пейките с гребците. — Гребете! — извика. — Гребете!

Офицерите надуха свирките, разнесе се плющене на камшици. До слуха на Джулия достигнаха стоновете на мъжете. Галерата се наклони, когато кормчията, застанал на платформата над кърмата, се облегна на дългия лост на руля, опитвайки се да завие рязко надясно, да избяга далеч от приближаващите пирати. Малкият пиратски кораб вече изглеждаше двойно по-голям, отколкото в началото. Джулия ясно различаваше веслата му.

Изведнъж на палубата изскочиха много мъже — спускаха се от мачтите, за да заемат позициите си, войниците се засуетиха в търсене на оръжията си. Страхът избиваше върху телата им като пот, надникваше от очите им, изливаше се в ругатни от устните им.

Дългият остър нос на турската галера се виждаше съвсем ясно.

Джулия хвана Белини за ръката.

— Какво ще стане сега?

Капитанът се втренчи в нея с разширени от ужас очи.

— Не мисля, че ще успеем да им избягаме. Къде е корабът, който ни придружаваше? — Той отчаяно зарея поглед към хоризонта, търсейки военния кораб, който плаваше заедно с тях.

— Не можем ли да им избягаме?

— Те са по-леки и по-бързи. А и техните гребци са свободни наемници, отпочинали. Спотайвали са се зад скалите и са ни чакали.

— Какво ще стане? — повтори Джулия и сякаш някаква студена ръка сграбчи вътрешностите й.

Но Белини я блъсна настрана и хукна към трюмовете.

— Гребете! Гребете! — чу го да вика тя на робите и крясъците, плющенето на камшиците и дрънченето на железата се удвои.

Тя погледна към кърмата и ахна. Малката галера беше на по-малко от петстотин метра от тях.

Откъм палубата на робите се разнесе примитивен нечовешки крясък, извиси се над виковете на капитана, кормчията и войниците, над монотонния ритъм на военния барабан. „Дум! Дум!“ Гребците не се подчиняваха на офицерите с техните ругатни и камшици, гласовете им се издигаха в странно гърлено скандиране.

— La illaha ilallah Muhammadu rasul allah… La illaha ilallah Muhammadu rasul allah…

Бог е велик и Мохамед е Неговият Пророк.

Джулия се извърна и се загледа в пиратския кораб. На мачтата се развяваше зеленият флаг на исляма. Значи това бяха диваците, за които беше слушала толкова много.

Офицерите стояха на палубата и изтръгваха двойно по-големи усилия от гребците си, а едър арабин, с голи гърди и бръсната глава, отмерваше ритъма с тъпан. Греблата се вдигаха и спускаха в идеален синхрон. Тя видя белите кълбета дим на носа на кораба им, когато неколцина турци откриха огън.

Робите от трюма нададоха тържествуващи викове.

— La illaha ilallah Muhammadu rasul allah…

Малката галера сега приближаваше откъм дясната им страна, там, където венецианските стрелци не можеха да я достигнат. Джулия чу нови викове, когато турците откриха огън. Водата закипя, после част от главната мачта се прекърши и се свлече надолу.

Джулия гледаше, вцепенена, невярваща, парализирана от страх. Чу някакъв нов звук, шамаде, викът, който турските гребци използваха, за да уплашат враговете си.

— Allahu Акваг! Allahu Акваг!

Елин от офицерите на Белини я забеляза и започна да я бута надолу към трюма.

— За бога! — викаше и той. — Слезте долу! Слезте долу!

Тя затича. Стигна стълбата и се спря. От мястото си виждаше гребците, приведени на пейките с разранени от ударите гърбове, натискащи неохотно веслата с изкривени от болка лица. Виждаше и обкования с желязо нос на турската галера, порещ водите пред него.

Докато гледаше, той се вряза сред греблата отдясно и ги прекърши, сякаш бяха вейки. Пукотът на дърво бе удавен във виковете на гребците, когато останките от веслата им започнаха да се връщат обратно и да се забиват в гърдите и лицата им. Мръсната вода в трюма се обагри в червено. Видя как един от тях се опитва да натъпче червата си обратно в разпрания си корем.

После пиратският кораб се вряза в десния фалшборд и отново се олюля. Джулия залитна в тъмното.

Когато отвори очи, видя, че лежи по гръб в долния край на стълбата. Люкът беше празен, но над палубата се носеше мъгла от бял дим. Гласовете на мъжете продължаваха да се чуват — гневни гласове, раздаващи заповеди, викове на болка или молба. Пукотът на оръжията престана, чуваше се ужасно бучене, сякаш вилнееха хиляди демони. Тя бавно осъзна какво беше това; робите на галерата се молеха да бъдат освободени.

Продължи да лежи неподвижно. Нямаше къде да избяга. Довлече се до една стена и притисна колене към гърдите си. Зачака. Опипом намери броеницата си и зашепна молитва.

— Света Дево, милосърдна…

Чу стъпки над главата си и три тъмни силуета засенчиха светлината, струяща откъм люка. И тримата мъже носеха тюрбани и държаха извити ятагани в ръцете си.

Спряха по средата на стълбището и я загледаха втренчено. Единият извика нещо, което Джулия не разбра; другите двама се изсмяха. После я дръпнаха да се изправи и я повлякоха обратно нагоре, към отделението за пътници.

33.

Алжир

Африка неочаквано изникна от хоризонта. Показа се малкото селце Сиди Боу Саид, сиво-бяло на фона на опърлената червена земя. Зад него се издигаше стоманеносивият силует на Джебел Рессас.

Пиратската галера подминаваше носа, а триъгълните й платна се издуваха от бриза. Разбърканата и нещастна тълпа от човешки подобия на долната палуба излизаше от тъмния трюм.

Крепостта Алжир сякаш изникна от морето. Надолу по хълма, под дулото на османлийския топ и плющящото зелено знаме на Мохамед, като ослепителни кубове белееха варосаните къщички.

Пристанището беше задръстено от кораби, всички плуващи под златния полумесец на исляма. Щом корабчето се плъзна покрай скалата, за да навлезе навътре към кея, затворниците притихнаха и сведоха глави, оставяйки се на своята съдба.

Понеже беше жена, Джулия пътуваше отделно от останалите. Сега се осмели да хвърли бърз поглед към тях иззад черната дантела на мантилята си и едва сподави вика си. Бяха ги съблекли напълно голи, с изключение на тънките препаски около слабините, а ръцете и краката им бяха оковани във верига. Всички гледаха към палубата, свити и засрамени. Никой не поглеждаше директно към нея, дори и Белини. Тя едва го позна. Без обичайната си униформа изглеждаше много по-дребен и пълен, коремът му бе синкавобял, подобно на корема на тлъста гъска. Джулия усети как бузите й пламват. Бързо отмести поглед встрани.

Галерата спря до кея под пристанищната джамия и пазара и скоро там се насъбра голяма тълпа и се зазяпа в тях. Първо изведоха мъжете. Пиратите изблъскаха назад тълпата от тъмнокожи араби, облечени в бурнуси и широки роби. Те налитаха и плюеха върху венецианците, крещяха им нещо на своя странен гърлен език с пребледнели от омраза лица.

Джулия почувства как цялото й тяло се затресе.

После един от турците — тя предположи, че им е капитан, — я стисна за ръката и я бутна пред себе си, за да я преведе през тълпата.

Джулия не беше загубила надежда. Срам, обида, гняв, страх, презрение се бореха в ума й. В края на краищата баща й и съпругът й бяха благородници, и двамата — уважавани членове на Съвета на десетте. Венеция беше в мир с Османската империя, съпругът й търгуваше с турците, дори беше посрещал представители на Сюлеймановия двор на масата си. Най-лошото, което би могло да й се случи, казваше си тя, бе да поискат откуп за нея. Кошмарът не можеше да продължи още дълго.

Тя вдигна очи към тълпата и гневно прехапа устни. Езичници! Езичници!

Капитанът продължаваше да я бута напред. Тълпата ги последва през Казбах, по тесните улици, задръстени с мръсотия. Когато наближиха, от купищата боклуци наизскачаха плъхове и затопуркаха пред краката им. Вървяха през лабиринт от улички, а мъжете пред нея приличаха на стадо. Джулия не смееше да вдигне очи, срамуваше се от гледката на голите, тромаво пристъпящи, мъже. Всички до един — венецианци, които сега не изглеждаха по-добре от… от собствените си роби гребци…

Дворецът на бея се появи пред тях. Натикаха ги през голямата порта покрай определеното за чернокожи роби място, където керваните от Сахара докарваха нубийци, суданци, гвинейци. Черните мъже, жени и деца бяха вкарани заедно в клетките; някои от жените държаха кърмачета на гърдите си, а мъжете бяха напълно голи…

Corpo di Dio!

Въведоха ги в един огромен двор, насипан с бял пясък, обграден от четирите страни с арки и колонади. От стотиците потящи се тела се носеше отвратителна смрад; чуваше се оглушителна глъч на различни езици. Джулия се поколеба, беше като зашеметена от цялата тази врява и суматоха. Капитанът я наруга и грубо я бутна пред себе си.

В един миг тя осъзна, че другите бяха изчезнали и внезапно се почувства изоставена. Макар да бяха отчаяни и безпомощни, те все пак бяха последната й връзка със света, който познаваше.

Влязоха в някакъв друг двор и гълчавата поутихна. Джулия вдигна поглед.

Върху купчина възглавници седеше дебел мургав мъж. Зад гърба му стоеше негърче и му вееше с ветрило от щраусови пера. Белият кафтан на бея беше обримчен със златна сърма, а върху тюрбана му от бял муселин блестеше огромен тюркоаз. Капитанът бързо заговори на мъжа. Джулия чу многократно да се повтаря една и съща дума: гяур.

Дебелакът я гледаше втренчено, върху устните му играеше лека усмивка. Вдигна ръка, за да даде знак, че се кани да става. Негърчето пусна ветрилото и се втурна да помогне на господаря си.

— Как се казваш? — обърна се той към Джулия.

— Говорите италиански? — учуди се тя.

Мъжът отново се усмихна.

— Разбира се. За какъв ме вземаш? За варварин? — Той приближи до нея. — Говориш ли турски?

— Не, разбира се.

Той отново се усмихна и повдигна мантилята й. Джулия замръзна. Никой венециански джентълмен не би се осмелил да повдигне воала на жена. Само съпругът й имаше право на това. Но тя не смееше да отблъсне ръката му. Беше го сторила с турския капитан в деня, в който я бяха пленили, и той силно я беше зашлевил заради дързостта й. Още усещаше парещия удар върху страната си.

Дебелият мъж погледна към капитана.

— Прав е. Красива си. Как се казваш?

— Джулия Гонзага. Баща ми и съпругът ми са членове на Съвета на десетте. Ще ви възнаградят богато, ако ме върнете.

Дебелият отново се усмихна.

— Моят султан ще ми плати повече — рече той. — Позволете ми да ви се представя. Името ми е Мехмед Али-Осман. Аз съм бей на Алжир и служа на султан Сюлейман, Цар на царете, Господар на господарите. Аз съм негов доживотен слуга. Ти — също.

— Не съм ничия слугиня.

— Прекалено си горда. Гордостта и красотата често вървят ръка за ръка, но няма значение.

Той я заобиколи и Джулия почувства как погледът му подробно я оглежда. Изтърпя това ново унижение, забила очи в белия пясък. Когато се озова лице в лице с нея, той протегна едната си пухкава ръка към нея и леко стисна гърдата й, сякаш преценяваше зрял плод. Джулия изпищя и отстъпи назад разтреперана.

Капитанът изръмжа предупредително, но беят поклати глава и избухна в смях.

— Целомъдрието вече няма да ти трябва особено, белисима!

Той се обърна към капитана и в продължение около пет минути пред нея се вихри разгорещен спор. Джулия не разбираше нито дума, но изражението по лицето на пирата и тонът на гласа му я караха да се надява, че всеки момент ще извади меча си и ще прикове бея към стената. Никого не беше мразила така, както мразеше този дебел дребосък, осмелил се да говори за целомъдрието й.

Накрая беят бръкна в гънките на робата си и извади кожена кесия. Отвори я, отброи няколко златни монети в шепата си и ги подаде на капитана, който се засмя и тупна бея по рамото, сякаш двамата бяха дългогодишни приятели. Враждебността помежду им внезапно се беше изпарила.

Капитанът си тръгна и тя остана насаме с Мехмед Али-Осман.

— Джулия, белисима, сега вече си част от робското семейство на султан Сюлейман. Благослови този ден!

— Баща ми…

— Баща ти вече не съществува, нито мъжът ти. Кислар агаси ще ми плати богато за красота като твоята! Ще спечеля десетократно повече от това, което съм платил за теб. — Той плесна с ръце и двама войници с тюрбани изникнаха от сенките. — Вкарайте я вътре и я пазете добре. Погрижете се да получи дрехи и храна. Кой знае, един ден може да стане майка на следващия султан!

Безкраен син океан, заслепяващ очите; неочаквани летни бури, от които й ставаше зле, преследваща я навсякъде воня. Седмица след седмица те плуваха през империята на османлиите, зървайки на моменти острови или далечни брегове.

Джулия се чувстваше много зле през цялото време — гадеше й се беше самотна и ужасена. Турците я наблюдаваха с пламнали, прегладнели и нагли очи, но никой не смееше да й подхвърля закачки или да я докосва. Беше месо, предназначено за султана.

Носеха й храна, която рядко ставаше за ядене, но и те самите ядяха същата смес от ориз и сушено месо. Дадоха й каюта на долната палуба и всяка вечер пред вратата й заставаха на стража двама от екипажа. Но въпреки, че погледите им не се откъсваха от нея, когато тя излизаше навън, никой не й заговори, нито се опита да установи контакт с нея.

Веднъж, докато гледаше в дълбоките сини води, тя се беше зачудила дали да не се хвърли в тях. Но в някаква част от душата й все още се таеше надежда. Баща й щеше да я спаси. Още не беше се превърнала в метреса на султана. Докато стигнеше в Стамбул, той щеше вече да е научил за отвличането й и при пристигането на кораба на пристанището щеше да я чака легация на венецианския посланик, готова с предложение за откуп.

Изгреви и залези върху безкрайния син океан.

Една сутрин тя излезе на палубата и видя в далечината планините на Анадола, издигащи се пурпурни на хоризонта, забулени в лека мъгла. Няколко часа по-късно пуснаха котва в Смирна и Джулия почувства тръпка на облекчение, примесено с ужас. Най-сетне. Чакането почти беше свършило.

Няколко дни по-късно, по залез-слънце, те подминаха Троя и през тесния пролив на Дарданелите преминаха в млечносините води на Мраморно море. Краят на пътуването им беше близо.

Морето беше гладко, блестящо и сиво като острието на меч. Стамбул се очертаваше в утрото като призрак, изникнал от мъглата; острите върхове на минаретата на Айя София, подобно на пръсти, сочеха към небето. Слънцето се отразяваше в златните куполи на джамиите, пръснати по седемте хълма на града и разпръскваше мъглата, паднала ниско в основата на пристанищните стени. Водите бяха изпъстрени с гръцки карамусали и бързи каици. Джулия дори зърна златния венециански лъв на флага на една от галерите, едва на стотина метра от нея, и изпита почти физическа болка. Толкова близо!

Завиха и се озоваха в извития ръкав на Златния рог. Там обаче не я очакваше никой от Ла Серенисима и пръстите на Джулия силно стиснаха перилото. Тя затвори очи, осъзнавайки, че всичко, което й беше познато, оставаше завинаги зад гърба й.

34.

Маниса

Гюлбехар наблюдаваше от прозорците на двореца приближаващите ездачи. Железните подкови на конете кънтяха по гладките камъни на римския път и ехото им отекваше из долината. Звукът й напомняше за камбанките, които звъняха на всеки кръгъл час в галериите на Ески сарай в Стамбул. Свят, различен от този тук, помисли си тя. Прашните стълбища и стаите, в които винаги ставаше течение, не й липсваха; липсваше й близостта на султана. Когато беше негова кадъна, се наслаждаваше на топлината му. Сега, въпреки всичката свобода, която бе получила при новия си начин на живот, леглото й беше самотно и студено.

Имаше само Мустафа.

Късното следобедно слънце бе потънало зад хълмовете и нивите с овес и пшеница бяха обагрени в червеникавокафяво. Бризът донасяше тънък аромат на обгоряло дърво. Ездачите приближиха още повече. Сега ги виждаше съвсем ясно. Един яздеше пред останалите, а гласът му се чуваше дори от такова голямо разстояние. Беше тъмнокос, с едва набола брада и носеше малко възширока за ръста си роба и тюрбан. Един елен, прободен със стрела във врата, лежеше преметнат през седлото му.

Мустафа.

— Значи ще вечеряме с еленово месо — гласно си каза Гюлбехар.

Синът й изглеждаше доволен от себе си. Без съмнение цяла вечер щяха да слушат разказите му за лова.

Яздеше като истински шахзаде, помисли си тя, без да откъсва поглед от него. Младостта и липсата на опит не го смущаваха. Той извика нещо, но думите му се изгубиха във вятъра. Спахиите му отвърнаха с викове и смях. Какъв син, помисли си Гюлбехар. Не само умел ездач и ловец, но също и амбициозен по отношение на математиката, езиците и усвояването на Корана. Вече говореше персийски и италиански така добре, както родния си турски език. Беше много популярен сред еничарите и спахиите и на осемнайсетгодишна възраст можеше да се похвали с успешно четиригодишно управление на Маниса.

Вече се говореше, че ще бъде най-добрият от всички османски султани — по-велик дори от собствения си баща. Толкова много талант, толкова малко недостатъци. А, помисли си Гюлбехар, те не го познаваха така добре, както тя. Синът й имаше един недостатък, но беше сляп за него. И този недостатък щеше да го погуби, ако майка му не го спасеше.

