Харка — синът на вожда

ПОСЛЕДЕН ИЗСТРЕЛ

От търговията с жито и от работата на мелниците градът но горното течение на река Мисисипи бързо забогатяваше. Той нарастваше със същото темпо, както много градове след свършването на Гражданската война, и в района му бяха построени вече не малък брой къщи и вили на заможни граждани.

В една от вилите, принадлежаща на богата възрастна дама и оградена с разкошно поддържана градина, един прозорец беше отворен, така че пролетният въздух нахлуваше в стаята. Пред масата седеше малко момиченце, съвсем само, и пишеше със зачервени бузки домашно по краснопис в своята тетрадка, съвсем точно по чертата, всички буквички еднакво високи, изписани с тънко и дебело. На отворения прозорец имаше цветя, една пчела жужеше, привлечена от сладкия мирис, ала малкото момиченце не виждаше и не чуваше нищо, То пишеше. Не чуваше дори приглушеното бавно тракане на часовника. Не обръщаше внимание дори и на гласовете, долитащи от съселната стая. То беше принудено да съсредоточи цялото си внимание върху своето домашно. Веднъж само детето отметна с нетърпелив жест една руса къдрица, която непрекъснато падаше на челото му. Слепоочията му бяха овлажнели от напрежение. Напишеше ли една-единствена буквачка грозно, детето нямаше да може да отиде на цирк.

Така беше казала леля Бети. Леля Бети не желаеше Кейт да отиде на цирк, макар че бащата на Кейт беше дал съгласието си. Затова лелята щеше да прегледа домашното по краснопис със строги очи и ако намереше да направи и най-малката забележка, момиченцето трябваше да се лиши от едно голямо удоволствие. Ала татко щеше да се върне скоро, той беше излязъл само до града и може би щеше да успее да промени решението на леля Бети, ако то беше неправилно.

Точка! Най-после се свърши! Кейт погледна упражнението по краснопис и беше много доволна. Сега тя чу жуженето на пчелите, песента на птиците в градината, ударите на часовника и шушукащите и усилващи се гласове в съседната стая. Леля Бети имаше гостенка — една нейна стара приятелка. Кейт се облегна назад и се замисли коя ли рокличка ще си облече за цирка. Татко щеше да донесе билета за ложа, това беше сигурно. При това татко съвсем нямаше толкова много пари, колкото леля Бети. Ала той не обичаше да показва, че е по-беден. То и не беше негова вина, това беше сигурно. Виновни за това бяха индианците, тия дакота. Тези разбойници и убийци бяха изгорили по време на тяхното ужасно въстание фермата на баба и в Минесота и татко никога вече не беше чул нещо за баба. От пожара семейството беше обедняло. Малкото момиченце Кейт знаеше това не защото се интересуваше особено много от парични въпроси, а защото леля Бети му го разказваше всеки ден. Леля Бети беше вдовица на един много богат собственик на мелници. Тя беше взела останалата без майка Кейт при себе си, след като бабата, която бе възпитавала дотогава Кейт, бе загинала по време на въстанието. Според мнението на леля Бети Кейт беше възпитавана погрешно във фермата в Дивия Запад. Сега трябваше много да се работи в това отношение.

Бащата на Кейт беше офицер и през годините на Гражданската война момиченцето го беше виждало много рядко. Но сега той беше в отпуск по здравословни причини сред семейството си и скоро щеше да се върне от разходката си в града. Той щеше да разреши и Кейт да дойде на цирковото представление, разбира се, на следобедното.

Беше петък.

Сега леля Бети говореше много високо в съседната стая.

— Ах, ти ще вземеш Дъглас дори на вечерното представление? Наистина той е момче, това е съвсем друго нещо! Ала нашата малка, нежна Кейт, която е трябвало да преживее вече такива ужасяващи сцени, нея човек трябва да я пази! Аз не мога да разбера баща й. Наистина това е гала-представление, двойни цени за вечерта! Доброто общество ще отиде, изглежда, че циркът е реномиран. Ала тази ужасна идея да се представят тук пред нас сиукси, тия дакота, тия убийци и подпалвачи! Не се съмнявам, че простолюдието именно за това отива. А аз, като си помисля само за щетите, които ни бяха причинени от подпалването на фермата! Кейт стана една, така да се каже, сладка малка просякиня, моето хранениче, нали ме разбираш? И сега ние ще вървим да гледаме тия хора — какво казвам — хора! — тия бандити, които са подпалили една ферма! Смятам, че това е немислимо и съвсем непедагогично, пък и впрочем аз съвсем не вярвам, че Кейт ще напише достатъчно добре своето домашно по краснопис с такова прилежание, че да заслужи подобна награда… моля ти се, гала-гала-представление с двойни цени! Моят племенник е разсипник, за жалост той съвсем не умее да се примирява с намалелите си материални възможности. Ей сега ще донесе билетите…

— Нима едва сега е отишъл за тях?

