Харка — синът на вожда

ПРИКРИТИЕТО СРЕД ПУСТОШТА

През ранното лято на онази година, през втората нощ, след като Червения беше избягал от шатрата на вожда на Мечата орда, в една уединена, урвеста малка планинска долина пасяха два коня. Беше нош. Очертанията на върховете се извисяваха нагоре, като останки от някогашна земна революция те устояваха с твърдите си скали на напора на съвременността. Откъм урвестата страна клокочеше вода, клокочеше от векове насам безспир, бистра като сълза, ромонеща тихо, шумоляща край свлечени скали и бучаща в падове над високи отвесни скали. Камъните, мъховете и жилавите храсти, стволовете и клонаците на закелявели дървета бяха поглъщали през деня слънчевата топлина и сега я излъчваха във въздуха, който повяваше с нежния си полъх в тъмнината над върховете и покритите с поляни склонове, лекият ветрец разнасяше летни ухания, мирис на цветя, дъх на изсъхнала земя и втвърдена смола. Мечките спяха в своите бърлоги, птиците — в короните на дърветата, насекомите почиваха в леговищата си или по стеблата и под листата. Совата прелиташе безшумно. Вълците не виеха вече, бяха сити. Малките им растяха яки и дремеха скупчени в гъстака като опасна млада смяна. Небосводът, осеян целият със звезди, се издигаше безоблачен над Скалистите планини и над горите и прерията, които се възкачваха леко в подножието на планините.

Уединената планинска долина, където пасяха двата коня, беше къса, тясна и полегата. Потокът, който я пресичаше, се промушваше безшумно между планинските поляни, бистър като сълза. На края на котловината водата му се разпръсваше над една отвесна скала в милиони пръски, които блещукаха под светлината на звездите. Шумолейки леко, като тих дъждец, те се спускаха върху гладките камъни. В горната си част котловината образуваше кръгла поляна, откъдето извираше потокът. Водата не се устремяваше веднага към своето корито, а ромолеше и се процеждаше тук и там, напояваше корените на треви, мъхове и листнати растения и подслоняваше дребни животинки. Тази планинска поляна беше заградена от всички страни от скали, които я пазеха от бурите и подхранваха извора на потока с оттичащата се влага от снеговете и дъждовете. Това беше истински малък рай на плодородието, привидно съвсем уединен. Ала отпечатаните в пръстта следи от дивеч, където се беше насъбрала вода, издаваха, че уединената полянка често се посещава. Дирите водеха към един сипей и една отвесна скала, които се проточваха тесни, но устойчиви от полянката към една от високите скали.

Двата коня се разхождаха свободно в тясната долина край извиращия оттам поток, ала на долните им челюсти бяха сложени юзди. Бяха един сив жребец и един кафеникавочервен кон. Те имаха дребните фигури на дивите коне и се движеха наоколо съвсем умело, докато пасяха. Явно бяха свикнали да са заедно, защото не се деляха и накрая застанаха един до друг на брега на малкия поток, за да спят.

Недалеч от двата коня едно индианско момче лежеше в тревата. То беше затворило очи и се беше изпънало върху завивка от бизонова кожа. Лежеше, сякаш се беше отпуснало съвсем изнурено, и макар че беше затворило очи и като че ли спеше, дишането му беше неспокойно и от време на време очите му сякаш се движеха. Тогава трепваха и ръцете му. То сънуваше и се сепваше в съня си. До него в тревата, така че да му бъде винаги под ръка, бе оставена двуцевна карабина, увита в кожа, за да се предпазва от влагата.

Над извора, на едно място на тясната пътечка сред скалите, откъдето се откриваше по-широк изглед към склоновете на планината и към по-ниско разположените долини, сред самотната пустош стоеше втори човек. Той взираше поглед в звездната нощ. Висок на ръст и строен, с държането на човек, който може да преодолее много трудности без особено усилие, той стоеше на една издатина на скалата. От кръста нагоре тялото му беше голо, по раменете му се виждаха тежки рани от одраскване, които вече бяха хванали кора. Сплетените му на дълги плитки коси падаха от двете страни на раменете. От кожената капия, която носеше окачена на връв на врата си, стърчеше дръжката на ножа му. Други оръжия нямаше със себе си. Не носеше и никакви украшения, никакви отличителни пера.

Индианецът стоеше неподвижно, погледът му дълго време оставаше вперен в същата посока, далеко над веригите от ниски възвишения, които се спускаха към прериите, по посока на малката горска полянка, където спеше момчето, после нагоре към върховете, над които блестяха звездите.

Той беше стоял дълго време на своя наблюдателен пост, когато на изток започна леко да просветва. Появи се вятър и тук, на високото, веднага стана много студено, по-студено, отколкото беше през нощта. Капчиците роса по тревичките заблещукаха. Небето все повече просветваше и яркото злато на възкачващото се слънце проби сивотата му. Цветовете отново добиха своите багри, полята станаха по-зелени, изворът заприлича на сребро, сенките се отдръпнаха назад като изплашени духове. В осветените висини на небето вече се носеше сокол. На горската поляна далеч надолу под водопада нещо се раздвижи още с проникването на първия слънчев лъч. Измежду дърветата излезе елен, спря се, подуши във въздуха, после спокойно започна да утолява жаждата си и да пасе.

Индианецът все още стоеше под сянката на скалата. Най-после слънчевите лъчи стигнаха и до него и нагряха крайниците му. Той се поизпъна леко и незабележимият порив на тази обуздана сила разкраси още повече това човешко тяло. Спуснал клепачи, той вдигна ръка над очите си, за да може да гледа срещу слънцето над гористите планински вериги и прерията. Кожата му беше светлокафява, очите черни, гар-вановочерна и косата.

Сега той се раздвижи, спусна се по тясната естествена пътека сред скалата, без да се придържа никъде с ръка, и се наведе над извора да пие. После бавно се запъти от влажната кръгла полянка към тясната долина, където изтичаше потокът. Не вървеше по тревата и по влажната земя, а стъпваше по камъните, разхвърляни по земята, обути в леките мокасини, краката му се придвижваха лесно.

Конете избързаха насреща му и той ги поздрави. После пристъпи към момчето, което още спеше. Докато го наблюдаваше, чертите на лицето му се промениха. Лицето му беше лице на тридесетгодишен мъж, открито и добре оформено, ала страните му бяха хлътнали, слепоочията също, а ъглите на устните му бяха увиснали в горчива гънка. Докато гледаше към спящото момче, около устните му пробягна лека усмивка и очите му се разтвориха повече. Усмивката му премина обаче в горестна тъга и бързо изчезна.

Момчето се събуди и веднага скочи на крака. То приличаше на баща си и все пак се различаваше от него. Неговата кожа беше с един тон по-тъмна и въпреки детската му възраст чертите на лицето му още отсега изглеждаха по-остри, челото — по-високо. То беше твърде високо за възрастта си, мускулите и вените му играеха като на див звяр.

Двамата не размениха никаква дума, за да се поздравят. Момчето отпи глътка бистра вода, както беше сторил и бащата, погали сивия кон по гърба, взе карабината в ръка и последва баща си, който го отведе през скалистата пътечка към наблюдателния пост. — Харка — каза индианецът тихо на момчето, докато двамата заедно бяха вперили погледи надолу към горите, — нали виждаш онази горска поляна там долу, през която потокът изтича към долината? Оттам минава благороден дивеч, аз видях един елен. Лицето на момчето просветна. Двамата отново се приближиха до конете си, които вече се бяха напили и бяха започнали да пасат. Момчето набра листа и треви и си изрови шепа корени, за да засити поне малко острия си глад, и бащата стори същото. След като се подкрепиха що-годе, те се излегнаха на слънцето, без да спят. Момчето отново зави карабината си в кожата, това беше една моминска рокля от лосова кожа, много хубава, със старинни мотиви, везана в червено и синьо. Той самият нямаше никакви дрехи, това беше малко необичайно за него, тъй като беше вече дванадесетгодишен, ала не му беше неприятно под слънчевата топлина. По никакъв начин не беше съгласен да облече наново моминските дрехи, които му бяха помогнали да избяга от района на бивака — нито дългите кожени гащи, нито скроената като кимоно дълга до коленете рокля.

Двамата индианци гледаха към синьото небе, ала не само за да помечтаят. Бяха забелязали един орел, който, разтворил широко криле, се оставяше да го носи вятърът. Той сякаш изобщо не размахваше крилете си. Сигурността и лекотата на неговото летене предизвика възхищение у двамата мълчаливи наблюдатели. Изглежда, околните планини бяха район на тази най-силна от всички хищни птици. Над два часа кръжи той над тях, соколът беше изчезнал.

— Боен орел! — каза индианецът след дългочасово мълчание на своя син.

— Неговите пера би трябвало да ти принадлежат, татко.

— Ловът на орел би ни отнел много време, Харка.

— Може би ще намерим време.

Бащата се усмихна на този отговор, все така кратко и болезнено като първия път, когато разсъни сутринта момчето.