Ездачите влязоха през голямата, обкована с желязо, дъбова порта и скочиха от конете си веднага, щом стъпиха в двора. Мустафа се плъзна от седлото, вдигна очи към прозореца и усмихнато помаха. Не я виждаше, разбира се. Но знаеше, че тя е там и го гледа.

Какъв прекрасен син. Какъв лъв.

Годините на изгнание я бяха променили. Не физически, въпреки че някой по-внимателен наблюдател не би пропуснал тънките бръчици, които горчилката бе издълбала около ъгълчетата на очите и устата и. Сърцето на Пролетната роза се беше обвило в бодли. Дори се бе примирила със загубата на Сюлейман. Но тя нямаше да ги остави да й вземат Мустафа; нямаше да допусне онази вещица да нарани детето й.

Вечеряха мълчаливо. Мустафа се беше върнал весел от лова, беше описал преследването най-малко три пъти, преди да усети настроението й и да се зарази от него. Беше превъзбуден от собствения си успех, затова мрачното изражение на майка му не му хареса.

— Еленовото месо е вкусно, нали? — с някакво упорство попита той и си избра ново парче.

— Много е хубаво — измърмори Гюлбехар. — Разкажи ми отново за лова.

— Това не ти е интересно, майко. Да не се заблуждаваме.

Гюлбехар го погледна. Дори седнал, се извисяваше над нея.

Беше над метър и осемдесет висок, с копринена златисто бронзова брада и масивна физика. Очите му бяха светли и бързи, вечно стрелкащи се, сякаш преливаха от страсти и безкрайна енергия. Напомняше й за собствения й баща, планински бандит черногорец.

— Какво има? — попита я той накрая.

— Трябва да помислим за бъдещето ти — отвърна Гюлбехар.

— Бъдещето ми? — Той се засмя. — Аз имам най-простото бъдеще от всички. Засега съм управител на Кютахия. Един ден ще съм султан на османлиите.

— Така ли?

— Майко, моля те. — Усмивката му изчезна.

— Минаха вече четири години. Баща ти все по-рядко се обажда, за да те види. А междувременно онази вещица продължава да укрепва позициите си в двора…

— Той ми е баща. Това е достатъчно. Как управлява харема си, не е моя работа.

— Сляп си.

— Ти пък навсякъде виждаш заговори.

— Но тя се опита да те отрови!

— Няма доказателства.

— Кой друг би желал смъртта ти?

— Османлиите си имат много врагове.

Гюлбехар стисна отпуснатите си в скута юмруци.

— Тя беше. Ти стоиш между нейните отрочета и трона.

— Баща ми никога няма да ме предаде.

— Той дори няма представа какво се случва под собствения му нос.

— Какво искаш да направя?

Гюлбехар сведе очи.

— Имаш много приятели в Портата. Може би е време да се научиш да ги използваш.

— С каква цел?

— Дядо ти би те научил добре на това.

Мустафа пребледня.

— Няма да вдигна ръка срещу баща си. Това е грях пред Аллах!

— Има и по-големи грехове. Извършват се в двореца в Стамбул.

Мустафа вдигна пръст и един глухоням евнух се втурна към него с купичка ароматизирана вода. Принцът потопи пръстите си в нея и подаде да му ги подсушат.

— Ще се кача на трона така, както Аллах пожелае. Няма да вдигна ръка срещу собствения си баща. — Той посегна и взе ръцете на Гюлбехар в своите. — Обичам те, майко. Но ти виждаш призраци навсякъде. — Той изведнъж се усмихна. — Ако Хурем ми е враг, тя ще си получи заслуженото след време. Но него няма да нараня.

Когато синът й се оттегли, Гюлбехар плесна с ръце и изчака, докато пажовете раздигат масата. Дълго седя така, потънала в мълчание. После нареди на една от прислужниците да повика Гюзюл.

35.

Ески сарай

Джулия не беше виждала нищо толкова грозно през целия си живот.

Кислар агаси беше млад, може би почти на същите години като нея. Беше облечен в копринен кафтан на цветя, около кръста му беше препасан широк пояс, а нагоре носеше къс смарагдовозелен сюртук, обточен с хермелин. На дебелите му кутрета искряха пръстени с рубини, докато барабанеше нетърпеливо с тях по страничните облегалки на трона си. В скута му мъркаше бяла котка.

Богатите одежди не бяха в състояние да прикрият изключително дебелото му туловище. Лицето му изглеждаше така, сякаш някой скулптор го беше изработил набързо от маджун, после отвратен бе изрязал лицето му, оставяйки го обезобразено и размазано.

По време на дългия път от Алжир Джулия бе научила малко турски. Беше чула кислар агаси да подвиква рязко на един от стражите, които я бяха довели, и бе различила познатите думи: „гяур“, „беят на Алжир“, „жена“.

— Свалете воала й. — Той посочи към нея.

Джулия беше научила и нещо друго по време на пътуването — че най-добре сама да изпълнява заповедите им, вместо да ги оставя да я докосват с мръсните си ръце. Щом евнухът изрече думите, тя посегна и отметна черната дантелена мантиля назад.

Забеляза как лицето на кислар агаси претърпява удивителна трансформация. Той сякаш се разтресе на мястото си — все едно, че някой го беше ударил силно по гърба, — а устата му зина от изненада.

Евнухът скочи на крака и тежкият трон изтрещя на пода зад него. Посочи я с пръст и изрева.

— Махнете я от очите ми!

Стражите се втренчиха в него, зашеметени от реакцията му.

— МАХНЕТЕ Я ОТ ОЧИТЕ МИ! — изпищя отново той и в следващия миг изчезна, затръшвайки вратата зад гърба си.

Стражите я хванаха за ръце и я поведоха навън.

Топкапъ сарай

Куббеалтъ, залата, в която заседаваше Диванът, бе центърът на империята, около който се въртеше великото колело на управлението, а спиците му стигаха чак до Алжир, Гърция и Унгария, до Крим, Персия и Египет. В продължение на осемдесет години в малката стаичка под часовниковата кула на Втория двор османските султани бяха управлявали по четири дни седмично — от събота до четвъртък, бяха получавали петиции, разрешавали легални дела, посрещали чужди пратеници, решавали външнополитически и държавни въпроси. Всяко нещо — от най-безобидния спор между търговци до декларации за войни — минаваше оттук.

Всяка сутрин, когато заседаваше Диванът, през градините на Втория двор мълчаливо се извиваше дълга опашка от молители, дошли да се възползват от правото си да изложат своя случай пред султана. Сюлейман, с тюрбан от снежнобял муселин и кафтан от бял сатен, седеше на покрит с възглавници подиум срещу вратата. От дясната му страна седеше великият везир, а казиаскерите на Румелия, на европейските и азиатските провинции на империята седяха зад него. Аги, паши и мюфтии бяха разположени според ранга си от двете им страни, а секретарите и нотариусите — на пода, опънали пергаментови свитъци, готови да записват султанските декрети и присъди.

Само султанът имаше право да говори. Другите можеха да изказват мнение единствено ако бъдеха попитани или когато трябваше да се произнесат по конкретен закон, който бе от тяхната компетенция. Думата на владетеля бе последна и окончателна.

Изглежда обаче Сюлейман се беше изморил от досадните тегоби на своята власт. Беше прехвърлил задълженията си на Ибрахим, който сега председателстваше на негово място в Дивана и два пъти седмично докладваше решенията си на султана, от който се искаше само да ги потвърди. В стената, високо над Ибрахимовия диван, бе издълбано малко решетъчно прозорче, откъдето Сюлейман можеше да наблюдава процедурите, когато реши, но Ибрахим знаеше, че приятеля му рядко биваше там.

Великият везир бе загрижен от промените, които забелязваше у Сюлейман — прекалено големи и прекалено бързи. Бяха завладели Родос и Белград, бяха разбили унгарците и убили краля им при Мохач. Сюлейман бе постигнал онова, което баща му, че дори и легендарният Мехмед Фатих не бяха успели да направят, и величието му беше всепризнато. След последния им поход до Виена обаче Сюлейман бе станал отнесен и бе загубил интерес към битките.

Само заради онази вещица, помисли си Ибрахим.

Тази сутрин просителите бяха накарани да чакат, тъй като султанат обсъждаше с генералите си въпроса за лятната военна кампания. Ибрахим позволи на мюфтията да вземе думата пръв.

— Рано или късно султанът трябва да се справи с персийския шах Тамасп, който се осмелява да дава подслон на шиитските еретици и да препуска с конницата си покрай нашата граница. Това е обида срещу исляма. Дълг на султана е да го застави да се подчини!

Ибрахим наведе глава в знак на уважение пред съдията на исляма, въпреки че ако останеше на него, с радост би забучил главата на този шарлатанин на пика и би украсил с нея Портата на блаженството. Обърна се към генералите.

— Съгласен съм с мюфтията. Шахът е истинска обида за Бог и султана. Но нима трябва да стреляме с топ, за да убием комар? Въпреки че шах Тамасп е обидил исляма, най-големият подарък, който можем да положим в нозете на нашия Бог, е завладяването на Зелената ябълка. — Намекваше за Рим. И наистина, всеки султан, преди да седне на трона на османлиите, трябваше да отговори на въпроса, зададен му от агата на еничарите: „Можеш ли да отхапеш от Зелената ябълка?“, което в превод означаваше „Можеш ли да ни дадеш Рим?“

Ибрахим замълча, за да се усети по-силно ефектът от думите му.

— Със сигурност най-голямата заплаха за нас е човекът, който нарича себе си Свети римски император, нали? В момента той е притеснен от Франсоа, който играе по южната му граница; християнският Лутер призовава на бунт срещу папата в Германия; самите благородници на Карл пък са заети да се бият помежду си. Най-добрият момент да нападнем, е когато нашият враг е най-слаб. Стените на Виена ще бъдат сринати и тогава целият християнски свят ще трепери от нашето приближаване!

Той се обърна към агата на еничарите.

— Какво ще кажеш, Ахмед?

Агата внимателно претегли предложението. Спомни си Родос.

— Докато казанът ни е пълен с храна, ще ядем, господарю. Хората са щастливи от всеки шанс да обагрят мечовете си в кръв.

Ибрахим се обърна и към другите си генерали. Махмуд, агата на спахиите, и Джихангир, казиаскерът на Румелия, се изказаха в подкрепа на предложението да се тръгне срещу Виена.

— Можем да се разправим с еретика Тамасп, докато си почиваме — добави Джихангир. — Но в момента Фредерик е най-слаб. Нека го ударим и да сложим Виена в краката на нашия падишах!

Ибрахим се усмихна. Бяха минали шест години от последната им голяма победа. Никоя империя не можеше да стои спокойна толкова дълго време. Газиите го знаеха; в мига, в който човек слезеше от коня, мускулите му започваха да отслабват. А може би по дългия път към Виена, Сюлейман щеше да преоткрие себе си и да забрави онази жена от харема, която го правеше толкова слаб.

— Значи е решено — рече Ибрахим. — Потегляме към Виена.

Ески сарай

Първият път, когато се озова на това място, сякаш се парализира от страх и от срам. Никога не би могла да си представи, че е възможно да съществува подобно нещо. Джулия не си спомняше да е била гола другаде, освен в своята собствена баня, но дори и там би се чувствала греховна, ако нямаше риза, която да скрива тялото й. Но тук, в този езически дворец, на жените изглежда им харесваше да се разкарват както майка ги е родила.

Бяха я разсъблекли и насила я бяха накарали да се изкъпе — управителката на баните се беше намръщила от отвращение при вонята, разнасяща се от дрехите й, — а после трябваше да изтърпи най-срамната операция, която някоя християнка би могла да си представи. Бяха я избръснали под мишниците, бяха изскубали косъмчетата от ушите и носа й, а после… Дори и сега затваряше очи, когато се сетеше за това. Бяха я оскърбили жестоко и тя знаеше, че вече не можеше да се върне там, откъдето беше дошла. Не можеше да се върне в Ла Серенисима и да погледне баща си и мъжа си в очите. Те щяха да разберат. Бог щеше да знае. Беше осквернена и се срамуваше.

Бе напълно зашеметена. Ритуалът на къпането утежни агонията й. Всеки ден насила я докарваха тук, караха я да се съблича пред другите жени, да се къпе и да се оставя в ръцете на черните гедичлийки. Опитваше се да избягва погледите на останалите, да си представя, че не е там и не разбира смеха и шепота, които се разнасяха зад гърба й, макар с изненада да бе установила, че всъщност ги разбира много добре. През последните няколко седмици бързо беше овладяла езика им.

Свали ризата си и се потопи във водата. В края на басейна две момичета — едното с орлов нос и кожа с цвят на лешник, другото, бяло като алабастър с удивителна синьо-черна коса, се преглеждаха една друга за косми. Оглеждането постепенно стана по-интимно и Джулия осъзна, че би трябвало да извърне глава, но нещо я караше да продължи да гледа.

Момичето с тъмната кожа разтвори краката на другото момиче, пръстите му се плъзнаха около слабините й, после се спряха върху вулвата й и я разтвориха нежно. Джулия чу как другото момиче тихо извика. Египтянката се премести още по-близо и бавно започна да движи средния си пръст и тогава Джулия изведнъж осъзна, че този пръст беше вътре в другото момиче.

Мили боже! Още един позор! Двете момичета чуха вика й. Малката египтянка се обърна към нея и подигравателно й се усмихна. Момичето с алабастровата кожа беше отметнало глава назад и дългата й сплетена на плитка коса се плъзна по ръба на мраморния басейн. Тя простена и повдигна бедра, притискайки слабините си към пръстите на приятелката си. Джулия потресено извърна поглед и се озова срещу най-черните и дълбоки очи, които беше виждала.

— Ти си гяурката — рече младата жена насреща й.

Джулия кимна. Гяурка означаваше християнка. Усещаше, че страните й пламтят, затова взе вода в шепи и я плисна върху лицето си. Беше истински кошмар, непрестанен, ужасен кошмар.

— Не се плаши — каза й непознатата.

В гласа й имаше нежност, която окуражи Джулия.

— Какво правят? — попита шепнешком тя.

Момичето сви рамене.

— Облекчават напрежението от скуката. И защо не? Като няма мъж, който да го направи?

Джулия погледна към негрите пазачи и се зачуди, но нищо не каза. Чувстваше се като глупачка.

— Как се казваш? — попита я момичето.

— Джулия.

— А аз съм Сирхане. От Сирия съм. Баща ми ме продаде, когато събираха девширмето.

— Девширмето?

— То е като данък. Хората на султана идват всяка година и отвеждат със себе си най-хубавите момчета и момичета, за да служат на султана.

— Съжалявам.

Сирхане се усмихна.

— За какво? Аз исках да дойда. Знаеш ли къде щях да съм сега, ако не лежах до теб в банята? На полето да събирам памук! Ти какво би предпочела?

Джулия не отвърна.

— Кажи ми нещо — попита тя. — Всичките тези жени на султана ли принадлежат? Всичките ли са му жени?

Сирхане весело се засмя.

— Разбира се, че не! Той има само две кадъни, едната, от които е далеч, чак в Маниса. Остава само Хурем, а тя остарява, така че и за нас, останалите, има някаква надежда.

— Не разбирам. Говори по-бавно.

Сирхане приближи и за ужас на Джулия обви ръце около нея.

— Нужен ти е някой, който да се грижи за теб. Нищо ли не знаеш, гяурко?

— Просто искам да си отида вкъщи — прошепна Джулия.

— Имаш съпруг?

— Да.

— Той добър любовник ли е?

Джулия не разбра думата „любовник“, но дори и да я беше разбрала, нямаше да знае истинското й значение. Затова отвърна:

— Той е старец.

— Защо ти е да плачеш тогава? Ако късметът ти проработи, ще си намериш най-добрия съпруг на света. Самият султан Сюлейман!

— Аз вече съм омъжена.

Сирхане отново се засмя.

— О, гяурко, толкова много имаш да учиш!

Джулия инстинктивно разбра, че си е намерила приятелка, и тялото й неконтролируемо се затресе. Единственото, което искаше, бе някой отново да се грижи за нея, да й обясни какво става, да й помогне, да я успокои. Тя отпусна глава на рамото на Сирхане. Момичето я прегърна и Джулия усети топлината и мекотата на тялото й през водата, мирисът й напомни за майка й — стар, тайнствен аромат. Тя преметна колебливо ръка през шията на Сирхане и заплака, но единственото, за което си мислеше, бе изповедникът й. Разбра, че се отдалечава още повече от Венеция и от Бог.

Кислар агаси стоеше пред решетката, гледаше към хамама и плачеше. По-добре да умреше в стаята за мъчения, отколкото това! По-добре да го пронижеха с нагорещени железа, да късаха месата му с горещи клещи, отколкото да го карат да минава през този ад! Ако имаше достатъчно кураж, отдавна да беше сложил край на живота си. Кой дявол би измислил подобно изтънчено мъчение — да лиши един мъж от всичките атрибути, с които би могъл да прави любов, но да му остави желанието, така силно и настойчиво, както в юношеските му години?

От стотиците малки кръгли прозорчета във високия сводест купол проникваха снопове светлина. Хамамът бе изпълнен с мъглата от размитата жълта светлина, парата, излизаща от котлите под пода, и дъха на стотици жени. Те лежаха, опънати върху затоплени мраморни пейки покрай басейните и плетяха косите си, а телата им прозираха под тънките ризи за баня или пък бяха чисто голи в басейните. Изливаха вода върху гърдите си, лежаха върху повърхността на топлата чиста вода, смееха се и си разменяха клюки или пък пееха.

