Харка — синът на вожда

ПРИЯТЕЛ ИЛИ ВРАГ?

В горите по планинските склонове вече беше започнало да мирише на есен. По горската пръст лежаха първите увехнали, гниещи листа.

Прериите в подножието на планината излъчваха топлината на изсъхналата земя, която след месеци ясни слънчеви дни и изсушаващи ветрове се простираше като изгоряла под нощното небе.

Беше полунощ. Сърпът на луната стоеше на небосвода, ала бледата му, притулена светлина не проникваше между дърветата. В най-дълбоката тъмнина Харка стоеше до конете и чакаше. Мустангите не бяха завързани. Момчето ги държеше за юздите. Беше съвсем тихо в нощната гора и Харка се ослушваше дали няма да разпознае в тишината някакъв шум. Ала не се чуваше никакъв звук, издаден от хора, не миришеше и на дим.

Стоте ездачи, които бяха навлезли в горите, бяха много предпазливи. Харка чакаше баща си, който се примъкваше сега пешком през гората, за да разузнае кои бяха ездачите и какво възнамеряваха да правят. Възможно беше ездачите също да са разпратили наблюдатели и затова Матотаупа трябваше да внимава много по време на своя разузнавателен поход. Неговото преимущество беше, че той знаеше за ездачите, докато те не знаеха за него.

Един пор се шмугна през храсталака. Отнякъде изкрещя птица, изненадана в мрака от някой от своите врагове и разделяща се с живота си. Това беше борбата на дребните животинки, която съвсем не засягаше едрите животни и хората. Двата мустанга, които Харка държеше за поводите, легнаха, за да поспят по-спокойно. Харка седна край тях, без да изпуска поводите из ръка. Тъй като беше спал през деня, той не се чувствуваше уморен. Не беше и нетърпелив, защото предварително се беше подготвил да чака баща си няколко часа.

Момчето дори се изненада, когато баща му се върна дълго преди пукването на зората. Харка го чу да се връща, преди още да го види. Матотаупа тичаше бързо през склона към гората, където седеше Харка. Той съвсем не се съобразяваше с това, че могат да чуят равномерните му скокове, стремежът му явно беше само да бърза.

Край момчето и конете той се спря и се отпусна на земята до Харка. Дишаше тежко.

— Пани са — каза той. — Боядисали са се с бойния цвят. Конете си са оставили в гората. С оръжие в ръка те се придвижват североизточно към прерията в дълга редица един след друг. Тичат, колкото им сили държат.

— А ние?

— Бойците на пани са на бойна нога. Те са оставили мустангите си, значи, имат намерение да нападнат тайно. Ние трябва да ги изпреварим и да разберем дали бойците на Мечата орда са готови да посрещнат тези псета с оръжие.

— С конете ли ще вървим?

— Ние трябва да бъдем по-бързи от хората на пани. Нямаме никакво време. Може би ще закъснеем дори и с мустангите си. През гората всъщност бихме стигнали по-бързо пеша, отколкото на коне, ала щом стигнем прерията, ще наваксаме изгубеното преди. Ела! Ще вземем конете!

Докато Матотаупа и Харка пътуваха през цялата нощ, та чак до следващата, шатрите на Мечата орда привидно спяха спокойно на брега на Конския поток. През последните седмици не бе паднал никакъв дъжд и потокът се беше превърнал в тънка вадичка. Тревата наоколо беше суха и малката горичка, която обграждаше поляната с шатрите, вече беше есенно повехнала. Конете бяха недоволни, че вече не намират зелена трева, и стояха на източната страна на бивака, сърдито скупчени. На поляната сред бивака беше забоден в земята един украсен с резба кол. Сега поляната беше празна и колът стоеше като превърнал се в дърво безмълвен човек. Само лунната светлина падаше върху него и от това се образуваше сянка, която се проточваше от кола до За-клинателската шатра. Върху утъпканата от многобройните култови танци пръст се бяха отпечатали множество нови стъпки. Предишния ден мъжете бяха танцували бойния танц край кола. Сега те спяха уморени. Будни бяха само постовите край конете и трима съгледвачи. Тримата мъже бяха изпратени на юг и се бяха установили върху едно заоблено възвишение, откъдето можеха да наблюдават прерията и да предупредят своите, ако видят да се приближава неприятел.

В една от трите големи шатри, издигнати на поляната сред бивака, нещо тихо се раздвижи. Беше шатрата, където бе живял Матотаупа като вожд. Пред входа стърчеше трофейният прът, върху който още висяха бизонови черепи с рога, мечи нокти, скалпове и оръжия, плячкосани от някогашния господар на шатрата. Пред входа на шатрата стоеше завързан и един прекрасен мустанг, млад жребец на черни, кафяви и бели петна. Чергилата на шатрата бяха украсени с нарисувани четириъгълници, които представляваха четирите краища на света и трябваше да служат като защитни заклинателски знаци.

Именно в тази шатра нещо се беше раздвижило. От петимата души, които спяха вътре, едно момиче се беше събудило. То не беше отворило още очите си, може би нарочно ги държеше затворени, за да може да каже при случай, че само е сънувало. Ала то посегна внимателно, много обмислено, към мокасините и дрехите си, които бяха оставени край постелята му, и се облече под завивката. Когато беше готово, то издърпа още веднъж завивката над раменете си и постави глава назад, сякаш спеше, върху върбовата рогозка, която висеше от един триножник и служеше за удобна опора на главата. После момичето отвори очи, огледа се и се ослуша. Останалите четирима души дишаха равномерно и спокойно. Харпстена, по-малкият брат, се беше свил на кълбо, това винаги показваше при него, че спи дълбоко. Шешока, която беше дошла в тяхната шатра като втора майка на Уинона, се изкашля, без да се събуди. Шонка, петнадесетгодишният й син, когото тя беше довела със себе си в шатрата, се въргаляше в завивките си насам-натам и говореше насън. Не можеше да се разбере обаче какво казва. Той навярно беше достатъчно уморен и спеше, защото тъкмо се беше върнал от дежурство край конското стадо.

Въпросът беше дали спи Унчида, бабата. Пък и дори да спеше, нейният сън беше винаги толкова лек, че тя се събуждаше и при най-дребната проява, която не беше предвидена от вътрешния ред на шатрата. Ала момичето не беше замислило нищо лошо, макар че никой не биваше да узнае за неговото намерение. То нямаше защо да се срамува от Унчида, дори ако тя го изненадаше.