Двамата останаха да лежат през целия ден в тревата, наблюдаваха всички посоки на полета на орела, с ум, зрение и обоняние опознаваха всеки шум на водата, всяка раздвижена от вятъра тревичка, всеки цветец, всяко бръмчащо насекомо, всеки камък от новото им обкръжение. Вечерта те отново отидоха заедно на наблюдателния си пост, за да обгледат околността и далечината.

Нито един от двамата не искаше да признае пред другия, че в разливащата се мъгла на хоризонта погледът му търси да открие и нещо друго освен дивеча, който биха могли да заловят, или признаците на спускащия се здрач. Нито един от двамата не искаше да признае сам пред себе си каква тъга насочва погледа му, когато на изток започна да се стъмва и пищното залязващо слънце се оттегли и от малката долинка, за да стори място на сенките. Ала и двамата мислеха за шатрите край далечния Конски поток, за високо издигащите се типи от бизонова кожа, сред които сега припламваха огньовете, подтъквани и наблюдавани от жените и девойките, и в които сега се разнасяше приятен мирис на печени бизонови ребра и варено месо, в които живееха сестрата на Харка и майката на неговия баща Матотаупа и които сега тъжаха за двамата презрени и прокудени. Момчето видя отново пред себе си своята сестра Уинона, така както я беше видял в последния миг на своето тайно сбогуване с нея, след като тя му беше отстъпила своята празнична дреха, за да може той да избяга незабелязано. Той видя още веднъж как тя изтегли завивката над лицето си, за да не може никой да разбере, че плаче.

Баща му Матотаупа го докосна леко по рамото, за да го откъсне от мислите му, които той подозираше, тъй като те бяха и негови. И двамата отидоха заедно при конете, за да прекарат втората нощ сред самотата на планините. Тук за тях нямаше преследвачи, ала те нямаха и братя и приятели.

Когато двамата легнаха заедно върху завивката от бизонова кожа, бащата каза:

— Аз ще стана през нощта и ще се промъкна долу! до горската полянка, където сутрин идва еленът да пие. Искам да го убия.

— Аз трябва ли да остана при конете? — попита момчето.

— Конете тук са на сигурно място. Аз мога да затворя пътечката през скалите, така че те изобщо да не могат да избягат. Пък и кой може да ги открадне?!

— Значи, аз мога да дойда с тебе?

— Да.

Момчето заспа бързо и тази нощ не го измъчваха никакви сънища. То беше заспало с мисълта за предстоящия еленов лов.

Когато баща му го събуди в полунощ, беше ледено студено, тъй като долинката беше разположена на голяма височина. Конете вдигнаха глави, наблюдавайки движенията на своите господари. Харка сгъна моминската рокля и мушна в нея малкото си патрони. Карабината обаче взе със себе си, струваше му се, че тя беше на сигурно място само в неговата собствена ръка и под неговия собствен поглед.

Бащата и момчето се изкачиха до извора, пиха и се натъркаха с дъхави билки, за да не подуши дивечът приближаващите се хора. После свиха в скалистата пътечка, която представяше единствения, вход към малката долинка. На най-тясното място, което достигнаха след около петдесет метра, Матотаупа сложи един подходящ по форма камък, който не можеше да се избута лесно и в същото време беше достатъчно голям, за да накара един кон да се отдръпне от това трудно проходимо място. Двата мустанга вече се бяха подвоумили, когато през изтеклата нощ техните ездачи ги преведоха оттук през скалистата пътека към долинката.

Матотаупа заобиколи заедно със сина си височините северно от тяхното скривалище и двамата стигнаха до склона, откъдето се бяха изкачили през изтеклата нощ. Оттук надолу спускането вече не беше трудно. Двамата се придвижваха бързо. Когато наближиха горската полянка, която бяха видели отгоре, те ставаха много внимателни, за да не изплашат дивеча. Матотаупа нареди със знаци на момчето да се покатери по едно дърво на края на полянката и да наблюдава оттам лова, който предстоеше на бащата.

Харка се хвана за клонака и се покатери сръчно нагоре до едно разклонение, където можа да се настани сравнително удобно и откъдето можеше да наблюдава, без сам да бъде забелязан. Оттук той наблюдаваше баща си, който се скри добре малко встрани в един храст.

Сега трябваше да се чака.

Ако двамата индианци разполагаха с лъкове и стрели, ловът не би бил труден. Ала те не разполагаха с нищо друго освен с двуострия нож, който Харка беше взел при бягството си и бе дал на отлъчения без оръжие баща, и двуцевната карабина на Харка, която му бе подарена от Червения и с която само момчето се беше научило да си служи. Ако то не искаше да пожертвува малкото си патрони и да стресне с изстрела цялата околност, то бащата трябваше да убие елена с ножа си, така както вече бе убил сивата мечка.

Матотаупа беше велик ловец.

Момчето зъзнеше на дървото, освен това го мъчеше силен глад, ала то забрави и двете неща, когато звездите започнаха да бледнеят и нощта се приближаваше към своя край. То гледаше надолу към горската пръст и към поляната, към съвсем ясните следи от стъпките на елена, който идваше тук обикновено заран на водопой. Далеч навътре в гората всичко беше тихо. Нямаше никакво опасение, че животното няма да дойде и тази сутрин.

Харка се ослушваше и трепна от радост, когато долови първата внимателна стъпка, под която все пак изпукаха изсъхнали клонки. Шумът се повтори, вече по-близо към горската поляна, насочен явно към мястото, където стояха скрити Харка и баща му.

Междувременно небето беше започнало да просветва, ала слънчевите лъчи все още не достигаха до гората. Само по най-високите върхове вече се отразяваше златната светлина, склоновете и долините все още лежаха в сянка и мъгла.

Еленът дойде. Не беше мощен вапити, а от онези елени с бели опашки, чиито рога своеобразно са извити напред. Беше красиво гордо животно, с дванадесет разклонения на рогата.

Еленът, изглежда, все още не подозираше, че го грози някаква опасност. Вървеше по утъпканата от него пътека през гората. Спря се за миг пред широко разпрострелите се корени на дървото, върху което седеше Харка, вдигна глава, премига и започна да души. Когато продължи към полянката с леко ромонещия поток, той стигна до храста, сред който се беше притаил Матотаупа.

Това беше мигът, в който трябваше да се реши резултатът от лова.

Индианецът изскочи бърз като светкавица от храста, за да се хвърли върху елена, ала животното беше предугадило за част от секундата опасността. С огромен скок то се изхвърли напрел и побягна навън от поляната. Матотаупа скочи подире му. Живеещият на свобода индианец, чиито мускули на краката се бяха развили от ездата без седло, от тичането и уморителните култови танци като мускулите на атлет, при къси разстояния можеше да надбяга дори и мустанг.

Еленът прекоси поляната, след няколко скока само индианецът вече го настигаше. В момента, когато животното се спря за миг, защото искаше да се вмъкне в гората встрани от поляната, Матотаупа с един скок почти се прехвърли върху гърба на елена и сграби с лявата си ръка левия му рог. Мускулите му набъбнаха. С дясната си ръка той вдигна ножа за удар. Харка затаи дъх.

С невъобразима сила Матотаупа изви главата на елена назад. Животното се изправи на задните си крака, ала преди съпротивата му да даде резултат, ножът се заби в гърлото му.

Животното се сгромоляса.

Момчето искаше да нададе победния вик, ала не издаде нито звук, пък и Матотаупа даде само мълчалив израз на своята победа. Той беше извадил вече оръжието си от гърлото на животното и го държеше високо над себе си, докато плячката лежеше в краката му. Слънчевите лъчи проникнаха през гората в поляната и осветиха победителя.

Харка се смъкна от дървото, като последните метри направо се отпусна да падне и изтича при баща си. С един поглед двамата споделиха гордостта и радостта си.

Еленът издъхна бързо. Каква прекрасна и богата плячка за двамата индианци! Матотаупа се зае веднага да го изкорми. Харка не можеше да му помага, тъй като двамата разполагаха само с един нож. Момчето стори нещо, което не беше правило никога дотогава — от глад пи направо от кръвта. Бащата му даде от частите, които можеха веднага да се изядат — мозъка, дроба и сърцето. На Харка се стори, че не беше ял никога дотогава така сладко. От три дни насам той не беше поемал нищо друго освен вода, листа, треви и корени.

Когато гощавката се свърши, бащата каза.

— А сега да отнесем всичко в нашето скривалище, горе при конете!

Той отряза главата на елена, остави я да се изцеди съвсем от кръвта и я подаде на Харка. Тежкото тяло той сам прехвърли през раменете си.

Пътят обратно и изкачването по склона бяха уморителни. Гората беше стръмна и непроходима, а плячката натискаше тежко Матотаупа върху тила. По тялото му изби пот и само той знаеше колко силно биеше сърцето му. През последните дни на глад и на прекалено напрежение и неговите сили бяха намалели. Но той се срамуваше да се поддаде на умората и да прояви слабост, на каквато нито той, нито синът му бяха навикнали. Затова продължаваше да носи елена без почивка нагоре по склона, поставяйки крак пред крак, макар и понякога да си мислеше, че ще се строполи на земята.

