Харка — синът на вожда

МЕЖДУ ДВА СВЯТА

Градът Мисури, построен едва преди осем години, все още приличаше на един огромен, непрекъснато нарастващ военен лагер от преселници. Всичко беше импровизирано, като изникнало из земята, ала всичко вече си имаше определена задача: израсналите почти за една нощ едноетажни къщи и временните жилища за нуждаещите се, кланицата, силозите за жито на брега на голямата река, водопроводът, кръчмите и гостилниците. Пищяха параходни сирени, лодки скърцаха по пристанищните кейове, добитък ревеше, докато го караха към кланицата. Улиците гъмжаха от хора, бръснари предлагаха услугите си пред отворените витрини, големи и малки магазини мамеха клиентите да си купят и разменят някоя стока. Чуваха се много езици — английски, френски, италиански, немски, а също така и пограничното наречие, което представляваше смесица от европейските езици с различните индиански диалекти. Голям брой бели, също така чернокожи и тук-таме червенокожи се движеха по улиците, които съвсем не бяха чисти. Амбулантни търговци хвалеха с крясъци качествата на стоките си, изложени на окачени през вратовете им табли. На кланицата, в силозите и мелниците на пристанищния площад, в гостилниците и странноприемниците, в магазините и кръчмите, в банките и пунктовете за размяна на пари работеха хиляди и хиляди хора, за да се отърсят колкото се може по-бързо от нуждата и да забогатеят. Почти никой нямаше време да се огледа и види хората край себе си.

Ала из един път тълпата по главната улица промени посоката и темпото на движението си. Вратовете се проточиха, много хора се спряха на място, деца задър-паха майките си за полите, искайки да ги вземат на ръце, за да могат да виждат по-надалече. Посетителите и клиентите наизлязоха от кръчмите и магазините по вратите, ослушваха се и гледаха в една и съща посока. По средата на улицата се образува път, ограден изведнъж от гъст шпалир от двете страни. Хората вече се блъскаха и напираха.

Прозвучаха силни тромпети на равномерни интервали. Сред тромпетите един глас оповестяваше нещо, което засега не се разбираше, ала скоро след това всички можаха да го чуят:

— Великият световно известен, единствен цирк с неговите никога непредставяни, единствени, велики, ненадминати номера прави чест на главния град Омаха на бреговете на Мисури със своето посещение! Той ще разпъне след малко своя огромен шатър, а довечера ще се състои първото му галапредставление, първото единствено и неповторимо представление в този град! Като най-велик представител на Новия свят, циркът ще ви предложи своите сензации, от които дъхът ви ще секне! Ще видите лъвове, тигри, мечки, слонове, маймуни, крокодили, носорози, тюлени! Женската глава в зиналата уста на лъва, тигърът върху кон, маймуната в дантелена рокля, свирещият слон, играещият с топка тюлен! Каубои и индианци ще ви представят своите невиждани досега майсторски постижения по стрелба, езда н хвърляне на нож! Ще видите известното нападение на пощенската кола. Голямата награда за смели мъже: кой измежду зрителите ще се осмели да поязди най-дивото диво магаре в света, без да падне от гърба му? Той ще получи десет долара! Без удръжки. Балерини-ездачки ще танцуват върху коне, ще ви представят танц на въже, какъвто никога не сте виждали досега, без мрежа отдолу! Номера на трапец, партерна акробатика! Клоуни, клоуни! Ще изпукате всички от смях!

Леди и джентълмени, никога досега не сте виждали такова нещо, никога няма да го видите пак! Не изпускайте тази единствена възможност! Днес циркът е тук, днес и никога друг път! Най-евтини места, най-евтините места! Осигурете си билети от предварителната продажба. Хората вече се тълпят със стотици и хиляди пред нашата каса! Побързайте, побързайте, не изпускайте единствената по рода си еднократна сензация!

Тромпетите отново прозвучаха.

Три слона вървяха начело на шествието и задържаха човешките стени отляво и отдясно да не затворят пътя. Върху широките гърбове на слоновете седяха момчета с тюрбани на главата и остри пики в ръка. Следваха ги коне с лъскава козина и блестящи хамути, на гърба на единия стоеше момиче в балетна рокля Клоуните седяха по двама на едно магаре и подвикваха на стоящите встрани хора своите шеги. Отдалеч, откъм големия площад с шатъра, вече прозвуча ревът на лъвове и тигри, ръмженето на мечки. В колоната влачеха кафез с крокодили. Следваха камили и понита, пълна кола с артисти. Каубои на коне, със сребърни токи и големи шпори, с пушки в ръка, завършваха шествието. Клоуните подхвърляха лакомства на весело възбудената тълпа и децата се боричкаха за тях.

Успехът на вечерното представление вече беше осигурен. Дебелата дама със златните къдрици на вагона с касата продаваше предвидливо още отсега билетите за три вечерни и две следобедни представления.

На първия ред на шпалира от любопитни на главната улица стояха петима души, които явно образуваха група, двама бели и трима индианци. Единият от двамата бели, облечен в кожа като каубоите, висок, с едър кокал, с червеникава коса се беше подсмихнал цинично, когато чу обещания номер на гала-представлението „нападението на пощенската кола“.

— Как ли си представя господин цирковият директор подобна работа, това много бих искал да видя — промълви под носа си той.

После се извърна към израсналото вече високо индианско момче, което стоеше край него и дотогава беше поглъщало мълчаливо и външно спокойно всички многоцветни впечатления.

— Ти ще можеш да яхнеш непокорното магаре, Харка. Ще спечелиш десетте долара още от първата вечер, бас държа!

— Ще отидем ли на представлението? — попита вторият белокож. Той беше облечен с удобни и небиещи на очи дрехи от много хубави материи, подходящи за човек, който постоянно пътува на кон. — Предстоящото представление, както изглежда, има какво да ни предложи. Ще ти бъде ли приятно, Харка, да видиш едно цирково представление?

— Да — отвърна момчето.

— Тогава аз отивам да взема пет билета — подвикна Джим. — Аз ще платя — добави той щедро, когато художникът посегна към джоба си, — след това ще се разплатим!

Беше рано следобед. Докато Джим се запровира към цирковата каса, Жълтата брада и Дългото копие тръгнаха за хотела, където всички се бяха настанили, художникът искаше да си почине и да обмисли една картина, която му беше хрумнала. Харка и Матотаупа тръгнаха заедно, по-бавно от Джим, към големия площад, където опъваха цирковия шатър. Построяването на шатъра ги интересуваше. С учудваща бързина работниците издигаха опитно и помагайки си сръчно огромните прътове и опъваха чергилата. Белите мъже разбираха много повече от опъване на шатри, отколкото двамата дакота можеха да предположат. За два часа шатърът вече беше готов, вътре започнаха да облицоват с яркочервен плат ложите около манежа и да подреждат амфитеатрално разположените пейки за сядане, състоящи се от обикновени дъски. Истинско майсторско постижение, чиято загадка беше бързината.

Зад шатъра се намираше зоопаркът. Още вчера, когато се настаниха в хотела, художникът даде пари за дребен харчлък на Матотаупа, така че индианецът плати сега входните билети за себе си и за сина си за зоопарка. Харка не се интересуваше обаче нито от слоновете, нито от лъвовете, тигрите, крокодилите, камилите или тюлените, още по-малко пък от мечките, за които гой смяташе, че мястото им е в гората и в прерията, а не в клетка. Той веднага се запъти към двете големи шатри-конюшни, където бяха подслонени конете, защото предполагаше, че ще намери там и магарето, което вечерта на представлението трябваше да се изправя на задните си крака. Той искаше да огледа внимателно животното още през деня. В първата шатра имаше само коне. Те бяха по-едри от полудивите мустанги на индианците, високи на ръст и добре гледани. Сред тях имаше няколко, пред които Матотаупа и Харка се спряха, тъй като животните много им ха ресаха. Във втората шатра бяха понитата, зебрите и четирите магарета.

Харка отиде при магаретата.

— Ще се срещнем отново тук — каза му бащата — Аз искам през това време да погледам още конете. Харка кимна, Матотаупа се отдалечи.

Момчето остана пред магаретата, ала не съвсем наблизо, за да не направи впечатление. Стоеше малко встрани. Четирите магарета бяха застанали спокойно и безучастно пред яслите в своята клетка. Бяха завързани за юздите. Животните бяха еднакво едри, с един и същ цвят, дори с еднакви шарки. Всички изглеждаха още съвсем млади. От пръв поглед не можеше да се каже кое от тях би се проявило особено опърничаво и дали и четирите бяха в състояние да отхвърлят от гърба си всеки ездач.

Харка се приближи малко и тръгна от животно на животно.

Това привлече вниманието на един от пазачите и той заговори момчето. Ала Харка не разбра какво му казва човекът. Тъй като му беше неприятно, че беше привлякъл вниманието върху себе си, той се отдели от клетката и потърси баща си край конете. След като преминаха покрай зверовете, двамата излязоха от зоопарка и се запътиха към хотела, където бяха отседнали заедно с художника и останалите си спътници. Техният хотел беше най-добрият в града. Стаите бяха съвсем скромни, подредени само с легла, вълнени одеяла, мивки и шкафове. За конете имаше обширна конюшня. Тук спираха всички коли на бързата поща, които пътуваха на запад. Цареше голямо оживление особено в странноприемницата на партера.

Двамата индианци се излегнаха на леглата си и зачакаха часа, когато щяха да се срещнат, за да отидат на цирковото представление. Художникът беше предложил да похапнат малко преди това, ала двамата дакота не можеха да разберат за какво е необходимо човек непрекъснато да яде. Та нали бяха яли на обяд! Затова те оставиха Жълтата брада сам да вечеря и се срещнаха едва привечер с него и Дългото копие пред вратата на хотела. Джим също пристигна и раздаде билетите. Той беше успял да заеме една цяла ложа, плащайки голям бакшиш според неговите думи, тъй като цялото представление било вече разпродадено.

— Но тези места нали бяха свободни? — попита художникът.

— Да, касиерката ги беше запазила за важни клиенти!

Художникът се отказа да разпитва повече и заплати сумата, която Джим му поиска.

Около цирка цареше врява и блъсканица. Светваха лампи и блясваха с разни цветове. Тълпата искаше да влезе, беше толкова голяма, сякаш целият град се беше стекъл. Дори сега, един час преди започване на представлението, Джим трябваше да употреби голяма сила и да прибегне по най-безогледен начин до помощта на раменете и лактите си, за да проправи път за петимата души. Той изпя цяла литургия псувни и смешки и накара мъжете и жените, които грубо беше изблъскал встрани, да се разсмеят, докато най-после се добраха до входа на цирка. Дванадесет разпоредители в червени фракове образуваха още тук, пред контролата на входа, първия кордон. Те с мъка успяваха да задържат напиращата публика, докато зад тях проверяха билетите на влизащите, както му е редът. Джим стрелна един от разпоредителите със синьозелените си очи и му пошушна нещо, което останалите не разбраха. Сега обаче петимата души можаха да влязат по-бързо, а също и при контролата ги пуснаха веднага. Джим остана при контрольора, за да му помогне в неговата трудна задача, и само каза набързо на своите другари номера на ложата и номерата на местата им, като задържа билетите у себе си.

