Харем

73.

Пера

Джулия видя как една боядисана в черно карета спря в калдъръмения двор под прозореца й. Отвътре изскочи черен евнух и се спусна да успокоява конете, докато друг отвори вратата. Прозорците бяха покрити, така че тя не можа да види кой беше посетителят. Впрочем Джулия не проявяваше особен интерес. Лудовичи често приемаше гости през деня — обикновено това бяха търговци.

Видя как от каретата слезе една фигура. Главата и лицето бяха скрити под качулката на тежкото наметало. Джулия смръщи вежди. Не се виждаше дори пръст от незнайния посетител, но по ситната му походка личеше, че е жена.

Няколко мига по-късно Хиацинт похлопа на вратата й и я уведоми, че има гостенка.

Джулия извика, когато непознатата смъкна фереджето си и широко й се усмихна.

— Сирхане!

Сирхане изобщо не се беше променила. Може би леко беше отслабнала и около устата и очите й се виждаха тънички бръчици, но иначе си беше същата. Сякаш не бяха минали шест години.

Беше облечена в антерия от зелен брокат от Бурса, широко отворена отпред и закопчана на кръста с три седефени копчета. Дългите ръкави се диплеха и стигаха почти до пода. Ризата й бе от снежнобяла коприна, обточена с дантела, и висеше свободно над белите вълнени шалвари, които се виеха около краката й. По пръстите й блестяха рубини, рубини бяха вплетени и в гарвановочерната й коса и искряха като въгленчета. Около шията и талията си бе увила нанизи от перли, а на китките и глезените й подрънкваха малки златни верижки.

Джулия, в своята скромна венецианска вестура, се почувства сива и безжизнена в сравнение с нея. Забеляза гладката кожа на ръцете й и в слабините й се надигна виновно желание.

Вкопчи се в ръката на приятелката си като някоя ученичка.

— Разкажи ми — каза тя през смях. — Разкажи ми всичко!

— Изглеждаш като уважавана и добродетелна омъжена жена! — възкликна Сирхане.

— Как се измъкна от харема?

— Сюлейман се освобождава от всичките си момичета…

— Не може да бъде!

— Хурем го убедила, че харемът вече не му трябва! Кислар агаси уреди да се омъжа за един ага. Казва се Абдул Сахине паша. Грубиянин, с брада и пенис, дебел колкото китката на ръката ми!

— О, Сирхане! — Джулия закри устата си с длан.

Сирхане сви рамене.

— Отнася се добре с мен. Мисля обаче, че предпочита момчета. Не знам. Не е чак толкова лош. Може би бих могла да го обичам. Стига да не беше мъж. — Тя отпусна глава на рамото на Джулия. — Много ми липсваше. Може и да звучи зле, но докато ти беше в харема, аз се чувствах щастлива там.

— Аз също — промълви Джулия. — Как ме откри?

Сирхане подсмръкна и се отдръпна. Очите й бяха насълзени.

— Сутринта, когато напуснах харема, при мен дойде кислар агаси и ми каза, че си още жива и че си омъжена за един венециански търговец ренегат, Лудовичи.

— Аббас!

— Мислех, че си мъртва — призна Сирхане. — В продължение на цели шест години жалеех за теб. Още не мога да повярвам!

Тя обви ръце около шията на Джулия и я целуна. Джулия се чу да произнася името на Сирхане отново и отново, после затвори очи и почувства как приятелката й смъква черната й вестура. После се отдаде на сладкото удоволствие.

Бедният Лудовичи, само да можеше да я люби така!

Слънцето потъна зад седемте хълма, напевните гласове на мюезините се извисиха над града. Светлината падаше като потоци от течно злато върху водите на Златния рог, а очертанията на чинарите й кипарисите се губеха в мрачни сенки зад стените на двореца. Двете седяха на потъващата в мрак тераса и разговаряха шепнешком.

— И така, кажи ми какво се е случило — рече Джулия. — Вярно ли е? Сюлейман наистина ли е омъжил всичките жени от харема си?

— В гърнето няма повече мед — отвърна Сирхане. — Единственото, което е останало, е Хурем и домакинството й. Смеещата се вече има сто роби на разположение. Ходи, където си иска, и прави, каквото си ще, а трийсет евнуси непрекъснато я следват и бдят над нея.

— Щом една змия успее да оцелее толкова дълго сред множество себеподобни, значи заслужава да се издигне над останалите.

— Кислар агаси ми каза, че тя е причината султанът да нареди да те хвърлят в Босфора.

Аббас, Аббас, помисли си Джулия. Не искаше да си мисли какво му бяха сторили. За бога, как бе успял да намери сили да продължи?

— Аз съм жива, Сирхане. Другото вече няма никакво значение.

Сирхане изглеждаше разочарована от реакцията й.

— Трябва да можеш да мразиш. Опитай се. За една жена не е присъщо да се откаже от тази сила…

Джулия се засмя.

— Действията на Хурем вече не могат да ме засегнат.

Сирхане не обърна внимание на думите й и продължи.

— Чуждестранните посланици вече поднасят дарове не само на Сюлейман, но и на нея. Дори й пращат писма с надеждата да спечелят благоразположението й при решаването на един или друг въпрос. Везирите, мюфтиите и агите й поднасят почитанията си чрез кислар агаси. Дори и съпругът ми прави това. Той твърди, че Хурем е по-могъща, отколкото Ибрахим някога е бил.

— Горкият Сюлейман. — Джулия се усмихна.

Сирхане сви крака под себе си и се сгуши на дивана като ленива разглезена котка.

— Как беше той в леглото?

Джулия се поколеба.

— Кажи ми! — настоя Сирхане.

— Почти не продума. Свали дрехите ми, после легна отгоре ми…

— И членът му не е голям?

— Не.

— А пък разправят, че бил огромен.

— Сирхане… — Джулия безпомощно разпери ръце, удивена, както винаги, че обсъжда подобни въпроси. — Легна отгоре ми и започна да издава някакви звуци. Нищо не стана.

Спомни си как я беше любил Лудовичи първия път. И досега не бе разбрала защо Сюлейман се беше разгневил толкова.

— Значи е импотентен! Султанът е импотентен!

Джулия разтревожено стисна ръката на приятелката си.

— Ако кажеш дори и дума на някого, всички ще умрем!

— Най-вълнуващата клюка, която някога съм чувала, и да не мога да я споделя с никого! — нацупи се на шега Сирхане.

— Ще платим с главите си за нея!

— Добре — кимна Сирхане и се отдръпна. — … А как е с Лудовичи?

Джулия сведе очи.

— Не толкова хубаво, както с теб.

Отговорът задоволи Сирхане. Погледът й се плъзна над Златния рог, към лампите, примигващи по хълмовете на стария град. Гласовете на мюезините бяха замлъкнали, а ехото от тях се размиваше в сгъстяващия се виолетов мрак. Градът бе замръзнал неподвижен.

— Трябва да вървя.

Джулия посегна и хвана ръката й.

— Не искам да си тръгваш.

— Трябва.

Джулия проследи с поглед скритата под тъмно наметало фигура. Даде си сметка, че не беше успяла да избяга от харема. Носеше го в себе си. Той беше нейното пленничество и нейното освобождение, беше я подтикнал към смъртен грях. Сега, след като Сирхане се беше върнала в живота й, бе обречена отново да съгреши.

Разбираше, че не става дума само за физическа страст, въпреки че разбудената й чувственост бе истинска. Във връзката й със Сирхане имаше нещо повече — копнеж за интимност, която не би могла да сподели с никой друг, физическо успокоение, което не водеше до никакви усложнения. Изневяра без последствия, може би. Но не и без грях, помисли си.

И въпреки това не можеше да живее без този грях. Аллах да й е на помощ.

Сирхане изчезна зад завесите на каретата и конете потеглиха към портата. Джулия усети как самотата отново я връхлетя.

74.

Съдбата бе благосклонна към Лудовичи Гамбето. Или почти.

Беше го възнаградила с могъщ и влиятелен приятел от Високата порта. Бизнесът му бе процъфтял повече, отколкото си бе представял и в най-смелите си фантазии. Съдбата му беше донесла красива жена от благородно венецианско семейство.

И въпреки това сред тези блестящи дарове имаше болка. Огромното му богатство се дължеше на агонията на Аббас, а Джулия му принадлежеше само защото не можеше да принадлежи на никой друг.