Уинона стана съвсем тихичко и внимателно сгъна завивката си. После направи няколко стъпки и се приближи до огнището, където през топлите дни оставяха огъня да изгасне през нощта. Наведе се, бръкна в пепелта и начерни отслабналото си лице с пепел. Това означаваше, че тя щеше да пости, че не желаеше да яде нищо през целия следващ ден.

Уинона излезе от шатрата, смятайки, че никой не я е забелязал. Не беше разбрала, че Унчида се бе събудила и я наблюдаваше, докато тя се измъкна през отвора на шатрата. Навън момичето се спря и огледа поляната. Сянката на кола все още се проточваше до Заклинателската шатра като черен, сочещ пръст. На пръта пред Заклинателската шатра висеше една стара пушка и едно златно зрънце в малка мрежеста торбичка. Уинона обгърна двата предмета със сериозен и замислен поглед При това лицето й придоби някакъв твърд, не детински израз. Тази пушка беше тайнственото желязо, с което един пани бе убил майката на Уинона. Матотаупа беше убил този пани, по-големият брат на Уинона Харка беше пленил това мацаваки в боя, заклинателят го беше поискал от Харка като жертва за себе си. Тази пушка си имаше своята история и може би тази история още не беше свършила. Златното зрънце пък Харка беше намерил в реката край Черните хълмове, Матотаупа го беше захвърлил ядно във водите на Северна Плата, Къдрокосия Чернокож отново го беше извадил оттам, а след това заклинателят беше взел и това зърно при себе си. Понякога той го скриваше в шатрата, понякога го оставяше да виси навън на пръта, така че всички да го виждат. Никой обаче не знаеше кога старият заклинател ще направи едно или друго и защо вършеше той това или онова.

Уинона дълго гледа двата предмета. После отмести поглед към една друга шатра, която беше разпъната малко встрани от поляната, по-близо до горичката. Време беше да дойде Хиацинта, с която тя щеше да се срещне. Хиацинта беше една от двете сестри-близначки, деца на брата на Матотаупа, на онзи брат, когото сивата гризли беше разкъсала. Уинона и Хиацинта бяха приятелки. И това приятелство беше надживяло и отлъчването на Матотаупа, и бягството на Харка. Хиацинта никога не се беше срамувала да я видят заедно с дъщерята на един презрян.

Отворът на шатрата, към който девойката беше вперила поглед, се разтвори и Хиацинта излезе навън. Тя също беше почернила лицето си с пепел, тъй като двете другарки си бяха дали обещание да постят заедно. Сега те тръгнаха една към друга, хванаха се ръка за ръка и после изтичаха заедно през малката горичката към потока, който заобикаляше бивака и горичката в полукръг. Седнаха на пясъчния бряг. Нощта беше по-хладна от деня, ала въпреки височината на прериите, все пак не бе студена. Водата не миришеше вече на прясно, а имаше дъх на застояло и течеше лениво.

На запад веригата на Скалистите планини се открояваше като черен силует на тъмносиньото нощно небе. Уинона гледаше към планините. Натам бяха поели с конете си нейният баща и нейният брат, когато племето отлъчи своя вожд.

Двете момичета седяха мълчаливо едно до друго. Те си бяха избрали такова местенце на брега, откъдето не можеха да ги видят нито от шатрите, нито откъм стадото коне, тъй като малката горичка и леко издигнатите брегове на реката ги прикриваха. Те искаха да бъдат двете сами, защото и на двете сърцата бяха натежали.

— Какво казва Унчида? — попита най-после шепнешком Хиацинта. — Мисли ли, че пани ще дойдат?

— Унчида мълчи. Хиацинта въздъхна.

— Четан смята, че те ще дойдат.

Четан, седемнадесетгодишният вожд на момчетата от Ордата на червените пера, беше загубил баща си и сега живееше при овдовялата майка на Хиацинта.

— Предстои ни есенният лов на бизони и бойците напани ще се опитат да ни изтикат оттук, преди да започне ловът. Така казва той. Ти какво мислиш?

— Каква полза от мисленето? Ние нямаме вече вождове.

— Имаме Старата антилопа и Стария гарван.

Уинона сведе глава.

— Разбира се.

— Добре е, дето ще постим, Уинона. Духовете са враждебно настроени към нас. Ние трябва да ги придобрим и Вакантанка, Великото заклинание, трябва да знае, че ние също искаме да сторим нещо.

— Да.

Момичетата отново замлъкнаха. Ала и двете нямаха желание да се върнат в шатрите.

— Слушай! — каза неочаквано Уинона.

Хиацинта се ослуша и после вдигна рамене в знак, че нищо не е чула.

— Ела да се върнем в бивака, може да е някой съгледвач на пани! — посъветва припряно Уинона.

Ала в същия миг и двете момичета се дръпнаха изплашени, защото една човешка фигура се промъкваше като гущер през тревата към тях. Хиацинта понечи да извика, ала Уинона й затвори устата с бързо движение.

Човекът, който тайно се беше приближил, седеше сега при момичетата.

— Харка! — каза Уинона. Стори й се, че ще се задуши от възбуда.

Момчето отвори уста.

— Знаете ли, че след малко бойците на пани ще бъдат тук?

— Не. Какво …

— Мълчи. Аз си отивам. Вие не сте ме виждали, ясно ли ви е? Ала изтичайте веднага в бивака и кажете на Унчида каквото ви казах. Аз казах, хау.

Момчето отново изчезна. Момичетата почти се питаха дали бяха сънували, или бяха будни. Ала после се съвзеха и изтичаха към шатрата на Четирите краища на света. Изтичаха вътре и двете едновременно изкрещяха:

— Пани идват!

Спящите хора скочиха от постелите си. Никой не попита момичетата в този миг откъде знаят тази новина. Всички разбраха, че децата са били навън и сега се връщат в лагера, значи, видели са нещо от идващия неприятел.

Шонка, петнадесетгодишният момък, и дори Харпстена, момчето, грабнаха оръжието и излетяха от шатрата навън.

— Пани идват!

Докато се обърнеш, целият бивак беше на крак. Стария гарван, бащата на тримата Гарванови братя, стоеше на поляната до кола. Той трябваше да води боя и издаваше високо своите заповеди. Бойците трябваше да заемат горичката, за да могат да обстрелват със стрели врага от това прикритие, щом той се осмели да се приближи. Жените и децата щяха да останат край шатрите. Уинона и Хиацинта стояха сгушени една до друга пред входа на вождовата шатра и наблюдаваха оттам какво става.

Те видяха как тримата съгледвачи, изпратени в южна посока, се върнаха и се явиха пред Гарвана.

— Откъде идват пани? — попита той мрачно своите съгледвачи.

— Ние не сме ги видели — отвърнаха объркани бойците.

