Харка — синът на вожда

ЕДНА ГРИЗЛИ

На втория ден след потеглянето на ловците Шонка се върна по пладне тичешком от дежурството си като съгледвач. Харка. Хапстена и Къдрокосия го проследиха как изтича до шатрите й, понита къде е заместникът на вожда, братът на Матотаупа. Къдрокосия се приближи и каза на Шонка, че може да намери Стрелата с пера в шатрата на Непознатата мида. Шонка влезе там, а момчетата останаха да гадаят какво ли съобщение носи той.

Не чакаха дълго, за да го научат. След няколко минути само Шонка, Непознатата мида и братът на Матотаупа излязоха от шатрата и свикаха бойците. При това те съобщиха доста високо, така че и момчетата можаха да чуят, че Шонка открил мечи стъпки на около три хвърлея стрела(1900 метра.) на север от Конския поток. Те не били толкова пресни, ала върху глинестата почва съвсем ясно се виждал отпечатъкът от огромна меча лапа, без съмнение на някоя гризли.

В бивака настъпи оживление като в мравуняк, в който са хвърлили треска.

Харка свирна на Младите кучета да се съберат, един момък свика Червените пера. Бойците се събраха около брата на Матотаупа и Непознатата мида. Към тях се присъедини и белият мъж с пушката си.

Харка, Къдрокосия и Харпстеиа гледаха да стоят колкото се може по-близо край съвещаващите се мъже. — Може ли твоето мацаваки да убие мечка? — попита братът на Матотаупа Жълтата брада.

Непознатата мида превеждаше.

— Ако я улуча в сърцето или право в мозъка… но това е само една пушка, а черепът на Гризли е твърд.

— Значи, и твоето оръжие върши работа колкото стрелата и лъка, тогава ти ще си останеш в шатрите.

— Както кажеш.

Стрелата с пера си избра седмина въоръжени с лък и стрели бойци, с които щеше да отиде най-напред, за да разгледат мечата следа. За да не заличат дирята, мъжете не излязоха с конете си, а пеша.

Когато те изчезнаха и групите на любопитните отново се пръснаха из бивака, Харка, Харпстена и Къдрокосия се озоваха на върха на пясъчния хълм.

— Сега ще се съвещаваме — каза Харка. — Какво мислите вие?

— Следата била от около два дни — каза Къдрокосия.

— Да, и аз чух това — потвърди Харпстена.

— Какво означава то? — попита Харка другарите си.

— Или е същата мечка, или е друга — каза Къдрокосия. — Ако е същата мечка, която са срещнали Дългото копие и Жълтата брада, тогава и тя е избягала като тях от планината и е дошла в околностите на нашия бивак. Матотаупа и неговите трима бойци или са забелязали това и са се върнали обратно към бивака ни по дирята, или не са я забелязали и търсят животното в планините. А може да е и друга мечка.

— Няколко сиви мечки никога не се задържат в една и съща местност. Ала две, това е възможно — подхвърли Харпстена.

— Хау, това е възможно. Какво ще правим сега?

— Ще търсим около бивака нови мечи стъпки. Никой не може да ни забрани това — предложи Харпстена.

— Съветът ти е умен — съгласиха се Харка и Къдрокосия.

— Какво ще направим? — попита Харка.

— Аз мисля така — рече Къдрокосия — или мечката е минала покрай нашия бивак на три хвърлея копие, или е дошла на някое местенце още по-близо до шатрите ни. Ето това ние ще трябва да проверим. Ще претърсим най-основно около бивака.

— Точно така.

Водени от Харка, който най-добре се беше изучил да разпознава следи, трите момчета се промъкваха целия следобед около бивака. Те проверяваха и най-мъничката следа и тъй като обитателите на шатрите бяха многобройни, имаше твърде много отпечатъци по земята. За свое най-голямо съжаление обаче те не можаха да намерят нищо, което да говори за минаването на сива мечка наблизо.

Когато започна да се стъмва, Стрелата с пера се върна с четирима от своите седем бойци. Те също не бяха свършили много работа. Открили две следи, които сякаш били от същото животно. По тях можело да се съди, че мечката е отишла на изток. Трима от бойците продължили по посока на тези следи. Когато Стрелата с пера разказваше за това в шатрата на Непознатата мида в присъствието на децата, на тях им се стори, че заместникът на вожда не е доволен от хода на събитията. Накрая той подчерта това изрично:

— Нашите бойци се пръскат насам-натам — четирима на запад, трима на изток, и по този начин ние се лишаваме за момента от едни от най-добрите си бойци.

Случаят с мечката занимаваше много децата. Трите момчета стояха цялата вечер и накрая Харка и Харпстена останаха в шатрата на Непознатата мида да спят заедно с Къдрокосия. Нямаше нищо необичайно в това децата да останат да преспят една вечер при съседи, приятели или роднини.

Заровиха огъня и трите момчета се сгушиха едно до друго под завивките. Непознатата мида не беше в шатрата. Той беше поел дежурството край конското стадо още с настъпването на нощта. Така децата бяха сами в шатрата с петте жени.

Харка още беше буден, когато двамата му другари вече спяха дълбоко. Той долови шушукане откъм женските постели и се ослуша да чуе какво се говори.

До ушите му достигна ясно гласът на бабата Шарената крава.

— Ще се случи нещастие — шепнеше тя.

— Хуш, хуш. — Четирите останали жени се скупчиха като подплашени птици в гнездо.

— Мечката ще ни накаже.

— Хуш, хуш — изсъскаха четирите жени страхливо.

— Духът й е обиден!

— Хуш … хуш …

— Всички, които стреляха по духа, ще бъдат преследвани от него. Вярвайте ми!

— Хуш… хуш… — Жените се свираха все по-близо една до друга.

— Жълтата брада … Шонка … Харка … Харпстена … цялата шатра на вожда!

— Хуш … хуш … хуш!

— Я млъкнете най-после! — каза високо и решително Харка.

Жените млъкнаха. Загърнаха се в завивките си и сякаш заспаха. Само бабата продължаваше да мърмори нещо неразбираемо под носа си.

Харка не завиждаше на Непознатата мида и на Къдрокосия за многото жени, които ги обслужваха. Мисълта, че следващата нощ отново ще спи в бащината типи, му беше приятна. На първо време той почувствува известно облекчение, когато първите нощни часове преминаха и Непознатата мида отново се върна в своята типи. Мърморенето на бабата най-после секна.

Сега Харка също заспа. Унасяйки се, той чу още веднъж отвън вятъра и дъжда, който барабанеше по чергилата на шатрата.

Когато се събуди отново, навън беше още тъмно. Скочи и отхвърли завивката, защото беше разбрал, макар и неясно и като насън, че не се беше наспал, а нещо го беше събудило. Но какво? Не беше ли извикал някой! Да, сега викът се повтори и всички останали обитатели на шатрата също наскачаха от постелите си. Навън бурята все още бушуваше и дъждът плющеше.

Непознатата мида изтича навън и трите момчета веднага го последваха. Дъждът шибаше по голите тела. Почти нищо не можеше да се види, тъй като облаци закриваха месеца и звездите. Разнесоха се нови викове.

— Мечката! Мечката!

Откъм шатрата на вожда проехтя силен вик:

— Всички деца да се приберат по шатрите!

Неохотно, но все пак достатъчно благоразумни, за да разберат причината за това нареждане, Къдрокосия. Харпстена и Харка се подчиниха. Ала те останаха на входа на шатрата, за да се ослушват навън.

