Харем

26.

Сладководната граница на Европа, близо до Еюб

Гъстите слънчогледи заслепяваха окото — ярки златни петна по хълмовете. В прашната кехлибарена мараня, градът се очертаваше зад сивите стени. Целият харем беше изведен край Босфора в покрити с балдахини носилки — една добре дошла почивка от потискащата монотонност на Ески сарай.

Момичетата лежаха, облегнати на лакти върху пурпурните персийски килими и клюкарстваха под сенките на кипарисите, а гедичлийките им поднасяха праскови, грозде и сладкиши на сребърни подноси. Тъмнокожи музиканти ги развличаха с флейтите и виолите си; копринени възглавници предпазваха изнежените им тела; танцуващи мечки и маймунки ги развличаха с представленията си върху тревата.

Гюлбехар стоеше встрани от останалите. Една от личните й гедичлийки донесе огледало и го задържа пред лицето й. Дръжката на огледалото бе инкрустирана със сапфири — подарък от Сюлейман по случай раждането на Мустафа. Тя внимателно се огледа и намести един измъкнал се кичур от косата й.

— А къде е Хурем? — прошепна едно от момичетата, без да откъсва поглед от младата султанка.

— Кислар агаси казва, че е със Сюлейман — отвърна й друго.

— Сега той прекарва всичките си дни и нощи с нея.

Сирхане, персийка с черна като гарваново крило коса, пъхна гроздово зърно в устата си и рече.

— Говори се, че е вещица и че е омагьосала Господаря на живота. Как иначе би могла да измести така бързо Пролетната роза от мястото й на фаворитка и да стане по-важна от всичко?

— Погледни я само — прошепна другото момиче, докато наблюдаваше как гедичлийката сресва дългата копринена коса на Гюлбехар. — Ако Господарят на живота не я поглежда повече, какъв шанс имаме всички останали?

— Казват, че дори великият везир се страхувал от Хурем — каза Сирхане. — Кислар агаси тайно сподели с мен, че Господарят на живота дори обсъжда политиката с нея и че тя му дава съвети за военните му кампании.

— Кислар агаси страда от развинтено въображение.

— Кълне се, че е вярно!

— Ако беше така, досега великият везир да е наредил да я хвърлят в Босфора!

— Сигурно не може — отвърна Сирхане и внезапно всички погледи се обърнаха към нея, по всички лица се изписаха любопитство и насмешка. Никой не бе по-могъщ от великия везир! Сирхане беше доволна, че е привлякла вниманието им. — Между другото, мъчно ми е за Гюлбехар. Господарят на живота я опозори.

— Гюлбехар продължава да е първа кадъна — намеси се друго момиче. — А един ден ще стане валиде-султан. Последният му син умря в люлката.

Сирхане сви рамене.

— Но Хурем има още двама живи сина. И в момента пак е бременна.

— Никой от тях не може да съперничи на Мустафа! — извика друго момиче и тук разговорът прекъсна. Вниманието на одалиските се прехвърли върху танцуващата наблизо мечка и Сирхане не посмя да изрече другия слух, който бе чула от кислар агаси: че Хурем крои планове да се отърве и от Мустафа.

Пък и това беше само слух, а слухове като този бяха опасни.

Топкапъ сарай

Тук, сред павилионите и декоративните езерца, цареше тишина. Само въздишките на вятъра, галещ клоните на чинарите и кестените и тихият ромон на водата в богато украсените фонтани стряскаха газелите, пасящи сред листата.

Сюлейман обичаше да се разхожда на това място, за да събере мислите си и да си почине от безкрайните искания, претенции и настойчиви молби на Дивана и харема. Някога винаги идваше тук сам, но сега беше взел със себе си някои, с когото да сподели тишината. Хурем.

Благословени бяха последните пет години, мислеше си той. Когато се върна от онзи лов край Адрианопол, скоро след първата им вечер заедно, той я завари закръглена от новия живот, който носеше в утробата си. Рано на следващата година му роди син. По настояване на валиде-султан нарекоха момченцето Селим.

Сюлейман не споделяше възторга на майка си. В новия си внук тя виждаше продължение на линията на Османовци; за него детето бе само предпоставка за конфликт. Докато майка му тържествуваше в името на съхранената родова кръв, той мрачно предчувстваше проливането й в бъдещето. Спомените за онова, което собственият му баща е трябвало да стори, за да запази трона си, никога нямаше да го напуснат.

Но в резултат на всичко това сега Хурем беше негова втора кадъна. Макар че с Гюлбехар винаги се бе чувствал удобно, с нея той не можеше да споделя товара, който носеше на раменете си.

Когато през есента, след раждането на Селим, Ахмед паша се вдигна на бунт в Египет, той изпрати Ибрахим да се разправи с него. Докато приятелят му отсъстваше, Сюлейман започна да се доверява на Хурем. За своя изненада установи, че тя бе надарена с остър ум, способен да разбира чудесно сложната дворцова политика; започна да споделя все повече и повече с нея — дори и след като Ибрахим се върна.

Нейната предпазливост беше противоположна на инстинктивната агресия на приятеля му.

Беше отворила вратите на един нов свят пред него. Докато Гюлбехар бе отстъпчива и предсказуема, Хурем не спираше да го изненадва. Веднъж мрачна и страстна, друг път — възторжена и игрива. Можеше да го успокои с пеенето и виолата си или пък да го възбуди с танците си. Понякога я заварваше, облечена в униформа като момче, на следващия път я виждаше в ролята на танцьорка в прозрачни одежди. Никога не знаеше какво да очаква от нея, макар тя изглежда да притежаваше способността да предчувства настроенията му.

Удоволствието, което изпитваше от физическото съвкупление, беше грях и той знаеше, че душата й е в постоянна опасност и че един ден щеше да се наложи да я изпрати при мюфтията, за да я образова. Но засега грешната й душа му доставяше непресъхващо удоволствие. Нейните стонове, породени от екстаза, го караха да се чувства по-могъщ, отколкото всичките церемонии на Дивана и поклоните на посланиците с техните дарове.

Хурем беше неговото удоволствие. Всичко останало бе задължение. Сигурен бе, че Бог щеше да има търпение да изчака още малко.

Ако малката рускиня — той дори я наричаше галено „малката ми роксолана“ — проявяваше вроден талант на политик, то тя умело го прилагаше на практика в Ески сарай. Внимателно бе изградила дружбата си с неговата майка, валиде-султан, а природата й беше помогнала да заздрави тази дружба с още един син, Баязид. Само веднъж се беше провалила в родилната зала, когато едното от близначетата, които бе родила, се оказа момиче. Момченцето, Абдулах, бе починало миналата година, но Михримах вече бе тригодишна.