— Вие… вие не сте ги видели? Да не би да сте ослепели и оглушали? Че кой тогава ни предупреди?

— Ние не знаем.

Стария Гарван се отвърна ядосан от тях. Иди, че ги разбери! Ала сега той имаше друга задача, вместо да се замисля над тези негодни съгледвачи и да се заема да проверява откъде беше дошло предупреждението. Защото първите вражески бойни викове вече прокънтяха и същевременно излетяха горящи стрели в сухата горичка. Враговете стояха северно от потока. Без никаква опасност за себе си те можеха да подпалят гората и прерията южно от потока. Тогава пламъците и димът щяха да изтикат бойците от горичката, а жените и децата от шатрите и да ги натикат в ръцете на пани. Никой от хората на дакота не можеше да прекоси коритото на реката, без да се изложи на дъжда от стрели на пани. Момичетата веднага разбраха това.

В това време първите пламъци вече лизнаха горичката. Никой не можеше да отиде за вода за гасене, защото стрелите на пани владееха коритото на потока.

Многогласният боен рев, който сега надигнаха враговете, даде на членовете на Мечата орда да разберат, че бойците на пани далеч ги превъзхождат числено.

Стария Гарван наду бойната свирка с високия тон, който накара хората да се ослушат, и извика:

— На конете! На конете!

Въпреки рева на пани заповедта му бе разбрана. Бойците се затичаха към стадото на своите мустанги.

Конете бяха на източната страна на поляната и двете момичета наблюдаваха с ужас какво става сега там.

Конете бяха обзети от панически ужас от развилнелите се пламъци. Те вече бяха съвсем побеснели. Мъжете дотичаха сред тях и побързаха да ги яхнат, защото единственият стремеж на мустангите беше да побягнат и отлетят колкото се може по-надалеко. Стадото кучета вече бяха прекосили потока и бяха изчезнали в нощната прерия.

Пани сигурно разбраха какво става край конете. Затова и сред тях прозвуча високият тон на бойната свирка и техният вожд изрева:

— Не пускайте койотите при конете! Не ги пускайте при конете!

Следвайки заповедта на вожда, група бойци на пани нахлуха откъм изток в горичката, където огънят едва беше започнал да се разпалва и вече се възземаше на отделни места. Мъжете на Мечата орда бяха твърде малобройни, за да могат да се противопоставят навсякъде на врага, който се нахвърли върху тях. Затова избръмчаха само няколко стрели и групата вражески бойци настигнаха конете и започнаха да се бият за тях с бойците на Мечата орда. Това хвърли конете в панически страх. Вражеските бойци навлязоха между тях и поведоха бой с хората на дакота. Всеки дърпаше другия от гърба на коня. Мъже полетяха към земята. Двама се сграбиха и отново се пуснаха. Мъже се въргаляха под сгромолясващите се коне. Неколцина скочиха и подкараха конете си, докато други хванаха юздите, за да задържат мустангите. Враговете се нахвърлиха един върху друг с ножове и бойни тояги, а през това време пламъците се издигаха все по-високо и по-високо в горичката. Животните, които междувременно се бяха освободили от вървите на краката, изпаднаха в онази ярост, която хората вече не можеха да надвият. Кои със, кои без ездачи, кои с дакота, кои с пани на гърба, те побягнаха в бесен галоп, гонени от стадния нагон, подир младия пъстър жребец, който беше изтръгнал пръта пред вождовата типи и летеше пред другите мустанги напред към изток.

Вождовете на двата враждебни лагера сигурно бяха съзрели с неудоволствие как по този начин голяма част от техните бойци се разпръснаха безполезно в прерията. От двете страни прозвуча тънкият звук на бойната свирка, който свикваше за завръщане и събиране. Тъй като беше невъзможно да се обърнат конете назад, ездачите скочиха от тях, за да се върнат при групите си. Те се разпръснаха по хълмистия терен сред нощния мрак, без да могат да се съберат отново.

Момичетата видяха неколцина бойци, които се връщаха през горичката и бързаха да се присъединят към Стария гарван на поляната сред бивака, за да получат нови заповеди. Не бяха постигнали нищо друго освен това, че конете бяха избягали. За бойците на пани това, че Мечата орда беше изгубила мустангите си, беше победа. Те отбелязаха изхода на боя за конете с всеобщ победен вик, с което отново издадоха на хората на дакота месторазположението си.

Междувременно огънят все повече обхващаше горичката. Нощта беше безветрена и пламъците не се разпръскваха с бързината на вятъра, ала сухите дървета, шумата и тревата създаваха достатъчно условия за разпространение на огъня. Сега всички жени и деца се бяха насъбрали на безтревната поляна сред бивака и в шатрите около нея, тъй като тук земята не можеше да се запали и имаше опасност само от дима. Всички се държаха съвсем спокойно. Нямаше нито блъсканица, нито викове. Всички несъзнателно подражаваха на Уичида, която стоеше до двете момичета. Онези бойци, които все още стояха в горичката, трябваше да се махнат сега оттам, ако не искаха да изгорят. Те се насъбраха около Стария гарван. Гарвана даде заповед да се нахвърлят през коритото на потока срещу врага, дори и ако се наложеше по този начин да се изложат изцяло на стрелите на папи. Той самият щеше да ги предвожда в този отчаян опит.

Уинона усети как трепери Хиацинта. Ако мъжете на Мечата орда изгубеха боя, хората на пани щяха да ги избият и техните скалпове щяха да съхнат на трофейните прътове пред шатрите на врага. Съдбата на жените и децата беше неизвестна. Те също щяха да измрат или щяха да ги откарат да работят в шатрите на врага и да станат жени на бойците, избили техните бащи, братя и мъже.

Уинона се облегна на Уичида — и двете момичета търсеха майчина закрила при нея.

— Татко! Татко мой Матотаупа, ако ти беше сега тук — проговори тихо Уинона пред себе си, — тогава ние никога не бихме изпаднали в такова положение!

— Това е самата истина — каза един глас и Уинона цяла подскочи, защото не беше очаквала, че някой друг може да долови думите й освен Унчида и Хиацинта.

Тя се извърна и позна мъжа, който беше казал това. Беше боецът на име Чотанка.

Откъм потока пред горящата горичка още не се чуваше боен вик. Бойците навярно още не се бяха хвърлили в отчаяното нападение. Трябваше да се случи обаче нещо, ако не искаха да изгорят всички, или да се задушат от дима, или да станат безпомощна плячка на пани.

Ето… сега те се хвърлиха напред:

— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!

Те изреваха късо и прегракнало, а пани отвърнаха подигравателно на рева им и въпреки долитащите и заглъхващи викове на девойките се стори, че чуват ужасното свистене на лъковете, които запращаха стрели.

