Харка — синът на вожда

ВЕЛИКОТО ЗАКЛИНАНИЕ

Цяла нощ Мечата орда напредваше без почивка нагоре по течението по северния бряг на Северна Плата. Водата още беше спаднала, шумолеше тихо край тях в движещите се води се отразяваха лунната светлина и блещукащите звезди. Нощният въздух вече беше изпълнен с аромати, а върху свежата трева всички следи се отпечатваха много ясно. Веригата на Скалистите планини на далечния хоризонт беше изгубила вече от блясъка си, много сняг беше се стопил и сега върховете се гледаха един друг черни в нощта, разделени само още тук-таме от някой блестящ глетчер. Конете бягаха леко, защото бяха имали възможност да се нахранят до насита. Изгладнелите отслабнали ездачи се взираха в мрака, ослушваха се при всеки дързък койотски вой, на който стадото кучета отговаряше само с недоволно-заплашителен, разпокъсан лай, и се ослушваха дали не се чува сигналът на съгледвачите. Ала всичко беше спокойно. Над прерията се бе спуснала безбрежна тишина, с която Харка се беше сраснал от дете и в която навикналото ухо можеше да долавя и най-слаб шум.

Децата в плазовете бяха заспали и се раздвижваха само от време на време насън, когато конските опашки преминаваха над лицата им. Най-малките, които майките още носеха в кожени люлки на гърба си, също бяха затворили отдавна очички. Момчетата и момичетата седяха уморени върху гърбовете на конете, с отпуснатата стойка на ездачи, свикнали да яздят от четвъртата си година; за тях язденето беше така лесно, както вървенето по тревата. Двамата водачи на колоната — Матотаупа и Летния дъжд — напредваха с широки крачки; върховете на копията им се очертаваха черни срещу небето.

Конете бавно стъпваха с неподкованите си копита по меката, покрита с трева пръст.

Нервите на Харка се отпуснаха. Кръвта престана да бие в жилите му и потече спокойно. Предстояха му дългите нощни часове, по време на които никой не го смущаваше, по време на които не се случи нищо, което да привлече вниманието му отвън. Той можеше да остане съсредоточен в себе си и да размишлява. Голямата тишина край него го успокои вътрешно.

Заклинателят Хавандшита им беше обещал да извърши велико заклинание — враговете да ги оставят на мира и да ги спохоби богат лов. Харка никога досега не беше хващал стария заклинател в лъжа. Понякога духовете, с които Хавандшита разговаряше, не бяха достатъчно властни. Така например Белия бизон умря от необяснимата си болест, без заклинателят да успее да му помогне, ала тежките рани на Летния дъжд завяхваха, също и убоденото с нож място в крака на Матотаупа вече зарастваше, пък и Хавандшита познаваше добре прериите и горите и бе успял веднага да намери необходимия брод. Той беше стар, мъдър и почитан. Харка реши да се владее и да изчака спокойно да се изпълни Великото заклинание. Матотаупа, Летния дъжд и всички уважавани бойци бяха приели решението на Хавандшита. Не приличаше на едно момче да се съмнява в съвета на стареца.

Ала всички подобни разсъждения на Харка си оставаха само на повърхността на мислите и чувствата му, дълбоко в душата му го гризяха съмнения и той много добре знаеше, че всичко се промени от оная нощ, през която баща му го бе извикал в пещерата в гората. Бяха се случили много неща, които Харка не можеше да проумее напълно, и от това авторитетът на стария заклинател, та дори и уважението към собствения му баща вече не бяха така непоклатими, както преди няколко седмици. Момчето усещаше, че се разделя с нещо, ала не можеше още да разбере, че се разделя със своето собствено детство, а заедно с това и с непоклатимостта на детските си представи, и че суровите, преобръщащи всичко събития в голямата страна, с която той се беше сраснал, започваха да го хващат здраво като с някаква въдичарска кука, от която той нямаше вече да може да се откачи. Той не знаеше всичко това, ала все пак не можеше да забрави думите на баща си за лошата магия на камъка, който сега беше в ръцете на Хавандшита, както нямаше да може да забрави нощта край пещерата и страшната случка при подземния водопад. Къде ли беше останал онзи човек, който тогава едва не повлече баща му и него в дълбочините?

Харка беше пропъдил тези и други мисли дълбоко в най-затънтените кътчета на душата си, откъдето те отново бяха изпълзели пряко волята му. Той щеше да изчака спокойно, както подобава на един дакота, кога и как ще се прояви Великото заклинание.

Нощта се приближаваше към своя край. На изток просветна, слънцето изгря и пищната му светлина се разля над вълнообразните поля и реката чак до покритото й с пясък дъно. Харка виждаше риби в бистрата вода, ала сега не беше време за риболов. Когато слънцето изгря, Матотаупа спря само за малко колоната, за да прочете сам утринната молитва „за хляб и мир“ от името на цялото племе. После колоната отново потегли. Те продължаваха пътя си все по-нататък и по-нататък и пътуването вече се превръщаше в огромно напрежение на сили за хората и животните. Едва събудили се, кърмачетата в люлките на гърбовете на майките заспиваха отново. Децата в плазовете търкаха наранените си от ударите на конските опашки личица и раздвижваха леко ръце и крака, ала никое не плачеше, защото плачът не би променил нищо, това знаеха вече дори и малките.

Сега пътят на Мечата орда водеше по прерията в подножието на Скалистите планини; гола, без никакво дърво или храст, прерията беше изложена на северните и южните ветрове. По тези високи места пролетните нощи са все още твърде студени и затова меката топлина на утринното слънце е още по-приятна. Цветята разтваряха чашки и дъхът им се разнасяше още по-силно, насекомите се подаваха навън и започваха да жужат над тревите и цветята. Гладни и преуморени преселниците съвсем не бяха в унисон с природата, която тържествено празнуваше своето пробуждане, преливаща от сокове и сили.