Хурем не беше предана майка като Гюлбехар, но това не го разочарова — искаше я само за себе си. Освен това Гюлбехар беше майка на шахзадето, следващия султан.

— Исках да си поговоря с теб — каза той, докато се разхождаха.

— Да, господарю мой? — с готовност отвърна тя.

— Отново по унгарския въпрос.

Хурем кимна. Тук, в градината, тя не носеше воал и вятърът свободно развяваше дългата и червеникава коса. Душата на Сюлейман се изпълни с гордост. Понякога му се струваше, че тази жена е негово собствено творение.

— Фредерик е изпратил пратеник да преговаря с нас. Не знае, че войводата Заполя също е изпратил човек, който вече тайно се е срещнал с Ибрахим.

Знаеше, че Хурем разбира ситуацията. Две години по-рано армията на Сюлейман, водена от Ибрахим, беше разбила унгарските сили при Мохач. Кралят им бе загинал в касапницата, погинат от едно блато, докато бягаше от бойното поле. Понеже Унгария беше твърде далеч от Стамбул, за да бъде под постоянна окупация, тя се бе превърнала в пустош, из която вилнееха враждуващи банди и към която проявяваха апетит благородници като споменатия Заполя и семейството на Хабсбургите под ръководството на Фредерик, братът на Светия римски император.

— Какво ще правиш, господарю мой?

— Убихме краля на Унгария. Конете на османлиите са усещали улиците на Буда под копитата си. Страната е подчинена на исляма. В Унгария няма друг господар, освен мен.

— Значи всяко лято трябва да изпращаш там армията си, за да си връща онова, което е завладяла през предишната година.

Сюлейман се намръщи.

— Когато има мърша, кучетата винаги чакат пред вратата.

— Трябва да пазиш всички входове към къщата. Ако обръщаш прекалено голямо внимание на един от тях, може да се окаже, че истинската опасност чака някъде другаде.

— Няма да преговарям с Фредерик дори и да има желание за това. Все едно да заменя куче за вълк.

— Ами Заполя?

— Заполя е парвеню. Не е крал.

— Какво всъщност представлява един крал? Не короната прави краля крал, а мечът. Направи Заполя пазач на портите си и му позволи да се украси с парче желязо на главата. В замяна поискай да ти плаща данък и да осигурява свободен достъп на твоите армии. Позволи му да се нарича крал, ако това е неговото желание. Докато за теб няма граници, ти ще си останеш негов господар.

— Не може да удържи армиите на Фредерик.

— Но може да пази границите, докато бъде събрана истинска армия, която да заслужава твоето внимание. Такава, че да предизвика дори самия Фредерик да се състезава с нея. А защо не и Карл?

Сюлейман впери поглед надолу, в тъмните води на Босфора; вятърът носеше бяла пяна по повърхността. На единия бряг лежеше Азия, на другия — Европа. Хълмът Сераглио винаги му напомняше за микрокосмоса на неговата империя; човек не можеше да гледа прекалено дълго към едната страна и да забрави за другата. Хурем беше права.

— Да бъде Заполя, тогава.

— Само ако господарят прецени, че съветът ми е правилен. Във всяко нещо се осланям на твоята мъдрост.

Сюлейман кимна, доволен от дипломатичността на Хурем. Да, тя наистина беше рядко съкровище!

Ески сарай

Ядяха агнешки кебап с кедрови ядки от сребърни шишове, пиеха ароматизирана розова вода от стъклени кани от Изник. След като гедичлийките отнесоха съдовете, двамата дълго седяха в мълчание.

— Обидила ли съм те с нещо, господарю? — попита Гюлбехар.

— Не — отвърна Сюлейман.

— От много месеци не си ме викал. Когато идваш тук, то е, за да видиш Мустафа.

— Не се осмелявай да ме разпитваш.

Гюлбехар провеси глава. Сюлейман изпита съжаление към нея, беше му добра съпруга. Единственото, което бе искала от него до този момент, бе венециански сатен или багдадска коприна, или пък гребен от черупката на костенурка. А беше му дала Мустафа.

Не беше имал намерение да я наранява по този начин. Но във всеки един миг я сравняваше с Хурем и нетърпението му нарастваше. Не можеше да се отпусне пред нея; съжалението и раздразнението му неумолимо прерастваха в гняв.

Той се изправи. Гюлбехар изненадано го погледна.

— Тръгваш ли си, господарю?

— Имам и други задължения.

— Хурем… — съкрушено промълви Гюлбехар.

Беше в пълен разрез с протокола, но Сюлейман предпочете да не обръща внимание.

— Госпожо — рече и се оттегли.

В Ески сарай винаги беше мрачно. Дори през лятото, по обедно време, слънцето не прогонваше сенките от безкрайните тъмни коридори и лабиринта от малки стаички и скрити дворчета. Конкубини с обкичени с кървави рубини коси и с тъмни бадемови очи, очертани с въглен, се появяваха като безплътни духове по затъмнените стълбища, незадоволени и забравени. Свят на прашни фенери, барокови огледала и красота, скрита под напластявана с вековете мръсотия.

Видът на двореца се беше отразил на настроението на Хурем. Тя си мислеше, че това бе нейното наследство, че ще остане заровена жива на това място. Това щеше да е наследството й от Сюлейман, ако той вземеше да умре в този момент.

Толкова далеч беше стигнала. Беше му родила синове и го беше оплела в мрежите си, помагайки му да забрави този прашен склад на красота. Не й беше лесно. Бременностите я бяха изтощили, но след всяко раждане тя се оставяше в ръцете на Муоми, подлагаше се на глад и поглъщаше безброй шишенца с отвратителни на вкус отвари, приготвени й от гедичлийките, за да възвърне фигурата си. Децата й сучеха от кърмачки, за да не пресушават нейните гърди.

И въпреки това всичките тези усилия можеха да се окажат напразни, всичко постигнато можеше да й бъде отнето за миг. Само една жена имаше всичко — включително власт над собствения си живот; не жената на султана, а неговата майка.

— Муоми! Муоми!

Гедичлийката веднага се появи.

— Господарке?

— Ела — каза Хурем и й направи знак да влезе.

Муоми падна на колене върху килима пред Хурем.

