Харка — синът на вожда

БОЙ С ВЪЛЦИ

Момчето беше в много лошо настроение, когато се върна отново в бащината шатра, но външно не показа неспокойните си мисли и чувства. Майка му го извика да ядат. Тя печеше заек над огъня в средата на шатрата и Харка седна заедно с по-малкия си брат и сестрата, с майка си и баба си. Печеното месо миришеше приятно и пред шатрата полудивите кучета дебнеха и душеха жадно. Когато месото се опече, всеки взе ножа си — по-малкото братче и сестриче на Харка също имаха вече собствени ножове — и по една пръстена паница. Бабата си избра главата на заека, майката и момиченцето Уинона получиха по един преден крак, двете момчета Харка и Харпстена — по едно бутче. Парчето от гърба остана за бащата, който сега не беше в шатрата и според обичаите на племето и без това не ядеше заедно с жените и децата.

След обяда Харка се срещна с Четан. Много му се искаше да поговори с по-възрастния си приятел за случилото се, колко хубаво би било да се върне отново в гората и да потърси следите около входа на пещерата! Невъзможно беше човек да дойде и си отиде, без да остави никаква следа. Ала Четан не заговори вече за случилото се и Харка също не се осмели да изкаже мнението си открито. Той премълча мислите си, но беше много неспокоен. За да не се издаде, а и за да се отвлече сам от безпокойството си, той свика цяла група Млади кучета. Всички заедно изтичаха надолу по реката в подножието на склона. Започнаха да играят, потопяваха се бързо в ледено студената вода, поплуваха. Момчетата бяха много калени. Който беше много чувствителен, умираше при суровия живот сред тая дива природа съвсем рано и затова децата, които израстваха, можеха да издържат на всякакви условия.

Харка забеляза, че и Шонка, синът на Белия бизон, идва през гората към реката. Той реши да му изиграе една шега и се скри зад върбалака, покрай който Шонка сигурно щеше да мине, за да се приближи до брега, ако не изменеше пътя си. Смрачаваше се вече. Облаците и водата заряха розово, листата преливаха от вечерния мрак към все по-потъмняващата сянка. Шонка вървеше безгрижно към брега. Той беше широкоплещест и як. Върху лицето му вече се беше отпечатала следа от някаква суровост, която се задълбочаваше, щом Шонка си внушеше, че връстниците му и по-малките момчета не го зачитат достатъчно, както той желаеше. Никой не знаеше всъщност защо той не се ползуваше с неограничено уважение, макар че никога не изоставаше в упражненията на момчетата, в състезанията по езда, по хвърляне на камък, по плуване. Ала имаше един, който го надминаваше макар и да беше по-млад: Твърдокаменния Харка Нощното око. Той се ползуваше с още по-голямо уважение и това намаляваше влиянието на Шонка над момчетата и момичетата.

Шонка наближи върбалака, без да забележи Харка. А в този миг Харка вече хвана левия му крак и го разклати. Шонка се прекатури и се пльосна по корем във водата. Буйният крясък на момчешката орда възнагради успеха на Харка. Самият Харка с няколко скока през камъните и един стар повален дънер се намери в средата на реката, където водата течеше бързо в дълбокото корито. Той подразни подигравателно с висок вик Шонка, който отново се показа над водата, целият мокър, и веднага се хвърли подир момчето. Харка го остави да се приближи до него на една крачка, после като щука се гмурна дълбоко и заплува под водата.

Шонка не го последва. Той се спря и погледна да разбере къде ще се покаже Харка, грабна един камък и се приготви да го хвърли.

Харка разбра, че си беше позволил малко повече. Подхранвана от топящите се ледове, водата беше ледено студена и младият плувец усети как ръцете и краката му започнаха да се вкочаняват. Той искаше на всяка цена да се задържи под водата до следващия завой и да се измъкне навън зад една голяма скала, където Шонка нямаше да го забележи Почувствува, че студенината нахлува до сърцето му и го обзема онази опасна измамна умора, която сковава силите и превръща изгубването на съзнание в приятно заспиване. Ала мисълта колко смешно би било да умре по време на игра, му даде нови сили и той загреба напрегнато още малко, докато разбра, че беше стигнал завоя. Там стъпи с краката си на дъното, измъкна се бързо от водата и се приведе зад скалата мокър и зъзнещ от студ. Видя Шонка който бавно слизаше надолу през пясъка и сипея край водата, стискайки все още камъка в ръка. Горе край реката Ордата на младите кучета беше прекъснала игрите, за да наблюдава Шонка и изхода от двубоя му с Харка. Неколцина изтичаха надолу по брега, за да бъдат по-наблизо.