Художникът бързо намери ложата. Той предложи на Харка и Матотаупа да заемат двата предни стола, непосредствено зад бариерата около манежа, а той и Дългото копие седнаха зад тях. Две места останаха свободни.

Публиката нахлуваше. Помещението бързо се изпълни с хора, с миризми, с шумове, Нежни малки момичета предлагаха разхладителни напитки. Цирковият оркестър зае мястото си на подиума над входа към манежа и започна да настройва инструментите си.

В това време на входа се разнесе шумна глъч. Заваля град от обидни думи, като бандити, крадци, лъжци, сбирщина, паплач, магарета, идиоти, кучета, гъски и изглежда, настана блъсканица. Разпоредителите, които бяха вътре и показваха местата, се втурнаха към входа. За един миг настъпи тишина. После с обединени сили изхвърлиха група хора, които искаха да нахлуят в шатъра, и така силно ги отблъснаха, че те сигурно нямаха желание повече да се върнат. Миг! след това Джим се появи в ложата заедно с пълната дама с русите къдрици от вагона с касата и седна заедно с нея на двете свободни още места.

— Какво се случи там? — попита художникът.

— Нечуван ментарджилък! — поясни Джим. — Дойдоха шестима хулигани, които уверяваха, че били купили билетите за нашата ложа.

— От тебе ли?

— От мене! Такова нахалство! Но ние се разправихме с тях.

Дамата с къдриците се усмихна доволно. Художникът въздъхна и се отказа да протестира срещу тия методи. Би било безполезно, той ясно разбра това. Ала трябваше да помисли как да се отърват колкото се може по-бързо от тоя Джим.

Цирковият оркестър поде със замах встъпителния марш. Артистите, които щяха да играят след това, обходиха манежа. Разнесе се първото, макар и още слабо, ала все пак приятно ръкопляскане.

Представлението започна с един номер на партерните акробати. Харка следеше внимателно всичките им ловки движения. Той не се беше научил да ръкопляска, затова и не го стори. Музиката му се струваше твърде шумна. Ала той се зарадва на номерата с конете и очакваше с голям интерес индианците и каубоите, които щяха да се появят. За тях той мислеше дори повече, отколкото за изправящото се на задните си крака магаре. Художникът държеше програма в ръка и я прочете между два номера, докато прибираха от манежа тепиха и уредите. Номерът на каубоите и ндианците като блестящ номер от гала-представлението следваше веднага след голямата пауза. За последен, преди паузата, беше обявен номерът с магарето, като интермедия с клоуни.

Балерината-ездачка демонстрира своето изкуство. Харка наблюдаваше момичето твърде критично, защото умееше добре да язди. Разбира се, съвсем не беше трудно да стъпиш на пръсти или да се задържиш на един крак върху толкова широкия гръб на коня и при толкова равномерното тичане на животното. За да скочи върху коня, девойката всякога използуваше един малък трамплин. Дали би го носила в прерията всякога със себе си? Но всъщност тя все пак беше момиче. Не си струваше да мисли повече за нея.

Много по-учудващи се сториха на Харка свободните дресури, макар че пожънаха много по-малко овации, отколкото усмихнатата балерина-ездачка. След едно плясване на камшик и късо подвикване навън изтичаха цяла група горди коне, правеха фигури, клякаха, лягаха, преструваха се на умрели, изправяха се. И всичко това без ездачи! Това се казва дресура! Харка размишляваше на колко много неща би трябвало да научи още своя сив жребец. Да се преструва на умрял например, можеше да им бъде от голяма полза.

Със специален сигнал на тромпета на манежа влезе магарето. Един смешно изрисуван клоун, облечен в широка дреха, с малка шапчица на главата, с дълги ръкавици на ръцете, беше яхнал магарето, ала на обратна страна, стиснал опашката му в ръце. Посрещна го всеобщ смях.

Клоунът направи умирително движение с ръка, сякаш молеше публиката да престане да се смее, и когато можеше вече да го чуят, заразправя, че му се струвало, че седи неправилно, защото не можел да намери главата на магарето. Ала може би магарето изобщо нямало глава, нека многоуважаемата публика бъде любезна да му го каже! Дългото копие превеждаше шепнешком на Харка какво беше казал клоунът. Зрителите участвуваха съвсем наивно в шегата и викаха на клоуна, че трябва да се обърне.

— Моля? — попита клоунът, сложил длан зад ухото си, сякаш не беше чул.

— Обърни се! — ревеше публиката в хор.

— А, така! Да се обърна! — Клоунът кимна няколко пъти с глава. — Благодаря, благодаря! Това е добре, да се обърна! Ей сега ще се опитам, ей сега. Я се поспри малко, добро магаренце!

Магарето обаче не се спря, а продължи да тича в кръг по манежа, също и покрай ложата, където седеше Харка.

Клоунът поклати глава, публиката хихикаше. Да се обърна — повтори смешникът отново, — значи, така, да се обърна! — Той вдигна краката си нагоре, така че легна по гръб върху магарето и достигна с главата си врата му, без да пуска опашката му, после пак се катурна напред. — Така не става! Какво да сторя?

— Обърни се! — ревеше публиката.

— Да, да, ще се обърна!

Сега клоунът наведе главата си пред гърдите, сякаш искаше да се превърне презглава по посока на опашката на магарето, ала падна долу и се просна върху пясъка и триците на манежа. Остана там и отвори уста. Магарето се спря, издаде глава напред и изрева:

— Иааа!

— Седни правилно — извика публиката, която беше в добро настроение. — Виждаш ли сега къде е главата на магарето?

Клоунът се изправи, изтича бързо към магарето и го яхна като опитен ездач. Ала магарето се вдигна на задните си крака и смешно облеченият ездач отново седна в пясъка.

— Дано те… Проклето добиче! Чакай малко! — Той повтори три пъти опита си, ала все със същия неуспех.

Тогава клоунът се отвърна от животното, направи презрителна гримаса и каза:

— С мене не, драги мой, с мене не ще сториш това! С друг можеш да го правиш!

Клоунът напусна манежа и потупа още веднъж с пръст по челото си, а после посочи към магарето, за да покаже, че то, а не той е луд.

Щом клоунът изчезна, на манежа излезе дресьорът, който беше представил конете, облечен в елегантния си фрак, с дългия камшик в ръка.

— Уважаеми дами и господа! Тук вие виждате най-дивото диво магаре на света!

Безконечен смях го прекъсна. Той изчака да утихне.

— Уважаеми дами и господа! Дирекцията на цирка държи на думата си! Който успее да се задържи на гърба на това магаре в продължение на три минути на манежа, без да падне, ще получи десет долара.

Врявата, която сега се вдигна, сякаш накара да потреперят подпорните пръти на цирка.

— Върху това хрисимо добиче? Върху тая магарешка кушетчица! Върху такова магаре! Ама че конкурс правите и вие! Та него може да го яхне целият цирк. Пуснете дамите най-напред!

Мъжът във фрака изчака отново, докато утихне шумът. Най-после каза:

— И така, моля! Ала всеки сам си носи отговорността!

Настана смайване и безпокойство. Познати и приятели, семейства започнаха да си шушукат. После откъм един от най-задните редове прозвуча гласът на един момък:

— Хайде, аз ще започна, та да не губим време с това мило животинче там. Ала моля да представите най-напред десетте долара! Аз ще си ги прибера след три минути само!

— Моля заповядайте, господине! Уверете се сам!

Мъжът във фрака остави младия смелчага, който междувременно беше слязъл вече на манежа, да се приближи до него, наброи му десетте долара и след това ги предаде на надзирателя, който стоеше на входа към манежа.

— Можем да почваме.

Момчето се приближи до магарето, което нямаше нито седло, нито хамут, и се хвърли светкавично на гърба му. Магарето стоя за миг като паметник, после скочи с четирите крака във въздуха, прехвърли се напред и се отъркаля в пясъка. Момчето се отъркаля до него. Циркът кънтеше от подигравателен смях.

Ругаейки под носа си, несполучливият ездач изчезна.

Сега вече интересът нарасна силно. Кандидатите да получат десетте долара се наредиха на опашка. Следващият яхна животното. Магарето премина един кръг в галоп и след това прехвърли втория си ездач също така елегантно в пясъка като първия. Зрителите беснееха от удоволствие.

Харка, Матотаупа, Джим, Дългото копне и художникът наблюдаваха сценката мълчаливо и напрегнато. Те всички умееха да яздят и с изключение на художника всички бяха превъзходни ездачи. Индианците бяха виждали и участвували в обяздването на диви коне, а Червения Джим беше печелил вече състезание за езда на диви говеда.

Ала онова, което ставаше пред очите им, беше ново за тях, в това магаре сякаш бяха въплътени магаре, змия и тигър едновременно. То риташе, вдигаше се на задните си крака, търкаляше се и сякаш умееше да прави истински салтоморталета, с които продължаваше да кара всеки ездач да губи самообладание. За двадесет минути то вече беше победило десетина ездачи.

Сред публиката цареше весело възбуждение. Обзалагаха се. Двама ездачи бяха отнесени тежко ранени, защото магарето ги беше ухапало. Десетина други кандидати вече се отказаха да опитат късмета си с опасното животно.

Когато и петнадесетият се върна на мястото си, изведоха магарето и въведоха ново, съвсем отпочинало.

— В тая работа сигурно има някаква шмекерия! Те са го подучили тоя звяр — мърмореше Джим под носа си. — Никое нормално животно не би се държало така, толкова хитър може да бъде само човек. Ала вие почакайте, аз ще ви отмъкна десетте долара, мошеници такива! С мен вашето добиче не ще се справи! Или ти какво ще кажеш, Харка? Не искаш ли да опиташ?

— След теб.

— След мен? Слушай, ти да не си мислиш, че Джим ще падне от едно магаре?

— Ще видим!

— Да, ще видим!

Джим се покатери през парапета на ложата, изтича през манежа и вече седеше върху гърба на животното, което остана съвсем спокойно. Той го погали по врата, потупа го и го притисна леко с бедрата си. Магарето тръгна и направи един кръг около манежа. Червения Джим махна на Харка, ала той не му отвърна. Под мълчаливото учудване на цялата публика Джим накара животното да върви ходом, в тръс и в галоп. Той го язди една минута, две минути, три — не, три минути не го язди. Съвсем ненадейно и без ездачът да очаква подобно нещо в този миг, и това магаре се подхвърли с четирите крака нагоре, после се овъргаля встрани в пясъка, хапейки ездача си.

