Харка — синът на вожда

МАЦАВАКИ

Завръщайки се следобед към бивака, двамата ловци не бързаха особено, ала и не се маеха. Радваха се, че бяха извършили нещо голямо, бяха преодолели една опасност и се връщаха у дома си като победители. Откъм бивака момчетата и младежите щяха да излязат да ги посрещнат с ликуващи възгласи, бойците и старците щяха да ги приемат с възхищение. Какво знаменателно съвпадение, че Матотаупа щеше да отнесе в родните типи кожата на най-силната сива мечка, която бойците някого бяха виждали, точно в деня, в който Татанка-Йотанка, един от най-великите заклинатели и предводители на седемте племена дакота, гостуваше в бивака на Мечата орда!

Харка яздеше зад баща си и виждаше върху задницата на бащиния мустанг мечата кожа. Той не отместваше поглед от нея, възхищаваше се от големината й и се радваше предварително при мисълта как щяха да посрещнат Матотаупа в бивака. Сега вече хората от тяхното племе нямаше защо да се страхуват от хищника.

Изпълнено с радостно чувство, момчето гледаше и тревите, полюшващи се под вятъра, небесната синева, по която бързо преминаваха бели облаци; чуваше тихото шумолене на Конския поток и със силните си очи забеляза още отдалеч, съвсем отдалеч малко по-тъмното петно на горичката, сред която се криеха шатрите им.

— Но виж… какво беше това? Нещо се движеше през прерията! Харка напрегна поглед и разбра, че и Матотаупа навярно беше забелязал същото, защото сега и вождът извърна глава, после хвана юздата и спря мустанга.

— Харка, какво виждаш там? — попита той.

— Четири животни, татко. Четири коня. Те вървят два по два. С ездачи. Но аз не съм сигурен … Изглеждат ми само двама ездачи.

Матотаупа продължи да се взира, без да отговори веднага.

— Яздят ходом — каза най-после той.

— Да, съвсем бавно. В източна посока.

— Ела, ние ще ги настигнем. Трябва да знам кои са тези хора.

Матотаупа и Харка отново препуснаха с конете. Индианците, които яздят конете без седло и стремена, не карат в тръс, тъй като това е много неприятно за седящия върху голия гръб на животното ездач. Те яздят ходом или галоп. Тъй като ездачите в далечината продължаваха бавния си ход, вождът и синът му ги настигнаха скоро. Приближавайки се, Харка лесно разпозна кой яздеше пред тях. Това бяха Прелетната птица Жълтата брада и Дългото копие. Те водеха двата си товарни катъра и багажа. Двамата ездачи се спряха, извърнаха конете и застанаха лице срещу лице с Матотаупа и Харка. Индианците се приближиха в галоп по техен обичай съвсем наблизо, сякаш искаха да заобиколят гостите си, и спряха конете непосредствено пред тях.

— Хо, Матотаупа! — извика радостно художникът, а заедно с него заговори и Дългото копие:

— Какво виждаме! Ти караш кожата на мечката! Каква кожа! Да, това е кожата на онзи приятел, който ни изплаши в планините. Велики ловецо Матотаупа, ти си убил това прекрасно животно!

Вождът кимна и се засмя щастливо. Харка също се усмихна, в същото време обаче той наблюдаваше внимателно художника, другаря му, товарните катъри и багажа. Какво беше намислил Прелетната птица? Нима искаше да напусне шатрите, преди да е нарисувал портрета на великия ловец и да е взел участие в ловното празненство? Харка беше обикнал Дългото копие и странния художник, макар че последният не умееше да стреля добре. Ала според мнението на Харка той беше проявил правилно отношение по много въпроси и беше позволил на момчето да се запознае с неговото мацаваки. Когато Харка си спомни с какви чувства и представи беше проследил с поглед, художника и Дългото копие за първи път от пясъчния хълм, той сам трябваше да се надсмее над себе си. Сега вече знаеше, че белият човек носи шапка върху главата си, за да се предпазва от слънцето и студа, чието силно действие той не е навикнал да понася в каменните къщи на белите мъже, че високите мокасини са много удобни при преминаването през реки и че едно мацаваки не представлява някакво тайнство, а е дело на сръчни ръце. Той беше научил също така, че цели племена на червенокожите мъже живеят в плен и че Дългото копие беше получил от Великия баща във Вашингтон разрешение да съпровожда художника. За Великия баща във Вашингтон Харка можеше да си създаде само неясна представа. Навярно, мислеше си момчето, той също има жълта коса и шапка. Той властвува над много бойци, които притежават мацаваки.

Ала засега това нямаше значение. По-важен беше въпросът зашо Прелетната птица и Дългото копие бяха поели на път със своите товарни катъри и целия си багаж. Това приличаше на окончателна раздяла. Нима беше възможно?

Матотаупа навярно помисли същото, ала и той не каза нищо. Попита само любезно:

— Да отпочинем ли за малко заедно?

Прелетната птица и Дългото копие сякаш се изненадаха от това предложение, ала се съгласиха на драго сърце. Всички скочиха на земята и оставиха конете да пасат свободно. Наоколо нямаше никаква опасност и мъжете не сметнаха за нужно да вържат краката на конете или тях самите.

Матотаупа и чейени запушиха лулите си, а художникът запали неизбежната си пура.

— Как уби голямата мечка, вожде? — попитаха Жълтата брада и Дългото копие. — Разказвай Разказвай!

Матотаупа се отзова на молбата им и заразказва образно, съпровождайки думите си с жестове, той скочи и повтори пред двамата гости заедно с Харка още веднъж разигралата се съвсем неотдавна сцена на лова. Двамата слушатели преживяваха разказа силно възбудени.

— Ха, Матотаупа, най-великият ловец на мечки в прерията и в Скалистите планини!

Дългото копие стана и донесе от багажа перата от опашката на бойния орел, който той беше убил в планините.

— Подарък за тебе, вожде на Мечата орда! Прибави тези пера към твоята переста корона, ако смяташ, че са достойни за нея!

Матотаупа прие подаръка.

— Моят език никога няма да престане да слави младия вожд Дългото копие и неговата щедрост!

Матотаупа разпредели част от храната, която беше взел за всеки случай. Ядоха заедно, не от глад, а за да подчертаят привързаността си един към друг.