Шонка вървеше направо към скалата, зад която се беше сгушил Харка. Навярно искаше да наблюдава от там. Харка сви глава между раменете си и се прилепи до земята зад скалата. Сега вече не можеше да вижда Шонка и затова още повече наостри слух.

Стъмваше се бързо, замигаха първите звезди. Харка забеляза как Шонка се метна върху скалата Това беше мигът, който той очакваше. Изправи се бързо, скочи върху скалата, хвърли се върху изненадания Шонка и го събори. И двамата се отърколиха върху речния пясък. Харка откъсна враните пера от плитката на своя неприятел и побягна с висок победен вик към гората. Двоен победен рев на Младите кучета възнагради окончателната победа на техния главатар над по-възрастния момък.

Сред дърветата Харка срещна своя приятел Четан, който го поздрави заедно с тримата млади, Гарванови братя сред високи смехове и горещи похвали.

Междувременно Шонка се беше изправил. С престорено пренебрежение към момчешката орда той се оттегли от полето на своето поражение. В душата му пламтеше ярост, задето го бяха унизили. Сам не си даваше сметка как се беше случило това. Той беше силен и пъргав. Ако беше успял да хване Харка, оня щеше да види. Но по-младият непрекъснато го надхитряше. Харка съобразяваше по-бързо от Шонка и затова можеше и да действува по-бързо и по-изненадващо. Смееше по-добре да комбинира. В повечето случаи той предугаждаше какво щеше да направи Шонка при дадено положение, докато Шонка никога не можеше да предвиди какво би сторил Харка.

Шонка бавно заобиколи бивака. Разсъждаваше напрегнато как да спечели отново уважението на момчетата и по какъв начин да отмъсти на Харка. Мисълта, че всеки трябва да си получи заслуженото наказание, беше съвсем естествена за индианските момчета.

След дълго разсъждение Шонка реши да не предприема нищо повече тази вечер. Щеше да изчака, трябваше да намери подходяща възможност да изпълни намерението си. Влезе мрачен в бащината шатра.

Там свари всичко така, както си беше, когато сутринта Харка разказа за случилото се в пещерата. Белия бизон лежеше в треска върху постелята си. Сега майката излезе от дъното на шатрата и зашепна нещо на сина си. Тя беше много изплашена, че Белия бизон ще умре. Дали да повика още веднъж за помощ заклинателя, който през изтеклата нощ не беше успял да помогне? Или може би една парна баня в потилнята щеше да му подействува добре? Или пък да отиде при Унчида, майката на Матотаупа, която от всички жени в селото най-добре познаваше целебните билки и беше почитана като „магьосница“?

Шонка не искаше и да чуе за Унчида, защото тя принадлежеше към шатрата на Матотаупа и на Харка, срещу когото той изпитваше днес по-силна неприязън от когато и да било друг път. Заклинателят от съседната шатра също ужасяваше момчето. Ала една парна баня можеше да се отрази добре на болния баща. Шонка също се страхуваше като майка си, че баща му може да умре. Момчето беше петнадесетгодишно, бойците вече го вземаха, когато отиваха на лов за бизони, но той все още не беше боец и по какъв начин щеше да изхранва майка си и себе си? Ще му бъде тежко. Ако баща му умре, той ще трябва да се премести заедно с майка си в нечия чужда шатра и да има друг баща. Тази мисъл го накара да потрепери и понеже се тревожеше от това как би живял без баща си, той се страхуваше за живота на баща си. Една парна баня сигурно ще подействува добре на болния.