Осем години бяха минали, а той още не бе свикнал с идеята, че приятелят от младежките му години сега живее в султанския дворец и е евнух и роб. При всяка среща с Аббас в гърлото му продължаваше да се надига горчивото отвращение.

А пък Джулия…

Тя вече бе без значение за всички други, с изключение на него. Беше излъгал Аббас и я беше задържал при себе си в Стамбул. И независимо че Аббас не бе изрекъл и дума на упрек, всеки път, когато се срещаха, Лудовичи съзираше укор в погледа му. Някак си бе успял да разбере. Чувството за вина не спираше да го гризе.

Поне да си бе заслужавало, да бе имал любовта й поне за мъничко!

Една част от него — онази част, която бе останала венецианска — му повтаряше, че това няма значение. Тя бе негова съпруга, беше красива и той можеше да я има в леглото си и да се забавлява с нея винаги и както пожелаеше. Какво повече би могъл да иска?

Но другата част — ренегатската, без съмнение — копнееше тя да изпитва същото, което той към нея. Лудовичи искаше привързаността й, любовта й. Но това бе нещо, което продължаваше да му бъде отказвано.

Беше построил нов дворец на височините на Пера, с гледка към Златния рог. Обличаше Джулия в най-фините венециански кадифета и дантели, на пръстите й блестяха диаманти и рубини. Той разполагаше с власт, богатство и влияние — единственото, от което бе лишен, бе неговата родина. Но повече от всичко искаше Джулия. Искаше да види онзи особен поглед на влюбените, да усети страст в прегръдката й, която да му подскаже, че и тя го обича. Мили боже!

Той стоеше на терасата и гледаше към Джулия, която четеше в градината. Летните цветя бяха разцъфнали в целия си блясък, въздухът бе наситен с миризма на кипариси и японски бор. Той слезе по мраморните стъпала. Тя го видя и остави книгата.

— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза тя.

— Не точно от себе си. Заслугата не е моя. — Той седна на мраморната пейка до нея. Беше приятно хладно под сянката на кипарисите. През клонките се виждаше как ладиите се плъзгат по ярките води на Златния рог към куполите и минаретата на двореца.

— Какво се е случило?

— Получих поверителна информация от Портата. Говори се, че Рустем паша ще се жени за дъщерята на султана.

— Михримах?

— Така чух.

— В такъв случай той сигурно ще стане везир.

— Да.

— И това те радва?

— Ако бях на страната на ангелите, нямаше да се радвам. Но аз съм само най-обикновен търговец и не мога да си позволя лукса да защитавам доброто. — Той се усмихна язвително. — Не съм бил на страната на ангелите, откакто напуснах Венеция. А може би и от по-рано. Може би именно поради тази причина притежавам всичко това. — Той махна с ръка към двореца и градините.

— Все още не разбирам.

— Трудно се работи с везира на Сюлейман, Лютфи паша. Прекалено честен е.

— Какъв фатален недостатък у един везир!

Той се усмихна.

— Именно. Рустем би продал и собствената си майка за десет процента комисиона.

— В такъв случай ще бъде отличен за тази длъжност.

— Сигурен съм, че ще постигне голям успех.

— А ти ще можеш да прокарваш още повече кораби през Дарданелите, без някой да ги проверява. Но какво е накарало Сюлейман да се спре на Рустем за свой зет?

— Неговият чар и красота, може би?

— Хурем! — Изведнъж Джулия осъзна.

— Поне така се говори из базарите. Времето ще покаже дали е било вярно. Макар че само мога да си представя какво трябва да е направил, за да си спечели такава поддръжница. — Лудовичи внимателно я огледа. Днес изглеждаше различна. По страните й бе избила руменина, която той не бе виждал преди.

— Вчера имаше гостенка — подхвърли той.

— Това нещо лошо ли е? — Тя отбягна погледа му.

— Коя беше?

— Едно момиче. Приятелка от времето ми в двореца.

— Как е разбрала…?

— Аббас.

— Той й е казал?

— Тя ми е приятелка. Няма опасност.

— Никога нищо не е безопасно.

Настроението й внезапно се помрачи.

— Прикрепяш ме с карфица към стената като пеперуда, която могат да гледат, но не и да докосват. Понякога ми се ще да бях умряла!

Лудовичи не отвърна. Джулия съжали за избухването си.

— Извинявай — промълви тя. — Зная, че се излагаш на опасност, също, когато излезе… на лов за мен… с лодката си.

Лудовичи провеси глава.

— Не, онова, което каза, е вярно. Нямам право. Необмислено те изложих на опасност, като те задържах тук. Исках те само за себе си. — Пое дълбоко дъх. — Имам лозя в Кипър. Можеш да отидеш там — ще си на сигурно място. Няма да е необходимо да продължаваме да те пазим в тайна. Ще си сред други венецианци, като нас…

— Аз вече не съм венецианка. Нито пък ти.

— Повече няма да ти се налага да живееш като затворничка. Мога да те посещавам там.

Джулия се усмихна. Може би вчера щеше да го умолява да я отпрати. Но днес…

— Ще остана — отвърна тя.

Той изненадано я погледна.

— Мога да гарантирам сигурността ти.

— Не искам да напускам Стамбул.

Лудовичи се усмихна, бе изтълкувал погрешно причините й.

— Надявах се, че ще искаш да останеш.

Тя извърна очи настрани. Реакцията й го обърка. Какво искаше? Нима още бе влюбена в Аббас? Невъзможно. Защо тогава искаше да остане в Стамбул?

Поседяха в мълчание, докато Лудовичи търсеше най-добрия начин да й съобщи следващата новина.

— Скоро ще пристигне делегация от Венеция — рече най-сетне той. — Искат да се срещнат със султана и да преговарят за мир.

След битката при Превезо преди две години, когато турският адмирал Драгут бе избил една десета от венецианците, османлиите бяха спечелили контрол над Средиземно море и източваха жизнените сили на републиката — нейната търговия. Дори войната не се бе отразила върху живота в Пера, като се изключеше фактът, че бе повишила цената на контрабандното жито на Лудовичи.

Джулия вдигна очи към него, смръщи вежди. Зачуди се защо бе сметнал за важно да й съобщи подобна вест.

— Баща ти ще е начело на пратеничеството — добави той.

Лицето й пребледня. Тя така силно стисна ръцете си, че кокалчетата им побеляха.

— Ще дойде ли тук? — попита накрая тя.

— Не, освен ако не го поканя. Но няма причина да го правя.

Джулия се опита да се усмихне.

— Не си ли си помислял, че може да искам да го видя?

— Не.

Тя затвори очи.

— Ами Аббас?

Той я изгледа втренчено.

— Да, Аббас. Ето защо трябваше да говоря с теб. Смятам да му кажа.

— Добре.

— Наистина ли?

— Да.

Той се изненада от бързината, с която дойде отговорът й.

— Аббас е станал много влиятелна фигура в Стамбул. И преди е имало множество случаи, в които пратеници на чужди държави са били хвърляни в тъмниците на Йедикуле. Ако не и по-лошо. Сигурна ли си, че искаш да знае за пристигането на баща ти?

Очите на Джулия гневно проблеснаха.

— След онова, което му стори баща ми ли? — Тя пое дълбоко дъх, ноздрите й се разшириха от ярост. — Да, Аббас трябва да знае. Всъщност — добави, — бих искала сама да му съобщя.

Лудовичи не бе очаквал това. Най-накрая се беше случило. Щеше да е глупак, ако се опиташе да я спре.

— Ще ти уредя среща с него — каза той.

75.

Галата

Каретата беше продълговата, изрисувана с плодове и цветя — не се различаваше по нищо от стотици други карети в града. Тя мина по мръсната алея и спря пред безлична дървена къща, боядисана в жълто — цветът на евреите. Не се отличаваше от повечето къщи в квартала. Един паж отвори вратичката и Джулия слезе.

Никой не би могъл да я познае. Можеше да се каже единствено, че е жена. Носеше фередже — наметката с дълги ръкави, с която всички турски жени се покриваха, преди да излязат на улицата. Фереджето бе изработено от черна коприна, което до известна степен издаваше статуса й — бедните жени носеха черни наметки от вълна, докато жените от царския харем се обличаха в лилава или розова коприна. Джулия си бе наметнала два воала — прозрачен яшмак, който покриваше лицето, носа и устата й, невидим под черната казета, и самата казета, спускаща се от главата до кръста й, с един малък квадратен отвор за очите. Единственият знак за принадлежността и към нежния пол бе ароматът на мускус и жасмин, който се носеше около нея — сладък оазис сред зловонието на града.