Чак до късно пладне продължиха хората пътя си с отчаяна упоритост. Пани сякаш не се интересуваха от оттеглянето на омразните дакота.

Когато наближи обед и слънцето напече топло кафявите гърбове, Харка можа да забележи нешо ново в началото на колоната. Той беше направлявал жребеца си по възможност винаги така, че да не изпуска из очи по вълнообразния терен двамата водачи Матотаупа и Летния дъжд. Сега той видя един съгледвач да прибягва през тревата. Двамата водачи се спряха; подпрени на копията си, те изслушаха разказа на върналия се съгледвач в сега и Харка го позна: беше Старата антилопа. Изглежда, той съобщи нешо важно и ако се съдеше по израза на Летния дъжд — дори нещо радостно. Матотаупа се обърна с лице към колоната и даде знак с ръка всички да запазят тишина. Който желаеше, можеше да слезе от коня и да си отпочине на земята. Мнозина, преди всичко жените с малките деца, се възползуваха веднага от тази възможност. Харка обаче не искаше да признае колко много е уморен. Остана на коня си, но отпусна животното и то започна да пасе. Той се огледа и с удоволствие видя, че всички Млади кучета последваха примера му.

Междувременно Матотаупа бе предал чрез знаци някаква заповед на бойците. Всеки от хората му разбра тази заповед. Очите блеснаха, устните започнаха да се усмихват и хората си поеха дълбоко дъх.

Съгледвачите бяха видели дивеч. Цяло стадо диви антилопи!

Харка потрепера и дълбоко съжали, че беше само единадесетгодишен. Сега да можеше да вземе участие в лова! Той проследи с поглед бойците, които, прехвърлили лъкове през рамо, с пълни колчани стрели на гърба и малко снопче ловни стрели в ръка, безшумно избързаха напред към своя вожд и после се спуснаха според указанията му във вълнистите долини на пре-рията. От мястото, където сега се намираше колоната, антилопите още не се виждаха.

Мечата орда и родната земя отново станаха едно цяло. Мъжете, жените и децата нямаше да измрат от глад по сочните прерии, дивечът още не беше измрял, заклинателят не беше безсилен, повелята на духовете която той бе чул, започваше да действува.

Харка нямаше никаква работа и все пак нямаше време да види радостта в хлътналото моминско лице на Уинона, напрежението в израза на Харпстена или голямото спокойно очакване на Унчида. Цялото му внимание беше насочено само дали ще може да зърне отнякъде и по някакъв начин ловците, дивеча и лова. О, ако някой от бойците му беше разрешил да се примъкне до някое от ниските възвишения и да наблюдава оттам! Неволно той се огледа за Четан, когото не беше погледнал от случката с Къдрокосия Чернокож. В този миг момъкът също беше вдигнал очи към Харка и сега погледите им се срещнаха. И двамата се смутиха, че всеки бе забелязал погледа на другия, и те едновременно сведоха очи, за да скрият стеснението си един от друг.

Четан, който беше по-възрастният, все пак се почувствува задължен да поправи положението. Той се смъкна от коня си, хвърли юздата на Харпстена и кимна на Харка. Момчето излетя като стрела до него и последва мълчаливо примера на по-големия си другар, който се хвърли на земята и въоръжен с лъка и стрелите си, започна да се примъква по най-високото възвишение близо до брега на реката. На билото на хълма няколко момчета вече лежаха в тревата. Те всички бяха свързани с Четан — бяха членове на Ордата на червените пера, и щяха да бъдат приети по-късно, щом се отличеха като бойци, заедно с Четан в Бойната орда на червените елени. Харка беше особено поласкан от това, че Четан го беше извикал при Червените пера и сега лежеше с повишеното самочувствие, което поражда похвалата, заедно с другите младежи, скрит в тревата на възвишението. Въздухът беше съвсем ясен, небето светлосиньо и цялата атмосфера беше ведра, както бива само през пролетните дни. Несмущавано от нищо, окото възприемаше всяка подробност в безбрежната далечина. И ето Харка разпозна в същия миг като другарите си малки точици по един изкачващ се на запад, обрасъл с трева склон. Това бяха антилопите, които пасяха безгрижно.

Никой от наблюдаващите младежи не се помръдна. Всички лежаха неподвижни като бронзови фигури, дори очите си не движеха вече, тъй като погледите им бяха насочени неотлъчно в една посока. Всички очакваха мига, в който примъкващите се скришом ловци щяха да нападнат. И те нямаше да чакат много. А младите наблюдатели не искаха да изпуснат нищо от онова, което щеше да се случи. Успееха ли ловците да не привлекат с нищо вниманието на пасещите животни, щеше да им бъде осигурен богат лов. И ето…

Харка видя как първата от малките точици се раздвижи. Навярно беше водачът на стадото, който подскочи високо и падна повален, точно зад плешката и сърцето сигурно го беше улучила ловната стрела. Все още не се чуваше никакъв вик, никакъв възглас, изобщо никакъв звук. Много от малките точици обаче бързо се раздвижиха. Стадото бягаше. В същото време обаче Харка видя как над тридесетина животни останаха на място, поразени едновременно от смъртоносните стрели на скритите бойци.