— Точно така. И това ако не е рано! Предварителна продажба!

— Билетите за следобедното представление отдавна вече са разпродадени, Бета. То е и по-посредствено, не е като за нас. Номерът с дивите животни се представя само вечер, а също и някои други сензационни номера. Така или иначе, въпрос може да става само за вечерното представление.

— Тогава естествено без Кейт!

— Дъглас ще съжалява много.

— Съжалявам, Ан, но човек не бива всякога да отстъпва на децата. Трябва да има принципи. Принципи! Само тогава се оформят характери.

По бузичките на неволната малка подслушвачка в съседната стая потекоха сълзи. Тя на драго сърце би разкъсала домашното по краснопис. Ала и това не смееше да направи, защото след това леля Бети щеше да разправя всеки ден на татко колко лошо е възпитана дъщеря му и щеше да му отрови цялата отпуска. Колкото и малка да беше, Кейт все пак беше принудена да се запознава още отсега с различните страни на човешкото поведение и да се съобразява с тях.

Тя видя през прозореца, че татко и се връща у дома. Той беше среден на ръст и строен. Униформата му беше безукорна, макар и не съвсем нова, той много си я беше пазил. Светлосините му очи вече бяха забелязали Кейт през прозореца и той се усмихна бегло. Момиченцето възсия и бързо се опита да отстрани следите от сълзите по лицето си.

Когато повикаха Кейт в съседната стая, татко вече беше подал букет цветя на леля Бети и тя му благодареше наистина зарадвана, ала така надуто, че Кейт се ядоса. Приятелката й, госпожа Ан Финли, пооправи рокличката на Кейт, докато леля Бети сложи цветята в една ваза. Присъствието и умерената любезност на Самюел Смит видимо подобриха настроението на двете дами. Косите на Смит бяха станали снежнобели след онази ужасна нощ, когато той не можа да намери повече своята майка в горящата ферма, а детето си едва след дълго търсене. Белите коси контрастираха с още младежкото му лице. Хора, които никога не бяха преживявали нощ на ужас, смятаха случая на Самюел Смит за твърде интересен.

— Взех билети, наистина за вечерното представление, ала то ще бъде и много по добро — тъкмо казваше той. — Дори успях, лельо Бети, да взема за нас съседната ложа до ложата на семейство Финли — да, аз срещнах мистър Финли по пътя. Така децата ще могат да седят едно до друго.

— Но, Самюел! Нима те разбирам правилно? Да не би да искаш да вземеш Кейт на вечерното представление?!

Госпожа Финли се намеси:

— Но наистина, каква прекрасна идея сте имали да вземете съседни ложи!

— Действително, действително, Ан. Прекрасно. Аз мисля само … Кейт … и … и това възбуждение вечерта! Детето няма да ми спи после цяла нощ!

— Неделята е съвсем наскоро, богослужението започва едва в десет часа — каза примирително Смит. — Аз разбрах, че щели да представят много симпатичен детски номер „В градината на лорда“, тъкмо за Кейт. Освен това тя ще има възможност да види и коне, тя самата вече може да язди.

— За жалост, за жалост! Но както ти искаш, Самюел, ти си бащата! Съседни ложи за нас и за семейство Финли — това наистина е превъзходна идея!

Смит остави дамите след няколко любезни думи отново сами и влезе заедно с Кейт в съседната стая, за да види домашното й упражнение.

— Ти наистина си го написала прекрасно!

Кейт се изчерви.

— Ти поне всякога си справедлив — каза тя. — Много се старах.

— Нали няма да се изплашиш, детето ми, когато се появят индианците? Иначе ше трябва да си отида заедно с теб преди последния номер. Можем спокойно да се откажем от него.

— Аз не се страхувам от нищо, татко, когато ти си при мен. Съвсем от нищо. Само когато съм сама ме е страх. Пък и в цирка сигурно няма да се появят същите онези лоши индианци, които подпалиха нашите ниви. Те нямат право да дойдат в нашия град! Има и индианци християни и добри хора.

— Така ли мислиш?

Нещо трепна върху лицето на Самюел Смит и за миг чертите на лицето му силно се изостриха — Кейт рядко беше виждала баща си такъв.

На сутринта, когато в дома на имотната вдовица се разигра разправията за момиченцето Кейт и за посещението в цирка, в самия цирк животът и оживлението бяха започнали много по-рано, Матотаупа и Харка тъкмо се бяха измили и облекли, когато във фургона пристигна един наистина очакван, ала все пак изненадващ за този ден посетител. Червения Джим подаде глава през вратата.

— Хе, наистина, ето ви и вас двамата! Топ и Хари! Забележителни артисти, украшение на всеки сполучлив номер! Добро утро! — Той затвори вратата и се опита да промъкне едрото си тяло край двамата индианци в малкото помещение.