Видя как млечнобелият силует на Джулия изникна сред облаците пара и се плъзна в един от басейните, видя и как едно момиче приближава към нея и я прегръща. Пръстите му стиснаха силно металната решетка на прозореца. Да беше умрял!

А сега и тази венецианка.

Сюлейман разгледа кърмачето на мигащата светлина на свещта. Толкова слабо, толкова бледо. Той протегна колебливо ръка и докосна гърба на детето, почувства гротескното изкривяване на гръбнака, прокара пръсти по тънките му крачета.

Хурем изненадано го наблюдаваше. Не беше проявявал ни най-малък интерес към останалите си деца, когато бяха бебета. И въпреки това често идваше да види грозно деформирания син, който наскоро му беше родила.

— Храни ли се? — попита я той.

— Кърмачката казва, че е много злояд; няма да го бъде. Не мислят, че ще оцелее.

Сюлейман кимна и отново насочи вниманието си към малкия Джихангир.

— Трябва да го взимаш всеки ден и да му пееш. Ще му помогне.

Хурем зяпна от изненада.

— Да, господарю. — Не искаше да има нищо общо с малкото чудовище. Едва не я беше убило по време на раждането си. Никога нямаше да забрави онази ужасна болка.

Сюлейман се изправи и бръкна в джоба си. Даде шепа златни монети на дойката и й поръча:

— Грижи се добре за сина ми. — После изведе Хурем от стаята.

Когато останаха насаме, тя му помогна да свали тюрбана и притегли главата му към гърдите си. Той нетърпеливо се притисна към тялото й и започна да къса седефените копчета на блузата й. Положи я да легне и я облада. Останаха прегърнати на дивана, краката й продължаваха да обгръщат бедрата му, главата му почиваше между гърдите й.

— Любиш се като лъв — прошепна му тя.

— Какво щях да правя без теб, моя малка роксолана?

— Угрижен ли е господарят?

— Държавни дела — отвърна той.

— Искаш ли да поговорим?

Винаги ставаше така. Първо, физическо спокойствие чрез нейното тяло; после — разтоварване на емоционалното напрежение. В началото й беше забавно да разнищва проблемите на властта и политиката, които Сюлейман излагаше пред нея. Беше й приятно да упражнява ума си с нещо различно от клюките в харема и от дребните проблеми. Сюлейман винаги оставаше доволен от отговорите, които му даваше, и с времето тя установи, че умът й е по-бърз от неговия — въпреки че тя, разбира се, пазеше това откритие само за себе си. Но играта отдавна се беше превърнала в нещо различно, вече беше инструмент на властта. Сюлейман й доверяваше проблемите си и това й даваше власт над него, а също и над Ибрахим.

Султанът въздъхна.

— Пролет е. Всяка пролет все едно и също. Агите ми настояват за нова кампания. Искат отново да тръгнем към Виена.

— Какво мисли Ибрахим, господарю?

— Той настоява най-шумно от всички.

— Мечтае за слава. В името на исляма, разбира се.

Сюлейман се усмихна.

— Да, малка роксолана, разбира се.

— И все пак, питам се дали е разумно.

— Сподели мислите си с мен.

— Пътят до Виена е дълъг. Може би прекалено дълъг, за да поведеш по него една армия, пък била тя и армията на османлиите. Ако ще минаваш през някоя врата, най-добре ще е да знаеш и как да се върнеш през нея.

— Истинската награда ще бъде Фредерик. А защо не — и самият император?

— Карл няма да дойде! Защо да рискува всичко в битка срещу най-великата армия на света? Ще си намери извинение да забави нещата. Няма да го срещнеш при Виена. Когато се оттеглиш през зимата, Фредерик ще дойде и отново ще си върне града, и всичко ще си бъде постарому. Няма да има с какво да се похвалиш, освен с дългата пътека, оставена в калта.

— Няма да мога да удържа апетита на еничарите още едно лято.

— Преди ми спомена, че персите нападат по източните ни граници и убиват мюфтиите ни. Изпрати ги в Азия тогава! Може би ще служим по-добре на Бога, като защитаваме служителите му.

— Персите! Те не са нищо друго, освен шепа мухи на задницата на лъва. Трябва само да замахнем с опашка, за да ги прогоним.

— Може би Бог иска точно това — да гоним мухите, макар, разбира се, тази дейност да не носи особена слава.

Сюлейман се засмя на глас.

— Какво не бих дал да можех да те изправя на дебат срещу Ибрахим!

Хурем задържа лицето му между дланите си, почувства лекото пулсиране на слепоочията. Това е всичко, което имам, помисли си тя. Когато този пулс спре, животът ще спре и за мен. Докато не намеря начин да се освободя от проклятието Мустафа, трябва да се опитам да те предпазя от нещастия.

— Не тръгвай, господарю.

— Да не тръгвам?

— Остави Ибрахим да понесе този товар. Нека той да гони Фредерик през австрийската кал.

— Невъзможно! Ако армията ми се отправи на бой, аз трябва да съм начело. Винаги е било така. Еничарите го очакват.

— Но ако не искаш, има ли значение как е било винаги?

— Не мога.

— Толкова ли много обичаш войната?

— Знаеш, че не. Това е мой дълг, Хурем.

— Дългът може ли да превърне Царят на царете в роб?

Сюлейман извърна глава, лицето му внезапно пламна от гняв.

— Достатъчно!

Хурем не пусна лицето му. Прехапа разкаяно устни. Изруга се наум. Трябваше да внимава да не го ядосва. Стършелът се ловеше с мед, не с оцет.

— Господарю, не исках да те оскърбя.

— Мястото на султана на османлиите винаги е било начело на армията му.

— Аз просто те обичам прекалено много, господарю. Летата са безкрайни без теб. И толкова ме е страх, че някоя зима може да не се върнеш… Не ми се сърди.

Сюлейман плъзна ръката си от кръста към гърдата й.

— Стига сме говорили за политика — прошепна той. — Ще мисля по тези въпроси, когато съм свободен. Сега те искам отново.

Тя обви ръце около шията му и се усмихна.

— Наистина си лъв — промълви.

Топлите й бедра обгърнаха кръста му, придърпаха го по-близо. Късметлия беше синът на Селим, помисли си Сюлейман. Беше открил толкова много в една-единствена жена!

Може би утре щеше да реши къде да удари първо. Тази вечер кинжалът му щеше да цели далеч по-приятна мишена.

Да, лъв! О, щастлив сине на Селим!

Ески сарай

Момичетата от харема бяха настанени в дълга обща спалня в близост до един каменен вътрешен двор. През деня държаха дюшеците в стенните гардероби, а вечер, когато наближеше време да си лягат, ги развиваха върху ниски миндерлъци. Само онези, които бяха извадили късмета да станат икбал, спяха в собствени апартаменти.

36.

Пера

Джулия лежеше на дюшека си в тъмното и се опитваше да забрави случилото се през деня, но сънят й убягваше. Ако спалнята беше разположена върху крепостната стена, тя с радост би се хвърлила през прозореца. Тези животни напълно я бяха унизили. За тях не беше нищо повече от див звяр. Не защото я бяха превърнали в робиня на един мъж. Собствените й сънародници бяха сторили същото в известен смисъл. Но тя беше очаквала това да се случи дискретно. Ако трябваше да е една от многото жени на султана, защо беше необходимо да я карат да се разкарва гола пред други мъже?

Тя притисна колене към гърдите си, за да облекчи болката в душата си. Хиляда кошмара биха били по-добри от действителността.

Тя будува цяла вечер — прекалено гневна, за да заплаче, прекалено наранена, за да заспи. Достатъчно с нейния изповедник и християнския Бог. Те не й бяха от никаква полза тук.

Ески сарай

Кварталът, в който венецианският посланик, байлото, и венецианските търговци издигаха дворците си, гледаше на юг към Златния рог, града и Топкапъ сарай. Беше известен като Комунита Магнифика, типично за пословичната венецианска скромност.

Лудовичи си беше построил малък дворец с мраморна тераса, надвесена над водата. Оттук можеше да наблюдава как собствените му кораби минават покрай хълма Сераглио и навлизат в Мармара Дениз, Мраморно море, натоварени с турско зърно, нубийски роби, арабски коне и ориенталски подправки, които много се търсеха от венецианците и благодарение на които бе натрупал собственото си немалко състояние, откакто бе напуснал Ла Серенисима.

Беше незаконороден и венецианският двор бе затворен за него. И докато връстниците му се кипреха в черни благороднически тоги, той бе отпрашил за Пера, чуждестранната колония в Стамбул, и се бе установил там като търговец. Не се чувстваше задължен нито към домакините си, нито към предишните си сънародници и бързо се беше научил да манипулира и двете страни в своя изгода.

Баща му му помагаше, разбира се. Сенатор Гамбето одобряваше решението на Лудовичи да напусне Венеция, където присъствието му само би навредило на доброто му име. Жълтиците на Гамбето бяха положили основите на бизнеса на Лудовичи, а собствената му прозорливост му помогна да го разшири.

В началото му беше трудно. Търговията с подправки и черен пипер бе в ръцете на големите търговски фамилии от Венеция и Генуа, но скоро Лудовичи схвана, че най-големите печалби са в контрабандата с жито.

Сюлейман беше наложил ограничения върху износа на турско жито чрез политика на строго фиксиране на цените. Лудовичи обаче откри, че с малко смелост и въображение находчивият човек може да намери начини да заобиколи ограниченията. Нае флота от гръцки карамусали, която да товари зърното от черноморските пристанища и да го превозва до венецианските колонии Крит и Корфу. А избягването на турските пристанищни патрули по Босфора беше лесна работа, стига да знаеш на кого колко да подхвърлиш.

Останалите жители на Комунита Магнифика тайно го презираха, но това нямаше значение. Тук той можеше да прави бизнес без тяхното покровителство и благословия, а добрият брак не беше предпоставка за успех. Дори се беше сдобил с малък харем.

Седеше на терасата и отпиваше кипърско вино с вида на щастлив и доволен от живота човек. Имаше пари, красив дворец и още нещо — възможност да захвърли презрението си в лицето на цялата Комунита Магнифика.

Единственото, което му липсваше, беше приятел.

Един от евнусите му — беше невъзможно да се намери млад прислужник, който да не е минал под бръснача — се появи на терасата. Наричаха го Хиацинт — всичките тези евнуси приемаха имената на цветя и беше типичен представител на своята прослойка: дебел, голобрад и с тъпичък, писклив гласец.

— Един човек иска да ви види, ваше превъзходителство.

— Кой е той?

— Каза да ви предам, че е стар приятел — отвърна Хиацинт, но тонът и лицето му издаваха объркването му.

— Не си ли каза името?

Хиацинт поклати глава. Лудовичи бе заинтригуван. Някой стар приятел, наскоро пристигнал от Венеция, може би? Нова възможност да прояви великодушието си.

— Доведи го — въздъхна той.

Лудовичи бе очаквал всичко друго, но не и онова, което видяха очите му миг по-късно. Мъжът носеше черно копринено фередже, качулката покриваше лицето му. Лудовичи забеляза, че под фереджето непознатият носеше копринен кафтан и ботуши от мека кожа. Със сигурност не беше венецианец.

— Кой си ти? — Лудовичи разтревожено се изправи.

Мъжът отметна качулката си назад. Лудовичи го зяпна изненадан. Беше трудно да се каже дали беше мур или нубиец. Лицето му бе така силно обезобразено от белега, който прорязваше носа и дясното му око, че той не можеше да различи чертите му. Беше невероятно дебел, също като Хиацинт. Главата му беше обръсната. Лудовичи веднага прецени, че човекът насреща му е евнух.

Но стар приятел?

— Здравей, Лудовичи — каза евнухът.

— Познавам ли те? — Първоначалната тревога на Лудовичи се смени с любопитство и гняв. Този човек очевидно беше роб. Как се беше озовал тук? И откъде знаеше името му?

— Кой си ти? — повтори Лудовичи.

— Аз съм кислар агаси на султан Сюлейман.

Кислар агаси! Едно от най-могъщите създания в султанския харем! Лудовичи не отделяше поглед от него, прекалено изненадан, за да може да каже нещо.

— Не ме ли позна?

Лудовичи дълго го гледа. Когато най-после разбра, той потресен се стовари върху дивана. Усети как в гърлото му засяда буца, сякаш бе погълнал голям камък.

— Аббас — каза тихо накрая.

Хълмът Чампика

Сюлейман дръпна поводите на арабския си жребец и проследи с поглед сокола, носещ се из облаците в очакване на плячка. За момент завидя на птицата за тази свобода. После си напомни, че и соколът бе трениран в края на всеки лов да се връща обратно към кожената си качулка и клетката. Но поне за момента птицата беше свободна, както и той, докато беше на лов или с Хурем. Да чувства вятъра, да се рее с него над земята…

Ибрахим бавно подкара коня си през високата трева, за да открие плячката и да я подплаши. Соколът трепна с криле, после отново полетя ниско и хоризонтално над земята. Златистото му око зърна плячката, подплашена от силния тропот на жребеца и спря насред полета си. Стрелна се надолу като меч на екзекутор и заби острите си като бръсначи нокти в гърба на заека. Заекът се опита да се освободи, зарита във въздуха и замря. Птицата изпляска с големите си криле и се настани върху жертвата си. Сюлейман забеляза как върху бялата козина между ноктите му разцъфва алено петно.

Пажовете се спуснаха да вдишат улова.

На Сюлейман винаги му беше правило впечатление, че женските соколи са по-добри в тази смъртоносна игра — бяха по-силни от мъжките и соколарите му винаги ги предпочитаха, когато трябваше да свършат добра работа. Така различно от света на хората.

Ибрахим се върна ухилен, соколът спокойно стоеше върху облечената му с ръкавица лява ръка, с надяната на главата качулка. Зад него вървяха пажовете и носеха улова за деня: една дузина зайци, висящи навързани за един прът, и половин връзка фазани.

— Успешен ден за спорт! — провикна се Ибрахим.

— Слънцето залязва — отвърна Сюлейман. — Трябва да се връщаме.

Ибрахим смушка белия си жребец и се изравни със султана.

— Отдавна не бяхме ловували заедно, господарю.

— Много отдавна. Това лято трябва да има повече такива дни.

Ибрахим не отвърна директно.

— Бих искал да ни предстоеше такова лято — рече накрая той. — Диванът препоръчва нова кампания срещу краля на Испания.

Кралят на Испания, помисли си Сюлейман с усмивка. Лично Ибрахимова беше смешната амбиция да победи Светия римски император Карл, братът на Фредерик.

— Преди две години обсадихме Виена. Тогава Фредерик не се появи, нито пък брат му. Каква полза отново да тръгваме на север?

— Тогава ни попречиха единствено нетипичните за сезона дъждове. Ако бяхме обърнали топовете си към стените…

— Дори да превземем Виена, как ще я задържим? Преди да влезеш през една врата, трябва да знаеш как да излезеш от нея.

Ибрахим кимна. Сюлейман не звучеше като себе си, думите му сякаш бяха заучени. Султанът никога не мислеше за тактиките, само се съобразяваше с чувството си за дълг.

— Трябва да започнем война. Това е нашият дълг към исляма.

Сюлейман се усмихна за първи път.

— А, да, забравих какъв добър мюсюлманин си, Ибрахим.

Ибрахим се хвана за появилата се възможност, макар да знаеше, че Сюлейман нарочно го дразни.

— Не можем да оставим еничарите в града още едно лято, господарю — каза той, опитвайки се да прикрие раздразнението си. — Нямат търпение да се впуснат в битка.

— Може би трябва да обърнем поглед в друга посока.

— Шах Тамасп?

— Сафавидите се опитват да заразят Абасидския халифат със своята шиитска ерес. До нас достигат доклади, че някои от мюфтиите ни биват убивани. Тамасп покровителства и подпомага бунтовниците. Трябва да му се даде добър урок.

— Той е незначителен дразнител. Можем да го смажем, докато си почиваме.

Сюлейман измери приятеля си със сериозен поглед.

— Прекалено много мечтаеш за слава, Ибрахим, и забравяш, че понякога дългът ни повелява да смажем мухата.

Ибрахим прие поражението, но гневът му нарастваше. Беше бесен, че бе позволил на бавния интелект на Сюлейман да вземе връх над неговия. Някой със сигурност направляваше султана.

— Карл е римски император, признат враг на нашата вяра. В момента се кара с Рим, с Лутер и с Франсис. Няма по-удобен момент да го нападнем.

— Ако превземем Виена и Карл не е там, какво ще спечелим? Една далечна крепост, която той може да си върне в мига, в който се оттеглим. Тамасп е по-непосредствена заплаха.

Соколът на китката му неспокойно зашава. Размаха криле и Ибрахим му подвикна тихичко, за да го успокои. Знаеше какво става, разбира се. Хурем. Намесваше се и нашепваше планове в ухото на Сюлейман. Между него и приятеля му се издигаше бариера.

— Ако превземем Виена, Зелената ябълка ще е наша. Най-после ще успеем да отстраним Карл веднъж завинаги.

Сюлейман замълча. Из здрача се носеше боров аромат, острите иглички оформяха мек килим под подковите на конете, заглушаващ звука. Между дърветата се виждаха сребърнорозовите води на Босфора и тъмният силует на султанската баржа.

— Ти решаваш, Ибрахим. Ти ще си този, който ще ги води.

— Като твой сераскер, разбира се. Но като султан…

— Не, Ибрахим. Този път няма да съм с теб. Ти ще водиш армиите ми. Има толкова много неща да се свършат в Стамбул. Ще остана тук.

Ибрахим дръпна поводите на коня си. Беше поразен. Сюлейман не обърна внимание на реакцията му.