В този миг се понесоха и първите победни възгласи на ловците. По възгласите и по лекия шум, който стигаше до тях от ударите на копитата на бягащите антилопи и от стъпките на преследвачите, Харка можеше да съди за хода на лова. Ловците бяха заобиколили стадото, бяха го нападнали от запад и гонеха сега бягащите животни към реката и преселническия керван. Момците от Ордата на червените пера изопнаха тела, всеки сложи по една стрела и опъна лъка; Харка стори същото. Животните летяха с бързината на вятъра; вече се показа първата глава на антилопа на двеста метра от момчетата. Четан пусна стрелата, но не беше ясно дали тя улучи целта си. Главата отново изчезна. Момчетата продължаваха да стоят тихо, за да не сплашат бягащите животни, а да ги оставят да се приближат съвсем.

И ето. На сто метра пред тях две антилопи се появиха в бърз като стрела бяг и Харка стреля заедно с други две момчета и Четан. Едното от животните поплитна и се преметна по склона. Другото, изглежда, не беше улучено. Извърна се и изчезна от очите на младите ловци.

Междувременно неколцина от останалите при жените и децата мъже се метнаха на конете си и подгониха в галоп мяркащите се тук-таме антилопи. Стадото се беше разбягало на всички посоки.

Сега и момчетата на хълма напуснаха местата си и се втурнаха кой как може да вземе все още участие в лова. Харка изтича по склона надолу и после край брега на реката надолу по течението, откъдето беше дошъл преселническият керван. Стори му се, че беше забелязал долу край брега една точка; това сигурно беше антилопа. Нито един от ловците или от хвърлилите се в лова младежи обаче като че не се бяха насочили нататък. Окрилен от надеждата, че сам е забелязал антилопата и ще може да я убие, Харка излетя с бързината на вятъра надолу покрай реката, като се стараеше да остане прикрит. Щом се изкачи на един нисък хълм, той се хвърли върху тревата, за да издебне още веднъж плячката си. За негово най-голямо учудване животното, което той бе забелязал, още не се беше помръднало от мястото си; то като че нямаше намерение да бяга. Тази мисъл зарадва и в същото време обърка Харка. Надеждата му, че ще успее да убие животното, нарасна; ала щом то не бягаше, значи, сигурно вече беше ранено и славата за добрия лов нямаше да бъде само негова.

Той размисли за миг и промени тактиката си. Тръгна много по-бавно и всякак се стараеше животното да не го забележи. По този начин стигна най-после до едно високо място на брега, откъдето можеше да наблюдава търсеното животно.

Харка остана да лежи безшумно на земята и погледна към завоя на реката, където му се откри неочаквана гледка. На оттатъшния бряг чакаха три антилопи; едната от тях беше млад мъжкар. Колко гордо се извисяваха острите му рога, колко умно гледаха очите му, колко гладка беше козината му, колко яки бяха стройните му крака! Цялото животно беше образец на сила и лекота. Каква красота! Може би то щеше да стане новият водач на осиротялото стадо. Като премести обаче погледа си на отсамния бряг, Харка разбра защо трите животни чакаха още оттатък реката: една антилопа стоеше трепереща край своята рожба, която не смееше да мине през водата. Тук реката беше дълбока и течеше бързо. Харка беше опънал лъка ала все още не стреляше.

В този миг нещо сигурно стресна животните на оттатъшния бряг. Младият мъжкар подуши във въздуха и с един-единствен дълъг скок изчезна между край-брежните възвишения; двете останали животни го последваха. Само антилопата-майка остана с малкото си на отсамния бряг. Силно изплашена, тя все се мъчеше да примами рожбата си. Ближеше я, побутваше я, докато тя най-сетне застана на дългите си крака досами водата. Ала не се осмеляваше да нагази вътре.

Тук беше наистина лесно да се отнесе плячка. Но Харка все не стреляше. Без да знае как, в съзнанието му нахлува една стара приказка. Една вечер Унчида я беше разказала край огнището на внуците си. Беше приказката за каменното момче, което имало месо, твърдо като камък, и затова нищо не можело да го нарани. Стрелата му улучвала всичко, което то поисквало; един ден то намерило на една горска поляна една майка-антилопа с рожбата й и ги убило … изобщо убивало всичко, каквото стрелата му достигала… но накрая се превърнало на камък и затънало в едно мочурище… като наказание, задето било убило хиляда животни и злоупотребило със силата си.

Харка все още не стреляше. Майката отчаяно мамеше рожбата си. Далече нагоре край реката се понесе гръмкият всеобщ победен вик за богатия лов.

Момчето върна стрелата обратно в колчана, който носеше преметнат през рамо на една кожена връв. Изправи се и докато антилопата продължаваше да се мъчи да привлече своята рожба, то тръгна бавно по посока на двете животни. Тогава се случи това, което Харка целеше. Изплашено до смърт от непознатото живо същество, младото животно отстъпи най-после на примамките и настояването на майка си и се осмели да навлезе във водата.

С усилващи се тласъци заплуваха двете животни през реката и се изкачиха невредими на оттатъшния бряг. После изчезнаха с бързината на вятъра сред ниските хълмисти възвишения в същата посока, накъдето преди това бе се скрил младият мъжкар с другите две животни. Харка погледа още малко над водата, после се обърна бавно и закрачи обратно нагоре по течението на реката към своите.

Ето че пак нямаше да може да каже, че той сам е убил една антилопа. Нямаше да може да предаде за щавене нито една кожа на антилопа, старите нямаше да го похвалят като ловец и Младите кучета нямаше да му се възхищават. Онова, което можеше да разкаже, беше по-добре да го премълчи. Той самият беше загубил своята майка от страшното мацаваки в ръката на един пани. Ала той спаси рожбата на една антилопа и не отне майката на беззащитното животно. Не беше действувал като Каменното момче, което злоупотребило със силата си. Мечата орда имаше добър лов.