Той уви баща си в завивка от бизонова кожа, а майка му изтича напред към потилнята. Искаше да провери дали парните камъни са още топли. За всеки случай тя ги сложи още един път в жарта. Когато се нагряха достатъчно, за да изсъска водата върху тях, тя донесе заедно със сина си Белия бизон. Сложиха болния в потилнята, а жената изля вода върху парните камъни, така че цялата шатра се изпълни с пара. Когато потта на Белия бизон изби по цялото му тяло, Шонка и майка му го отнесоха край реката, за да го потопят в студената вода. Това беше обичайният начин, по който лекуваха боледуващите от ревматизъм или от треска. Белия бизон цял трепереше и когато Шонка и майка му го извадиха от водата, тялото се отпусна безжизнено върху ръцете им и с някакъв конвулсивен ужас Шонка разбра, че баща му е мъртъв.

Момчето все още не можеше да си поеме дъх, когато двама с майка му отнесоха мъртвия в шатрата. Жената намери заедно със сина си няколко силно разклонени като вили прътове и ги забоде в земята пред шатрата. Тя овърза здраво тялото на мъртвеца в една кожена завивка и го закачи на прътовете за главата и за краката. Според обичая мъртвият не биваше повече да се докосва до земята.

После жената занарежда жалбите, които накараха цялото село да наостри уши и да застане нащрек. С проточен лай кучетата подеха воплите на хората.

Харка и брат му Харпстена лежаха на постелите си в бащината типи. Харпстена беше заспал, обаче Харка беше още буден и чу как майка му и баба му си зашепнаха. Баща му не се беше върнал още в шатрата, беше останал на съвещание при заместника си Летния дъжд.

През последните часове на миналата нощ Харка беше заспал върху мъховата настилка край потока, но сега, в шатрата, не можеше да заспи. Той мислеше за тайната на пещерата, която не беше узнал, за следата от човешки крак, за настъпването на новото утро и часове наред слушаше погребалния напев, който долиташе от шатрата на Белия бизон.

Белия бизон беше мъртъв.

Харка също се изплаши. С пукването на зората хората от тяхното племе щяха да тръгнат да търсят нови ловни места. Там щяха да имат нови враждебни съседи. А ето сега Мечата орда разполагаше с един смел и скромен боец по-малко. Откъм шатрата на Белия бизон все още долиташе проточеният напев на оплаквачката. Той се носеше еднозвучен и ужасяващ, сякаш подражаваше воя на дивите вълци.

Харка се ослуша да чуе кой се приближава към шатрата им. Баща му се връщаше. Когато той влезе и се отпусна върху постелята си, Харка почувствува да го обзема спокойствие. Известно време той чуваше дишането на баща си, после също дълбоко заспа. Последната му мисъл, преди да се унесе в сън, беше за настъпващия изгрев на слънцето и за предстоящото потегляне към незнайните прерии.

Ала нещо друго го събуди още след няколко часа. Вятърът, който беше духал дни наред, изведнъж премина в буря. Той бушуваше над безбрежната прерия, блъскаше се в обраслите с гори планини, фучеше в короните на дърветата и се удряше дори в стените на шатрите сред защитената от всички страни горска поляна, така че чергилата се издуваха и дългите борови колове потреперваха. Високо горе в планината се чуваше прашене, трещене и свистене, както когато се прекършват и рухват дебели дървета. Шумът вдигна в тревога веднага целия бивак. В гората вятърът поваляше дърветата. Харка препаса бързо колана на кръста си и събуди по-малкия си брат. Баба му вече беше станала, майка му тъкмо будеше сестра му Уинона. Харка се огледа за баща си, ала той сигурно беше напуснал вече шатрата, никъде не го видя. Прашенето и трещенето се усилиха. Бурята сякаш ломеше цели гори.

Харка изпълзя на четири крака от бащината типи, за да не го събори бурята на поляната. Наоколо върховете пращяха със страхотна сила, дърветата се прегъваха ниско и отново се чуваше пращенето на чупещи се стволове далеч горе на върха. Шумът разтърсваше всички нерви. Шатрите се клатеха. Не можеше дори и да ги отворят, защото чергилата, освободили се от коловете, веднага започваха да се блъскат от вятъра и щяха да съборят и строшат коловете.