Червения Джим не беше издържал.

Под присмеха на зрителите той се върна с дълги крачки в ложата. Хората, които вече се страхуваха, че сигурно са ги измамили, така се радваха на успеха на магарето, че сълзи им изскочиха от смях.

— Хайде, Харка — каза Червения Джим разярен на момчето. — Сега е твой ред! След мен!

Харка се изправи, свали всичките си дрехи до пояс и бавно тръгна към мъжа във фрака, за да му се обади.

— Заповядай, моето момче! Ала внимавай!

Без да бърза, Харка се приближи до магарето, възседна го и веднага парира всички обичайни опити на животното да хвърли ездача си: да се изправя на задните си крака, да рита, да се подхвърля с цялото си тяло във въздуха, да извива гърба си като котка. Магарето си беше отпочинало добре и сега гимнастиката му доставяше удоволствие. Ала Харка също си беше отпочинал добре и реагираше, без да се забави дори част от секундата. Борбата между магарето и неговия млад ездач се водеше по целия манеж, ту насам, ту натам. Зрителите започнаха да ръкопляскат. Сключваха се нови басове за и против магарето, за и против индианското момче. Червения Джим наблюдаваше всичко спокойно. На най-главния трик на магарето и Харка нямаше да съумее да даде отпор! Момчето вече се беше изпотило, обливаше го жега от напрежение. То беше водило борбата вече две минути, което беше дълго време за това темпо. Две минути, още половин минута … сега всичко трябваше да се реши!

Зрителите ревяха, крещяха, викаха, наскачаха и размахваха ръце във въздуха.

Харка очакваше, че магарето ще прибегне към своя главен трик в последните секунди. Тогава той можеше да скочи, както обикновено ставаше при борба между ездач и животно, и веднага след това да го яхне отново. Ала това нямаше да му се признае за победа. Или може би трябваше да остане на гърба му, да се остави въргалящото се животно да го удря и притиска, може би и да го хапе дори … … ала той направи нещо съвсем неочаквано.

Харка се обърна върху издадения нагоре гръб на магарето, така че седна наопаки като клоуна в началото на представлението, и хвана магарето за опашката.

Животното веднага се успокои и когато Харка го притисна с бедрата си, то тръгна мирно като коза в кръг. Веднъж, два пъти, три пъти.

Третата минута беше изтекла, а Харка все още седеше върху гърба на магарето.

Сега зрителите чакаха мълчаливо, едва ли не със зяпнала уста, ала когато третата минута окончателно и безвъзвратно изтече, избухна ураган от аплодисменти. Викове, ръкопляскане, тропане с крака се разнесоха от вси страни.

Харка скочи на земята, потупа магарето по гърба, отиде при надзирателя, пое десетте долара и отново се върна в ложата. Облече бързо дрехите си и седна на мястото си, сякаш нищо не се беше случило.

Матотаупа само се усмихна. Художникът и Дългото копие му изказаха възхищението си. Джим ругаеше и каза:

— По дяволите! Хитро е момчето! Такъв, значи, беше дресьорският трик да се успокои магарето. Можех и аз да се сетя.

След магарешката езда последва големият антракт. Част от публиката нахлу в зоопарка, който отново можеше да се види през антракта. Джим излезе заедно със златокъдрата касиерка. Така художникът и Дългото копие останаха сами с двамата дакота в ложата. Жълтата брада все още се усмихваше доволно, като си спомняше как Харка беше усмирил магарето.

След няколко минути в ложата дойде господинът във фрака, който беше ръководил дресурата на конете и магарешката езда, представи се на художника и попита най-учтиво дали индианското момче е познавало от преди трика и дали вече е играло в цирк. Жълтата брада се засмя и го убеди, че Харка за първи път в живота си вижда цирково представление.

— Но, сър, това е учудващо, това е невероятно, това е един самороден талант, какъвто се среща веднъж на сто години! Към кое племе принадлежи момчето и кои отговаря за него?

— Към племето дакота, господине, а ето и баща му! Облеченият във фрак господин загледа Матотаупа както се разглежда необуздан ездитен кон с внимание, преди да го яхнеш, преценявайки настроението му.

— Аз имам голяма молба! Бихте ли ме подкрепили, сър? — попита той художника.

— Зависи от естеството на молбата ви!

— Ние се намираме в ужасно затруднение! Оповестената индианска трупа ни изостави, просто остана в последния град, където имахме представление. Може би конкуренцията ги е подкупила. Те са ужасно безсъвестни хора! Щом антрактът се свърши и ние не можем да представим оповестения номер, ще бъдем бламирани, това ще означава пълен фалит за нас! Хората са в състояние да съборят пейките и целия шатър, ще се нахвърлят върху касата, изобщо да не си го помисли човек! Затова ние трябва да излезем с индианския каубойска номер на всяка цена, разбирате ли ме? Каубои тук има достатъчно, ала индианци, които наистина да могат да ви свършат работа, се намират много трудно, ужасно трудно!

— Да, какво общо има това с нас?

— Затова, искам да кажа, това момче може да язди като десет дяволи наведнъж, бащата сигурно също може, не се съмнявам в това! Предполагам, че те двамата могат също да стрелят и да хвърлят ласо. Ще направим една малка проба, една съвсем малка подготвителна проба, и може би господинът до вас също би взел участие. Уважаеми господа, моля ви да не ме разберете погрешно, ала ние се намираме в пълно отчаяние — ако хората съборят шатъра ни, ние сме разорени, и то точно сега, преди започването на зимата, а само вие бихте могли да ни помогнете. Вие сте джентълмени, знам това, вие седите в ложа, моля, вярвайте ми, че аз съвсем не ви вземам за артисти! Вие ще направите това за удоволствие, аз така и ще оповестя номера… затова моля ви най-настойчиво… Това не означава, че ще бъдете на заплата, вие не сте артисти, ала аз ще направя подарък на момчето. Момчето вече е любимец на публиката и ще бъде прекрасно, ако мога да оповестя един номер с него!

Дългото копие преведе думите му на Матотаупа и Харка.

— Сър, моля ви коленопреклонно, уговорете своите червени приятели!

Дългото копие се усмихна така, сякаш щеше да му бъде приятно да се отзове на молбата. Матотаупа досега не беше потрепнал дори с клепки.

— Ти какво мислиш, Матотаупа? — обърна се Дългото копие направо към него. — Ние бихме могли да представим на тези хора тук боя за лисичата опашка — трима от каубоите, с които те разполагат, срещу нас тримата. Това би било истинско удоволствие!

Матотаупа сви устни.

— Мога ли да задам един въпрос на този бял човек?

— Разбира се!

— Защо той е оповестил номера с индианците и го крещеше из целия град, щом е знаел, че тази трупа е напуснала вече цирка?

Облеченият във фрака мъж изпадна в известно затруднение.

— Вожде на дакота, това е търговията, това прави търговията! Така става то. Номерът на дакота беше отпечатан, аз трябваше да пусна плаката, а след това трябва да обявявам онова, което е писано на плаката… освен това нашият отговорник на индианската трупа отиде да ги доведе! Може би ще успее! Надявам се, че ще успее. Най-късно до утре трупата ще бъде тук! Въпросът е да ни се помогне само за днес!

— Защо тогава белият мъж не промени реда на номерата и не ни покаже най-напред лъвовете и тигрите и мъжа върху въжето! Каубоите му могат да излязат накрая…

— И вие заедно с тях, вожде, нали?

— Ще си помислим.

Думите на Матотаупа прозвучаха съвсем отблъскващо. Той беше готов да каже „не“, ако не се опасяваше, че ще прояви нелюбезност към Дългото копие.

— Аз ще се надявам! — отвърна човекът във фрака. — Ние имаме за през зимата един прекрасен разузнавач и каубой при нас, един млад човек, великолепен. Той е водач на индианската и каубойска трупа. Ако се върне преди края на представлението, ще го пратя при вас! На него няма да можете да устоите.

— Как се казва той?

— Той още не е известен, вожде, ала има голямо бъдеще. Буфало Бил.

Дългото копие повдигна рамене. Той не знаеше това име. Не можеше да става дума за участника в боевете с петли Бил. Хора с име Бил имаше колкото пясък в морето.

Антрактът вече беше към края си. Касата беше отворена и по време на антракт, затова дебелата руса дама седеше във вагона с касата.

Джим се върна в ложата в прекрасно настроение. Той не сподели причината за своето добро настроение по свое желание, пък и никой не го попита. Дългото копие обаче му разказа за разговора с мъжа във фрака. Джим се запляска силно по бедрата.

— Човече божи, това се вика работа! Това се вика работа! Самият Буфало Бил! Аз го познавам, виждал съм го по време на земемерната работа през лятото. Фурия момче, в него има бъдеще. Още е съвсем млад, ала от него ще стане нещо! Любопитен съм дали ще може да върне индианците отново в цирка. Те стачкуват, както чух. Искат да им определят заплата.

— Та нима не им се плаща заплата? — Художникът беше възмутен.

— Плащат им ту една, ту друга, според случая. Удържат им за яденето, наем, задето живеят във фургона, и хубавото облекло, което им е необходимо, за да излизат на манежа. Оттам насетне почти нищо не им остава. Но те сигурно пак ще се върнат. Буфало Бил умее да се оправя с индианците.

Матотаупа помоли да му преведат какво беше казал Джим. Искаше Дългото копие да му го преведе, защото се страхуваше, че Джим няма да повтори на езика на дакота съвсем точно онова, което беше казал на английски. Дългото копие преведе дума по дума.

— Ние няма да отидем на манежа. Аз казах, хау! — беше заключението на Матотаупа.

Оркестърът свиреше вече, високата решетка, която трябваше да пази публиката от хищните животни, беше издигната. Едрите грабливи котки влязоха през решетъчния тунел и насядаха по посочените им стойки. Беше смесена, сложна за укротяване група от хищници — четири лъва и два царски тигъра. За да държи в напрежение нервите на зрителите, звероукротителят дразнеше животните с резки къси подвиквания и с ударите на кожения си камшик. Те му отговаряха с рев и удряха с лапите си, щом той се приближеше към тях. Той държеше дълъг прът, който протягаше към животните, и те го удряха с лапите си. По пръта личаха многобройни следи от ноктите и зъбите на животните.

— Бело! Бело!

— Уааа — уааа!

— Тигра! Тигра, Тигра!

Тигрицата озъби прекрасната си челюст и показа големите си резци. Тя не изрева, само изръмжа силно. Удари разярено пръта и захапа дървото.

