Харка — синът на вожда

НАДБЯГВАНЕ С КОНЕ

Хавандшнта, заклинателят, беше забранил на членовете на Мечата орда да го търсят. Дали той щеше навреме да настигне колоната, или щеше да се забави дни, седмици, месеци, никой не биваше да върви да го търси, така беше наредил той. Мечата орда се подчиняваше на желанието на заклинателя.

Дори съгледвачите не се осмеляваха да излизат на оглед натам, откъдето можеше да се очаква да се появи завръщащият се Хавандшнта.

Пък и никой не беше сериозно загрижен за него. Тъй или иначе Мечата орда беше намерила антилопи и бизони, шатрите бяха богато снабдени с храна и неприятелят не се виждаше никъде. Според съобщението на съгледвачите големият военен бивак на хората на пани отново беше вдигнат и малките групи бойци се бяха завърнали в своите биваци.

Разположилите се край Конския поток дакота и без война, и без да излизат, на голям лов, бяха заети от сутрин до вечер край своите шатри. Жените и девойките, стари и млади, бяха подготвили и наричали бизоновото месо. Те заравяха в земята големи, увити в кожа пакети месо, за да го запазят студено и прясно. Изрязваха ивици месо и ги окачваха да съхнат на изсушени бизонови черва, навързани като въжета за пране. Изпъваха пресните кожи, изстъргваха остатъците от месото по тях и ги приготвяха за щавене. Старите мъже и момчетата дялаха от кости върхове за копията и стрелите, майсторяха лъжици от рогата. Някои бойци подновиха тетивите на лъковете си от новите бизонови жили. Пред шатрата на Матотаупа Унчида, Шешока, Уинона, Харка и Харпстена се занимаваха със същите работи. При това те слушаха песните и гледаха танците на младите бойци насред утъпканата вече от краката на танцуващите поляна пред голямата Съвещателна шатра.

Прахът и пясъкът, които изпълваха въздуха по време на големия лов на бизони, отдавна се бяха слегнали. Опустошената горичка беше започнала да се съвзема. Превитите, но не скършени дръвчета отново се изправяха, храстите се съживиха, а по поляните избуяха нови треви, нови цветя. Животът продължаваше. Вечер в шатрите миришеше приятно на варено бизоново месо и на печено бизоново филе. Мъжете, жените и децата се засищаха всеки ден и вече не изглеждаха изпосталели. Наистина никой от хората на дакота не напълня, защото пролетно време бизоновото месо не е тлъсто, пък и яденето, което мъжете поглъщаха веднъж на ден, а жените и децата по два пъти, стигаше колкото да поддържа телата здрави, стройни и добре оформени, ала не и да ги угоява.

След като основните работи по запазване на голямата ловна плячка бяха привършени, момчетата можеха да използуват целия ден за спортуване, игри и лов на дребен дивеч. Харка въвличаше Младите кучета в състезания по надбягване с коне, стреляне с лък и стрела, бой с жилави сопи и хвърляне на нож.

Момчетата се дебнеха и изненадваха едни други. Вечер седяха в шатрите край бащите и по-големите си братя и слушаха разказите за ловни и бойни приключения, които много ги увличаха, и от които можеха да се учат. Ловяха всяка дума и от прастарата легенда за предтечата на Мечата орда, „Великата мечка“, чийто син бил човек. Когато в шатрата настъпваше полумрак и огънят изтляваше, Унчида разказваше на децата, че Великата мечка още живеела… някъде… и че била свещена за бойците на Мечата орда и никой не бивало да я убие.

Вечер Харка и останалите Млади кучета се събираха също и за да изпробват чрез тежки изпитания самообладанието, необходимо за всеки боец. Те сядаха край огнището в шатрата на Матотаупа и сами поставяха малки горящи тресчици върху ръцете си, за да видят кой ще може да изтърпи най-спокойно и най-дълго болката от изгорената рана. Харка можеше да издържа колкото време иска.

— Шонка не може толкова дълго — каза неочаквано едно от момчетата.

Ето го отново това име, Шонка Харка помръдна само равнодушно и хладнокръвно ъглите на устата си и остави треската да изгори дланта му чак до месото.

Тази година Харка навлизаше в дванадесетото си лято. През една от тези слънчеви сутрини Матотаупа свари двамата си сина край конете. Предишния ден Харка беше изгубил надбягването с коне. Беше излязъл само втори със своя любим кон, пъстрия жребец. Не че язди несръчно или небрежно. Просто другият кон беше по-добър. Победилият жребец принадлежеше също на едно от Младите кучета, на сина на Чотанка, един уважаван боец. Конят беше съвсем млад, нямаше повече от една година и преливаше от сили и темперамент. Жребецът на Харка беше десетгодишен, движеше се спокойно, сигурно и бързо. Но той вече не беше от най-бързите. Харка разглеждаше със смръщено чело конете от шатрата на вожда. Известно време Матотаупа наблюдаваше децата си мълчаливо, после пристъпи към тях.

— Харпстена — каза той на по-малкия си син, кой кон от нашето стадо би яздил, ако имаш възможност да си избереш?

Харпстена се усмихна смутено и вдигна поглед към баща си, сякаш за да разбере мислите му. Харпстена беше навикнал баща му всякога и за всичко да се обръща и да взема мнението на Харка и тъй като Харка без съмнение беше най-смелият и най-ръчният от всички момчета в селото, това изглеждаше напълно естествено и неизбежно. Харпстена беше свикнал, особено след боледуването си, да бъде на второ място. Затова сега въпросът на баща му го учуди и той не знаеше какво да стори.

— Мисля точно така, както го казах — насърчи го баща му.

Харпстена все още се колебаеше.

— Истината ли да кажа? — попита след малко тихо той.

— Един дакота никога не лъже. Ти знаеш това, момчето ми.