— Искам само да ви кажа набързо: предприятието тук в края на краищата наистина ще се провали. Пригответе се за път към Дивия Запад. Най-добре е да вървим тримата заедно. Ще трябва само да изчакаме още няколко дни. Кредитната банка вече е сложила запор на днешните постъпления в касата. За жалост изпреварили са ме. Ала приходите за утре и други ден са мои. Тогава отново ще си прибера парите. Тия мизерници не са ми върнали още една стотинка от миналата есен. Ала аз вече им извадих изпълнителен лист и те не могат да ми избягат! Радвайте се, стари приятели, че ще можете да работите утре и други ден за щастлив край за моя сметка. А после — навътре в прерията, където ни е мястото. Днешното представление, разбира се, трябва да излезе превъзходно, ненадминато, за да може утре и други ден също да бъде пълно. Аз направих на господин директора и на Франк Елис още няколко блестящи и енергични предложения по този повод. А сега бъдете здрави до понеделник!

Червения Джим бързаше. Той изчезна, преди още Матотаупа и Харка да му отговорят нещо. Те всъщност и нямаха такова намерение.

Когато двамата индианци се приближиха към конюшните, за да видят конете и магаретата, направи им впечатление голямото оживление из целия терен, а също така и начинът, по който хората се спираха един до друг и си шушукаха нещо. Главният надзирател тичаше с нови плакати, които непременно трябваше да се разлепят на подходящи места из града.

Харка погледна богатите обещания на един такъв плакат:

…Сензация след сензация! Махатма, световно известният индийски звероукротител, излиза срещу неопитомени бенгалски тигри с голи гърди!…

Тъй ли?

„Хари, синът на Седящия бик, предава бялата лейди на стълба за изтезания! Неповторима престрелка с ездачи! Опитни стрелци! Стрелба с истински куршуми!“

Виж ти!

„Децата на лорда — весела градинска сценка.“

Може би за почивка след убийството и смъртния случай.

Харка бе обзет от ярост. Той потърси звероукротителя и нямаше нужда да разпитва дълго, защото той също беше попитал за Харка. Двамата се срещнаха пред клетката на лъва. Помощниците вече поставяха решетъчния тунел за репетицията.

Звероукротителят целият фучеше. Беше мушнал ръка само в единия ръкав на хавлията си и тя се смъкваше от раменете му. Той я дръпна, разпра, без да иска, ръкава на рамото, смъкна най-после хавлията и я прехвърли през въжето, което бе изопнато пред клетките. Харка видя, че дресьорът беше облякъл ризницата под фланелката си.

— Днес ще имам тежка репетиция, разбираш ли?

Ела с мен, искам да стоиш до вратичката към тунела.

Ти поне можеш веднага да разбереш кога трябва да се отвори тя.

Харка се присъедини мълчаливо, за да поеме тази задача. Неговите нерви също трептяха.

Нервността на хората се предаде и върху животните. Те бяха невнимателни, непокорни, враждебни. Дори най-кроткият от лъвовете грешеше, седна на чужда стойка и изръмжа, когато трябваше да смени мястото си. Двата тигъра обикаляха наоколо и изобщо не се поддаваха на внушението да заемат местата си. Укротителят им се скара не защото съзнателно искаше да ги подразни, а защото самият той беше раздразнен. Тигрите изсъскаха, удариха с лапи и захапаха пръта. Лъвовете бяха съвсем неспокойни, макар и да изразяваха неразположението си по-умерено.

— Добре, добре — каза един глас край Харка.

Момчето вдигна поглед. До него пристъпи главният надзирател Франк Елис.

— Може да се работи и по-бързичко! — Той остана да гледа.

Звероукротителят мушна камшика в колана си и взе пистолета в ръка. Даде изстрел. Животните не бяха навикнали на това по време на репетициите. Те се бяха радвали на часа за игра и сега станаха отмъстителни, както хората, на които е отнета единствената радост за през деня. Мъжкият тигър се хвърли изненадващо върху дресьора и го удари с лапата си по ръката, която държеше пистолета. Човекът се олюля, ала все пак се задържа на крака и опърли животното по козината. Тигърът изсъска, готов за борба.

— Добре — каза Франк Елис.

Тигрицата обикаляше зад укротителя. Тя поклащаше бавно края на опашката си, което беше знак, че иска да скочи. Човекът обаче не биваше да се обръща сега, трябваше да не изпуска из очи разярилия се съскаш мъжки тигър.

— Да дадат маркуча! — каза Харка на главния надзирател. — А Тигра трябва веднага да излезе. — Той хвана вратичката, за да я вдигне.

— Остави тази работа, глупаво момче! — изсъска Елис.