Жените, децата и старците се събраха в средата на поляната, където опасността беше най-малка. Там се блъскаха и конете и кучетата. Мъжете и момчетата останаха край шатрите, за да се притекат веднага на помощ, ако бурята откъснеше някоя шатра, Редом с оръжията шатрата беше най-скъпоценното притежание на всяко семейство и съвсем не беше лесно да си приготвиш нова, ако загубиш старата. Защото бизоните, от чиято кожа приготовляваха чергилата на шатрите, трябваше най-напред да бъдат намерени и уловени, а сушенето и щавенето на кожите, които трябваше да издържат и задържат всяка влага и студ, при начините на работа на индианците траеше много дълго.

Харка бдеше заедно с Четан край шатрите на Матотаупа и Летния дъжд, момчетата задържаха направените от бизонови жили въжета за шатрите и коловете, където имаше опасност чергилата да се откъснат. От време на време те се споглеждаха. Бурята не идеше равномерно. Тя ту притихваше, ту връхлиташе с нова сила. Най-опасно беше да не се извие циклон. В по-високите въздушни слоеве те вече май се надигаха. Харка видя как вятърът носеше и въртеше едно цяло дърво заедно с корените и сухите клони, той можа да проследи част от Пътя му в странно млечнобелия простор. Навярно бурята отнесе плячката си далеко навътре в прерията.

Откъм планината затрополи една канара, която сигурно се беше пооткъртила от леда и разтопяването и която сега навярно се беше освободила заедно с някое изскубнато дърво. Скалата се търкаляше и подскачаше, заплашителният грохот се приближаваше към поляната сред гората и бивака, на животните и на хората не оставаше нищо друго, освен да чакат кого ще смаже тази спускаща се грамада. С тъп удар тя се заби в земята и остана да стърчи точно в началото на поляната, беше се забила с единия си край. Всички си отдъхнаха. Най-после бученето и кънтенето позаглъхнаха и натискът върху шатрите бавно започва да отслабва. Животните отново се раздвижиха.

Матотаупа скочи върху голямата канара, така че всички да го виждат, и даде знак, че могат да почват да ядат, а след това да тръгват.

Унчида, бабата, раздаде в шатрата на Матотаупа оскъдна закуска. Децата и жените получиха от малки кожени кесийки стрити ягоди и корени, Матотаупа изяде късче сушено бизоново месо, останало още от есенния лов. Това беше всичко и то трябваше да уталожи глада им за цялия ден. Преди вечерта нямаше да получат нищо друго за ядене.

Бабата на Харка, майката на Матотаупа, сега беше най-почитаната жена в бивака, тъй като след смъртта на Белия бизон до избирането на нов мирновременен главатар Матотаупа беше единственият вожд в ловджийското племе. Тя излезе навън, освободи първото чергило от връзките и то заплющя като голямо знаме под все още силно духащия вятър. Това беше знакът за всеобщото потегляне.

Всичко бе прибрано бързо, тъй като ловджийските семейства имаха твърде малко имущество. Жените и момичетата се покатериха по подпорните колове и развързаха приготвените от жили въжета, които задържаха горе ведно върховете на подпорните колове, при тази работа помагаше вече и десетгодишната Уинона. Харка и другарите му, негови връстници, доведоха конете. Впрегнаха товарните коне в плазовете. Между всеки два кола, кръстосващи се на хълбоците на коня и с влачещи се от другата страна краища, бе разпъната по една кожена покривка, в тези покривки натрупаха имуществото, положиха там и децата, които вече бяха достатъчно големи, за да не ги носят майките им на гръб, но и още много малки, за да яздят сами. Коли индианците не притежаваха, тъй като не умееха да правят колела.

Харка и деветгодишният Харпстена имаха вече собствени коне и обикаляха нагоре-надолу заедно с останалите ездачи, младежи и мъже, около образувалата се дълга колона. Жените и момичетата яздеха товарните коне. Начело на колоната излезе Хавандшита, над осемдесетгодишният стар заклинател, сух, жилест, малко приведен. Преди върволицата да тръгне, той произнесе древната утринна молитва за „храна и мир“ за цялата колона.