Дресьорът беше нервен. Харка видя капки пот по гримираното му лице. Сега един от помощниците му подаде през решетката горящ обръч. Дресьорът заповяда на най-хрисимия от четирите лъва да скочи през обръча. Животното се подвоуми, ала след това се приготви и скочи, изпъвайки тялото си надълго, преминавайки съвсем лесно през обръча, който го беше изплашил само поради пламъците.

Останалите три лъва бързо последваха примера му.

После звероукротителят хвърли камшика, извади един голям пистолет и стреля във въздуха. Ръмжейки глухо, мъжкият тигър слезе на манежа. Дресьорът стреля повторно и едва не опърли кожата на животното. То скочи с отпусната елегантност, в която на Харка се стори, че долавя мъка и презрение. Съвсем други скокове би правил този тигър на свобода! Господар на джунглата, сега пленен, поставен зад решетки, гонен от удари на камшик и пистолети за развлечение на зрителите! Сърцето на момчето заби по-силно от умиление към тигъра. Такива животни би трябвало да се гонят на лов, ала не да ги карат да правят детински скокове! Той щеше да помоли след това Дългото копие да му разкаже къде живеят подобни тигри.

Последна на ред беше тигрицата. Останалите пет хищника вече седяха отново на местата си, ала бяха неспокойни и също така нервни като звероукротителя с черната копринена блуза, под която той носеше тънка ризница.

— Тигра … Тигра! … Тигра!

Тигрицата изръмжа сърдито и отново захапа пръта. Оркестърът млъкна. Всички зрители бяха обзети от силно напрежение. В цирка беше настанала пълна тишина.

— Тигра!

Дресьорът изстреля три пъти бързо едно след друго. Тигрицата скочи с рев от стойката си. Дресьорът държеше в лявата си ръка горящия обръч, в дясната — пистолета. Животното ръмжеше с широко отворена уста.

— Тигра!

Ръмженето прегракна. Тигрицата се приготви да скочи, ала не се насочи към горящия обръч. Тя полетя, звероукротителят се приведе бързо и животното премина над тила му и падна в пясъка.

Жени и деца изпищяха високо. Спотаено безпокойство обзе и мъжете сред публиката. Харка забеляза колко хлътнали бяха бузите на гримирания дресьор, колко трескаво бляскаха очите му от възбуда.

— Тигра!

Животното седеше в пясъка, беше се сгушило озъбено. То ръмжеше тихо и заплашително. Дресьорът поднесе пръта към тигрицата, ала тя вече не го ухапа. Тя не изпускаше из очи човека.

Много жени сред зрителите бяха сложили ръцете си пред лицето, за да не видят какво щеше да последва.

Харка наблюдаваше двама циркови прислужници, които вече бяха застанали с маркучи в ръце зад решетката. Ала той не знаеше какво се прави с такива маркучи. Дългото копие му го обясни бързо. Дивите зверове се плашеха от водата също както от огъня.

Тигрицата се нахвърли отново върху човека и той за втори път успя да се измъкне. Сега животното пак се върна на своята стойка, ала не остана дълго там. Смъкна се на пясъка и тръгна през манежа. Мъжкият тигър и лъвовете станаха неспокойни.

Звероукротителят извика нещо, което Харка не можа да разбере. Дългото копие преведе. Дресьорът беше извикал помощниците да отворят вратата-клапан, която извеждаше към решетъчния тунел, за да може той да изтика животните или поне някои от тях от манежа. Ала надзирателят на представлението даде със студен израз на лицето си противно нареждане и вратата остана затворена.

— Тигра! Тигра!

Звероукротителят отново беше издигнал горящия обръч и бе хванал камшика си. Той плющеше и удряше с направения от хипопотамова кожа камшик. Застанали върху своите стойки, четирите лъва ръмжаха, потикнати от събуденото им чувство за собствено достойнство. Ала мъжкият тигър се разяри, скочи на пясъка и започна да пристъпва заедно с тигрицата около звероукротителя. Той също отказваше вече да посреща подадения му прът.

Дресьорът пое отново горящия обръч, скочи с дръзка смелост пред тигрицата и стреля.

— Тигра!

Животното, стреснато от близкия изстрел, докоснато леко от куршума, премина през обръча. Мъжкият тигър се хвърли с един скок върху решетката и се захвана здраво за горната напречна щанга. Цялата решетка се олюля. Зрителите изпищяха ужасени, имаше опасност да настане паника. Сега надзирателят даде едва забележим знак. Струя вода се насочи срещу тигъра, който веднага отскочи от решетката долу. Зрителите си отдъхнаха. Прислужниците изнесоха незабелязано една жена, която бе изпаднала в истерия.

Дресьорът, защитен сега от останалите животни, принуди тигрицата да се изкачи върху стойката си. Той беше оставил настрана камшика и пръта си и работеше с пистолета и огнения обръч. Хищникът се подчини и изпълни предвидения скок недоволен. Миг след това тигрицата вече стоеше пред вратичката на решетъчния тунел.

Избухнаха аплодисменти.

Харка видя колко изнурен беше звероукротителят. Той едва се държеше на краката си, ала остана посредата на манежа, поклони се и благодари за ръкопляскането и одобрителните възгласи, докато прислужниците отвориха вратичката към тунела отвън. Грабливите хищници заизлизаха с олюляваща се походка. Прислужниците ги удряха с прътове отгоре през решетката, за да ги потикват.

Мнозина от зрителите също избърсаха потта от челата си. Започнаха да свалят голямата решетъчна ограда, звероукротителят се оттегли, кланяйки се непрекъснато. На манежа изтичаха клоуни и започнаха да правят своите смешки. Ала на Харка не му беше до смях. Той реши да отиде на другия ден в зоопарка и да постои дълго пред клетката на тигрите.

Последваха заключителните номера на акробатика — желязно въже и трапец. Момчето беше учудено колко голяма сръчност можеха да постигнат хората. Веднъж играещият на въже мъж се отпусна по невнимание от въжето, ала успя да се хване с ръка, за да не полети надолу.

Най-после дойде последният номер. Беше вече полунощ. Зрителите си приказваха, смееха се, ядяха лакомства и пиеха. Харка чакаше да види дали господинът във фрака ще се яви пак при тях и как отново щеше да получи отрицателен отговор. Матотаупа беше казал и неговите решения никога не се отменяха. Щеше ли да се яви ловецът на име Буфало Бил? Дали се беше върнал вече? Харка се интересуваше от него много повече, отколкото от господина във фрака, защото, макар той да беше дресирал своите красиви коне отлично, все пак нямаше нищо общо с прерията. Ала Бизоновия Бил — това дъхтеше на вятър, на простор, на покрити с кафява козина едри тела, вдигащи облаци пясък под краката си, препускайки. Не пясъка на манежа, примесен с трици, а истински облаци пясък над прерията. Харка си спомни стрелите, с които той бе набол един бизонов гръб. Оттогава не му се беше удавала възможност да преследва бизон. Ала сега беше есен и големите ловове предстояха. Обаче той, Харка, седеше тук в един огромен шатър, в който не миришеше на бизони, а смърдеше на обор.

Откъм входа за манежа влезе един мъж, тръгна по кръглата пътека, която минаваше зад ложите, и се спря край ложата, където седеше Харка. Момчето беше чуло това, ала съзнателно не се извърна, защото край него никой не биваше да помисли, че това го интересува. Човекът не каза нито дума, а се извърна и се отдалечи към входа за манежа. Харка, който погледна подир него, видя, че той беше облечен като каубой.

— Изплашихме го — каза Дългото копие. — Ти, мой по-възрастен братко, Прелетна птицо, навярно му се стори твърде скъпо облечен, Матотаупа твърде много горд, а Харка твърде упорит. Те ще проведат номера си без нас.

— Буфало Бил всеки случай това не беше — заключи Джим. — Ако той самият се е върнал, а ни изпраща тоя кривоглед слуга, за да ни огледа, тогава няма нужда да си прави илюзии, че ние ще се поддадем.

Едва човекът изчезна във входа зад манежа и музиката изсвири туш.

Група каубои влязоха на коне в манежа. Джим запляска по навик по бедрата си и зарева:

— Буфало Бил! Буфало Бил!

Почти никой от зрителите не знаеше това име, което няколко години по-късно щеше да стане толкова известно, ала викът на Джим беше достатъчен, за да убеди всички, че би трябвало да познават това име, ако искат да се представят за добре запознати с живота край границата и на Дивия Запад, и затова няколко групи млади хора също закрещяха:

— Буфало Бил! Буфало Бил!

Първият ездач, за когото се отнасяха възгласите, беше облечен скъпо, в най-фина кожа, с високи ботуши с обърнати кончове и с широкопола шапка на главата. Той поздравяваше с ръка като милостив цар своите поданици. Харка разглеждаше лицето му. То беше хубаво, тясно, носът силно извит, очите му бяха сини. Той имаше брада, ала различна от брадата на художника, имаше малка остра брадичка и мустаци. Какво ли не им идваше на ума на белите мъже! Каубоите, предвождани от Буфало Бил, започнаха своите игри. В тях нямаше нищо ново за Харка, ала момчетата яздеха действително добре и стреляха сигурно. Индианци нямаше сред тях.

Представлението завърши сред всеобщ шум, тропот на коне, вдигащи се на задните си крака, сред изстрели и викове. Публиката щедро аплодираше.

Когато каубойската трупа избърза навън през изхода от манежа, публиката се надигна и се заблъска към изхода.

Петимата мъже в ложата останаха седнали, докато потокът от зрители се изля навън. Лампите изгаснаха вече, когато и те най-после излязоха навън, прекосявайки празния салон. След всичките тези хора, музика, шум и вълнения сега мрачното помещение, тишината и празнотата правеха съвсем странно впечатление. На манежа прислужниците от конюшнята чистеха мръсотията заедно с триците и я прибираха с големи лопати.

Навън стояха все още групи хора. Повечето не искаха още да се приберат в къщи, а смятаха да влязат по кръчмите. Жени се караха с мъжете си да не отиват. Децата бяха уморени, някои по-мънички хленчеха.

Изведнъж се надигна шум, който привлече вниманието на всички. Пресеклив глас викаше полиция. Хората веднага се заблъскаха към мястото на новото произшествие. Пак настана бъркотия.

— Аз трябва непременно да видя какво става там! — каза Джим и изчезна сред тълпата.

Двамата дакота заедно с художника и Дългото копие останаха пред входа на цирка и зачакаха. Още никой от тях не разбираше какво всъщност се бе случило.

Джим обаче се върна скоро и каза ухилен:

— Ограбили са касата! Това се вика номер, уважаеми дами и господа, единствен, невиждан и неповторим, защото вътре наистина не е останало нито пени! Сензацията на вечерта, дума да няма.

— Къде е касиерката? — попита художникът.

— Хе, офейкала е! Или ти какво си мислиш! Може би, че се е превърнала в прелетна птица?

— Значи, не е убита?