Димът почти ги задуши и Унчида заповяда на всички да легнат на земята, за да могат да дишат по-лесно.

В този миг прокънтяха два изстрела.

След изстрелите последва пълна тишина. Бойният вик на хората на дакота бе заглъхнал, ала и ревът на врага също. Чуваше се само още чупенето и прашенето на дърветата сред пламъците.

Момичетата се ослушваха с полуотворени устни.

Следващият звук беше прокънтелият яростен рев на пани.

Отново отекна гръм, който идваше от друга посока. Бойните на пани веднага замлъкнаха. В настъпилата тишина обаче сега прозвучаха откъм тъмната прерия, в гърба на пани, два отделни гласа:

— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!

Уинона, която позна тези два гласа, притисна ръце пред очите си и преливаща от щастие, почти заби зъбите си в собствената си ръка, защото сега тя знаеше, че баща й и брат й бяха наблизо.

Харка притежаваше тайнствено желязо! Харка сигурно беше стрелял и може би и стрелите на Матотаупа пееха вече през мрака и улучваха бойците на пани, които не бяха очаквали подобно нападение откъм гърба, Уинона чу и тропота на препускащи в галоп коне. Матотаупа и Харка сигурно бяха дошли с мустангите си. Затова можеха така бързо да сменяват мястото, откъдето нападаха.

Още веднъж прозвучаха два изстрела.

После се разнесе бойният вик на бойците на Мечата орда край потока и девойките разпознаха по отдалечаващите се викове, че бойците се хвърлиха през реката към редиците на пани. Бойните викове на пани сега бяха по-слаби, разпръснаха се.

Врагът се страхуваше от мацаваки. Явно, — той се страхуваше от Харка и Матотаупа! Униона почти се задуши от дима, пък и жегата я измъчваше, ала въпреки това тя беше изпълнена с надежда и вече не мислеше за смърт и за пленничество, а само за победата и за надеждата да види отново баща си и брат си.

Огнената буря избухна от самия огън, раздуха още повече пламъците и ги разнесе. Но горичката беше много малка, а и тревата по високата прерия беше съвсем ниска, затова, едва разгорял се с пълна сила, огънят бързо изчерпа всичките си възможности. Дръвчетата, които горяха в нощта като факли, вече се разпаднаха на пепел, горящото поле почерня и силният полъх на въздуха разнесе дима. Огънят се изтегли от Конския поток, от горичката и шатрите и се разнесе с бясна бързина на юг, където се разрази в огромен прериен пожар.

Пани сигурно бяха обхванати от ужас, че сега огънят се носи към техните собствени шатри на юг. Ала може би те запазиха хладнокръвие дори и при мисълта за тази опасност. Защото при прерийни огньове, забелязани навреме — а този огън хората на юг сигурно щяха отдалеч да забележат, че се приближава, — индианците умееха да палят насрещни огньове. По този начин те унищожаваха всички поля наоколо, които им служеха за пасища, ала хората се спасяваха.

Въздушното течение вдигна пепелта нагоре и частици пепел почнаха да щипят очите на момичетата. На поляната сред бивака огново беше станало тъмно. Подобно на всички останали Уинона и Хиацинта се ослушваха, защото сега не беше само тъмно, а и тихо. Тъй като горичката беше унищожена от пожара, жените и децата можеха да виждат от поляната между шатрите чак до потока и във всички посоки над прерията.

Осеяното със звезди небе се издигаше над самотната и неплодородна земя, за която мъжете бяха воювали. Само на юг небето остана червено. Там пожарът продължаваше да бушува. Беше все още странно тихо. Почти изглеждаше, че двете неприятелски бойни групи търсеха да се скрият една от друга. А може би бойните на пани се връщаха. Може би пък подготвяха ново нападение. И от своите бойци жените и децата не можеха да забележат никъде ни следа.

Изведнъж Хиацинта извика изплашена, защото пред нея изникна като от земята един огромен боец, по голия му череп и развяващата се плитка на скалпа му можеше да се съди, че е пани. Той приближи свирката до устните си и изсвири остро. Това беше знак за неговите бойци да се хвърлят в нападение сред бивака. Ала в мига, в който той изсвири и звукът още не беше заглъхнал, прокънтя и бойният вик на дакота и един мъж, който съвсем не беше по-дребен от него, застана до пани. Горната част на тялото на този човек беше гола, той не носеше никаква украса, никакви отличителни пера. Косата му беше сплетена на плитки. Той беше едър левент и имаше силен плътен глас. Хиацинта и Уинона го познаха веднага.

— Матотаупа! — промълвиха те.

Едва надал бойния си вик, дакота размаха своята бойна тояга и пани, изненадан от появата на врага, се сгромоляса под първия удар. Остър победен вик разгласи, че вождът на пани е убит. Дакота пое свирката, която беше паднала от поваления му враг, и сега от своя страна изсвири сигнала за нападение.

Бойците от Мечата орда изтичаха при него. Никой от тях не се подвоуми, нито се поколеба. Те следваха заповедите на човека, комуто бяха свикнали да се подчиняват и който беше действувал с успех и правилно в опасния миг.

Боят веднага се изтегли от поляната и от бивака, тъй като бойците на пани, които бяха нахлули дотук, сега бягаха презглава. Те носеха със себе си своя безжизнен вожд. Би било голям срам да го изоставят.

Навън сред прерията повторно изгърмя мацаваки. Чуха се отново викове и тропот на два галопиращи коня по което можеше да се съди, че хората на пани се бяха разпръснали и бягаха на всички страни.

Когато след тази ужасна нощ слънцето най-после отново изгря, двете момичета стояха заедно с останалите жени и деца сред изчернените от сажди шатри, сред обгорелите поля, самите те посипани с пепел. Никому вече не можеше да направи впечатление, че в началото на миналата нощ те си бяха почернили лицата, сега всички изглеждаха като тях. Наоколо прерията приличаше на останки от някогашно огромно огнище, само северно от потока се беше запазила изгорялата от слънцето трева.

Тъй като никъде вече не се виждаха биещи се, бягащи или преследвани бойци, нито неприятели, нито приятели, жените и децата се запътиха към потока, за да пият и да се измият колкото е възможно. После надникнаха в своите шатри. Някои от най-крайните бяха обгорели, по-вътрешните обаче и разположените около поляната никак не бяха засегнати.

От Заклинателската шатра се чуваха приглушени звуци. Заклинателят „разговаряше с духовете“.

Пушката и златното зрънце, които бяха висели на пръта пред входа на Заклинателската шатра, бяха изчезнали.