— Господарке? — повтори нацупено тя. Бялото на очите й сякаш светеше в мрака на стаята.

— Искам да направиш нещо.

— Някоя нова отвара ли, господарке?

Хурем бавно кимна.

— Искам да убиеш Мустафа.

27.

Ески сарай

Сводестите каменни кухни под Стария дворец бяха тесни и горещи, истинска миризма от подправки, пот и пара. Топлината се извиваше на вълни нагоре. Дрънченето на тигани и виковете на готвачите, тичането на забулените гедичлийки сред задуха и шума оформяха ежедневната сцена на суматоха и тежък труд.

Никой не обърна внимание на тъмнокожото момиче, понесло табла с портокали през забързаната тълпа от пажове, слуга и готвачи. Никой нямаше причина да забележи, когато тя излезе, а дори и да имаше, и най-наблюдателният шпионин не би разбрал, че плодовете, които тя носеше, са различни от портокала, който бе донесла.

На четиринайсет Мустафа беше всичко онова, което според Сюлейман един наследник на престола трябваше да бъде. Както всеки принц, така и Мустафа се обучаваше в Ендерун, дворцовото училище, заедно с най-добрите от събраните при девширмето момчета. Той беше изключителен майстор на сабята и ездата, популярен и обичан сред връстниците си и вече се беше превърнал във фаворит на еничарите, които често идваха да го поздравят, когато играеше черит на хиподрума.

Мустафа беше и надарен ученик. Беше изучил задълбочено Корана, персийския език и математиката. Но другите му качества — беше роден лидер с невероятен чар и огромен кураж — караха тези му постижения да бледнеят. Сюлейман знаеше, че османлиите не можеха да имат по-добър шахзаде от този негов син.

Днес Мустафа се беше сдобил с виолетова подутина над дясното око, което беше почти затворено. Сюлейман поклати глава с престорен ужас, когато синът му коленичи да целуне рубинения пръстен на дясната му ръка.

— Какво ти се е случило?

— Това, което се случва през цялото време — каза Гюлбехар зад гърба му. — Ударили го с една дървена щека, докато играли черит. Каквото и да му казвам, не ме чува.

— Искаш да съм по-внимателен ли, татко? — усмихна се Мустафа.

— Трябва да внимаваш да не те удрят толкова често.

— Стига да можеше, щеше да прекарва по цял ден на седлото намеси се отново Гюлбехар.

— В това няма нищо лошо. Добре е, че следващият султан знае какво означава да усещаш кон под себе си.

Мустафа затворнически му се усмихна. Разбра, че в лицето на баща си има съюзник.

— Но той не знае нищо друго!

— Едно момче трябва да е опитало от всичко — отвърна Сюлейман.

Той огледа сина си. Мустафа беше само няколко сантиметра по-нисък от него самия, с широка бяла усмивка и първите наболи косми по брадичката. А очите! Пламтяха с енергията и жарта на младостта. Когато Сюлейман беше на същата възраст, неговите очи бяха замъглени от облаците на съмнения и ужас и той живееше в очакване сянката на баща му да падне върху собственото му лице. Слава Богу, че Мустафа никога нямаше да изпита този ужас.

Гюлбехар седна на дивана, скръстила ръце в скута си, върху лицето й бе изписано неодобрение.

— Остави ни, Мустафа. Искам да си поприказвам с Господаря на живота насаме.

Мустафа отново се усмихна и се поклони на баща си. Целуна Гюлбехар по бузата и изхвръкна навън.

Сюлейман седна на дивана до нея.

— Много си строга с него — рече той.

Тъмните очи на Гюлбехар блеснаха гневно.

— Той е всичко, което имам.

— Всеки млад мъж иска да се наслаждава на младостта си, докато може. Скоро ще трябва да се нагърби със своите отговорности, Бог ми е свидетел.

— Но всеки ден донася от хиподрума по някоя нова рана. Миналата седмица конят му на три пъти го хвърли на земята! Какво ще стане, ако умре, Сюлейман? Няма да имам син, нито господар. С живота ми ще е свършено.

Сюлейман гневно я изгледа, задето бе изказала така смело и директно страховете си пред него.

— Ще бъде така, както Бог пожелае — отвърна той. Единствено сдържаността в гласа му издаваше неговия гняв.

— Идваш тук само за да виждаш Мустафа.

— Това е мое право.

— А аз нямам ли вече права?

А, това поне беше вярно, помисли си той. Беше пренебрегнал „нощния ред“, който бе право на всяка кадъна. Според обичая, трябваше да спи с нея поне веднъж седмично. До този момент, Гюлбехар не се беше осмелявала да повдигне този въпрос.

Сюлейман се изправи разгневен. Никога преди не му беше задавала такива въпроси. Може би в това се коренеше проблемът. Чувството за вина само подхрани яростта му.

— Може да си първа кадъна, но продължаваш да принадлежиш към семейството на моите роби. Ще правиш това, което ти наредя, и дори не си помисляй да поставяш действията ми под въпрос.

— Омагьосала те е. — Гюлбехар се оклюма.

— Коя?

— Хурем! Малката червенокоса негодница! Омагьосала те е и сега иска да доминира над харема — че и над теб!

— А ти какво искаш?

— Искам само да ти служа. — Гюлбехар нещастно го погледна.

— В такъв случай мълчи! — нареди й Сюлейман. — Така ще ми служиш най-добре.

И той и обърна гръб, а бродираната бяла коприна на кафтана заплющя около петите му. Приличаше на огромна птица, готова да полети, помисли си Гюлбехар. Да отлети завинаги.

После той си отиде. Чернокожите глухонеми стояха като статуи до вратата, глухи за всичко и всички.

Вечерта килерджибашията влезе в стаята на Мустафа и го попита дали иска да хапне нещо. Безмълвни пажове му поднесоха храна на златна табла: малки кубчета месо, поръсени с билки, тиквички, пълнени с ориз, смокини в сметана и големи свежи портокали.

Яденето бе сервирано в мънички синьо-бели порцеланови купички от Изник, с ръчно изрисувани по тях спирали в кобалтовосиньо и маслиненозелено. Както винаги, килерджибашията опита всяко едно от ястията за отрова, после се поклони и излезе. Мустафа седеше на пода със скръстени по турски крака и се хранеше. От време на време вдигаше показалеца на дясната си ръка и един от пажовете пристъпваше напред, за да допълни златната му чаша с шербет.