— Хайде де! Не бива човек да мисли все страшни работи. Стават и други неща! Ала ударът си го бива, това е сигурно. След номера със зверовете тя вече беше разпродала билетите за четири вечерни и три следобедни представления. Само защото хората навън чуваха рева отвътре и искаха да си осигурят възможността сами да преживеят тази сензация на другия ден.

— И целият приход за четири дни е изчезнал?

— Всичките пари.

— Нима жената е била сама във вагона с касата? Никой ли де я е охранявал?

— Силно са я охранявали, разбира се. В град като този! Ала ония приятели са гледали и слушали повече да не им се случи нещо отвън. Кой ще обърне внимание, че касиерката е излязла за малко. Разбира се, тя е уредила бързо обира. Може би е дала пари на охраната.

— Как ще може циркът сега да храни животните, да плати на хората, наема за мястото… дали предприятието има влогове в банката?

— Какво ме интересува мене това. Ще вървим ли в хотела?

Малката група се запъти към хотела. По главната улица имаше голямо движение, дори по-шумно, отколкото през деня, и повечето магазини бяха все още отворени.

Когато Харка остана с баща си отново в малката хотелска стаичка и се излегна върху вълненото одеяло, едва не му се зави свят. Той се постара обаче веднага да заспи, тъй като смяташе да свърши много неща на другия ден. Не само мислеше да отиде пред тигровата клетка, а и да проследи дали индианците ще се върнат, или не. Той имаше свои предположения по въпроса за кражбата на касата, ала не ги сподели дори и с баща си.

През нощта Харка спа лошо, не защото нервите му не издържаха, а защото стайният въздух, с който той не беше свикнал, го измъчваше. В целия град според него миришеше неприятно, ала най-застоял беше въздухът в затворените помещения.

Шум в къщата го събуди още преди пукването на зората. Той чу някой да чука силно на вратата на съседната стая, където спяха художникът и Дългото копие, разпозна ядосания и уморен глас на художника, а след това тежки стъпки, които влязоха в другата стая, и два силни строги гласа. След известно време гласовете се успокоиха и двама мъже се отдалечиха отново с тежки стъпки. Изглежда, нито един бял човек не можеше да върви наистина тихо. Веднага след това художникът и Дългото копие влязоха при двамата дакота. Художникът беше сигурен, че индианците са чули шума в неговата стая и веднага започна да им обяснява какво се беше случило.

— Идва полиция. Разбира се, видели са Джим в цирка да седи в нашата ложа заедно с русата къдрава касиерка и са го заподозрели. Полицията ме попита какво знам за него. Аз не можех да кажа друго, освен че той наистина обича да шмекерува на дребно и да излъже по за няколко долара, ала общо взето ни е оказал твърде осезателна помощ в мрачния блокхаус на Бен. Освен това, както научих от полицаите, той притежавал в една малка частна банка тук в града доста голяма сума. Затова полицията ще го изключи от кръга на заподозрените злосторници.

— Джим тук ли е? — попита Матотаупа.

— Сигурно седи долу в кръчмата и пои всички до насита. Затова кръчмарят, изглежда, много държи на него. Сметката расте непрекъснато.

Художникът се усмихна иронично. Беше му ясно, че сметката се пишеше на негово, а не на Джимово име.

За спане вече не можеше да става дума. Дългото копие и двамата дакота си поръчаха обилна закуска в стаята — бульон и печено месо. Останалите яденета на белите мъже не им се услаждаха. За дакота закуската беше достатъчна за през целия ден. Художникът изобщо не искаше да яде. Той не се чувствуваше добре и имаше намерение да остане в леглото. Дългото копие беше загрижен за него, ала все пак след това се съгласи да отиде заедно с момчето в зоопарка, докато Матотаупа предложи да остане при художника. Харка не вярваше, че ще ги пуснат да влязат още сега, ала Дългото копие каза само:

— Ела, те имат нужда от пари сега. Все ще влезем някак.

Чейени имаше право. Нямаше нужда от сериозни уговорки и един прислужник от конюшнята отвори вратата на оградата срещу малък бакшиш и ги пусна да влязат. Той веднага беше познал момчето. В този ранен утринен час, в който обикновено не пускаха никаква публика, работата в цирка кипеше. Чистеха оборите и клетките — клетките на хищниците метяха с дълги тесни метли, които можеха да провират под решетките. Клетките, които трябваше да се пренасят с коли, бяха малки. Четирите лъва лежаха в една клетка един до друг и един връз друг, а двата тигъра в клетката до тях. И за тях нямаше достатъчно място да се движат. Затова те се бяха излегнали и гледаха с големите са кехлибарени очи през тесните дупки между железните пръчки.

Харка разглеждаше тигрицата. През това време Дългото копие отиде към конския фургон. Той искаше да види белия жребец на Буфало Бил.

Момчето остана неподвижно край въжето, изопнато пред фургона с клетките, за да задържа любопитните на необходимото разстояние. Той стоя толкова дълго и спокойно и гледа толкова дълго тигрицата, без да отмества очи, докато най-после хвана нейния стъклен поглед. Тя си играеше тихо с ноктите, които беше свила, ала все пак ги движеше леко, макар и съвсем незабележимо.

Харка така беше потънал в мълчаливата размяна на мисли с животното, че дори не забеляза кога двама мъже бяха застанали зад него. Видя обаче как погледът на тигрицата се отмести и космите на мустаците й потрепераха. Затова той се извърна. Зад него стояха Дългото копие и звероукротителят. Той беше наметнат с хавлия.

— Искаш ли все пак да дойдеш при нас? — попита той. — Директорът и надзирателят на представлението са решили да направят от теб един голям номер. Баща ти би могъл да им поиска голяма заплата, ако снощи ние всички не се превърнахме в бедняци. Господин директорът иска да се самоубие, а надзирателят си скубе косите. Проклета разбойническа сган! Човек работи с всички сили, а оная бандитка се измъква с парите!

Сега, рано сутринта, дресьорът не беше гримиран.

Харка видя, че лицето му беше съвсем пепеливо. Видя как потръпваха клепачите му, видя слабите му ръце.

— Защо дразниш животните така? — попита момчето. — Те биха ти се подчинявали много повече и биха научили много повече, ако се отнасяш с тях по-спокойно.

— Хм, ти си забелязал това. Аз съм принуден обаче да дразня всяка вечер животните, за да задоволявам публиката. Веднъж ще си счупя главата, знам това, знам го. Но какво от туй? Свикнал съм да живея с висока заплата. Искаш ли да погледаш репетицията? Аз съм пръв. Харка кимна.

Прислужниците от конюшнята вече поставяха решетъчния тунел. Хищниците станаха неспокойни, защото добре познаваха тези приготовления. Звероукротителят влезе заедно с Харка и Дългото копие в шатъра, където бяха издигнали вече високата решетка. Тук наистина се работеше бързо!

Звероукротителят свали хавлията си и остана по обикновен панталон и риза от трико пред вратата на клетката, която водеше към манежа.

— Ела каза той на момчето. — Можеш спокойно да влезеш заедно с мен. Нищо няма да ти се случи!

Той държеше камшика в ръка, ала не носеше пистолета и пръта си. Отвори малката вратичка към клетката, за да се вмъкне вътре.

Харка не се подвоуми нито за миг. Последва човека, който влезе до средата на манежа и се спря там. Хищниците си играеха един с друг, скачаха върху стойките си, после отново върху пясъка, въргаляха се, за да се раздвижат. Между игрите си те поглеждаха към непознатото момче, ала тъй като то се държеше съвсем сигурно и спокойно, те смятаха, че могат да му имат доверие. Най-кроткият от лъвовете, който вече на два пъти беше минал досами звероукротителя, за да остави да му почешат гривата, се отърка, сега и в Харка. Тигрицата съскаше прегракнало и показваше острите ся резци.

— Тя ревнува и затова човек не може да й се довери — каза дресьорът и се приближи до едрата граблива котка с козина на резки. Тя зина срещу него, повече предупредително, отколкото зло, и замаха бавно с края на дългата си опашка. Звероукротителят вдигна пръта високо и тя скочи, засилвайки се от пясъка, с един прекрасен скок.

— Така, разбира се, номерът би бил съвсем скучен — каза звероукротителят на Харка.

Репетицията с хищниците трая само половин час, тъй като те нямаха да учат нищо ново, а само трябваше да повторят старите си номера. Харка излезе заедно с дресьора от клетката.

— Ти си роден за цирка, момче — каза му той, докато затваряше вратата на голямата клетка и лъвовете и тигрите сами се запътиха към решетъчния тунел. — Помисли си по това. То е твоето бъдеще!

— Ще дразниш ли довечера животните отново и ще излагаш ли пак живота си заради една такава ненужна игра?

— Довечера и всяка следваща вечер. Там ще си намеря и края.

Харка не отвърна нищо. Той се присъедини мълчаливо към Дългото копие, който беше превеждал разговора им, застанал зад решетката.

— Има една новина — каза сега чейени на Харка. — Групата индианци се връщат. Свършила им се храната. Пари нямали. Какво да предприемат? Вече се връщат към града и както чувам, хората зяпали по тях, сякаш никога през живота си не са виждали индианец. Щурав народ.

— От кое племе са индианците?

— Дакота.

— Тогава ние можем да поговорим с тях!

— Ако надзирателят ни разреши. Знаеш ли кой се вмъкна в директорския фургон и сега души навред из целия цирк? Джим. Казват, че той щял да даде пари на дирекцията да се справят е положението. Срещу висока лихва.

Тъй като чейени трябваше да говори на диалекта на дакота, той трябваше да обяснява много думи и понятия многословно. За „лихви“ този език нямаше дума.

Откъм главната улица отново се чуха тромпетният звук и кънтящият глас на глашатая. Дългото копие слушаше все по-внимателно, колкото повече шествието се приближаваше към цирковия шатър. Харка забеляза нарастващото раздразнение по лицето на чейени.

— Какви лъжи разправят! — каза той. — Ти си бил синът на Татанка-Йотанка, заловен по време на едно разбойническо нападение над земемерите, и си щял отново да се появиш на сцената тази вечер! Затова ще бъдат разпродадени специални билети. Те явно искат да разпродадат добрите места два пъти, за да на пълнят отново касата си.

Дългото копие и Харка погледаха как докараха стотици нови столове и пейки и ги подредиха по пътеките между седалките. Ако всички места се попълнеха, никой нямаше да може да мръдне.

После двамата отидоха при обора на понитата и магаретата, където имаше още много свободни клетки. Тъй като групата на дакота се връщаха на коне, те щяха да доведат животните тук и Харка и Дългото копие можеха да ги наблюдават съвсем незабелязано. Двамата се скриха при четирите магарета. Клоунът ги беше забелязал, те знаеха това. Не вярваха обаче, че той ще им попречи. Едрият широкоплещест човек с детското лице, който без смешното си облекло и боята по лицето не изглеждаше смешен, а любезно-сериозен, все пак се приближи и без много да се церемони, се вмъкна при двамата в сеното.