— Тогава ще кажа, най-много бих желал от всички коне пъстрия жребец на моя по-голям брат Харка Убиеца на вълци.

— Макар че той вчера излезе втори в състезанието? — попита бащата.

— Да, тъкмо затова — отвърна твърдо Харпстена.

— Ще ми обясниш ли защо?

— Да, татко, ще обясня. Пъстрият жребец е добро и опитно животно — обичам го много.

Харпстена пристъпи към мустанга и го погали по ноздрите и Матотаупа и Харка видяха с учудване как животното наклони главата си към него, сякаш отвръщаше на доброто му чувство.

— Харка е добър и упорит ездач — продължи Харпстена сега вече сигурен в себе си. — Но пъстрият кон остарява и му е много мъчно, задето вчера изгуби състезанието. По време на ездата Харка го удари с камшика, макар много добре да знаеше, че животното тичаше колкото му сили държат. То беше тъжно, когато се върна сред стадото.

Харка слушаше и сега сведе поглед. Срамуваше се, защото много добре знаеше, че беше допуснал себелюбието да задуши разума му.

— А аз утеших коня и той ме обича — продължи Харпстена, — Него искам да получа. За какво му е на Харка мустанг, който не може да излиза първенец?

Харка усети как кръвта бавно се изкачи в бузите му. Думите на Харпстена прозвучаха така, сякаш той искаше да каже: „И за какво му трябва на Харка един по-малък слабоват брат?“

— Не — обади се сега Твърдокаменния Харка Убиеца на вълци, без да го питат. — Харпстена не бива да получи този кон само защото той вече нямало да ми служи. Кажи му, татко, да си избере друг кон.

— Аз държа на думата си — отвърна сериозно Матотаупа. — Харпстена ще реши.

— Харка гледаше встрани, мъчейки се да надвие себе си.

— Аз искам пъстрия жребец — повтори по-малкото момче.

— Тогава той е твой, мой по-малки синко.

— Тясното лице на Харпстена просия. Той погали жребеца по врата.

— Сега е твой ред, Харка — заговори Матотаупа — ти трябва да получиш нов кон. Кой си избираш?

— Аз имах три коня, татко, сега имам само два. Те ми стигат.

Харка каза това отсечено, после стисна здраво устни, защото не искаше да изрече всичко, което го вълнуваше.

— Харка … с двата други мустанга, които сега ти остават, при следващото състезание ти ще излезеш трети или четвърти.

— Възможно е. Занапред аз ще съумея да се овладявам, когато не побеждавам.

Невъобразимо трудно бе за Харка да изрече тези думи пред Харпстена. Ала той ги каза. Те прозвучаха твърдо.

Бащата го погледна замислено.

— Ти отново ще имаш три коня — каза най-после той. — Аз искам това.

— Тогава определи ти, татко, кой ще бъде третият ми кон занапред.

— Добре. Ела!

Двете момчета тръгнаха с бащата през стадото. Матотаупа се спря пред сивия кон, който беше носил Харка през бягащото стадо бизони.

— Ето, Харка Убиецо на вълци Стрелецо по бизони! Този мустанг ще бъде твоят трети кон. Ти добре го язди.

— Татко!

— Какво има?

— Та това е вторият ти най-добър кон! Как ще се лишиш от него?

— Ти си мой син. Вземи го.

Харка пристъпи към животното и постави ръка върху гърба му.

— Няма да мине много време, Харка, и ти ще тръгнеш заедно с нас, когато излизаме на лов за бизони.

— Да, татко.

Въпреки похвалата, която получи, Харка все още говореше стеснено.

Бащата обаче се направи, че не забелязва. Каза само:

— Използувайте днешния ден да свикнете с новите си коне.

После си отиде.

Двете момчета се подчиниха. Всеки отвърза обещания му мустанг и се понесе с него към прерията.

Ала братята яздеха в различни посоки.

Когато денят свърши и припадна тъмната нощ и в шатрата на Матотаупа всички заспаха дълбок сън, Харка се раздвижи под завивките си. Предпазлив като пленник, който иска да избяга, той се измъкна от постелята си и изскочи от шатрата навън. Вързаният пред входа мустанг на баща му се помръдна леко, две кучета се събудиха, ала не излаяха. Харка премина бос между затихналите шатри, спусна се край брега на потока и най-после се отправи към целта си — стадото на мустангите. По това време дежурен край конете беше Четан, Харка знаеше това. Ала той не отиде при своя по-възрастен другар. Минаваше от мустанг на мустанг, докато намери своя стар Пъструшко. Освободи краката му, яхна го и тръгна отначало ходом, а после се понесе в лек галоп през нощната прерия. Язди, докато стигна до една малка долчинка, където едва ли някой от съгледвачите можеше да го наблюдава.

Там скочи от коня, заповяда му да легне и сам прилегна до него, така че да може да му говори на ухото.

И тогава заговори тихо, така нежно, както никога досега никой човек не го беше чул да приказва:

— Пъструшко мой, ние с теб се разделяме. Спомняш ли си, когато бях още малко момче на четири лета и Четан, моят приятел, ме слагаше върху гърба ти? Тогава ти беше още млад и необуздан и четиринадесет пъти ме хвърля в тревата, докато най-после свикнах да се държа здраво на гърба ти. Тъпчеше ме с копитата си, така че нощем не знаех на коя страна да легна и болките непрекъснато ме будеха от сън. Ала аз си бях дал дума, че ти ще станеш моят ездитен мустанг и ти стана. Ти ме носи през прерията и през гората, преминаваше реките, катереше се по стръмни склонове. Ти беше голям боец сред мустангите и когато койотите се осмеляваха да се приближат съвсем близо до нас, ти се бореше с тях с копита и със зъби. Аз те обичам много, Пъструшко, но ти си ми сърдит, задето бях несправедлив към тебе, сега, когато ти вече остаря, и ето аз те изгубих. Сега ти обичаш Харпстена.