Робата поставяше турската жена в положението на затворничка, но също така й даваше и свобода, защото именно с помощта на фереджето и казетата дори и най-високопоставените дами можеха да се разхождат по улиците, без да бъдат разпознати.

Черната фигура бързо прекоси улицата и изчезна зад вратата на къщата.

Пажовете останаха да я чакат до каретата.

Аббас зина от почуда, когато я видя.

С годините е станал дори още по-дебел, отбеляза наум Джулия. Изпод богато украсената коприна на кафтана му прозираха гънките мазнина по тялото му. Той се потеше, въпреки че беше ранна хладка утрин. Лицето му лъщеше от пот и мокреше краищата на огромния бял тюрбан на главата му.

Опита се да си спомни как бе изглеждал някога, после — да свърже образа на момчето с лице от гладък бронз, което я бе очаквало в гондолата, с това кошмарно същество с едно бяло изцъклено око и подпухнало месесто лице…

Не беше възможно.

Спомняше си го единствено като кислар агаси, грозният евнух с женски глас, който бе направил гневна гримаса при първата им среща и й бе прошепнат онези странни нежни думи сутринта, когато очакваше да намери смъртта си в Босфора.

Значи това беше Аббас.

Той се опита да се изправи на крака. Плесна с ръце, за да призове пажовете си на помощ.

— Коя си ти? — изръмжа той, но по изражението му личеше, че я беше познал.

Тя зачака, без да помръдва. Какво щеше да стане, ако двамата пажове, които бе довел със себе си от двореца, също я разпознаеха? Но Аббас вече се беше сетил за същото и веднага, щом му помотаха да стане, ги отпрати.

— Джулия? — промълви той.

Тя отметна тежката си казета, остави я да падне назад. После свали и яшмака, разкопчавайки го внимателно и разкривайки му лицето си.

— Здравей, Аббас.

Той закри лицето с длани и се обърна с гръб.

— Какво има?

— Не трябваше да идваш — простена той.

— Трябваше да те видя. Поне още веднъж.

— Казах на Лудовичи, че повече не искам да те виждам. Защо ме измъчваш по този начин?

— Моля те, Аббас…

— Ако знаеше каква болка ми причиняваш, нямаше да го направиш!

Джулия не знаеше как да постъпи. Внезапно се почувства като пълна глупачка. Той продължаваше да стои с гръб към нея.

— Аббас?

— Защо дойде тук? Какво ти е хрумнало? Защо Лудовичи ти е позволил?

— Обърни се…

— За да можеш да се насладиш на красотата ми ли?

— Лудовичи е красив мъж. Но аз не го обичам. А теб съм обичала винаги.

— Престани!

— Обърни се…

Когато Аббас го стори, лицето му бе изкривено от гняв, а здравото му око я гледаше с болка и възмущение.

— Върви си! Каква полза от всичко това? Любовта ми към теб ми отне всичко! Остави ме да те забравя, за бога! Върви си!

Джулия протегна ръце към него, после ги отпусна встрани.

— Аббас… Никога не ми се удаде възможност… ти спаси живота ми…

— Защото те обичах. Ще отвърнеш ли на любовта ми? Как? С целувки? Ще ме пуснеш ли в леглото си? Ще станем ли любовници?

Гневът започна да се отдръпва от лицето му. Джулия пристъпи напред с намерение да го успокои, но той протегна ръка, за да я спре.

— Недей… — каза. — Можеш ли да си представиш какво ми струва, Джулия? Да изпитвам желание към една жена и да знам, че няма начин някога да го задоволя? Да продължавам да се раздирам от страст и да не притежавам средството, чрез което да я реализирам на практика? Един мъж не може да обича някоя жена и да не копнее да консумира физически тази си обич. Какво мога да направя?

За мен няма облекчение и никога няма да има. Изгарям всеки божи ден, заобиколен от жени. Може да са ме лишили от атрибута на моята мъжественост, но тя все още е тук. Всеки ден се чувствам като затворен в клетка. Всяко естествено движение ми е отказано, физически и емоционално. Искам да обичам и да бъда обичан. Но как бих могъл? Лишиха ме от всички причини, поради които бих искал да живея! След смъртта няма ад, Джулия. Адът е тук и сега. И аз живея в него!

Гневът му се изчерпа напълно, раменете му увиснаха и той се облегна на стената, дишайки на пресекулки. Джулия се поколеба. Какво можеше да му каже?

— Моля те, върви си — прошепна Аббас.

— Добре. Но първо искам да ти кажа нещо. Не дойдох тук, за да те тормозя, както си мислиш.

— Тогава казвай и си върви.

— Става дума за баща ми.

В началото изглежда смисълът на думите й му убягна.

— Гонзага? — запита той най-накрая.

— Пристига в Стамбул.

— Сигурна ли си?

— Вчера Лудовичи го научил от байлото. Ла Серенисима е изпратила мирна делегация до Портата. Баща ми ще я води.

Аббас се плъзна по стената и се отпусна на пода, сядайки върху дебелите си бедра. Опря глава в коленете си и промълви.

— Значи дяволът приближава рая.

Нямаше какво повече да се каже. От мълчанието му Джулия разбра, че трябва да си върви, но тя отчаяно искаше да го успокои. Коленичи до него. Той не възрази, затова тя се наклони напред и леко го целуна по челото.

Аббас не се отдръпна. Тя махна тюрбана му и го сложи на пода.

Евнухът не вдигна очи да я погледне.

Джулия прокара длан по гладко обръснатата му глава. Усещането бе едновременно отвратително и вълнуващо. Виждаше всяка костица от черепа му, очертана под лъсналия скалп. Сложи длани от двете страни на лицето му и го повдигна нагоре.

— Аббас…

Здравото му око я гледаше умолително.

Тя повдигна кафтана му. Сърцето й лудо биеше, докато пръстите й се плъзгаха по обръснатите му слабини. Полагаше неимоверни усилия ужасът, който изпитваше, да не се изпише върху лицето й. На мястото на члена му нямаше нищо. Като Сирхане, помисли си тя, само дето я нямаше нейната подканваща влага, нито подобните на розови листенца устни на вагината й. Просто хладна и хлъзгава като восък плът, набраздена от белези и изненадващата мекота на уретрата.

Чу как Аббас тихо простенва. От болка, шок, ужас? Не можеше да разбере.

Беше чувала разни истории в харема — най-вече от Сирхане, която беше жадна както за клюки, така и за истински факти, — че някои жени успявали да докарат определени евнуси до оргазъм чрез комбинация от афродизиаци и стимулиращ масаж на уретрата.

А може би това бяха чисто и просто глупости.

Коленичила между краката му, тя посегна надолу и смъкна фереджето си. Беше гола под наметалото.

— Намазала съм зърната си с хашиш — прошепна тя.

Аббас вече бе като покорно дете. Той бавно докосна гърдата й с устни, впи ги в зърното й.

Джулия обгърна главата му с една ръка, а с другата започна да масажира мястото между бедрата му. Чу го как отново простена, този път от удоволствие, а дишането му стана по-бързо и по-тежко. Тя извърна глава настрана, за да скрие отвращението си от чуждото за нея усещане на увредена плът между пръстите си.

— Джулия — промълви той.

Тя продължи да го масажира и след известно време той започна да се движи в ритъм с движението на пръстите й. Устните му продължаваха да се впиват в гърдата й. Действа, помисли си тя. Беше го направила.

Той започна да извива тялото си, да притиска слабините си към ръката й. Пръстите й заработиха по-бързо. Не обръщаше внимание на спазмите, разтърсващи плътта в ръката й. Той отметна глава назад и сякаш зарида — същите тихи кратки звуци, които понякога издаваше и Сирхане.

После изведнъж, тръпката разтресе цялото му тяло. Ръцете му я стиснаха в задушаваща прегръдка. Когато я пусна и отново се облегна на стената, очите му бяха затворени, а гърдите му жадно поемаха въздух.

Тя уморено се облегна на него. Потта се стичаше между гърдите й и се смесваше с неговата. Дълго никой не помръдна.

— Аббас — прошепна накрая тя.

— Сега ме остави.

Тя взе фереджето си и бавно се изправи на крака.

— Чакай — прошепна той. — Остави ме да те погледна още веднъж.

Той дълго я гледа, когато най-сетне извърна глава, тя разбра, че е време да се оттегли. Намъкна фереджето през главата си, намести воала и казетата.

Отново беше непозната. Торба.