— Дете — каза тъжно той на Харка. — Ти унищожи моя трик. Как можа да го отгатнеш? Сега вече аз нямам номер. Какво да правя с моите магарета без номер? Надзирателят иска да ме изхвърли. Трябвало да си измисля нов трик, така ми казва. А то не става така лесно! Но ти какво ще кажеш? Клоунът, момчето и дивото магаре, а? Може да стане нещо от това?

— Нещо — да, но не и „номер“ — отвърна Харка.

Той беше възприел вече думата „номер“ в своя речник. Постави пръст на устата си, за да помоли за мълчание, защото тъкмо в този миг откъм улицата идваше колоната на индианците. Чу се как те се разпръснаха и веднага след това първите вече започнаха да влизат с конете си в конюшнята. Явно бяха дакота — мъже, жени и деца.

— Ето този го познавам! — промълви бързо Дългото копие. — Бяхме заедно с него в резервата. Ще го заговоря.

Дългото копие се запъти към човека, който се обърна учудено и не много любезно, когато го заговориха. Ала после се спря с Дългото копие и разговаря с него, докато дойде един слабоват, дребен белокож и прекъсна разговора им.

— Какви са тия брътвежи там! — сопна се той на дакота. Бързо, репетицията започва, твърде много време изгубихте вече!

Индианецът прекъсна разговора и без да отвърне нито дума, тръгна по посочения му път. Дългото копие се върна при Харка и клоуна.

— Този дакота, с когото говорих, се нарича Пеещата стрела — каза той. — Още баща му беше докаран в резервата. Той самият успя да избяга оттам. Останалите дакота са от Минесота и след въстанието миналата година не можаха да избягат в Канада. Циркът ги завербувал и сега те са му в ръцете, тъй като разбират само наречието на дакота и не разполагат с никакви пари.

Чейени и клоунът не можаха да разберат какво си помисли Харка по това, защото момчето попита само: — Ще погледаме ли репетицията? — И вече избърза от конюшнята навън.

Дългото копие и клоунът със сериозното лице и детските очи го последваха. Всички заедно седнаха отново в тяхната ложа. Надзирателят, който стоеше на входа към манежа, намигна на Харка и Дългото копие. Момчето обаче не можеше да понася месестото бледо лице на главния надзирател и отвърна поглед.

В манежа, който сега не беше ограден с решетката, се бяха насъбрали всички членове от групата на дакота. Надзирателят, който се беше скарал преди това на Пеещата стрела, ръководеше репетицията. Той крещеше много, без да мисли, че никой не разбира думите му, тичаше насам-натам и се стараеше да накара останалите да разберат по мимиките му какво трябва да сторят. Конете влязоха в колона заедно с жените и децата. Не бяха всички животни на трупата, а само няколко подбрани. Жените бързо разпънаха две шатри, в които Харка веднага разпозна истински типи. Децата бяха изпратени в шатрите, когато на манежа изхвърча един ездач индианец и закрещя на висок глас думи, които освен членовете на трупата можаха да разберат само още Харка и Дългото копие.

— Мъже на дакота! — извика той. — Нас ни доведоха тук белите мъже. Те ни излъгаха. Ние сме техни пленници без окови. Ние трябва да им се подчиняваме, без да им противоречим. Те ни хранят така, както ние храним нашите коне, и държат юздите ни в ръка. Те ни заповядаха да нападнем една пощенска кола и да хванем едно момиче и да го измъчваме. Позор за нас, ала ние сме принудени от белите мъже да играем ролята на крадци и разбойници!

След тези уводни думи всички извикаха „Хау! Хау!“ и пришпориха конете си, яздейки в кръг подир говорившия из манежа.

През входа към манежа влезе една пощенска кола с четири коня, много по-красиви и с много по-лъскава козина от ония, които впрягат в пощенските коли. Всички дакота изреваха диво, хванаха юздите, загърмяха с пистолетите си и издърпаха от колата момичето, в което Харка разпозна балерината-ездачка. Завързаха я за една тясна дъсчена стойка, която цирковите прислужници междувременно бяха изправили, и един дакота със страхотно изрисувано лице започна да хвърля към нея ножове, всеки от които се забиваше в дървото на два или три сантиметра разстояние от тялото на девойката. Когато забодените в дъските остриета оградиха цялата фигура на момичето, дакота отново закрещяха и започнаха да танцуват из манежа, издигайки високо нагоре ножовете и секирите си.

В този миг откъм входа за манежа се разнесе пушечен изстрел и един глас извика на английски:

— Къде е пленената леди? Напред, мъже, разузнавачи и каубои, мъстители за неправдата, ние ще я освободим!

С много изстрели каубоите се втурнаха на манежа. Размахващите ножове индианци изпопадаха, както им бе заповядано, на пясъка, а Буфало Бил грабна девойката върху своя жребец, галопирайки три пъти в кръг своя победен марш.

Тази сцена се повтори два пъти. Надзирателят с дребното тяло, изсушено от много пороци, изкрещя нещо, индианците се подчиниха. Най-после всичко бе изпълнено според желанието на надзирателя — русата девойка бе достатъчно затрогваща, индианците — достатъчно отвратителни, а каубоите — достатъчно победоносни.

Харка седеше в ложата сред празния шатър, ала мислено не беше тук. Мислите му не летяха и навън, никой не можеше да ги прочете. Той беше чул звука на родния си език не от устата на чужденци, а от дакота, говорещ на друг дакота. Какво ли не бе доловил той в този език! А после последва срамът, тази жалка сцена — срам за нравите и правата на дакота, победа за врага. Това беше твърде силно и у момчето назря опасно решение. Големите решения индианците обикновено не вземаха нито бързо, нито пък говореха много за тях. Ако сега Харка решеше да облече своите мисли в думи, той би застанал пред надзирателя и би му заговорил тъй, както Матотаупа бе говорил на Старата антилопа:

— Това е твоята смърт. Ти можеш да я очакваш. Аз ще дойда!

Ала Харка не се намираше сред прерията, затова премълча мислите си.

Репетицията продължи.

След „Нападението на пощенската кола“ последва победният номер на каубоите, който се състоеше в стрелба и демонстрация на ездаческо изкуство, както предишната вечер. Надзирателят си спомни за Харка и накара помощника си да го попита дали не би желал да вземе участие в номера на ездачите. — Ще попитам баща си — отвърна Харка тъй, както Дългото копие бе очаквал от него.

Клоунът отново погледна тъжно младия индианец със своите очи, които бяха много по-детински, отколкото очите на момчето.

— Не искаш ли да се включиш в моя нов номер?

— И това ще видим.

— Можеш ли да четеш и да пишеш?

— Вашето писмо не. Само нашето образно писмо.

— На колко много неща бих могъл да те науча, момчето ми. Виждал ли си досега атлас?

— Не.

— Ела в моя фургон. Сега вече репетицията няма да бъде интересна. Ние ще трябва днес да дадем не две, а дори три представления, за да инкасираме нови пари. Във фургона ще ти покажа картата на Америка.

Харка и Дългото копие тръгнаха заедно с любезния замислен човек. Той ги отведе в своята стая в цирковия фургон, която бе практично подредена и много чиста. Върху една дървена полица бяха поставени няколко книги, една от които беше атлас.

— Аз се казвам Боб — обясни клоунът. — За да знаеш как да се обръщаш към мен! А ти как се казваш?

— Харка.

— Хари?

— Харка!

— По-добре да ти казвам Хари, така по съм свикнал. А сега погледни тази карта!

Той отвори атласа и започна да обяснява. Тъй като това бяха картинни изображения, Харка се ориентира много бързо. Той попита къде се намират Черните хълмове, намери планините, където живееше неговият приятел орелът, и сам дори показа Ниобрара, наричана от племето на дакота Миниатанка-вакпала. Той попита откъде ще мине пътят на турнето на цирка и потърси районите, обитавани от индианското племе Черните ходила. Дългото копие пожела да види къде се намира резерватът, от който той бе освободен.

Когато най-после Харка се върна с Дългото копие в хотела, там ги очакваха неприятни новини. Състоянието на художника се беше влошило и лекарят, който хотелиерът бе изпратил да повикат, бе отказал да поеме отговорност. Той беше посъветвал художника веднага да наеме кола и да отиде в някой по-голям град с по-добре обзаведена болница, защото може би щеше да се наложи да му се направи операция. Изглежда, че развивал гноен процес. Художникът се измъчваше от ужасни болки и се съгласи да последва лекарския съвет. Той помоли Дългото копие да се погрижи да намери добре федериращ файтон и четири бързи коня, тъй като той не се доверяваше достатъчно на съдържателя на хотела. Дългото копие веднага излезе. Той изглеждаше силно разтревожен.

За всеобща изненада Джим беше уредил сметката си сам, включително всичкото пиене, което бе поръчвал в кръчмата, и след това бе отпътувал с незнайна цел, сбогувайки се накъсо с Матотаупа и художника. Преди да замине, той им беше дал да разберат, че инвестирал цирка с една „малка сума“ и че съветвал Матотаупа да приеме в цирка ангажимент срещу възнаграждение за през зимата. Той бил предложил на директора един благоприятен за двамата индианци договор и щял отново да се мерне през зимата в цирка. Копието от договора той беше оставил на художника. Най-важното условие в него беше определена сума като предплата.

— Какъв странен човек е този Джим — каза художникът. — Такъв един непроницаем.

Когато Дългото копие се върна и болният остана да си почине още няколко часа, преди да предприеме изморителното пътуване, Матотаупа и Харка се оттеглиха в своята стая. Двамата се излегнаха отново върху леглата и момчето разказа на баща си всичко, което беше преживяло по време на репетицията, тихо с малко думи.

После те лежаха два часа върху вълнените завивки и размишляваха заедно. Това действително беше съвместно размишление, тъй като те изхождаха от едни и същи предпоставки и мислите им се оформяха от едни и съши чувства и представи. След двучасово мълчание Матотаупа каза:

— Няма ти да го убиеш. Ти си дете. Аз ще го убия, щом падне снегът и отново се разтопи. Хау.

Един час по-късно Дългото копие повика двамата дакота. Файтонът чакаше вече пред вратата и художникът искаше да се сбогува. Болестта беше заангажирала всичките му мисли и го караше да се страхува. Той глътна някакво лекарство, което лекарят му беше предписал, и пи след това половин чаша вода. Цареше всеобща неловкост, както се случва, когато се осуетяват планове.