Едва когато стигнаха края на гората, той се спря и се хвърли на земята да си почине. Момчето също седна, обхвана коленете си с ръце и докато си почиваха, разглеждаше рогата с, дванадесетте остри върха.

— Какво ще направим от тях, татко?

— Ти какво смяташ?

— Рогата с острите върхове могат да се използуват за всичко. Дори и така, както си са, можем да ги използуваме като оръжие срещу животни, пък дори и срещу хора.

— Ти имаш право. Ще видим за какво ще ни бъдат най-полезни и за какво ще можем най-добре да ги из ползуваме. Имаме нужда например от остриета за копия, прътовете ще потърсим веднага и ще си ги отрежем.

Ти можеш ли да носиш още товар?

— Ще се постарая.

— Имаме нужда от лико, за да завържем остриетата за прътовете.

— За това ще можем да използуваме и жилите на елена.

— Искам да запазя жилите за лъкове.

— Щом ще правим лъкове, трябват ни стрели. От кости или от камъни ще си направим остриетата на стрелите?

— Зависи от това дали ти ще успееш да намериш подходящи камъни. Поогледай се наоколо!

Двамата индианци седяха край потока, който извираше чак горе край тяхното скривалище, разпръскваше се, минавайки над стръмната скала, и отново събираше водите си над края на гората в един широк планински сипей. Досега Харка беше седял с гръб към планината, с лице към гората. Сега той се извърна, легна по корем, подпря се на лакти и сложи брадичката си върху ръцете. Заразглежда кръглите камъни на сипея и скоро разбра, че баща му вече се беше запознал с околността. Момчето взе няколко остри камъка, за да ги разгледа по-добре, и най-после намери един, какъвто трябваше. Беше малко парче остър кремък.

— Този е добър!

— Такива камъни още ще намериш тук!

Харка стана, позавъртя се бавно наоколо, без да откъсва поглед от сипея. След половин час той вече бешесъбрал две шепи камъни, подходящи за остриета настрели, някои от които дори можеха направо да се използуват. Освен това той беше намерил един голям плосък необикновен камък с остри като ножове ръбове и много се гордееше с него. Бащата го пое, разгледа го отсам, оттам и опита ръба му като острие.

— От това ще стане нож, хау! Може би дори е било някога.

Той подаде каменното острие на момчето и се изправи.

— Ти сега си почини — каза той, — а аз ще изрежа пръчки за стрели, копие и ножове и ще потърся лико. Искам да си направим и бойни тояги.

Харка беше съгласен с всичко, особено с предложението да си почине малко. Сложи глава върху ръцете си и погледа още малко баща си, ала скоро очите му се затвориха и той заспа. Последните дни му бяха коствали много напрежение.

Когато момчето се събуди, бащата отново седеше край него. Харка навярно беше спал дълго, защото слънцето вече бе започнало да се спуска към залез и бащата бе свършил междувременно много работа. Две тояги за копия от ясеново дърво вече бяха готови, а също така и дървеният материал за два лъка, голям брой пръчки за стрели и една дръжка за нож бащата беше избелил и лико. Новите бойни тояги — всяка с по един голям колкото яйце камък, захванат за гъвкавата дръжка от върбови клони — бяха дори вече готови.

— Всичко това ще вземем със себе си! — каза Матотаупа, когато забеляза, че Харка се беше събудил.

Момчето кимна и завърза с ивиците лико всички пръчки на вързоп, за да може да ги носи по-лесно. Камъните Матотаупа прибра в джобовете си. Всеки взе бойната си тояга.

После двамата отново продължиха трудното изкачване. Матотаупа носеше елена с голямо усилие. И на Харка товарът не беше лек, освен това той носеше все неудобни предмети и съжаляваше, че беше взел карабината със себе си. Ала сега не му оставаше нищо друго, освен да мъкне и нея обратно. Беше вече късна нощ, когато двамата най-после достигнаха началото на скалистата пътека, която водеше към тяхното скривалище. По предложение на бащата Харка мина напред, за да отнесе първо вързопа пръчки и карабината. Макар да си казваше, че по време на тяхното отсъствие едва ли можеше да се е случило нещо неочаквано, момчето все пак почувствува облекчение, когато намери камъка непокътнат на най-тясното място на пътеката, а скоро след това забеляза и конете, които стояха един до друг край потока и сега се запътиха към момчето. Харка остави вързопа пръчки и карабината на земята, за да се върне бързо обратно при баща си и да вземе рогата. Най-после и двамата донесоха с общи усилия и тялото на убития елен на сигурно място в долинката.

Малко време оставаше до развиделяване. Бащата и синът решиха да закусят по-рано. Пиха жадно от извора, после Матотаупа одра един бут и отряза две големи парчета месо от него. Харка ги очука с един камък да омекнат и започна да изпробва новото острие за нож. То не беше удобно за държане, ала режеше добре и той успя да раздели с него месото си на ивици. За останалото се погрижиха здравите му зъби. Матотаупа също се нахрани хубаво и след като и двамата пиха вода от извора легнаха и спаха изнурени чак до пладне. Когато се събудиха, те се чувствуваха като нови хора, защото веднага можаха да се заловят с работата си. Матотаупа одра целия елен, раздели го на късове, издърпа веднага жилите за двата лъка, отдели рогата от черепа и изстърга месото от костите, които смяташе да обработи. Харка трябваше да нареже част от месото на ивици и да ги окачи да се сушат, други парчета уви в еленовата кожа и ги зарови в пръстта за запас. Той вършеше всичко, както му беше наредено, ала при това мълчаливо си мислеше, че всичко туй беше женска работа, която инак вършеха баба му и сестра му. През този час образите на Унчида и на Уинона отново изплуваха съвсем живи пред него, ала мисълта за тях вече не беше наситена с толкова много болезнен копнеж. Слънцето грееше весело, той беше сит и у него отново се появи вярата в живота, както у всеки здрав и силен човек. Трябваше да се намери начин да се докаже на племето, че Матотаупа не е предател и че заклинателят го беше обвинил несправедливо. Като велики ловци и смели бойци щяха да се върнат след това обратно Матотаупа и Харка и хората от племето щяха да ги посрещнат разкаяни.

Харка вдигна поглед и наблюдаваше как баща му изви един лък, опъна тетивата и я върза. Баща му също изглеждаше по-свеж и по-весел днес. Да си приготви оръжие — това беше достойна задача за един ловец. Оръжието беше неговото средство за производство.

Не всички камъни бяха подходящи по форма за остриета на лъкове. Харка се зае да разцепи някои от тях. Обучен от баща си, той виждаше как беше „нараснал“ камъкът и къде можеше да се разцепи и го обработваше, като си помагаше с друг камък. Отдавна вече баща му го беше научил как се прави това.

Целият ден, а също така и следващият преминаха в приготовляване на оръжията. Най-после двамата вече разполагаха с нож, копие и стрели и лък.

Кокалите и отпадъците останаха. Матотаупа пое една кост и започна да я дялка. Харка с учудване видя да се оформя малка фигура, тя много приличаше на орел.

Рано сутринта орелът отново бе летял високо над върховете.

— Следващата ни задача — каза Матотаупа трябва да бъде да си изкопаем тук скривалище в земята. Слънцето няма да грее вечно. Днес двамата ще започнем да копаем с теб. Утре ти ще продължиш сам, а аз отново ще отида на лов.

— За орела ли?

— Не, не за орела. Той има красиви пера, ала малко месо. Ние имаме нужда от още месо, инак ни очакват твърде много гладни дни. За перата ще помислим по-късно — или може би при случай.

Двамата потърсиха на южния склон подходящо място за желаното скривалище. На север мястото бе запазено от високите скали. Една канара се издаваше малко напред към южния склон на поляната и по този начин представляваше защита и на запад. В ъгъла между тази канара и изкачващия се нагоре склон започнаха да копаят двамата индианци. Не разполагаха с истински инструменти. Ала с помощта на камъни и на еленовите рога те успяха да отделят чимовете и почнаха да копаят на дълбоко.

На другия ден, както бяха решили, Харка продължи работата сам. Изкопът вече беше достатъчно дълбок, за да може да се седне вътре, ала гой искаше и да може да легне и затова продължи да копае. Най-после отново удари на скала. Ала трапът му се стори вече достатъчно голям и дълбок. Момчето изравни страничните стени и ги облече с камъни, които сам домъкна. Най-трудната задача беше да се покрие трапът. Засега той опъна завивката от бизонова кожа над горната му част, от канарата до склона.

После Харка седна в този нов подслон, почина си и за първи път отново си спомни за своите приятели и другари от игрите от бивака на Мечата орда: за по-малкия си брат Харпстена, за по-възрастния си приятел Четан, веселия Къдрокос Чернокож, който беше избягал заедно с баща си от игото при белите мъже, и за всичките момчета от Ордата на младите кучета, на които Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци Стрелеца по бизони Ловеца на мечки беше главатар.

Толкова много имена беше получил вече синът на вожда от своите другари. Как ли го наричаха те сега? Дали изобщо някой се осмеляваше да заговори за него? И ако мълчаха, защото всички се страхуваха от заклинателя, кой от тях мислеше поне за него?