Уинона и Хиацинта стояха още дълго една до друга на поляната. И другите момчета и момичета въпреки преумората и изтощението не искаха да се върнат в шатрите. Четан мина край Уинона, погледна я мило и каза:

— Аз отивам на хълма да видя дали нашите бойци се връщат… дали всички се връщат, всички, които се биха … разбираш ли ме?

— Разбирам те, Четан.

Преследваните и преследвачите, които вече не се виждаха откъм Конския поток, се бяха отправили на запад. Нито едните, нито другите имаха коне. Затова бягството и преследването се разиграваха в продължителен бяг подобно на някаква игра на криеница между хълмистите възвишения на изкачващите се нагоре прерии и в тази игра всичко зависеше от сръчността и бързата решителност. Много често нито едните, нито другите знаеха къде всъщност минаваше непрекъснато сменяващата се бойна линия, хората виждаха ту приятели, ту неприятели пред себе си или зад гърба си.

Единствените двама бойци, които имаха коне, Матотаупа и Харка, препускаха със своите мустанги далече напред на запад и вече никой не можеше да ги види. Матотаупа дори не се спря да обясни на сина си какво е решил да прави. Той само гонеше коня си все по-бързо и сивият жребец следваше кафявочервения по петите. Харка премисляше мълчаливо каква ли можеше да бъде целта на тяхната езда. На запад, в горите, бяха конете на пани. Ако им се удадеше да прогонят или да надвият постовите им, можеше да изгонят конете в прериите и по този начин да лишат пани от конете по същия начин, както се беше случило с Мечата орда. Или — още по-добре — можеше да заловят мустангите на пани за Мечата орда.

Харка беше изпълнен с радост от победата, която Мечата орда бе спечелила над бойците на пани. Ако той сам си беше представял своята роля в този бой по най-блестящ начин, сега, след като всичко се беше свършило, той вече почти не мислеше за своя собствен дял. Колко естествено беше да подберат нападащите пани в гръб, да стреля той върху тях с всяващото страх мацаваки, да ги хвърли по този начин в ужас и да ги обърка! През тази нощ за първи път в живота си Харка беше убил човек. Ала това почти не достигаше до съзнанието му, тъй като той не беше водил бой очи в очи, а бе стрелял отдалече в тъмнината и не беше видял или докоснал след това убитите. За него беше важно преди всичко, че Уинона и Унчида бяха спасени от пожара и враговете и че Матотаупа се беше отличил и бе поел отново водачеството на бойците на Мечата орда в един толкова критичен момент. По време на ездата той не изпускаше баща си из очи. Слънцето отдавна вече беше изгряло, навред блестеше ярката обедна светлина и Харка виждаше изцапания със сажди гръб на баща си, който се беше примъкнал през нощта до покритата с гореща тлееща пепел поляна насред бивака.

Вече отново беше настъпила нощ, когато Матотаупа и Харка най-после стигнаха до горите. Спряха се край една рекичка. Силно запотените, изпоцапани, задъхани мустанги пиха дълго. Матотаупа и Харка също утолиха своята палеща жажда и се отпуснаха на земята да са отпочинат. Тук в гората беше по-хладно и по-влажно, отколкото сред изсъхналата от прижурящите слънчеви лъчи прерия, миришеше на гнила есен и въпреки това тук се дишаше много по-леко, отколкото сред прашната трева на степта.

Двамата индианци вдишваха дълбоко въздуха. Сънят обори Харка, ала не за дълго, тъй като неспокойството на баща му го събуди отново. Момчето се олюляваше от умора. Матотаупа му пъхна хапка месо между зъбите и когато Харка я сдъвка и глътна — още една, така че момчето постепенно се съвзе и се разсъни.

Бащата започна да му обяснява какво смята да прави.

— Ние с теб все едно че сме съгледвачи на Мечата орда — каза той. — Аз искам да проуча как са разпределени сега постовите край конете на пани, колцина са и по какъв начин ние бихме могли да им отнемем мустангите. Щом разбера това, ние ще действуваме или сами, или ще изчакаме бойците. Те ще вървят по петите на пани, а пани имат нужда от конете си — това е ясно.

Матотаупа нареди на Харка да възседне коня и да продължи да спи на гърба на сивия жребец, докато той самият яхна кафявочервения кон и поведе сивия жребец за юздата. Харка се ядосваше на себе си и на пълната си изнемога, ала не можа дълго да мисли за това. Отново потъна в полусън, който му пречете да мисли, ала все пак го предпазваше да не падне от коня.

Събуди се отново, когато Матотаупа спря. Беше още нощ и в гората беше съвсем тъмно. Бащата остави конете на момчето и му нареди да не заспива вече нито миг, тъй като се бяха приближили съвсем към вражеските постови. Харка се окопити, хапна още малко месо и вече не затвори очи. Матотаупа тръгна сам и се скри в тъмнината между дърветата така безшумно, че и обучено ухо не можеше да го чуе. Харка чака около два часа, докато баща му се върна при него. Матотаупа започна да му разказва веднага и изглеждаше много доволен.

— Сто коня и само десет души постови! — каза той. — Постовите са съвсем спокойни. Те не са вързали конеге поотделно, а само са ги събрали заедно и са направили една ограда от клони и тънки стволове. Тази слаба ограда може да изплаши само един спокоен кон. Стреснато животно ще я събори или ще я прескочи. Ние ще отнемем конете на бойците на пани, преди още те да се върнат в гората. Хау.

Да се отнемат конете на врага, в прерията беше едно от обичайните бойни средства, към които бойците прибягваха при най-различни случаи. Харка забрави умората си.

— Как ще сплашим конете, татко?

— С огън можем лесно да ги хвърлим в паника, ала аз не искам да подпаля гората. Огънят ще се разпростре по-нататък върху прерията и ще унищожи всички поля, които остават сега за Мечата орда и за бизоновите стада, които ще трябва да дойдат насам. Имаш ли още патрони?

— Нямам много. Два или три … бих могъл да пожертвувам.

— Тогава ти ще стреляш сред конското стадо, това е много по-важно, отколкото да стреляш върху постовите. Конете ще побягнат. Ако нашите бойци имат бързи крака, отворени очи и сръчни ръце, ще могат да си заловят навън в прерията няколко коня.

— Добре.