По шумовете и виковете, които долитаха до тях, можеше да се съди, че търсят хищника край конското стадо.

Зад гърбовете на децата, навътре в шатрата, се надигна многоглас шепот:

— Мечката, духът на мечката! Духът на мечката идва да си отмъсти!

Харка неволно се извърна назад. Съзря една от трите дъщери, която разравяше огъня в средата на шатрата, така че пламъците отново лумнаха. До нея стоеше бабата. Тя беше си присвоила надупчената от куршума, стрелите и копието рисунка с изображението на мечката и сега я държеше нависоко, така че разкъсаното платно се осветяваше от пробягващите отблясъци на огъня. Лицето на старицата беше озарено и разкривено от ужас и възторг. От полумрака прозвуча отново изплашеният шепот на останалите четири жени. Бурята разтърсваше шатрата. През входа, където стояха момчетата, внезапно нахлу вятър, раздуха огъня и раздвижи платното, от което образът на мечката сякаш се размърда. Отвън прозвучаха виковете на мъжете. Три пъти гръмна пушката.

Всичко това направи призрачно впечатление на обитателите на шатрата. Къдрокосия започна да произнася думи на своя непознат за Харка роден език, като правеше при това заклинателски движения.

Харка също се почувствува потиснат за миг, ала веднага се съвзе.

— Млъкни! — смъмра той Къдрокосия и сложи ръка пред устата му.

Ала Къдрокосия Чернокож отблъсна ръката на Харка и продължи да произнася своите заклинателски слова срещу лошата магия.

Харка напусна неспокойната и неприятна вече шатра и излезе под дъжда. Най-после отново можеше да се ослуша, смущаван само от плющенето на дъжда и от свистенето на вятъра, но не и от хора.

По виковете той разбра, че хората бяха видели хищника при конете, ала сега сигурно беше избягал. На Харка много му се искаше да изтича натам и да се заеме с конете, ала все пак не смееше да се противопостави на изричната заповед на заместника на вожда. Мина му през ума, че би могъл да отскочи до бащината шатра. Така и стори; шмугна се като стрела в семейната шатра. Там също огънят беше разпален отново. Предпазната клапа на върха на шатрата осигуряваше изтеглянето на дима по време на буря. Шонка не беше там. По това време той беше на пост край конете. Унчида, Шешока и Уинона седяха една до друга в дъното на шатрата. Непоклатимото спокойствие на Унчида се предаваше и на останалите жени.

Когато Харка се вмъкна вътре, веднага след него чергилото на входа се разтвори още веднъж и влезе Прелетната птица Жълтата брада. Той държеше пушката в ръка, взе си куршуми и отново бързо излезе навън. Обитателите на шатрата чуха неколкократни изстрели.

Откъм конското стадо прозвуча многогласен яростен вик. Скоро след това Прелетната птица отново се появи в шатрата. Отпусна се край огнището, почна да бърше пушката, наблюдаван внимателно от Харка.

Навън шумът заглъхваше.

Художникът насърчи с кимване Харка да се приближи. Тъй като поради липса на преводач в момента не можеше да разговаря с него и да му разкаже какво се беше случило, той използува времето да запознае момчето как да си служи с оръжието — как да го пълни и изпразва. Той подаде на момчето изпразнената пушка и го остави да я вземе за прицел, оказа се, че Харка вече беше наблюдавал как се прави това. Лицето му изразяваше напрежение, решимост и овладяно възбуждение. Покрай пушката то сякаш беше забравило дори за мечката. Белият мъж каза нещо, което Харка не можа добре да разбере, ала по израза на лицето му предположи, че го хвалят. Ако белият мъж можеше да надникне вътре в момчето, щеше да разбере, че то вече бе силно привързано към него.

В това време обучението на Харка да си служи с тайнственото оръжие бе прекъснато, тъй като в шатрата влезе Непознатата мида. Едрият тъмнокож африканец беше вир вода от дъжда, ала по тялото му нямаше никакви наранявания. След като седна край огнището и пое от ръката на художника една пура, той започна да разказва онова, което всички искаха да научат. Харка безшумно остави пушката настрана.

— Всичко се случи, докато Шонка беше на пост край конете — заразказва Непознатата мида. — Кучетата станали неспокойни, конете също се размърдали. Валяло дъжд, Шонка не можел да види нищо. Изтичал натам, откъдето конете се мъчели да се изтеглят, защото предположил, че има нещо опасно. И неочаквано сред нощния мрак, дъжда и бушуващия вятър той застанал лице срещу лице пред една ужасна мечка, изправена на задните си крака, която избила от ръката му копието. Шонка извикал силно и се мушнал между конете, защото било невъзможно да убие мечка през нощта с ножа си. Дори един мъж не би могъл да се справи с такава задача. А Шонка е още младеж. На вика му притича ли много бойци. Мечката била смачкала един млад жребец и искала още там да го изяде или да го отвлече. Ала създалата се суматоха смутила хищника и той избягал. През нощта мъжете не могат да открият следите му. Утре ще тръгнат по тях, ако все още могат да ги намерят след дъжда.

— А сега? — осведоми се художникът. — Къде са мъжете сега?

— Всички стоят на стража с копията си, да не би звярът да нападне още веднъж. Навярно мечката няма да се върне, казват те, ала все пак е възможно.

Непознатата мида бързо изпуши пурата си докрай и прие втора. В момента никой не можеше да предприеме нищо, ала никой от хората в шатрата не мислеше за повторно лягане. Трябваше все някак да прекарат нощните часове на очакване.

Харка отново започна да бърника пушката.

Белият мъж го наблюдаваше.

— Има ли още нещо, което да не ти е ясно? — попита той след известно време.

Харка беше разбрал въпроса му още преди Непознатата мида да преведе.

— Йес — отвърна той и добави на своя роден език: — Как може човек да се снабди с такова оръжие?

Жълтата брада се усмихна.

— Трябва да си го купи. Искам да кажа, да го размени срещу нещо друго.

— Нима така лесно може да се получи такова оръжие? — Очите на Харка засияха.

— Да и не. То е скъпо. Един индианец би трябвало да даде за него много кожи или… — Художникът млъкна.

Харка зачака спокойно дали той ще продължи да говори. Ала гостът явно нямаше такова намерение.

Непознатата мида обаче изказа между две смуквания на благоухаещата пура мислите, които Жълтата брада премълча.

— Или пари, или злато — каза той.

Харка сведе поглед. През ума му като стрела премина мисълта, че за златното зърно, което беше намерил край реката, той би могъл да си купи мацаваки! Сега обаче Хавандшита притежаваше това омагьосано зърно. Как беше казал Къдрокосия? Трябва да се опознаят тайнствата на белите мъже и да се овладеят. Може би Къдрокосия все пак беше прав. Или не?

Имаше толкова много трудни въпроси.

Харка никак не искаше да се отдели от пушката. Тъй като Жълтата брада му позволи, той остана да седи край огнището с оръжието и непрекъснато разглеждаше цевта и затвора под блясъка на пламъците. Дали Прелетната птица Жълтата брада, щеше да му разреши на сутринта поне веднъж — поне един-единствен път! — да изстреля един куршум с пушката?

— Прелетна птицо, Сръчна ръка, Тайнствен жезъл — обърна се церемониално Харка след дълга пауза към белия мъж. — Какво мислиш ти за тайнствата?