Звероукротителят беше прибрал пистолета си и удари през муцуната тигъра с камшика от хипопотамова кожа. Ясно беше обаче, че животното не желае да се отдръпне въпреки удара.

— Тигра да излезе зад гърба ми! — извика сега самият дресьор.

Харка вдигна въпреки забраната на надзирателя вратичката. Два лъва веднага изтичаха навън. Тигрицата сякаш се обърка и изведнъж реши да последва двамата си побратими. Дори и да беше готов за това, Харка нямаше да може да пусне вратичката пред тигрицата, тъй като трите животни се блъскаха едно в друго, докато звероукротителят се разправяще с ударите на камшика и на пистолета си с непокорния тигър. Най-после дресьорът успя да изтика назад, а след това навън и мъжкия тигър.

Момчето отново пусна вратичката. Звероукротителят стоеше задъхан в клетката и масажираше удареното си от тигровата лапа рамо.

Елис се обърна към Харка. Момчето знаеше, че сега го очаква тежък укор, може би дори и сериозно наказание, ала то погледна надзирателя без какъвто и да било страх или съжаление право в очите.

Елис си играеше с ездаческия камшик, който всякога носеше със себе си.

— Довечера след представлението ще се явиш при мен! Боб те е разглезил! На теб ти липсва само една тържествена доза бой.

— След представлението довечера никой повече няма да се явява при вас! — каза тихо Харка и се оттегли.

Надзирателят изгледа слисан момчето.

— Какво издрънка тоя? — попита той дресьора, който тъкмо излизаше през малката вратичка на клетката. Ала не изчака да чуе какво ще му отговори звероукротителят, а само подхвърли: — Надявам се, че довечера ще работите по-добре! Над вашата тигрова група също има запор. Ако не получим достатъчно приход… можете… хм, вие сам разбирате какво можете.

Звероукротителят седна в една ложа. Изчака, докато надзирателят изчезна и докато отнесоха голямата решетъчна ограда, изпуши въпреки забраната една цигара и след това отиде в своя фургон.

Харка потърси баща си и го намери сред фургоните в разговор с Пеещата стрела. Двамата, изглежда, си казваха много повече безмълвно, отколкото с малкото думи, които размениха помежду си. Те говореха на езика на дакота и Харка разбра, че Пеещата стрела предаваше на Матотаупа някакво съобщение на индианската група. Индианците молеха Матотаупа да отиде при тях. Пискливият надзирател Луис бил излязъл за един час, за да отиде да пие бренди в някоя кръчма. Наредил на Пеешата стрела да се погрижи главният надзирател да не забележи отсъствието му.

— Идвам — каза Матотаупа, а после се обърна към Харка: — Ти можеш ли да дойдеш? Или ще направи впечатление, ако не те намерят?

— Сега няма да направи впечатление.

Групата индианци обитаваха две собствени коли, отделени от останалите фургони за живеене с преграда. Прислужниците от конюшнята не обърнаха внимание къде отиват двамата дакота заедно с момчето. От решителния вид, с който тримата мъже минаха през преградата, всеки можеше да заключи, че им е било наредено или най-малкото разрешено да влязат там.

Групата индианци се бяха събрали всички в една от двете коли. Бяха десет души възрастни мъже, един старец, десет жени и момичета и пет деца. Наблъскани един до друг, те стояха в колата, чиято вътрешност представляваше само едно помещение. Бяха сгънали старателно завивките си за спане и ги бяха натрупали встрани една върху друга. Подът беше чист, както в родните типи.

За новодошлите остана малко свободно място. Харка затвори вратата след себе си.

— Ето ме — каза Матотаупа.

Най-старият излезе напред. Той изглеждаше съвсем стар. Може би беше преживял вече над сто лета. Беше съвсем сух. Кожата на лицето му се беше спаружила, нагъната на хиляди бръчки и бръчици, и само очите му изглеждаха истински живи. Той сигурно беше по-възрастен и от Хавандшита.

— Матотаупа — заговори той, — отворени ли са ушите ти? Аз чувам шума на Мисисипи и грохота, с който нейните води се разбиват в скалите. Не са минали още десет лета и зими, откакто аз хвърчах в кану по течението на реката през урвата. Вдъхваш ли ветровете, Матотаупа? Снегът в прериите и в горите се е разтопил, земята пие, тревата покълва и пъпките на дърветата се разпукват. Могат ли очите ти да виждат, Матотаупа? Пред тебе стоят десет души бойци от племето дакота. Те отново са стъпили на родна земя. Ала те са пленени и бити, както се хващат и бият вълци и лисици. Наши бащи, наши братя, синове и дъщери избягаха от белите преследвачи и се скриха в пустошта на север, в Канада. Ние бяхме разделени от тях, ала ние искаме да ги последваме. Пътят до тях сигурно не е далеч вече оттук. Какво ще ни посъветваш ти? Ние сме неспокойни като жадни биволи, които изведнъж са надушили вода.