Тук горе в планините, в тази малка долинка, при трапа те всички биха могли да прекарат заедно няколко дни и да се наиграят до насита.

Харка прекъсна този поток на мисли и погледна към висините, където орелът отново кръжеше. Упоритостта, с която голямата граблива птица непрекъснато се връщаше да лети над високата долинка, вече започна да прави впечатление на момчето. Дали нямаше наблизо някакви плячка, която орелът беше надушил и върху която възнамеряваше да се нахвърли при удобен момент? Или може би той се учудваше на новонахлулите в неговия район живи същества — двата коня и двамата души?

Мястото тук горе беше истински район за грабливи птици. Настрана от удобни за живеене места, настрана от пътищата на керваните на преселниците, настрана от пътищата на бързата поща, настрана от новопрокарващата се железопътна линия се намираше малката долина сред височините, покрита само с трева, студена нощем и сигурно ледена зиме. Ако се съдеше по дирите, от пролетта насам край извора бяха идвали само диви кози и птици. Може би сега за първи път тук се появяваха хора.

Харка разгледа новия си нож. Баща му навярно беше прав, казвайки, че острието сигурно е било поставено някога на друга дръжка и е служило на някой индианец като оръжие. Сега то беше пъхнато само в разцепената дървена Дръжка и овързано с лико — примитивно, но все пак годно за използуване средство. То не беше от кремък, а от някакъв друг вид камък, много твърд и с остри ръбове Харка беше доволен. Как ли е попаднал този нож и острието на стрелата в сипея долу между канарата и гората? Може би по-рано някога в гората е живяло някое индианско племе, това беше възможно. Зимата се прекарваше най-добре под защитата на дърветата. През зимата на Матотаупа и Харка ще се наложи да напуснат сегашното си прикритие и да слязат по-надолу в планината. Ала дотогава сякаш имаше още много време.

Сега беше топло и слънчево.

Харка забеляза, че конете станаха неспокойни. Те забиха предните си крака в земята, сякаш искаха да ритнат със задните, и приближиха главите си една до друга, както правят животните в нападнато стадо. Държейки все още ножа в ръка, Харка се огледа внимателно и се ослуша напрегнато. После стана и се примъкна до извора и нагоре към каменистата пътека, изкачи се по пътеката до наблюдателното място и огледа околността. Наоколо всичко изглеждаше съвсем спокойно. Само водата се плискаше тихо. Високо горе в небето орелът се носеше с широко разперени криле.

Харка беше недоволен, че не може да открие причината за безпокойството на конете. Животните се поуспокоиха малко, ала останаха все пак недоверчиви. Какво ги смущаваше? Момчето приготви край себе си всички оръжия, с които вече разполагаше. Лъкът и стрелите, копието, карабината. Зареди карабината за всеки случай. Ножът остана да виси на врата му.

Орелът беше отлетял. Дали и той не беше открил някаква опасност с острия си поглед? Момчето съжали, че баща му не беше при него. Ала той сигурно щеше да се върне през нощта, но можеше и да не се прибере два или три дни.

Тъй като конете отново се наведоха спокойно да пасат, Харка продължи работата си. Той имаше стрели с каменни и с костени остриета, при стрелянето с тях съществуваше голяма разлика, тъй като остриетата тежаха различно. Харка беше навикнал да стреля със стрели с костени остриета. Затова сега реши да се упражни в стрелбата със стрели с каменни остриета.

Определи си на земята едно място, което искаше да цели, на отсамния бряг на малкия поток, на северния склон. Той самият остана край трапа и започна да стреля към определеното място. И веднага забеляза, че има нужда от упражнения, докато се научи да си служи с новите стрели и да улучва с тях. Щом изстреля всичките, той изтича натам, за да ги вземе и започне отначало. И новият лък не му беше удобен. Тетивата беше още съвсем прясна и не така здрава като бизоновите жили.

Харка се упражнява да стреля няколко часа. После си отпочина на полянката край трапа и заразглежда двата рога на убития елен. Още не ги бяха използували, защото Матотаупа явно сам не беше решил какво да прави с тях.

Харка пое копието, което вече беше снабдено с костен връх, и започна да се упражнява в хвърлянето на новото оръжие. Веднага свикна да си служи с него така добре, както се беше научил у дома с бащиното копие, и продължи да мята още — повече за удоволствие, отколкото от нужда да се упражнява. След всяко хвърляне трябваше да отива да взема оръжието и така непрекъснато беше в движение. Най-после ожадня, пи горе от извора, където водата беше най-студена и най-вкусна, и после отново седна на тревистия хълм Отново пое еленовите рога в ръка. Като се върне баща му, той ще му направи предложение за какво биха могли да използуват рогата най-полезно. Момчето седеше но южния склон край трапа, с лице към издигащата се над поляната канара, така че следобедното слънце грееше в гърба му.

Конете се бяха изкачили към извора. Изведнъж Харка ги чу да удрят с копита в земята и понечи да скочи, за да може да надникне над издадената канара и да види какво отново беше накарало конете да станат неспокойни. Ала в същия миг над него или зад него нещо профуча като хала, той никога досега не беше чувал такова шумолене. Още не беше успял да се изправи, когато някаква тежест се стовари върху врата и раменете му и го натисна надолу. Ужасна болка в раменете и главата го накара да разбере в каква опасност се намира. Орелът се беше спуснал върху него, беше впил нокти в раменете му и го кълвеше с острия си и силен клюн по главата.

Тласнат от ужаса и смъртния страх, Харка се отърколи заедно с грабливата птица назад по поляната, така че се преобърна няколко пъти. Птицата го отпусна. Харка падна в малкия поток, като разплиска водата на вси страни, после изпълзя от водата. И веднага видя орела, който за втори път искаше да се нахвърли върху него с издадени напред, разперени нокти. По време на падането момчето беше задържало единия еленов рог в ръка и сега го издаде напред като оръжие, за да се брани от грабливата птица. Якият орел обаче, чиито криле достигаха до два метра, когато ги разпереше, не искаше да се откаже от очакваната плячка. Той заобиколи момчето, на което стичащата се от главата кръв заслепяваше очите, така че то почти не можеше да различава ясно нещата пред себе си, и което чувствуваше силно замайване от острите удари с клюна, нанесени по главата му. Харка знаеше обаче, че за него има само един изход: да се защищава! Инак той беше изгубен. Затова се задържа на крака, размахвайки рогата с шестте остри краища силно над главата си, за да се защищава. Орелът отново се издигна малко нагоре, ала с явното намерение да подготви ново нападение. Харка изтри с лявата ръка кръвта от лицето си, която все още слепваше очите му. Цялото му тяло беше изпоцапано с кръв и той се смъкна малко надолу по склона, олюлявайки се. Този миг използува орелът, за да го нападне повторно. Харка отново чу шумоленето на бързото като стрела спускане зад гърба си. Той се извърна, вдигна еленовите рога с двете ръце нагоре и заудря с все сили срещу спускащата се към него птица. Изглежда, че я улучи по някакъв начин или за миг я изплаши, защото му се стори, че орелът се дръпна малко назад. Той вдигна отново еленовите рога, ала изгуби равновесие и падна — този път без да иска — по склона надолу в потока. Орелът веднага осъзна предимството си и отново се стрелна надолу. Харка не успя да се изправи достатъчно бързо, ала все пак издигна рогата с острите върхове към птицата, така че тя не можа да забие ноктите си в него.

Орелът се приближи отстрани и впи нокти в рамото на Харка, за да го клъвне в слепоочието. Харка притисна лицето си към тревата, за да запази поне очите си. Нямаше време да си помисли, че е загубен, ала съпротивителните му сили го напуснаха и той не можеше вече да разсъждава.

Все пак забеляза, че натискът на орловите нокти в кървящата му ръка поотслабна и че се случи нещо, което той не можа ясно да разбере. Край него се вдигна някакъв шум, нещо тежко го удари по прасеца, така че той усети нова болка.

Опита се да се свие на кълбо, за да запази крайниците си, и макар че очите му вече не виждаха и мозъкът му възприемаше съвсем неясно онова, което нахлуваше в ушите му, той изведнъж разбра какво се беше случило. Единият от мустангите се беше притекъл и се бореше с орела за момчето. Мустангът риташе и хапеше наоколо си, като при това се опитваше да пази лежащото на земята момче, ала не всякога успяваше.

Най-после настана тишина.

Харка лежеше на брега на потока, изнурен от загубата на кръв, полузашеметен от ударите на клюна по главата. Не се помръдваше вече. Сивият жребец стоеше до него и го побутваше с муцуната си. Сега се приближи и червеникавокафявият кон. Животните притиснаха глави едно в друго и започнаха да удрят със задните си крака. Те много добре виждаха, че орелът все още продължаваше да се вие високо горе в небесата. Няколко красиви пера от опашката му лежаха в тревата. Сивият жребец му ги беше изскубнал.