— Господарю! — Ибрахим отново смушка коня си. — Господарю! Топлият кафяв поглед на Сюлейман беше помръкнал. Знае, че решението му е погрешно, помисли си Ибрахим.

— Не можеш, господарю!

— Не съм ли султан? Нима Царят на царете не може да прави, каквото си пожелае?

— Мястото ти е начело на армията!

— Моето място е там, където аз избирам да бъда.

— Еничарите черпят вдъхновение от теб! Ако не ги водиш…

— Те са мои войници. Трябва да се подчиняват на заповедите ми.

— Никой султан досега…

— Султанът създава традициите. Не ги следва, подобно на роб.

— Ще загубиш вярата им в теб!

Сюлейман се пресегна и хвана юздите на Ибрахимовия жребец.

Наклони се напред, така че да се озове лице в лице със своя велик везир, и Ибрахим почувства топлия му дъх върху страните си.

— Ибрахим, ти си мой приятел и мой везир. Достатъчно съм воювал. Поеми този товар от плещите ми. Вземи армията ми. Дай й възможност да се налудува. Те просто искат кръв. На мен ми стига.

— Не бива да го правиш — прошепна Ибрахим.

— Вече съм решил. — Сюлейман се изправи на седлото си. Сложи ръка на рамото на приятеля си. — Вярвам ти така, както на никой друг. Ти си ми като брат. Направи го заради мен.

Препусна напред през дърветата. О, Аллах, помисли си Ибрахим, докато го наблюдаваше. Той наистина смяташе да го направи!

Пера

Дори гласът му се беше променил, помисли си Лудовичи. Нищо не беше останало от младежа, когото беше познавал, дори цветът на кожата му беше различен. По-блед, болезнен цвят. Енергията и страстта, които помнеше, бяха заменени от летаргията на прекомерната му пълнота; правилните черти — от грапавите белези; светлината в погледа беше угаснала. Беше Аббас и едновременно с това — един напълно чужд човек.

Аббас избягна погледа му. Вместо това обърна очи към блестящите води на Златния рог и заговори с дрезгав от вълнение глас.

— Трябваше да те послушам, Лудовичи. Ти се опита да ме предупредиш.

— Не знаех какво е станало с теб. Никой не знаеше.

— Какво стана с баща ми?

Сега беше ред на Лудовичи да извърне поглед.

— Беше опозорен. Гонзага го обвини в пиянство пред Съвета. Освободиха го от поста капитан-генерал. Мисля, че в момента е войник в Неапол. — Лудовичи поклати глава; не можеше да повярва на случващото се. — Аббас, не знаех. Никой нямаше представа къде си.

— И без това нищо не можеше да сториш.

— Гонзага е бил, нали?

Очите на Аббас се замъглиха от спомена за изживяния ужас.

— Кастрираха ме, Лудовичи. Направо в трюма на една галера. Мислеха, че ще умра, но не ги беше грижа. Оцелях, макар да не е минавал и ден оттогава, в който да не ми се е искало да бях умрял. Но Бог не ми оказа тази милост. Вместо това позволи да бъда продаден на пазара в Стамбул. Отведоха ме в царския харем като паж. Предишният кислар агаси ме хареса и ме обучи да поемам повече отговорности. Осмелявам се да заявя, че изборът му не беше случаен. Бях образован, говорех турски и арабски. — Аббас затвори очи. — Може душата да копнее за смъртта, Лудовичи, но тялото умее да оцелява. Добре усвоих задълженията си и когато старият кислар агаси почина, майката на султана ме назначи на неговото място. — Замълча и отпусна глава върху дланите си. Лудовичи потисна импулса си да го докосне — с отвращение осъзна, че не можеше.

След малко Аббас се овладя и вдигна глава.

— Превърнаха ме в дух, Лудовичи. В призрак, който ходи, приказва, диша, но Аббас вече не съществува. Не и Аббас, когото двамата с теб помним.

Лудовичи искаше да му каже нещо, с което да го успокои, но не успяваше да намери думи. Вместо това рече:

— Защо не дойде по-рано?

Аббас горчиво се засмя.

— И двамата знаем отговора на този въпрос.

— Тогава защо си дошъл днес?

— Защото имам нужда от помощта ти.

— Кажи. Ще направя всичко за теб.

Аббас поклати глава.

— Не бързай да вършиш услуги на един непознат, Лудовичи.

— Ти не си непознат.

— Разбира се, че съм. Как бих могъл да бъда същият човек след онова, което ми сториха?

Лудовичи се приведе напред.

— Ти беше мой приятел. Никога няма да се откажа от теб.

Аббас се извърна на една страна и пръстите на лявата му ръка се вдигнаха към белега, там, където преди четири години кинжалът беше оставил кървавата си следа.

— То не престава, Лудовичи. Човек продължава да изпитва плътско желание. Защо не може да престане?

Лудовичи го хвана за ръката. Е, не беше нужен чак толкова кураж, каза на себе си. Човекът срещу него не беше прокажен.

— Аббас, кажи ми какво искаш да направя.

Аббас се затресе, сякаш излезе от някакъв транс.

— Помниш ли Джулия Гонзага?

— Разбира се, че я помня.

— Тя е тук.

— Тук, в Стамбул ли? — Невъзможно. Ако беше посетила Комунита Магнифика, щеше да е разбрал. — Къде?

— В харема. Била е пленена от корсари. Видях я, Лудовичи. Със собствените си очи. Красива е. И аз я искам така силно, както и преди…

— Аббас, моля те…

— … но не мога да я имам. Затова искам да я изведа оттам…

— Невъзможно е!…

— Зная, зная. Но все трябва да има някакъв начин, а и не мога да се справя сам!

Лудовичи дълго не помръдна. Накрая се съгласи.

37.

Хиподрумът

Ибрахим стоеше на стената на големия дворец. Пръстите му гневно се впиваха в камъка. Дълго време не продума, вперил поглед в тъмнината, спускаща се над розовите стени на Айя София и куполите на двореца зад нея, над които се извисяваше кулата на Дивана.

— Надявам се, че Пролетната роза е добре — рече накрая той.

Гюзюл го погледна. Изглеждаше уморен, раменете му бяха увиснали. Надменността, която така подхождаше на гордия му гръцки профил, беше изчезнала. Нещо го беше разтърсило. Какво?

— Физически е добре, господарю. Но сърцето й страда. Именно за това ме изпрати при теб, за да моля за съдействието ти.

— Аз съм неин покорен слуга, както винаги — предпазливо отвърна Ибрахим.

Гюзюл замълча. Този въпрос бе изключително деликатен. Гюлбехар на няколко пъти беше подчертала, че всичко, което имаше да казва на великия везир, не бива да бъде излагано в писмена форма и трябва да бъде съобщено лично на него и на никого другиго.

До нея достигнаха слухове, господарю.

Слухове има винаги и навсякъде.

— За господарката Хурем.

— Какви слухове?

— Че е омагьосала самия Господар на живота.

— Работите на харема не са наша грижа, Гюзюл. Нито на господарката ти. Пролетната роза. Поне за момента.

— Тя се страхува за сина си, господарю. Знае, че онази вещица крои планове срещу него.

Хладният ветрец раздвижи мрака. Ибрахим потръпна.

— Има ли доказателства?

— Не, господарю.

Ибрахим сви рамене. Да имаше поне едно доказателство!

— В такъв случай, какво очаква господарката ти от мен, Гюзюл?

— Помоли ме да ти предам, че ако самият ти се почувстваш заплашен, Мустафа с готовност ще ти се притече на помощ.

О, колко далеч бе стигнала Гюлбехар, помисли си Ибрахим. Вече активно заговорничеше, като останалите от онова гнездо на змии! Беше го очаквал, но въпреки това шокът бе толкова силен, че го смрази до костите. Главата на човек би могла да се озове набучена над Портата на верността само задето вземаше участие в подобен разговор. Знаеше какво послание от Гюлбехар му носеше циганката: предателство.

Колко проницателно от нейна страна да разбере, че сега и той беше застрашен. Ако Хурем наистина планираше да премахне Мустафа, за да дойде самата тя на власт, то си даваше сметка, че като приятел и съветник на Сюлейман той би бил принуден да я спре.

Но измяна!

— Това предложение лично от Мустафа ли идва? — попита Ибрахим.

— От Гюлбехар, господарю.

Дори в тъмното той усещаше, че старицата трепери. Тя също разбираше ужасния смисъл на онова, което я бяха накарали да съобщи.

Трябва наистина да беше забележителна и красива жена, помисли си Ибрахим. Да подчини един владетел на своята власт и да доведе дори майката на шахзадето до такива отчаяни мерки!

— Можеш да предадеш на Пролетната роза следното: ще направя всичко по силите си, за да й помогна — рече накрая Ибрахим. — Аз съм също толкова обезпокоен, колкото и тя. Но й кажи също, че никога, никога не бих сторил нещо, с което да навредя на Господаря на живота. По-скоро бих умрял.

— Ще й предам точно думите ти, господарю.

— И още едно нещо — каза той. — Виждала ли си това момиче, Хурем?

— Много пъти, господарю.

— Опиши ми я.

Гюзюл се вгледа напрегнато в лицето на Ибрахим, опитвайки се да разбере какво очаква да чуе от нея.

— Хубава е, господарю. Много хора биха се поколебали дали да я нарекат красива, но тя със сигурност има излъчване, което повечето мъже харесват…

— Какъв цвят е косата й?

— Златисточервеникава, господарю. Като пшеница и ръжда.

— А лицето й?

— То е с изящна структура. Устните й са доста тънки, а носът й — малко малък. В нея няма нищо забележително, освен очите.

— Очите?

— Те са невероятно зелени и много искрящи, господарю. Почти пронизват.

Ибрахим се опита да си я представи, но парчетата на мозайката все оставаха разбъркани. За него тя не беше нищо повече от преходно увлечение, от болест, завладяла душата на един мъж, доминираща и ръководеща целия му живот. Той се обърна и се облегна на каменния перваз, с лице, извърнато към кулата на Дивана.

— Благодаря ти, Гюзюл. Можеш да си вървиш.

Гюзюл докосна чело до камъните на пода, после с благодарност се изправи и бързо се оттегли. Ибрахим още дълго стоя на мястото си, загледан в настъпващата нощ, потънал в мисли.

Пясъчна кула, мислеше си той, галейки изстиващия камък. Дворецът му бе копие на Ески сарай. Имаше собствена частна баржа, почетен караул, заплата, двойно по-висока от тази на предишния велик везир. Беше се превърнал в най-могъщия мъж в империята. И въпреки това всичко зависеше от приятелството на един-единствен човек. В много отношения той беше истинският султан. Управляваше Дивана, а сега командваше и армията. Не го искаше. Чувстваше се удобно в сянката на Сюлейман, това бе един вид свобода за него. Но Сюлейман го помоли да поеме част от товара му и той с желание го направи, знаейки, че е по-способен да се справи със задачата от самия Господар на живота.

Предателска, сриваща се кула от пясък.

Сюлейман му прехвърли товара си и го остави на колебанията и самотата му. Наистина ли е застрашен, както предполагаше Гюлбехар? Не, Сюлейман му даде думата си. Каквото и да му шепнеше онази вещица в тайнствения свят на харема, Сюлейман никога нямаше да го предаде. Всичко друго би сторил, но не и това.

38.

Ески сарай

Единственото чувство, което владееше Джулия от момента, когато корсарите я бяха пленили, бе страхът. Първоначално се бе уплашила, че ще я измъчват и убият. Страхуваше се от мургавите мъже с лица като на ястреби, чийто очи излъчваха жестокост, убедена, че ще и причинят болка. Но после, когато разбра, че нямат намерение да я нараняват — че тя по някаква причина бе ценна за тях, — страхът й бе отстъпил място на самотата, ужасна разяждаща болка, докато се опитваше да свикне с чуждите лица, обстановката, храната.

В деня, в който бе чула вратите на харема да се затръшват зад гърба и, бе разбрала, че никога няма да се върне към предишния живот. Ла Серенисима бе загубена завинаги. Беше се примирила с новия си живот и с онова, което можеше да й донесе. С приятелството на Сирхане дори самотата й започна да отшумява. Беше заменена с друго чувство, много силно, тъй като бе неочаквано.

Радост.

Никога не си беше давала сметка колко нещастен е бил предишният й живот, защото нямаше с какво да го сравни. Сега, макар че в много отношения бе заменила едната клетка с друга, тя осъзна, че разполага с такава свобода, за каквато не бе и сънувала. Тук бе свободна от стария си и болен съпруг, който я отвращаваше; свободна от задушаващото уединение на своя дом — само с две прислужнички за компания; и преди всичко — свободна от отчайващата изолация на тялото си.

В харема къпането, масажите и голотата бяха ежедневие. Чувствеността на тялото й бавно започна да се събужда и откритието я озадачи. Позволяваше на Сирхане да й прави масаж, докато се къпеха, и с ново за нея нетърпение и задоволство очакваше срещите им в хамама.

А може би само веднъж преди бе усетила такова радостно нетърпение. С Аббас.

Както тогава, така и сега сянката на изповедника й висеше над свободата й. Бог щеше да я накаже, разбира се. Но после си задаваше въпроса защо, ако той искаше тя да му остане предана, беше позволил на корсарите да пленят галерата? Или просто я изпитваше? Е, ако беше някаква проверка, то тя се беше провалила. И въпреки това, в какво се състоеше грехът й? Не беше изневерила на мъжа си и продължаваше да казва молитвата си всеки ден.

Започна да се самоубеждава, че няма никаква вина. И с всеки изминал ден сянката на изповедника й избледняваше.

Лежеше по лице върху топлия мрамор, а Сирхане масажираше гърба й със затоплени масла. В хамама беше изключително топло и потта се стичаше от челото й право в очите. Ръцете на приятелката й бяха успокояващи, хипнотизиращи. Това беше нещо, което Джулия не би разменила нито за баща си, нито за Дожа, нито дори за Светата Дева.

Докосването на друго човешко същество.

Погледна към немите чернокожи, застанали на стража пред вратите на хамама. Сети се за Аббас.

— Защо никога не се и опитват да говорят с нас? Защо никога не ни… докосват?

— Някои го правят… — отвърна Сирхане и в гласа й прозвуча заговорническа нотка.

— Защо султанът го позволява?

— Защото те вече не са мъже.

Джулия знаеше, че Сирхане сигурно ще я сметне за глупава, но нямаше кого другиго да попита.

— Защо?

— Не знаеш ли? — вдигна вежди Сирхане, но в гласа й се долавяше изненада, не подигравка. — Кастрирали са ги — добави и после, осъзнавайки, че Джулия продължава да не я разбира, обясни: — Отрязали са мъжките им атрибути. Вече не могат да се любят.

Тя размачка мускулите на шията й и Джулия стисна очи, докато по миглите й не избиха сълзи.

— Някога правила ли си любов с мъж?

— Разбира се.

— И как беше?

Сирхане спря.

— Мислех, че си била женена.

— Той беше старец.

Сирхане отново започна да масажира, кокалчетата на пръстите й потъваха дълбоко в мускулите около гръбнака на Джулия.

— Правила съм любов само два пъти. Ако баща ми беше разбрал, щеше да го убие.

— Как точно става?

— Момчето има онова нещо между краката си. То е дълго и твърдо и влиза в теб.

— Къде?

— Във вагината ти, разбира се.

— Боли ли?

— Да, боли. Но онова, което е най-хубавото, е начинът, по който те докосват. Ханиф беше нежен. Харесваше ми как ме целува. Целуваше и гърдите ми. Това най-много ми харесваше.

Джулия отново затвори очи и се опита да си представи Сирхане да целува гърдите й. Направо й се повдигна от мисълта за това.

— Това ли ще прави и султанът?

— Ако извадиш късмет.

— Ако извадя късмет ли?

— Нима не искаш султанът да те избере?

Сирхане плъзна ръце надолу. Джулия простена.

— Ако султанът те избере, ще получиш цялото богатство и спокойствие, за което би могла да си мечтаеш. Виж Хурем. На практика тя е истинска кралица.

Джулия отвори очи и се загледа втренчено в евнусите до вратата. Приличаха на статуи. А преди време се беше срамувала да се показва гола пред тях. Сега все едно не съществуваха.

— На времето познавах един младеж. Мислиш ли, че е искал да прави любов с мен?

— Разбира се. Обърни се.

Джулия се претърколи по гръб, притворила очи, приятно отпусната.

Сирхане не откъсваше поглед от нея. В очите й имаше някакво пламъче, което Джулия не беше виждала преди.

— Ти си много красива, Джулия — прошепна приятелката й. Внезапно се наведе и я целуна. Джулия се вцепени. Дългата мокра коса на Сирхане падна върху лицето й, ръката й се плъзна по корема и между краката й. Пръстът й проникна в нея.

Джулия извърна лице встрани и отблъсна Сирхане. Хукна през парата, обзета от паника. Не знаеше какво да мисли, нито можеше да определи как се чувства.

Топкапъ сарай

Сюлейман и Ибрахим вечеряха на сребърна маса, с чинии от зелен и тъмносин китайски порцелан — дар от някакъв отдавна забравен посланик. Сюлейман беше открил сервиза да събира прах в съкровищницата му. Всяко ястие беше достойно за империята, която османлиите бяха изградили в рамките на последните три столетия. Мед от Влахия, масло от Молдова, пренесено през Черно море в огромни биволски мехове; шербет, охладен с най-чистия сняг от връх Олимп, доставен в плъстени торби и съхраняван в специални изкопи в дворцовите кухни; сини сливи, маслини и фурми от Египет.

Всяко ястие се поливаше с кипърското вино, сипано в гарафа, изработена от един-единствен къс тюркоаз.

Хранеха се в мълчание. Накрая, когато останаха сами, Сюлейман посочи към виолата.