Матотаупа поведе Харка през гората. Трябваше да вземат и мустангите със себе си, да оставят двете животни сами, беше твърде опасно. Затова бяха принудени да заобиколят, за да могат да останат колкото се може по-незабележими за постовите. Матотаупа водеше нагоре по склона, а оттам към мястото, където бяха разположени конете. За да спестят оградата за едната страна, пани бяха натикали конете по една отвесна скала, която се издигаше камениста, почти необрасла, сред гората. Над тази скала стояха двама постови, останалите осем бяха разпределени долу край оградата, както беше съгледал Матотаупа и разказал на Харка. Планът на Матотаупа беше да обезвредят двамата постови горе и после да стрелят от скалата в стадото.

Затова той поведе кафявочервеникавия кон и сивия жребец заедно с Харка още по-нагоре, отколкото се издигаше описаната скала, после върза двете животни с ласото за дърветата така, че те да не могат да се откъснат сами.

Долу откъм гората прокънтя вик — явно предупредителен вик на някой от постовите — и двамата дакота трябваше да побързат, ако все още искаха да постигнат целта си. Те се бяха уговорили съвсем точно какво им предстои да сторят.

Заскачаха надолу по склона със сигурни скокове като истински диви котки. И двамата държаха по един камък в ръка освен оръжието си. Когато се приближиха към горния край на отвесната скала, те различиха силуетите на постовите, които бързо се шмугнаха зад дърветата и храсталаците, за да се запазят от неизвестното, което се приближаваше към тях. Харка захвърли своя камък към главата на единия от постовите, който се беше свил в храстите, ала непредпазливо беше подал глава навън. Камъкът улучи така, че удареният още същия миг бе изваден от строя. Вторият постови, който дебнеше зад едно дърво, беше останал за Матотаупа. Матотаупа скочи към него, преди още той да може да посегне към оръжието си, сграби го и без много да му мисли го прехвърли през скалата долу към стадото коне. Харка побърза да последва примера на баща си. Грабна изпадналия в безсъзнание от удара с камъка втори постови за краката, издърпа го по склона и също го хвърли надолу. После освободи пушката и стреля към стадото, като същевременно нададе заедно с баща си в тъмната гора бойния вик на дакота:

— Хи-йп-йп-йп-хи-йеее!

Матотаупа беше намерил едно място, където скалата беше напукана, така че можеше лесно да се отдели. Той откърти една част и по този начин предизвика истинска градушка от камъни, която съвсем обърка конете долу. Предвождани от най-яките жребци, мустангите удариха на бяг. Постовите долу явно не бяха по малко объркани от конете. Стреснати от двата изстрела, в неведение какво всъщност се беше случило горе на скалата, виждайки политащите надолу свои другари, те сигурно сметнаха, че най-разумното нещо за тях беше в момента да се хвърлят на най-близкия кон и да се понесат заедно с останалите коне по гористия склон надолу. Стадото коне се разпръсна. Със своя силен, изпълнен със страх яростен тропот то разбуни цялата гора, сякаш нощният тайнствен склон изведнъж бе изпълнен с привидения.

Успехът на двамата дакота беше така пълен, че Матотаупа не можа да се въздържи и се изсмя с все гърло. При това той направи една невнимателна стъпка и полетя заедно с един откъснал се малък къс скала през канарата надолу.

Харка видя тази несполука и без да ще, се разсмя гръмко, когато видя баща си изведнъж да полита в дълбочината. Ала той веднага легна върху скалата, първо, за да не го последва същата участ, а и също така, за да види дали баща му не се беше наранил при падането. Зарадва се, когато долу Матотаупа бързо се изправи отново и извика към него:

— Добре! Ела и ти долу!

Харка се замисли за миг.

— Не улучи! — отвърна той след това. — Ти не можеш да измамиш един бъдещ боец на дакота със своите съвети! Аз ще отида горе при мустангите ни. Там съм много по-необходим!

Бащата се засмя одобрително. В смеха и на двамата се изля огромното напрежение на нервите.

Матотаупа заобиколи отвесната скала, изкачи се по склона и настигна Харка при конете, които бяха станали неспокойни от царящия шум и сега посрещнаха с радост двамата си господари.

— Ето че свършихме всичко, каквото трябваше да направим — каза Матотаупа, секна огън и запали лулата си. — Остава ни още само да проверим какво ще направят другите.

— За да видим това, ще трябва отново да слезем долу в прерията — каза Харка.

— Ще трябва.

Ала сега, след прекараните безсънни нощи, силната умора пролича и върху лицето на Матотаупа. При неясната светлина на пукващата се зора Харка видя колко дълбоко бяха хлътнали очите на баща му.

— Няма ли да поспиш малко, татко?

— Не. След това.

Матотаупа изпуши лулата си докрай и след това се изправи, не така бързо и сигурно, както обикновено, ала все пак, без да се люлее. Двамата индианци яхнаха конете и ги пуснаха да поемат сами пътя по склона надолу. Полудивите мустанги бяха много сръчни при слизането.

Когато двамата ездачи стигнаха до края на гората и началото на безбрежните поля, най-напред те не видяха нищо друго освен пресичащите се наляво и надясно следи на разбягалите се коне. Не чуха нищо, което да привлече вниманието им. Матотаупа потърси едно високо дърво, което обещаваше добър изглед наоколо, и започна да се катери по него, а Харка, който беше много любопитен, върза конете и го последва. Седнали в короната на дървото, те можеха да виждат надалеч. Двамата едновременно откриха два тънки стълба дим, които се изкачваха към небето от хълмистите долини на прерията.

— Това може да са само бойци на Мечата орда, седнали сега край огъня, за да се порадват на победата си при тая първа почивка — каза Матотаупа. — Те са прибрали конете на пани. Ние ги изпратихме в ръцете им. Бойците на пани обаче, изглежда, че са избягали обратно в биваците си. Никъде не виждам и следа от тях. Те навярно също са заловили някои от своите избягали мустанги, ала не много. Не много! Защото там, съвсем надалеко — виждаш ли, ето там? — пасат още много свободни мустанги. Това са животните, които не са се оставили никой да ги хване.

Матотаупа слезе бавно, необикновено замислен, от високото дърво и се спря, за да поеме Харка на слизане. Двамата не размениха повече ни дума, защото онова, което смятаха да предприемат и което щеше или нямаше да се случи след това, засягаше твърде дълбоко живота им, а и решението беше така предстоящо, че те не желаеха да заговорят за него.

Потеглиха с конете на изток, без да вземат повече никакви предпазни мерки, по посока на първия по-голям лагерен огън на бойците на дакота.

Когато се приближиха, те можаха да разпознаят неколцина мъже, които се бяха изкачили на едно плоско възвишение явно за да посрещнат приближаващите се. Матотаупа не се беше излъгал. Посрещнаха ги бойци на Мечата орда. Те скоро разпознаха всеки поотделно — Стария гарван, най-големия му син и Старата антилопа. Още единадесет бойци бяха заедно с предводителите. Четан също беше сред тях, макар че беше навлязъл едва в седемнадесетото си лято и още не беше посветен в боец. Ала той също беше взел участие в преследването на бойците на пани.