Мислено Харка беше доволен от изживяването, което щеше да запази само за себе си.

Слушаше с непомрачено доволство повтарящите се победни викове на ловците и гледаше оживеното тъкане напред-назад на мъжете, жените и децата. Жените бяха приготвили вече впрегатните коне, зад които стояха плазовете, за да докарат плячката, момичетата товареха върху конете кожени завивки и върви от бизонови черва, за да овържат на пакети месото на самото място. Кучетата бяха приятно възбудени, защото познаваха всички тези приготовления и знаеха, че скоро щяха да се наситят от дивечовите отпадъци.

Харка се присъедини към баща си, който не го върна, и тръгна с коня си редом с малката група бойци и младежи, предвождани от Матотаупа, към далечното място на лова. Спираха край всяко животно и по стрелата или по стрелите, които стърчаха забити в тялото на животното, установяваха кой го беше убил. Тъй като всеки боец изрязваше и боядисваше различно перата си, чрез украсата на краищата на стрелите можеше лесно да се разбере кой е бил ловецът. Антилопите, повалени при първата обща стрелба, неподозираши опасността, лежаха близо една до друга. Тук всеки ловец бе се целил спокойно и всеки бе улучил смъртоносно някое животно още с първата стрела. Ала след това, когато дивечът трябваше да се преследва, вече можеше да се съди по убитите животни за различната сръчност при лова и бързината на ловеца или на коня му. Матотаупа беше успял да убие още три животни, всички с мигновено действуваща смъртоносна стрела и това беше най-големият успех на отделен ловец този ден. Когато групата се приближи до антилопата, по която Харка и Четан бяха стреляли едновременно заедно с другите две момчета, Харка бе обладан, от такава силна възбуда, че почти не смееше да погледне натам. Накрая той укори сам себе си и хвърли изпитателен поглед към убитото животно, край което в този миг спряха ездачите. Четири стрели стърчаха от тялото на антилопата, една в бедрото — не беше стрелата на Харка, една в гърба — не, това също не беше стрелата на Харка, а третата и четвъртата бяха улучили гърлото на животното и пробили гръкляна му. Бяха стрелите на Харка и Четан!

Лицето на Харка просветна от радост. Четан също се усмихна и измъкна двете стрели. Ловните стрели нямаха куки. Четан върна стрелата на Харка и каза:

— Моят млад брат е улучил добре. Аз оставям за него кожата и рогата на това животно. Нашите стрели са летели заедно като братя. Сега аз съм водач на Ордата на червените пера. Щом аз стана обаче боец и Червен елен, Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци ще застане начело на Ордата на червените пера. Аз казах, хау!

Матотаупа кимна в знак на съгласие, горд със сина си.

Когато след доста време установиха от кого беше убито всяко животно, мъжете, младежите и по-големите момчета се заеха да одерат дивеча и да го поделят.

Жените изкормиха животните, хвърлиха вътрешностите на настървено обикалящите кучета, увиха в пакети гърбовете и бутовете и отнесоха в бивака дреболиите — мозъци, черни дробове, бели дробове, сърца и шкембета. Там вече посветваха огньовете, грижливо прикрити с изпънати над тях бизонови кожи, които не позволяваха на дима и миризмата да се издигат нагоре. Харка скоро вдъхна апетитния за всеки гладен човек мирис на пържещи се дробове и печен мозък. Не след дълго той и братчето и сестричето му получиха сред пролетните ливади край бистрия поток след дълги седмици и месеци първия обед, от който всеки можеше да се нахрани до насита с най-вкусни лакомства.

Мислите на всички бяха еднакви: нещастните дни бяха отминали, щастието вече ги бе споходило, Великото заклинание действуваше.

С нови сили и радостни същата вечер мъжете, жените и децата се прибраха по шатрите, за да заспят крепък сън.

„Къдрокосия Чернокож! — беше последната мисъл на Харка, преди да заспи. — Може би всичко ще свърши добре и един ден аз ще мога да те видя отново жив и здрав, чужденецо!“

За възможностите на индианците следващите дни на похода не бяха много уморителни. Изминаваха от сутринта до вечерта приблизително по петдесет километра. В тези области реката беше плитка, след като придошлите води от топенето на снеговете се бяха оттекли, и Мечата орда можа спокойно да се прехвърли на южния бряг, щом Съветът на бойците взе такова решение.

Колоната продължи в югозападна посока и една сутрин пред преселниците се откри местността, която трябваше да бъде целта на дългия им преход — полята и горичките, разположени край един от многобройните завои на Конския поток. Това място сякаш беше създадено специално за летен бивак. Коритото на реката беше попритиснато между леки възвишения и по всичко можеше да се съди, че тук водата не пресъхва и през топлите месеци. Полузаградени от извиващата се на север река, тук бяха израснали туфи храсталаци и дори няколко китки стройни дръвчета, а посред горичката беше останала една свободна полянка, достатъчно широка, за да се разположат тук шатрите, които дърветата щяха да предпазват от бурите и погледите на неприятеля. Всички едновременно съзряха предимствата на това място и навлязоха с радостна гълчава в горската полянка. За миг само конете бяха разтоварени, шатрите разпънати, постилките сложени, огнищата приготвени и съдовете и паниците подредени. По нареждане на вожда бе опъната и голямата Съвещателна шатра. Там бойците отнесоха и издълбания дънер с вечно мъждукащия в него свещен огън, който племето всякога носеше със себе си. Мястото, където трябваше да се построи Заклинателската типи, остана свободно. Пред шатрата на вожда бе забучен трофейният кол и за него завързаха най-добрия му ездитен кон. Кучетата вече бяха тръгнали да обходят горичката. Мустангите веднага заскубаха тревата, която тук растеше сравнително сочна.