Момчето усети, че му става все по-лошо и силите все повече го напускат. Ала макар че най-много му се искаше да заспи и да не усеща нищо повече, у него все пак се надигна приглушено желание за живот. Загубата на кръв го караше да усеща силна жажда и жаждата започна така да го измъчва, че му се стори, че вдишва дъха на потока, течащ съвсем близо край него. То се примъкна няколко педи встрани, докато успя да достигне с уста водата, и пи дълго и много. От това му стана малко по-добре. После отново се издърпа назад. Когато попипа болящата го глава, ръката му веднага потъна в кръв. Помисли си неясно, че трябва да спре кръвта. В трапа имаше още ивици лико, които им бяха останали. Ала как да стигне дотам? Малкото разстояние му се стори безкрайно далечно. То потопи ръка във водата и избърса слепналите си очи. Когато отново видя зелената трева и слънчевите лъчи, които се отразяваха в бистрия поток, усети нови сили. Изпълзя на четири крака бавно през потока и полянката на южния склон нагоре до трапа. Това му се стори много по-трудно, отколкото друг път, когато се катереше с часове. Най-напред трябваше да си отпочине, докато успее да набере сили да се смъкне в трапа и да вземе ивиците лико. Опипа по главата си силно кървящите места и ги превърза с ликото. После прехвърли завивката от бизонова кожа върху себе си като защита срещу грабливата птица и отново изпадна в полусъзнание.

Като през сън най-после му мина мисълта, че копието би било най-доброто му средство за отбрана сега. Копието беше много по-дълго, отколкото еленовите рога, всички диви животни се бояха от копията.

А може би пък орелът нямаше да го нападне повече.

Харка дълго лежа завит в бизоновата кожа в трапа, колко дълго беше лежал, той сам не знаеше, ала накрая отново усети силна жажда. Отметна малко завивката и се опита да се ориентира в обстановката. Слънцето грееше над блесналия водопад към долината, от източна посока, значи, беше сутрин и той беше лежал цялата нощ в трапа. Може би беше спал, а може би беше изпаднал в несвяст.

Над долината отново кръжеше орелът. Сега Харка се страхуваше от него, ала в същото време завиждаше на конете, които стояха край потока и пиеха, така че водата се стичаше край муцуните им.

Момчето придърпа копието до себе си и като се опираше На него, тръгна, олюлявайки се, надолу по полянката към потока. Не посмя да легне, за да пие, защото се страхуваше, че орелът може отново да се спусне и да го сграби откъм гърба. Затова клекна долу и докато се държеше с едната ръка на изправеното копие, започна да гребе с другата и да утолява жаждата си. Тъй като отново беше много жадно, пи дълго. През това време Харка не изпускаше грабливата птица из очи. Орелът кръжеше високо горе във висините, ала изведнъж отново се разнесе онова свирещо шумолене.

Харка се смъкна, олюлявайки се, в коритото на потока, коленичи на дъното, наведе се колкото можеше по-ниско и хвана здраво копието с две ръце. Не смяташе да го хвърля, искаше да удря с него. Подготовката му за отбрана не трая повече от две секунди. Грабливата птица се спусна. Харка видя огромните й криле, ноктите, опасната извита човка. Птицата се спря и запържа е криле. Страх я беше от копието. Харка размахваше копието на къси празни удари.

Двата жребеца бягаха в галоп край него и хвърляха чифтета наляво и надясно. Те играеха някакъв див танц, сякаш бяха пощръклели. Инстинктивно обаче те знаеха, че е правилно да действуват така.

Най-после орелът се отказа от нападението. С големи шумни удари на крилете той се изкачи отново във висините, за да изчезне там някъде от погледа на Харка.

Колко лесно би било по време на нападението му Харка да го убие със стрела. Ала така, както бяха го напуснали силите, с чувството на световъртеж в главата и отслабнал поглед той не можеше да се осланя на лъка и стрелата си.

Той пи още веднъж покатери се с голямо усилие и влезе пак в трапа, където можеше да се загърне в завивката. Дори един орел едва ли можеше да пробие с ноктите или с клюна си бизонова кожа.

Момчето издърпа една от ивиците еленово месо, определени за сушене, и започна да я дъвче. После отново изгуби съзнание.

В това състояние го намери баща му, когато се върна рано през нощта с ловната си плячка. Той хвърли в тревата дивеча, който беше донесъл — една сърна и две миещи се мечки, — и силно загрижен се надвеси над тежко раненото дете.

Минаха пет дни, преди Харка да бъде в състояние да разкаже какво се беше случило. През тези дни и нощи, пък и през следващите бащата не се откъсваше нито за миг от него. Ядене имаха предостатъчно от лова, пък и работа — също, тъй като кожите и костите на убитите животни можеха да се обработят, както и рогата на сърната, от които Матотаупа измайстори нови остриета за стрели и една кама. Част от изстърганите и изсушени кожи Матотаупа наряза на ивици и сплете от тях ласо. Неощавената кожа беше твърда, ала все пак можеше да се използува.

Щом се посъвзе, Харка се чувствуваше много щастлив заедно с баща си. Съзнанието, че беше преодолял голяма опасност се превърна у него във веселост и той се чувствуваше на сигурно място край баща си.

От време на време орелът все още се появяваше във висините.

— Докато вървях на лов — каза Матотаупа, — аз наблюдавах къде си е направил той гнездото. Тоя орел е много нахален. Ако искаме да имаме мира, ние трябва да го убием. Но това не е бързо. Най-напред ти оздравей и закрепни.

Мисълта за лова на орела допринесе много за това Харка да навакса силите си сравнително бързо, след като вече беше преодолял първите тежки дни. Ала Матотаупа чакаше търпеливо, докато раните на сина му съвсем зараснаха и той отново възвърна всичките си сили.

Едва тогава започнаха да се приготовляват за лова на орела.

— Има различни начини да заловим този орел — каза Матотаупа една вечер на сина си. — Ти би могъл да стреляш с твоето мацаваки по него. Ала по този начин ще пропилееш един от малкото си куршуми, без това да е наложително. Освен това ние не можем да бъдем сигурни дали ти ще улучиш на такова голямо разстояние, тъй като не си навикнал да си служиш с оръжието. Ти едва беше се научил да стреляш с него.

Освен това шумът от един изстрел ще се чуе надалеч. Изглежда, досега никакви хора не са се приближавали до нас, нито червенокожи, нито белокожи. Ние не сме палили огън, никой не е могъл да подуши дим и да ни открие чрез него. Никой не може да ни открие, освен ако попадне случайно край нас и открие следите ни.

Досега подобно нещо не се случи. Затова аз не смятам, че ти бива да стреляш с твоето мацаваки по орела.

— А как ще го убием, татко?

— Ако той се спусне ниско, аз бих могъл да стрелям срешу него с лъка си. Но сега той лети все нависоко. Затова аз смятам, че ние трябва да се примъкнем скришом към гнездото му и да го убием, когато той е в него, излита от него или се връща там.

— Ти каза, че вече си открил къде е гнездото му. Къде е то? Можем ли да се приближим дотам?

— Не, страхувам се, че не можем да стигнем много близо до него. Орелът не е свил гнездото си на някое дърво, а върху една издадена напред скална площадка, до която може да се достигне много трудно. Предлагам да вземем с нас освен копията, още и ласото, лъковете и стрелите.

— И моето мацаваки.

— Това е твоя работа.

— Кога тръгваме, татко?

— Утре рано. Ще вземем и конете с нас, защото пътят ни позволява да яздим на дълго разстояние и по този начин да спестим време.

Харка беше съгласен. По указания на баща си той приготви храна за пет дни. Мислеха да не спират по път и яденето трябваше да им бъде под ръка.

Когато започна да се развиделява, индианците доведоха конете си, натовариха ги със завивките и запасите и ги поведоха през каменистата пътечка, докато преминаха най-трудните места. После ги възседнаха и радостно потеглиха в утрото. Конете също бяха доволни, че могат отново да потичат на голямо разстояние свободно. Те си бяха отпочинали, бяха се ояли добре от сочната планинска трева и сега имаха много сили. Матотаупа водеше — през долини, през възвишения, през гори, през сипеи. Харка също се радваше, че може отново да язди и да види и нещо друго освен малката долинка, която наистина беше убежище за тях, ала същевременно можеше да подействува на настроението и като затвор.

Привечер двамата ездачи стигнаха край една височина, откъдето Матотаупа беше забелязал орловото гнездо при излизането си на лов. Матотаупа и Харка слязоха от конете, завързаха ги с ласото за едно дърво и се изкачиха по скалистия връх, откъдето сигурно се откриваше широк поглед наоколо. Когато след един час стигнаха догоре, вече беше започнало да се смрачава и планинската красота се откри пред тях във великолепния и многообразен блясък на залязващото слънце. Харка се огледа на вси страни и очите му бързо откриха гнездото, без да става нужда баща му да му го покаже.

Грабливата птица си беше избрала като място за почивка една издадена напред скална площадка, до която трудно можеше да се изкачи човек. Скалата, където се намираше гнездото, не беше особено висока, по-ниска дори от върха, където сега стояха двамата индианци. Ала тя беше силно нарязана и едно от скалните й възвишения се издаваше на изток като площадка, на която грабливата птица беше свила своето гнездо. Тя беше домъкнала там жилави клони, дебели като малки стволове на дървета. Откъм въздуха до площадката можеше да се стигне много лесно. Орелът не беше сега в гнездото си.