— Ще ми посвириш ли, Ибрахим?

Ибрахим си пое дълбоко дъх.

— Господарю, надявам се, че ще ме извиниш, но тази вечер съм прекалено угрижен, за да мога да свиря.

Сюлейман укорително се усмихна.

— И какво толкова те тревожи, Ибрахим? Все още искаш да атакувам Виена и да запълня крепостните ровове, за да мине твоята кавалерия, ли?

Но Ибрахим не се усмихна.

— Става дума за нещо много по-важно, господарю.

Сюлейман въздъхна. Ибрахим се беше променил. Вече почти не се смееше. Когато биваха заедно, лицето му сякаш бе изпито от някакъв постоянен мълчалив укор. Какво ли тормозеше разума на великия везир в този момент?

— Нещо, свързано с Дивана ли?

Ибрахим поклати глава.

— Не. Засяга въпрос, който би трябвало да ме е страх дори да споменавам пред теб, господарю.

Сюлейман беше прекарал целия си ден с Хурем и беше в приповдигнато настроение.

— Да не си се съвкупявал с коня си? — попита той през смях.

Ибрахим обаче не поде шегата, а упорито продължи.

— Сред еничарите и из базарите се носят разни слухове.

— Клюки! Искаш да ми пълниш главата с клюки!

— Слуховете са валутата на всяка империя, господарю.

— Аз пък мислех, че са мечовете.

— Те са като епидемия. А има ли епидемия, човек трябва да й обърне внимание.

— Епидемия?

— Стават опасни. Приказките изпълват безистените и базарите и дори се носят из коридорите на двореца.

— Какви приказки?

— За Хурем.

Ибрахим забеляза как Сюлейман се стегна. За пръв път произнасяше името й и бе поразен от физическата реакция, която то беше провокирало. Лицето на приятеля му помръкна от гняв.

— Кадъната? — изръмжа той.

— В базара й викат по име.

— Какво за нея?

— Само повтарям онова, което съм чул, господарю.

— Казвай.

— Говори се, че… — Ибрахим хвърли бърз поглед към Сюлейман и забеляза, че лицето му е по-бяло от алабастър. — Казват, че е вещица. Че те е омагьосала и е замъглила разсъдъка ти.

Сюлейман скочи, сякаш някой го беше шибнал с камшик, и започна да обикаля из стаята, сякаш търсеше невидим нападател.

— Вещица! ВЕЩИЦА!

Ибрахим остана седнал и не помръдваше, въпреки че чуваше как Сюлейман кръстосва зад гърба му и чак се задъхва от гняв.

— Така говорят хората, господарю.

— Доведи ми всеки, който се осмели дори да го прошепне! Ще го предам на палачите!

— Разбираш, че не съм го чул лично. Докладваха ми го шпионите ми.

Сюлейман грабна най-близкият попаднал му предмет — виолата на Ибрахим — и я удари в каменната стена.

— ЩЕ ОТРЕЖА ЕЗИЦИТЕ ИМ И ЩЕ ГИ НАКАРАМ ДА ГИ ИЗЯДАТ!

— Господарю, ако се върнеш в Дивана, ако прекарваш малко по-малко време в харема, тези постни слухове ще престанат и…

— Остави ме!

— Господарю?

— ОСТАВИ МЕ САМ!

Ибрахим се изправи. Внезапно го обзе страх. Това никога не се беше случвало преди — Сюлейман да го отпрати!

Може би малката негодница наистина го беше омагьосала.

— Господарю, позволи ми да остана за малко при тебе и да… Сюлейман внезапно посегна надолу и разкъса робата си. В ъгъла на стаята стоеше безмълвен един черен паж. Сюлейман го сграбчи и го тръшна на пода. Пажът се сви, ридаейки. Султанът силно го изрита отзад и нещастникът бързо запълзя към вратата. Сюлейман измъкна обсипания си със скъпоценни камъни кинжал, затъкнат в пояса му, и замахна. Острието проби дупка в робата на пажа и върху задницата му изби алено петно кръв. Немият задавено се закашля, после изпълзя навън.

Сюлейман застана по средата на стаята, като дишаше тежко. В ръката си стискаше окървавения кинжал. Погледна към Ибрахим. Очите му бяха мътни, като разфокусирани — сякаш виждаха великия везир за пръв път.

— МАХАЙ СЕ!

Ибрахим се обърна и напусна стаята. Сега вече всичко му беше ясно. Трябваше на всяка цена да прекрати властта на Хурем над Господаря на живота. Преди да беше навредила истински.

39.

Ески сарай

По ирония на съдбата я бяха разпределили при отговорничката на царския гардероб, помисли си Аббас. Тя беше показала майсторството си в областта на бродерията и киайята беше признала, че е много доволна от нея.

Завари я приведена над една сатенена роба, която приготвяха за малкия Баязид — бродираше някакъв мотив със златен конец. Когато го съгледа, тя се сепна и той я спря.

— Седни — каза й Аббас.

Джулия се подчини.

— Погледни ме — прошепна й той.

Тя вдигна лице и той забеляза как веждите й неволно се смръщват. Белегът му беше изключително грозен, помисли си той. Особено при добро осветление и отблизо — както в случая. По-добре кинжалът да беше извадил окото му напълно, вместо да остави бялото да гледа втренчено. Зачака върху идеалното и овално лице да се появи някакъв знак, че го е разпознала, но напразно. Нищо.

— Знаеш ли кой съм?

— Кислар агаси.

— Да, кислар агаси. Докато си в харема, твоето добруване е моя отговорност. Разбираш ли?

Джулия кимна.

— Грижат ли се добре за тебе?

— Киайята е много мила с мен.

Аббас кимна. При всички случаи — по-добра от предишната. Старият ага му беше доверил, че Хурем бе наредила да ампутират единия крак на предишната киайя и после да я изпратят в Диарбекир.

— Виждам, че вече си научила малко турски.

— Открих, че имам ухо за това.

— Значи, освен много красива, си и много умна. — Но винаги съм го знаел, рече си наум Аббас. Как ли щеше да реагира, ако сега й заговореше на нейния роден език? Дали тогава щеше да го познае?

— Ти си гяурка, християнка, нали?

— Да.

— Това няма да ти помогне тук. Никой няма да те накара да смениш вярата си насила, но ще се издигнеш по-бързо, ако изучиш Корана. Дали ли са ти екземпляр?

— Не го разбирам. На арабски е.

— В такъв случай трябва да се научиш да четеш на арабски. — Той понижи глас и каза по-мило: — Трябва да забравиш за Венеция. Онзи свят е изчезнал за теб. Нищо не е в състояние да те върне там.

— Знам.

Той се загледа в нея, мъчеше се да измисли какво още да й каже. Внезапно осъзна какво би било усещането да си дух — способен да виждаш физическия свят, но неспособен да бъдеш част от него. Тя не го позна, но и да го беше сторила, какво щеше да се промени? Той не искаше съжалението й, не би го понесъл. Пък и какво друго чувство би могла да изпита към него след всичкото това време?

— Ако имаш нужда от нещо, кажи ми.

Тя сведе глава. Той се поколеба. Беше толкова красива! Дори я беше виждал и гола. Високо от решетъчното прозорче на хамама я беше наблюдавал и беше копнял за нея така, както навремето, когато още беше истински мъж. Срамуваше се, че я шпионира, но на никого не вредеше по този начин, освен на себе си. Беше й се възхищавал така, както човек би се възхищавал от велико произведение на изкуството. Тя продължаваше да бъде най-красивото същество, което някога бе виждал.

Болката в гърдите му внезапно го завладя целия и той почувства, че не може да диша. Защо Господ не се смилеше над него? Защо не сложеше край на мъките му?

— Господарю?

Разбра, че се е втренчил в нея.

— Всичко наред ли е?

— Да, няма нищо.

Нямаше какво повече да й каже, затова се извърна и излезе от стаята. Бавно извървя мрачните коридори на харема, за да стигне до малкото килерче, което сега беше негов дом. Щом се озова вътре, седна на леглото, отпусна глава на ръцете си и заплака.

Хафизе султан зарея поглед над куполите към Мармара — гладко като оцветено в розово стъкло под късното следобедно слънце, със сивите гърбици на островите. Под прозореца в градината чинарите разперваха разкошната си зеленина, а клоните на черешите се превиваха от плод.

Тя насочи поглед навътре към стаята и към трите малки момченца с плитки шапчици и шалвари, които стояха пред нея със скръстени пред туниките си ръце и се опитваха да не я гледат. Меките им ботушки с отчаяно нетърпение пристъпяха по мраморния под.

— Е, кажете ми, момчета, съвестно ли залягате над уроците си?

Баязид и Мехмед обърнаха очи към по-големия си брат в очакване той да отговори, но Селим само изсумтя и продължи да гледа в пода. Накрая Баязид се нагърби с тази отговорност.

— Да, бабо — каза той.

Хафизе ги огледа още веднъж. Баязид и Мехмед бяха красавци, помисли си тя. Бяха наследили издължените крайници и хубостта на баща си. Но що се отнасяше до Селим, не беше сигурна. Кога бе успял да надебелее толкова? И защо позволява на Баязид да отговаря вместо него? Селим беше на осем години, време беше да се научи да изразява мнението си.

— Усвояваш ли Корана, Селим?

— Учителят ни бие — измърмори той.

— Защо ви бие? Мързеливи ли сте?

— Не знам — отвърна Селим, без да вдига поглед.

Хафизе огледа сребърната табличка на масата пред нея, върху която бяха подредени парчета от любимия й деликатес рахат локум. Сладкарите й го приготвяха специално за нея всеки ден, за да е пресен. Правеха го от смачкано бяло грозде, грис, брашно, розова вода, кайсиеви ядки и див мед. Тя си избра едно парче и го пъхна в устата си; широкият ръкав на робата й прошумоля.

— Искате ли локум, деца?

Момчетата нетърпеливо приближиха, макар главите им да продължаваха да бъдат наведени. Хафизе забеляза, че Баязид и Мехмед си взеха само по едно парче, докато Селим награби три.

Валиде-султан ги гледаше и се чудеше дали някой от тях един ден щеше да стане шахзаде. Никой от тях не можеше да се сравнява с принц Мустафа, но ако с него се случеше нещо…

Баязид и Мехмед имаха добри качества. Но все още бяха много малки. Времето щеше да покаже. Ами Селим? Слава на Бога, че имаше двама силни и здрави братя!

— Кажете ми какво сте научили — настоя Хафизе.

— Аз мога да хвърлям копие от гърба на коня! — извика Баязид.

Хафизе изненадано го погледна.

— Но ти си само на шест години! — промълви тя.

— Мога и да уцелвам мишена със стрела!

— Ами Корана?

Баязид отново сведе поглед. Смушка Мехмед, който, без да поглежда баба си, изрецитира десет стиха от първата сура на Корана. Хафизе плесна доволно с ръце и Мехмед се изчерви до корените на косата си.

— Ами ти, Селим? Какво знаеш от Корана?

Селим само сви рамене, без да казва нищо.

— Хайде, Селим. Ти си три години по-голям от Мехмед. Кажи ми първата сура. Досега трябваше да си я научил.

Селим измърмори със запъване първите пет строфи и спря.

— Не мога да си спомня повече, бабо.

Хафизе свъси вежди. Можеше да се опита да го придума да продължи, но се отказа. Глупаво момче! Нищо чудно, че учителите му го биеха! На неговата възраст Мустафа можеше да изрецитира цялата първа глава, без да си поеме дъх! Устните й се свиха в тънка бледа линия.

— Уморена съм — рече тя. — Елате да целунете баба си, момчета, после си вървете.

Баязид и Мехмед покорно я целунаха. Селим бе последен. Устните му едва докоснаха страната й. Видя го как на излизане награбва цяла шепа локум и го пъха в гънките на робата си. За малко да го повика и да му се скара, но не го стори. Какъв смисъл имаше?

Наблюдаваше ги, докато играеха край фонтана под прозореца й. Селим показа на по-малките си братя локума, който беше задигнал. Но щом те протегнаха ръце към него, той бързо натъпка парчетата в устата си. Наведе се така, че да могат да го видят как дъвче, присмивайки се на протестите им.

Хафизе отвратено се извърна. Да, дебел и глупав. И жесток.

Слава на Бога за Мустафа.

В Залата на кралете има валута, с която златото не може да се сравнява. Парите са играчка, символ, награда. Сами по себе си те нямат никаква стойност. Единственото нещо, което би могло да бъде разменено за власт и живот, е информацията.

Именно информацията водеше Аббас в малката канцелария на държавната съкровищница всеки следобед на последния ден от седмичните заседания на Дивана. В стаята на дефтердаря Рустем той пиеше чая на дефтердаря, ядеше от халвата му и слушаше онова, което се изливаше от устните на Ибрахимовия избраник.

— Какви са новините от харема, кислар агаси? — попита Рустем.

— Както винаги, господарката Хурем превръща в ад живота на слугините и останалите хури.

— А валиде-султан?

— Боледува. Лекарите й изпращат отвари, но не й помагат особено.

Рустем кимна, но по лицето му не можеше да се прочете нищо. Сигурно се чудеше колко дълго щеше да оцелее главният евнух, когато Хафизе си отидеше. Аббас многократно си беше задавал същия въпрос.

— Имам за теб троха, която очаквам да разчоплиш — каза Рустем.

Аббас кимна и зачака. Троха! Този арогантен, мрачен човечец! Винаги се отнасяше снизходително с него. Дали защото Ибрахим бе негов покровител, или защото беше смел по природа? Нито едно от двете не струваше кой знае колко в двора. Трябваше да го е разбрал досега.

Разбира се, даваше му само информацията, с която Ибрахим искаше той да разполага. Но не в това беше въпросът. Тук нямаше значение на кой господар служиш, стига да ти плащаха и животът ти да не беше в опасност. Какво друго му трябваше на човек?

— Чул ли си биенето на военните барабани?

— Да, както и чуковете на ковачите в Галата, които ехтят ден и нощ. Отново ще се бием с Фредерик.

— Обаче тази кампания ще е различна.

— В какъв смисъл?

— Този път армията ще бъде водена от великия везир.

Аббас смръщи вежди, опитвайки се да схване смисъла на чутото.

— Че кой друг би могъл да бъде сераскер?

— Именно. Никой не би могъл да го замени, слава на Бога. Особено след като султанът предпочита да остане тук, в двореца.

Аббас не можеше да повярва на ушите си.

— Вярно ли е това?

— Още една троха за теб, кислар агаси. Господарката Хурем е тази, която го е убедила да зареже задълженията си на полето на войната.

Тя възнамерява да го ангажира с далеч по-миролюбиви преследвания, докато еничарите се бият срещу хората на Фредерик пред стените на Виена.

— Господарят трябва да е полудял!

— Или обсебен.

— Султанът никога няма да изостави армията си.

Рустем се прозина.

— Скоро целият дворец ще научи новината, кислар агаси. Хафизе султан ще ти бъде много благодарна, ако пръв й я съобщиш.

И може би валидето най-сетне ще предприеме нещо срещу тази отровна малка кучка Хурем, помисли си Аббас. И дано наистина да го стореше, иначе никой от тях нямаше да оцелее, щом валиде-султан си отидеше от този свят.

Това се отнасяше включително и за господаря на Рустем.

40.

Ески сарай

Тъмен облак се спусна над Босфора. Клонче орлови нокти удари по решетката на прозореца, изненадващ за сезона студен северен вятър нагъна водите на Златния рог и те добиха мръсносив цвят. Беше в този затвор от близо десет години, мислеше си Хурем. Оттатък тези облаци вятърът превиваше високата трева, превръщайки я в зелени знамена, развяваше конските гриви, свистеше през номадските шатри, сякаш бяха корабни платна.

Десет години, а тя продължаваше да бъде затворничка.

Сюлейманова затворничка.

Седеше на дивана в своята приемна и съзерцаваше пеещия славей в малката лакирана клетка. Пръстите й нетърпеливо почукваха по бедрото. Обзе я внезапен порив. Тя скочи, свали клетката и я отнесе в края на терасата. Отвори вратичката.

Птичката се поколеба, обърна глава към нея, после към отворената врата. Подскача малко по пода на клетката, после кацна на люлката си — объркана, несигурна.

— Прекалено дълго си бил в клетката си — каза Хурем на славея. — Няма да знаеш как да оцелееш навън. Това е единствения свят, който познаваш, нали?

Върна кафеза обратно на куката. Щеше да полудее.

Отново обърна очи към терасата, към планините, които се разстилаха отвъд водата.

Степите. Вятърът. Люлеещата се трева. Далеч от нея.

Да бъдат проклети! Да вървят по дяволите всички мъже!

Джулия свикна с безделието в хамама. Гледката на толкова много жени, събрани накуп — без ограниченията, налагани им от обществото, без близостта, натрапена им от мъжете — вече не я шокираше. Ей там се къпеха две момичета, сапунисваха взаимно телата си, милваха се без ни най-малко притеснение; други две, кацнали на ръба на една мраморна пейка, се проверяваха една друга за косми. Други момичета пък седяха сами, напълно голи или облечени в прозрачни газени ризи, гледаха апатично през прозорците, търкаха зъбите си, чоплеха носовете си или пък без свян се почесваха.

На изхода на харарета имаше малки стаички, където момичетата можеха да полегнат върху затоплени мраморни пейки и да се оставят на сръчните ръце на гедичлийките, които намазваха телата им с ароматни масла, масажираха ги, бръснеха ръцете, краката и пубисите им. Джулия откри Сирхане именно в една от тези стаички. Приятелката й лежеше по лице върху мрамора, а източеното й слабо тяло блестеше от пот и пара.

Джулия отпрати с очи масажистката.