— Разбира се, моето решение си остава непроменено от настъпилата неприятна промяна — каза художникът. Той подръпваше нервно русата си брада. — Вие ще бъдете мои гости за през зимата, ти, Матотаупа, и ти, Харка. Ние не можем да проведем нашето съвместно пътуване през щатите и аз няма да имам възможност да ви скицирам и рисувам стотици пъти, както имах намерение. Ала аз притежавам малка къщичка край брега на океана и вие бихте могли да останете там, докато аз — да се надяваме! — оздравея наново. Затова, моля ви, пригответе конете си и вървете след моя файтон, както ще стори това и Дългото копие. По-сигурна свита не бих могъл да си пожелая.

— Дългото копие ще бъде достатъчно добра защита за теб и ние не желаем да ти бъдем в тежест — отвърна Матотаупа със своето естествено чувство за достойнство. — Ние ще вървим с цирка. Там има дакота, с които ние можем да се разбираме. Така ще научим още неща към тези, които научихме досега, и ще видим много градове. Белите мъже няма да могат да се отнасят с нас като с кучета, тъй като ще трябва да ни дадат предварително парите, с които ние ще можем да се справим и сами.

Художникът се противопостави, ала само слабо, защото болките го измъчваха и конете на файтона удряха с копитата си пред къщата.

— Сега ние ще се сбогуваме за втори път каза най-после той. След първото ни сбогуване се срещнахме отново случайно и за мое щастие в един момент, в който аз имах сериозна нужда от твоята помощ, Матотаупа. Ако сега трябва да се разделим отново, защото ти желаеш това, то аз все пак те моля да ми кажеш едно свое желание, преди да се разделим!

Матотаупа извади златното зърно от джоба си, което Харка беше намерил на реката край Черните хълмове и което Матотаупа беше глътнал в блокхауса, за да го скрие.

— Ето го отново това лъскаво камъче — каза той. — Аз искам да го подаря на Дългото копие за неговата огърлица. За мен не е добре да имам злато в себе си.

Дългото копие пое златното зърно мълчаливо, както индианците приемат подаръци. После той подаде на Матотаупа една малка тежка кесия.

— Прелетната птица и аз, Дългото копие, се опасявахме вече, че вие ще ни напуснете. Ето един малък подарък на раздяла, който ние двамата ви правим. Дано се случи да пожънете още много слава, така че вашите имена да се разнесат из прерията и Скалистите планини, пък и из градовете на белите мъже, като имената на смели и справедливи бойци. Аз казах, хау.

Опирайки се на Дългото копие и Матотаупа, художникът слезе по стълбата при файтона, добре охранените коне удряха съвсем нетърпеливо в земята. Той влезе във файтона, остави се да го завият със завивките и се излегна удобно върху меката седалка. Багажът вече беше подреден. Дългото копие даде още един път бакшиш на стопанина на хотела и на ваксаджията и повтори в присъствието на Матотаупа, че стаята и храната за конете на двамата индианци са предплатени за една седмица.

Наоколо стояха любопитни, една част от тях трябваше бързо да отскочат встрани, тъй като камшикът на кочияша изплющя и четворният впряг тръгна в бърз ход. Подкованите копита зачаткаха.

Дългото копие пришпори коня си, като водеше коня на художника за юздата. Товарните катъри те бяха продали преди това на собственика на странноприемницата.

Матотаупа и Харка проследиха още малко с поглед заминаващите. До кочияша седеше добре въоръжен мъж за охрана.

Когато двамата дакота отново се върнаха в своята стая, Матотаупа отвори кесията. Тя беше пълна със златни и сребърни долари. Харка разгледа релефния образ върху монетите. Беше един орел, хванал в ноктите си едно клонче и една светкавица.

— Гърмящата птица!

Двамата дакота не съжаляваха, задето бяха решили да останат. Най-голямото затруднение, което те трябваше да преодолеят най-напред, беше това, че не могат да разговарят свободно с белите. Наистина те вече разбираха доста от онова, което се казваше на английски, много повече, отколкото даваха да се разбере. Ала те съвсем нямаха навик да говорят. Трябваше сега преди всичко да се научат да разговарят, за да не се чувствуват зависими от онези, от които не можеха да очакват никакво приятелство.

Когато Матотаупа и Харка посетиха директорския фургон на цирка още същия ден, в който бяха заминали художникът и Дългото копие, те трябваше дълго да чакат.

Когато Матотаупа най-после успя да уреди двамата с Харка да бъдат приети от директора и надзирателя, надзирателят най-напред им каза, че договорът не може да влезе в сила, преди те да положат изпит. Матотаупа се държа така упорито, както се бе показал по време на преговорите за патроните с участника в боевете с петли Бил, та най-после силно разгневеният директор наруга надзирателя си:

— Какви са тия детинщини, глупости, несериозни приказки! Защо изобщо са допуснали тия индианци при мене! Нито имат номер, нито изобщо са готови, а пристигат при мене като Пилат Понтийски във вярата. Ако вие не почнете да се отнасяте по-добре към работата си, Елис, ще затворя цялото предприятие! Какво мога да предприема аз с подобни олицетворения на неспособността, каквито вие ми представяте!

— Дали ще трябва …

— Ще трябва да си държите устата и да се, махате оттук. Аз съм зает сега с паричните въпроси! След като се поразсъните малко, за да можете да разберете това, елате да ви кажа добро утро — а засега марш оттука!

— Докато вие успеете да намерите кредит и доброто си настроение! — отвърна подигравателно надзирателят.

Той беше шеф по кадрите, режисьор и надзирател на представленията едновременно, получаваше заплата само за надзирател и всички го и назоваваха така, за да не му дават възможност да предявява претенции за по-голяма заплата. Това не му пречеше обаче да бъде дясната ръка на директора, да живее със самочувствието, че е незаменим и да оставя всички нервни изблици на директора да минават край него, както дъждът се стича по непромокаема дреха.

Сега той изтика двамата дакота от фургона, сякаш те бяха влезли насила, и повика Буфало Бил. Две момчета, които работеха в конюшнята, и трима по-млади артисти, които бяха натоварени и с други задачи, излетяха веднага, за да доведат търсения. Когато дойде, той беше заедно с Пеещата стрела и помошник-надзирателя, за чийто джавкащ говор Харка си спомняше с неприятно чувство. Буфало Бил си даде вид, че не главният надзирател беше извикал него, а той беше поръчал на главния надзирател да се яви на аудиенция при него.

— Да се проверят тия индианци и ако ги бива за нещо, да се задържат! — каза главният надзирател със същото престорено превъзходство, поглеждайки отгоре надолу Матотаупа.

Бил засука единия си мустак, измери Матотаупа с поглед и заповяда на Пеещата стрела да преведе:

— Моите червени братя са добре дошли! Ние ще яздим и стреляме заедно! Къде ви са конете?

Харка доведе сивия жребец и червеникавокафявия кон, които бяха завързани навън при директорския фургон, и двамата дакота влязоха заедно с Бил и Пеещата стрела в манежа, който сега беше празен. Бил накара да доведат неговия жребец, който беше по-едър и по-представителен от двата полудиви мустанга, и подкара коня си заедно с двамата дакота и Пеещата стрела в кръг, хвърли една носна кърпа на земята, която Харка вдигна без никакво усилие от гърба на препускащия в галоп кон, погледа доволно как двамата дакота се провряха под коремите на галопиращите коне и после дръпнаха животните на задните им крака, за да се спрат непосредствено пред жребеца на Бил.

— Стреляте ли?

— С огнестрелно оръжие трябва още да се учим — отвърна Матотаупа.

— Със стрела и лък?

— Всякаква цел.

По даден от Бил знак прислужниците донесоха дървената стойка, която беше служила за кол на мъчението на младата леди и която бе направена от достатъчно меко дърво, за да могат върховете на стрелите да се забиват в него.

Матотаупа и Харка се прицелиха и стреляха.

Бил се потърка по брадата и скри задоволството си от абсолютната точност на попадението, която му бе демонстрирана.

— Приети сте — каза късо той. — Разбира се, ще се упражнявате още в стрелба с огнестрелно оръжие. Ако имате, разбира се, такова.

— Имаме една карабина и ще си купим още една.

— А, вие имате пари? Ще трябва да ги предадете! — изкряска помощник-иадзирателят.

— Ние ще получим предплата според договора.

— Аха. Все едно. Ще живеете при индианската група и ще трябва да предадете парите си. Тук не се пуши, не се пие и не се излиза навън. Аз отговарям за това. Името ми е Луис, Аз съм надзирателят, който отговаря за вас, индианците, и замествам Бил.

— Ние няма да живеем с групата и няма нищо да даваме. Ще живеем както свободните артисти. Аз казах, хау!

— Мой червени братко, това е невъзможно — намеси се отново Бил. — Вие нямате собствен номер. Вие ще участвувате в „Нападението на пощенската кола“.

— Не.

— Не?

— Не.

— Тогава аз не мога да ви използувам.

— Ние ще работим с Боб — каза Харка.

— Със Стария Боб?

— Да.

— Хм. Защо тогава ме карате да ви проверявам?

— За удоволствие. Ние можем да участвуваме в заключителните обиколки — отвърна Матотаупа.

— Хм, така, добре. Не е лошо като идея. Ще ви включа още тази вечер. Бъдете готови. Щом ви кимна, ще направите номера с кърпичката и с провирането под корема на коня. Съгласно?

— Хау.

— Хей! — каза Бил на Пеещата стрела. — Да се отведат двамата червени джентълмени при Стария Боб. Е Намериха Боб при четирите магарета в обора. Той погледна приятелски двамата дакота, особено момчето.

Когато Матотаупа и Харка се приближиха със своя придружител, той попита:

— Какво става, Хари? Хрумна ли ти идея за нов номер?

— Да.

— Да? Ела, Хари, разкажи ми веднага.

— Магаретата са четири, ние ще бъдем четири деца.

— Четири деца? Добре, деца, това се посреща винаги добре. И какво ще правят те?

— Смешното на твоите магарета е, че са дресирани да бъдат диви. По този начин те се проявяват много по-диви, отколкото самите диви магарета.

— Великолепно! Ти имаш чувство за комичното. И после?

— Ние ще бъдем четири деца и ще яздим четирите магарета.

— Точно така, облечени като пажове, прекрасни деца, съвсем елегантни, деца на някой лорд, които намират магаретата в собствената си градина! Две момчета и две момичета. Ти ще бъдеш най-големият.

Харка продължи да развива фантазията си: — Ние ще яхнем магаретата без знанието на баща ни. Магаретата ще почнат да ни се опират. Ще се развихрят и четирите едновременно по един и същ начин: ще побягнат плахо, ще се вдигнат на задните си крака, ще ритат назад, ще се хвърлят във въздуха и с четирите крака. Това ще бъде истински див магарешки танц. Децата ще парират лудориите им по същия начин и също така умело.

— Като истински майстори-ездачи. Точно така. После, после!