Художникът бе изненадан от въпроса и старателно обмисли отговора си. Кажеше ли „такова нещо не съществува“, щеше да обиди своите домакини, за които тайнствата бяха религия. Кажеше ли „аз вярвам в тях“, щеше да излъже.

— Тайнството е загадка — обясни най-после той. — Загадка е обаче само онова, което ние още не познаваме.

— Това оръжие тайнство ли е?

— За белите мъже — не. Те знаят много добре как човек може да си го достави и да си служи с него.

— Тогава, значи, белите мъже нямат нужда да си заменят срещу нещо друго такива оръжия, а всеки може да си ги прави сам?

— Не всеки. Аз например не мога.

— Значи, то все пак е тайнство?

— Съвсем не, моето момче. Тук въпросът е само до определена сръчност, която не всеки притежава. Ала всеки може да я добие.

— И един дакота също?

— И един дакота. Ала мъжете, които правят такива оръжия, през целия си живот не вършат нищо Друго.

— Че нали трябва да ходят на лов, за да има какво да ядат?

— Те няма нужда да правят това. Те доставят оръжия, а за това получават храна от онези, които имат нужда от оръжието.

— Значи, мъжете, които имат нужда от оръжието, трябва да го получават в замяна на нещо?

— Да.

Харка отново заразглежда пушката дълго, мълчаливо. През това време мислите му сигурно бяха отишли по-надалеч.

— А какво мислиш ти за мечото тайнство, Прелетна птицо?

— По този въпрос нищо не мога да ти кажа, момче. Аз вярвам в различен дух от вашия.

— Добър ли е твоят дух?

— Да.

— Велик ли е? Тайнство ли е?

— Да.

— Тогава сигурно е същият дух, защото две велики тайнства не могат да съществуват.

— Ти говориш разумно, дете.

— Може ли твоят дух да прави магии?

— Аз не го познавам така отблизо. Той е твърде велик за мене.

— Какво казват вашите заклинатели?

— Различни неща говорят техните езици.

— Как така говорят различно?

— С теб не може да се справи лесно човек, Харка: Едни казват, че тайнства или чудеса — както ние казваме — е имало само в някогашни времена. Други казват, че те са възможни и днес. Трети обаче мислят, че никога не е имало никакви тайнства и всичко може да се обясни съвсем естествено.

— Ти си мъж, Жълта брада, ти трябва сам да разсъждаваш и сам да знаеш кое е правилно!

— Ти още не си мъж, Харка, а само момче. Но кажи ми, как ти си обясняваш нещата?

Бузите на Харка пламнаха, ала той не се подвоуми! да отговори:

— Съществува Великото тайнство и много по-малки тайнства, има един Велик дух и други по-малки и затова има голяма магия и малки магии. Някои заклинатели са силни и властвуват над по-големите тайнства. Някои заклинатели не умеят така добре да разговарят с духовете. Тогава те грешат и другите, пък и бойците, са недоволни от тях.

— Това е интересно. Ти ми отговори откровено, Харка. Затова и аз ще ти отговоря, ако имаш да ми зададеш други въпроси!

— Имам още един въпрос. Ти смяташ ли, че мечият дух ни преследва, задето ние надупчихме образа му?

— Но това е истинска глупост, моето момче! Кой говори такива неща?

— Жените от шатрата на Непознатата мида.

— Трябва да ги накарат да млъкнат!

— Хау! — съгласи се Непознатата мида и стана, за да отиде в своята шатра и отново да се погрижи да въдвори ред там.

Сега белият мъж и Харка отново не можеха да разговарят. Затова те останаха край огнището и зачакаха. Харка не се изморяваше така лесно.

Навън валеше като из ведро. Дори и призори все още не се разсъмваше, тъй като облаците продължаваха да закриват небето.

Най-после братът на Матотаупа влезе в шатрата. Нямаше нищо ново за разказване. Мечката не се беше появила вече. След дългия и силен дъжд обаче беше станало невъзможно да се открият следите й и да я проследят. Не оставаше нищо друго, освен всички да бъдат нащрек. Тримата бойци, които бяха отишли да търсят следите на изток, се бяха върнали без резултат.

Преди обяд дъждът спря. Различни ветрове гонеха облаците по небето с различна сила и във всички посоки. От време на време синият небосвод отново просветляваше и слънчевите лъчи, освободени за миг и пак бързо прикрити, достигаха до ливадите и горичката, където тревите и листата блестяха с безброй водни капчици. Част от мъжете се бяха събрали, за да подемат отново мечия танц за успокояване на мечия дух. Тъй като всички знаеха, че хищникът е някъде наблизо, подражаването на ръмженето и рева на мечката и видът на преоблечените като мечки мъже правеха силно впечатление на хората и непрекъснато държаха нервите им в напрежение. Децата нямаха желание за игра. Младежите се упражняваха в хвърляне на копие. Художникът наблюдаваше мечия танц, ала не смееше вече да прави своите скици, защото се страхуваше да не предизвика неприязънта на възбуденото племе.

Харка се навърташе около белия човек. Къдрокосия и Харпстена стояха заедно и поглеждаха ту към Харка, ту към художника. По пладне, когато вече стана приятно топло и вятърът беше изсушил високата трева, художникът се запъти към конското стадо. Бяха отнесли вече убития млад жребец, ала следите от голямата локва кръв все още се разпознаваха. Харка реши за следващата нощ да завърже най-добрите коне от стадото на баща си за кола пред шатрата им. Щеше да помоли чичо си за разрешение.

Тъй като нямаха работа, децата отново претърсиха горичката за мечи следи. Може би все пак щяха да открият нещо, убягнало на мъжете. Художникът наблюдаваше заинтригуван как момчетата оглеждат всяко стръкче трева, всяко листо, всяко стебълце. Можаха да разберат по кой път мечката се беше приближила до конското стадо и откъде бе избягала отново, а край потока в пясъка се беше запазил последен отпечатък от мечата лапа. Но това беше всичко. Навън в прерията следите съвсем се губеха. Проливният дъжд беше заличил всичко, което би могло в друг случай да се открие.

След напразното търсене момчетата отново се събраха край художника. Харка използува удобен момент, за да попита дали би могъл да даде един изстрел.

— Не бих имал нищо против, моето момче, ала; куршумите ми са вече на привършване. Ще трябва да изчакам, докато отново се върна при белите мъже, за да подновя запаса си.

Харка беше разочарован, ала не го показа. И не беше разочарован само защото няма да може да стреля нито веднъж с пушката. Към това се прибави и ужасът, че собственикът на една пушка не само трябва да заплати за нея с голяма разменна стойност, но че и непрекъснато остава зависим от белите мъже, защото трябва да се снабдява от тях с куршуми. Човек не може сам да си майстори куршумите както стрелите!

Денят клонеше към залез; слънцето се скри зад гребена от Скалистите планини.

От групата на Матотаупа, която беше излязла на лов за мечката, още никой не се беше върнал. Когато здрачът съвсем се сгъсти и стана тъмно, се върнаха съгледвачи, които бяха излезли с конете си да проследят мечката. Не я бяха открили. Това беше учудващо. Животното сигурно беше много хитро и опитно, щом умееше да се крие така добре. Освен това мечките можеха да се придвижват бързо на големи разстояния.