Матотаупа и Харка яздеха ходом към групата. Всички бяха съвсем сериозни. Харка потърси погледа на Четан и Четан го погледна. Да, те бяха стари и добри приятели.

Матотаупа спря своя кафявочервеникав кон, Харка също спря своя сив жребец. Все още не беше ясно кой щеше да заговори пръв.

Стария гарван движеше устни и явно се бореше дали бива, или не да изговори думите, които напираха в устата му.

— Ние се срещаме тук, в чужди ловни райони започна най-после той, за да оправдае най-напред своята постъпка и държането на всички останали. — Какво имате да ни съобщите?

— Не много — отвърна гордо Матотаупа. Вие сами знаете какво се случи край Конския поток. От постовите край мустангите на пани ние сразихме двама, а останалите пропъдихме заедно с конете. Виждам, че вие сте успели да си хванете коне!

Стария гарван отново дълго мърда устни, без да каже нищо.

— Имате ли да кажете още нещо? — попита най-после той.

— Аз не — отвърна Матотаупа с пресипнал глас. — Вие какво ще кажете?

— Ти води боя добре и правилно, това ще кажа аз — заговори съвсем бавно Стария гарван. Той обмисляше всяка дума. — Какво искаш още от нас? Или си дошъл да ни върнеш момчето, на което мястото е в нашия бивак?

Когато чу този въпрос, Харка целият замръзна.

Матотаупа, изнурен до пълна изнемога, блед, изцапан със сажди, с открити рани, които той изобщо още не беше погледнал, впери поглед в очите на говорещия:

— Аз не съм отвел Твърдокаменния Харка Убиеца на вълци Ловеца на мечки и следователно не аз мога да го върна, той решава сам. Онова, което аз искам от вас обаче, е истината! Истината искам аз! Истината трябва да признаете вие! Аз съм невинен. Не действувах ли по време на боя с бойците на пани като вожд на Мечата орда?

Стария гарван сведе угрижен поглед.

Сега обаче Старата антилопа изскочи напред.

— Днес и вчера ти действува като вожд — извика той, — ничий език не може да отрече това! Ала всякога ли си действувал така? Ти не беше отлъчен, задето не си смел. Ти си смел, това знаят всички мъже на Мечата орда. Ала въпреки че си смел, ти ни измени, размени ни срещу тайнствената вода! Изложи ни на подигравките на Дългите ножове с твоя брътвеж, изложи на срам собствените си бойци и ги направи за присмех! Никога вече ти не бива да прекрачиш нашите ловни райони! Ние повярвахме, че ти ще се подчиниш на решението на нашите старейшини и затова ти подарихме живота. Ала ти пристъпи решението и ако аз те бях срещнал в нашите ловни райони, щях да те убия. Аз казах, хау!

Говорещият млъкна. Матотаупа дълго не отмести поглед от него. После погледна към останалите. Ала никой не каза повече нито дума. Нито един не отвори повече уста. Никой не смееше да се обяви на страната на Матотаупа и в този миг на Харка се стори, че чува откъм бивака глухото кънтене на заклинателския тъпан, който сковаваше всички езици. Дори Четан мълчеше и за миг отбягна погледа на Харка, за да го срещне след това отново, ала изпълнен с болка. Матотаупа срещна още веднъж погледа на Старата антилопа.

— Последната дума ли е това?

Старата антилопа не отговори нищо, само плю.

— Това е твоята смърт — промълви тихо Матотаупа. — Запомни това и го чакай. Аз ще дойда.

Вождът обърна коня си и Харка го последва. Най-напред ходом, след това в лек галоп те се върнаха обратно при обраслите с гори склонове на планината. Отпочинаха си там вечерта, ядоха, легнаха да спят. Матотаупа мълчеше, Харка също мълчеше. Двамата заспаха изнурени и ако сега беше дошъл някой враг, за да ги убие, това би им било съвсем безразлично през тази нощ. Защото тяхната голяма надежда беше разбита.

През следващите дни и нощи Матотаупа бе обзет от някакво мрачно спокойствие и Харка не се осмеляваше да му заговори. Той често оставяше баща си сам, тъй като Матотаупа сякаш желаеше това. Момчето се разхождаше надалеч в гората, чак нагоре до височините, където гората свършваше и скалистият сипей се спускаше досами дърветата. Вятърът вееше есенно хладен и суров. От време на време Харка поглеждаше нагоре към височината, където се намираше малката долинка, и колкото по-често се разхождаше наоколо сам, толкова по-силно го обземаше желанието да се върне още веднъж там, където бе прекарал лятото щастлив заедно с баща си и където се бе чувствувал господар над планините и животните.

Една сутрин той видя орела да се извисява над върховете. И тогава то се случи. Момчето затича, почти бегом стигна по склона нагоре до началото на добре познатата му камениста пътека. Избърза по пътеката, както толкова често беше правило през лятото, и отново се озова на полянката край извора.

Водата бълбукаше и ромонеше, тук тревата се беше запазила още зелена. Трапът, който Харка беше изкопал, беше непокътнат. Запасите обаче, които бяха оставили, бяха издърпани изпод чимовете и разхвърляни навред по поляната, кокалите оглозгани. Орелът сигурно често беше стоял на канарата над извора, край скалата лежаха остатъци от месо.

Харка се хвърли в тревата и захлипа. Веднъж поне да няма нужда да се владее, веднъж поне да бъде такъв, какъвто е, да се отдаде на болката си, един-единствен път, и това можеше да стане само тук, където той беше съвсем самичък.

Харка остана край потока до вечерта.

Видя орела да се носи високо горе в небето и когато слънцето започна да залязва, върховете блеснаха в злато и водата на потока се оцвети като дъга, птицата се върна в убежището си. Прилетя до гнездото, което си беше направила на върха на южната страна на долинката, и впери поглед надолу към момчето. Сигурно беше си донесла плячка, защото Харка я видя и чу да кълве.

През нощта Харка преспа в трапа, където се чувствуваше запазен от нощния вятър. Сутринта се събуди с вкочанени от студа крайници. Когато се раздвижи и се огледа наоколо, видя орела, който беше застанал на скалата край извора. Момчето му подхвърли една част от своята храна, която грабливата птица пое сръчно с клюна си и веднага нагълта. Момчето се приближи до извора и пи но орелът съвсем не се обезпокои от това. Той беше познал отново своя приятел.