На запад ясно се очертаваше веригата на Скалистите планини, зад които огненото кълбо на слънцето сега се спусна с покоряваща прелест. Безмълвен, зажаднял за спокойствие, радости, игри и лов. Харка поглъщаше пейзажа на новата си родина. И Реката беше издълбала два по-дълбоки вира, единият над завоя, а другият — под него. Жените и девойките вече бяха отишли да донесат вода в шатрите. Определиха вира над завоя за място за къпане на жените, а долния — на мъжете. Харка забърза заедно с Младите кучета натам, за да поплуват най-после отново на воля, да се гмуркат във водата, да се пръскат и да се забавляват по дъното и на повърхността. Пръхтейки и смеейки се, накрая момчетата се натъркаха на брега с меча мас и с появата на първите звезди на небето се върнаха в шатрите, където вече приятно миришеше на печено месо. Докато ядяха, те чуха навън да се разнася леката мелодия на флейтите, на които свиреха младежите.

Така изминаха два дни, а след това и третият. За Харка и другарите му имаше много работа. Те кръстосваха надлъж и нашир новата околност, стигаха чак до съгледвачите и се взираха заедно с тях в далечината. Забавляваха се с прерийните кучета, тия малки хитри, тлъсти гризачи, които строяха жилищата си под земята и изчезваха, свистейки, щом усетеха да се приближава опасност.

Грижите на Харка се бяха превърнали в надежда и упование, а същите чувства изпитваха и останалите хора на племето. Наистина Харка се сещаше, особено вечер в шатрата, за майка си и си мислеше, че тя никога вече нямаше да може да изпита тази голяма радост. Ала мислите и чувствата му не бяха тежки и горчиви, а ставаха все по-приятни и по-нежни и времето докосваше с лечителската си ръка всички получени рани. Шонка не беше в шатрата, сега той се намираше далеч оттук, Шешока си остана плаха и свенлива. Децата почти не я забелязваха, ала и сега бяха оградени от всички грижи, на които бяха навикнали.

Животът беше хубав и заклинанието, което беше направило всичко да тръгне на добре, беше велико — особено ако най-после дойдеха и бизоните. Мечата орда можеше да преживее известно време с антилопите и друг дребен дивеч, ала не и цялата зима. Пролетта, лятото и есента трябваше да донасят големия лов, запасите от който траеха за дълго.

И все пак всичко беше тръгнало вече на добре, засега никой не чувствуваше глад, хората на пани не се вестяваха. Защо пък да не се появят и бизоните?

И никой не се учуди, когато на осмия ден след установяването на бивака край Конския поток съгледвачите, които бяха изпратени далеко на юг, долетяха силно възбудени в бивака и съобщиха за приближаващо се бизоново стадо откъм юг.

Бойците и момчетата дотичаха от шатрите и откъм реката. Всеки прехвърлил четиринадесетте години щеше да участвува в лова, следователно и Четан.

Дори бащата на Четан, Летния дъжд, чието рамо все още не беше напълно оздравяло и когото всички съветваха да не взема участие в лова, яхна мустанга си, отхвърляйки мълчаливо добронамерените съвети, и подреди стрелите в колчана си.

Ловците избраха своите „бизонови коне“, мустангите, обучени за този опасен лов, които бяха смели и напълно сигурни животни. Прието беше хората да излизат на лов за бизони без никакви дрехи, за да бъдат колкото се може по-лесно подвижни. Колчаните бяха пълни със стрели. Всеки стискаше в ръка лъка и първата стрела. Конете бяха неспокойни и щом ловците ги яхнаха, в миг дългата колона препусна в галоп под водачеството на Матотаупа.

Харка беше наблюдавал всички приготовления. Сърцето му биеше от възбуда. Сега той легна на едно възвишение и проследи с поглед ловците. Край него се беше насъбрала цялата Орда на младите кучета.

Почти цял час лежаха момчетата в тревата, взирайки се напрегнато, без да забележат нищо особено. Ала после нервите на всички затрепераха, защото по земята отдалеч се предаде мощно трополене! Момчетата сложиха ухо на земята, треперещи от треска, с блеснали очи. Колко ли много бяха бизоните, бизони, бизони! Много стотици бизони! А тропотът вече нарасна и на юг момчетата съгледаха вдигналия се над устремените напред стада облак прах … и макар че това беше невъзможно, те си въобразиха, че вече чуват ловния възглас, необуздания, приглушен ловен вик, подобен на ужасния рев на самите бизони. Харка веднага си даде сметка за отговорността, която носеше като вожд на Младите кучета.

— Бягайте! — извика той. — Бягайте Те идват насам! Те ще сгазят и нас, и нашите шатри! Към конете, на конете!

Момчетата се подчиниха. Всички изтичаха надолу по склона, към горичката, където беше стадото коне. Докато яхаха мустангите, те можеха да видят какво ставаше в бивака. С бясна бързина жените, момичетата, децата и старците свиваха шатрите; за разлика от друг път сега работата не беше предоставена само на жените, а всеки, който можеше да движи ръцете си, помагаше здраво. Отмъкнаха чергилата, коловете, трофеите, паниците и посъдите и най-малките деца, които не можеха да ходят сами, на запад, надолу по потока — кой на ръце, кой на гръб, кой натоварен върху конете.

— Отведете и мустангите! — извика заповедно Унчида на Харка и на останалите Млади кучета.