Когато свърши, Мустафа огледа портокалите. Избра си един, обели го от едната страна и го опита. Беше сух и леко нагарчаше. Върна го на таблата и я бутна настрана; веднага към него приближи друг паж и му подаде купичка с парфюмирана вода. Мустафа потопи пръсти в нея и пажът ги подсуши. Престолонаследникът стана и се отправи към спалнята си. Според обичая пажовете получаваха остатъците от храната му и на излизане от стаята той забеляза как те се нахвърлиха върху таблата като прегладнели улични кучета. Гледката винаги го изпълваше с отвращение.

Пажовете вече бяха опънали дюшека в спалнята му, но той не се чувстваше изморен. Седна до поставката, на която стоеше разтворен един екземпляр от Корана и прочете две сури на светлината на горящата свещ, преди първият спазъм да пререже стомаха му.

Когато Гюлбехар пристигна, двама от пажовете, обслужваш принца, бяха вече мъртви. Очите им бяха изцъклени, телата им — сгърчени от силните спазми. Мустафа бе блед и се тресеше, но все още беше жив. Дворцовият лекар му беше предписал предизвикващо повръщане средство и Мустафа изстена, когато празният му стомах отново се разбунтува. Гюлбехар разридана падна на колене и прегърна треперещото тяло на сина си.

— Кой го стори? — изкрещя тя в ужасените лица на пажовете и пазачите. — Кой стори това на сина ми?

— Ще открием виновника — с разтреперан глас откликна новият Капи ага. За Бога, та нали ако Мустафа умреше, неговата собствена глава щеше да се озове над Вратата на спасението…

Но Гюлбехар дори не чуваше обърканите му обещания. Тя залюля като бебе момчето в ръцете си, като виеше от мъка, страх и гняв.

— Кой го е сторил?

Килерджибашията, опитвачът на храната на шахзадето, бе отведен при бостанджията, очакващ го в стаята за мъчения под Ба’аб-и-Са’адет. Разпитаха го подробно, изтръгвайки уверенията му, че е невинен, измежду неистовите писъци. Въпреки протестите му, най-сетне успя поне да им покаже коя от храните е съдържала отровата, след като насила го натъпкаха с всичко, останало на таблата на шахзадето.

— Били са портокалите — отрони най-сетне бостанджията. — Някой е сложил отрова в портокалите.

Сюлейман нареди всички, които по някакъв начин бяха взели участие в приготвянето на храната на принца, също да бъдат разпитани. Всички издъхнаха в мъчения, кълнящи се в своята невинност и молейки за милост, която така и не дойде.

28.

От златните кранчета течеше топла вода и се изливаше в мраморния басейн. Голи тела покрити със ситни водни капчици, се мяркаха сред парата. Черни гедичлийки в прозрачни роби загребваха вода с позлатени тасове и я изсипваха върху главите на момичетата.

Хурем се настани на издигнатата в средата каменна плоскост, огромна шестоъгълна плоча, подгрявана отдолу от невидима пещ. Остави Муоми да насапуниса обилно гърба й, после да облее главата и раменете и с топла вода. Другите момичета я подминаваха, извръщайки очи встрани, може би от ревност, мислеше си Хурем, но по-вероятно — от страх.

Отпусна се под твърдите пръсти на Муоми, обхождащи мускулите на гърба й. По-късно щеше да я накара да се заеме и с корема и бедрата й. Нямаше да допусне да остарее и надебелее тук.

Тя затвори очи, опитвайки се да не мисли за това колко близко се бе озовала до разрешаването на своя проблем. Портокалите бяха нейна идея. Знаеше, че килерджибашията няма да заподозре цял плод. Беше набола портокалите с игли и Муоми бе изсипала отровната си отвара от бучиниш в миниатюрните дупчици. Единствено чистият късмет беше спасил шахзадето. Нямаше значение. Щеше да намери друг начин.

После я видя. Прозрачната роба прилепваше към тежките й гърди. Хурем със задоволство установи, че коремът й е надебелял. Причината беше ясна — една робиня тичаше след нея, понесла голяма сребърна табла със захаросани плодове.

— Скоро ще имаш нужда от цяла процесия роби — прошепна Хурем, когато другата я подмина.

Гюлбехар не я беше видяла, но веднага разпозна гласа й. Извърна се и различи Хурем сред гъстата пара.

— Какво каза?

Хурем забеляза, че очите на Гюлбехар гневно блестяха.

— Казах, че скоро ще ти трябват повече от две робини, иначе гърдите ти ще се влачат по земята. Може би по две от всяка страна, за да носят заедно по една гърда върху сребърни табли. Като плодове.

Гюлбехар я зяпна изумено. Тази малка негодница й се подиграваше. Наистина й се подиграваше!

— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин… — Гюлбехар едва се сдържаше. — Знам, че си ти! Ти се опита да убиеш сина ми!

— Остаряваш. Мозъкът ти си прави шеги с тебе.

— Ти си била, малка вещице!

— Тогава изтичай при своя султан и сподели с него подозренията си. Стига да смееш!

Горещи сълзи премрежиха очите на Гюлбехар. Хурем беше толкова сигурна във влиянието си над него! Най-лошото бе, че беше права. Сюлейман никога нямаше да й повярва.

— Ако по някакъв начин навредиш на сина ми, ще те убия!

Хурем се усмихна.

— Не мисля, че моят Сюлейман ще ти позволи. — Хурем сложи ръце върху стомаха си. — Колко още султани мога да отгледам тук, как мислиш?

— Мустафа е…

— Мустафа е всичко, което имаш. Аз имам трима сина, а може да имам и още много, защото султанът вече не идва в твоето легло. Защо не можеш да ми го отнемеш, Пролетна роза? Защото си тъпа, или защото си скучна?

— Остави сина ми на мира!

Хурем снижи гласа си до шепот.

— Сбогувай се със своята малка пъпка, Пролетна роза!

Гюлбехар замахна с дясната си ръка. Плесницата ужили страната на Хурем. Тя замахна в отговор, но в последния момент премери удара си и го насочи към едната страна на главата й. Гюлбехар отново замахна, този път пусна в действие и ноктите си. Хурем я хвана за раменете и я придърпа към себе си. Двете паднаха на пода. Гедичлийката отскочи назад и изпищя. Сребърната табла издрънча върху мрамора.

Муоми помогна на превитата на две Хурем да се добере до апартамента си. Болката в корема й я караше да стене. От цялото й тяло капеше вода. Косата й висеше на мокри фъндъци покрай лицето, а по челото и страните й се виждаха тънки струйки кръв.