Чак тогава Матотаупа зададе въпроса, който вълнуваше него и Харка още от първия миг на срещата:

— Прелетната птица и Дългото копие водят и товарните катъри заедно с цялото си имущество? На дълъг път ли са тръгнали?

Усмивката изчезна от лицата на запитаните.

— Ние напуснахме твоята гостоприемна типи, велики вожде Матотаупа, за да продължим пътя си! Прости ни, че взехме такова решение, докато ти беше далеч от дома си на лов, и че си тръгнахме, без да можем да се сбогуваме с теб в твоята типи, без дори да разберем как е завършила борбата ти с мечката. Това не беше приятно и на нас самите, защото ние те чувствуваме свой приятел. Ала ние и двамата сметнахме, че трябва да постъпим така от добри чувства към тебе.

— Но защо? — попита вождът неприятно изненадан и разстроен. — Какво ви кара да отпътувате?

— Предпазливостта, вожде. Ние не желаем да ти създаваме неприятности.

— От кого трябва да се страхува Матотаупа? Вашите думи ме огорчават.

— Ти не се страхуваш от никого, ние знаем това. Но пази спокойствието на своите шатри! Ти се връщаш от лова като победител! Нима искаш да влезеш в разпра с вашия заклинател и да всееш по този начин смут сред своите бойци? Хавандшита не ни обича нас двамата! Матотаупа смукна няколко пъти от лулата си.

— Значи, ти няма да нарисуваш портрета ми?

Страните на художника се обагриха от обзелото го вълнение.

— Разреши ми, вожде, веднага да скицирам портрета ти. Имаш ли един час време?

— Нека Хавандшита почака, докато се върна! А ти вземи своя тайнствен жезъл и направи картината както ти харесва!

Художникът не чака втора покана. Извади блока си и зарисува с увлечение. Матотаупа остана на мястото си неподвижен, като гледаше направо, някъде над широките поля, към обляната в слънце далечина, задълбочен в собствените си мисли и планове, надежди и опасения.

Художникът рисува около час.

После прибра отново тайнствения си жезъл и подаде блока на Дългото копие, който го прибра в багажа.

Прелетната птица мушна още една пура между устните си, запали я и след като смукна, каза:

— Вожде, във вашия бивак теб те очаква голям триумф, ала също така и голяма опасност. Бива ли да говоря с теб съвсем открито? Нали няма да ми се разсърдиш?

— Няма да ви се разсърдя. Прелетна птицо и Дълго копие.

— Тогава нека Дългото копие те запознае с нашите мисли!

— Нека говори, хау.

Дългото копие се замисли за малко.

— Вожде Матотаупа — поде най-сетне той. — Прелетната птица Тайнствения жезъл и аз напускаме твоята гостоприемна шатра и ловните райони на Мечата орда. Ние всякога ще знаем да славим начина, по който ти ни прие и ни посрещна. И ако сега ние си отиваме, нека последният ни подарък за тебе бъде това, че ще ти кажем цялата истина, както се полага между братя.

— Хау.

Харка слушаше внимателно. Щом един мъж прибягва до толкова много думи и уверения, преди да каже онова, което иска, сигурно има да каже нещо важно. Човек дори можеше да се страхува от такова съобщение. Ала Харка токущо беше убил заедно с баща си най-опасния хищник на прерията и Скалистите планини. Едва ли можеше да се намери нещо по-трудно от този лов и следователно той щеше да изслуша заедно с баща си спокойно онова, което Жълтата брада имаше да им разкаже. Матотаупа всякога би победил, в каквато и опасност да попадне. Така си мислеше Харка и слушаше внимателно.

— Матотаупа, ти и всички бойци на Мечата орда, на оглала, на дакота, дори всички племена на сиуксите знаете, че някога цялата земя, като се започне от Голямата вода, откъдето изгрява слънцето, чак до Голямата вода, където слънцето се скрива вечер, е принадлежала на червенокожите мъже. Те убивали бизони, лосове, антилопи, мечки и дикобрази, отглеждали царевица и тютюн, издигали големи, прекрасни и тайнствени строежи, които, приличали на планини или на змии. Те почитали Вакантанка, Великото заклинание, страхували се от птицата със светещите очи и с гръмовния глас, никога не пристъпвали с оръжие в ръка хълмовете със Свещената глинеста почва. Много пеели и много танцували, говорели истината и били храбреци. Така е било, откакто свят светува. После дошли белите мъже, всички искали да имат земя взели земя и после заграбвали все повече и повече. Червенокожите мъже трябвало да измрат или да се откажат от земята си. Сега белите мъже стоят на границата на прерията и горите, които принадлежат към ловните райони на племето дакота. Те искат да прокарат пътя за Огнения кон през прериите на пани на южната граница на земите на дакота.

Сега е дошло време, когато бойците на дакота не бива да спят. Те трябва да държат очите си отворени, да се ослушват за всеки шум, а ръцете им трябва да държат лъка и ножа готови. Вашите главни вождове и велики заклинатели са разговаряли с вождовете на белите бойци и са подписали с тях договор, скрепен със свещени клетви. Вождовете на белите мъже са нарушавали досега много клетви, затова аз ви казвам: не заспивайте, стойте винаги будни! Вие имате разумен и решителен заклинател и главен вожд — Татанка-Йотанка. Той не е приятел на белите мъже, ала мисли справедливо. Във вашия бивак вие имате своя заклинател Хавандшита, Той е много стар, почти два пъти по-стар от Татанка-Йотанка. Ние разговаряхме е Хавандшита в твоята шатра, вожде. На младини той е виждал горите и полята, които никой от вас след това не е виждал. Той се е бил още под водачеството на Текумсе Планинския лъв, когато всички червенокожи мъже се били съюзили срещу белите и въпреки това претърпели поражение. Той не може да забрави това. Оттогава станал и си останал завинаги непримирим враг на белите мъже. Ала той е трябвало също така да признае, че белите мъже притежават по-големи и по-полезни тайнства, отколкото той самият. Ето тези тайнства той иска да опознае, за да може да овладее и тях. Иска да ги опознае сам, съвсем сам, без да допусне някой от вас да прозре неговата наука, така както обича да разговаря с духовете в своята шатра винаги сам. Той не може да проникне в тайнствата на белите мъже, без да разговаря с белите мъже. Ала той иска да разговаря с тях тайно. Вожде, от всичко това дебнат големи опасности. Ние казахме на Хавандшита, че Прелетната птица не притежава никакви специални тайнства, а че само неговият поглед прониква по-дълбоко в хората и че неговите ръце са по-сръчни от ръцете на другите хора. Хавадшита не ни повярва това. Той смята, че щом Прелетната птица е бял човек, той е враг и не желае да издаде своята тайна на Хавандшита — затова за Хавандшита той е не само враг, но и ненужен. Затова ние трябва да си вървим, за да не избухне в шатрите ви голяма свада. Хау.