После той направи първата крачка и Матотаупа, бойният вожд, пришпори своя пъстър жребец, за да мине напред и поведе колоната през поразената от бурята гора към прерията.

Колоната трябваше да прекоси реката, където момчетата бяха играли предишната вечер. Хавандшита и Матотаупа преминаха известна част покрай брега надолу, за да използуват брода през една плитчина на реката, който щеше да облекчи преминаването. Харка знаеше, че бродът се намира на хиляда стъпки по-надолу и тъй като тук — още съвсем близо до досегашния бивак, не ги грозеше никаква опасност и затова не държаха строго за реда на съпровождащите ездачи, той беше избързал малко напред заедно с Четан. Той намери мястото, където коритото се разширяваше и водата течеше спокойно по пясъка. Тук Харка и Четан се спряха, зачакаха и огледаха за последен път местност-та, която добре познаваха от ранните си детски години и сега задълго, може би завинаги, щяха да напуснат. Новите ловни участъци — целта на тяхното пътешествие — бяха отдалечени на няколко дни езда на юг.

Вниманието на Харка бе привлечено от опустошението, което бурята беше нанесла по бреговете на реката. Жилавият върбалак не беше пострадал, ала две млади дръвчета, израсли върху наносната почва, бяха изскубнати с корените и водата се събираше сега в изровените дупки. На това място светлееше нещо. Харка го забеляза и тъй като не бързаше, насочи коня си натам, за да провери какво събира и отразява млечно-бледите слънчеви лъчи. От коня си той погледна надолу към необикновено лъскавия предмет. Приличаше на малък речен камък, ала блестеше жълтеникаво-червено, много по-красиво от всеки друг. Харка се смъкна от коня, който яздеще без седло, и се наведе да огледа по-отблизо находката си. Изглежда, това беше необикновен камък, който водата беше влачила навярно по-рано, после отново го беше покрила с пясък и пръст и който сега отново се беше появил на повърхността изпод изтръгнатите корени.

Харка го претегли на ръка и после го мушна в торбичката, която носеше на колана си, за да го запази за спомен. За стойността и значението на своята находка той все още нямаше никакво понятие.

Преселническият керван прегази брода на реката подобно на дълга змия и след като преодоля няколко препятствия в гората, навлезе в откритата прерия.

Силният вятър вееше от североизток, гривите на конете и косите на младежите се развяваха. Откъм югоизток блестеше слънцето и те трябваше да яздят насреща му. Лъчите ги заслепяваха. Всички примижаваха и се взираха в безбрежната далечина на ливадите. Първия ден колоната все още се движеше през позната местност, хората често бяха излизали от селото си да обгледат вълнистите ливади за бизонови стада. През този първи ден почти не можеше да ги сполети, никаква опасност, тъй като още се намираха в ловните райони, които бяха неоспорим периметър на силните племена на дакота.

Към пладне времето значително се изясни. Млечно-белият въздух стана кристалноясен и североизточният вятър премина в лек полъх, който си играеше с пожълтелите мокри треви. Харка съжаляваше, че „прернйните кучета“, тези малки гризачи, бяха достатъчно разумни, за да се шмугнат навреме в своите дупки в земята, щом преселническата колона се приближеше към жилищата им. Не успя нито веднъж да насочи стрелата си, към тях. Децата в плазовете се ядосваха, защото дългите опашки на конете непрекъснато ги удряха но лицата. С глух тропот се носеха множеството неподковани копита през прерията. Зад колоната оставаше широка следа, която щеше да си остане ясна още много дни, та даже и седмици. Мислите на Харка непрекъснато се връщаха към пещерата в гористия склон, която сега беше останала далеч зад преселниците. Никой в колоната не можеше да знае, нито да предугажда какво ставаше в момента в пещерата и в гората.

Мечата орда пътува до вечерта. Тъй като тръгването им сутринта беше забавено от бурята, не бяха изминали повече от тридесет и пет километра.