Муоми й помогна да полегне на дивана, после се изправи и я изгледа втренчено. Беше повече озадачена, отколкото уплашена. Усещаше, че Хурем беше очаквала нападението, че то бе част от някакъв съвършено изпипан план. Ако подозрението й се окажеше вярно, то тогава наистина беше впечатлена.

— Да извикам ли доктора? — попита Муоми.

Въпреки болките Хурем се изсмя. Когато повлече Гюлбехар към пода, се беше ударила лошо. Е, дори и да загубеше бебето, това нямаше да попречи на плана й. Двама сина бяха достатъчни.

— Как може да ми помогне докторът? — Единственото, което той можеше да направи, е да погледне ръката й.

— Ударена си лошо.

— Донеси ми огледало.

Муоми взе обсипаното със скъпоценни камъни огледало и го подаде на Хурем. Тя го вдигна пред лицето си и внимателно проучи отражението си. По едната й страна имаше няколко леки драскотини, а върху челото — две по-дълбоки. Да върви по дяволите онази малка кучка! Дори не знаеше да се бие както трябва!

— Удари ме — каза Хурем.

— Господарке?

— Удари ме! — Хурем сграбчи Муоми за китката и заби ноктите й в страната си. — По-силно!

Муоми се подчини. Прокара нокти по страните й, после повтори и потрети. Внезапно се усмихна. Колко приятно й бе за разнообразие да не бъде тя жертвата.

— Достатъчно!

— Още веднъж, господарке.

Хурем изпищя и изблъска ръката на Муоми от лицето си. Изпусна огледалото. Лицето й бе неузнаваемо, беше се превърнало в кървава маска.

— Доволна ли си, господарке? — попита Муоми. Беше леко задъхана, сякаш току-що беше правила любов.

— Да, доволна съм, Муоми.

— Сега ще те обича ли твоят султан повече, като изглеждаш по този начин?

— Не, Муоми. Но ще обича Гюлбехар по-малко — отвърна Хурем и сълзите, причинени от болката, се смесиха с кръвта, стичаща се по бузите й.

29.

Ески сарай трепереше.

Сюлейман крачеше гневно по коридорите, а кислар агаси се тътреше след него и по лицето му се стичаха вадички пот. Правеше всичко по силите си, за да не изостава от Господаря на живота.

Като огромен бял орел, мислеше си той, докато наблюдаваше високата, облечена в бяло, фигура пред себе си.

Господарят на живота беше научил за ужасния инцидент в хамама от майка си, валиде-султан. В харема новините се разпространяваха бързо. Нямаше за какво друго да се приказва, освен да се нищят клюки. Дори най-дребното нещо като въображаема обида или по-особен поглед се донасяше на Хафизе султан още същия ден.

А онази ужасна случка в хамама не беше незначителен епизод.

Кислар агаси видя как Господарят на живота спира пред вратите на апартаментите на Хурем. Двамата евнуси, застанали на стража, трепнаха при появата му, но продължиха да гледат втренчено право напред.

Кислар агаси зачака, дъхът му болезнено раздираше гърдите му.

— Кажи й, че съм тук — нареди Сюлейман.

Старият евнух кимна и влезе вътре, но го посрещна само Муоми. Тя падна на колене и остана в това положение пред него.

— Господарят на живота иска да види господарката ти — каза евнухът. Вече беше изпроводил пратеник при Хурем, за да я предупреди да се приготви.

— Тя не може да го види — отвърна Муоми.

Кислар агаси я изгледа втренчено, беше изумен, сякаш му беше проговорила на чужд език.

— Какво каза?

— Господарката ми е съсипана, че не може да приеме честта, която господарят й оказва със своето посещение тук. Не може да го приеме. Господарят на живота не бива да я вижда, докато лицето й е така обезобразено.

— Обезобразено?

— Тя се надява, че времето ще излекува раните й и че ще си върне предишната красота. Но не може да допусне Господарят на живота да я види в сегашното състояние.

Кислар агаси стоеше безпомощно пред нея, а болката в гърдите му се усилваше. Остаряваше, беше прекалено стар за изпитанията, на които тази малка рускиня подлагаше целия харем. Едно време, когато беше само Гюлбехар, беше толкова лесно! Как главният евнух щеше да съобщи на султана, че втората му жена не иска да го приеме? Нямаше подобен прецедент.

— Но тя трябва да го види! — повтори той.

Муоми само го изгледа и нищо не каза.

Той забързано я подмина и влезе в частната приемна. Хурем седеше на тапицирания със зелен брокат диван, а пред лицето си беше спуснала тежък воал. Тя дори не помръдна, когато главният евнух влезе.

— Господарке — поклони се той.

Тя продължаваше да седи безмълвна. Това бе недопустимо, помисли си главният евнух, докато попиваше потта от лицето си с кърпичка. Те си играеха с него, Муоми и тази малка червенокоса вещица.

— Султанът иска да те види.

Хурем бавно повдигна воала си и старият евнух ахна. По носа, страните и дори по клепачите й имаше грозни червени следи от нокти. Сякаш я беше нападнала дива котка. Не такава версия за случилото се беше чул той. Според слуховете никоя от двете не беше пострадала особено много. Той издаде особен звук, подобен на скимтенето на някое малко животинче, и бързо напусна стаята.

— Твърде обезобразена, за да може да се изправи пред погледа ми? — бавно повтори султанът. Погледна втренчено главния си евнух. Бедният старец сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Така казва тя, господарю.

— Гюлбехар! — прошепна Сюлейман.

— Господарю?

Гюлбехар гореше от вълнение. Пратеникът на кислар агаси я беше уведомил, че Господарят на живота е в Ески сарай — както и беше предполагала. Беше сигурна, че ще дойде при нея, след като чуеше за гневния изблик на онази руска негодница срещу нея. Най-после змията бе показала истинското си лице. Сега Сюлейман щеше да разбере какво представлява тя. Щеше да предаде нея и черната й магьосница на бостанджията и истината щеше да излезе наяве.

А той щеше да се върне при нея. Всичко щеше да е наред.

Сама подреди захаросаните плодове, рахат локума и шербета на масата, после се разположи на дивана. Косата й беше сресана, сплетена и украсена с перли, тялото и — изкъпано и напарфюмирано. На шията й висеше кървавочервен рубин.

Опита се да седи спокойно на дивана, докато го чака, но й беше невъзможно. Нямаше търпение да предаде на Сюлейман думите на онази жена, да му разкаже как я беше провокирала, каква заплаха срещу Мустафа беше прошепнала. Той щеше да разбере. Най-накрая. Тя беше негова първа кадъна, майка на следващия султан.