Аббас продължаваше да седи, облегнал подпухналото си тяло на стената. Сляпото му око беше наполовина отворено, кафтанът — омотан около коленете. Тя осъзнаваше, че всеки друг би определил този спектакъл като крайно противен.

Вместо това усети, че я обзема дълбока нежност.

— Обичам те — прошепна и си тръгна.

В продължение на близо час Аббас седя неподвижно на пода. До ушите му достигна трополенето на отдалечаващата се карета, после сенките се спуснаха по стените на стаята, а слънцето се издигна и лъчите му се промъкнаха през решетките на прозорците.

Не физическото усещане го бе парализирало. Реакциите му бяха фалшиви, театър, който бе разиграл, когато бе разбрал, че усилията й са напразни. Със същия успех би могла да се опита да го доведе до оргазъм, масажирайки дланта на ръката му. Но той не искаше да я засрамва и унижава, затова бе симулирал удоволствие.

Онова, което го бе трогнало, бе състраданието й към него. Той знаеше, че лицето и тялото му са отблъскващи за околните. Та той самият се отвращаваше от вида си! И въпреки това Джулия му бе показала човечност, която той отдавна бе забравил, че съществува. Беше му дала любов.

Придърпа колене към гърдите си и се сви на топка на пода. Заплака — първо от жалост за себе си и за нея. После от гняв.

Пера

Беше мръсносин следобед. Погледът на Антонио Гонзага се рееше над Златния рог, към двореца, издигащ се на хълма Сераглио, към кулата Куббеалтъ, изникнала подобно на миниатюрна кампаниля от хоризонта. Кипарисите и японските борове се криеха като шпиони в тъмните сенки в основата на крепостните стени.

— Така, значи това е домът на турския синьор.

— Трябва да преговаряме с него внимателно — каза байлото.

Гонзага дори не направи опит да скрие презрението, изписало се върху лицето му. Не че презираше обсебеността на байлото от търговията — в крайна сметка именно търговията бе превърнала Лъва на Сан Марко в онова, което бе. Не можеше обаче да се отърси от подозрението, което не го бе напускало от мига, в който бяха пристигнали тук — че лоялността на байлото към Ла Серенисима е поразклатена.

Бяха богати, прекалено богати, за да са обикновени търговци. Живееха в огромни дворци, някои от тях се обличаха в широки турски кафтани вместо в скромните венециански тоги. И което бе още по-притеснително — говореха за султана и Дивана така, сякаш бяха по-важни от дожа и Съвета на десетте.

Наричаха султана Сюлейман Великолепни.

— Ще победим — рече уверено той.

— Разбира се, ваше превъзходителство. Но докато не настъпи този момент, ще трябва да се стараем да не го предизвикваме. В края на краищата Средиземно море е турско езеро.

Това беше истина — и този факт вбесяваше Гонзага. Един ден Лъвът на Сан Марко щеше да сдъвче всички тях.

— Не се тревожи, байло. Някой ден Венецианският лъв ще погълне всичките си врагове. А дотогава ще играя ролята на кроткото агне.

76.

Посланикът на Прославената Синьория Венеция направи кратко пътуване по Златния рог със султанската ладия. Когато стигна до хълма Сераглио, там го очакваха двама паши и четиридесет официални лица, за да придружат делегацията му до двореца. Яздеха, подредени по ранг, към Ба’аб-и-Хумаюн, Портата на Негова светлост.

Гонзага си даде вид, че не е впечатлен от величествената арка от бял мрамор, както и от съдържанието на издълбаните в нея ниши. Отрязаните глави, поставени във всяка ниша, бяха почнали да се разлагат под лъчите на слънцето, а край главната порта се виждаха още глави, натъркаляни като гюлета. Група хлапета си играеха с тях.

Посланикът постави напарфюмирана кърпичка пред носа си.

Масивната арка беше дълга петнадесет крачки. През нея се влизаше в Първия двор на двореца Топкапъ — дворът на еничарите.

Гонзага бе поразен от пълната тишина, която цареше наоколо. Въпреки че наоколо беше пълно с хора — слуги, понесли табли с горещи рула, слуги с конусообразни филцови фесове, забързани нанякъде, батарея облечени в сини униформи еничари, поели с маршова стъпка към Ортакапъ, ветерани — никой не се осмеляваше да повиши глас, всички разговаряха шепнешком. Единственият звук, който се чуваше, беше чаткането на конските подкови върху калдъръма.

От двете страни на Ортакапъ — портата към Втория двор — се издигаха две островърхи осмоъгълни кули. Имаше огромна двойна желязна врата, а над нея върху голям пиринчен щит се виждаше Сюлеймановата тугра — неговият личен печат. Върху шиповете на стената чернееха още отрязани глави.

До този момент Гонзага бе относително доволен от уважението, което му се оказваше. Но сега му наредиха да слезе от коня.

— Останалата част от пътя ще извървим пешком — изломоти преводачът.

Посланикът на Прославената Синьория Венеция неохотно се подчини.

В тъмния коридор, отвеждащ вдясно от постройката при портата, имаше чакалня. Докато Гонзага охлаждаше стъпалата си в оскъдно обзаведената килия, преводачът използва момента да му обясни, че стаята на главния екзекутор се намира от другата страна на портата, както и дръвника за обезглавяване и цистерната, в която давеха осъдените. Бостанджията можеше да отсече до петдесет глави на ден и да ги набучи на шишове върху стените, обясни гордо той.

Гонзага му благодари за информацията и зачака.

Три часа по-късно го въведоха във Втория двор.

Гонзага беше бесен, толкова бесен, че едва погледна към гигантските кипариси от двете страни на дългите алеи, пресичащи двора. Пътечките бяха очертани с фонтани и старателно подрязани храсти, по полянките пасяха газели. Пребледнял от гняв, той рязко мина между почетния караул еничари от двете страни на пътя към Дивана. Бяха неподвижни като статуи. Свитата му бързаше зад него.

Нещото, което наистина го впечатли, бе пълното мълчание. Никой не продумваше. До слуха му достигаха единствено въздишките на вятъра в короните на дърветата.

Въведоха го в Дивана. Редиците придворни се поклониха и Гонзага не успя да се сдържи и се втренчи с благоговение в блестящото разнообразие на костюмите около него, в смесицата от коприна, кадифе, брокат и сатен. Великият везир бе в светлозелени одежди, мюфтиите — в тъмносиньо, великите улеми — във виолетово, дворцовите шамбелани — в яркочервено. Щраусовите пера се вееха като гора, върху тюрбаните и ятаганите проблясваха скъпоценни камъни и светлината им се отразяваше в шлемовете на имперските стражи.

Върху дълги сребърни маси бяха сервирани стотици ястия — чинии с печено овнешко, фазаново, гълъбово, агнешко и пилешко месо. Посланикът на Прославената Синьория Венеция бе принуден да седне върху килимите заедно с останалите, за да обядва.

— Кога ще видя султана? — просъска той на своя преводач.

— Много скоро — прошепна му мъжът. — Но по време на обяда трябва да мълчим!

И наистина, всички се хранеха в пълно мълчание. Черните пажове пълнеха чашите им с розова вода, изсипваха напитката с изнервяща точност от козите мехове, преметнати през гърдите им. Облечените в червени копринени роби слуги, които им сервираха, се движеха безшумно в дълги редици или пък стояха като оцветени статуетки в очакване на някой повелително вдигнат пръст. За десерт поднесоха баници, смокини, фурми, диня и рахат локум.

Не се чу дори една думичка.

Тържествеността на обяда не бе нарушена, докато събраните благородници не се нахраниха и не се изправиха на крака. В същия момент черните роби се нахвърлиха върху чиниите и започнаха да се боричкат за остатъците от храната.

Това само потвърди онова, което посланикът бе подозирал през цялото време, а именно — че насреща си имаше варвари.

Ба’аб-и-Са’адет, Портата на блаженството, охраняваше селямлъка, светая светих на султана. Огромната двойна порта бе покрита с богато украсен балдахин, поддържан от шестнайсет порфирни колони и охранявана, според бързите изчисления на Гонзага, от най-малко трийсетина евнуси, облечени в жилетки от златист брокат. В ръцете си държаха извити ятагани с проблясващи остриета.

Дадоха на Гонзага златисто наметало, с което да се покрие, за да се появи в подходящ вид пред султана. Началникът на знамената дойде, за да приеме даровете му. Четири пити пармезан.