Момчетата веднага се подчиниха на заповедта. За да не губят време да развързват краката на конете, те измъкнаха ножовете си и разрязаха вървите, които даваха възможност на животните да се придвижват само със ситни крачки. После момчетата се метнаха върху гърбовете на мустангите. Харка не избра собствения си жребец, а втория подготвен за лов на бизони кон на баща си, който беше останал в стадото. Всяко от момчетата хвана три-четири свободни коня за юздите и всички се спуснаха заедно с възбудените и съпротивяващи се животни надолу по течението на реката. Духаше вятър, гривите на конете се развяваха, водата се разбиваше на хиляди пръски край вдигащите се на задните си крака мустанги, а огромният облак прах и приглушеното, всяващо ужас трополене се приближаваха все повече и повече. Влачейки имуществото и децата, жените и старците не се спираха никъде, а продължаваха с най-голяма бързина пътя си все по-надолу, на запад, за да избягнат заплашващата ги опасност да бъдат премазани от краката на приближаващите се бизони. Младите кучета яздеха подир тях като истински ариергард. Последен от всички яздеше Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци. Той беше размислил какво ще трябва да стори, ако бизоните застрашат жените и децата; беше решил да обърне мустанга си назад и заедно с Младите кучета с общ крясък да сплашат бягащите пред настъпващите бойци бизони и да ги насочат в друга посока. Дали това щеше да им се удаде, беше друг въпрос. За всеки случай всички Млади кучета бяха съгласни с него и готови да извършат заедно със своя вожд и най-смелото деяние.

Бизоните се приближаваха с бесен бяг към тях. Харка и другарите му не можеха да разпознаят поотделно нито едно животно, а виждаха само облаци прах и пред тях неясни, тъмни, полюшващи се в шеметна бързина тела. Сега до момчетата долетяха ловните възгласи; смелите ловци сигурно бяха навлезли между бизоните. Ловният кон, който Харка яздеше, беше навикнал, щом чуе ловния вик, да развива крайна бързина. Харка едва успяваше да го задържа. Юздата той не държеше в ръка, защото водеше отляво и отдясно! по два свободни коня. Полудивото животно под него се противеше и изправяше на задните си крака. Момчето беше много добър ездач и не бе така лесно конят да го хвърли. То се вкопчи с краката в тялото на животното и остана на гърба му. Ала не му достигнаха сили да задържи мустанга, може би защото не смяташе, че положението е толкова сериозно. И изведнъж, когато стадото навлезе сред надигащите се облаци прах в горичката и прелетя покрай северната част на извивката на реката, когато стъблата на младите дръвчета започнаха да се пречупват като жалки тресчици, когато момчето видя обраслите с чернокафеникава козина гърбове да изплуват сред морето от прах и да се отдалечават и пред очите му израсна като призрак едно огромно рогато, покрито със сплъстена козина бизоново тяло… ръцете му отпуснаха юздите на четирите свободни коня и без да поеме юздата на бащиния мустанг, крещейки с все сили, Харка се остави да го води опитният ловен кон, върху който седеше. Той не чуваше вече виковете на Младите кучета, немислеше за нищо, не усещаше нищо друго освен галопирането на животното под себе си и праха, и бизони, бизони, бизони навред около себе си! Не знаеше вече накъде лети, нямаше нужния опит, за да може да разбере колко умно и сръчно се държеше конят му, като непрекъснато прелиташе съвсем наблизо до някой бизон, за да даде възможност на ездача си да стреля. Ала на Харка и през ум не му минаваше да стреля, макар че предварително за всеки случай беше взел лъха си в ръка. Стигаше му само, дето успяваше да се задържи върху гърба на мустанга, защото ако паднеше сега, беше загубен и щеше да се превърне в жалка смазана кървава купчина месо. Тропотът на копитата, крещенето на ловците и собствените му викове кънтяха замайващо в ушите му.

Мина доста време, докато той изобщо съумя да събере мислите си. Прахът сякаш се поразреди. Харка изведнъж си спомни, че има ловно оръжие, и тъй като сега конят му сякаш тичаше по-свободно и кафявите гърбове не напираха вече застрашително от всички страни, той стисна лъка, постави стрелата и изопна тетивата. Ето… едно рошаво кафяво животно се мярна наблизо… и Харка запрати стрелата! Грабна втора и изпъна лъка… Прахът все още беше доста плътен и очите на момчето се бяха слепили… То стреля отново, а мустангът продължаваше да го носи напред и напред, без то да го направлява… Харка стреляше и стреляше… сякаш го бе обзел някакъв бяс и непрекъснато трябваше да стреля, още една стрела и още една… и ревеше до прегракване, докато прахът съвсем го задуши… и летеше напред, все напред… и стреляше… докато запрати и последната си стрела и колчанът му се изпразни Мустангът премина в лек галоп…

Изведнъж въздухът около Харка просветна. Облакът прах се отъркаля на север. Около Харка стана ясно, небето се извисяваше над него съвсем синьо, слънцето блестеше. Лъчите му падаха върху една утъпкана и разровена, покрита с прах земя, върху един мустанг с разпенена уста, чиито хълбоци се издигаха и се спускаха и чиято козина се бе превърнала в дебела кора от прах. Те падаха върху едно момче, чиято покрита с прах коса се беше слепила върху влажните слепоочия, чийто дух учестено излизаше през разтворената му уста, и… падаха върху един бизон който беше втренчил налетите си с кръв очи в младия ездач. Конят остана за миг неподвижен, като изсечен от камък, бизонът също не се помръдна. Харка не можеше да отмести поглед от чернокафеникавия колос. За първи път през живота си той стоеше лице с лице пред животното, което означаваше за него и за немуподобните шатри, храна, живот — ако го убиеха. От кожата на гърба на бизона стърчаха множество стрели… Той изглеждаше целият набоден… и макар че Харка почти не можеше да събере мислите си, все пак от един поглед разбра, че това бяха неговите собствени, всичките му стрели! Всичките му стрели стърчаха от кожата на гърба на този бизон, ала бизонът беше жив и гледаше него, ловеца, с подигравателен поглед. Какво щеше да стане сега?