Когато Дългото копие свърши, Харка зачака какво ли ще отговори Матотаупа. Момчето гледаше към земята, към няколко пясъчни зрънца и малки камъчета, наблюдаваше една тревичка, която се огъваше, и чуваше пръхтенето на коня си. Ала то не мислеше за нищо. Беше заповядало на мислите си да се спрат, докато проговори Матотаупа.

Вождът също трябваше да премисли онова, което беше чул. Чак след това заговори.

— Не е ли на прав път Хавандшита? Той мрази онези бели мъже, които грабят земята на червенокожия човек. Аз също мразя разбойниците. Той иска да опознае тайнствата на белите мъже. Това е добре. Ала той е сбъркал, когато е помислил, че Прелетната птица притежава такива тайнства. Ние ще му обясним, че той е сбъркал. Той бърка също така, като мисли, че трябва да мрази Прелетната птица. Прелетната птица е справедлив и изкусен човек и той трябва да си остане наш брат.

— Аз ще си остана ваш брат, вожде, ала и братята понякога са принудени да вървят по различни пътища. Ние казахме, каквото смятахме, че трябва да кажем. А сега нека се сбогуваме. В бивака на Мечата орда сега те очакват! Ти сигурно забеляза, че когато се върна от първото си безплодно излизане да търсиш мечката, почти никой от селото не дойде да те поздрави. Тогава над теб още виснеше сянката на мрачните предсказания на Хавандшита и хората не гледаха с добро око на твоето приятелство с нас. Сега ти си убил мечката и опроверга с това прокобите на стария заклинател. Ние обаче си отиваме, без разпри, в мир и в добро разбирателство с тебе. Въздухът отново е чист и ти ще бъдеш посрещнат в бивака с големи почести.

Матотаупа не се радваше на решението на своите гости и на това, че враждебността на Хавандшита можеше да прогони приятелите на Матотаупа. Ала той не се чувствуваше достатъчно силен, за да промени това. След като той изпуши лулата си, всички се изправиха и се сбогуваха. Жълтата брада и Дългото копие стиснаха особено сърдечно ръката на Харка.

После четиримата скочиха върху конете. Прелетната птица и Дългото копие потеглиха отново в спокоен ход на изток.

Матотаупа и Харка подкараха мустангите в по-жив галоп от преди по посока на бивака. Наистина нямаше значение дали щяха да пристигнат час по-рано, или час по-късно. Ала и двамата имаха чувството, че искат да се отдалечат колкото се може по-бързо от нещо, което се беше издигнало подобно на зъл дух над мястото, където се бяха спрели да починат.

Горичката край Конския поток, която дотогава се очертаваше съвсем слабо като тъмно петно сред прерията, сега бързо нарастваше пред очите на завръщащите! се ездачи и очертанията и багрите й ставаха все по-ясни. Вече се разпознаваха и малки точки, които се отделиха от горичката и тръгнаха през полето към завръщащите се. Виждаха се цяла група такива подвижни точки, които бързо се увеличаваха, тъй като яздеха едни срещу други и разстоянието между двете групи сякаш се стопяваше. С добрия си слух двамата индианци вече започнаха да долавят тропота на копита а отекващото ехо на далечни викове. Двата коня препускаха като от само себе си в силен галоп, тъй като бяха надушили стадото си и разпознали горичката.

— Хи-йе-хе! Хи-йе-хе!

Сега виковете можеха вече да се различат и Харка разпозна Четан и Старата антилопа, които препускаха пред всички останали срещу завръщащите се бойци.

Подир тях следваха Младите кучета, младежите от Ордата на червените пера и почти всички бойци, сякаш никой не липсваше. Виковете се засилваха, изпълниха леко повяващия ветрец със своите стрели. Най-после Матотаупа и Харка трябваше да понамалят темпото, защото от всички страни ги заобиколиха препускащите, размахващи оръжие, възторжени момчета, младежи и мъже.

Когато Матотаупа и Харка, сами увлечени от всеобщата радост, отново смушкаха мустангите, всички полетяха към горичката, така че пясъкът между стръковете трева се вдигна високо нагоре.

Спряха конете на края на горичката. Образуваха дълга редица; начело яздеше Матотаупа, втори — Харка. Вождът насочи колоната към пътеката, която се бе образувала поради честото преминаване през горичката. Слънцето вече слизаше на запад, лъчите му играеха над върхарите на огъващите се дръвчета и трепкаха в храсталака. Те осветяваха челния ездач. Харка виждаше пред себе си мечата кожа и чак сега забеляза, че върху рамото на баща му имаше рани от одраскване. Кръвта вече беше засъхнала.

Сега се откри поглед към шатрите. Матотаупа се отправи с коня си към поляната сред бивака и там веднага нареди на жените да отидат да приберат месото на мечката още преди падането на нощта. Колоната на ездачите се разкъса. Някои тръгнаха вдясно и вляво между шатрите към поляната. Други скочиха от конете, хвърлиха юздите на момчетата и забързаха пеша към насъбралите се в кръг хора на поляната за тържества и танци. Първенците на племето, Хавандшита и натрупалите най-много опит и години бойци вече се бяха насъбрали там. Сред тях Харка видя двама непознати за него гости — един индианец и един белокож.

Като видя индианеца, Харка веднага разбра кой беше той. По сериозния волеви израз на този човек, по гордото му властно държане, по орловите пера в знак на неговото достойнство, по старателно и богато везаното му кожено облекло веднага личеше, че не е обикновен боец. Мъжът стоеше до Хавандшпта, сред уважаваните старейшини на Мечата орда, в мълчаливо очакване, докато по-младите мъже и младежите още веднъж избухнаха в радостни викове. Този непознат индианец не можеше да бъде никой друг освен Татанка-Йотанка.