Отсипа малко масло върху дланите си и го размаза нежно по раменете на Сирхане. Тя усети разликата в докосването и отвори очи.

— Джулия?

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам — прошепна Джулия.

Сирхане се изправи и се обърна на една страна. Сякаш за пръв път Джулия забеляза, че кожата на момичето беше доста по-тъмна от нейната. Тъмна като костилката на маслина и мека като плода. Големи тежки гърди, сякаш беше раждала.

— Обичам те, Джулия. — Сирхане прокара пръсти по множеството ситни плитчици, на които бе сплетена косата на Джулия, и ги преметна през едното й рамо. Придърпа главата й към своята. Отвори влажни устни. Бяха сладки, имаха вкус на шербет и плодове. Кожата й беше хлъзгава и топла.

Джулия се дръпна.

— Какво искаш да направя?

Сирхане хвана ръката й и я придърпа към слабините си, притисна я към мястото между бедрата си. Затвори очи, обзета от копнеж.

— Искам да усетя устните ти тук — промълви тя.

Джулия едва сдържа вика си. Устните й? Не! От самата мисъл за това й се повдигна. Но Сирхане вече отмяташе глава назад, а в очите и имаше такъв копнеж… Ако не го направеше, Сирхане щеше завинаги да я отблъсне. Тя беше единствената приятелка, която Джулия имаше тук. А толкова силно копнееше за допира й!

Целуна корема й и извивката на слабините й. Сирхане простена от удоволствие и тялото й потръпна, сякаш през него премина спазъм. Придърпа главата на Джулия към вагината си.

Не мога да го направя, помисли си Джулия. Представи си своя изповедник, застанал до мраморната пейка, облечен в дългите си до земята одежди, стиснал библия в дясната си ръка, а баща й — до него, облечен в червената тога на Съвета. Главата на Сирхане се отметна още по-назад, вече висеше от пейката. Отвори краката си още по-широко, петите й се плъзнаха по топлите плочки. Устните на вагината й бяха нежни като листенца на роза.

— Вечно ще гориш в ада! — викаше свещеникът. — Демоните ще те пекат на бавен огън. Ще гориш вовеки…

— Ти си по-лоша и от звяр — пригласяше му баща й.

— Моля те — прошепна Сирхане. Дишаше толкова тежко, че Джулия виждаше очертанията на ребрата й под кожата. — Моля те.

Тя разтвори крака още по-широко, изви гръб. Пръстите й се вкопчиха в косата на Джулия, дръпнаха главата й още по-надолу. Джулия простена от болка. Предаде се, затваряйки очи, за да не вижда баща си и своя изповедник, глуха за гневния им вой.

Докосна колебливо с устни мястото, което й показваше Сирхане. Очакваше всеки момент нещо да й се случи — може би през раменете й да изплющи камшик или пък над главата й да забумтят вбесени гласове. Но чуваше само стоновете на Сирхане, усещаше единствено нейното учестено дишане и ръцете й, които притискаха лицето й още по-плътно към влажната плът.

Джулия с изненада установи, че Сирхане ухае на мускус, а устните на вагината й са нежни като коприна. Приятелката й високо изрида и Джулия озадачено отвори очи. Наистина ли й доставяше такова огромно удоволствие? Наистина ли беше толкова непоносимо сладостно?

— Използвай езика си — прошепна й Сирхане. Придвижи се напред, а краката й се провесиха от двете страни на мраморната пейка. Опъна ръце над главата си и отново изви гръб в поза на пълно подчинение. Тя се оставяше изцяло в ръцете на Джулия. И не го правеше само от сладострастие. В жеста й имаше огромно доверие. Сирхане вярваше, че Джулия няма да я нарани, че ще я дари единствено с удоволствие.

Отново сведе глава, подаде розовия връх на езика си навън и зарови лице между бедрата на Сирхане. В началото беше плаха, стеснителна, но после се отпусна и впи нокти в тялото на приятелката си, замачка плътта й. Апетитът й в резултат на дългото гладуване се беше събудил, стимулът на проклятието я караше да се наслаждава изцяло на всеки миг.

41.

Топкапъ сарай

Нетипичните за сезона ветрове бързо отшумяха. Дните отново се затоплиха и лятото разцъфна над Босфора. Сезонът на войните.

Павилионът приличаше на скъпоценен камък върху дългия кадифен пръст на хълма Сераглио. Посребреният му купол беше декориран с плетеница от мотиви в синьо и бяло. Дървената част бе гравирана със слонова кост, витражните прозорци бяха оцветени в преобладаващо виненочервено и елементи, напомнящи на паунови опашки. Покрай стените бяха наредени резбовани злати дивани, а на една от тях имаше огромна бронзова камина.

Сюлейман се спасяваше тук, далеч от жегата в каменния дворец, на хълма, където бризовете от Мраморно море шепнеха сред клоните на кипарисите и чинарите.

Хурем лежеше до него на дългия диван, заслушана във флейтите и виолите на музикантите, скрити някъде в градината.

Тя забавляваше Сюлейман, като му представяше театър на сенките.

— Виж — прошепна му.

— Камила! — засмя се той.

— Сега това.

— Овца?

— Не, кон е!

— На мен ми прилича на овца.

— Някога виждал ли си овца с такъв дълъг нос? Освен една турска овца — усмихна се тя. — На име Ибрахим.

— Единственият Ибрахим, когото познавам, не може да се нарече овца! Покажи ми нещо друго.

Хурем смръщи вежди, концентрирайки се върху движението на пръстите си. Сюлейман усмихнато я наблюдаваше. Понякога му приличаше на малко дете.

— Какво ще кажеш за това?

— Котка?

— Котката на кислар агаси. Виж… няма нищо между краката си!

— Не бива да си правиш такива шеги. — Той се намръщи.

— Защо?

— Защото е обида срещу исляма.

— Такъв лицемер си!

Сюлейман поклати глава. Трудно му беше да намери отговор на подобна забележка. Как се осмеляваше да му говори такива неща? Нима не осъзнаваше къде й беше мястото? Когато си зададе този въпрос, Сюлейман реши, че отговорът е отрицателен. Не, тя нямаше точна представа за мястото си. Може би именно това обичаше най-много у нея. Не би позволил на никой друг да му говори по този начин.

Може би единствено на Ибрахим.

Сюлейман насочи поглед към градината. Сред розите и карамфилите пълзяха костенурки със залепени свещи на корубите. Кръглата луна хвърляше дълги сенки през листата. Тук цареше мир. Би останал на това място завинаги.

Но Аллах искаше война. В тази спокойна нощ до слуха му достигаха гърмежите откъм арсенала при Галата, където изпитаха ново оръдие за предстоящата кампания в земите на север. Лятото беше дошло, сезонът на всяка нова военна кампания; време бе синовете на газиите за пореден път да понесат знамето на Мохамед срещу неверниците. Този път обаче Сюлейман нямаше да ги поведе. Този път щеше да остане тук. С Хурем.

Ески сарай

Хафизе султан остаряваше. Гарвановочерната й коса сега беше боядисана с къна, за да се скрият сивите кичури, а черният въглен и белилата не бяха и състояние да замаскират торбичките под очите и брадичката. Крайниците й трепереха дори когато седеше.

Приемната й имаше извит таван, украсен с фреска от преплетени кедрови клопки. Фаянсовите плочки от Изник по стените също бяха обрамчени с кедър и обковани със сребърни гвоздеи.

Тя седеше върху копринен диван, сред сатенени възглавници, бродирани със злато, подпъхнала крака под себе си.

Аббас опря чело в мекия копринен килим, преди да заговори.

— Корона на забулените лица.

— Аббас. — Не й достигаше дъх, сякаш бе тичала през градината, за да го посрещне, което, разбира се, беше абсурдно. Със сигурност не беше мърдала от мястото си поне час. — Искал си да говориш с мен?

— Така е, Корона на забулените лица. По един въпрос, който, надявам се, ще се окаже маловажен.

— Стига, Аббас. Познавам те добре. Щом си дошъл при мен заради този проблем, значи той със сигурност е важен.

— Става дума просто за един слух, който научих от… моите източници.

Крехкостта на валидето сякаш изведнъж се изпари. Тя внезапно застана нащрек, очите й се впиха в неговите.

— Кого засяга този слух?

— Господарката Хурем.

Лицето на старата жена се сбърчи неодобрително.

— Тази!

— Само слух е.

— Понякога обръщам повече внимание на твоите слухове, отколкото на официалните изявления на Дивана, Кажи ми какво си чул, Аббас.

— Скоро армията ни ще потегли срещу Фредерик.

Хафизе си позволи да се усмихне сковано.

— Целият град говори за това. Даже Фредерик го знае.

— Чух, че Господарят на живота може да не застане начело на армията си.

— Какво?

— Казаха ми, че господарката Хурем е убедила султана да остане в града.

Реакцията й притесни Аббас — за момент му се стори, че господарката му ще се задуши. Страните й се обагриха в тъмнорозово. Аббас благоразумно запази мълчание.

— Ти… мислиш ли, че това… е вярно? — изпелтечи накрая тя.

— Само ти казвам какво съм чул, Корона на забулените лица. Реших, че е мой дълг да те уведомя.

Хафизе кимна, очевадно още не се беше съвзела от новината. Удари с длан по страничната облегалка на дивана.

— Тази жена си позволява твърде много!

— Надявам се, че не съм причинил излишни главоболия — рече Аббас.

— Направи ми огромна услуга, Аббас. Огромна. — Тя сграбчи една от възглавниците до себе си и с изненадваща сила я запрати към отсрещния ъгъл на стаята. Аббас и двете прислужници гледаха старата слаба жена и не можеха да повярват на очите си.

— Безочлива малка кучка! Превръща го в евнух! — После, опомняйки се, отново се обърна към Аббас и каза: — Благодаря ти, Аббас. Ще се погрижа за това.

42.

Сюлейман се разтревожи, когато видя майка си. Всеки път, когато идваше при нея, тя му изглеждаше по-стара и по-крехка от преди. А той винаги си беше мислил, че тя е несъкрушима.

Възрастта обаче не беше оставила отпечатък върху ума и езика й.

— Видя ли синовете си? — попита го, когато той седна до нея.

— Да. Малкият Джихангир продължава да е болнав, но другите процъфтяват. Учителите им изглеждат доволни.

Хафизе се намръщи.

— Не харесвам Селим. Много е агресивен. Нямам му доверие. Дебелее, защото непрекъснато се тъпче със сладкиши и не спира да мърмори като жена. Освен това забелязах, че е жесток с Мехмед и Баязид. Разбира се, във всяко друго отношение е принц за пример.

— Учителите му не казаха нищо.

— Разбира се, че не. Вината е на майка им. Тя не прекарва почти никакво време с тях. Истинско чудо е, че Баязид и Мехмед са толкова добри.

— А! Някакви мили думи ли долавям? — пошегува се той.

Хафизе не го остави да обърне разговора на шега.

— Може и да ти е смешно, Сюлейман, но за теб е голям късмет, че имаш син като Мустафа. Бих умряла от отчаяние, ако Селим трябваше да е шахзаде. — Тя го изгледа. — Скоро ли ще тръгваш?

— Армията ще потегли до края на тази седмица — отвърна той, като избягваше погледа й.

Значи беше вярно! Какъв глупак! Какво беше сторила онази жена с него?

— За да търси Фредерик ли?

— Фредерик? — Сюлейман се усмихна. — Той е просто един незначителен гражданин на Виена, както Ибрахим обича да го нарича. Голямата награда е Карл. Но не очаквам Ибрахим да го помете. Той ще се скрие в замъците си в Германия.

Хафизе кимна.

— Добре ли върви подготовката?

— Ибрахим ще разполага с трийсет обсадни оръдия, с които да обстрелва стените. Ако калта не ги спре отново, докато вървят на север.

Хафизе не откъсваше очи от лицето му. Той нямаше намерение да й каже! Срамуваше се. Знаеше, че предава дълга си към османлиите, към Бог.

Хафизе сложи ръка върху ръката на сина си.

— Ти ще си най-великият от всички султани, сине мой. Гадателите го предсказаха в деня, в който се роди.

— Давам най-доброто от себе си — отвърна Сюлейман. Стисна ръката на майка си и крехкостта й го порази — беше лека и суха като обрулен лист. До този момент не си беше давал сметка колко болна бе тя. Внезапно се уплаши. Не можеше да си представи да идва в харема и да не я вижда там.

Хафизе се приведе към него.

— Въпреки това чувам разни слухове — измърмори тя.

— Слухове?

— Че имаш намерение да оставиш армията си без предводител.

Сюлейман се опита да издърпа ръката си, но крехката ръка на валиде-султан внезапно беше станала силна и решителна, като на мъж. Сюлейман извърна очи, не искаше да дава израз на гнева, провокиран от собствената му майка.

— Нямат нужда от мен. Ибрахим е сераскер.

— Значи е вярно?

— Не, разбира се. Прекалено много се вслушваш в дрънканиците на слугините. Слуховете се раждат и размножават из тези стени подобно на змии.

Хафизе кимна усмихната.

— Очите ти винаги са те издавали, Сюлейман. Кога смяташе да ми кажеш? След като заминеха? Колко време мислиш, че би могъл да запазиш подобно нещо в тайна от мен?

Сюлейман отблъсна ръката й и скочи разярен.

— Аз решавам!

— Има неща, които никой султан, независимо от това колко велик е, не може да решава. Ти си преди всичко мюсюлманин и си длъжен да се подчиняваш на Божията воля!

— Омръзнало ми е от вонята на войната!

— Но ти имаш дълг!

— Който винаги съм поставял над всичко останало…

— До този момент! — Погледът на старата жена изведнъж стана твърд. — Заради нея е, нали? Тя те е накарала.

Сюлейман не отвърна. Обърна й гръб и се загледа през огромния прозорец, който извеждаше към терасата с гледка към разположените ниско долу покриви на базарите и боядисаните дървени къщички, спускащи се по хълма към сините води на Златния рог.

Гледката на неговия град вече не му се струваше прекрасна. Шумът откъм ковачниците и леярните на Галата го дразнеше. Толкова много настоявания. За война, за власт. Дълг към Бога, дълг към семейството, дълг към народа му. Никъде ли не можеше да намери спокойствие?

Хафизе приближи зад гърба му.

— Из Капълъ чарши се говори, че те е омагьосала.

— Ако открия човека, който го е казал, ще накарам бостанджията да му отреже езика и да го накара да го изяде.

— В такъв случай половината град ще онемее.

Сюлейман стисна юмруци.

— Гледам винаги да има хляб и месо за тях. Живеят под моето крило, защитени са от нападенията на армиите, които поробиха половин Европа. Дадох им Родос, Белград, Унгария. Какво още искат от мен? Изпълнил съм си дълга към тях и към Мохамед.

— Прехвърли управлението на Дивана на Ибрахим, а сега му повери и армиите си! За да прекарваш безполезно дните си до полите на онази Хурем!

— Има и други важни неща, освен дребнавите дрязги в Дивана и мириса на кръвта в окопите! Да, ще бъда най-великият от всички султани на османлиите, защото съм различен! Ще дам на тези хора закони, ще им дам градове! Искам да строя, не да руша!

— Прехвърлил си властта си върху Ибрахим, а мъжествеността си — върху една жена!

Сюлейман я изгледа втренчено, пребледнял.

— Тя е подхранила тези демони в теб, нали? — прошепна Хафизе и отново взе ръката му в своята. Този път той не я дръпна. — Чуй ме. Не искам да те направя нещастен. Знаеш какво съществува между вас, ти ще решаваш. Но не бива да забравяш, че си гази. Не трябва да се привързваш прекалено към харема си. Харемът е традиция, докарана тук от пустинята. Той ни прави силни. Целта му е да се създават синове, а не да предоставя лесен начин на живот.

— Законът ни прави силни. Канунът1 и шериатът.

— Сюлейман… Какво бих имала, ако нямах теб? Целият си живот посветих на теб, на твоето царуване. Винаги съм се гордяла с теб. Не си жесток като баща си и в това е твоята сила. Но може да се окаже, че е също и твоята слабост. Забелязала съм я по отношението ти към Гюлбехар и Ибрахим, а сега — и към Хурем. Трябва да се научиш да бъдеш сам, да не получаваш подкрепа от никого.

— Няма ли спасение и за мен?

— Открий своето спасение в исляма. В своя дълг.

— Не.

— Сюлейман…

— Ще изпълня дълга си. Ще поставя основите на моята империя върху кануните, писаните закони. Ще изпратя армиите си пред стените на християнството и ще ги изравня със земята, ще нахраня и облека всички. Но трябва да има нещо и за самия Сюлейман!

— Върни си властта, Сюлейман. Преди да са ти я отнели!

— Ибрахим? Той никога няма да се обърне срещу мен…

— Ами Хурем?

— Тя е само една жена!

Хафизе не обърна внимание на горчивия му укор.

— Да, само една жена! А ти си й позволил да те обсеби! Тук има стотици жени, измежду които можеш да избираш. Защо само една?

— Защото с нея съм самият себе си. Не султанът… Не Господарят на живота… Просто себе си.

— Ами ти? Дали и тя иска да бъде просто Хурем… или може би следващата валиде?

— Иншаллах! Моля те! — прошепна Сюлейман. — Остави ме на мира. Обичам я. Примири се с това.

Когато се наведе, за да й целуне ръка, Хафизе внезапно го съжали. Разбра, че синът й е слаб. Не страхливец, защото би щурмувал и портите на Ада в името на исляма, не слаб, каквито бяха някои мъже по отношение на виното или жените. Слабостта му се коренеше в желанието да бъде като останалите хора, а не можеше да се порадва на този лукс.

43.