Мъжете откараха конското стадо от реката на поляната сред бивака, за да могат по-добре да го охраняват през нощта сред шатрите. Кучетата обикаляха, душейки, ала също не намериха нищо ново. Харка завърза своя ловен кон и Пъструшко пред бащината типи. Мъжете се посъветваха и се разпределиха на групи за нощно дежурство. Младежите също щяха да излязат да дежурят, ала нямаше да носят сами отговорността.

Ветровете гонеха високо горе по небето облаците и цялата нощ бе осеяна със звезди. Само на изток все още се кълбяха тъмни облаци.

Харка си легна веднага след вечеря и посъветва и Харпстена и Къдрокосия да сторят същото. Трябваше навреме да си отспят, та да бъдат бодри и готови, ако се случи нещо късно през нощта, каза им той. Преди да заспи, дочу тихия разговор на Жълтата брада и Непознатата мида край покрития огън, ала можа да разбере само отделни думи.

Нощта премина, без да се случи нещо.

На сутринта Стрелата с пера, братът на Матотаупа, свика бойците на съвещание.

— Бойци от Мечата орда, от племето оглала от големите племена на дакота! — заговори той. — Аз дълго мислех къде може да се скита мечката и дали ще нанесе още щети на нашите коне и шатри. Питах се това вечерта. През нощта обаче сънувах дълъг и съвсем ясен сън. Аз самият бях мечката. Отидох на юг, натам, където надуших останките на бизоновите трупове. Вие знаете, че ние бяхме оставили за храна на нашите кучета и на вълците някои стари, жилави бизони, които бяхме убили по време на лова. Аз бях мечката и забързах натам, за да се наям. Аз, мечката, намерих и три млади бизона, които нападнах. Вълците се разбягаха, защото се уплашиха от мен. Младите животни бяха крехки и много вкусни. Никой не ме безпокоеше. Когато се заситих, аз отново се запътих на север, за да нападна конското стадо на Мечата орда. Тогава насреща ми се изпречи един огромен боец с копието си и ме уби. Какво означава този сън за нас?

Насядалите в кръг бойци го изслушаха с голямо внимание. Сега те започнаха да се изправят един след друг, за да кажат скромно мнението си.

Сънища може да гадае само Хавандшита, заклинателят — заговори първият, наричан Стария гарван. — Да изчакаме той да се върне.

— Не — противопостави се вторият, наричан Чотанка Флейтата. — Този съвет е лош. Духовете са ни изпратили съня, за да не стоим безпомощни, докато Хавандшита е далеко от нас. Нека да обсъдим какво означава сънят!

— Може да е вярно — започна трети, — че мечката е отишла при бизоновите мърши. Да, аз така мисля.

— Така е — съгласи се четвърти. — При бизоновите мърши, където още никой от бойците ни не е отишъл да я търси. Нима ние не бяхме заслепени? Сънят, обаче ни отвори очите.

— Хау, хау! — понесе се отглас от всички страни.

Братът на Матотаупа отново взе думата.

— Тогава пък, мъже, питам ви: кой от нас е този голям боец, който ще убие мечката, преди тя да нападне отново нашите мустанги и да разкъса може би някой ден играещите ни чада?

Въпросът му бе последван от дълго тягостно мълчание.

— Матотаупа е далеко оттук — каза най-после Стария гарван, най-уважаваният сред съвещаващите се.

— Ако отидем на юг, можем да се натъкнем на пани и на враждебни бели мъже — подхвърли Чотанка.

— Кой мъж може да се бори сам с една мечка? — попита трети. — Може би това е бил лъжовен сън? И Заместникът на вожда изслуша тези думи с досада.

— Кой от нас може да се бори с мечка, докато Матотаупа е далеч от бивака ни? — попита остро той. — Е добре, бойци, ще може мъжът, комуто духовете изпратиха този сън! Аз, братът на Матотаупа, ще отида на юг да победя звяра! Аз казах, хау! Който иска да дойде с мен обаче, нека го каже!

Мъжете гледаха към съвещателния огън, смучеха лулите си, разсъждаваха, после повикаха и младите бойци. Най-после двама се обадиха — Стария гарван и най-големият син на Антилопата, наричан обикновено само Сина на антилопата. Останалите мъже се съгласиха мълчаливо те двамата да тръгнат заедно със Стрелата с пера, брата на Матотаупа, за да намерят и убият големия сив звяр, преди той отново да заплаши бивака.

В шатрата приготвиха още една закуска, завиха храна за по път и братът на Матотаупа потегли заедно с двамата си другари, добре въоръжен с копието и препълнения със стрели колчан, с гъвкавата си бойна тояга и дългия двуостър нож.

Момчетата придружиха на известно разстояние групата с конете си, после отново се стрелнаха обратно към бивака. В сърцата на всички се беше загнездило леко безпокойство. Правилно ли бяха изтълкували съня, ще се върнат ли заминаващите сега отново живи?

Когато доведе коня си в бивака, Харка намери художника на поляната да рисува шатрата на вожда. Огнестрелното оръжие си стоеше спокойно в шатрата. Харка хвана най-напрел приклада, убеди се след това, че пушката не е заредена и я взе за стрелба. И тогава със сигурност си помисли, че ако той беше собственик на това мацаваки, никога не би допуснал да не се включи в лова на мечката. Всяко оръжие струва толкова, колкото човекът, който си служи с него!

Харка излезе отново от шатрата и тръгна заедно с Младите кучета доброволно да търсят следи. Искаха да огледат околността — дали Матотаупа не се връща вече заедно с другарите си.

Към пладне забелязаха малка колона, която се придвижваше през прерията. Тя идваше от север, но не беше завръщащият се в бивака Матотаупа. Хавандшита си идваше! Четан беше с него. Този път закланателят беше взел само три коня — Четан водеше третия за юздата.

Харка следеше приближаващата се група със смесени чувства. Радваше се от все сърце, че Четан се връща. Ала той много добре беше привикнал с отсъствието на Хавандшита от бивака, съвсем не му се искаше старият заклинател да се връща.

Но ето че той отново си идваше. Какво щеше да каже заклинателят за непознатия бял гост, за рисунките и за лова на мечки, на който бяха излезли в различни посоки и двамата вождове? Когато Хавандшита влезе заедно с Четан в бивака, най-напред пристъпиха Унчида, Шешока и Уинона, за да опънат шатрата му. Петте жени от шатрата на Непознатата мида ги наблюдаваха от известно разстояние. Те с удоволствие биха се притекли да помагат, ала опъването на Заклинателската шатра беше право на Унчида, най-уважаваната лечителка, която умееше да лекува раните.

Четан се погрижи за конете, подпомогнат от Харка, изкъпа се и натърка тялото си с мас и обеща на жадното да научи какво се беше случило момче да дойде вечерта в шатрата на вожда и да му разкаже. Да му разкаже толкова… колкото биваше да се разкаже!

Щом опънаха шатрата, Хавандшита веднага изпрати да повикат Непознатата мида. Заклинателят сигурно щеше да се осведоми от него за случилото се в бивака.

След като научи каквото искаше и се подкрепи физически, той тръгна на обиколка сред шатрите, отиде при конете и в горичката. Огледа прерията, влезе в шатрата на Непознатата мида и накара там — както Харка научи от Къдрокосия — да му покажат надупчената рисунка на мечката. Съпроводен от Непознатата мида, той влезе в шатрата на вожда. Харка много добре знаеше какво търсеше заклинателят там. Хавандшита искаше да се запознае с белокожия магьосник. На Харка така много му се искаше да присъствува на тази среща! Но тъй като това беше невъзможно, той реши да попита след това Уинона как е протекъл разговорът.