Матотаупа слезе от мустанга и даде знак на сина си да стори същото. Четан пое юздите на конете, докато момчето помогна на баща си да свали голямата меча кожа. Вождът, сам висок два метра, бръкна в кожата на главата на мечката и я издигна с изопната ръка нависоко. Задните лапи се повлякоха по земята. Отстрани отново се понесоха възхитени викове. Матотаупа тръгна към Татанка-Йотанка и Хавандшита и простря кожата на земята пред краката им.

— Каква мечка! Каква мечка! — завикаха мъжете наоколо.

— Тя е убита — заговори Матотаупа. — Никога повече няма да разкъсва нашите млади жребци и да напада нашите мъже. Тя е мъртва. Аз я удуших със своите ръце и забих ножа си в сърцето й. А моят син Харка Убиеца на вълци Стрелеца по бизони Ловеца на мечки раздразни огромния сив звяр и се изпречи насреща му с тоягата си в ръка, докато аз можах да я нападна!

Разказът му разчувствува всички, които го чуха. Непознатият индианец пристъпи напред и под почтителното мълчание на всички насъбрали се разгледа мечата кожа и после заговори:

— Вожде Матотаупа! Ти си велик ловец; никога досега аз, Татанка-Йотанка, не съм виждал по-смел и по-силен вожд. Твоят син обаче е не по-малко смел и сръчен. Щом в племето на дакота живеят и растат такива мъже, нашите ловни райони и нашите шатри всякога ще бъдат добре защитени!

Похвалните думи на Великия заклинател, от които страните на Матотаупа и Харка пламнаха от радост, бяха последвани от похвалите на Хавандшита и отново от хвалебствените възгласи на останалите бойци.

После друго нещо привлече вниманието на всички. Непознатият белокож мъж, който също стоеше в средата и когото Харка непрекъснато поглеждаше, излезе напред. Той беше висок момък, здраво сложен и навярно не по-възрастен от двадесет и две или двадесет и три години. Дрехата му беше без украшения, ала от най-хубава лосова кожа. Той беше обут с високи ботуши. Коланът му беше подплатен с черна и червена кожа. От капията му се подаваше дръжката на ножа, до нея стърчеше затъкната томахавка — бойна и метателна секира с блестящо стоманено острие. Харка беше чувал много за това оръжие и дори го бе виждал вече у бойците на пани. Белокожият нямаше шапка на главата. Загорялото му, сякаш ощавено от вятъра и времето лице беше обградено от червеникаворуса коса, която растеше чак надолу до ушите му; ушите му бяха странни, тъй като долната им мека част също беше обрасла. Лицето му беше безбрадо, устата широка, ала с тесни устни, носът — извит. Очите му бяха сиви, те блестяха и сякаш пробождаха всекиго изпод бухлатите вежди.

В двете си ръце белият мъж държеше по едно мацаваки. Той вдигна двуцевите карабини нависоко, така че вечерните лъчи на слънцето се огледаха в цевите им.

— Бойци на дакота, вожде Матотаупа, Велики вожде Татанка-Йотанка! — извика той високо, звучно, на езика на дакота, макар и със съвсем чужд акцент, така че Харка с мъка го разбираше. — Ето тези огнени оръжия, нови, прекрасни, убиващи гризли с един удар — оръжия, каквито никой досега не е виждал в шатрите на Мечата орда, — тези двуцеви карабини, със задно пълнене, най-добра конструкция, аз подарявам на теб, вожде Матотаупа, на теб, велики ловецо на мечки, и на твоя син Харка! Аз казах, хау!

За миг на Харка се стори, че не може повече нито да вижда, нито да чува, нито да мисли. Мацаваки в неговата ръка, негово собствено, подарък за него — истина ли беше това, истина ли беше? Той дори не знаеше как стана така, че белият човек му подаде едната от двете карабини, че той я пое, стисна я в ръката си, държеше я здраво в ръката си. Външният свят, всичко около него изчезна. Той усещаше само още оръжието и виждаше различни, картини в мисълта си: вожда на пани, стрелящ върху майка му, себе си, отнасящ като плячка мацаваки на пани по време на боя, и трофейния прът на Хавандшита, на който сред окачени животински кожи висеше пожертвуваното мацаваки …

Мацаваки! Мацаваки! Това, което сега Харка държеше здраво в ръка, беше „карабина“, така каза белият мъж. Тя беше по-мощна от пушката на Прелетната птица, с нея можеше да се убие мечка. Беше нова и много по-хубава, отколкото старото тайнствено желязо, което се полюляваше на трофейния прът на Хавандшита. Харка притежаваше това оръжие и никога вече нямаше да го даде. Белият мъж му го беше подарил. Ръцете на Харка несъзнателно опипваха затвора и спусъка. Като из мъглата на своите видения той чу гъргорещ, някак си възбуждащ и злокобен смях.

— Погледнете сега това момче! Току-що получи една карабина и вече знае да си служи с нея! Ела насам, млади ловецо на мечки, дяволе такъв, ти ще получиш куршуми и после ще дадеш първия изстрел. Ще дадеш първия изстрел!

Насъбралите се наоколо бойци сякаш отстъпиха крачка назад. Харка долови тихо изговорени думи на учудване. Страхуваше се да погледне към баща си или към заклинателите.

Може би не беше правилно той, Харка, едно дете, да даде първия изстрел. Може би изобщо не беше работа на белокожия да решава това, ала Харка гореше от неопределимо желание да стреля. Искаше да чуе изстрела и да почувствува ритането. След този първи изстрел обаче той искаше занапред да даде още хиляди изстрели, които да улучват целта.

Белокожият не обръщаше внимание на присъствуващите първенци. Той хвана момчето за рамото и безцеремонно го потикна да тръгне заедно с него през горичката към прерията. Харка чуваше множество крака, които тъпчеха до него и зад него. Имаше чувството, че всички обитатели на бивака идват да присъствуват на първия изстрел, който един син на Мечата орда щеше да даде с тайнствено желязо. И този изстрел щеше да бъде на Харка, това беше решено.

Всички бяха обзети от някакво всеобщо безпокойство. Кучетата тичаха наоколо и лаеха, конете мърдаха неспокойно, мъжете, младежите и момчетата си шепнеха нещо вървешком. От време на време прокънтяваха кратки викове.