Харка притисна глава до врата на коня и очите му бяха пълни с влага. Ала никога друг човек не биваше да узнае за това.

Момчето скочи отново и за миг и пъстрият кон вече беше на крака. Харка се върна с него обратно при стадото.

Четан все още беше там на стража, но и Четан никога нямаше да каже какво бе видял. Той и сега не погледна към Харка.

Момчето се вмъкна отново в шатрата и се уви в завивките си. Стори му се, че Матотаупа се бе раздвижил в своята постеля, ала не беше сигурен. Момчето дълго мисли, преди да заспи.

На следното утро веднага се разнесе новината, че Харка и Харпстена ще яздят вече нови коне и Младите кучета се развикаха ликуващи, че отново ще се организира надбягване с коне. Харка нямаше как да откаже, момчетата можеха да помислят, че той се страхува да не би отново да не успее да пристигне пръв. Затова веднага даде съгласието си. Харпстена също щеше да вземе участие в състезанието като Младо куче. Победителят от предишния ден обаче, синът на Чотанка, се оттегли. Твърдеше, че мустангът му си бил наранил крака. Това сигурно беше вярно. Четан потвърди, че видял животното да куца.

Това не се хареса на Харка. Той започна да убеждава Младите кучета да отложат с няколко дена състезанието, докато победилият предишния ден кон оздравее, ала момчетата не бяха съгласни. Всички горяха от желание да видят как Харка ще язди подготвения за лов на бизони мустанг на вожда, ще язди коня, който беше прескочил набодения със стрели бизон! Харка Стрелеца по бизони трябваше да вземе участие в състезанието и той се подчини, макар и с неудоволствие.

Младите ездачи се събраха край брега на потока, оттам щяха да тръгнат. Едно леко възвишение щеше да бъде целта на състезанието и там чакаше Четан с няколко момчета от Ордата на червените пера, за да реши кой е пристигнал пръв.

Четан извика високо и момчетата препуснаха в галоп. Матотаупа също наблюдаваше от края на горичката и се радваше на групата момчета, които се носеха като стрели през прерията, прилепени без седла за гърбовете на конете. Съвсем скоро се разбра, че всъщност състезанието щеше да се проведе между два коня: пъстрия кон, който яздеше Харпстена, и сивия жребец, върху който седеше Харка. Матотаупа знаеше, че неговият ловен кон ще победи, ако синът му го язди добре. Ала той много ясно видя — и може би беше единственият, който можа да прецени това, че Харка нарочно ме оставя коня да полети с все сили.

С висок победен вик Харпстена пристигна пръв на възвишението при Четан; той дръпна своя Пъструшко на задните му крака, така че конят да може да се вижда надалеч, и Младите кучета го посрещнаха с викове па одобрение… също и Харка, който беше пристигнал втори.

В спокоен галоп цялата група се върна обратно край потока, където момчетата щяха да продължат — да играят и да се къпят. Отведоха бързо конете в стадото.

Харпстена, който за първи път излизаше първенец в състезание, бе заобиколен от неколцина момчета, които отново се развикаха одобрително в негова чест. Край Харка обаче също се събраха друга група момчета, които искаха да поговорят с него за състезанието.

— То стана по твоя вина, Харка, не на коня — казаха сериозно те. — Твоят кон е най-бързият от всички, никой не се съмнява в това.

— Аз съм виновен, знам — отвърна рязко Харка и веднага пресече този разговор; започнаха плувните игри.

Привечер Харпстена и Харка се срещнаха пред бащината типи. Харпстена спря насила своя по-голям брат, който искаше да се измъкне.

— Харка — каза огорчено той, — защо направи това? Аз не искам да ми подаряваш победи!

Отначало Харка въобще не искаше да отговори, но след това все пак каза:

— Аз не подарих победата на тебе, а на Пъструшко.

— Ти трябва да знаеш, че аз мога не само да побеждавам, а и да губя.

И той влезе в шатрата.

Харпстена остана сам навън. Той горещо желаеше по-големият му брат да го уважава и да се държи по-приятелски с него. Ала между тях все се случваше нещо, което го огорчаваше, или ставаше нещо не както той го желаеше.

Харпстена не влезе в шатрата. Върна се обратно при конете и погали пъстрия кон, на който още веднъж бяха дали възможност да излезе победител.

Един ден след тази случка Хавандшита се върна в бивака. Слабият старец с остро извития нос, издаденото чело и набръчкания старчески врат яздеше най-добрия от своите пет коня начело на колоната. Конят вървеше ходом, без да бърза. Съгледвачите, които го видяха да идва още отдалече го оставиха да се приближи, без да съобщават нищо в бивака. Хората сами щяха да забележат кой идва.

Децата престанаха да играят край потока, когато видяха отдалеч приближаващите се и впериха заинтригувани погледи към заклинателя, който беше осъществил великото заклинание за храна и мир и сега се връщаше от уединението си в бивака. Хавандшита не идваше сам. На втория кон след него седеше Шонка, на третия — Къдрокосия Чернокож, облечен в празничните дрехи на Харка, а четвъртия кон яздеше един едър мъж, който досущ приличаше на Къдрокосия Чернокож и носеше също такива вехти дрехи като Къдрокосия, когато за първи път се бе появил в селото. Петия кон Шонка водеше за юздата.

Малката колона прекоси съвсем лесно потока и се насочи към утъпканата поляна пред Съвещателната шатра. Там Хавандшита слезе от коня. Матотаупа вече го очакваше да го поздрави. Шонка, Къдрокосия и баща му също скочиха на земята. Освободиха плазовете от конете и Унчида се приближи с Шешока и Уннона, за да разпънат веднага Заклинателската шатра.