Закритият базар под стените на Ески сарай съществуваше още от времето на Мехмед Фатих. По големите стълбища и каменни сокаци търговците продаваха злато и сребро, брокат и коприна, тъмночервени килими от Дамаск, копринени килими в пауново синьо от Багдад. Извън безистена уличните продавачи печаха царевица върху мангали с дървени въглища и раздухваха пламъците с ветрила от пуешки пера. Други предлагаха шкембе, подправено с чесън, или топъл бадемов крем, поръсен с канела. Улиците преливаха от звуци, цветове и миризми. Мина доста време, преди Сюлейман да успее да се съвземе от шока, че се е изгубил в собствения си град.

Но дори и сред този хаос той разпозна знаците на реда, който баща му бе наложил. Цветовото разнообразие си имаше своя смисъл: имаше турци с бели чалми на главите, също като него; гърци със сини тюрбани и черни ботуши; евреите носеха жълти тюрбани, както и арменците, но ботушите на последните бяха тъмночервени, докато тези на евреите — светлосини.

Спря се наравно с другите, за да погледа продавача на подправки, който бе прикован за ушите към вратата на дюкяна си. Окачената на гърдите му табела обясняваше причината за наказанието: беше се опитвал да мами в грамажа. Един човек от тълпата плю в краката на лъжеца и Сюлейман, стори същото. Не изпитваше жал, този закон беше справедлив. Беше канун.

Странно, че се усещаше толкова чужд на това място, помисли си той. Може би бе живял в двореца прекалено дълго време. Ушите го боляха от кипежа на гласовете, миризмата на мръсотия и мърша бе чужда за сараите му. Това беше неговият народ. Виждаше ги често, когато идваха да изложат исканията си пред Дивана, но беше забравил как живееха.

Нощта се спусна бързо и обгърна тесните улички, полумесецът на луната изплува над покривите на безистена. Тук Сюлейман се чувстваше защитен, кой би могъл да го разпознае в парцаливите дрехи, който беше облякъл. А и всички негови поданици бяха длъжни да извъртат лице настрани, когато минаваше край тях. Не го заплашваше нищо, еничарите патрулираха по улиците всяка вечер, всеки акт на жестокост се смяташе за обида срещу самия султан.

Та какъв по-добър начин би могъл да измисли, за да разбере дали слухът за приказките из базарите беше верен, или не?

Крачеше между дългите каменни колонади, сред арките и нишите на базара. Спря пред магазинчето на един продавач на подправки, до чувалите със заешка мас, сусамено семе, алое, шафран, магарешко мляко и корен от женско биле. Търговецът изглежда бе въвлечен и интригуващ разговор с един клиент. Сюлейман чу да споменават името „Хурем“ и се спря, наостри уши, като се преструваше, че разглежда съдържанието на чувалите.

— … Казват, че откакто се е родил Селим, не е поглеждал друга жена! — Търговецът имаше извит като клюн нос, развалени зъби и рядка брада. На главата си носеше син тюрбан. Грък! Махаше разгорещено с ръце и плюеше щедро върху калдъръма, храчката му подмина на милиметри ръкава на Сюлейман.

— Невъзможно — отвърна клиентът турчин. — Та в харема му се намират триста от най-красивите жени в империята! Никой мъж не би се съгласил да бъде държан далеч от подобно съкровище години наред!

— Освен ако не е омагьосан! — извика гъркът и отново се изхрачи на улицата. Изглежда не беше в състояние да говори шепнешком.

— Глупости.

— Казват, че тя изобщо не била жена, а зъл дух, джин, от горите на Влахия! — Нова храчка.

— Ето! — контрира го турчинът. — Всеки знае, че тя не е от Влахия, а от Русия. И ако е зъл дух, както твърдиш, защо тогава Сюлейман е най-великият султан, който някога сме имали? Виж само завоеванията му: Белград, Родос, Будапеща! Та едва преди две години той беше пред стените на самата Виена!

Търговецът разпери отвратено ръце.

— Именно! Защо не превзехме Виена? Казват, че вещицата направила така, че от небето да се изсипят порои насред лято, за да се намокрят топовете ни и да не могат да бъдат използвани. — Той се изхрачи върху пода на магазинчето си с такава злост, че дори клиентът отстъпи. Сюлейман се сети за поговорката, която бе научил от Ибрахим: „Нужни са десетима турци, за да победят един евреин в спор, и десетима евреи, за да победят един грък“.

— Не — рече търговецът. — Тя го е омагьосала. Говори се, че дори не се изпикавал без нейно позволение.

— Ако някой го държи във властта си, това е Ибрахим. Виж го как се перчи пред нас на Атмегдан!

— Ибрахим е велик войн. — Храчка. — Имаме нужда от силен велик везир. — Нова храчка. — Особено след като султанът ни си е загубил ума по някоя от робините си! Това няма да доведе до нищо добро, казвам ти! Когато един султан пренебрегва всичките си останали жени, значи тя го е хванала за оная работа и го води, накъдето си пожелае! — Той се обърна към Сюлейман. — Какво искаш?

Сюлейман искаше да извади меча си и да отреже грозната глава на търговеца, а после да я забие на вратите над Великата порта и да я покани да се изхрачи още веднъж. Вместо това каза:

— Нищо не искам. Върху канелата ти има храчки.

Със задоволство чу как турчинът се изсмя вътре в магазина.

Но обидите, които беше чул, не спираха да кънтят в главата му, докато като сляп се луташе из лабиринта на базара. Онова, което майка му и Ибрахим му бяха казали, бе вярно.

Омагьосан!

Нима не му се полагаше малко личен живот? Нима имаше миг, в който да го оставеха на мира? Как бяха започнали всичките тези слухове? И защо винаги му беше необходимо да доказва своята власт и верността си към трона и Бога?

Щеше да се върне в харема. Отново щеше да демонстрира, че е господар в дома си. Още едно задължение, което му се налагаше да изпълни, и тогава може би най-сетне щеше да намери покой от претенциите на своя народ, на Дивана, на майка си… и на Бог.

Какво друго би могъл да направи?

44.

Съществуваше протокол по отношение на избора на момиче от султана, така както съществуваше протокол за всяко друго нещо в харема. Когато големите, обковани с метални гвоздеи, порти се отвориха, Сюлейман мина през тях, яхнал кон. Посрещна го кислар агаси, облечен в церемониална роба и бяла чалма. В сенчестата част на вътрешния двор чакаха, подредени в редица, сто момичета. В косите им бяха вплетени перли и скъпоценни камъни, телата им ухаеха на жасмин и портокал под лъскавата коприна и сатен. Те нервно пристъпваха в този най-важен в живота им ден.

Всеки на негово място би се разтреперил от удоволствие, помисли си Сюлейман. Защо тогава той изпитваше единствено хладен ужас? Защо му беше толкова трудно да бъде в харема си?

Голямата порта се захлопна зад гърба му. Сюлейман слезе от коня. Откога не беше изпълнявал този ритуал? Със сигурност, преди да беше станал султан, преди Гюлбехар. Видя как сто чифта очи се впиха в него — с любопитство, с молба, макар никоя от девойките да не се осмеляваше да го погледне директно. Изборът, който щеше да направи сега, щеше да промени живота на някое от тези момичета завинаги и необратимо.

Или поне те си мислеха така.

Кислар агаси допря чело до камъните.

— Велики господарю.

— Приеми комплиментите ми — каза му Сюлейман, според протокола. — Всички те са наистина изключителни.

— Благодаря, господарю.

Кислар агаси изостана стъпка зад него, когато той тръгна покрай редицата от момичета. Неясни очертания на лица, очи, сведени в престорена скромност, зачервени страни. Той се покланяше и поздравяваше всяка една от тях, а кислар агаси му прошепваше имената им.

Защо не пиеше до пръсване от този прекрасен фонтан? Другите мъже биха го правили, каза си Сюлейман. Говореше се, че Ибрахимовият харем бил почти толкова голям, колкото султанския, и че апетитът на великия везир бил неутолим. Продължи да върви покрай редицата от жени, чудейки се коя да избере. Всички бяха толкова красиви, че самата им красота се обезсмисляше от това многообразие, помисли си той. Ето тази, например. Приличаше на порцеланова кукла. Сякаш щеше да се счупи, ако човек я хванеше малко по-грубо. Изглеждаше така, сякаш ръцете на велик майстор я бяха изваяли от един-единствен къс алабастър. Подобна перфектност направо беше плашеща.

— Как се казваш? — попита той.

Момичето прошепна нещо, но толкова тихо, че Сюлейман не успя да го чуе.

— Какво каза? — обърна се той към кислар агаси.

Евнухът сякаш се поколеба, преди да измърмори в отговор.

— Джулия.

— Джулия — повтори Сюлейман. Отново насочи вниманието си към момичето. Наистина беше изключителна красавица. Извади зелената копринена кърпа от ръкава на робата си и я преметна през рамото на девойката, за да покаже, че е направил избора си. Кърпата, която Хурем бе избродирала за него. Знаеше, че тя ще наблюдава отнякъде и също така знаеше, че щеше да схване намека му.

— Сега ще се поразходя из градината — каза той на кислар агаси, който гледаше втренчено момичето с неразгадаемо за султана изражение. Тези евнуси бяха странни създания, помисли си той.

Излезе от вътрешния двор и тръгна сред пауните и щраусите в градината, вдишвайки дълбоко аромата на жасмин и портокал.

Хурем се извърна от прозореца и сграбчи високия сребърен свещник от ниската масичка до дивана. С невероятна сила го запрати към стената, натрошавайки сините фаянсови плочки, с които бяха облицовани покоите й. Муоми благоразумно се оттегли.

Лицето на Хурем бе пребледняло от гняв. Дълго стоя неподвижна по средата на стаята. Ноздрите й трептяха, мускулите на челюстите й бяха стегнати. Да можеше Сюлейман да я види сега, помисли си Муоми. Едва ли щеше да му се стори много красива.

— Трябва да спра това.

— Той е султан — подхвърли предпазливо Муоми. — Как би могла да го спреш?

До дивана беше оставена сребърна табличка с пасти. Хурем грабна и нея и я тръшна в земята.

— Коя е тази малка курва?

— Не знам как се казва. Докараха я от Алжир. Казват, че пътувала на една венецианска галера и била пленена от пирати.

— Как мога да го предотвратя?

За пръв път, откакто й служеше, Муоми истински се изплаши.

— Господарке…

Хурем сграбчи голямата златна халка, която висеше от дясното ухо на Муоми и я дръпна. Муоми изпищя и падна на колене.

— Как мога да предотвратя това…?

— … боли ме…

— … да отидеш при аптекаря… някоя от твоите отвари…

— … недей…!

Хурем я пусна и разтреперена притисна свитите си юмруци към тялото си. Не биваше да губи контрол, не и точно в този момент, помисли си тя. Загубеше ли самоконтрол, щеше да загуби всичко.

Муоми дишаше тежко и притискаше длан към ухото си.

— Ако я убиеш, ще си избере друга. А кислар агаси ще се досети, че ти си го направила.

— Какво предлагаш, тогава?

Муоми я погледна. В очите й блестеше омраза.

— Никога повече не ме наранявай.

— … Кажи ми какво да правя, Муоми.

Черното момиче сви рамене.

— Има един начин.

— Какъв? Кажи ми!

— Можеш ли да уредиш да вечеряш с него?

— Със Сюлейман ли? Той няма да дойде точно тази вечер!

— Тогава намери начин да го накараш.

— Ще бъде трудно.

— За теб?

— Какво мога да направя?

— Има една смес… може да убие страстта у всеки мъж. Така ще си сигурна, че султанът няма да се влюби в нея.

Напрежението изведнъж напусна тялото на Хурем. Тя дори си позволи да се усмихне.

— Можеш ли да си набавиш необходимото?

— Всеки аптекар в града разполага с нужните билки.

— Ще изпратя един от пажовете да ти ги купи. — Хурем седна на дивана. — Сега прати да кажат на кислар агаси, че искам да разговарям с него. Незабавно. Смея да твърдя, че той го очаква.

Първо отведоха Джулия в хамама. Избръснаха я внимателно, огледаха всяка част от тялото й за останали косъмчета, после я изкъпаха във вода, в която бяха сипали жасминово и портокалово масло, а косата й измиха с къна. После я накараха да легне върху затоплената мраморна пейка и една гедичлийка размачка хубаво раменете, бедрата и слабините й и ги натърка с топло оризово брашно и масло. До краката й бяха поставени съдове с топла вода, от които се вдигаше пара, за да се поддържа мека оризовата маска.

Когато кислар агаси влезе в банята, той завари Джулия да седи гола на крайчеца на пейката, а черните гедичлийки се суетяха наоколо й, всяка фокусирана върху отделна част от тялото й.

Той здраво стисна челюсти, за да възпре болезнения вопъл, напиращ в гърлото му.

Джулия гледаше втренчено в далечината с празен, отнесен поглед. Четири гедичлийки лакираха ноктите на ръцете и краката й, друга капка сок от алое върху езика й, за да подслади дъха й, а после се зае да очертава очите й с въглен. Шеста, коленичила на пода, боядисваше пубиса й с къна, какъвто беше обичаят. Джулия не им помагаше, но не им и пречеше. Сякаш тя самата не беше там, като че ли не беше част от всичко това.

Аббас се запита какво ли си мислеше тя в момента. Дали мислите й не я бяха отвели обратно във Венеция при нейното ръкоделие и гледката на плъзгащите се по Канале Гранде гондоли? Дали не беше в покритата с балдахин гондола заедно с него или просто суетата му го караше да си мисли, че това е възможно?

Някъде зад гърба му началничката на гардероба спореше с една асистентка за подходящия избор на облекло.

Колко безсънни нощи беше прекарал в мечти? Колко пъти си беше представял какво би било да е с нея, да я види напълно гола? В неговите представи тя никога не беше седяла така, никога не беше гледала право през него — недосегаема и далечна. За нея той не беше тук, нямаше ги и останалите. Беше сама и също толкова недосегаема, както винаги.

Но толкова красива! Въпреки че бяха къносали косата й, почернили очите й и начервили устните й като на някоя от проститутките, към които Лудовичи беше проявявал такава голяма слабост, не бяха успели да деформират достойнството и грацията й.

Тялото й беше толкова перфектно, колкото винаги беше предполагал. Извивките, пулсът й, сенките — всичко сякаш беше изваяно от велик скулптор. Зърната на гърдите й приличаха на малки розови пъпки, всеки мускул от бедрата, раменете и корема й се очертаваше ясно под бялата нежна кожа.

Как беше възможно да се чувства по този начин, запита се Аббас. Как бе възможно да изпитва толкова силно желание, а да не можеше да я притежава? Защо Джулия продължаваше да го измъчва дори и когато не й беше останало нищо, което да му предложи?

Може би това беше най-чистата форма на желанието и най-чистата форма на агонията.

Докато наблюдаваше, една прислужница започна да посипва със златна пудра раменете, ръцете, гърба и гърдите на Джулия. От пудрата кожата й заблестя като ковано злато, а пламъкът на свещта се отразяваше в нея като хиляди миниатюрни диамантчета.

Джулия…

Той неохотно се извърна. Хурем искаше да го види. Ама разбира се! Той го беше очаквал.

Хурем седеше прегърбена на дивана. В ръцете си мачкаше копринена кърпичка, въртеше я нервно около пръстите си. Очите й бяха зачервени от плач. Аббас почти я съжали.

Направи задължителните теманета, докосна с дясната си ръка сърцето, устните и челото си.

— Господарке. Искала си да ме видиш?

Хурем подсмръкна, попи очи с кърпичката.

— Какво да правя, Аббас?

— Господарке?

— Чувам, че Господарят на живота е избрал да прекара нощта с една от хурите.

— Това е негово право, господарке. Не бива да се разстройваш. Все още си втора кадъна. Нищо не може да промени този факт.

Хурем отново поднесе кърпичката към очите си.

— Как се казва тя?

Аббас се поколеба, внезапно застана нащрек. Имаше чувството, че някъде наблизо се таи опасност.

— Джулия — предпазливо отвърна той. — Венецианка е.

— Културна дама от двора.

— Щом така казваш.

Хурем се престори, че се замисля. Накрая рече.

— Искам да се видя с Господаря на живота. Възможно ли е да приеме да вечеря с мен?

— Не мисля, господарке. Когато султанът избере момиче…

— Не те попитах за мнението ти! — Гласът й изсвистя като камшик. Моментално го накара да замлъкне. Огледа я по-внимателно. Може би в крайна сметка, тя изобщо не беше плакала.

— Господарке?

— Искам да видя Господаря на живота… тази вечер. Той все още е в сарая при валиде-султан. Нали така?

— Щом казваш, господарке…

— Помоли го от мое име да вечеря с мен. Кажи му, че съм разкаяна и искам да си върна душевното равновесие.

— Може да не е възможно да…

— Аббас, спомняш ли си какво се случи с предишната киайя на робите? Може би тогава още не си бил част от харема?

Аббас усети как устата му пресъхва. Змията не беше загубила зъбите си.

— Не съм сигурен, че те разбирам, господарке.

Хурем стана и приближи до него. Застана толкова близко, че Аббас усети парфюма й. Тя го погледна и му се усмихна.

— Напротив, много добре ме разбираш, Аббас. Всички знаят какво се случи с киайята. При това тя не си беше позволявала да ме обижда така, както го правиш ти в този момент.

— Нямам намерение да те обиждам, господарке. Просто…

— Не желая да слушам възраженията ти, Аббас. Тази вечер султанът може и да спи с друга жена, но знаеш ли в чие легло ще се озове утре вечер? Когато една жена има мъж между краката си, Аббас, тя се радва на неговото пълно внимание. Така че — освен ако не знаеш със сигурност какво ще се случи утре, разбира се — помни случката с киайята и прави каквото ти казвам.

— Да, господарке.