Сега Харка се огледа за баща си и го видя от дясната си страна. Отляво вървеше едрият белокож с червеникавите коси. Момчето почувствува нечий поглед върху тила си и извърна бързо глава. Срещна погледите на Хавандшита и Татанка-йотанка. Те също се бяха присъединили към шествието. Такава сила притежаваше белокожият мъж със своето мацаваки.

Хората на Мечата орда и гостите им прекосиха горичката и излязоха сред откритата прерия. Небето блестеше червено, в някакъв тъмен пурпур, който не предвещаваше нищо добро. Скалистите планини приличаха на обгоряла стена на фона на поразяващия небесен огън. Слънчевото кълбо се смъкваше от облак на облак, подавайки се и отново изчезвайки. Бързите промени на времето в прерията не бяха нешо необикновено. Ала мъжете, привлечени от случилото се в бивака, не бяха обърнали внимание на облаците и вятъра. И сега те се изненадаха, че светлият и ясен ден замря в предвещаваш буря сумрак.

— Е-хей! — извика едрият червенокос млад човек, спря се, вдигна собствената си карабина в знак, че иска да говори, и накара с това всички да се спрат — Е хей? Бойци на Мечата орда! Сега вие ще чуете първия изстрел сред вас и ще преживеете най-добрия изстрел, изстрелян в прерията от Канада до Мексико! Внимавайте! Направете място!

С големи крачки, стъпващ здраво с високите си ботуши, белокожият проправи път между на събралите се и отмери по права линия две отсечки: от двеста метра и от петдесет. После се върна на мястото си.

— Хей, момче! — извика той на Шонка. — Постави мишените. Най-напред сложи една дреха от бизонова кожа, а на втория край — един щит от опъната бизонова кожа. Побързай, преди слънцето съвсем да се е скрило!

Шонка изтича да донесе поръчаните вещи.

„Колко странно — помисли си Харка, — аз ще стрелям, а Шонка ще ме обслужва и ще ми издига мишената, защото белият мъж заповяда така. Този чужденец е велик главатар!“

Шонка скоро се върна с дрехата от бизонова кожа на едно момче и я закачи на петдесет метра разстояние от мястото, където стоеше белият, върху един прът, който той заби в земята. На двеста метра разстояние окачи щита на друг прът, който бойците междувременно бяха вече забили. Беше един от кръглите изрисувани щитове от многократно опъвани една върху друга кожи от бизонов гръб.

— Мъже на дакота! — извика сега белият отново. — Аз ще стрелям пръв. Ще улуча кожената дреха на онова място, дето би туптяло сърцето на този, който носи, а щита ще улуча в средата и ще го пробия. Аз казах, хау!

Белият премери карабината си в ръка, клекна на лявото си коляно, опря оръжието на дясното бедро и стреля. Изстрелът разкъса вечерната тишина. Кожената дреха се раздвижи леко. Белокожият се изправи, ала не мръдна от мястото си. Бойците изтичаха натам.

— Улучи! Улучи! — развикаха се те, изгубили ума и дума от учудване, че белокожият можа да улучи от описаната стойка.

Край устните на стрелеца играеше само лека усмивка, израз на онова чувство на превъзходство, което всякога прилича на подигравка. Сега той допря карабината до бузата си, за да стреля втори път. Отново се чу гръм. Отново изтичаха бойците към мишената — здравия щит от бизонови кожи. Куршумът го беше пробил точно в средата.

Отекнаха няколко високи вика, ала повече гласове зашепнаха:

— Вакан, вакан! Магия.

Червенокосият млад човек изпусна само едно късо „Хе!“ през устните си и се обърна към Харка.

— И ти така ще се научиш да стреляш, моето момче! Имаш достатъчно ум за това. Хайде ела — ще заредим пушките и двамата — така, сега прицели се!

Харка с удоволствие се подчини, ала беше силно възбуден. С мъка си наложи спокойствието, задължително, за да може да даде добър изстрел. Оръжието беше твърде голямо и тежко за него и той се страхуваше, че ще се изложи.

Изстрелът отекна, Харка беше очаквал ритането и затова не се помръдна от мястото си.

Шонка — да, именно Шонка! — изтича към дрехата от бизонова кожа, в която се беше целил Харка. Дрехата беше улучена. Изстрелът не бе попаднал точно в сърцето на собственика на дрехата, ала все пак в областта на сърцето. Шонка трябваше да признае това.

— Не е лошо! — каза белият човек. — Ти ще получиш куршуми от мен, млади ловецо на мечки. Предостатъчно, за да продължиш утре да се упражняваш.

Бузите на Харка пламнаха. Той се върна напълно от унеса в действителния свят и осъзна, че той, Харка, вождът на Младите кучета, занапред щеше да бъде уважаван по нов начин като най-първото момче на целия бивак. Тази му мисъл беше ясна като небето рано сутрин и като потока при извора. Харка се засмя, защото забеляза, че четириногите кучета, несвикнали с гръмките изстрели, бяха избягали в прерията и че конете се страхуваха и се мъчеха да избягат.

Белият мъж заговори Матотаупа.

— Какво по-добро можеш да си пожелаеш, вожде, от това, да имаш такъв син? Тази нощ аз ще обясня и на теб съвсем точно как да си служиш с оръжието и от утре и ти ще започнеш да се упражняваш. Аз казах, хау!

Непознатият отстъпи крачка назад и направи пред Хавандшита и пред Татанка-Йотанка поклон, за който никой не можеше точно да каже дали беше направен сериозно, или не.

— Простете, велики заклинатели — каза той, — че моите подаръци отидоха в ръцете на един обикновен вожд и на неговия дванадесетгодишен син. Ала аз много добре съзнавам, че съм твърде малък боец, за да мога да поднеса подаръци на вас. Ако имате, нужда от моите услуги, моля, на ваше разположение съм!

Татанка-Йотанка не обърна внимание на белокожкя и на неговия странен начин да се изтъква. Лицето на Хавандшита потрепна.

— Ще видим! — отвърна късо той, ала не и нелюбезно.

Здрачът премина в мрак и тъй като облаците покриха небосклона, светлинката на звездите не достигаше до земята. Стана тъмно. Мъжете, младежите и момчетата забързаха към шатрите. Внимателно се приближиха отново и кучетата.