Харка изтича и хвана коня, който Хавандшита беше яздил, за да го отведе в стадото. Шонка се смути, ала веднага използува положението в своя полза, като подаде на Харка юздата на своя кон и на другия, който водеше свободен за юздата, сякаш момчето беше задължено да се грижи за животните. Харка отново надви яда си от държането на Шонка и използува възможността да се приближи до Къдрокосия Чернокож и до баща му, които също се запътиха да отведат конете към общото стадо.

Къдрокосия Чернокож се беше променил. През изтеклото време той сигурно се беше хранил добре, защото бузите му се бяха закръглили и тялото му не приличаше вече на скелет, беше се превърнал в напето момче. Големите му живи черни очи се въртяха на всички страни и той се смееше така, че Харка видя белите му зъби. Къдрокосия беше научил вече достатъчно думи от езика на дакота, та веднага забърбори:

— Хубав бивак имате вие! Добро място, речна вода, а от вашите шатри мирише хубаво на печено месо.

— Да — отвърна Харка доволен, — но ти не бива само да ядеш. Къдрокоси Чернокож, а ще трябва да се наумиш при нас и да яздиш — ти още седиш залепен на коня си като кал върху бизонов гръб; човек никога не знае дали тя ще си остане там, или няма да се отлепи не навреме!

— Твърдокаменни Харка, аз няма да падна. Вярно е, че седя накриво върху гърба на коня, като муха, която не знае къде е средата на гърба на коня. Аз се плъзгам насам-натам и краката ме болят след това, и където съм седял, също ме боли, но язденето ми е приятно и аз те науча всичко, каквото ти умееш: да стрелям по време на езда и да увисвам настрана върху коня, и да се провирам под корема на коня… всичко.

— Тогава ще трябва веднага да почнеш да се учиш, инак ще остарееш като Хавандшита, докато изучиш всичко това! И трябва да ти кажа, че през това време тялото ти често ще се покрива със синини!

— Харка, Убиецо на вълци, дори и целият да посинея като небето по пладне и да се превия, и да остарея като лешояд с тънък врат, аз ще се науча да увисвам на коня и да се провирам под корема му като велик боец.

Харка се засмя от сърце.

— Къдрокоси Чернокож ти си още като зелената тревица, която не познава слънцето. Преди да се научиш да се провираш под коня, без да падаш, ще трябва най-напред да изучиш всевъзможни други неща. Но аз ще ти помагам да се упражняваш.

Всеки ден ще се упражняваме, Харка. А сега ела — моят баща ще получи шатра с много жени, това е добре, много добре, те всичките ще се грижат за баща ми и за мене!

Харка поклати учудено глава. Нима Хавандшита вече беше решил коя жена ще получи бащата на Къдрокосия? Сред тях имаше една шатра с много жени, с пет жени без мъж: една баба вдовица, една майка вдовица и нейните три дъщери. Последният мъж в тази шатра беше паднал в боя срещу пани. Хората се страхуваха от тази шатра, защото се смяташе, че бабата е обладана от лоши духове. Затова и не бяха разпределили жените след смъртта на последния боец по останалите шатри, а всички други семейства отделяха от своя лов, за да се изхранват петте жени.

— Твоят баща навикнал ли е да има много жени? — попита Харка, докато показваше на Къдрокосия как се поставят вървите на предните крака на конете, така че животните да могат да пасат спокойно, но да няма как да избягат.

— Моят баща е много навикнал! Всички черни мъже са навикнали. Много жени, много говорят, но и добре се подчиняват.

— Тогава вие ще успеете да въведете ред в тази шатра, хау!

Къдрокосия Чернокож се усмихна закачливо.

— Да, ред, и всеки ден ще ни готвят добре, много добре!

— Пожелавам ти това и се надявам, че ще бъде така — измърмори Харка под носа си.

Всички в племето познаваха умопобърканата баба като много стисната.

Харка отведе отново намерения си приятел, който така се беше оживил, и мълчаливия му баща най-напред в шатрата на Матотаупа. По пътя Къдрокосия го увери:

— Пани са лоши хора, белите мъже са много лоши хора. Само дакота са добри, дакота са братя, ще останем при дакота!

— Да, остани при нас, Къдрокоси Чернокож, ние ще имаме полза от теб!

От този ден нататък бивакът преживяваше всеки ден нещо ново със своите двама нови обитатели. Бащата на Къдрокосия, който веднага получи името Непознатата мида, най-напред въведе ред в шатрата на многото жени. Той сигурно разбираше нещо и от прогонване на лошите духове, защото умопобърканата баба беше кротка пред него като кошута.

Цялото племе въздъхна облекчено, задето отново имаше кой да се грижи и да управлява тази шатра. Непознатата мида беше едър, силен и много сериозен човек. Щом и той понаучи малко езика на дакота, започна да разказва за своята родина и за живота си отвъд голямата вода, през която го бяха докарали белите мъже.

Той разказваше за великата джунгла, където бяха живели дедите му, разказваше случки от лов на слонове и леопарди, на крокодили и носорози и една шатра никога не можеше да побере всички любознателни слушатели. Той разказваше и за белите мъже, колко много са те на брой, за техните каменни къщи, за техните мацаваки — за малките, които един мъж можел да носи, и за големите, които влачели с коне и чиито отвори представлявали огромна черна кръгла паст, която бълвала унищожителни кълба. Той беше видял вече и онова чудовище, от което бягаха и бизоните, и знаеше как строяха пътя му. Мъжете непрекъснато го разпитваха за това. Ала имаше нещо, за което той никога не говореше и затова и бойците никога не го питаха: по какъв начин Хавандшита го беше освободил от ръцете на пани.

Къдрокосия Чернокож също не продумваше дума за това.

Харка прекарваше по цял ден заедно с новия си другар, за да му показва всичко, което едно момче дакота трябва да знае, и Къдрокосия се проявяваше като възприемчив ученик.

Харпстена също се присъедини към това обучение. Щом Къдрокосия Чернокож поглеждаше двамата братя със своите весели и доверчиви очи, напрежението и стеснителността веднага изчезваха, поне докато тримата бяха заедно.