Ако Харка извърнеше коня, бизонът можеше веднага да го погне и да го нападне и може би заедно с всичките тези забити в дебелата му кожа стрели той беше още по-бърз от преуморения мустанг. Може би ако Харка сръгаше коня и се понесеше с него напред, крещейки, бизонът щеше да се изплаши и да удари в бяг. Може би…

Да участвуваш в лов на бизони не беше проста работа…

Харка леко притисна своя жребец с бедрата си, само го подсети, че трябва да направи нещо; животното сигурно най-добре знаеше какво трябва да стори сега.

И мустангът наистина знаеше.

Той свърна ненадейно встрани, направи с неподозирана сръчност и бързина няколко галопиращи скока ту насам, ту натам, докато бизонът извръщаше само недоверчиво бавно глава към него и раздвижи кичура косми на върха на вирнатата си опашка. Харка даде пълна свобода на коня. Притисна се силно до врата му, за да може при всички положения да се задържи на гърба му, и добре стори… защото в този миг мустангът направи един скок с изненадваща смелост и прелетя напреко над набодения със стрели гръб на бизона… Да се понесе след това в прекрасен победен галол през необятната равнина.

Харка неволно се усмихна. Той не можеше да види колко жалка и разкривена беше усмивката му. Ала се усмихваше заради умната постъпка на коня, за избягнатата опасност, за собствената си безразборна стрелба и за цялата дузина стрели, запратени по гърба на един-единствен бизон!

И докато сега се носеше напред леко и вече далеч от всякаква опасност и облакът прах започна да се разнася, Харка видя още веднъж бизона, който беше преследвал. Животното също тичаше в спокоен галоп подир стадото бизони, за да го настигне.

А Харка яздеше към бивака и така всеки се присъедини към своите. Момчето и сега нямаше нужда да направлява мустанга. Водено от верния си инстинкт, животното се озова сред стадото коне, които стояха край потока, вдигнали нагоре душещи муцуни.

Харка бе посрещнат от многогласния шумен възторг на Младите кучета. Усмивката му се превърна в щастлив смях, при който той изплю не малко прах. После скочи от мустанга и се потопи във вече не много бистрата вода, за да се измие. Заразказва на другарите си, които го заобиколиха и във водата, без никакви преувеличения, историята за отрупания със стрели бизонов гръб — историята за своето първо излизане на лов за бизони и за щастливия й край. Младите кучета се смееха и се радваха заедно с него.

Ала още не беше дошло време за почивка. Докато жените, малките деца и старците останаха край свитите шатри, Младите кучета отново яхнаха конете и този път Харка възседна собствения си ездитен жребец. Всички потеглиха заедно, в дълга редица като бойците, Харка начело. Момчетата искаха да посрещнат завръщащите се ловци и да ги поздравят.

Гонитбата се беше проточила на разстояние от много километри и ловците се бяха пръснали на всички посоки, тъй като сред облаците пясък и прах и сред диво препускащото стадо бизони никой боец не можеше да види къде са другарите му. По следите личеше, че само малка част от бизоновото стадо се беше отклонила през горичката край Конския поток. Повечето бяха свили на североизток. Яздейки в лек галоп, момчетата виждаха вече тук-таме убити бизони по земята и по стрелите веднага разпознаваха кой е бил щастливият ловец. След като яздиха четвърт час, най-после откриха младите бизони, умъртвени от стрелите на Летния дъжд. Ордата всеки път поздравяваше с високи радостни възгласи успеха на смелия ловец, който въпреки раната си беше грабнал лъка и бе имал такъв голям успех. По време на лов на бизони всякога ставаха неща, които обикновено изглеждат неосъществими. Харка продължаваше напред. Гореше от желание да открие бизоните, които баща му беше убил! От различни страни до тях вече долитаха възгласите на бойците, сред леките възвишения започнаха да се появяват чернокосите глави, мяркаха се тук-таме галопиращи сами или на малки групи ловци и най-после момчетата чуха сигнала на вожда, който свикваше хората си. Харка поведе момчетата натам. Но виж — той дръпна коня си назад, — ето тук един бизон улучен от стрелата на Матотаупа зад плешката точно в сърцето! Какъв сполучлив удар! Гордост изпълни Харка. Ездата продължаваше.

Изведнъж Харка се сепна и дръпна юздата, така че конят му се изправи на задните си крака, а ездачите зад него също задържаха конете си.

Момчетата тъкмо бяха свили в една долчинка. Какво беше изплашило Харка? Всички се насочиха напред. И тогава разбраха.

В дола лежеше убит боец. Конят му стоеше тъжно край него. Момчетата познаха животното. Беше кафявият кон за лов на бизони, който Летния дъжд бе яздил. Боецът лежеше в тревата, окървавен и ужасно обезобразен. Бизоните бяха преминали в луд бяг през него. До прегазената му дясна ръка лежеше счупеният лък, двете последни стрели бяха паднали от колчана.

Момчетата замръзнаха мълчаливи върху конете си пред тази жертва на големия лов. Нещастните случаи по време на лова на бизони бяха нещо обикновено, всъщност всеки лов беше борба на живот и смърт.

Харка подкара своя пъстър кон към тъгуващия мустанг, погали го леко, после пое юздата му. Друго момче слезе от коня си и вдигна от разбития череп на мъртвеца орловото перо, опръскано с кръв. С бърз знак той взе съгласието на Харка и полетя на коня си по посоката, откъдето повторно прозвуча сигналът на вожда и където се събираха ездачите. Оттам вече се понесоха победните възгласи, ала момчетата нададоха първите приглушени траурни викове.