Татанка-Йотанка беше гост на Хавандшита. Затова старият заклинател въведе знаменития си гост в своята шатра. Непознатия белокож Матотаупа покани у дома си.

Вождът и гостът му седнаха в шатрата край огнището, докато децата и жените стояха в дъното. Харка също си възвърна обикновеното скромно държане. Унчида предвидливо беше приготвила вече лапите на едната кафява мечка, която Матотаупа беше убил, когато излязоха на лов с Дългото копие, и ги бе набола на шиша и сега Матотаупа въртеше печащото се месо.

Белият се усмихна под мустак и извади една къса лула от ловния си жакет.

— Велики вожде Матотаупа — каза той, — миризмата на печено в тази шатра ми харесва! Ти си добър стопанин! Добър стопанин си и добър ловец! Нека станем приятели. Чуй моето име: аз се казвам Червения. The Red се казвам аз.

— Ти стреляш добре и ръката ти е щедра — отвърна спокойно Матотаупа, а Харка слушаше внимателно. — Да, нека бъдем братя.

Матотаупа превъртя още веднъж мечата лапа на шиша. Когато тя се изпече, той я свали и я сложи в пръстената паница пред госта, докато Унчида сложи на огъня втора лапа за вожда. Червения изглеждаше гладен. Той извади веднага ножа си, за да разреже месото, и без много да се церемони, започна да го унищожава.

По време на яденето не говореха.

Едва след като и Матотаупа се засити, белокожият отново заприказва.

— Велики вожде! Двете мацаваки не са единствените подаръци, които аз нося за твоята шатра. Тук и той показа един малък кожен мех — аз съм затворил още една страшна тайна. В този мех живее Огнения дух. Той надвива слаби мъже. От него силните стават още по-силни, о, дори стават непобедими.

— Белите мъже притежават много тайнства — отвърна Матотаупа внимателно и въздържано. — Къде белият човек на име Червения е намерил да затвори в своя мех такова велико тайнство?

— Къде? Човече, боецо, вожде, далеч, далеч оттук! Такава земя ти през целия си живот не си виждал! В една Малка, тъмна заклинателска будка в един голям, голям град. Какво е това град, ти знаеш, нали? Разказва ли ви Прелетната птица за това? Оттам нося тайнството. Най-напред го отнесох на мъжете, които искат да строят пътя за Огнения кон — но какво ти става? А, ти не ги обичаш? Разбирам, разбирам. И аз нямах намерение да оставам при тях. Аз съм голям приятел на червенокожите мъже. Когато чух за тебе, вожде Матотаупа…

— Кой е разказал на белия човек за мене?

— Кой? Всички, които срещнах! Прерията е изпълнена с твоето име и с твоята слава. Да, ти се чудиш! Пани се страхуват от тебе. Когато се раздрънкаха за тебе и за твоите дела, и за твоя син, аз реших да те намеря и да се запозная с теб. Така дойдох тук. Ето ме. И ти си първият индианец, комуто ще покажа Огнения дух в меха.

— А-а — каза само Матотаупа.

— Или може би ти се страхуваш от тайнства? Това е тайнствено питие, което прави силните още по-силни.

— О!

— „А“ и „О“! Може би все пак те е страх. Тогава по-добре да оставим това. Защото Огнения дух надвива слабите по дух, а аз не искам да ти сторя подобно нещо.

Белият протегна краката си върху постилките, с които бе застлан подът, и се облегна на лакти, полюлявайки леко лулата в ъгъла на устните си. Матотаупа седеше спокойно и с достойнство, с подгънати крака, насреща му. Червения извади малка чаша от един от многобройните джобове на дрехата си.

— Виждаш ли, от една такава малка чашка се пие на малки глътчици от огненото питие.

— Тайнствената вода — каза Матотаупа. — Възрастните и мъдри бойци ни учат да се пазим от нея, защо то тя е разболявала вече мнозина от нашите мъже.

— Тази тук ли? Това не е тайнствената вода, за коя то ти си чувал, Матотаупа. Но да оставим това. Я ми разкажи още веднъж за твоя прекрасен лов!

Вождът заразказва оживено. Белокожият следеше разказа му със страстно участие. То беше може би искрено, а може би само добре изиграно. Когато Матотаупа свърши, белият попита:

— Само аз ли ще ти бъда гост днес?

— Ще дойдат и неколцина бойци да поседят е нас тази вечер край огъня. Утре, когато жените донесат и приготвят месото на Гризли, ще устроим тържествения пир и Татанка-Йотанка и Хавандшита също ще бъдат гости на моята шатра.

— Прекрасно!

Едва що белият произнесе своето одобрение и в шатрата влязоха петима бойци, между които Старата антилопа, Гарвана и най-възрастният от неговите трима сина, тримата Гарванови братя. Всички бяха весели и любопитни. Бързо заеха местата си край огнището.

Поде се оживен разговор за лова, за мацаваки, за изкуството на белия човек да улучва целта. Накрая белият отново взе думата.

— Чуйте ме, бойци, аз искам да ви покажа една, от най-скъпите тайни на белите мъже, изкуството сам да се направиш по-силен, отколкото си. Ала вашият вожд се страхува!

Мъжете се изсмяха гръмогласно.

— Страхува се? Кога се е страхувал Матотаупа?

— Ще видим това. Внимавайте! Аз ще отворя този мех! Ще пийна сам от тайнственото питие, което прави силния мъж още по-силен, слабия обаче — още по-слаб. Вие ще видите какво въздействие ще има питието върху мене! Тогава ще решите какво да правите и вие! Съгласни ли сте?

— Съгласни, съгласни! — извикаха всички, също и вождът.

— Но стойте, аз забравих нещо. Жените и децата не бива да присъствуват, когато се извършва някакво тайнство. Или вие имате друг обичай?

— Не, такива са обичаите и на червенокожите мъже.

С леко движение на главата Матотаупа даде знак на жените и децата да се оттеглят.

Харка се изправи едновременно с братчето и сестричето си, с Шонка и с жените. Всички излязоха. Унчида сякаш имаше намерение да каже нещо на Матотаупа, минавайки край него. Ала той не й даде никаква възможност за това. Тя сведе поглед, ъглите на устните й се отпуснаха и тя излезе подир другите.