Двамата индианци дебнаха и чакаха, докато стана съвсем тъмно. Ала тази нощ птицата не се върна. Орлите не летят нощем. Затова Матотаупа и Харка се смъкнаха отново от върха при конете си, за да прекарат нощта край тях в гората. Много преди пукването на зората те отново се изкачиха на върха. Когато пристигнаха горе, беше още тъмно. Високият вятър вееше студено, той стана още по-остър и студен, когато започна да се развиделява и по светлосивото небе оставаха да блестят само Зорницата и сърпът на намаляващия месец. Най-после слънцето се подаде на хоризонта. Харка, който беше изживявал вече хиляди пъти мигновението на зараждащия се ден, всякога му се радваше отново, както му се радват разтварящите се цветове и листа, разсънващите се насекоми и дивечът, който на светло по-малко се страхува от дебнещите го хищници.

Гнездото беше празно и си остана празно. Индианците не прекараха целия ден на върха. Те използуваха тези часове, за да се спуснат отново при мустангите си и да стигнат заедно с тях до подножието на назъбената скала, където се намираше гнездото. Скриха добре конете, завързаха ги и те веднага започнаха да гризат вейките на храстите, а Матотаупа и Харка се примъкнаха до една от издадените напред канари, която се изкачваше недалеч от увенчаната с гнездото висока площадка. Южната страна на канарата не беше хлъзгава и макар че беше силно отвесна, един пъргав човек можеше лесно да се изкачи по нея. Двамата индианци се покатериха догоре и изтеглиха с ласото всички оръжия, които не можеха да носят по време на катеренето. На тесния връх горе се настаниха така, че да останат колкото се може по прикрити за гнездото. Всъщност те не се съмняваха, че орелът ще може да ги види, прелитайки към гнездото си. Ала ако те останеха напълно неподвижни, птицата може би нямаше да се усъмни. Всички птици реагират преди всичко на нещо движешо се.

Денят мина, дойде вечерта, без орелът да се върне в гнездото си.

— Трябва да се е случило нещо — каза Матотаупа на Харка. Двамата стояха един до друг под звездното небе на започващата нощ. — Докато наблюдавах гнездото през изминалите дни по време на лова си, орелът всеки ден идваше и излиташе. На мен още тогава ми се щеше да го убия, ала не исках да се забавям, тъй като знаех, че ти си сам. Да бях го убил тогава!

— Да, така би било по-добре — отвърна Харка и се усмихна. — Но какво може да се е случило? Защо той не се връща вече?

— Може би му е хрумнало да си направи ново гнездо. Кой го знае!

Двамата индианци изчакаха още един, трети ден. Тъй като не можаха да открият обаче орела дори и във въздуха, накрая те се отказаха разочаровани от намерението си да го изчакат и се върнаха обратно в малката високо разположена долинка.

Когато при изгрев слънце достигнаха началото на каменистата пътека, която водеше към извора и полянката, Матотаупа остави сина си да почака с конете. Той искаше най-напред сам да провери дали в скривалището им всичко беше все още наред. Харка се отпусна край мустангите. Макар и да се ослушваше, не можа да чуе стъпките на баща си по скалата. Обутите в меките мокасини крака се придвижваха безшумно по камънака.

Ала Харка дочу нещо, някакъв звук, чийто произход не можа да си обясни. Две пчели бръмчаха около планинските цветя с ярки цветове и силна миризма на подправки. Отдалеч се дочуваше крясъкът на враните. Тези шумове се разпознаваха естествено и ясно. Ала Харка дочу още нещо, някакъв приглушен звук, сякаш разкъсваха месо. Този шум той не можеше да си обясни. Слушаше напрегнат.

Изведнъж долови някакъв тих звук, с който беше свикнал от най-ранно детство: пеещото звънтене на изпънатата тетива на лък при отпускане на стрелата. Нима баща му беше стрелял? Или някакъв скрит враг? Харка трябваше да остане на мястото си. Не можеше току-така да изостави конете. Но сега той чакаше силно напрегнат.

Не стана нужда да чака дълго. Матотаупа се върна през каменистата пътека, изведнъж се изправи пред момчето. Той се смееше. Матотаупа се смееше!

— Татко! Аз чух звънтенето на тетивата на твоя лък. Преди това обаче ми се счу, като да късаха месо!

— Ела, Харка — най-напред без конете. Спокойно можем да ги оставим за една минутка сами. Искам да ти покажа нещо!

Двамата бързо прекосиха каменистата пътека, Харка пръв. Когато се откри погледът към извора и долинката, момчето се спря стъписано.

На канарата, изпод която извираше потокът, беше кацнал орелът. Той стискаше в ноктите си месо, което навярно беше кълвал до преди малко. В лявото му крило стърчеше забодена стрелата на Матотаупа. На поляната край трапа бяха разхвърляни и накъсани чимовете, с които двамата индианци бяха покрили своите заровени припаси. Остатъци от месо и кости бяха разхвърляни на всички страни.

Тук беше стоял орелът, докато Матотаупа и Харка го търсеха в гнездото му!

Сега и момчето се разсмя. Не можещата да лети птица беше изпънала дясното си крило и сега издаде нападателно острия си клюн към двамата си неприятели.

— Той не може вече да прави каквото иска — каза, Матотаупа, — тоя разбойник! Върви, Харка, доведи конете!

Момчето изтича обратно и доведе мустангите, които вече бяха навикнали с труднопроходимата камениста пътека, по която минаваха сега за трети път, и затова се водеха лесно. Когато момчето отново можа да надникне в долинката, орелът стоеше все още с увиснало ляво крило върху канарата и сега отново изпъна заплашително глава и човка срещу Харка. Матотаупа явно беше оставил птицата на спокойствие, беше се заел да провери какво е останало още от запасите им. Нанесената щета не беше голяма, както му се беше сторило в първия момент. Само един от най-горните пакети беше разкъсан, съдържанието му изядено и разпръснато.

Харка отново сложи ред в малката яма за припаси.

Конете поглеждаха сърдито към орела, като се стараеха да стоят настрани от него.

Двамата индианци закусиха. През това време Харка непрекъснато поглеждаше с крайчеца на окото към своя пернат неприятел.

— Хубавец! — каза Матотаупа.

— Лакомия! — отвърна Харка.

След като се нахраниха, индианците легнаха един до друг в тревата и загледаха орела. Птицата се опитваше да извади стрелата от крилото си.

— Като ранен боец — подхвърли най-после Харка. — Но ти лошо си го улучил, татко!

— Така ли мислиш? Можех да изчакам, докато орелът излети и тогава да го убия. Но и така е добре. Той беше еднакво изненадан, както и аз.

Забавно беше да се наблюдава орелът. Той беше доста ловък. Стрелата стоеше забита в ставата на крилото му. Птицата, която не бе могла да я изтегли веднага, проверяваше сега внимателно с клюна си мястото, където се беше забило и останало острието. Тъй като стрелата беше ловна, тя нямаше кука.

Орелът изостави стрелата, пусна и месото из ноктите си, ала така го придърпа с клюна си, че да не може да падне от канарата. После притича по камъка и се опита да издигне и двете си крила. Успя да вдигне обаче само дясното. След неуспешния опит да излети, той си отпочина и отново започна да обработва стрелата с клюна си.

— Умен е — каза Харка.

Сивият жребец се приближи към извора. Орелът отново издаде клюн напред, ала мустангът остана спокоен, пи и после пак се върна да пасе.

Орелът продължаваше да се занимава със стрелата. Най-после му се удаде да измъкне острието. Стрелата падна във влажната трева. Харка изтича дотам и я донесе.

Когато Харка отново седна край баща си, орелът също остана изправен върху своята канара, спокоен като нарисуван. Месото той стискаше с ноктите си. Едното си крило беше свил, раненото висеше надолу.

— Той помисли, че ти искаш да му вземеш месото — обясни Матотаупа.

Двамата индианци и голямата птица бяха търпеливи. Те се наблюдаваха взаимно през целия ден. Харка разглеждаше красивите шарки на перата.

Вечерта орелът отново се зае с раненото си крило. Непрекъснато прекарваше клюна си над раненото място.

— Погледни го, Харка. Той иска да намести крилото си и да го излекува.

— Може би. Но това ще трае дълго.

През нощта двамата индианци спаха спокойно. Осланяха се на бдителността на конете си.

На сутринта орелът сякаш беше набрал нови жизнени сили. След като Харка и Матотаупа пиха от извора и отново седнаха спокойно край трапа, голямата птица започна да яде месото, което все още стискаше с ноктите си. Харка я следи с поглед, докато и последното парче месо изчезна в клюна й.

— Засега е сит — каза той след това, извърнат към баща си. — Но какво ще направи, когато ожаднее?

— Тогава ще слезе до извора.

През целия ден орелът отново стоя като статуя и само през няколко часа прокарваше клюна си по раненото крило. Индианците продължиха само да го наблюдават.

На третия ден жаждата надви животното. Изпъвайки здравото си крило, орелът подскочи от канарата долу и потопи клюн в изворната вода.