Често, когато си почиваха по време на езда, момчетата седяха едно до друго. Тогава Харка разпитваше с определена цел за това, за онова и Къдрокосия не успяваше да прозре напълно тази игра на въпроси, макар че беше много будно момче.

— Защо пани, тия койоти, не се нахвърлиха върху антилопите, щом като са знаели, че техните стада пасат на северозапад?

— Как така са знаели? — попита Къдрокосия.

— А защо не ги избиваха?

— Защото месото на антилопите не им е трябвало вече Нали са се сдобили с бизоново месо от белите мъже.

„Аха — помисли си Харка, — значи, пани са знаели за антилопите.“ Следователно Къдрокосия е знаел затова и Хавандшита е могъл да го научи от него. Едното тайнство беше разкрито.

— Така е, Къдрокоси Чернокож. Пани са получили бизоново месо от белите мъже. Значи, белите мъже, които искат да построят пътя за чудовището, са убивали бизони. Прав ли съм?

— Прав си Харка, Стрелецо по бизони.

Второто тайнство също бе разкрито. Ала Харка не се почувствува облекчен от това, а смутен. Защото заедно с възтържествуването на неговото желание да узнае истината, вътрешно той бе дълбоко развълнуван от някакъв страх, че с разкриването на Великото тайнство той може да стигне до една голяма лъжа и до една още прикрита голяма опасност.

От сутрин до вечер той се движеше с напрегнат поглед, с изострени сетива и комбинираше предпазливи въпроси. Чрез тези въпроси се стараеше да заобикаля онова, което искаше да научи, както ловецът заобикаля дивеча. Все повече стесняваше той кръговете. Най-после през една безсънна нощ мислено подреди случилото се досега в следния ред:

Южно от ловните райони на Мечата орда мъжете от северното племе на белите хора прокарваха път за чудовището, с което белите мъже щяха да се придвижват през страната с бързината на бурята, за да няма нужда повече да яздят коне. Мъжете, които искаха да построят пътя, бяха избили много бизони и бяха дали от месото на съюзниците си пани, за да не им пречат при подготовката на строежа на пътя. Ордите на белите мъже и техните мацаваки всяваха страх у бизоните. Техните стада оставаха на юг и не смееха да се прехвърлят на север. Такова било положението, докато Мечата орда гладуваше по долното течение на Северна Плата и Непознатата мида е стоял пленник при пани. После Хавандшита отишъл със златното тайнствено зрънце при пани — така предполагаше Харка — и поискал висока цена за него: да бъде освободен Непознатата мида и пани да убедят белите мъже да подгонят с крясъци и гърмящи мацаваки на север бизонови-те стада, от които те вече са имали достатъчно месо. Когато всичко това му се удало, Хавандшита се върна като велик заклинател сред своите хора. Междувременно обаче лошото омагьосано зрънце беше поело своя път!

По този начин сякаш всичко се подреждаше и Харка почувствува да го обзема силно възмущение срещу голямата лъжа, ала същевременно и страх пред Хавандшита, който бе действувал с добре обмислена хитрост.

Когато стана на сутринта, Харка заобиколи Заклинателската шатра и загледа с нарастващо огорчение окаченото мацаваки, което той трябваше да пожертвува. Старецът поставяше всичко под своя власт, всичко, и сега в бивака го тачеха като самото Велико заклинание.

Харка се стресна. Над окаченото мацаваки на трофейния прът на заклинателя в една малка мрежеста торбичка се полюляваше златното зърно. Значи, Харка погрешно си беше направил изводите? Но как се беше случило всичко така? И защо старият Хавандшита беше закачил сега тайнственото зрънце на пръта, за да го виждат всички, да го вижда и Матотаупа, който го беше захвърлил разярен в реката?

Харка изтича в бащината шатра, за да разкаже веднага на вожда за това.

— Невъзможно! — отвърна Матотаупа и пребледня под бронзовия цвят на кожата си.

— Така е, татко.

— Да вървим да видим.

Когато Харка се приближи с баща си до Заклинателската шатра, на трофейния прът нямаше никакво тайнствено зрънце и не се виждаше никаква мрежеста торбичка.

— Ти си сънувал, Харка — каза облекчено Матотаупа. — Магията те обърква.

Харка прекара ръка по очите си. Та той много добре виждаше! Съвсем не сънуваше в това светло утро. Нима беше обладан от духове? Или старият заклинател вече беше прозрял опасното му желание да узнае всичко и го объркваше? Харка се чувствувате като човек, стъпил върху тресавище и очакващ всеки миг внезапно да потъне. Той трябваше да опипва почвата занапред внимателно, да бъде нащрек.

Момчето не знаеше дали Къдрокосия Чернокож не беше дочул нещо от неговия къс разговор с Матотаупа, за омагьосаното зърно. Тази сутрин Къдрокосия беше дошъл много рано в шатрата на вожда, за да вземе Харпстена и Харка. Харпстена още спеше, както и жените и Шонка и следователно Къдрокосия беше единственият, който може би беше чул нещо.

И ето че привечер Къдрокосия поведе Харка далеч от бивака. Предложи на Стрелеца по бизони да излязат безцелно из прерията и после да се върнат обратно по собствените си следи, за да се упражнят в следотърсачество. Харка се съгласи и тъй като препускането през равнината и вятърът, който облъхваше с хлад главата му, му подействуваха добре, той продължи дълго ездата. За Къдрокосия сигурно щеше да бъде трудно да намери следите през настъпилата вече нощ, ала за Твърдокаменното Нощно око това беше съвсем лесна работа и той искаше да покаже на Къдрокосия с колко трудни задачи умее да се справя едно момче от племето дакота. Къдрокосия Чернокож сякаш не се смущаваше от това, че вече се беше стъмнило. Когато Харка най-после се спря, вълците вече виеха срещу луната, а полудивите кучета на бивака лаеха с не по-малко жалост и мъка в гласа.