Навън децата и жените забелязаха, че скоро щеше да се разрази буря. Над върховете на Скалистите планини се святкаше, отдалеч се чуваше гласът на гърмящата птица.

Харка беше взел карабината със себе си. Не можеше да се раздели с нея.

Накъде сега?

Унчида и Шешока размениха няколко думи, от които стана ясно, че смятат да отидат в шатрата на Непознатата мида.

Шонка тръгна сам нанякъде.

Къде да се скрие Харка?

При Къдрокосия Чернокож му беше неприятна бабата. Значи, при Четан! Четан беше загубил баща си, а след това и пастрока си. Добре щеше да бъде да го посети. Дали Къдрокосия щеше да дойде с него? Да, щеше да дойде, това беше най-разумно.

— Доведи Къдрокосия! — помоли Харка Харпстена. — Ще отидем всички заедно при Четан!

Харпстена изтича веднага в шатрата на Къдрокосия и свари момчето пред входа. Къдрокосия се присъедини към другарите си и не след дълго трите момчета и Уинона седяха заедно в шатрата на Четан. Тъй като тук вече нямаше боец, момчетата можеха да седнат край огнишето. Уинона се оттегли при майката на Четан и двете малки момичета в дъното на шатрата.

Навън гръмотевицата се усилваше, проблясваха светкавици; светлината им се прокрадваше през отвора на шатрата ярка и трептяща. Още не беше започнало да вали.

Момчетата не подеха веднага разговор. Бяха се събрали заедно, ала след случилото се този ден всеки сам трябваше да събере най-напред собствените си мисли, преди да се разговорят заедно. Много неща се бяха променили, откакто бе изгряло слънцето и отново беше залязло.

Гостите на бивака се бяха сменили. Любезният художник и тихият Дълго копие си бяха отишли, а бяха пристигнали вдъхващият всеобщо уважение Татанка-Йотанка и Червения, комуто хората се подчиняваха като на вожд, макар че не беше никакъв главатар. Бяха гърмели изстрели, едно момче притежаваше мацаваки. В шатрата на вожда лежеше просната кожата на голямата сива мечка. Това страшилище за бивака беше мъртво. Хората можеха да се радват, ала сред радостта им вече се прокрадваше и някакво ново безпокойство, което всеки усещаше, ала не желаеше да го усеща. Може би от това щеше да излезе нещо добро, може би щеше да излезе зло. Никой не искаше да мисли за това. Радостта от голямата победа по време на лова се спускаше като хубаво покривало над всички тежки въпроси, които Прелетната птица Жълтата брада и Дългото копие бяха изказали.

Харка гледаше пламъчетата, които обгръщаха клоните, докато те се разпадаха парче по парче на пепел.

Четан го изтръгна от унесеността му.

— Разкажи ни за лова на мечката, Харка, Стрелецо по бизони. Ловецо на мечки!

Очите на насядалите в кръг момчета светнаха. За голямо учудване на Харка сега му беше трудно да опише още веднъж голямото преживяване. Ала когато заговори, той сам така започна да преживява отново всичко, че сякаш още веднъж видя пред себе си огромния сив звяр и отново чу дрезгавото му зло ръмжене. Видя отново баща си пред себе си, ръцете му, които се сключиха около врата на страшния хищник, бликналата пот и кръв, набъбналите му вени и мускули! Харка сякаш още веднъж замахна с бойната си тояга към страшната лапа на мечката. Разказът му така се оживи, че другарите му край огъня сякаш също участвуваха в лова и изпитваха всичката възбуда, цялата радост от победата. Когато Харка свърши разказа си, приятелите му завикаха:

— Ловец на мечки! Ловец на мечки! — И всички се радваха.

После те продължиха разговора си по същия начин като мъжете във вождовата типи за ловни преживявания, за новите и учудващи огнени оръжия, за упражненията по стрелба, които щяха да започнат на другата сутрин, и Харка обеща на Четан и на Къдрокосия, че и те ще могат да се научат заедно с него как се управлява мацаваки. Харпстена също щеше да стане стрелец с мацаваки, когато пораснеше с още две лета. Момчетата бяха въодушевени и крояха планове как занапред ще ловят много по-лесно мечки и бизони и ще побеждават бойците на паии.

Те все още разговаряха оживено, когато в шатрата влезе Шонка. Той се отпусна на пода край момчетата. На това никой не можете да възрази. Шонка живееше в шатрата на Матотаупа и се числеше към братята и сестрите на Харка. Ала неговото присъствие ги смущаваше, разговорът се пресече и после тръгна съвсем вяло. Причина за това не беше само фактът, че Шонка седеше сред тях. Смушаваше ги странният израз на лицето му, този малко надменен, малко снизходителен израз, с който той сам се изключваше от всеобщото весело разположение. Той явно съзнателно се стремеше да предизвика впечатлението, че има да каже нещо много по-важно, отколкото знаеха всички останали.

— Какво току все преглъщаш нещо? — обърна се най-сетне Четан към него. — Изплюй го де!

— Аз не плюя в твоята шатра!

— Значи, все пак имаш толкова ум в главата!

Четан нямаше намерение да дразни Шонка. По-скоро искаше да му развърже езика по момчешки. Ала той сам се почувствува засегнат от отговора на Шонка и затова и неговите думи прозвучаха заядливо.

— Може би на някои пък акълът им не стига за друго! — отвърна Шонка по-скоро подигравателно, отколкото самонадеяно.

— Грешка е само, когато човек не осъзнава, че му липсва акъл.

— Или силите не му позволяват да го осъзнае.

— Няма такъв сред нас.

— А кой ти е казал, че аз говоря за нас тук?

— Никой. Но ти можеш да ми кажеш за кого говориш.

— Ако искам.

— Искаш или не, на мене ми е все едно. Справи се сам с мислите си, щом така по ти харесва.

— Дори и аз сам да се справя сега с тях, утре вече Общият съвет ще се занимае с това.

— О, толкова важни ли били твоите размисли! Това, разбира се, е само твое мнение.

— Утре не ще се подиграваш вече, Четан.

— То си е моя работа.

— Ще видим. Аз всеки случай видях достатъчно… днес.

— Ти да не смяташ някога да ставаш заклинател? Зер добре си се научил да говориш тъмни приказки!

— Думи, тъмни като делата, за които се отнасят.