— Става — отвърна Матотаупа, без да се подвоуми.

— Белите мъже ще искат да ни попречат.

— Те ще се опитат, ала вие трябва да бъдете хитри. Вие сте малко на брой. През нощта, докато трае представлението, или когато пукне зората, ще трябва да си отрежете косите — те пак ще ви пораснат! — ще трябва да облечете дрехи като белите мъже, а след това ще излезете и ще се пръснете. Вие познавате местността тук и бързо ще се намерите отново.

— Ние не разполагаме с дрехи като белите мъже.

— Пеещата стрела ще ви ги купи още днес. Аз ще му дам злато и сребро със знака на гърмящата птица.

— Тогава ние ще чакаме той да ни донесе такива дрехи.

— Хау. Ала и аз имам един въпрос към вас!

— Говори.

— Ще се съгласите ли вие и днес, този последен ден, да опетните името на дакота и да оставите белите хора да вярват, че измъчвате една девойка?

След този въпрос последва дълго мълчание.

— Какво трябва да сторят нашите мъже? — попита най-после старецът.

— Каквото аз ви заповядам. Тази вечер аз ще ви предвождам, когато ще спрете пощенската кола и ще измъкнете девойката.

— Хау, хау! Матотаупа ще бъде нашият вожд. Ние ще му се подчиним?

Старецът и Матотаупа изпушиха заедно една лула, макар че пушенето беше строго забранено в района на цирка. Ала Матотаупа имаше все още тютюн и огниво. Когато изпушиха лулата, Харка стоеше край момчетата, с които участвуваха заедно в номера с магаретата. Матотаупа подаде на Пеещата стрела няколко долара. При това той се ослуша, защото навън в района на цирка настана голямо раздвижване. Хора тичаха насам-натам, разнесоха се викове. Изглежда, търсеха някого. Затова Матотаупа и Харка побързаха да излязат от колата. До преградата, а също и на празното място пред нея все още нямаше никой и те можеха да избързат незабелязано до конюшните. Там разбраха какво беше предизвикало възбудата.

— Тигрицата е избягала! Тигра е избягала!

Харка изтича до клетките на хищниците, за да се убеди сам. Наистина Тигра не беше там. Клетката обаче беше добре затворена.

— Къде е звероукротителят? Роналд, Роналд!

Харка разсъждаваше. След репетицията дресьорът беше влязъл в своя фургон, момчето видя това. Оттам навярно можеше да се намери следа, която да ги насочи накъде да търсят. Докато момчето изтича към фургона, Матотаупа остана при конете в конюшнята. Ако тигрицата се разхождаше свободно наоколо, съществуваше опасност тя да нападне конете. Ала и двата мустанга още не проявяваха никакви признаци на безпокойство, те явно не надушваха хищник наблизо. Отдавна вече бяха навикнали с миризмата на клетките на хищниците, която през първите седмици сериозно ги безпокоеше.

Странно беше, че Франн Елис не се мяркаше никаде. Инак той беше вездесъщ. Може би обаче сега се беше скрил в директорския фургон.

Ако тигрицата вече беше избягала от района на цирка, трябваше да се предупреди полицията. Каква суматоха щеше да настане! И без това бъркотията беше достатъчно голяма, така че Пеещата стрела излезе незабелязано от цирка и отиде на пазар в града.

Харка вече беше стигнал до фургона на звероукротителя. Роналд, който се числеше към звездите на цирка, живееше самостоятелно в половин фургон. Момчето натисна бравата и тъй като вратата се отвори лесно, то влезе вътре. Затвори съвсем тихо вратата след себе си и остана неподвижно. До него стоеше главният надзирател.

Върху сгъваемото легло лежеше Роналд, все още в ризница. Той се беше облегнал на лакът. До него на леглото, което заплашваше всяка секунда да се разпадне, лежеше тигрицата. Тя беше сложила едната си лапа върху гърдите на мъжа, държеше главата си вдигната нагоре, а той я чешеше по шията. Тя затваряше доволно очи. Опашката й си играеше от задоволство. Тя тъкмо беше извила глава, защото чу Харка да влиза. При това погледът й отново падна върху лицето на Франк Елис. Тигрицата изфуча към него. Какви прекрасни зъби, снежнобели до дългия червен език! Съскането й напомняше джунглата и нощта.

Харка беше навел малко глава встрани и разглеждаше Франк Елис, който не беше по-висок от момчето. Двамата бяха високи един метър и седемдесет и два сантиметра. Елис беше блед и прозрачен като бял мрамор. В страните му сякаш нямаше нито капка кръв.