Къдрокосия скочи на земята, натимари коня си, както се полагаше, и седна върху една малка издатинка в тревата.

— Виж го ти! — рече Харка. — Мързелив като мечка на слънце. Но сега е нощ.

— Аз също виждам, че е нощ. Стрелецо по бизони! Нощ е. Нима те е страх?

— Не питай така глупаво. Какво си намислил?

— Трябва да поговоря с тебе.

— Говори. — Харка бе обзет от любопитство.

— И така, представи си… едно тайнство, една загадка.

— Какво тайнство? Има много.

— Някакво, което ти още не си разкрил. Белите хора го притежават.

— Добре, белите го притежават. — Харка си играеше със стръкче трева, откъсна го и го мушна между зъбите си.

— Белите мъже го притежават. Какво ще направиш ти тогава?

— Белите мъже са наши врагове. Щом те притежават едно тайнство, трябва да им се отнеме това тайнство. Или трябва да се открие по-силно от тяхното.

— Кой може да отнеме тайнството на някой друг?

— Само, който познава това тайнство.

— А как човек може да опознае едно тайнство?

— Това винаги е опасно. Трябва да го изпита.

— Така е. И ето аз искам да ти кажа нещо, ала ще ти кажа само толкова, колкото искам — и повече няма да ти кажа нито дума.

— Говориш като възрастен.

— Хау! — потвърди Къдрокосия Чернокож още веднъж собственото си решение. — Та, значи, аз искам да ти кажа нещо, Нощно око, Убиецо на вълци! Ти се въртиш около едно тайнство с въпроси и с дебнене. Ти не ще го откриеш никога, мисля аз. Откажи се! Хавандшита, нашият заклинател, знае повече и е много по-умен от всички останали мъже в племето, по-умен от твоя баща Матотаупа!

Харка изплю стръкчето трева.

— Неща, които ти си измисляш, няма нужда да ми разправяш, Къдрокоси Чернокож! Ти беше много ядосан, дори изпълнен с омраза срещу моя баща, когато той захвърли лошото омагьосано зърно във водата. Да, не казвай нищо друго и недей лъга, аз видях тогава очите ти. Ала след това Хаваидшита освободи твоя баща и затова ти се прекланяш пред стария заклинател.

— Харка, не е ли правилно и добре, дето аз се прекланям пред него заради туй? Ала аз исках да ти разкажа нещо съвсем друго. Недей все ме прекъсва, инак ще млъкна и ти няма да научиш нищо. И така слушай: жълтото зърно е омагьосано зърно, ала с него могат да правят магии само белите мъже, не и червените. Тъй е то, и така си е, и е истина! Моят баща е живял дълго сред белите мъже и той го знае. Когато белите мъже имат такива златни зрънца в джоба си, те могат само да заповядват: Коне! Ядене! Пиене! Дрехи! Накити! — и всичко веднага им се поднася като от някаква магическа ръка, стига те да го поискат. Няма нужда да ходят на лов, няма нужда да готвят, да тъкат платове, да щавят кожи, да ходят на лов за диви коне. Заради омагьосаните зрънца на тях им се поднася всичко, всичко наготово и те само трябва да протегнат ръка да го вземат. Не е ли това Велико тайнство?

— Да.

— Значи, аз ти казвам, че белите мъже притежават нещо, което ние трябва да им отнемем, или ние трябва да открием някакво по-силно тайнство. Ала ние не можем да го сторим, щом като хвърляме омагьосаните зрънца във водата. Хавандшита е велик заклинател. Той проучва тайните на белите мъже и ще ги овладее. Той знае, че не е добре човек да мъти само старите тайнства, както дроздът яйцата си. Трябва да се призовават новите духове. Така. Аз свърших.

Харка мълча дълго.

— Много от това, което ти казваш, е вярно — рече най-после той, — но на места то е и съвсем погрешно. В огърлицата на твоите думи има много красиви миди, ала една не е хубава. Не знам само още коя.

— Щом се сетиш, кажи ми го.

— Ако все още ще искам да ти го кажа тогава — добре.

Харка беше получил от Къдрокосия Чернокож достатъчно повод за размисъл, ала настроението му някак си се беше развалило. Дължеше се може би на това, че сега той знаеше, че колкото и Къдрокосия да беше приятен и весел, Харка никога нямаше да намери в негово лице съюзник срещу заклинателя. Срещу заклинателя! Когато тази мисъл мина през главата му, Харка силно се изплаши от себе си. Нима той вече беше стигнал чак дотам? Знаеше ли Хавандшита това и дали не беше насъскал вече своите духове срещу него?

Харка се изправи, Къдрокосия също стана. Момчетата тръгнаха обратно към бивака. За откриване на следите вече и дума не стана. Харка добре помнеше пътя, по който бяха дошли с Къдрокосия, и пое обратно. Къдрокосия Чернокож го следваше.

Външно не се забелязваше никаква пукнатина в приятелството между Харка и Къдрокосия.

Трилистната детелина Харка-Харпстена-Къдрокосия и занапред се появяваше всеки ден заедно, също и по време на игрите на Младите кучета трите момчета не се отделяха едно от друго.

Това сякаш дразнеше Шонка, макар че съвсем не го засягаше. Той не беше останал помощник на Хавандшита, а отново се беше върнал в шатрата на Матотаупа. Ала един лъч от голямото уважение, което си беше спечелил заклинателят, падаше върху него и той непрекъснато се движеше като озарен от някакъв особен блясък. Всичко това дразнеше Харка. Така и двамата изчакваха момента, когато отново щеше да им се удаде случай да си премерят силите.