Привечер старецът се оттегли в своята Заклинателска шатра. Той бе наредил на мъжете да разпалят големи огньове на открито и отново да подемат мечия танц, тъй като мечият дух бил разгневен. Така отново се разнесе прегракналият рев и ръмжене, а облечените в мечи кожи мъже пристъпваха тромаво край лумналия огън, който осветяваше с блясъка си бивака и края на горичката.

Харка погледа известно време, после се върна в шатрата, където свари Четан и Прелетната птица.

Най-напред момчето разказа на по-възрастния си приятел какво му беше казал белият мъж за договора на главните вождове на племето дакота с Великия баща във Вашингтон. Дали Четан беше научил нещо за това?

Четан потвърди оживено. Хавандшита разговарял за подобен договор с великите заклинатели на племето дакота, а също и с дълбокоуважавания заклинател и вожд на племената дакота Татанка-Йотанка. Тъй като южните крайни райони на земите на дакота, където Мечата орда е разположила своите шатри, са изложени из толкова опасности и са така тайнствени, Татанка-Йотан-ка дори обешал да посети бивака на Мечата орда и сам да добие впечатления. Вероятността да бъдат посетени от такъв голям гост зарадва и успокои много Харка и Четан.

— А какво мисли Татанка-Йотанка за тайнствата на белите мъже? — попита Харка. — Настрана ли трябва да се държим, или трябва да проникнем в тайнствата, за да можем да ги използуваме?

— С мацаваки трябва да се снабдим, за омагьосаните златни зърна обаче трябва да мълчим.

— Добре!

Харка беше доволен от този отговор. Сега баща му беше оправдан, задето бе хвърлил златното зърно във водата, и в същото време желанието на Харка да притежава мацаваки беше признато за справедливо. Татанка-Йотанка сигурно беше добър и велик и мъдър заклинател. Само една загадка и той още не беше решил: как червенокожите мъже да се снабдят с мацаваки, щом ще трябва да крият своето злато и следователно няма да могат да го използуват за размяна. Толкова много кожи, колкото бяха необходими, за да се получи срещу тях едно мацаваки, никой червенокож не притежаваше! Кожите, които му оставаха от ловната плячка, сам използуваше за шатрата, облеклото, и завивките си. По няколко наистина можеше да отделя и за размяна, но толкова много… Това означаваше да се избиват цели стада бизони! Нима това щеше да бъде добре? Въпросите нямаха край. Щом разрешеше един, веднага се появяваше нов.

Откъм поляната сред бивака се носеше ръмженето и ревът на танцуващите мечия танц и поддържаше непрекъснато будна мисълта, че вождовете са излезли на лов и че Хавандшита беше оповестил, че мечият дух се сърди на Мечата орда. Макар че външно животът в бивака сякаш си течеше по обикновеному, под прикритието на това спокойно съществувание си проправяше път подобно на заразна болест нарастващо вътрешно безпокойство.

По пладне на следващия ден бивакът бе вдигнат на крак. Стария Гарван, който бе излязъл на лов заедно с брата на Матотаупа, долетя на потъналия си в пот кон. Неговите викове и шумът от тропота на копитата привлякоха всички от шатрите и от потока, от поляната сред бивака и от околността.

Когато ездачът стигна до края на горичката и скочи на земята, изразът на лицето му не предвещаваше нищо добро.

— Стрелата с пера е мъртъв! — извика той. — Разкъсан на парчета от страшната мечка! Горко ни, горко ни!

За миг всички останаха неподвижни, сякаш новината ги беше вкаменила.

След това пръв от тълпата се отдели Непознатата мида, едрият африканец.

— Как се случи това? Говори!

Боецът се огледа.

— Къде е Хавандшита?

— В Заклинателската шатра — отвърна Непознатата мида.

— Искам да говоря най-напред с него!

Четан, чул желанието му, отиде да го предаде на Хавандшита. Малко след това се върна обратно.

— Заклинателят не желае да изслуша никого! — съобщи той. — Казва, че мечият дух е сърдит.

Насъбралите се мъже се стреснаха и не знаеха какво да правят. Харка също не можеше да се освободи от обладалото го сковаващо чувство.

— Най-после Непознатата мида се съвзе.

— Къде остана третият? — попита той Стария гарван.

Той загърна тялото на убития в своята завивка и се връща по моя път, само че по-бавно.

— Тогава да вървим да го посрещнем!

— Хау, да вървим да го посрещнем!

Всички присъствуващи мъже, младежи и момчета изтичаха към конете си, освободиха краката им и потеглиха след това в галоп в дълга редица един подир друг, предвождани от Стария гарван, който беше яхнал нов, отпочинал кон. Не след дълго те срещнаха младия боец. Сина на антилопата, който носеше убития на коня си.

Всеобщ траурен вопъл и викове за мъст срещу ненаситната мечка го посрещнаха. Мъжете, младежите и момчетата на конете го заобиколиха в кръг и младият боец, който носеше убития, започна да разказва с висок глас:

— Слушайте, бойци на Мечата орда от племето оглала, от големите племена на дакота! Стрелата с пера, братът на Матотаупа, е мъртъв! А ето как се случи това. Ние бяхме излезли далеко на юг, все по местата, където бяхме срещнали и ловували голямото бизоново стадо. Вие знаете, че ние бяхме оставили труповете на няколко съвсем стари бизона. Останали са и някои млади животни. Хищниците са намерили добра гощавка. Между другите следи открихме и мечи, отпечатъци от големи лапи. Да, това сигурно е била нашата мечка, нашата огромна сива Гризли! Всички бяхме силно възбудени. Следите бяха само от преди половин ден. Ала чак до настъпването на вечерта не успяхме да открием звяра. Тогава ние се спряхме на един хълм и запалихме голям огън. Хищниците се плашат от огъня, а от пани ние не се страхувахме, защото досега не сме открили никаква следа от тях, пък и никъде не бяхме надушили дим от техните шатри. Решихме да се сменяме на дежурства през нощта. Един от нас щеше да остава буден. Към полунощ беше редът на Стрелата с пера. Ние двамата, които виждате живи пред вас, спяхме по това време дълбоко. Изведнъж се стреснахме от пронизваш, до мозъка на костите вик на ужас и от обезпокоените коне. Другарят ми остана край мустангите. Аз обаче побягнах с копието в ръка към доляната, откъдето беше долетял викът. Крещях високо. Когато се приближих, видях една мечка да се отдалечава бегешком. Хвърлих копието си по нея, яла не я улучих. Изстрелях всичките си стрели подире й, ала успях да улуча само левия и заден хълбок. Мечката ми избяга. Когато престанах да се целя по нея, огледах се за Стрелата с пера. Той лежеше разкъсан в тревата. Навярно беше забелязал по време на дежурството си приближаващата се мечка. Воден от съня си, изпълнен с желание да спечели славата, че я е убил сам, той не ни е събудил. Ала не той уби мечката, а мечката него!

Нови траурни вопли посрещнаха края на разказа му. Носле всички извърнаха конете си и траурното шествие се върна в бивака. Край шатрите на Мечата орда отново цяла нощ кънтяха погребалните напеви. Хавандшита обаче не се показа от шатрата си.

Бойците се упътиха към закръгления връх на пясъчния хълм, откъдето се откриваше най-добра гледка. Бяха донесли сигналния тъпан и го удряха час по час, за да призоват вожда Матотаупа да се върне в бивака.