Приближи се до прозореца и се загледа през решетките към блестящите води на Златния рог и отвъд тях, към червените покриви на дворците, накацали по хълма Галата. Ярък, бляскав свят, който принадлежеше на сина й. Но тук, в Ески сарай, беше тъмно и студено.

Сега това щеше да се промени.

Вратата с трясък се отвори. Не се виждаше никакъв запотен черен евнух, който да извести за идването на султана. Нямаше време да се намести на дивана, да се приготви.

Сюлейман стоеше на прага с изкривено от грозен гняв лице. Затръшна вратата зад гърба си и се озова в центъра на стаята.

Гюлбехар падна на колене пред него.

— Сала’ам, Господарю на живота ми, Султан на сул…

Той я сграбчи за ръцете и я вдигна. Гюлбехар проплака от изненада и болка — пръстите му се бяха впили в горната част на ръката й като стоманени клещи.

— Свали си воала.

Гюлбехар затрепери. Какво му ставаше? Какво го беше разярило толкова? Тя отметна назад воала си и забеляза как лицето му се сбръчква презрително.

— Нито една драскотина…

— Не разбирам, господарю…

Той замахна и я зашлеви през лицето. После още два пъти. След четвъртия удар тя се свлече на пода.

Остана там, разридана. Какво не беше наред? Какво ставаше? Когато Сюлейман отново продума, гласът му беше толкова тих, че тя едва успя да различи думите му.

— Ако ми отнемеш удоволствието да се наслаждавам на лицето й, заклевам се… ще те убия.

— Моля те… господарю…

— Ревността ти отравя целия харем!

— Но какво става? Какво съм направила?

— Достатъчно! Чуваш ли ме? Ти си майка на Мустафа. Един ден ще бъдеш валиде. Задоволи се с това!

— Какво ти е казала онази малка мръсница? Не бях аз, която…

Той отново вдигна ръка и я удари, хвана я за косата и я дръпна нагоре, докато тя се изправи на краката си, после я заудря отново, а тя го умоляваше да престане. Гневът клокочеше в гърдите му, правеше го глух за нейните писъци. Той спря едва когато видя кръв върху бялата й риза. Остави я отново да се свлече на пода, отпусната като парцалена кукла.

Гюлбехар дълго лежа разплакана в краката му. Той стоеше надвесен над нея, дишайки тежко, внезапно отвратен от онова, което току-що беше сторил. Когато най-сетне тя вдигна лице нагоре, забеляза, че устните и очите й са подпухнали, а от носа и устата й се стича кръв, открояваща се на мраморната белота на кожата й.

— Господарю…

— Мълчи! — Гневът отново започна да се надига в гърдите му и той направи опит да го овладее. — Не си и помисляй отново да направиш опит да ме отделиш от нея. — Гневът му вече беше утихнал. Той се наведе, хвана я за ръка, за да й помогне да се изправи, но тя се отскубна от него.

Съвестта го загриза. Помисли си, че можеше да я убие — беше на ръба. Ако в ръката си бе държал кама, със сигурност щеше да я убие в яростта си. Беше негова кадъна от толкова дълго време — почти от годините на неговото юношество, — а беше готов да я убие!

— Трябва да напуснеш това място — промълви той. — Така ще е най-добре за теб.

Излезе от стаята, оставяйки я сама със сълзите й.

30.

Гюзюл беше еврейка. Веднъж месечно я допускаха в харема, за да продава скъпоценни камъни и дрънкулки на одалиските. Но това не беше нейната истинска функция; в затворения свят на харема Гюзюл беше рядко създание, връзка с външния свят. С течение на годините тя се беше превърнала в публичния глас на Гюлбехар.

Гюзюл вече не беше млада. Кожата й бе сбръчкана, с цвят на тютюн, очите й блестяха като мънички сапфири. За да прикрие помръкналата си младост, тя боядисваше косата си с къна и я връзваше с ярки кордели — белег за известна суетност. Ибрахим прецени, че някога сигурно е била много красива.

Беше облечена в наситеночервена копринена роба и също толкова ярка черпена шапчица от сатен на главата. Отгоре беше сложила жилетка от златиста дамаска, а на краката си беше обула обувки от бяла ярешка кожа. На китките и глезените й подрънкваха сребърни гривни, а в косата й проблясваха перли.

Дланите и стъпалата й също бяха боядисани с къна, а очите й бяха очертани с черен въглен. Приличаше на разбойническа кралица.

При залез-слънце каменният дворец на Ибрахим се обагряше в розово. Внушителните стени и закритите зад дървени капаци прозорци напомняха за великолепието на великия Топкапъ, разположен само на километър от другата страна на Атмегдан. Извисяваше се, за да напомня на всички — от ездачите, играещи черит, до вярващите, изпълващи Айя София, ковачите и пекарите в града и еничарите зад Великата порта на Ба’аб — и-Хумаюн, че гъркът е най-великият, най-богатият и най-довереният везир, който Османската империя някога беше познавала.

Размерът на приемната зала напомни на Гюзюл за собствената й незначителност. Огромният килим, върху който коленичи, тронът от слонова кост, медните и тюркоазните кандилници, сребърните свещници биха били достойни за всеки султан. Самият Ибрахим със своя голям бял тюрбан и сатенени роби изглеждаше така, както в представите й трябваше да изглежда самият Господар на живота.

Беше успял да създаде впечатление, че е по-висок, отколкото в действителност бе, помисли си Гюзюл. Сигурно заради високия половин метър тюрбан с дебел златен обръч в основата. Човек не можеше да не се впечатли от него, както и от огромния рубин, голям колкото птиче яйце, който блестеше на пръста му.

Не можеше да не се впечатли, не можеше да не се страхува.

Животът се бе оказал благосклонен към Ибрахим. След като го беше издигнал до ранга на велик везир, султанът му беше построил и дворец от другата страна на Хиподрума, за който бе платил от държавната хазна. Сюлейман дори му беше дал сестра си Хатидже султан за жена.

Той седеше по турски върху мраморния под, там, където започваха стъпалата към трона на Ибрахим, с извърнато настрана лице, за да не може Гюзюл да го види. Но тя знаеше кой е.