Преводачът не направи коментар относно щедростта на посланика. Зачакаха пред портата, докато поднесат даровете на Господаря на живота.

Изведнъж двама шамбелани сграбчиха посланика на Прославената Синьория Венеция за шията, притиснаха ръцете му плътно към тялото. Бутнаха го на колене, за да целуне портала на Ба’аб-и-Са’адет и го повлякоха през един мрачен двор сред нова двойна редица от стражи към Приемната зала Арзодаши.

Арзодаши беше павилион с огромни пропорции. Покривът бе поддържан от мраморни колони, които опасваха цялата сграда. Бързо преведоха Гонзага през антрето, стените, на което бяха облицовани с точки от истинско злато и сребро, и го въведоха в главната приемна. Независимо че беше почти онемял от гняв и обида, от вниманието му не убягна фактът, че това бе най-екстравагантно и разточително обзаведената стая, която някога беше виждал.

Стените бяха покрити с изящна керамика и изписани с цитата от Корана. Диваните бяха тапицирани с венециански брокат, тежко руско кадифе, тънък като паяжина китайски муселин. Върху пода бяха постлани дебели килими: персийски, сирийски, мамелюкски — всичките от коприна. В ъглите на стаята стояха китайски вази, надхвърлящи човешки бой. Гонзага дори успя да зърне и своята височайша персона, паднала на колене и придържана от двамина черни роби в позлатено венецианско огледало насреща му.

Тронът се намираше в единия ъгъл на залата. Приличаше на ниско легло с балдахин върху килим от зелен сатен, избродиран със сребърна сърма и перли. Под купола от изящно резбован кедър се диплеше балдахин от чиста коприна. От другата страна се виждаха богато резбована бронзова камина и мраморен фонтан.

Самият трон бе от ковано злато и перидотит от Червено море. От копринените пискюли на балдахина висяха перли и рубини. Тронът бе толкова голям, че стъпалата на султана не докосваха земята. В един абсурден момент Гонзага бе обзет от чувството, че ще се обърне към дете.

Хвърли кратък поглед към Господаря на живота. Брадато лице под бял тюрбан, украсен с огромно перо от бяла чапла, три преплетени диамантени тиари и рубин с размерите на лешник, роба от бял сатен, обсипана с рубини и сапфири.

Зад дясното му рамо стоеше великият везир.

Гонзага започна да излага протеста си, обърнат към преводача, но човекът не го слушаше — защото в същото време везирът, Лютфи паша, му говореше. Вероятно бе истински късмет за посланика, като се имаше предвид колко чувствителен бе по отношение на заеманата от него позиция, че не можеше да разбере думите.

— Кучето нахранено и облечено ли е? — попита везирът.

— Неверникът е облечен и нахранен и копнее да оближе прахта под трона на негово величество — отвърна преводачът.

— Доведи го тук тогава.

Шамбеланите принудиха Гонзага да изпълни един церемониален поклон. После го довлякоха до средата на залата, където отново притиснаха главата му към пода. Когато доближиха до трона, натиснаха челото му в дебелия килим за трети път.

— Донесе ли кучето своята лепта? — обърна се везирът към преводача.

— Четири пити сирене, велики господарю.

— Запази ги в съкровищницата заедно с другите дарове — рече везирът.

Посланикът на Прославената Синьория Венеция бе повлечен обратно към вратата. Отново го заставиха да заеме поза на подчинение, после го помъкнаха навън към двора, където най-сетне го освободиха.

Гонзага се тресеше от ярост. Едва успяваше да произнася думите, напиращи на устата му.

— Какво… какъв е смисълът… унижавате ме по такъв начин… Не успях да се обърна към султана!

— Но вие не можете да се обърнете директно към Господаря на живота — отвърна преводачът, видимо объркан. — Сега ще отидем в Дивана. Можете да изложите своите молби пред великия везир и Съвета.

Гонзага се втренчи в него така, сякаш онзи беше луд. После се обърна и се оттегли.

77.

Пера

— Това е обидно! Идваме тук с мир, а те се изплюват отгоре ни! Как се осмеляват да се отнасят с нас по такъв начин!

Бяха минали два дена, откакто посланикът бе удостоен с честта да получи аудиенция при султана на османлиите, но случката продължаваше да му действа разтърсващо. Лудовичи му сипа вино от една кристална гарафа, за да го успокои.

— Към всички посланици се отнасят по същия начин. Така е още от времето, когато Мурад Първи бил убит от един сръбски благородник.

— Дори не ми дадоха възможност да говоря лично с него! За какъв се смята? Аз съм член на Съвета на десетте!

— А той е Господарят на живота, Императорът на двата свята, Създателят на царете — за такъв се смята, ваше височество — отвърна Лудовичи, опитвайки се да скрие задоволството си от унижението на Гонзага. — Между другото, всички решения, отнасящи се до външната политика, се вземат от великия везир. Сюлейман ги ратифицира или не — зависи кое му отърва. Той никога не се пазари директно. Това би било прекалено унизително и принизяващо за него.

— Унизително!

Бяха във всекидневната в двореца на Лудовичи. Беше достатъчно впечатляваща, помисли си Лудовичи. Достатъчно впечатляваща, за да се отнася с Гонзага повече или по-малко като с равен. Беше обзаведена с дълга маса от полиран кестен и резбовани столове, тапицирани с пурпурночервена дамаска. На трите стени висяха позлатени венециански огледала, които позволяваха на Лудовичи да наблюдава объркването на госта си от различни ъгли.

Този негодник не познаваше истинското значение на думата „унижение“. Можеше ли например изобщо да предположи колко много бе изстрадал Аббас?

— Човек не може да разбере турците, ако ги преценява през нашата гледна точка — каза Лудовичи. — Цялата им система е построена около стриктна йерархия. За тях в целия свят няма равен на султана. Не са му равни дори императорът на Рим… нито дожът.

Гонзага презрително изсумтя и отпи от виното си.

— Султанът е единственият, който по рождение наследява позицията си — продължи Лудовичи. — Всички останали се издигат благодарение на собствените си качества. Дори не е необходимо да са се родили мюсюлмани. Последният велик везир, Ибрахим, беше син на гръцки рибар. Изградили са система, наречена девширме. Вземат младежи и девойки от немюсюлмански семейства и ги обучават да бъдат част от султанското робско семейство. Онези, които се отличават с истински качества и таланти, могат да се издигнат до ранг на велик везир. Онези, които са с повече мускули, отколкото мозък, отиват при еничарите. Тези елитни войници, от които се страхуваме толкова много и които са завладели половин Европа, до един са родени християни. Що се отнася до жените, майката на един султан може да е била дъщеря на някой кавказки селянин. Системата е във висша степен честна.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш — изръмжа Гонзага. — Но все пак си мисля, че твоята висока оценка вероятно се дължи на натрупана лична горчивина.

Лудовичи кимна в знак на съгласие.

— Трябва да признаете едно нещо, ваше превъзходителство — продължи той. — Въпреки че един турчин може да се бие срещу неверниците както ни наричат — с всички възможни средства, никъде другаде по света човек не може да изповядва религията си така свободно както в империята на османлиите. Дори когато ви… когато ни… обявиха война, ние в Пера можехме спокойно да изповядваме католицизма. В Галата има евреи, мюсюлмани, християни — всички те живеят в мир заедно, докато в Рим още хвърлят лутераните на кладата.

— Затова ли ме покани тук, Лудовичи? За да ми изброяваш достойнствата на султана? Може би самият ти възнамеряваш да приемеш исляма?

— Оставам си лоялен поданик на Ла Серенисима. Просто съм живял тук достатъчно дълго време, ваше превъзходителство. Смея да твърдя, че поне малко познавам психиката им.

— Благодаря за лекцията — подигравателно се усмихна Гонзага. — Беше много поучителна.

— Не с тази цел ви поканих тук.

— О? — Гонзага допи виното си и си сипа още.

— Разбрах, че преговорите ви с Лютфи паша не са минали много добре.

Лицето на Гонзага почервеня отново.

— Онзи нахален дребосък иска да му плащаме налог и да преотстъпим остров Кипър! Следващото, което ще поиска, ще бъде да му предоставим Сан Марко за лятна резиденция!

— Може ли да отхвърлим исканията им?

Гонзага го изгледа втренчено, лицето му бе изкривено от злоба.

— От Превезо насам турците владеят Средиземноморието, както добре знаеш. Без преките си търговски пътища републиката ни ще потъне в Адриатика. Благодарение на твоите високо просветени турци!