На другия ден той най-после се върна.

Харка, Харпстена и Къдрокосия, които от ранно утро до късна вечер се взираха в далечината, откриха завръщащите се едновременно с бойците. Те изтичаха към конете си, метнаха се върху тях и препуснаха да посрещнат вожда и другарите му. Харка водеше напред, яхнал ловния си жребец, Харпстена след него на пъстрия кон, следван от Къдрокосия. Харка, взел голяма преднина, стигна пръв до баща си и групата.

— Хи-йе-хе! Хи-йе-хе! — извикаха момчетата за поздрав.

Вождът беше невредим. Седеше горд, сияещ върху коня си, преметнал върху задницата му две кафяви мечи кожи и три хермелинови. Той беше направил добър лов, макар и да не беше успял да се натъкне на Гризли. Придружаващите го Дългото копие, Старата антилопа и четвъртият боец също не се връщаха с празни ръце. Дългото копие беше успял да свали един орел, перата от чиято опашка щеше да подари на Матотаупа в знак на благодарност за неговото гостоприемство.

Така загрижеността на момчетата се превърна в радост и надежда. Матотаупа, големият ловец, се връщаше щастливо със своите бойци.

Новината се пръсна с бързината на вятър сред шатрите. Всеки, който можеше да ходи, излезе навън, за да види и поздрави вожда. Само Хавандшита и сега продължаваше да се крие в своята Заклинателска типи.

Още с идването си Матотаупа беше забелязал върху едно от южните ниски възвишения край бивака увития в кожени завивки мъртвец, който нямаше право повече да докосва земята. Когато се приближи до шатрите, той попита посрещачите си кой е мъртвецът. Научи, че мечката, която той не беше успял да намери, бе разкъсала брат му.

Почти цяла минута цари пълна тишина. Радостта се бе отдръпнала от лицето на вожда и сега по него се бе изписала дълбока мъка. Той бавно насочи коня си ходом нагоре по възвишението. Там се спря, зад него се спря и Харка, застанал най-близо до баща си от всички придружаващи го. Небето се разстилаше с угасващата си синева над прерията, вятърът вееше остро и повдигаше косите на хората и гривите на конете. Слънчевите лъчи, разпращани от потъващото огнено кълбо, все още покриваха цялата земя чак до далечния източен хоризонт. Като владетел сред своето паство, големият ловец стоеше изправен на коня си, обгръщайки с поглед от хълма безбрежните поля, потоци и възвишения.

— Братко — заговори той тържествено, — голямата сива мечка те уби, ала моята ръка ще отмъсти за теб! Тази моя ръка ще отмъсти за теб и този мои нож — Матотаупа издигна високо дългото острие, — този нож ще улучи голямата мечка в сърцето, за да отмъсти за теб, братко мой! Никой друг не бива да се излага на опасност освен човек от шатрата на Матотаупа. Аз казах, хау!

След тази последна дума, която се равняваше на клетва, мъжете дълго мълчаха. Матотаупа гледаше към мъртвешкото ложе и прерията. Всички знаеха, че решението му бе неотменно.

Бавно, както беше дошла, групата ездачи потегли по склона надолу към шатрите, с вожда си начело. Матотаупа влезе в своята типи, последван от Дългото копие.

Жените вече приготвяха яденето над огъня, мъжете запалиха лулите и пурите си. Разговорът не можеше да се подеме. Само с няколко отделни думи Матотаупа и гостите му споделиха всичко случило се.

Когато настана време за спане, Матотаупа извика Харка при себе си.

— Твърдокаменни Харка, Нощно око. Убиецо на вълци! Слушай ме добре! Не си длъжен да изпълниш онова, което сега ще ти кажа. Трябва да прецениш сам всичко и след това да ми дадеш спокойно отговора си! Щом пукне зората, аз ще тръгна срещу мечката, която е разкъсала моя брат. Ще я убия с ножа в ръка! Никой, който не се числи към шатрата на Матотаупа, не бива да вземе участие в това отмъщение. Сега аз те питам, макар че ти навлизаш едва в своето дванадесето лято, искаш ли да дойдеш с мен?

Вождът погледна изпитателно сина си. Не отправи поглед към Шонка, който седеше заедно с Харпстена в дъното на шатрата.

— Ще дойда с теб, татко — отвърна твърдо Харка, без ни най-малко да се подвоуми.

— Не се ли страхуваш от лапите на мечката?

— Не, татко — отвърна Харка, — когато съм с теб, не се страхувам от нищо.

— Не се ли страхуваш от мечия дух?

— Не, татко — отвърна Харка и този път с твърд глас. Ала беше станал съвсем блед.

— Тогава ти ще дойдеш утре с мен, Твърдокаменни Харка!

— Ще дойда с теб — повтори Харка.

После момчето отиде край своята постеля до входа на шатрата. Легна и веднага заспа дълбоко. Всичко беше така ясно, така просто и сигурно, откакто баща му се беше върнал! Матотаупа беше донесъл голяма плячка, той щеше да победи мечката и да отмъсти за своя брат. И Харка имаше право да му помага. Всичко беше добре така, хау. Когато нощта се разнесе и силата на слънчевата светлина отново съживи всички цветове и багри, бивакът на Мечата орда вече се беше оживил. Никой не искаше да пропусне случая да изпрати вожда Матотаупа и сина му Харка до края на горичката и може би и малко навътре в прерията. С високи насърчаващи викове младежите и момчетата заобиколиха двамата заминаващи.

Матотаупа се беше въоръжил за бой по свой начин. Беше обул само легините и мокасините си. Горната част на тялото му беше гола, гладка, намазана с меча мас. Лицето му беше изрисувано с червена боя, цвета на кръвта, на живота и на борбата. Той не носеше нито копието, нито лъка си, само ножа. Харка беше взел ножа и гъвкавата си бойна тояга. Той вървеше подир баща си, яхнал своя ловен кон.

Двамата препуснаха в лек галоп. Приятно се яздеше през утринната прерия, огряна ярко от слънцето, облъхвана от вятъра, с вперен в далечината поглед чак до подножието на далечните планини.

Матотаупа вървеше на юг. След обяд стигнаха хълма, където брат му беше прекарал онази съдбоносна нощ заедно с двамата бойци. Баща и син слязоха край старото огнище, завързаха конете си така, че да могат спокойно да пасат, но не и да избягат, и хапнаха малко от запасите си. После се смъкнаха внимателно надолу по хълма, потърсиха и откриха по следите мястото, където братът на Матотаупа бе разкъсан от мечката.

След това се върнаха на хълма при мустангите си. Матотаупа наблюдаваше внимателно държането на конете. Те бяха съвсем спокойни и безгрижни. Дори и вълци сигурно нямаше наблизо. Воят, с който няколко от тези хищници приветствуваха настъпващата нощ, прозвуча съвсем тихо отдалеч.

Месецът се изкачи по небосклона. Излезе с целия си пълен кръг и освети земята, под неговата светлина всички очертания се изрязаха ясно, макар и недействително безцветни.

— Остани засега тук, ала недей заспива! — каза Матотаупа на Харка. — Аз ще заобиколя с коня наоколо. Месецът свети така ясно, че може би ще мога да открия още нещо. Ако изпаднеш в беда, избягай веднага с бързия си ловен кон.

— Не може ли да дойда с теб, татко?

— Може, ако няма да се измориш много.

— Няма да се изморя.

— Добре тогава.