Говореше се, че Рустем Дефтердар е българин, доведен в Стамбул преди много години, след поредното събиране на кръвния данък по онези земи. Беше получил образование в дворцовото училище и бе показал забележителни способности по математика. Беше се издигнал бързо в структурата на държавната хазна, благодарение, както се говореше, на покровителството на Ибрахим. Можеше да се предположи, помисли си Гюзюл, колко полезно беше за Ибрахим негов човек да държи кесията. Носеха се слухове за злоупотреби и подкупи, въпреки че, разбира се, никой не смееше да надигне глас срещу великия везир. Не и ако не искаше лично да опита остротата на железните куки по стените на Ба’аб-и-Са’адет.

Чудеше се какво правеше Рустем тук. Може би Ибрахим вече търсеше съветите му.

Великият везир я гледаше. Забеляза погледа, който хвърли по посока на Рустем, но й заговори така, сякаш бяха сами в залата.

— Е, Гюзюл, кажи ми какво те води в моя скромен дом?

— Моята господарка. Пролетната роза, ти праща благопожеланията си. Нека в дома ти винаги процъфтяват здравето и благополучие.

— Благодаря й за добрите пожелания. Нека Бог винаги да я пази и нека красотата й никога да не помръква.

— Иншаллах. Както Бог пожелае.

— Чух някои слухове. Гюзюл.

— Какви слухове, господарю?

— Че твоята господарка се е скарала с Хурем в Ески сарай. Можем само да се молим конфликтът да се разреши по най-добър начин за всички.

Гюзюл реши да изостави любезностите на дворцовия език.

— Изпращат я в изгнание, господарю.

Ибрахим замълча, но не позволи на емоциите да се изпишат върху лицето му.

— Някакъв нов слух ли е това, Гюзюл?

— Господарката ми те моли да се застъпиш за нея пред Господаря на живота.

— Нямам такова влияние, Гюзюл.

Друго говореха из базарите, помисли си Гюзюл. Хората приказваха, че Ибрахим и султанът се обръщаха един към друг по име. Но тя не смееше да каже това, дори и тук.

— Господарката ми просто иска да говориш с Господаря на живота по този въпрос.

— Това не е моя работа. Знаеш, че с удоволствие бих помогнал на Пролетната роза, ако можех, но това е извън моите скромни възможности. Може би трябва да се обърне за помощ към кислар агаси, нали той ръководи харема.

— Господарю, господарката ми моли да се замислиш върху последиците от нейното оттегляне.

Ибрахим се приведе напред, опрял ръка на трона. Лицето му изразяваше леко безпокойство.

— Да, Гюзюл?

— Винаги си бил приятел на Мустафа. Един ден той ще бъде султан. Майка му би искала да те запомни с добро.

— Това заплаха ли е, Гюзюл?

— Не, господарю. Господарката ми само иска да знаеш, че никога не забравя приятелите си.

— Нейните достойнства са безгранични и всеизвестни.

— Господарката ми също така държи да подчертае, че тя никога не би си помислила да оспорва могъществото на великия везир.

Ибрахим изненадано се изсмя.

— Не, разбира се.

— Да, но Хурем може би е готова да те предизвика.

Думите отекнаха в тишината, подобно на конска подкова, изпусната върху мраморен под. Ибрахим дълго не откъсна поглед от еврейката, пръстите му здраво стискаха страничната облегалка на трона. Накрая каза.

— Така ли мислиш, Гюзюл?

— По базарите се говори, че го е омагьосала, господарю.

— Империята не се управлява от продавачите на килими.

— Господарката ми само иска да ти припомни, че тя прекарва дълги дни и нощи с него. Обсъждат политиката.

— Още клюки от харема!

— Господарката ми само иска да я защитиш пред Господаря на живота. Ти си мъдър и доверен съветник. Тя ти желае дълъг и щастлив живот.

— Разбрах те, Гюзюл.

— Господарю. — Гюзюл изпълзя напред и целуна килима пред краката му, после — пак пълзешком — се оттегли.

Ибрахим сбърчи чело. Хурем, заплаха? Невъзможно! И все пак… Великият везир погледна към мъжа, който продължаваше да стои безмълвно и неподвижно пред стъпалата към трона му и попита:

— Е, Дефтердар, какво мислиш?

— Винаги е по-мъдро човек да не си създава повече врагове от необходимото.

— Той наистина е обсебен от тази негова малка рускиня. Но… може ли Хурем да се осмели да предизвика самия везир?

— Това е въпрос, на който само ти можеш да отговориш, господарю — отвърна Рустем.

Ибрахим се вгледа внимателно в лицето му. Дали Дефтердарят разбираше ситуацията? Дали беше осъзнал, че харемът бе единствената част от империята, над която той, Ибрахим, нямаше никакъв контрол? Е, ако се беше досетил, то не беше позволил това да се изпише върху лицето му. Но пък от друга страна, Рустем никога не издаваше емоциите си. Понякога Ибрахим се чудеше дали дефтердарят изобщо изпитва нещо. Точно заради това го беше предпочел пред всички останали. На самия Ибрахим му се случваше емоциите да замъглят разума.

— Пролетната роза е майка на шахзадето — каза той. — Един ден ще бъде валиде-султан. Ще видя какво мога да направя, за да й помогна.

— Това също така ще ти помогне да прецениш какво е реалното влияние на онова момиче от харема — добави Рустем.

Ибрахим му хвърли бърз поглед. Дори не се беше сетил за това. Но, разбира се, Сюлейман щеше да послуша неговия съвет. Нима някога му се беше опъвал?

31.

Топкапъ сарай

Тази вечер виолата на Ибрахим изобщо не го развличаше. Сюлейман мрачно гледаше ръцете си, докато пажовете вдигаха последната чиния с рахат локум — сладката, подправена с фъстъци „почивка за гърлото“, с която приключваше всяко хранене. Ибрахим завърши баладата, остави инструмента и наклони глава.

— Нещо тревожи ли те, господарю?

Сюлейман бавно кимна.

— Да, Ибрахим.

— Заради пратеника Хабердански ли се притесняваш?

Сюлейман се намръщи. Посланикът на Хабсбургите. Фредерик бе проявил наглостта да го изпрати в двора му без дължимия данък и без условия за плащане, единствено с настояването да се признае Унгария за част от империята на Фредерик и да се настоява за нейното връщане на законния й наследник. С удоволствие се беше съгласил с предложението на Ибрахим да му се покаже що е истинско османско гостоприемство — тъмниците на Йедикуле.

— Не, не ме притеснява политиката, Ибрахим.

— И все пак това е въпрос, който трябва да бъде разрешен.