Бойците си избраха колкото се може по-удобно място за почивка. Вдясно се простираше едно възвишение, чийто рид се спускаше полегато към малка рекичка. От леко наклонените към водата поля влагата беше започнала вече да се оттича, така че не стана нужда да опъват шатрите на съвсем мокра почва. Малкият прериен поток угаси жаждата на хората и добитъка. Дървета наоколо нямаше. Затова се отказаха да палят огън. Ала и тази нощ старателно запазиха мъждукащия огън в един дълбоко издълбан, никога не загасващ дънер. Неколцина стари мъже го бяха носили по време на похода. От незапомнени времена съществуваше обичаят да носят по този изморителен начин скъпоценния огън, пазен почти като светиня. Откачиха плазовете и разпънаха шатрите. Подобно на всички останали и вдовицата на Белия бизон разпъна своята шатра. Още не беше решено към кое семейство щяха да я причислят заедно със сина й за защита и прехрана.

Всички хора бяха уморени и заспаха след малка вечеря в постелите си. Конете още щипеха полуизгнилата зимна трева и търсеха първите зелени стръкчета, наболи из пръстта. Кучетата се бяха събрали спокойни на група, лежаха гъсто прилепени едно до друго. Топлеха се взаимно.

Небето си остана ясно и макар че вятър се беше успокоил, през цялата нощ беше извънредно студено.

Подобно на голямо море прерията преливаше на вълни чак до далечния хоризонт.

Часовете минаваха.

Беше вече късно след полунощ, когато Харка подскочи. Събуди го нечий ясен пронизващ вик. Не беше бойният зов. Бойния зов всяко дете познаваше и насън, тъй често момчетата се бяха упражнявали да се събуждат веднага от този сигнал, да скачат и да грабват оръжието. Така че сега това не беше бойният зов, а някакъв предупредителен вик. Харка носеше като баща си ножа в калията на връв около врата си, през нощта той не беше свалил оръжието си. Лъка и стрелите беше подредил до постелята и когато скочи сега, вече ги беше сграбил. Навън цареше неспокойно оживление. Кучетата лаеха раздразнено и страхливо. Харка чу блъскането и удрянето с копита сред конското стадо и изтича навън от бащината типи. Жребецът на Матотаупа, който спеше вързан за един кол пред шатрата, сякаш беше побеснял и се дърпаше с все сили да се откъсне. Остани при мустанга! — подвикна вождът на сина си и в миг изчезна в западна посока към възвишението, по което се изкачваха ливадите. Неколцина мъже то последваха. Сред тях Харка различи Летния дъжд и няколко младежи и му стана много неприятно, че трябва да остане да пази коня при шатрата, ала не можеше да не се подчини. По държането на конете, кучетата и мъжете Харка заключи, че към бивака им се бяха приближили гладни вълци. Сигурно не бяха плахите дребни койоти, защото кучетата лесно се справяха с тях. Полудивите кучета се страхуваха само от големите сивобели прерийни вълци. Харка се опита да задържи мустанга на баща си за кожената юзда, захваната за долната челюст на животното, ала жребецът, който се чувствуваше водач на цялото стадо, беше толкова възбуден, че Харка не можеше да се довери нито на забития в земята кол, нито на юздата и затова бързо се метна на гърба на животното, за да може поне да го направлява, ако се отскубне. Момчетата от племето дакота започваха да се учат да яздят още от четвъртата си година и Харка беше преминал добър курс на обучение при Четан и баща си. Сега, вече еди-на десетгодишен, той умееше да се задържа върху гърба на всяко неопитомено още животно. Той познаваше характера на якия и решителен мустанг, който беше яхнал сега, и разбираше вълнението му. Животното сигурно се чувствуваше като окован боец по време, кога то нападат жени и деца. Харка се замисли за миг и после взе смело решение: рязна с ножа си кожената връв, която задържаше жребеца и го остави да се приближи в бърз галоп до стадото. Животните посрещнаха жребеца с всеотдайно доверие.

Междувременно мъжете вече водеха борба с гладните хищници. Не толкова от движението на нощните сенки, колкото от виковете, които се носеха от височината на хълма, момчето разбра, че сигурно бяха убили вече пет вълка. Кучетата се поокуражиха; особено по-силните и по-големите от тях се хвърлиха напред и се включиха в боя. Притискайки леко хълбоците на мустанга, Харка го водеше така, че непрекъснато да обикаля около стадото коне.