— Стойте съвсем спокойно, съвсем спокойно, Елис — каза дресьорът. — Не ви препоръчвам никак да направите и най-малкото движение. Звярът ще го забележи веднага и ще се хвърли върху вас, тогава сте загубен и аз за най-голямо свое съжаление ще се намеся твърде късно, за да мога вече да ви спася. Ала ако останете на мястото си като статуя, няма да ви се случи абсолютно нищо. А ние ще използуваме времето си. Аз ще мога да ви кажа туй-онуй! Ала, моля, не ми отговаряйте, защото Тигра изпитва отвращение от вашия глас, всяка ваша дума би могла ла я раздразни за непредвидени действия. Та какво всъщност исках да ви кажа: аз действително не знам кой е пуснал Тигра да избяга. Аз не съм сомнамбул, ако съм го сторил, навярно бих си спомнил това. Така или иначе, тя дойде в моя фургон. Животното е интелигентно, нали? Представете си какво би станало, ако тя бе разкъсала нашите най-хубави коне. Можете ли да си представите такъв ужас! Ала тя дойде при мен. Непокорният обитател на бенгалската джунгла като домашна котка! Това е единствено по рода си, неповторимо, сензация на сензациите! Не мислите ли и вие така? Вие би трябвало да се занимаете малко повече с психологията на животните, Елис, всъщност вие нямате понятие от нищо. Вие искате животните да реват, да съскат и да се зъбят, защото вие печелите пари от това, ала защо животните съскат и какво минава през главата на подобно животно, това вие никога не знаете. Вие нямате никакво отношение към животните. Тази заран например нашето раирано котенце действително искаше да ме нападне изотзад и да ми свети маслото, защото беше много ядосано. Не вярвате ли? Затуй, защото никога нищо не разбирате, затова и всякога вземате погрешни решения. Как смятате, не би ли било добре да представим тази вечер номера, който тъкмо сега се разиграва пред очите ви? Аз ви гарантирам пълен успех и ще изляза наистина с „голи гърди“. Както обичате, господин Елис, както обичате. Ще си позволя да прибавя още един малък съвет! По-добре недейте нанася побой тази вечер на индианското момче. Недейте кара и друг някой да го бие, ако вашата собствена ръка ви се стори твърде слаба за това! Недейте прави това. Индианците имат силно развито чувство за достойнство и са отмъстителни. И от тях може да се очаква всичко, както от всеки друг човек, а вие самият имате толкова малко понятие за индианците, както и за тигрите, уважаеми господине. Затова недейте докосва момчето! Инак то ще ви пречука някой ден и тогава наистина би било жалко за едно такова прекрасно надзирателче, каквото сте вие, и то тъкмо сега, когато банката е сложила запор на всички постъпления в касата! Впрочем аз няма да се разделя от моите животни. Ако някой реши да ни раздели, ще настане катастрофа. Аз няма да дам моите животни в ничия друга ръка. Аз съм ги опитомил, когато те дойдоха от свободния живот, когато бяха млади, диви и тъжни. Ние сме свързани — едни с други, разбирате ли това! Аз работя дълго в този цирк, още преди вие да станете главен надзирател! Аз съм израснал в цирка. Но сега достатъчно говорих, пък и искам да си почина малко. Тигра, мое пъстро котенце, разположи се удобно!

Харка слушаше и беше извънредно много радостен, макар че рискът, който Роналд поемаше с тази си постъпка, му беше твърде ясен. Франк Елис също беше хищно животно, коварно животно, а Роналд все пак щеше да го пусне да си върви. Роналд не би убил надзирателя.

Междувременно отвън сигурно бяха разбрали положението, защото Роналд, укротителят, говореше доста високо, та да могат да чуват поне част от думите му извън фургона.

— Хари, моето момче! — каза след това той, като се изпъваше, прозявайки се. — Аз не искам да те задържам повече, защото на теб мястото ти тук е сред онези, които работят. Ти спокойно можеш да си вървиш, Тигра всякога е била добре разположена към теб. Освен това ти можеш да се движиш спокойно и както трябва. Ала моля ви, Франк Елис, не се опитвайте да използувате възможността също да се измъкнете през вратата. Това в никакъв случай не би ви се удало. Виждате ли, аз не съм някакво изчадие. Аз съвсем не искам вие да бъдете нападнат така, застанал пред мен, без броня, макар и не с голи гърди. Аз нямам лошо чувство към вас! Аз действително не искам нищо друго, освен един-единствен път да си поговоря спокойно с вас по въпросите, които ме интересуват, за пръв и единствен път след три години. Та вие никога нямате време. Впрочем моята родина не е Индия, моята родина е Сирия. Хубава страна. Никога ли не сте чували за нея? Ще ви поразкажа малко, за да не ни се стори твърде дълго времето до представлението. Когато довечера дойде моят номер, аз ще взема Тигра със себе си и ще ви оставя да си вървите. Животното знае кога му е редът. Ала преди представлението и при най-голямо желание никой не би могъл да го махне оттук. И така, бъди здрав, Хари!