Аббас излезе от стаята. Мразеше се за слабостта си. Защо животът беше толкова важен за него, че да е готов на всичко, за да го запази? Този негов инстинкт за самосъхранение за пореден път го беше предал.

Много добре, щеше да бъде нейна маша. Но наранеше ли тя по някакъв начин Джулия, червеят щеше да покаже главата си.

45.

— Сама приготвих вечерята — каза Хурем.

Имаше лозови сарми, пълнени с месо от агне сукалче, малки късчета от печено на скара пиле, шиш кебап, реване, халва и различни видове шербет.

Сюлейман седеше и я гледаше. Беше нащрек. Чувстваше се като някои непознат. Сякаш я беше предал по някакъв начин. Тя мълчаливо го наблюдаваше как се храни.

— Не си ли гладна? — попита я той. Хурем поклати отрицателно глава. Султанът набоде едно парче месо и измърмори.

— Вкусно е. Нови подправки ли си използвала?

— Муоми разполага с хиляди рецепти, господарю мой.

Сдъвка поредната хапка. Огледа внимателно лицето й. Беше сигурен, че е плакала, макар тя да се опитваше да го скрие. Но очите й бяха зачервени, а клепачите — подпухнали.

— Искаш ли да ти представя театър на сенките? — попита го тя.

Понякога беше като малко дете, помисли си той. Винаги готова да му достави удоволствие.

— Не сега — отвърна.

Тя потъна в мълчание. Наблюдаваше го с едва забележима усмивка, крехка като сенките.

— Да поръчам ли да ми донесат виолата?

Той отново поклати глава. Храната беше вкусна, но апетитът го беше напуснат. Бутна чинията си настрана.

— Моля те, яж, господарю.

— Не съм гладен.

— Обидила ли съм те по някакъв начин, султане мой?

— Не.

— Но е имало моменти, в които съм се държала самонадеяно в твое присъствие. В страстта си към теб забравих къде ми е мястото. Ако си ядосан, знам, че вината е моя.

Хурем изглеждаше дълбоко покрусена. Сюлейман искаше да посегне и да я успокои. Но нямаше да го направи. Нямаше да й покаже, че неговата болка бе не по-малка, от нейната. Тя трябваше да разбере, че колкото и да я обичаше, той имаше задължения към исляма и османлиите, а тя пък имаше задължения към него. Само Бог знаеше колко труден беше за усвояване този урок за дълга, но беше крайно време тя да го научи.

— Ти си моето светилище, малка роксолана. Но аз продължавам да съм владетел. Трябва да помниш това.

— Да, господарю.

Той стана. Хурем не вдигна очи. Вместо това най-неочаквано се наведе напред и целуна краката му.

Сюлейман се шокира. Не беше имал намерение да я унижава така.

— Хурем — нежно промълви той, — ние сме обвързани от нашия дълг. Аз не мога да бъда като другите мъже.

Трябваше да си тръгне, преди да се е размекнал напълно, каза си той. Бедната Хурем. Тя не го разбираше. Да, вярно бе, че го е омагьосала. Но не беше вещица. Беше го завладяла със своята невинност и привързаността си към него.

След като Сюлейман си тръгна, Муоми влезе в стаята и коленичи пред чиниите на масата.

— Едва докосна храната си — каза Хурем. — Достатъчно ли ще бъде?

— Да — прошепна Муоми. — Достатъчно.

Аббас едва я позна.

Бяха я облекли в риза от розова коприна и сини прозрачни шалвари, дулма — тежък кафтан с перлени копчета и обрамчени със златен конец илици, а на главата й бяха прикрепили малка шапчица, обсипана с блестящи изумруди, диаманти и опали. Очите й бяха очертани с въглен, а останалата част от лицето й бе скрито зад фестониран с мъниста яшмак.

На китките и глезените й подрънкваха сребърни верижки, тънки като конец, на шията й висеше златно колие с огромна перла, полюшваща се на него, а от шапчицата й висеше друг златен амулет.

Когато стана, една гедичлийка й помогна с тежката брокатена наметка на фереджето — широката качулка и дългите ръкави я покриваха така, че да не се виждат дори връхчетата на пръстите й.

Неговата Джулия.

Съпроводи я през коридорите на двореца до чакащата карета.

Когато се настаниха вътре, той се загледа в неподвижната забулена фигура насреща му и се зачуди какво би казала, ако разбереше, че дебелият обезобразен евнух срещу нея бе същият младеж, който някога я бе ухажвал по каналите на Венеция…

— Страх ли те е? — попита я той.

— Да.

— Не бива да се страхуваш. Султанът е добър човек. Няма да те нарани.

След дълга пауза я чу да казва.

— Какво трябва да направя? — Гласът й трепереше. Тя беше на ръба на паниката, осъзна Аббас.

— Спала ли си някога с мъж?

— Не, никога.

— Никога? — Мили Боже! Никога! Нямаше Бог! Ако имаше, то той беше садист и тиранин?

Какво можеше да й каже? Как би могъл да й помогне?

— Просто трябва да правиш онова, което той поиска. Ще ти покаже.

— Защо избра мен?

— Защото си най-красивата жена на света — чу се да отвръща, но след това стисна устни и не продума, защото знаеше, че ще се издаде. Щеше да я заведе до леглото на господаря си. Не можеше нищо да стори. Трябваше да свършат с това, защото и без това вече беше стигнал до дълбините на човешкото отчаяние. Ако Джулия беше късметлийка, нейната съдба щеше да е по-добра от неговата.

Топкапъ сарай

Когато Аббас влезе в спалнята, Сюлейман вече чакаше. Лежеше върху леглото, облечен в проста бяла риза, поръбена с хермелин. Китката пера от бяла чапла бе прикрепена към тюрбана му с брошка от бели диаманти и червени рубини. Из стаята се носеше приятен аромат, идващ от месинговите кандила, висящи от високия куполовиден таван.

Аббас докосна чело до килима три пъти и рече:

— Велики господарю.

Сюлейман го гледаше и се опитваше да си спомни протокола.

— Кислар агаси, загубил съм кърпичката си някъде. Знаеш ли кой я е намерил?

— Да, господарю. Ще се погрижа да ти я върне.

Аббас надигна огромното си тяло от пода. Сюлейман не откъсваше очи от него. Нещо не беше в ред с Аббас, помисли си той. Напоследък изглеждаше болен. Тази вечер лицето му лъщеше от потта, нощта съвсем не беше гореща, в очите му се таеше онзи замръзнал поглед, който така често беше виждал по време на битка. Надяваше се, че главният евнух не се разболява наистина.

Аббас отиде до масивната врата и въведе малка, обърната в наметало фигурка. Махна фереджето и прошепна нещо на момичето, после го бутна напред. Задържа се пред вратата.

— Върви — нареди Сюлейман.

Вратата тихо се затвори зад гърба му и султанът и момичето останаха сами.

Тя трепереше. Извади зелената кърпа, която сутринта беше сложил на рамото й, падна на колене и запълзя на четири крака към леглото. Вдигна крайчеца на покривката, поднесе го към челото и устните си и пропълзя в леглото.

Сюлейман чакаше. Отчаяно му се щеше да беше с Хурем в този момент.

Сюлейман се надигна гол от леглото и втренчи обвинителен поглед в момичето, свито на кълбо върху дюшека. Светлината от свещите хвърляше дълги сенки върху извивките на тялото й, караше очите и да светят със страст, която в действителност липсваше.

Той си наметна една копринена роба и приближи до отворения прозорец. Кръглата луна висеше ниско над Ускудар, азиатската част на града, и хвърляше фосфорно сияние през облаците върху черните планини. Пълна луна, магьосническа луна. Може би това беше причината, помисли си той.

Може би тя наистина го беше омагьосала.

Беше красиво това венецианско момиче. Тялото й беше като коприна, рай за очите и ръцете. И въпреки това у него не се беше разгоряла страст към нея. Нямаше никакво желание. Сякаш беше като… Аббас! Нещо… някой… бе го превърнал в евнух! Султанът на османлиите — импотентен като собствения си кислар агаси!

В душата му се сблъскаха страх, гняв и объркване. Усети как страните му пламтят от срам. Момичето го гледаше уплашено от леглото със своите очи на кошута и не казваше нищо. Не беше продумала нито дума, откакто Аббас я беше въвел в спалнята, тази проклетница. Но дали езикът й щеше да си остане така завързан и когато се върнеше обратно в харема?

Това момиче не беше като неговата Хурем. Не знаеше нови трикове, с които да го възбуди, нито стенеше страстно, стимулирайки го да влезе в ролята на жребец. Тя просто лежеше там и му предлагаше красотата си — монета без особена стойност в света на харема. Може би изобщо не ставаше дума за някаква магия. Може би никоя жена не беше в състояние да разбуди чувствеността му, след като веднъж вече беше легнал с Хурем.

Но в харема нямаше да го разберат. Навън слуховете щяха да плъзнат с двойна сила. Хората отново щяха да крещят, че е омагьосан, че вече не е истински мъж, нито пък истински владетел.

Той се обърна и я погледна. Беше придърпала колене към гърдите си и също го гледаше. Не помръдваше, само от време на време примигваше.

Той бързо отиде до вратата, отвори я и извика:

— Аббас!

Стражите подскочиха стреснати. Единият хукна да търси кислар агаси.

Сюлейман затръшна вратата и приближи до леглото. Събра дрехите на момичето и ги запрати в лицето й.

— Обличай се!

Няколко мига по-късно Аббас се появи на прага със свещ в ръка. Очите му бяха разширени от страх.

— Господарю?

Сюлейман посочи към момичето.

— Махни я от тук!

— Не ти ли хареса, господарю?

— Махни я от тук! — Сюлейман сграбчи Джулия за ръката — тя беше успяла да облече само шалварите и копринената риза — и я повлече към коридора. Остави я там, ридаеща на пода.

Измъкна ятагана от колана на един от стражите и се върна в спалнята, затръшвайки за пореден път вратата зад гърба си. Допря острието на ятагана до брадичката на кислар агаси. Тъпка струйка кръв се плъзна по врата на евнуха и обагри яката на робата му.

Аббас изохка и за малко да изпусне свещта.

— Няма да говори с никого тази вечер! А ако утре сутринта е още жива, по залез-слънце главата ти вече ще краси Портата на блаженството и ще храни гарваните. Разбираш ли ме?

— Да, господарю…

— Махай се!

Аббас бързо прекоси калдъръмения двор на Топкапъ сарай, стиснал запечатания свитък в ръка. Трябваше час по-скоро да открие агата на вестоносците. Посланието му трябваше да премине Босфора и да стигне до Лудовичи. Сега. Тази вечер.

Джулия бе заключена в една килия под Ортакапъ, Портата на спасението. Беше почти полунощ, което означаваше, че когато Лудовичи получеше съобщението му, щеше да разполага с по-малко от пет часа, за да се подготви.

— Джулия — шепнеше той, докато подтичваше. — Джулия, какво си сторила?

46.

Призори. Аббас изведе Джулия през голямата порта, гледаща към Босфора, и я накара да го последва до брега. Спря за момент и вдигна поглед към сиво-синьото небе, видя да кръжат над тях птиците, които в Стамбул наричаха „прокълнати души“. Ято бели диви птици, които никога не издаваха звук, дори движението на крилете им беше безшумно. Никой не ги беше виждал да се хранят или да почиват, сякаш непрестанно сновяха над черните води на Босфора и наблюдаваха. Разправяха, че това били душите на удавените хури.

Това бе традиционният начин, по който всеки султан се отърваваше от жените на братята си, когато седнеше на трона, както и от някое момиче, забременяло незнайно как от бял евнух. Говореше се, че дъното на Босфора било побеляло от костите на бивши конкубини.

Сега беше ред и на Джулия.

Аббас потръпна, когато я погледна. Беше плакала и въгленът се беше размазал по страните й, сплетената й коса висеше разрошена около лицето. Беше облечена само в розовата риза и сините шалвари от предишната вечер. Забеляза, че двамата бостанджии любопитно оглеждат тялото й през тънката коприна.

— Какво става? — промълви тя.

Аббас забеляза, че убийците го наблюдават. Нямаше да им даде причина да заподозрат нещо.

— Няма да се върнеш в Ески сарай — каза той. Хвана я за ръката и я поведе към чакащата на брега лодка.

— Къде отиваме?

— Просто прави това, което ти се казва — отвърна Аббас.

— Моля те, кажи ми какво става.

— Silenzio! Тихо! — изсъска той и звукът на родния й език я накара да замълчи от изненада.

На дъното на лодката лежеше опънат голям чувал. Щом стигнаха до брега, Аббас с лекота я вдигна и я прехвърли в лодката, в центъра на отворената торба. Извади сребърна връв от гънките на робата си, после хвана ръцете й и ги завърза отзад.

— Какво правиш?

Аббас нищо не каза. Върху кърмата на лодката беше струпана купчина големи гладки камъни и той започна да ги слага в чувала. Вдигна стените на чувала над главата й и го върза с въжето.

— Помни, че те обичам — прошепна той на италиански и я бутна на пода. После слезе от лодката и се присъедини към двамата бостанджии, очакващи го на другата лодка.

Свеж бриз разчупи гладката повърхност на Босфора. Виковете на мюезините, призоваващи правоверните на молитва, се носеха над водата както от европейския, така и от азиатския бряг на града. Кулата на Дивана се издигаше сред мъглата, а слънцето се отразяваше в островърхия й покрив.

Красива сутрин за умиране, помисли си Аббас.

Загребаха покрай хълма Сераглио и мрачните стени на двореца, като теглеха завързаната зад тях лодка. Трябваше да стигнат по средата, между полуострова и азиатския бряг. Аббас стоеше на носа и се оглеждаше. Видя един гръцки рибарски кораб, карамусал, да се появява за момент върху покритата с петна вода, преди отново да бъде погълнат от спускащата се завеса на мъглата.

Заповяда на бостанджиите да спрат да гребат и за момент се възцари мълчание. Аббас погледна към малката лодка, поклащаща се зад тях на другия край на въжето. Безформеният вързоп продължаваше да се очертава в чувала.

— Хванете въжетата! — Аббас извика малко по-силно, отколкото бе необходимо.

Бостанджиите хванаха въжетата, които тръгваха от палубата и започнаха да ги дърпат и разклащат така, че втората лодка да почне да се пълни с вода. Накрая тя се наклони надясно и се преобърна. Чу се тих плясък, когато чувалът се прекатури във водата. За момент по повърхността на водата се появиха въздушни мехури, после вързопът изчезна.

Аббас отново напрегна поглед, за да зърне карамусала сред мъглата, но не видя нищо. Направи знак на бостанджиите да отрежат въжетата и тежко се отпусна на носа, а те загребаха обратно.

Джулия извика, когато се озова във водата, усети как камъните я повличат към дъното. В мига, в който кислар агаси бе завързал ръцете й, беше разбрала какво ще се случи, а също, че е излишно да се съпротивлява. Беше решила да се нагълта с вода веднага, да свърши бързо, но някакъв първичен инстинкт за самосъхранение отслаби решимостта й и когато лодката почна да потъва, тя дълбоко пое въздух и се опита да го задържи, като се опитваше отчаяно да се освободи от въжето, привързващо ръцете й зад гърба.

За нейна огромна изненада въжето се развърза много лесно.

Когато падна във водата, почувства как сякаш някой прониза ушите й с горещи игли. Опита се да не изкрещи при тази болка, за да не загуби и последните остатъци от въздух в дробовете си. Замаха с ръце като обезумяла и изведнъж чувалът се отвори.

Кислар агаси! Той искаше тя да се спаси!

Чувалът се изхлузи от нея и тя сляпо размаха ръце във водата; сребристата й повърхност беше много над нея. Гърдите й се разкъсваха като в агония; копнееха за нова глътка въздух.

Толкова далеч…

Изскочи на повърхността, когато най-малко очакваше. Отвори уста, за да поеме въздух, но се нагълта с вода и започна да се дави.

Махаше с ръце и крака, но устата й продължаваше да се пълни с вода. Обзе я паника, знаеше, че ще умре.

Нещо докосна ръката й и тя отчаяно се вкопчи в него. После пред очите й притъмня.

Аббас погледна назад само веднъж, видя как карамусалът се плъзга леко между лодката и азиатския бряг, видя и двете фигури, които се опитваха да измъкнат нещо на борда. Бързо отмести очи, да не би бостанджиите да проследят погледа му, но тогава мъглата отново се спусна над тях и утрото съхрани тайната си.

Когато Сюлейман се завърна, върху голямата порта Ба’аб-Ай-Хумаюн беше натрупал сняг. Той седеше намръщен върху мощния си арабски жребец, глух за виковете на еничарите и тълпите, които бяха изпълнили Диван Йолу, за да го посрещнат. Този път дори не бяха успели да стигнат до Виена. Повече от месец един малък гарнизон от войници бе удържал напора на Ибрахим при Гюнц и кампанията постепенно се беше изчерпала със серия от незначителни нападения от страна на неговата конница и безкрайни спорове между генералите му по въпроса за това в коя посока да ударят.

Върна се призори. Хафизе султан, неговата майка, беше мъртва. Въпреки че жалееше за нея, някаква част от него се чувстваше странно освободена. Молеше се за душата й и чувстваше как товарът се вдига от плещите му. Гласът, който постоянно, в продължение на дни и години, му беше повтарял думата „дълг“, „дълг“, „дълг“, отслабваше все повече и повече в съзнанието му.

Европейската кампания беше упражнение по безсмисленост. Интерлюдията с венецианското момиче бе истинско бедствие. Сега вече му беше ясно като бял ден кой е най-близкият му съветник — както на бойното поле, така и в леглото. Много дълго беше отсъствал. Хурем, омагьосай ме отново.