Скоро след това момчето, което беше отишло с окървавеното орлово перо за вожда, доведе Матотаупа и събралите се вече край него бойци в дола, където Летния дъжд лежеше мъртъв. Вождът не скри ужаса и дълбоката си скръб. Летния дъжд беше приятел на Матотаупа и негов най-добър другар в боя и съветник. Сега той никога вече нямаше да надава заедно с другарите си ловния и бойния възглас или да дава обмислен съвет по време на общите им събирания.

Матотаупа остави двама бойци край мъртвото тяло и изпрати Харка с осиротелия кон в лагера. Той трябваше да съобщи какво се беше случило, за да дойдат да вдигнат трупа. Освен това жените трябваше да приготвят конете, дори да използуват и кучетата като товарен добитък, за да приберат колкото се може повече от огромната ловна плячка, преди да е паднала нощта и да са се появили вълците и койотите.

Когато Харка влезе в бивака край Конския поток, воплите се смесиха с победните възгласи, радостта — с болката. Сега Мечата орда бе запасена с месо чак до следващата зима, а освен това и с нови тетиви за лъковете си, с нови чергила за шатри и кожени завивки, с кожени дрехи за зимата. Ала те бяха изгубили най-добрия си и най-опитен боец след вожда, Четан нямаше да има вече баща.

И това ли влизаше в осъществяването на Великото заклинание? Отново се надигнаха мрачните съмнения.

Привечер Харка седеше с Четан върху един от утъпканите и разровени от копитата хълмове край бивака, разпънат отново на старото си място. Двете момчета стояха край мъртвия, увит в бизонови кожи и обвяван от вятъра, така както далеч някъде в прерията същият този вятър обвяваше и мъртвешкото ложе на майката на Харка. Четан знаеше вече, че сега той ще се пресели в шатрата на брата на Матотаупа, който нямаше син, а само две малки дъщери. Момчето седеше, подпряло чело върху ръката си, и Харка остана часове наред до него. Слънцето отдавна беше залязло, звездите блещукаха в безкрая, вятърът вееше безспир. В подножието на хълма водата шумолеше тихо и отразяваше блясъка на луната. Вечерният вой на вълците вече беше заглъхнал. За хищниците също беше останала богата гощавка.

Наближаваше вече полунощ, а пред осиротялата типи на Летния дъжд все още звучаха траурните песни.

Четан излезе от вцепенението си и се примъкна по-близо до Харка.

— Искам да те питам нещо — каза той тихо на момчето.

— Говори, мой по-голям братко.

— Ти си чул от мъжете, че не са видели бизоновите стада да пасат спокойно на юг, а че те вече са били подгонени и са тичали с все сили.

— Хау, така казаха Матотаупа и всички останали ловци.

— Как може да се подгони едно такова огромно стадо бизони?

— Може да го подплаши голяма глутница вълци или огън, или ловци.

— Надушили ли са били нашите мъже огън сред прерията?

— Не.

— Видели ли са вълци?

— Не.

— Видели ли са ловци?

— Не.

— Защо тогава стотиците бизони са се хвърлили в бяг?

— Не знам.

— Знае ли някой боец?

— Не вярвам.

— Какво мислиш ти?

Харка мълчеше.

— Какво мислят нашите бойци? Харка мълчеше. — Защо не говориш?

— И ти не всякога разговаряш с мене.

— Това е вярно. Значи, не искаш?

— Защо ти и днес не ми казваш мислите си, Четан?

— Защото се страхувам от тях.

— Вярно ли е това?

— Вярно е. Веднага да умра, ако лъжа.

Какво може да бъде това нещо, от което Четан, синът на Летния дъжд и вождът на Червените пера, може Да се страхува така, че езикът му да се вцепени?

— Вакан.

— Да. Вакан. Тайната магия.

— Така е.

— Значи, ще мълчим?

— Харка, ние мислим едно и също нещо, затова разговаряме. Като сме двама, няма да се страхуваме толкова много.

— Да, заедно ние не се страхуваме.

— Харка … дали страшното тайнство на белите мъже е подгонило бизоните към нас?

— Възможно е. Така трябва да е.

— Затова и нашите ловци не са могли да определят в каква посока бягат бизоните и животните едва не сгазиха нашите шатри, жени и деца.

— Едва не ги сгазиха.

— Те убиха Летния дъжд, моя баща. Аз предполагам, че той е искал да отклони пътя на бизоните от нашия бивак.

— Никой човек не би могъл да свърши сам това. Когато бизоните побягнат, цяла група ловци не би могла да ги спре. Тогава бизоните стават слепи, глухи и бесни.

— Знам.

— Но как може страшното тайнство на белите мъже да изпрати бизони на нас и в същото време да съвпада със заклинанието на един червенокож? Храна ли е искало да ни изпрати, или да разруши нашите шатри?

— Не знам.

— Значи, и ти като другите не можеш да отговориш на моя въпрос?

— Не мога, вярно е.

— Разговорът беше приключен. Ала Харка остана цялата нощ край Четан и мъртвеца и едва когато започна да се развиделява, влезе уморено в шатрата, зави се в завивките и заспа. Събуди се след няколко часа и изрисува лицето си с онези цветове и знаци, които означаваха, че не желае да го заговарят. Младите кучета го оставиха на мира. А Харка се изкачи отново на хълма край мъртвеца и докато пред шатрата долу продължаваха да се носят траурните напеви, той стоеше, зареял поглед в безкрая.

— Велико заклинание, какво си всъщност и откъде произлизаш?