Момчето се изтегли назад, вървейки гърбом. Когато Харка отвори вратата достатъчно, за да може да се измъкне навън, Елис се опита да направи някакво движение. Тигрицата се надигна, фучейки, и надзирателят замръзна отново на мястото си.

Навън Харка бе посрещнат от директора, от помощник-надзирателя и от Стария Боб, малко по-встрани стояха момчетата от конюшнята и помощниците.

— Някакъв случай на лудост ли е това? — попита директорът и изтри потта от челото си.

— Не вярвам — отвърна Харка. — Тази вечер номерът с хищниците ще бъде представен по съвсем нов начин. Въпросът е да се уточнят само още подробностите. Ние само не бива да отваряме вратата на фургона.

— Ами надзирателят?

— Той отново ще поеме задълженията си, когато дойде редът на номера със зверовете. Дотогава ще трябва да му определите заместник!

— Слава богу! Номерът с животните ще се състои! В такъв случай всичко е наред. — Директорът се отдалечи.

Стария Боб се приближи до Харка.

— Моето момче, кажи ми само едно: как попадна Елис вътре?

— Не знам.

Едно от конярчетата беше чуло въпроса и отговори.

— Съвсем просто — обясни то. — Роналд подаде глава из прозорчето и ме помоли да повикам Елис.

Имал намерение да уговори нещо много важно с него за тазвечерното представление. Така Елис влезе вътре! Как обаче Роналд е довел преди това Тигра във фургона, това никой не е забелязал.

Конярчето се обърна, изтича към обора, хвърли се в клетката край един кон на земята и се разсмя така, както не се беше смяло през живота си. То изобщо не можеше да престане да се смее.

— Нашият Елис! — непрекъснато викаше то през смях. — Представете си какво се случи на нашия Елис!

— Значи, все пак е проява на лудост — каза Стария Боб и се ухили така, че устните му се разтеглиха чак до ушите. — Любопитен съм да видя какво ще стане тази вечер. Това наистина ще бъде неповторимо. Ако Елис обаче излезе отново жив от фургона, един тигър все пак ще остане да се разхожда свободно край нас! Двуног.

От думите му Харка разбра, че Стария Боб се вълнува от същите грижи, както и момчето.

Следобедното представление мина без произшествие. Номерът с дивите зверове и нападението на пощенската кола не бяха предвидени в следобедната програма, за да се насочи напливът на публиката за вечерното представление с удвоените цени на билетите.

Привечер нагиздиха красиво малкото момиченце Кейт. Според тогавашната детска мода то носеше дълги гащички с дантели, пола, която стигаше до под коленете му, елече и блузка с бяла колосана яка. Шапчицата с дълга панделка, която се завързваше под брадичката, вече беше приготвена. Момиченцето стъпваше непрекъснато на пръсти, да не би да направи в последния момент някакво лошо впечатление на леля Бети. Бащата седеше спокойно на един тапициран с коприна стол без облегалки и чакаше. Лелята беше заета още със собствения си тоалет. Тя беше заръчала да впрегнат конете, файтонът вече чакаше пред вратата.

Макар че леля Бети имаше нужда от много време, за да приготви тоалета си, тя все пак беше готова много по-рано. Нейното сърце — както казваше тя — не можело да понася в никакъв случай бързите приготовления. Всичко трябвало да се върши със спокойствие, за да можела да се поддържа здрава. Кейт с нейното постоянно бързане щяла да я вкара в гроба. Тази забележка, разбира се, тя правеше само когато Самюел Смит не можеше да я чуе.

Малкото семейство се настани във файтона и двата коня — стари, спокойни и много добре поддържани животни — потеглиха. Брадата на кочияша беше бяла, къдрава, той носеше бакембарди, а брадичката му беше обръсната. Цялото семейство съвсем нямаше вид на жители на един растящ с бързо темпо търговски индустриален град и когато леля Бети забеляза по пътя, че отново са изникнали токущо построени къщи, тя каза:

— Знаеш ли, Самюел, тук на север аз не се чувствувам добре. Изобщо никога не ми е било добре тук. И сега, когато съм вече сама и войната скоро ще свърши, аз сигурно ще продам всичко и ще се заселя на юг. Освен това и зимата пак беше нетърпимо студена.

— Както желаеш, лельо Бети — отвърна търпеливо Смит.

Файтонът спря пред района на цирка. Един облечен в червена ливрея прислужник дотича и помогна на Кейт да слезе, тъй като Смит вече беше подал ръка на леля Бети. Момчето в червената ливрея преведе семейството, чиито билети за ложа той вече беше видял в ръката на Смит, през навалицата от хора, край ярките плакати, а след това и през контролата, която любезно отстъпи назад, и ги отведе до местата им. Леля Бети бе доволна от любезността, с която бе посрещната тук:

— Нали казах, реномиран цирк.