Случаят се удаде при следващото надбягване с коне. Този път състезанието не бе организирано от Младите кучета, а от Червените пера. Следователно Харка нямаше защо да участвува в него, тъй като беше още млад. Шонка не се числеше към ордата, ала беше на същата възраст като Четан и останалите младежи. Червените пера подканиха всички момчета от бивака да вземат участие в състезанието. Шонка даде съгласието си. Той беше наследил от стадото на баща си прекрасни коне.

Когато настъпи определеното за състезанието утро, Шонка отиде при Четан. Харка стоеше встрани, наблюдаваше ги и все пак чуваше всичко.

— Четан — каза Шонка, — ти всякога си бил добър приятел с Харка Стрелеца по бизони. Защо вече съвсем го изостави? Вярно ли е, че изцяло си го оставил на Къдрокосия, от когото Харка не може да научи нищо друго освен глупости?

Четан изгледа момъка отгоре-додолу с не много любезен поглед.

— Струва ми се, че ти не говориш много умно. Шонка — отвърна след това той сравнително любезно.

Всъщност наистина беше вярно, че напоследък Харка биваше много по-малко със своя по-възрастен приятел, отколкото преди. Ала за това имаше оправдание, тъй като Харка беше станал учител на Къдрокосия.

— Както искаш — отвърна Шонка с подигравателен тон. — Все пак Харка би могъл да се присъедини днес към нас, по-големите момчета. Защо и той да не участвува в състезанието?

— Той едва навлиза в дванадесетото си лято.

— Той има много добър кон.

— Да, много добър. Харка ли те помоли да ми направиш това предложение — да участвува и той?

— Не, Харка изобщо не разговаря с мене, той не може да ме понася и е твърдоглавец. Ала аз мисля, че ще бъде правилно да го допуснем да участвува в състезанието. Чух да се разправя, че по-късно той щял да стане вожд на Ордата на червените пера.

— Ще стане… А за състезанието ще поприказвам с останалите момчета. — И Четан се отдалечи, за да поговори с другарите си.

Сега Шонка забеляза Харка, който не се беше помръднал от мястото си.

— А, ето те и тебе! Подслушваше ли?

— Какво значи „подслушваше“? Който не ме вижда, че стоя тук, трябва да е сляп!

— Може би аз съм сляп!

— За някои неща — да, изглежда, че е така. — Харка се отдалечи.

Четан настигна Харка и му каза, че Червените пера са съгласни да го допуснат да участвува в състезанието. Докато при друг случай Харка би се зарадвал на това отличие, сега не искаше и да чуе за него.

— Какво искате от мен? — каза той на Четан. — Нима аз не излязох два пъти в състезанието на момчетата само втори? Каква работа имам аз сред Червените пера? Поканете по-добре победителите от състезанията на момчетата!

— Това остави да решат Червените пера, Харка! Ела и доведи коня си!

— Червените пера не са решили, а са се оставили Шонка да ги наговори, като някоя шатра, пълна с жени.

— Тогава изпитай силите си в състезание с тази шатра, пълна с жени! — Четан се усмихна предпазливо, той не биваше да създаде впечатление, че иска да се подиграе над момчето.

Харка се замисли. После каза раздразнено:

— Добре, от мен да мине. Ще дойда.

— Добре.

Разстоянието, определено за надбягването, беше двойно по-дълго и по-трудно, отколкото онова, което бяха преминали Младите кучета. В последната трета то се изкачваше по един песъчлив хълм и после стръмно се спускаше надолу. А пред целта пътят продължаваше доста време направо и отдалеч можеше да се обгърне с поглед. Съдии на състезанието този път щяха да бъдат двама бойци, единият от които бе Старата антилопа.

Момчето отиде при своя ловен кон, сивия жребец. Поведе го от стадото към мястото, откъдето трябваше да тръгнат, така че да може още веднъж добре да огледа разстоянието, което трябваше да се пробяга. Пясъчният хълм му беше много добре познат.

Всички се събраха край брега на потока. Последен дойде Шонка. Той щеше да тръгне недалеч от мястото, където стоеше Харка. Яздеше тригодишен червен кон, яко животно. Ездачите държаха в ръка кожените си камшици. Бяха само по пояс и набедреник, както излизаха на лов за бизони.

Конете танцуваха и удряха вече нетърпеливо с копита. Старата антилопа даде сигнала за тръгване и в миг всички коне се понесоха в бяг.

Харка беше обмислил добре своята тактика. Петнадесет ездачи вземаха участие в състезанието. Всеки щеше да се опита да излезе начело в първите две трети на пресечката, за да може след това пръв да се изкачи по стръмния песъчлив склон, който беше най-удобното разстояние за конете. Именно тази най-благоприятна пресечка беше широка само няколко метра. Там можеше да стане натрупване на ездачи и коне и никой не би могъл да предвиди какво би се случило при евентуални сблъсквания. Затова Харка реши изобщо да не разчита на това най-благоприятно място, а да се устреми към едно по-трудно място за преминаване, което той по своя преценка лесно щеше да преодолее с опитния си кон. Времето, което би загубил в този случай, лесно щеше да навакса от това, че групата ездачи нямаше да могат да му препречат пътя.

Сивият жребец бягаше леко и бързо. Харка беше се притиснал към врата на животното, за да облекчи товара му и да оказва колкото се може по-малко съпротивление на въздушното течение. Той летеше върху гърба на животното с онова задоволство, което един добър ездач всякога изпитва в такъв миг. Ала той не беше сам, както предполагаше. И друг ездач беше избрал същия маршрут. Това беше Шонка. Глава до глава летяха сега сивият жребец и червеният кон на Шонка — и двата млади, и двата жребци, и двата водени от силно желание за победа. Зрителите наоколо крещяха одобрително, за да насърчават ездачите и да дадат воля на собствената си възбуда. Някои от ездачите също викаха високо, ала Харка и Шонка мълчаха, насочили цялото си внимание върху конете и пътя. Конете летяха глава до глава, ту единият, ту другият взел съвсем малка преднина, с развети гриви и опашки, със силно издадени напред глави, с разтворени ноздри и увиснали юзди, направлявани от ездачите само с притискане на бедрата.