— Може да има и друг начин да се реши този въпрос, ваше превъзходителство.

— Слушам.

— Както мисля, че се досещате, моите дейности тук невинаги са напълно легални… поне според османлийския закон.

— Подозирахме го.

— Те ми помогнаха да си създам някои влиятелни връзки. Тези връзки сега могат да се окажат от полза за Ла Серенисима.

— Как?

— Вярно е, че се възхищавам от някои достойнства на турците, но повече обичам своята родина. Може би, ако се откажете от преговорите със султана, ще успея да ви уредя една среща с турския адмирал Драгут.

— Драгут!

— Както знаете, той не е нищо повече от пират. При наддаването той ще предложи най-висока цена. Или с друга думи, ако Венеция ще трябва да плаща дан, за да използва морските пътища, сигурен съм, че Драгут няма да се окаже толкова неразумен в претенциите си, колкото великият везир.

Гонзага пресуши чашата си и замислено погледна Лудовичи.

— Е, търговецо, може и да си прав. Може все пак да послужиш на републиката за нещо.

— Радвам се, че така мислите — отвърна Лудовичи.

Джулия наблюдаваше срещата от горната площадка на стълбището. Баща й! Сякаш гледаше някакъв напълно непознат човек. Струваше й се по-посивял и по-дребен, отколкото го помнеше. Вероятно беше от възрастта. Не беше го виждала от почти дванайсет години. Лицето му изглеждаше по-слабо, а бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки и ъгълчетата й изглеждаха перманентно увиснали надолу в сарказъм.

Но гласът му все така караше стомахът й да се свива на топка. Връщаше спомените за студени мраморни коридори, за мълчаливи мрачни вечери, за прашни библии, за неодобрение и ограничения. Чувстваше се така, както би се чувствал затворник, озовал се лице в лице със своя бивш надзирател. Опита се да открие в себе си някаква следа от привързаност, но не откри нищо, освен тъмния ужас от предишния й начин на живот. Обзе я внезапен прилив на благодарност към Лудовичи и към онова, което й беше дал.

После се сети за Аббас. Аббас!

78.

Стамбул

От прозорците на двореца на Абдул Сахине паша се разкриваше гледка към Айя София и Фируз Ага Ками. Летем, когато времето беше хубаво, можеше да се види как делфините играеха във водите на Мармара. Сирхане разполагаше със свой собствен хамам. Мраморните му стени бяха украсени от край до край с фриз от изнишка керамика, върху която в бяло и синьо бе изписана строфа от Корана. Светлината, падаща от сводестия таван, се замъгляваше от кълбящата се на валма пара.

Джулия седеше гола на ръба на басейна. Сирхане изсипа малко ароматно масло от едно каменно бурканче и го размаза между дланите си. Започна да масажира раменете и шията на Джулия.

— Напрегната си. Какво става?

— Помниш ли баща си? — попита Джулия.

— Разбира се, че го помня.

— На колко години беше, когато те отделиха от семейството ти?

— На петнайсет.

— Плака ли?

— Цяла седмица. Защо?

— Разкажи ми.

— Бяхме селяни. Баща ми гледаше овце и няколко кози. Освен това отглеждахме слънчоглед и малко жито. Той беше добър човек, но когато ме отведоха, вече беше доста стар. Вероятно вече е починал. Както и майка ми. Имах десет братя и сестри. Всички ми липсват. Но каква полза има да мисля за това? Ако още живеех с тях, щях да ора на полето или да събирам слънчоглед, а не да живея в красив дворец и да разполагам със собствена прислуга.

— Обичаше ли го?

— Баща ми ли? — Сирхане изглеждаше объркана от въпроса. — Разбира се. — Тя впи пръстите си в мускулите на приятелката си, като че ли да изцеди напрежението й с физическа сила. — Джулия, моля те, кажи ми какво не е наред?

— Сирхане, Сирхане. Страхувам се за душата си.

— Какво?

— В мен има нещо чудовищно. Чувствам го.

Сирхане се засмя, после разбра, че Джулия говори сериозно. Тя обви ръце около раменете й и я прегърна.

— Каква е цялата тази лудост? Първо ме разпитваш за баща ми, после ми казваш, че си лоша…

— Има толкова много неща в мен, които не разбирам. Защо не мога да обикна мъж? Защо предпочитам теб пред съпруга ми?

Сирхане извърна Джулия с лице към себе си и я погледна.

— Това не е лошо.

— Разбира се, че е.

— Не вредим на никого. Една жена не може да насили друга жена.

— Това ли е отговорът? Нима любовта е просто въпрос на изхвърляне на семето?

— Джулия…

— Знам, че Лудовичи ме обича. Знам, че иска и аз да го обичам. Всеки път, когато се срещам с теб, извършвам предателство към него.

— Двете взаимно се успокояваме. Не е същото като да се любиш с мъж.

— Защото не можем да притежаваме своя собственост, за разлика от мъжете ли? В такъв случай не можем да се притежаваме и една друга, нали?

— Джулия, за какво е всичко това?

Джулия въздъхна и отпусна глава върху рамото на приятелката си. Прозрачната роба, в която бе облечена Сирхане, одраска бузата й. Позволи и да я прегърне.

— Ако знаеш, че нещо ужасно ще се случи на даден човек и не сториш нищо, за да го предотвратиш… това лошо ли е?

Усети как тялото на Сирхане се стяга.

— Трябва да ми кажеш какво става, Джулия.

— Отговори на въпроса ми.

— … Зависи — отвърна предпазливо Сирхане. — Този човек направил ли е нещо лошо?

— Да… О, да!

— А наказанието му оправдано ли е от закона?

Джулия не отвърна, но Сирхане не настоя. Вместо това попита.

— Какво ще стане, ако запазиш мълчание?

— Някой ще умре.

— А ако проговориш?

— Един виновен човек ще се измъкне безнаказано.

Сирхане я притисна още по-плътно до себе си.

— Обичаш ли този човек? — За кого ли ставаше дума? За Лудовичи?… Или за самата Сирхане?

— Би трябвало да го обичам. Но не мога. В мен има нещо лошо.

— Не, Джулия — прошепна Сирхане. — Всичко е наред. Ти си добра и нежна. Раят няма да захлопне вратите си пред теб.

Не, помисли си Джулия. Не беше нито нежна, нито добра. Беше се опозорила с връзката си с друга жена, както и с един кастрат. Беше се отрекла от собствения си баща. Изповедникът й я беше учил, че целомъдрието и опрощението са истинските християнски ценности. А тя се беше впуснала в плътски оргии и планове за отмъщение. Дори не се опитваше да се пребори с тези свои пороци.

Баща й. Аббас!

По дяволите Антонио Гонзага! Щеше да го срещне отново в ада.

Отпусна глава в скута на Сирхане и опъна ръце над главата си.

— Люби ме, Сирхане. Кажи ми, че всичко е наред. Имам нужда да чуя, че всичко ще бъде наред.

Пера

Гонзага предполагаше, че колкото по-малко хора знаят за предстоящата му среща с Драгут, толкова по-добре. Затова информира за намеренията си само байлото, като пропусна да спомене за ролята на Лудовичи в този план. Търговецът щеше да загуби много, ако преговорите пропаднеха. Гонзага беше готов да го предпази — поне докато все още имаше някаква полза от него.

Същият следобед до резиденцията на байлото бе проводен пратеник със запечатано послание, с което Гонзага биваше осведомен, че Драгут ще бъде на галерата „Барбароса“, която стои на котва в пристанището на Галата. Гонзага трябваше да се срещне с адмирала на палубата на кораба малко след полунощ и да бъде сам.

Вечерта посланикът напусна резиденцията на байлото в Пера. Дървената карета излезе от двора и се спусна надолу по хълма.

Байлото му пожела успех и му махна за довиждане.

79.

Галата

Розово сияние озари небето откъм леярните и хвърли червеникав отблясък над пустите докове. Изведнъж по една от опасно стръмните улички, стигащи току до водата, изтрополи карета. Скрит в сенките, Аббас наблюдаваше как мъжът слиза от нея. Коларят му подаде запалена газена лампа и човекът — Аббас разпозна робата и баретата на венециански благородник — тръгна към пристана.

Мина съвсем близо до мястото, където се беше спотаил Аббас и евнухът ясно видя чертите на лицето му, осветено от лампата. Последното десетилетие сякаш бе изтрито с един замах и той пак се озова в трюма на галерата, усети противната смрад, почувства собствената си кръв в устата си. Спомените, които бе потискал толкова дълго време, нахлуха неудържимо и го завладяха.