След тази кратка почивка двамата тръгнаха да обикалят с конете.

Изведнъж Матотаупа извика изненадано и веднага спря коня. Харка също веднага дръпна юздата, за да спре коня си.

— Харка … там! Какво виждаш там?

— Мечи следи, татко!

— Да, мечи следи. Стари или пресни?

— Твърде пресни, татко. Може би от преди няколко часа.

— Така е. И в каква посока е избягала мечката?

— В посоката, от която ние дойдохме.

— Да. Какво ще правим сега?

— Ще тръгнем подир тази следа, татко!

— Хау. Ела!

— Матотаупа извърна коня, подкара го ходом, наведе се ниско надолу от гърба на мустанга и не отделяше очи от земята, следвайки дирята. Там, където я беше видял, тя беше съвсем ясна, високата трева беше утъпкана. Но после тръгнаха по пясъчни места с остра трева, която растеше на туфи, и там вече следата лесно можеше да се изгуби. Матотаупа и Харка слязоха от конете. Често се налагаше да търсят дълго от една следа до друга. Мина доста време, докато прекосят късо разстояние. Ала посоката на следата си оставаше същата. Тя водеше право към Конския поток, към мястото, където беше разположен бивакът на Мечата орда.

Матотаупа и Харка не размениха никакви ненужни думи. Ала и двамата вълнуваше един и същ въпрос: защо беше отишла мечката още веднъж в бивака? За да умъртви някой млад жребец? Как щяха да постъпят бойците?

Нощните часове отминаха. Матотаупа спря за почивка и остави момчето да си легне. За него самия една безсънна нощ не представляваше нищо. Той никога не би станал боец от племето дакота, ако не се беше научил да издържа по двадесет и четири часа без сън и храна.

Слънцето отдавна вече беше изгряло и наближаваше пладне, когато Матотаупа и Харка, следвайки дирята, отново стигнаха до шатрите на Мечата орда. Непознатата мида, Дългото копие и Четан ги очакваха вече пред горичката.

Откъм поляната сред горичката, откъм бивака прокънтя глухото барабанене на заклинателя и високото ръмжене на танцуващите мечия танц мъже.

Матотаупа поздрави двамата бойци, които бяха излезли да го посрещнат, а Харка поздрави Четан.

Докато мъжете разговаряха за същото, Четан каза на Харка:

— Ето ви отново. Виждаме, че сте открили следата на мечката и правилно сте я проследили. Ала мечката беше малко по-бърза от вас.

— Четан, къде е тя сега? Какво се случи при вас?

— Много неща, Харка. Ние имаме важни и необикновени гости. Татанка-Йотанка дойде — седи в шатрата на Хавандшита — и още един друг белокож мъж дойде, също заклинател, и аз мисля, че той може да си служи с мацаваки по-сръчно от Жълтата брада. Но вие ще видите всичко със собствените си очи. Що се отнася до мечката, тя ни посети тази нощ. Вие нямаше нужда да излизате толкова надалеч. Тя отново уби един млад жребец и го отмъкна, без никой от нашите мъже да се осмели да излезе насреща й.

— Четан! Накъде отмъкна тя плячката си? Не е възможно да е отишла много надалеч!

— Ти всякога всичко знаеш. Не е стигнала далеч. Настанила се е малко по на запад, при една малка рекичка, която се влива в Конския поток, и се чувствува много добре.

— Мечка, отнасяща убит жребец, ще остави огромна диря след себе си!

— Следа като от десет бизона!

— Ние ще я намерим и ще я убием!

Харка произнесе тези думи почти в съшия миг, когато ги произнесе и баща му, чул разказа на Дългото копие и Непознатата мида.

Едва сега Харка забеляза, че никой от останалите бойци и младежи не се мяркаше наоколо. Мнозина участвуваха в мечия танц, а останалите сега навярно бяха заети само от мисълта: Татанка-Йотанка е тук! Но това ли беше единствената причина, поради която никой друг не дойде при тях?

Или може би Хавандшита беше предприел нещо, за да урони уважението, с което се ползуваше вождът? Тогава още повече беше належащо най-после да убият сивата мечка!

Матотаупа и Харка намериха широката следа на хищника, отвлякъл своята плячка, и тръгнаха подир нея без никакво усилие. Сега не ги вълнуваше никаква друга мисъл освен; „Мечката! Мечката!“

Следата минаваше точно както беше казал Четан, на запад към една малка рекичка, чиито брегове бяха заградени от върбалак и малки дръвчета. Конете вече станаха неспокойни. Матотаупа слезе на земята, Харка също се плъзна от гърба на коня. Завързаха мустангите.

Матотаупа притегли Харка към себе си.

— Сега покажи силни ли са очите ти! Там, в храсталака на брега… там… до дръвчето, което се извисява малко над останалите… там, между тревите и листата се подава копито на млад жребец… виждаш ли го?

— Не, татко. А … да … да, да … виждам го, татко!

— Натам води и нашата следа. Оттам нататък обаче не продължава.

— Така е, татко.

— Значи, мечката сигурно се е скрила там на брега в храсталака и яде.

— Хау.

— Твърдокаменни Харка, Нощно око. Убиецо на вълци! Сега аз ще ти разкажа нашия боен план, в който ти ще имаш важна задача, която инак може да бъде изпълнена само от възрастен боец. Ти ще трябва да раздразниш мечката, така че тя да излезе иззад храсталака и да насочи вниманието си само към теб, защото ще иска да те нападне. А аз, незабелязан от мечката дотогава, ще изтичам и ще забия ножа си в сърцето й!

— Добре, татко.

Харка произнесе думите спокойно, ала почувствува, че цял пламна.

— Сега изтичай най-напред отсреща до онова малко възвишение. Там, където чимовете са разровени, ще видиш няколко камъка да стърчат от земята. Вземи ги, за да замерваш с тях мечката.

— Добре.

Харка изтича бързо към мястото, което беше посочил баща му, и изтръгна няколко удобни за държане връка камъка от песъчливата пръст.

Когато се върна при баща си, той завари конете вече съвсем неспокойни. Край водата нещо се беше раздвижило. Кракът на жребеца беше издърпан навътре в храсталака. На Харка се стори да чува пречупването на кости между две яки челюсти.

Матотаупа отиде да се скрие в тревата, доста далеч от конете, като нареждаше на сина си Харка, който вървеше с него:

— Тук, към това място, където аз лежа, ще трябва да се оттеглиш, когато мечката излезе от храсталака, за да те нападне. Трябва да се опиташ така да я раздразниш, че да се изправи на задните си крака. Тогава най-лесно ще мога да забия ножа в сърцето й!

— Да, татко!

Харка си пое дълбоко дъх, после хвана по-удобно камъните и се насочи право към опасността.

Вървеше изправен през тревата, която тук стигаше до коленете му, към онова място на брега на рекичката, където лежеше огромната сива мечка. Когато се приближи на един хвърлей, той запрати първия камък.

Ударът не даде никакъв резултат.

Харка чуваше обаче прашенето и мляскането, с което мечката поглъщаше вкусната си плячка.

Харка хвърли втория камък и веднага след това и третия. Прашенето и мляскането престанаха, клоните се раздвижиха, появи се една остра муцуна и една лапа, която още стискаше с ноктите си крака па младия жребец.

Харка се прицели с четвъртия камък върху муцуната, ала удари до нея. Може би беше улучил челото на мечката или само го беше закачил. Звярът изръмжа злобно, със заплашително ръмжене, което прониза до мозъка на костите онзи, към когото беше насочено.