Когато утоли жаждата си, той видя, че не може вече да се върне върху канарата. След два напразни опита той се отказа от намерението си. И ето го сега стоеше на поляната край извора с цялото чувство за достойнство, на което му дава право безмълвният отказ. Главата му стоеше гордо изправена, очите му не изгубиха живостта си, той непрекъснато наблюдаваше какво вършат двамата индианци.

Харка дялкаше флейтата, която беше наумил да си приготви от едно яко кухо стебло. Матотаупа погледна нагоре към небето и посегна за лъка и стрелата си. Щом забеляза това, Харка също вдигна поглед нагоре. Над скалите летяха два лешояда. Те все повече снишаваха кръговете си към малката долинка и сега и орелът започна да поглежда към тях. Перушината му настръхна. — Лешоядите искат да нападнат неподвижния орел — каза Харка. — Искат да го убият с клюновете си и да го разкъсат на парчета, както орелът смяташе да постъпи с мен преди.

Момчето беше оставило флейтата настрана и си играеше с трите пера от опашката на орела, които сивият жребец беше отскубнал от птицата. Красиви пера бяха.

Матотаупа постави една стрела, друга държеше готова между зъбите си. Орелът наблюдаваше с острия си поглед всичко, което ставаше край него — както кръжащите над тях лешояди, така и всяко движение на индианците. Той явно беше решил да иска скъпо да заплатят за живота му.

Единият от лешоядите се стрелна надолу.

Орелът клъвна с все сила към него и лешоядът направи един завой, за да може да нападне ранената птица откъм гърба. Той започна да пляска с криле и именно в този миг Матотаупа пусна стрелата. Тя се заби в гърдите на лешояда и той се строполи като камък на поляната.

Орелът наблюдаваше мъртвия лешояд и отново разтвори разярен клюна си. Но след това и той веднага разбра, че е освободен от неприятеля си.

Вторият лешояд не се осмели да нападне отново. Отлетя на север. След като индианците дълго стояха неподвижни, орелът се окуражи. Пристъпи към лешояда, разкъса мъртвия си неприятел и го изяде. Отново беше огладнял. Когато се засити, пак заглади раненото си крило с клюна.

При това той непрекъснато поглеждаше към индианците, ала вече не така остро и недоверчиво, както досега. Изглежда, беше разбрал, че те именно бяха убили лешояда.

На Харка му беше приятно да се чувствува съюзник на боен орел. Той издяла докрай флейтата си и се опита да свири с нея. Отначало излязоха няколко фалшиви тона, но накрая успя да изсвири една от обикновените гами, които бе научил в родните шатри.

Грабливата птица се ослуша.

Предпазливата игра между двамата човеци и птицата продължи още дни наред. Харка си постави за цел да опита дали не би могъл да накара орела да свикне с него. Подхвърляше му парчета кожа и полуоглозгани кокали. Мина доста време, докато едрата птица разбере, че това хвърляне не беше нападение срешу нея, а представляваше храна. Когато спечелиха доверието и, тя започна да си иска храна, като издаваше напред глава с отворен клюн, когато беше гладна или когато видеше мъжа и момчето да ядат.

Матотаупа отиде още два пъти на лов и отново донесе достатъчно месо. Планинските гори бяха пълни с дивеч.

Когато се върна за втори път, индианецът видя неочаквана гледка: момчето седеше до орела. Грабливата птица отвори ревниво-отбранително човката си срещу приближаващия се Матотаупа. Матотаупа се засмя и мина нагоре към трапа, където остави плячката си.

От този ден нататък орелът все повече привикваше към малката група живи същества, които живееха заедно в усамотената висока долина. Той можеше отново да сгъва раненото си крило на гърба, от време на време дори разперваше вече и двете си крила, ала не можеше да лети. Той щъпукаше живо с яките си крака по тревистите склонове наоколо и приемаше част от плячката на Матотаупа като дължим му данък. Една сутрин, когато Харка не внимаваше, орелът грабна копието и лъка на момчето, за да си свие ново гнездо на канарата над извора. Раненото му крило вече отново беше заздравяло дотолкова, че птицата можеше с няколко размахвания на крилете да се изкачи върху канарата.

Харка се опита да си прибере отново оръжията. Ала орелът защищаваше положените основи на бъдещото си гнездо и клъвна към Харка, незлобливо, ала с явното решение да не се остави да му отнемат нищо. Матотаупа се забавляваше от тази свада. Харка застана пред канарата, скръсти ръце на гърба си и започна да държи реч на орела. През изминалите седмици момчето беше имало много малка възможност да говори, тъй като баща му все мълчеше и сега му беше приятно да поразговаря с орела.

— Бойни орльо, вожд на птиците! — заговори му той любезно. — Ти открадна моето копие и моя лък, Такова нещо не се полага между братя и ти трябва да разбереш, че вредиш сам на себе си, като ме правиш беззащитен, защото ние сме съюзници! Нима не видя как Матотаупа, моят баща, уби лешояда? Аз също бих бил готов да ти помогна по същия начин. Ала ти трябва да се държиш като наш брат, инак ние ще бъдем при-нудени да те изпъдим! Ако ти се държиш сред нас като разбойник, ние ще си спомним, че ти наистина си разбойник, голям разбойник, че ме нападна, кълва и едва не ме уби. Ти искаше да ме отнесеш в твоето гнездо и да ме изядеш, както наистина би могло да се изяде едно прерийно куче, ала не синът на вожда на Мечата орда от племето на оглала край Седемте огнени съвета на дакота!

Когато Харка стигна дотук в речта си, безмълвният слушател все още гледаше неотстъпно момчето със своите орлови очи. При тези последни думи обаче, които се изплъзнаха от езика му съвсем леко и обичайно, самият Харка потрепера вътрешно, защото в този миг почувствува като прикрито убождане с нож противоречието между онова, което баща му и той все още бяха представлявали в началото на това лято, и онова, което те представляваха сега, в началото на есента. Вожд на Мечата орда от смелото и всяващо страх племе на оглала, което ще рече на „хората, които можеха да разпиляват имуществото си“, на бойци, които имаха толкова много плячка и коне, че можеха да ги подаряват и раздават и да си печелят слава чрез това — такъв е бил винаги Матотаупа, откакто Харка изобщо можеше да си спомни. Въпреки глада, който бяха изпитвали през пролетта и въпреки че животът им винаги е бил труден и опасен, споменът за този живот беше изпълнен за Харка с радост и гордост. Баща му вожд, а той — най-големият му син, главатар на Ордата на младите кучета и предварително определен, щом навърши четиринадесет години, да стане вожд на Ордата на червените пера! Това бяха представлявали те. Сега обаче баща му беше презрян и прокуден изгнаник, изгонен от племето си като предател, защото Хавандшита, заклинателят, го беше наклеветил, че в пияно състояние е издал тайната на златото в Черните хълмове на един бял човек — на Джим, Червения. Никога неговият баща не беше сторил такова нещо, никога, никога! Той не можеше да бъде предател. И тъй като беше сигурен, че баща му е невинен, Харка го последва тайно в неговото изгнание.

И ето те вече бяха прекарали едно лято сами сред планините. Не бяха живели зле. На Харка му беше приятно да живее заедно с баща си и да ходи на лов. Ала това беше живот за през лятото, не за през зимата и не за години наред.

Матотаупа трябваше отново да стане вожд. Бойците на Мечата орда трябваше да разберат, че той е невинен. Трябваше да им се помогне да разберат това! Увлечен в тези мисли, Харка прекъсна речта си пред орела за дълго време. После той донесе флейтата си, изсвири на грабливата птица няколко тона и след това се опита спокойно и без да проявява страх, да си вземе оръжието. Ала орелът веднага прозря намеренията му и сграбчи здраво копието и лъка.

Матотаупа се изсмя отново, ала не вече с онази безгрижна веселост, с която се беше смял понякога през изминалите дни в тяхното скривалище сред пустошта. Думите, които Харка беше изговорил пред орела, сигурно бяха засегнали и Матотаупа и отново бяха повдигнали у него всичко онова, което сякаш беше се утаило вече.

— Той няма да ти върне нищо — каза бащата на сина си. — Ще трябва да си намериш нов прът за копие, да си издялкаш ново острие и да си извиеш нов лък.

— Може би пък не — отвърна упорито Харка. — Крилото на орела заздравява. Той скоро ще може да хвърчи. Тогава аз ще си взема оръжието.

— Той ще наблюдава отгоре как ти крадеш гнездото му и ще се нахвърли върху теб.

Това предсказание на бащата не беше много приятно на Харка. Отначало обаче той не отвърна нищо, само гледаше как орелът чисти перата си — на крилете, на опашката. Изглежда, беше му време да си сменява перушината, защото орелът изскуба отделни пера и те полетяха по поляната. Харка видя сред тях три пера от опашката и бързо ги прибра. Завърза ги, извади и трите пера, които сивият жребец бе изскубал на орела и които Харка бе запазил, и отиде с тях при конете. Окичи с двете връзки пера юздите на мустангите. Един боец или онзи, който иска да стане боец — като Харка, — естествено никога не би забол в косите си плячкосаните от един кон или очистени от самата птица орлови пера. Но те можеха да послужат за украшение на конете.