Бяха трима: единият бе действал с ножа и двама помощници. Аббас ясно си ги спомняше — лицата им, гласовете им, всеки най-незначителен детайл, — макар да бяха минали цели дванайсет години. Помнеше големия грапав белег по рождение върху слепоочието на мъжа с ножа. Приличаше на огромна стафида. Помнеше и човека, който го държеше за раменете, грозда черни точки в гънките на ноздрите му. Онзи при краката му беше с оредяваща коса, извивката на черепа му лъщеше.

Мъжът с ножа имаше неестествено тънък глас, като момче от църковен хор. Не беше спрял да се смее през цялото време. Бяха овързали долната част на корема и бедрата му с бяла превръзка, за да предотвратят кървенето. Беше им отнело доста време, понеже той се бе съпротивлявал. Мъжът с ножа не беше спирал да го ругае, но нито веднъж не бе замахнал с ножа и по-късно Аббас се беше сетил, че онзи всъщност бе целял единствено да го изтощи. После бяха облели пениса и тестисите му с отвара от люти чушки. Беше пищял от болка и мъжът с ножа отново бе избухнал в смях и бе подметнал, че веднага, щом свършат с атрибутите му, собственоръчно ще ги хвърли в студената вода, за да ги охлади.

Аббас се беше борил с всички сили. Беше плакал и ги беше умолявал. Дори и сега се чувстваше унизен при спомена за това как бе ревал като дете и как ги беше молил да назоват цената си.

Тогава негодникът с ножа се бе смял най-силно и бе измъкнал извития като сърп нож от колана си.

Не беше в състояние да си припомни болката, истинския физически кошмар; но не можеше да забрави чувството на отчаяние и безпомощност. Споменът го изпълваше с такава ужасна душевна болка, че понякога, докато лежеше буден по цяла нощ, стенеше високо и се мяташе в леглото си.

Помнеше също, че бе крещял толкова силно, че после в продължение на седмици не беше в състояние да продума. Щом обгориха раната с вряща смола, бе повърнал и припаднал. Когато се съвзе, те още го превързваха, използвайки хартия, натопена в студена вода. Сложиха дренаж в раната, за да предотвратят задържането на кръв и урина.

Помнеше, че на практика не беше в състояние да спре да крещи. Някакъв друг глас, вътре в него, твърде спокоен, му повтаряше, че скоро ще умре от загуба на кръв и всичко ще приключи.

Помощниците на мъжа с ножа го бяха изправили на крака и го бяха накарали да се разхожда из трюма. Една обиколка на помещението. Увисналата назад посиняла глава на синьора Кавалканти, облещените очи на Бартоломео, леко нарастваща локва окървавена вода в трюма, намотано насмолено въже, къс зебло, скъсан кабел на крик. После отново…

Струваше му се, че обикаляха из стаята дни наред, макар че сигурно ставаше дума само за няколко часа. Онова, което истински го ужасяваше, бе начинът, по който двамата мъже не спираха да му говорят — окуражаваха го, припомняйки си на глас други подобни операции, които бяха наблюдавали, повтаряха му, че всичко ще бъде наред, че не трябва да се отчайва. Държаха се така, сякаш му бяха приятели, лекари. Изглежда напълно бяха избягали от реалността, от онова, което преди малко бяха сторили.

И, което бе по-лошо, той усещаше как омразата му към тях се изпарява. Ридаеше и им благодареше, когато най-сетне му позволиха да се свлече на пода, полудял от болка и на крачка от нов припадък. Нямаше представа колко дълго бе лежал така. Някой сякаш беше запалил огън в тялото му. Изгаряше от треска. Но те не му позволяваха да пие и езикът му така се поду в устата, че за малко да го задави, устните му се напукаха и той не можеше да говори. Времето бе престанало да има значение. Леко се плъзна в някаква черна бездна, сякаш заспиваше в леглото си, а реалността и сънят се сливаха в серия от кошмарни образи. Всеки път, когато се събуждаше, се молеше тъмнината да го обгърне отново.

Един ден двамата мъже се върнаха в трюма и се наведоха над него, за да прегледат раната му. Махнаха превръзката и доволно си кимнаха един на друг. Когато свалиха дренажната тръбичка, от дупката запръска урина като фонтан.

— Много добре. — Единият от мъжете му се ухили и го потупа по рамото. — Ще се оправиш, ще бъдеш добре.

Щял да се оправи? Да бъде добре? Какво значи „добре“?

Няколко седмици по-късно го продадоха на пазара за роби в Алжир. От там го бяха отвели в двореца, за да страда, заобиколен от грандиозно великолепие, да прекара остатъка от живота си като чудовище, измъчвано от собствената си уродливост. Фактът, че бе заобиколен от множество други подобни изроди, не му носеше успокоение.

Повечето от евнусите в двореца поне не бяха стигали до сексуална зрелост. В известен смисъл им завиждаше.

И не бе минал ден, в който да не бе проклинал името на Антонио Гонзага.

Споменът за онези дни премина през главата му за няколко секунди. Гонзага изчезна от погледа му. Единственото нещо, което се виждаше на изоставения пристан, бе светлината на лампата, докато посланикът приближаваше към „Барбароса“. Други сенки се размърдаха в скривалищата си. Стъпките им бяха погълнати от звъна на чуковете и рева на леярните. Аббас се отдели от портата, до която се бе прилепил, и последва трептящото пламъче.

Колко дълго беше чакал този момент!

Пера

Джулия коленичи в малкия си параклис и прикова очи в дървеното разпятие над олтара. Беше тук, за да се моли за прошка, да се оправдае, да поиска сила да се пребори със слабостите си. Вместо това изпитваше единствено гняв.

Какъв трябва да беше този Бог, който позволяваше подобни мъки? Кой Бог би допуснал Аббас да страда, а Гонзага да благоденства?

Богът на баща й. Отмъстителният, навъсен Бог на Гонзага — и той мъж, също като баща й!

Тя стана. Щеше да потърси успокоение другаде.

80.

Галерата

Гонзага усети движението зад гърба си, още преди да бе чул стъпките. Тъй като не очакваше опасност, той не се притесни. Извърна се и се втренчи в тъмното.

— Кой е?

Никакъв отговор. Но там имаше някой, сигурен беше. Ако беше човек на Драгут, със сигурност щеше да се покаже, нали така? Обърна се и забърза към подвижното мостче на „Барбароса“.

Галерата бе пуста. Лампите, които горяха на носа и главните мачти, хвърляха дълги сенки върху празната палуба. Не се виждаше моряк, застанал на пост, отдолу не долиташе никакъв шум.

Гонзага почувства първата тръпка на страх.

Чу нов шум откъм тъмния кей. Отново се обърна назад.

— Кой е там?

Измъкна сабята си. Ругаеше се на ум, че бе допуснал да го убедят да дойде сам. Да, там определено имаше някой.

Затича. Изведнъж от сенките изскочиха четири фигури и преградиха пътя му. Той се обърна и хукна обратно. Нови четири силуета се появиха откъм складовете. Мили Боже! Кои бяха тези хора? Какво искаха?

Опита се да се овладее. Трябва да бяха хората на Драгут. В края на краищата нали го очакваха? Нямаше от какво да се страхува.

— Кой от вас е Драгут? — Гласът му прозвуча пискливо дори в собствените му уши.

— Драгут не е тук — отвърна един фалцет с идеален венециански акцент.

В името на Лъва на Свети Марко, какво ставаше?

— Къде е той, тогава? Настоявам да го видя!

— Най-вероятно пиянства някъде в Юскудар — отвърна фалцетът.

— Свали меча си или ще бъдем принудени да ти го отнемем.

Гонзага чу звън на стомана, звън на мечове, измъквани от ножниците им. Изпусна едно ридание и остави оръжието си да падне върху калдъръма. После пусна лампата и хукна. Две сенки изникнаха от нищото и го сграбчиха. Той завика и зарита, обладан от неистова паника. Единият от нападателите му се изсмя.

— Вържете го — нареди фалцетът.

Бяха най-малко шестима. Грубите ръце го бутнаха в смърдящата кал, извиха ръцете му зад гърба и ги завързаха с дебело въже. Той отново завика за помощ, но устата му бързо бе затъкната с мръсен парцал, който заглуши протестите му. Единият от мъжете го ритна, за да го преобърне по гръб.