— Ти ще бъдеш бащата, влизаш в градината, ужасяваш се и си отчаян. В този момент магаретата правят главния си трик. Ние скачаме на земята.

— Добре, добре! По-нататък?

— Ти извикваш конярите, но магаретата ги хвърлят от гърбовете си. Децата им се надсмиват. Аз яхвам едното магаре, седнал обратно, хващам го за опашката, останалите деца следват моя пример и под учудените погледи на бащата ние излизаме от манежа, махайки с ръце.

— Велик номер! Ала откъде ще вземем децата?

— Аз ще си ги подбера от индианската трупа.

— Колко дълго ще трябва да се упражнявате?

— Ще ти кажа това утре, след като видя на какво са способни останалите деца.

С това Матотаупа и Харка бяха приети в редиците на артистите.

Въпреки успешното начало обаче следващите седмици и месеци бяха много тежки за тях. По настояване на Боб Харка трябваше да се научи да прави салто-мортале на земята и върху гърба на магарето. Той трябваше всяка сутрин да репетира заедно с две момичета и едно друго индианско момче новия номер часове наред, докато магаретата се измореха и децата нямаха вече никакви сили. Не им оставаше време дори да разменят дума помежду си, която не влизаше в програмата. Те се радваха обаче, че са заедно. Освен това Харка се научи по собствено желание да чете и да пише, след като вече се беше научил да говори английски. Той се упражняваше заедно с баща си ежедневно да стреля с огнестрелно оръжие. Това беше за двамата дакота нещо съвсем различно от упражненията за цирковия им номер. Това беше упражнение за живота им на свобода и от тези именно часове те черпеха сили, за да живеят.

Баща и син живееха в едно мъничко ъгълче на един фургон, Боб беше успял да им издействува това самостоятелно жилище с много усилия. Те спяха в мрежести люлки, в които телата им лежаха изкривени, защото мястото не беше достатъчно. Получаваха храна, която им беше противна, и често не можеха да се въздържат да не повръщат. Всеки ден, през който циркът не се придвижваше от един град до друг, имаше по две представления, а сутрин се провеждаха репетициите. През деня им оставаха едва-едва по два часа за почивка и през тези часове двамата дакота излизаха в града, в който циркът се намираше в момента.

Животът им стана малко по-лек, когато успяха да подготвят номера с магаретата и четирите индиански деца, силно гримирани, играещи ролята на четири малки английски благородника. Седмици наред Боб увещаваше Харка да отреже дългите си коси, които всякога трябваше да крият под шапката на главата му, една руса перука щяла да бъде много по-подходяща за номера. Ала Харка се правеше, че нищо не чува. Стария Боб удряше на камък и се отказа да увещава Харка да сложи русата перука. Той се страхуваше, че момчето беше способно да се оттегли посред представлението.

След като трябваше да прави по-малко репетиции, Харка спа четиринадесет дена поред през всичкото време, което му оставаше свободно, и си отпочина от силната преумора. След това отиде един ден да се обади на своя стар познат дресьора. Номерът с хищниците не беше показван няколко дни, тъй като тигрицата беше ранила своя укротител по главата. Сега обаче отново оповестиха номера.

Беше пак рано сутринта, както онзи ден, когато двамата бяха разговаряли за първи път. Тъкмо миеха клетките с вода и дресьорът наблюдаваше загърнат в хавлията си. На главата си той беше сложил шапка, за да не се вижда превръзката му.

— Е, млади лорде? — поздрави той Харка. — Благоволи ли да се отбиеш при един обикновен човек?

— Ще репетираш ли днес?

— Ще трябва. Ала аз вече изобщо нямам вяра на тия зверове, след като веднъж наистина ме удариха по главата и помирисаха кръвта ми. Ти как си? Защо изобщо не се интересуваш от своите сънародници? Изглежда, и те вече не ти се струват достатъчно фини, горките бедняци, а? Та нали си вече самостоятелен номер! И то какъв! Не ти ли го казах аз тогава още?

— Не ме пускат да отивам при другите. И баща ми не пускат. Все децата трябва да идват при мене.

— Това пък защо? Бил инак не е чак толкова дребнав.

— Страх ги е. Моите сънародници са участвували преди две лета във въстанието в Минесота. Сега ги държат като пленници.

— И въстанието е празна работа. Все едно моите тигри да искат да избягат от клетката си! Безсмислена работа.

Харка остави звероукротителя. Не искаше да слуша някой да говори по такъв начин за съдбата на неговите сънародници. Затова той изтича във фургона, в малкото, прилично на корабна каюта помещение, където седеше Матотаупа и разучаваше една географска карта. Баща му се беше променил. Харка виждаше това.

Себе си самия той не можеше да види. Сега очите на Матотаупа бяха добили оня болезнено-затворен израз, който е присъщ на плененото животно и на пленения човек. Сега Харка го заварваше почти всеки ден наведен над географската карта в малкото помещение. Момчето клекна на пода до баща си.

— Те са твърде много! — каза Матотаупа.

Харка знаеше за какво говори баща му. Те бяха видели заедно през зимата градовете на Изтока и сега предугаждаха колко по-голям е броят на белите мъже, отколкото на червенокожите.

— Те са твърде много и са несправедливи — каза Матотаупа. — Червените мъже трябва да се борят, инак ще им ограбят всичко, каквото притежават: прерията, планините, бизоните, храната и живота.

В целия град, дори и в тесните фургони, дори и в цирковия шатър хлуеше въздух, който бе започнал да дъхти на пролет, на пълноводни реки, на идваш отдалеч вятър, на влажни поля. Мустангите започнаха да смъкват вече зимната си козина. Харка трябваше да ги тимари и четка преди представленията. У дома, в шатрите на Мечата орда в прерията, никой кон нямаше нужда да се тимари. По време на тази необичайна работа и на мълчаливия си взаимен разговор с коня, обучен за лов на бизони, момчето мразеше цирка, мразеше кръглия манеж, дървените стърготини, шатъра, хората, миризмата, шума. Той усещаше колко натъжени бяха сивият жребец и чревеникавокафявият кон на баща му, изгубили всякаква надежда и тъжни, задето не можеха вече да препускат през прерията и не можеха да чуят вече яростния вик по време на лов на бизони. Пискливият глас на помощник-надзирателя, омразните приказки на главния надзирател, претенциозното държане на Бил действуваха на Харка като отрова, която той трябваше да гълта, а предпочиташе да я изплюе.

В такова настроение той се скара и със Стария Боб. Един ден, докато хранеше магаретата в обора, той му каза:

— Вече е пролет. Баща ми и аз скоро ще се разделим с всички вас.

— Какво? — попита Стария Боб и сложи ръката си зад ухото, както по време на представленията, когато питаше публиката: „Да се обърна ли?“

— Вече е пролет. Баща ми и аз скоро ще се разделим с всички вас.

— Ти си полудял, Хари!

Харка даде сено на второто магаре. Беше животното, което той бе яздил през деня на първото си посещение на цирка, когато бе открил трика му. Той не отвърна нищо на забележката на Боб, просто продължи работата си.

— Полудял, ти казвам! Нима няма поне да ми отговориш?

— Как да променя мнението ти! Ние просто ще си вървим.

Боб стана бял като вар.

— Ами номерът?

— Ще продължиш да го играеш с три деца.

— Ти си полудял, Хари, пак ти го казвам! Това, което ми издрънка сега, веднага ще стане достояние на Франк Елис. Франк Елис беше главният надзирател. — Да захвърлиш по дяволите такъв номер, който тъкмо се е наложил, да навредиш на цирка, да съсипеш мен — такова нещо може да се очаква само от един див, мръсен индианец! Истинска циганска кръв, на която човек не може да се осланя! За какво те научих да пишеш и да четеш!

Боб беше пламнал целият. Той лесно кипваше и по време на избухванията си често казваше неща, които всъщност не му лежаха на сърцето.

— Искаш да ти заплатя уроците ли? — попита Харка, дълбоко засегнат.

— Глупости! Така или иначе, ти ще останеш! Аз ще се погрижа за това! Да се надяваме, че баща ти ще бъде малко по-разумен от теб!

Харка вече беше изсипал сеното на четвъртото магаре и си отиде. Когато на другата сутрин Стария Боб искаше да се сдобри с него, момчето остана мълчаливо и сериозно.

Главният надзирател обаче засега не научи нищо за разпрата им. Ръководството на цирка имаше премного работа и много по-тежки грижи, отколкото грижите на Боб за неговия малък лорд. Зимата беше погълнала много средства, тъй като трябваше да се настаняват непрекъснато в покрити помещения, за които плащаха висок наем. Сроковете на кредитите, които бяха получили през есента, изтичаха през пролетта. Циркът трябваше да си осигури много високи дневни постъпления ако искаше да изпълни задълженията си по изплащането на лихвите и вноските. Нервността, която бе обзела отново директора, се предаде на главния надзирател, а от него и на целия останал персонал. Заплатите не се изплащаха навреме, бяха също намалени. Първокласната трупа, която играеше на трапец, си беше осигурила друг ангажимент, макар това съвсем да не беше лесно. Буфало Бил беше вторият, който ги напусна. На него му беше необходимо да си намери приятно и доходно занимание само за през зимата. Сега той отново пое работата си като наблюдател и ловец за фирмите, които прокарваха железопътната линия. Гражданската война отиваше към края си и работите по прокарването на линията трябваше да продължат с още по-ускорено темпо. За работниците в прерията беше необходима храна, консервите само не бяха достатъчни. Това бяха добри времена за безогледно ловуване. Затова Бил напусна цирка. Не му намериха заместник. Просто спестиха заплатата му. Отговорността за индианската трупа пое пискливият помощник-надзирател сам. Той не умееше да се отнася както трябва с индианците и непрекъснато имаше търкания с тях. Сега обаче Харка можеше да влиза много по-спокойно в допир със своите сънародници. Помошник-надзирателят Луис далеч не притежаваше съгледваческия поглед на Бил! Макар че дирекцията се опитваше да прикрие затрудненията, в които беше изпаднала, за да не обезпокои своите кредитори, новините достигаха до ушите и на последния помощник в конюшнята, дори само поради нередовното изплащане на заплатите Харка научи от звероукротителя какво става. Той предаде новината на Пеещата стрела, за да знае и групата дакота какво беше истинското положение на нещата.

Беше през нощта след едно представление. Шатрите вече бяха свалени и натоварени, фургоните готови за тръгване. Матотаупа и Харка лежаха в своите хамаци.

— Заминаваме за Минеаполис — каза Матотаупа на сина си. — Аз го открих на картата. Градът се намира на горното течение на Мисисипи, в Минесота. Оттам ние ще отидем в прерията и в горите.

Харка бе обладан от такова радостно чувство на освобождение, че не можа да каже нито дума. Най-после, когато фургонът вече пътуваше и хамаците леко се олюляваха, той каза:

— Да, татко.