Матотаупа не каза нишо.

Харка прецени мълчаливо дали не би било приятно разнообразие за него да слезе до гората и до сипея, за да си потърси материал за нови оръжия. Можеше да попита баща си. Матотаупа трябваше да му разреши да отиде.

Бащата не отказа.

Така Харка подготви първия си излет, който щеше да предприеме сам, за следващия ден. Щеше да си вземе провизии, ножа и двуцевната карабина с куршуми. Бързо приготви всичко.

При пукването на зората Харка тръгна по съшия път, който беше минал заедно с баща си по време на лова на елена. Подскачайки по склона надолу, той бързо напредваше. Да се ориентира на открито, той беше свикнал още като малко дете и затова сега не се подвоуми нито за миг как да се придвижи по-бързо.

Когато стигна гората, той не се забави с разходки насам-натам, а веднага потърси мястото, където според описанията на баща му сигурно имаше ясенови дървета. Да се намери пригоден клон за копие, не беше лесно Харка търси и проверява основно. Когато си отряза подходящ прът, той го хвърли на няколко пъти като копие за проба. Да, той беше подходящ. Горе в долината щеше да си го обработи докрай. Сега момчето започна да търси дърво за нов лък. То трябваше да бъде гъвкаво и здраво. Намери и него. Замисли се дали да потърси сред камъните на сипея и някое каменно острие за копието си. Това не беше необходимо, защото той можеше да си приготви и костен връх като предишния. Ала мисълта за каменното острие за нож, което той беше намерил, го мамеше да отиде да потърси пак на същото място. Той излезе от гората и се порадва на открилия се широк изглед към небето.

Високо горе във висините, над върхарите, кръжеше една птица. Орелът!

Харка се зарадва. Орелът отново беше си възвърнал силите. Колко красиво кръжеше той високо горе край белите облаци! Дали беше излетял, за да потърси своя другар Харка?

Момчето проследи с поглед летенето на орела. Птицата се понесе на югозапад, като се изкачваше все по нависоко.

Ала изведнъж тя измени посоката на летенето си и се понесе с голяма бързина от височините над прерииното плато и горите по права посока на запад към планината. Орелът изчезна от погледа на Харка.

Момчето не знаеше какво да предприеме. Какво беше прекъснало спокойния полет на орела? Някаква плячка, която да го привлече на запад, той не можеше да забележи от такова голямо разстояние. Но нещо беше привлякло птицата, помисли си Харка, а тя бягаше от нещо. Но каква опасност можеше да е забелязала тя? Какво можеше да се стори опасно на един орел?

Или други орли, или хора.

Харка реши да не търси каменно острие, а веднага да тръгне обратно към баща си. Прибра пръта за копието и пръчката за лъка и натоварен с тях, с карабината си и с провизиите, до които изобщо още не се беше докосвал, той се закатери бързо, колкото му позволяваха силите, към малката долина.

Беше рано следобед, когато Харка стигна до наблюдателния им пункт на каменистата пътека и завари там баща си да претърсва с поглед околността. Харка застана до Матотаупа и също зарея внимателно поглед от това удобно за наблюдение място над долините, предхълмията и прерията.

— Какво ще кажеш за своя орел? — попита бащата след няколко минути.

— Той трябва да е забелязал нещо, от което го е страх.

— Точно така. На югоизток оттук се придвижва голяма група ездачи. Сега те навлязоха в гората и ние не можем да ги видим вече.

— Какво ще правим?

— Ще се нахраним и след това ще се съвещаваме, както е редно.

— Хау. — Харка се зарадва, че баща му се отнася към него като към истински боен другар.

Двамата индианци избързаха през добре познатата им камениста пътека към малката долина. Конете пасяха спокойно. Харка смъкна лъка и копието си от канарата.

Матотаупа се усмихна сърдечно на сина си.

— Може би твоят пернат брат изобщо няма да се върне вече тук.

Двамата индианци се нахраниха богато: със сурово месо, както от седмици насам. Харка беше навикнал вече с новата храна. След като се заситиха и пиха от потока, двамата седнаха един до друг на поляната.

— Ти чу какво казах аз — заговори Матотаупа. — Аз не можах да разпозная отделните ездачи, ала смятам, че са червенокожи, тъй като яздеха в дълга колона един подир друг. Може да са дакота, пани или чейени.

— Те няма да ни намерят.

— Не, те няма да ни намерят. Ала може би ние ще ги намерим. Какво мислиш ти по това, Твърдокаменни Харка, Убиецо на вълци?

— Само ездачи ли видя? Никакви други коне, които да теглят след себе си плазове?

— Никакви други коне, които да теглят плазове.

— Значи, само бойци?

— Така изглежда.

— Колцина?

— Предполагам сто.

— Какво ли има да търсят в гората! — помисли си Харка на глас. — Бизонови стада, за чийто лов биха могли да се съберат сто души бойци, има само сред прерията, а не сред гората. Големи веселия или големи съвещания, за които биха се събрали сто души бойци, се уреждат едва след есенния лов, но не и преди. Щом сега сто души бойци тръгват на път, без жени и без деца, значи, те търсят бой или грабеж. Откъде дойдоха бойците и накъде се изтеглиха?

— Дойдоха от юг и държаха посока към североизток.

— В тази посока се намира бивакът на Мечата орда. Може би койотите от племето на пани идват да нападнат шатрите на хората на дакота. Ние трябва да разузнаем това, татко!

— Защо? — попита късо Матотаупа.

Харка пребледня и сведе поглед.

— Знам какво мислиш — поде бащата след известна пауза отново. — Ти се срамуваш обаче да изкажеш гласно мислите си, макар че те са правилни. Кажи какво мислиш! Така действува един мъж. Харка действително се засрами и все пак в същото време се почувствува облекчен.

— Аз мисля така, татко: хората на пани сигурно са разбрали, че ти си бил прокуден, а също ще са разбрали, че Летния дъжд умря по време на лова на бизони, а твоят брат Стрелата с пера — по време на мечия лов. Мечата орда няма вече смели предводители за бой. Бойците на пани сигурно се надяват, че ще могат да нападнат нашите шатри безнаказано. Така си мислят сигурно. По време на опасност обаче нашите бойци ще се съвземат! Очите им ще се отворят и те ще признаят, че са взели неправилни решения. Те отново ще поискат техният боен вожд Матотаупа да бъде сред тях!

— Мислиш ли? — Матотаупа гледаше пред себе си. По лицето му минаваха сенки. — Добре, ние ще видим дали нашите бойци ще съумеят да се справят сами и кой ще им помогне. Общият съвет ми забрани да пристъпя повторно ловните райони на дакота. Но какво ме засяга това сега, когато тези ехидни крастави койоти от рода на пани идват да отвлекат нашите жени и деца!

Харка почувствува, сякаш струи сила преминаха през тялото му. Каква прекрасна възможност! Изгнаниците щяха да се притекат на помощ на бивака на Мечата орда и бойците, застрашени от пани, ще бъдат щастливи да видят Матотаупа отново начело на своите редици. Той щеше да се върне заедно с баща си у дома в бащината типи, при своя приятел Четан, при Къдрокосия, при Харпстена. Как ще блеснат очите на Уинона и на Унчида, когато видят Матотаупа и Харка да се връщат, отрупани със слава!

Ала не само надеждата за оправдаването на бащата и за бойната слава вълнуваха Харка. Пушката на един пани беше убила през пролетта неговата майка. Сега, със започването на есента, мъжете на пани трябваше да научат, че Харка притежава двуцевна карабина и нямаше да им се удаде да убият сестрата на Харка и Унчида, баба му, която му беше като майка, или да ги отвлекат от бивака. Колко хубаво беше, че той не бе пропилял през лятото нито един-единствен куршум! Сега всеки куршум му беше твърде необходим.

— Кога ще тръгнем, татко?

— Ще преспим четири часа и след като се подкрепим така за следващите нощи, ще потеглим. Ще използуваме тъмнината, за да слезем незабелязано до гората. Може би ще мога тогава още преди настъпването на новия ден да издебна тази бойна орда.

Матотаупа и Харка заспаха още веднъж през този ден на поляната в малката долина. Когато се събудиха привечер, орелът тъкмо се връщаше. Той стискаше яки начупени клони в ноктите си, ала не ги донесе на канарата край извора, а ги остави на високия каменен връх, който заграждаше малката долина откъм юг. Там той явно се канеше да свие новото си гнездо.

След като остави дървата и се огледа наоколо, той се смъкна още веднъж на канарата, пляскайки с криле, и разтвори клюн. Харка му хвърли остатъци от месото. Орелът ги изгълта и после отново изхвърча на върха, преди да се стъмни съвсем.

За Матотаупа и Харка вече беше време да тръгват. Те натовариха всички провизии, които двата коня можеха да носят заедно с ездачите, без да им пречат. Взеха оръжията си и тръгнаха. Онова, което им предстоеше, така беше погълнало мислите на Харка, че когато завиха в каменистата пътека, той дори не хвърли поглед назад към малката долинка, която толкова време беше служила за убежище на момчето и на бащата.