Някой вдигна изпуснатата лампа и се надвеси над него. Гонзага се намери лице в лице с най-грозния човек, който някога бе виждал — дебел мур с едно око и с наполовина обезобразено лице. На светлината на лампата изглеждаше като изчадие от ада.

— Антонио Гонзага — каза мурът. Значи фалцетът беше негов! — Не ме ли помниш?

Дали го помнеше? Мислите на Гонзага запрепускаха.

Той присви очи, за да види по-добре своя мъчител. Да, той определено беше мур, но не морски плъх като останалите. Носеше поръбена със самур роба, бродирана с перли и сребърна сърма, и жълти кожени ботуши. На дясното му ухо бе закачена огромна перла.

Мъжът коленичи до него и вдигна лампата към ужасното си обезобразено лице. Дръпна мръсния парцал от устата на Гонзага.

— Наистина не се сещаш, нали?

— Разбира се, че не! Никога не съм те срещал!

— Вярно е. Не сме се срещали. Но ме познаваш. А аз познавах дъщеря ти.

— Дъщеря ми е мъртва! Беше убита от пирати!

— Може би.

— Кой си ти? Мили боже! Кажи ми какво искаш!

— Какво искам ли? Искам да си спомниш. Да си спомниш дъщеря си, най-красивото създание, което някога съм виждал, което някога ще видя. Искам да си спомниш за случилото се преди дванайсет години, за сина на капитан-генерала на Републиката…

Очите на Гонзага се разшириха от внезапния спомен — бе разпознал името, но не лицето на човека, който му говореше — и той простена с широко отворена уста.

— А, да, сега виждам, че се сещаш. Аз лично нито за миг не съм забравял. Как бих могъл? След всичко, което ми сториха твоите побойници! — Аббас се изправи. — Отведете го на борда!

Гонзага изкрещя, но един от мъжете отново запуши устата му с парцала. Лесно го вдигнаха — хванаха го за глезените и китките, като ранено прасе — и го отнесоха на борда на „Барбароса“, а после го свалиха в един от трюмовете.

Идеалната справедливост, помисли си Аббас.

Точно така бе започнало всичко за него самия.

81.

Аббас закачи лампата на една кука на гредите на тавана и се облегна на стената, изчаквайки мъжете да хвърлят хленчещия си товар в смърдящата локва в краката му. Гонзага изглежда се опитваше да ги моли, но парцалът заглушаваше всеки звук, който се мъчеше да произнесе. Очите му бяха изтекли от ужас, сякаш всеки момент щяха да паднат от орбитите си.

Аббас изчака, докато остана насаме с пленника си.

— Ще махна парцала. Но само ако извикаш, отново ще запуша устата ти. Ясно ли е?

Гонзага отчаяно закима.

— Ето. — В мига, в който извади парцала, думите се заизливаха като порой от устата на посланика — сякаш беше махнал канелката на бъчва с вино.

— Кълна се, че нямах представа какво са ти сторили, само им наредих да ти хвърлят един бой, за да те откажат от намеренията ти, това е всичко. Ако съм сгрешил, кълна се, че мога да поправя грешката си. Аз съм богат човек, мога да ти предложа много. Аз съм член на Съв…

Аббас набута парцала обратно в устата му. Приглушените звуци, които пленникът издаваше в опитите си да изрече докрай пледоарията си, продължиха. Приличаше на куче, което повръща закуската си, помисли си Аббас.

Знаеше какво изпитва Гонзага — и той се беше молил така някога.

— Трябваше да съм наясно — рече Аббас. — Трябваше да се досетя, че единственото, което ще чуя, ще бъдат лъжи и надути хвалби. Какво можеш да ми предложиш, съветнико? Пари? Имам повече, отколкото са ми нужни. Султанът и съпругата му покриват всичките ми разходи. Разполагам със скъпи дрехи и повече диаманти, отколкото биха се побрали дори в твоите бездънни джобове. Не, онова, което искам повече от всичко на този свят, е нещото, с което се ражда всеки мъж. Ти ми го отне. И не можеш да ми го върнеш.

Аббас изтегли късия ятаган от пояса си. Приближи го до лицето на Гонзага, задържа го там, завъртя го така, че да отрази пламъка на лампата.

— Виж това, твое високоблагородие. Какъв прост инструмент. С него можеш да си отрежеш парче хляб или пък да съсипеш живота на един мъж. Зависи какво таиш. Можеш ли да познаеш в какво настроение съм аз в момента, твое високоблагородие?

С изненадваща бързина той дръпна робата на Гонзага и оголи бедрата и корема му. Сграбчи тестисите му и ги стисна.

Гонзага се вцепени, а после изпод парцала все пак успя да се промъкне писък. Лицето му се наля с кръв, капилярите по страните и носа му изпъкнаха на фона на мъртвешката белота на лицето му.

— Можеш ли да си представиш какво е усещането, твое високоблагородие? Можеш ли поне за миг да си представиш?

Гонзага изстена, после отчаяно започна да върти глава, сякаш искаше да я освободи от примка. Аббас го наблюдаваше и си спомняше. Внезапно се изправи. Върна ятагана в ножницата.

— Не, съветнико, не пожелавам подобен ужас дори на най-върлия си враг. Дори и на теб. Никога не бих омърсил душата си с подобен грях.

Изглежда всички сили напуснаха тялото на Гонзага. Той се претърколи на една страна и присви колене към гърдите си. Заплака.

— Ще покажа милост към теб, твое високоблагородие. Дори ще ти подаря живота. Да се радваш на всяка оставаща секунда. Утре Драгут ще отплава с този кораб за Алжир. Наредих му да те продаде на пазара за роби гребци. Може да са ти останали много години, съветнико. Много щастливи години, през които ще си прикован с верига към пейката и ще се къпеш в собствените си изпражнения, размахвайки веслата по осемнайсет часа на ден. Някои издържат пет години, други — дори десет, преди силите да ги напуснат.

Аббас отвори вратата на трюма.

— Ако ми беше оказал подобна милост, щях да я възприема като най-голямото добро в сравнение с бъдещето, което ти ми определи! Бог да е с теб, твое високоблагородие!

За последен път погледна към него, после взе лампата от куката и остави Антонио Гонзага, потънал в тъмнината на ужаса.

Пера

Луната вече се беше спуснала над седемте хълма, когато Лудовичи се прибра. Джулия не спеше. Седеше до прозореца, зареяла поглед към Златния рог.

Той се изправи зад нея и сложи длан на рамото й.

— Свършено е — прошепна.

Усети как пръстите й стиснаха неговите, но друг отговор не последва. След малко той я остави там, където си беше, и отиде да си легне с ясното съзнание, че няма да може да заспи.

Ески сарай

Аббас намери своя ключ сред стотиците окачени на огромната халка, затъкната в пояса му. Предполагаше, че султанът би могъл да е сигурен в чувството за отговорност на един скопец.

Стовари се уморено върху малкия си нар. Котката с мъркане се настани в скута му и той разсеяно я погали. Вниманието му бе погълнато от спектакъла, който се разиграваше в ума му. Свали тюрбана и отпусна глава в ръцете си.

Вкусът на отмъщението не беше сладък. Просто заместваше една емоция с друга: омраза с горчивина, гняв с копнеж. Вече не мечтаеше за отмъщение — мечта, за която се беше хванал и която придаваше известен смисъл на съществуването му, оставаше му само болката от спомена. Сметките бяха разчистени, трябваше да изкара остатъка от живота си, примирявайки се с огромната цена, която навремето го бяха принудили да заплати.

Нищо не можеше да промени стореното. Нищо.

Сърпът на луната сияеше върху куполите и минаретата на харема подобно на слана, придаваше неземен ореол около чинарите и кипарисите, застанали на пост в двора.

Евнусите, охраняващи обкованите с железни гвоздеи врати, стояха неподвижни като статуи, изваяни от махагон. От прозорците високо над тях гледаха два чифта очи.

Единият чифт бе извърнат към непрогледния тъмен хоризонт, към разлюляната пшеница в грузинските степи; другият — към озарените от слънце канали на Венеция. И двата чифта бяха обърнати към спомените за братя или любовници, гондоли или диви бели коне, а агонията от загубата, която продължаваше да дълбае дълбоко душата, прогонваше съня от клепачите. Аббас и Хурем, превърнати в роби заради своята грозота и красота, преминаваха през нощта с разядена от горчилка и ярост душа, всеки от тях — малък аванпост на ада в един земен рай, създаден за един-единствен човек.