Къдрокосия тъкмо щеше да се разсмее над този словесен двубой, но тъй като никой не се присъедини към веселостта му, тя отново замря и той загледа също така изпитателно като Харка двете по-големи момчета, които сега се измерваха с недоверчиви, не много приятелски погледи.

— Ти си играеш с мъгли — поде Четан отново двубоя. — Аз мога да почакам, докато те се разсеят.

— Чакай, щом искаш. А можеш и веднага да надзърнеш в тях, ако желаеш. Прескочи само до шатрата на вожда Матотаупа.

— Няма да направя такова нещо.

— Не, няма да го направиш, защото той ни отпъди всички. Той много добре знаеше защо не бива да стоим там.

— Шонка! — извика възмутено Къдрокосия. — Защо говориш така за нашия вожд? Това не ти прилича!

— Я мълчи пък ти, къдраво хлапе!

— Къдрокосия има право! — каза натъртено Четан. — Ти каза твърде много, Шонка. Сега вече трябва да кажеш всичко.

— Няма да кажа повече, отколкото казах. Хау. Ако искате да научите нещо, вървете там и подслушайте!

— Ние не пристъпваме, заповедите на вожда и не подслушваме нашите братя и бащи. Запомни това, Шонка! Иначе никога няма да станеш боец сред нашите редици!

— Пррр!

Четан се наежи.

Шонка направи отбранително движение с ръка, сякаш искаше да го умири. Когато Четан продължи да го гледа заплашително, той каза тихо:

— Да говорим за нещо друго. Какво мислите за белия човек?

За изненада на другарите си Къдрокосия много лесно се отзова на въпроса му.

— Той има зли очи — каза момчето уклончиво.

— Това е вярно — отвърна Шонка.

— Но той има добра ръка! — намеси се Харка в разговора. — Щедър е и ударите му улучват целта! Ти си видял досега много лоши неща от белите мъже, Къдрокоси, ние знаем това. Но не всички бели мъже са лоши.

— Белите мъже притежават много тайнства! — продължи Къдрокосия все така недоверчиво и загрижено.

— Тайнствата на белите мъже могат да бъдат отровни.

Четан каза това. Харка много се учуди на думите му.

— Но не и техните мацаваки — отвърна той на приятеля си.

— В шатрата на вожда той не раздава мацаваки, ами… — поде Шонка.

— Какво „ами“? — искаше да узнае Четан.

— А миниваки, тайнствено питие.

Къдрокосия Чернокож се стресна.

— Тайнственото питие на белите мъже е опасно. Щом пийнат от това питие, белите мъже се превръщат в глупаци и зверове. Започват да бият жените и децата и робите си!

— Какво означава „това питие“? — извика възмутено Харка. — Нима ти, Къдрокоси, си изпробвал вече питието, което Червения е донесъл? Не? Тогава не говори за него и не казвай, че то действувало като тайнствената вода. Нима може един човек, който ни подарява мацаваки, да иска изобщо да ни стори някакво зло?

Четан и Къдрокосия сведоха погледи. Какво можеха да отговорят на въпроса на Харка? Настъпи мълчание. Най-сетне Шонка каза:

— Рибарят трябва да слага стръв на въдицата си, иначе рибите няма да кълват.

Харка натика една клонка по-навътре в огъня.

— Приказваш така, като че ли не говориш със собствения си език, Шонка.

— Възможно е. Но ти прескочи дотам и виж какво става в шатрата на Матотаупа.

— Аз няма да отида! — каза решително Харка. — Забрави ли какво те предупреди Четан?

— Не съм забравил. Пък вие си запушете ушите. Щом искате, и аз ще запуша моите. Аз казах, хау!

Шонка стана и напусна шатрата.

Четан и момчетата останаха вътре разтревожени и неспокойни. Харка беше огорчен, най-вече затова, че не беше успял да доведе Шонка до пълен провал. Подмятанията на момъка бяха като отровни хапове, които момчетата трябваше да погълнат. Но те не говореха вече за това, а решиха да си лягат.

— Можете всички да останете тук! — покани ги Четан. — Ще спим заедно!

— Заедно с Харка, Ловеца на мечки! — извика Къдрокосия, който съжаляваше, че беше засегнал другаря си.

Децата се покриха със завивките.

Навън бурята бушуваше, без да причини щети на шатрите.

Харка беше уморен като изтощен кон. Заспа скоро ала още преди да го обори сънят, той реши в полунощ да се събуди и да се убеди какво прави Шонка. Може би това куче нямаше да заспи, а отново щеше да тръгне да обикаля около шатрата на вожда, за да търси начин да причини зло. Харка трябваше да разбере това и ако беше така, да предупреди и Матотаупа. Харка не искаше да не зачете нареждането на баща си, ала искаше и да го предпази от паяците, които невидимо плетяха мрежите си около него.

Харка се събуди точно преди полунощ, както беше решил, преди да заспи. Измъкна се безшумно от шатрата. Само Уинона го забеляза, ала Харка можеше да разчита на това, че сестра му ще мълчи. Когато искаше, тя можеше да бъде тиха и привидно безжизнена като прерията в мраз и сняг.

Момчето се беше измъкнало изпод едното чергило на шатрата и сега стоеше сред тъмните нощни сенки на многото типи. Бавно, с безшумните стъпки на индианеца, той се приближаваше към поляната сред бивака и към шатрите на Хавандшита и Матотаупа. През отворите на шатрата на вожда се прокрадваше един светъл лъч, там огънят в средата все още гореше. Отвътре излизаха странни шумове. Шатрата на Хавандшита обаче беше тъмна и безшумна …

Момчето обикаляше и дебнеше да открие Шонка. Не го видя никъде.

Накрая се упъти към бащината типи.

Упорито се бореше със себе си. Шонка беше проявил неподчинение. Харка не искаше да стори същото, ала, изглежда, злото, което Шонка беше сторил, подтикваше и Харка към зло. Харка искаше да се увери. Смяташе, че трябва да знае непременно и със сигурност онова, което Шонка даваше вид, че знае и не искаше да съобщи. Ако искаше да защити баща си, Харка не биваше да остане в неведение.

Харка все още се бореше със себе си, ала после то се случи изведнъж. Той се просна на земята пред шатрата, на едно местенце, което добре знаеше под чергилото на задната стена на шатрата, ослушвайки се и дебнейки какво става вътре.