— Да, да.

— Може би, господарю, ще уведомите великия си везир за своето решение, щом го вземете.

Сюлейман се засмя пряко волята си. В гласа на Ибрахим нямаше укор. Прав бе, помисли си Сюлейман. Беше го помолил да вземе окончателно решение по въпроса преди доста дни.

Той въздъхна.

— Какво мислиш за онзи Заполя?

— Не става за крал, но мисля, че от него ще излезе добър васал. Сюлейман кимна. И Хурем му беше казала същото.

— Стигнах до същото заключение — рече. — Можем да го превърнем в пазач на нашите порти. Може да носи короната, стига да ни плаща данък в злато, както и да ни доставя роби за девширмето, а кралството пак ще си е наше.

— Значи е решено, така ли?

— Да — отвърна Сюлейман. — Предай решението ни на пратеника му.

Ибрахим отново взе виолата и нежно подръпна струните й. Сюлейман леко се подразни. Не можеше да намери покой дори тук. Единственото, за което можеше да мисли напоследък, бе войната, развихрила се в неговия харем.

— Искам да обсъдя нещо с теб — каза най-сетне той.

— Да, господарю?

— Става дума за Мустафа.

— Господарю?

— Той е многообещаващ — и като лидер, и като войн. Вече е на четиринайсет години. Може би е време да му се даде пост на валия, за да се тества доколко е способен да носи огромния товар, който един ден ще легне на плещите му. Ибрахим остави виолата. Значи беше вярно! Сюлейман имаше намерение да изпрати Гюлбехар в изгнание под претекст, че прави сина й валия.

— Още е малък — рече той.

— Една година по-малък от мен, когато моят баща ме изпрати в Маниса.

— Една година е дълго време за един толкова млад човек.

— Въпреки това, смятам, че е време. Но съм съгласен и с това, което казваш. Ще позволим на майка му да го придружи, за да го съветва, когато се наложи. Двамата са много близки. Съгласен ли си?

— Бих те посъветвал да не го правиш, господарю.

— Вече съм решил.

Ибрахим примигна изненадано. Никога преди Сюлейман не беше вземал решение, без да изчака неговата благословия.

— Съществува опасност твърде рано да развием у него любов към кръвопролитията. Трябва внимателно да обмислим това.

— Не и този път, Ибрахим. Няма какво повече да коментираме.

— Бих настоял за търпение. Трябва да изчакаме поне една година.

— Той е мой син. Зная кое е най-доброто за него.

— Но да стане валия толкова рано…

— Ще ме оставиш ли на мира, Ибрахим! Казах, че съм взел решението си! Ти си много добър велик везир, но не си султан!

Ибрахим го изгледа втренчено. Очите на Сюлейман блестяха опасно. Беше като сух барут, готов да избухне. Някой друг го беше подучил за това. Нямаше да го послуша, защото бе предупреден да не го прави. Кой би могъл да му повлияе така?

Ибрахим разбра, че е опасно да продължава да го провокира.

— Господарю, подчинявам се на твоята голяма мъдрост.

— Сега ще си легна. Изморен съм — каза Сюлейман.

Сюлейман се съблече и се пъхна под завивките на дюшека, който пажовете бяха опънали на пода. Те стояха на стража до двата свещника в долния край на леглото, а Ибрахим продължаваше да седи по турски на килима, подрънквайки на своята виола.

Ибрахим свиреше, затворил очи, и си представяше как струните на виолата му се удължават и излизат извън сивите стени на двореца, прехвърлят седемте хълма на Стамбул, Черно, Средиземно и Егейско море, минават над пясъците на Египет и Алжир, над планините на Персия и Гърция, над широките реки Ефрат и Дунав, над равнините на Унгария и степите на Украйна, над светите градове Йерусалим, Вавилон, Мека и Медина. На края им танцуват принцове, паши, шахове и шейхове, а той и Сюлейман определят мелодията. Но сега сякаш лепкави нишки се проточваха като пипала от великия град и той усещаше как те се увиват около собственото му тяло и това на любимия му падишах. Ръцете, които държаха мрежата, бяха меки и бели, женски ръце, с боядисани в червено нокти.

Той потръпна и за пръв път в живота си изпита лек страх.

В покрития с калдъръм двор Сюлейман се метна на белия кон, топазът проблясваше върху тюрбана му, перото от чапла се вееше на вятъра. Полите на бялата му роба се издуваха от нетипичния за сезона северен вятър. Върху лицето си беше надянал неподвижна и строга маска. Беше невъзможно да се разгадае изражението му, дори стоящите наблизо пажове и стражи да се осмеляха да го погледнат по-открито. Но пред заплахата от смърт никой не би го сторил.

Видя как Мустафа леко възсяда коня си — момчето се чувстваше по-комфортно на седлото, отколкото върху собствените си дълги крайници — и зачака, загледан с надежда към сенките зад източната кула.

Сюлейман едва помръдна колене и жребецът му бавно пристъпи напред, наострил уши, за да не пропусне и най-малката команда на господаря си.

Сюлейман го накара да доближи до кобилата на Мустафа. Посегна и хвана ръката на сина си.

— Нека Бог да благослови пътуването ти и да те запази жив и здрав — рече той.

— Благодаря ти, татко. — Страните на момчето бяха зачервени от младежки ентусиазъм, който се преплиташе с достойнството, което Мустафа искаше да си наложи.

— Успех.

— Ще направя всичко по силите си, за да ти служа.

— Не служиш на мен, Мустафа, а на исляма. Запомни това. Дори султаните и техните принцове са само слуги. Ислямът е господар на всички ни. Върви с мир.

— Да, татко.

Сюлейман усети голяма тежест в гърдите си. Колко странно щеше да е вече да не вижда Мустафа, когато отидеше в харема! Чу някакво шумолене зад себе си и се обърна. Три забулени фигури пресичаха двора, забързани към чакащата ги карета — Гюлбехар и двете й лични прислужници.

Едната от фигурите поспря за малко, почака; чифт очи го гледаха с надежда иззад воала, като следяха за някакъв дори най-малък знак, с който Сюлейман да й покаже, че ще приближи и ще й каже нещо, но той се извърна на другата страна.

Когато погледна отново, тя беше изчезнала.

Сюлейман изчака, докато малката процесия излезе от двора и тежките порти на Ески сарай се захлопнаха. Когато това стана, той изпита ново чувство на приповдигнатост, сякаш най-сетне се бе отървал от част от бремето си.