След като се притопли под обедното слънце, Харка тръгна през каменистата пътека, за да си върви, ала този път се спря за миг, преди да свие нататък, и хвърли още един поглед назад към долинката, която сега по време на негостоприемната есен щеше да остане само убежище на орела. Хората трябваше да се изтеглят оттук и преди още да падне снегът и да започнат зимните бури, дори и орелът трябваше да си намери друго убежище.

Момчето забърза надолу.

Намери баща си навътре в гората заедно с двата коня, седнал край малък огън. Матотаупа не го укори, не го и попита нищо. Гледаше пред себе си и наблюдаваше малките пламъчета, които непрекъснато внимателно заравяше с пепел. Когато се стъмни той помоли Харка да остане край конете, докато отново се върне. Можело да се забави два или три дни.

Харка наблюдаваше Матотаупа докато той украсяваше стрелата си с резба. Прокуденият врязваше с ножа си четириъгълници — отличителния заклинателен знак на неговата шатра. Всеки член на Мечата орда щеше да знае, че това е стрелата на Матотаупа. Тя имаше костено острие с кука като бойна стрела.

— Тази стрела ще убие Старата антилопа — каза бащата.

После тръгна пешком.

Когато на второто утро след това над шатрите над Мечата орда започна да се развиделява, всичко изглеждаше спокойно и тихо. Водите на Конския поток течаха в малка вадичка. Няколко мустанга се мъчеха да намерят храна по изсъхналите поля, доколкото не бяха обгорели от пожара. Шатрите бяха още затворени, не се виждаха жени, тръгнали за вода, не се мяркаха момчета край реката, дошли да се умият и освежат.

Спящите в шатрите едва-що започваха да се събуждат. Уинона погледна към Унчида, която беше станала първа.

В някоя от съседните шатри се разнесе писък. Уинона се стресна и видя, че и Унчида потръпна. Шонка и Харпстена скочиха от завивките, сякаш бе прозвучал боен вик. Шешока се разтърси от пристъпи на кашлица.

След Унчида и Шонка и Уинона изтича от шатрата на поляната, за да разбере какво се беше случило.

Пред шатрата, където живееше Старата антилопа със своите по-малки синове, стояха вече неколцина мъже, които изтикваха назад напиращите жени. Извикаха Стария гарван и той влезе в шатрата. Остана известно време вътре, после излезе мълчаливо и доведе заклинателя. Когато Хавандшита влезе в шатрата, цялата поляна вече се беше изпълнила с очакващи хора. Никой обаче, който беше влизал в шатрата, не говореше за това, което бе видял вътре, така че всички стояха в неведение.

Най-после се приближи най-старият син на Старата антилопа, който вече беше посветен в боец, и влезе в шатрата, където все още се бавеше заклинателят. След дълго време той изнесе отвътре един мъртвец. Мъртвецът беше Старата антилопа. В гърдите му стърчеше забита една стрела, украсена с резба. Всеки веднага разбра, че стрелата на Матотаупа беше улучила Старата антилопа. Как се беше случило това обаче, никой още не можеше да си обясни. Когато се събудил, най-малкият му син видял баща си да лежи в постелята със забита в гърдите стрела, сякаш още спял, и момчето извикало от ужас.

Отпратиха жените и децата по шатрите, а мъжете започнаха да търсят дири. Търсиха целия ден. Когато се свечери, обитателите на шатрите най-после си обясниха какво навярно се беше случило.

Матотаупа беше дошъл тайно в бивака. Той сигурно се беше покачил по шатрата на човека, който го беше обидил, и беше изстрелял стрелата си през отвора за дима върху спящия. Това се беше случило преди полунощ, раната на Старата антилопа беше от няколко часа. Незабелязан от никого, както и беше дошъл, Матотаупа беше изчезнал отново.

Край шатрата на Старата антилопа се разнесе траурна песен. Заклинателят барабанеше в своята шатра, а роднините на убития крещяха диви клетви за мъст.

От този ден нататък Уинона стана още по-тиха и плаха.

Никой не смееше да подхвърли враждебен поглед или презрителна дума към Унчида. Горда и недостъпна, тя продължаваше да се радва на своята слава на тайнствена лечителка и дори Хавандшита не предприе нищо срещу нея.

За всичко това Матотаупа и Харка не знаеха. Ала те се бяха променили и всичките им чувства бяха обвити от кора, която силно се втвърди. У Харка тя стана още по-твърда, отколкото у бащата, защото затварянето в себе си на млади години е много по-противоестествено и изисква още по-голямо напрежение.

Когато през онази нощ се върна при момчето, бащата каза само:

— Той е мъртъв и всички го знаят. И Харка забеляза, че баща му се върна без стрелата си.

Малко след това двамата се приготвиха да тръгнат.

— Ще отидем да видим как живеят белите мъже — каза Матотаупа. — Ти нямаш вече патрони за карабината си, значи, ще трябва да си набавим патрони. Ще трябва да намерим и къде ще прекараме зимата. Ти си твърде млад още, за да умреш.

Харка стоеше замислен.

— Какво смяташ да дадеш на белите мъже за патроните, които ни трябват за моето мацаваки?

Матотаупа отпусна ъглите на устните си и бръкна в джоба на колана си.

— Ето това!

Той показа на Харка златното зрънце, което момчето беше намерило в реката в подножието на Черните хълмове и което след това беше преминало в собственост на заклинателя.

— Това? Откъде го имаш?

— Хавандшита беше невнимателен. Когато аз се примъкнах към шатрите, за да убия Антилопата, зрънцето отново висеше в торбичката на пръта пред Заклинателската шатра. Аз го взех. Но може би няма да се наложи изобщо да предложим тази разменна стока. Ще видим.

— Ние няма да дадем злато на Дългите ножове! Аз не съм забравил онова, което ти ми каза, татко, когато захвърли това лъскаво камъче във водата. Ами старата пушка на пани?

— Нея оставих на Хаваидшита. Тя вече е ръждясала, нека му остане.

— А твоята нова карабина?

— Никой от бойците не я използува по време на боя. Сигурно Татанка-Йотанка я е взел тогава със себе си.

Когато Матотаупа каза „тогава“, думата прозвуча в устата му горчива като жлъчка. Той мислеше за деня на своето прокуждане.

Харка не попита нищо повече. Изправи се. Още не знаеше какво отношение да вземе към плана на баща си. Трябваше да помисли малко. Патрони за карабината му трябваха, в това съмнение нямаше. Ала след това? След като ги получеше? Харка не искаше да живее сред белите мъже. Най-приятно би му било да върви с баща си през есента на лов за бизони, а след това, запасени със зимнина, да се скрият в някоя пещера.