Харка хвърли последния камък.

Въздействието беше слабо. Мечката само се подаде малко по-напред, ръмжеше и изчакваше.

Страшното спокойствие на огромната сива мечка направи положението за Харка съвсем опасно. Той не можеше да си позволи да отиде да вземе други камъни, след като беше раздразнил вече звяра. Докато отиваше до изровеното място, бързата мечка можеше да му пререже пътя към баща му. Ала Харка не искаше и да изостави задачата си.

Той изрева срещу мечката.

Това също не подразни огромния хищник. Той отговори само с късо, силно раздразнено ръмжене. Харка се реши на сетна смела постъпка. Скочи съвсем близо край брега.

Сега той видя сред клоните на върбалака огромното тяло на звяра, приведен над наяденото кърваво тяло на убития жребец и измъкващ се все по-напред, леко ръмжащ, с издадени напред лапи и с насочен към нападателя поглед на малките си очички…

Харка беше измъкнал ножа от канията и го захвърли, прицелващ се спокойно, въпреки голямата си възбуда, с все сила срещу мечката.

Ръмженето замлъкна. И след една секунда злокобна тишина огромното животно излезе иззад храсталака. Лапите и устата му бяха още кървави от току-що погълнатото месо. Мечката отмахна ножа, който стърчеше в кожата на главата й като нахална муха, и побягна с неочаквана, всяваща ужас бързина към Харка. Момчето беше на твърде голямо разстояние от баща си. Извърна се и се хвърли в бяг с все сили със зигзагообразни скокове към мястото, където знаеше, че се намира баща му.

Мечката вече беше непосредствено зад него.

Изведнъж Харка се спря. Сърцето биеше чак в гърлото му. Той се извърна и видя мечката, която се беше изненадала от светкавичното обръщане на момчето. Хвърлило се в тази битка на живот и смърт, момчето нададе остър боен вик в лицето на звяра. То знаеше, че баща му беше все още твърде далеч, твърде далеч!

Ала в този миг се случи нещо. Някакъв предмет изхвърча покрай Харка, но се забоде в тревата…

Ножът на баща му!

Той не беше улучил звяра.

Мечката, раздразнена до краен предел, като видя, че нападателите й са двама, сега се изправи върху задните си крака, за да смаже най-напред момчето със силните си предни лапи.

Харка, който стоеше пред нея, със своите дванадесет години беше израсъл вече до един метър и шестдесет и осем сантиметра, ала изправеният звяр далеч го превишаваше. Момчето не достигаше дори до рамото на мечката и огромната лапа можеше да се стовари с всичка сила върху него. То разполагаше вече с едно-единствено оръжие, гъвката бойна тояга, и в това отчаяно положение все още не можа да прецени, че трябва да си послужи с нея. Само за миг то я размаха и улучи с камъка едната лапа на звяра.

Това забави нападението на животното. Този миг използува Матотаупа. Притича с огромни скокове. Без оръжие в ръка, той се хвърли зад гърба на мечката и обгърна гърлото й с ръце.

Звярът, който беше насочил цялата си ярост и внимание към Харка, беше силно изненадан от нападението откъм гърба. Той не отвърна изведнъж с пълна сила, а заудря напосоки с лапите си; тъй като едната му лапа беше улучена от бойната тояга на Харка, той почти не можеше да я използува.

С невъобразимо, нечовешко напрежение борещ се с всички сили за своя живот и за живота на сина си, Матотаупа стискаше шията на мечката. Краката му здраво, се бяха вкопали в тревата, мускулите му бяха изскочили, вените набъбнали, посинели, а от слепоочията му се стичаха капки пот. Раззинал огромната си паст, хищникът се бранеше, издаваше езика си силно напред, показвайки всичките си опасни зъби. Той направи опит да прехвърли врага си през глава.

— Татко! — извика Харка и замахна тоягата, за да улучи още веднъж мечката, този път по задната лапа, с която животното се беше запънало в тревата.

Силите на мечката явно не отслабваха, макар че от устата й излизаше предсмъртно хъркане. Очите на Матотаупа бяха широко отворени, той дишаше тежко.

Харка съзря между снопчета трева дръжката на ножа, който Матотаупа беше захвърлил. Той скочи и измъкна ножа. Когато се върна при баща си, който продължаваше борбата, мечката, която вече беше загубила дъх, полетя към земята, ала вождът също беше изразходил силите си. Сгромолясващото се животно повлече със себе си и Матотаупа.

Харка искаше да подаде ножа на баща си. Ала Матотаупа все още не му обръщаше внимание. Хъркащ, той се измъкна изпод мечката … и сега сграби ножа.

Тялото на животното потреперваше; то удряше с неранената си лапа на вси страни. Матотаупа безстрашно се свря под лапите на звяра и заби ножа в сърцето му.

Главата на мечката се отпусна назад, лапите също паднаха безжизнени. Мечката се обърна още веднъж на другата страна. След това вече не се помръдна.

Голямата сива мечка беше мъртва.

Над прерията се разнесе високият, ликуващ победен вик на двамата индианци.

След като си поеха на няколко пъти дълбоко дъх, те се наведоха заедно да разгледат животното. Беше особено едър и силен звяр на средна възраст. Сега, когато той вече лежеше в тревата, Харка още веднъж се учуди на огромната челюст, на едрия труп, на лапите с извити нокти, които само няколко мига преди това бяха все още така опасни за него.

— Ти го победи, татко! — каза Харка, изпълнен с дълбоко възхищение. — Да удушиш мечка! Такова нещо не се е случвало досега!

— Ние заедно я победихме с теб, Харка!

Момчето непрекъснато обикаляше около звяра. То много беше чувало за сивата мечка, ала за първи път в живота си виждаше такова животно. Убито от баща му! Как щеше да ликува целият бивак! Стрелата с пера беше отмъстен.

— Ще отнесем кожата в нашата шатра — каза Ма-тотаупа.

— А от ноктите, татко, ти ще си направиш огърлица! Тя ще бъде още по-хубава от огърлицата на Дългото копие от злато и скъпоценни камъни.

— Да, ще си направя огърлица. А месото доста ще ни се услади, Харка. Ще ядем мечи лапи! Аз вече донесох и други, ти знаеш това. Ще нагостим добре гостите си!

Харка избухна в смях, възбудата му се уталожи.

— Да, мечи лапи, татко! Те ще се усладят на всичкя ни. Веднага ли ще одерем кожата на звяра?

Матотаупа погледна към слънцето.

— Да, имаме време. Ще я одерем и ще вземем веднага кожата и лапите с нас на връщане. Останалото месо след това жените ще дойдат да го приберат.

Двамата се заловиха за работа. Харка помагаше вече умело. Макар и да не беше драл досега мечка, той все пак беше се справял с кожата на различен дивеч.

— Какво ще кажат Татанка-Йотанка и Хавандшита, татко? Мечият дух не можа да ни надвие.

— Той не ни надви и ние ще танцуваме, за да го примирим.

— Дошъл е още някакъв бял човек. Четан казва за него, че можел да стреля добре.

— Ще видим, Харка!

— Бива ли сега Жълтата брада да нарисува портрета ти?

— Да, бива, хау!

Одраха звяра. Матотаупа натовари кожата върху своя потреперваш от възбуда кон.

После те се понесоха към дома в лек галоп, прелитайки над прерията, огряна от златното слънце.