Изведнъж животното се извърна и изхвърли високо нагоре копитата си и в същия миг Харка видя две искрящи хищни очи в тревата. Той се вкопчи здраво с крака в животното, изпъна лъка си и постави стрела. Вълкът, чиито очи беше разпознало момчето, измени тактиката си. Реши да заобиколи биещия с копита жребец и да нахлуе в стадото. Предишната вечер бяха завързали предните крака на животните, така че те можеха да правят само малки крачки и нямаше опасност да навлязат през нощта в прерията. По този начин обаче те бяха оставени безпомощни за всеки хищник. В стадото веднага настъпи ужасно объркване. Харка пусна стрелата от гърба на вдигналото се на задните си крака животно към мястото, където се движеше вълкът, но веднага разбра, че не улучи. Дивият звяр се хвърли върху една кобила и бедното животно направи единственото, с което все още можеше да се брани, хвърли се на земята и започна да се въргаля. Жребецът, върху който седеше Харка, удряше и хапеше в яда си като побеснял на вси страни, освен това момчето чуваше навред около себе си виенето на кучетата и кря-съците на мъжете. Беше много тъмно, тъй като възвишението преграждаше пътя на лунната светлина.

Харка скочи на земята. Можеше да си позволи това, защото знаеше, че жребецът-водач не би изоставил окованите си събратя. Тъй като не можеше да се довери на лъка и стрелите си, той прехвърли бързо лъка през рамо и хвана ножа. Вълкът тъкмо се канеше да захапе кобилата за врата и беше заслепен за всичко останало. Момчето се приближи и със силен и добре насочен удар заби ножа чак до дръжката във врата на вълка.

После извади ножа от тялото на издъхващото животно и нададе победния вик. Ала в същия миг и с него щеше да се случи същото, каквото беше сполетяло убития вълк. То беше като опиянено от победата и за един миг отслаби вниманието си и сега с ужас разбра, че стоеше пред цяла глутница хищни зверове. Със светкавична бързина Харка си изясни положението. Голямата глутница се беше разделила; едната група беше водила на хълма леко нападение, което наистина беше взело жертви от вълците, ала същевременно напълно беше задържало вниманието на мъжете и кучетата на тази страна. Междувременно друга част от глутницата беше заобиколила в полукръг, за да се нахвърли изненадващо върху конското стадо. Нощем край конете винаги оставяха постове. Предишната вечер Харка беше чул разпределението на хората и знаеше, че в този час Четан и Шонка трябваше да бъдат при мустангите. Ала и двамата не бяха тук. Сигурно се бяха поддали на изкушението да избягат и да се включат в боя срещу вълците горе на хълма!

Харка нададе висок предупредителен зов. Три вълка се бяха нахвърлили вече върху един кон и го разкъсваха. Съвсем не беше сигурно дали хищниците щяха изобщо да се нахвърлят върху момчето, което им миришеше на „човешко“ — значи, опасно за тях. Те имаха достатъчно друга безпомощна плячка. Ала между вълците имаше един по-голям от всички останали; той сигурно беше водачът на глутницата и сега се нахвърли върху Харка. Момчето успя да се спаси само като скочи върху гърба на бащиния си кон, който тъкмо в този миг изостави стадото с див бяг, обхванат от смъртен страх.

След не повече от петдесет метра на младия ездач се удаде да обърне назад животното, което след първия миг на панически ужас само отново се беше устремило към наплашеното стадо, навярно за да повлече всички в бягство. Щом можа да разпознае отново бивака и конете, Харка веднага разбра какво се беше случило там. Много мъже и момчета, дори жените и момичетата бяха изтичали насам, режеха спъващите краката на конете върви и се хвърляха върху животните, за да ги спасят от вълците и да насочват бягството им. Голям брой от хищниците, захапали здраво повалените коне, бяха убити с различните оръжия, попаднали на хората под ръка.

Сега вече Харка не биваше да изоставя коня на баща си. Животното явно искаше да подтикне другите към бягство и Харка привидно се поддаде на това. Няколко свободни и други коне с ездачи го последваха и ездачите успяха да спрат безредното бягство на стадото. Правейки широк завой, стадото се върна отново през самотната нощна прерия към бивака.