— Хи-йе-хи-йе!

Зрителите крещяха все по-високо и по-възбудено.

Двамата ездачи достигнаха пясъчния хълм. Мустангите им се изкатериха леко нагоре, без да се подвоумят, без да се плъзнат. Останалите коне едва сега достигнаха подножието на възвишението. Само Четан беше издържал на темпото на Харка и Шонка; той се беше отделил от голямата група и остави коня си да се изкачи по хълма на еднаква височина с двете момчета. Ала ето че трима други ездачи вече го настигаха.

Харка нямаше вече време да поглежда за Четан или другите. Искаше да достигне пръв билото на хълма, за да се хвърли след това в безумно смел скок от надвисналия закръглен връх към пясъчния склон.

Конят на Шонка все още летеше редом с него. Ала Харка умело прецени известни малки предимства на склона на хълма, така че сивият кон напредна малко по-бързо. Той вече взе преднина половин глава. До билото оставаха още два метра, още един… още… Сивият жребец на Харка вече беше взел цяла глава преднина и съдиите на състезанието от другата страна сигурно вече бяха видели носа му да се появява над закръгления връх на хълма.

Шонка беше започнал да удря коня си с камшика, В момента, когато Харка се готвеше да предприеме със своя жребец замисления много смел скок по склона, той чу камшикът да изплющява върху задницата на неговия кон. За по-малко от миг мустангът се сепна и обърка; той скочи, но не така устремено, както при спокойно движение — полетя със своя ездач във въздуха, ала неуспешно, сгромоляса се и се преобърна. Харка се беше вкопчил в него с бедрата и ръцете си, без да хваща юздата. Полудивите коне са изненадващо ловки и издръжливи. Сивият жребец отново се изправи заедно със своя млад ездач и се хвърли напред, вече съвсем побеснял, сякаш прерията гореше под петите му.

Шонка съшо беше преодолял хълма. Ала скокът на Харка по склона беше много по-бърз, отколкото който и да е друг от ездачите да бе успял да преодолее това най-трудно разстояние, при което конят трябваше да се задържа по стръмния пясъчен склон. Четан, който бе преминал възвишението на по-благоприятното място също се бе позабавил на стръмния склон. Така Харка пристигна пръв на целта със своя разлудувал се сив жребец, залят от радостните възгласи на зрителите. Втори пристигна Четан, трети — Шонка.

Всички извърнаха животните веднага зад целта и се върнаха ходом при двамата съдии на състезанието, които оповестиха резултатите.

Прашен и потънал в пот като всички останали участници, Шонка поиска думата. Този — посочи той към Харка — не е победител. Той не премина пресечката с яздене, а игра на топка със себе си и със своя кон и се отъркаля по склона надолу.

— Пффф… — изфуча Антилопата и това означаваше глупост, тъпоумие, нахалство.

С това Шонка бе отхвърлен.

Ала Харка се приближи на коня си до Шонка.

— Лъжец! — извика той. — Смърдящ койот с крастава кожа, мръсна жабешка мутра! Какво направи? Удари коня ми! Сври се някъде, където никой няма да може да те вижда, за да не заплюят хората позора ти в лицето!

Зрителите наоколо, особено бойците, насочиха погледи към тях. Една синя резка пресичаше задницата на сивия жребец и само направляван от чужда ръка камшик можеше да я е нанесъл.

Избухна всеобш вик на презрение и ярост срещу Шонка.

Харка скочи на земята и пристъпи към коня на Шонка.

— Слез долу — каза той, — ще се борим двамата.

— Малко псе! — изсъска презрително и объркан Шонка.

— Слез, ти казвам, или аз ще те смъкна от гърба на коня! Ще ми платиш, задето удари ловния ми кон!

— Малко прерийно псе!… — Шонка се опита да си пробие път с коня през тълпата.

Тогава Харка вдигна кожения си камшик и удари с него Шонка през седалището, така че изплющя. В същия миг той вече беше хванал Шонка за крака и го бе смъкнал от гърба на коня. Шонка не беше подготвен за това. Олюля се и Харка го повали на земята. Момчето коленичи върху поваления, натисна го с лявата ръка на гърба, а с дясната издърпа назад главата му за кичура коса.

— Предаваш ли се?

Шонка дишаше задъхано.

— Той ще свърши, победен е — отсъди Старата антилопа.

Харка го пусна. Без да поглежда повече своя враг, той поведе сивия жребец, чиито слабини все още туптяха силно, на паша и после към стадото. Той галеше животното и го хвалеше непрекъснато.

Четан дойде при Харка.

— Шонка е подла пепелянка! — каза той. — Кога се е случвало такова нещо в Мечата орда! Баща му, Белия бизон, ще има да се срамува и сред вечните ловни поля от този син.

— Човек трябва да се научи и да губи, а Шонка не се е научил — отвърна замислено Харка и без Четан да проумее връзката с думите му, защото не знаеше какво се беше случило само преди известно време с пъстрия кон и Харка и Харпстена; Харка обаче не довърши мисълта си.

Та и какво ли можеше да каже още? С Шонка трябваше да говори Матотаупа. Баща му беше отговорен за възпитанието на момчето.

Да можеше Шонка никога да не бе влизал в шатрата на вожда!

Вечерта в шатрата Шонка изглеждаше много угрижен; яде малко и веднага си легна. Блясъкът на уважението, с което той се беше ползувал за кратко време, беше угаснал.

При това впечатление Харка започна да мисли за Шонка малко по-примирено. Може би, каза си момчето, и от Шонка ще излезе полезен човек при положение, че занапред той всеки ден ще има пред очите си примера на великия вожд Матотаупа.