Вълците вече се бяха отдалечили, така че конете нямаше защо да се страхуват от връщането.

Ала как изглеждаше мястото край бивака! При първия зрак, предвещаващ изгрева на слънцето, всичко вече можеше да се види ясно. Вълците бяха умъртвили с острите си зъби дванадесет коня и почти ги бяха изяли. Девет други коня бяха така тежко ранени, че хората трябваше да ги убият. Петнадесет животни липсваха — сигурно бяха се отделили от стадото и бяха избягали. Мечата орда разполагаше със сто и петдесет коня, а сега всяко четвърто животно беше изгубено, което представляваше сериозна загуба, особено по време на преселването.

Събраха животните заедно, и то на другия край на бивака, тъй като миризмата на кръв все още ги плашеше, и отново им свързаха краката. Жените донесоха месото на убитите животни. Хавандшита и Матотаупа го разпределиха справедливо на всички шатри според броя на хората. Гладниците веднага изядоха по-малките парчета месо сурови.

Харка отново беше завързал жребеца на баща си пред шатрата и сега отиде да види убитите вълци и да се ориентира по следите за случилото се през нощта. Намери вълка, който беше убил, и отряза ушите му като победен трофей. Харпстена, по-малкият му брат, стоеше край него и го гледаше с възхищение. Харка му кимна да върви с него. Той обясни на деветгодишното момче следите и развоя на боя, за да може и то да се поучи. Харка непрекъснато поглеждаше към убитите вълци. Голямото животно, което той беше видял през най-ужасния миг на боя през нощта, не беше тук. Харка внимателно заразглежда местността заедно с брат си, за да открие вълчите следи. Успя да разпознае стъпките на едрия вълк. Той имаше по-големи лапи и бе тичал с по-големи скокове от другите. Беше избягал.

— Този вълк е мощен главатар сред вълците — обясни Харка на Харпстена. — По следите ние можахме да видим как той е довел глутницата насам и как е разпределил другарите си, за да ни измами. Много вълци бяха убити, ала останалите сега са сити, макар че наоколо няма бизони.

След обиколката си момчетата се върнаха в бащината типи. В шатрата завариха Четан и Шонка, които стояха силно засрамени пред Матотаупа. Харка щеше да бъде най-доволен, ако можеше веднага да излезе заедно с Харпстена, защото не желаеше по-малкият му брат да слуша, като корят Четан, най-добрия приятел на Харка. Ала вече беше късно, Харпстена беше изтичал към майка им в дъното на шатрата и затова Харка също остана и чу всичко.

— Вие двамата се държахте като малки момиченца, които не могат да се владеят! — говореше тъкмо бойният вожд на двете момчета и това беше най-тежкият укор, който той можеше да им направи. — Изоставили сте конете, за да вървите на лов за вълчи уши?

Какво се случи след това, знаете. Бойците от Мечата орда смятат, че вие нямате право да носите ушите на убитите вълци!

Харка много се срамуваше заради приятеля си Четан. Какъв позор! Отсега нататък Четан трябваше да извърши много смели и добре обмислени деяния, за да може да измие подобен срам. Разбира се, това се отнасяше и до Шонка, ала Харка не мислеше за Шонка. Той се извърна, сякаш не беше видял и чул нищо. Искаше да спести на Четан унижението пред едно единадесетгодишно момче.

Бледи, прехапали устни, двете момчета напуснаха вождовата типи, запомнили онова, което им беше казал той и което отсега нататък те сами щяха да си повтарят ден и нощ, докато отново успеят да изкупят срама си.

Матотаупа даде заповед за тръгване.

Свиха тридесетте шатри. Цял куп деца трябваше да седнат на конете до майките си или да се примирят с място в някой от плазовете, тъй като вече не разполагаха с достатъчно коне. Няколко жени вървяха пеша като Хавандшита.

Харка, убиецът на вълци, обаче можеше отново да яхне своя пъргав жребец и да язди като бойците край дългата върволица от товарни коне.