Семейството беше измежду първите зрители, които заеха местата си. Съседната ложа беше още празна. Леля Бети извади лориета си, огледа критично лампите за в случай на опасност от пожар й още по-критично останалите зрители, които постепенно навлизаха.

— Семейство Финли обикновено закъсняват — каза тя.

— Но това не става по вина на Ан. Ан е точна. Ала мъжът й! Толкова е неприятно винаги, когато хората са неточни! Запомни това, Кейт. Твоят баща също всякога е олицетворение на точността. Ти можеш да вземеш добър пример от него.

— Сигурно, лельо Бети — отвърна прилежно Кейт, ала мислите й бяха съвсем другаде.

Тя възприемаше от вси страни нови впечатления. Високо горе под купола висяха щанги и въжета, чиято употреба й беше неизвестна. На дървен балкон над входа към манежа се беше разположил оркестърът, който настройваше сега инструментите си. Неясните още гами най-добре отразяваха голямото очакване на неизвестното, което щеше да последва. Облечени в червени ливреи прислужници сновяха наоколо да посочват местата на посетителите, хубави млади момичета предлагаха лакомства.

— Моля те не купувай от тези неща, Самюел — каза леля Бети. — Те само развалят зъбите.

— Както обичаш.

Кейт чувствуваше със сигурния си детски инстинкт, че нейният татко не бе безволев. Той само беше уморен и не желаеше да спори за дреболии. И неговите мисли бяха далеч от забележките на леля Бети.

Леля Бети обаче съжали, че не й противоречат. Тя обичаше да й се оказва отпор в известни граници, за да може след това да се противопостави със своето красноречие. Имаше опасност хубавото й настроение да се изпари, когато за щастие пристигна семейство Финли и зае местата си в съседната ложа.

— Не седим ли твърде близо до манежа? — попита господин Финли, улегнал господин, който беше насочил своите финансови интереси към мелничарството. — Оттук ще бъдем принудени да вдишваме миризмата на животните и потта на артистите, вдигнатия на манежа прах. Това може да бъде неприятно за теб, Ан. Ти нали не можеш да търпиш прашен въздух. Помисли за своята астма!

Докато господин Финли говореше така, малкият Дъглас, който беше няколко години по-голям от Кейт, направи весела гримаса, сякаш вдъхва прах и трябва да се изкиха, забелязана само от Самюел Смит и Кейт. Момиченцето се усмихна, то с удоволствие би се изкикотило, ала такова нещо не биваше да се случи в присъствието на леля Бети. Лелята бе намерила тема за разговор, тя обсъждаше с господин Финли кои са хубави и кои лоши места в цирка, в театъра, а после премина и на парцели за строеж и за мястото в живота изобщо. Господин Финли се отнасяше сериозно към леля Бети, тя беше вложила пари в една мелница, от която той се интересуваше живо, нейното финансово и здравословно благосъстояние се обединяваха в едно за него.

Кейт и Дъглас трептяха от вълнение. Оркестърът изсвири със замах уводния марш и колоната на артистите и животните направи обхода на манежа. Този цирков парад под звуците на музиката, която проникваше в нервите със своя ритъм, направи на Кейт и Дъглас не по-малко впечатление, отколкото беше направило миналата есен върху малкия Харка. Ала любимците, които веднага си избраха Кейт и Дъглас, бяха съвсем различни. Ококорили очички, двете деца гледаха зяпнали балерината-ездачка, която, облечена в балетна рокличка и украсена с блестящи пулчета, с малка коронка в русата коса, се усмихваше, поздравяваше, раздаваше целувки с ръка и заставаше на пръсти в своите пантофки от бяла коприна върху широката задница на белия кон. Кейт веднага се видя в мечтите си в същата роля, а Дъглас си представи как ще скочи като смел майстор-ездач върху коня зад малката принцеса. От горните редици вече се разнесе първото ръкопляскане и двете деца също запляскаха с ръце.

— Не толкова силно! — прошушна предупредително леля Бети. — Една млада леди всякога трябва да бъде въздържана със своето ръкопляскане и трябва да внимава да не привлича вниманието на хората върху себе си!

Смутена в своя прекрасен сън, Кейт сви начумерено устнички. Миг след това обаче вниманието й бе привлечено от другите номера и леля Бети вече бе забравена. Пред тях преминаваха камили и слонове. На врата на първия слон пред младия ездач с тюрбан на главата и прът с острие в ръката седеше една малка маймунка, облечена като момиченце, с поличка, блузка и кърпа на главата. Маймунката имитираше досущ яздещата пред нея балерина, изправяше се на пръсти, махаше с лапа и раздаваше целувчици. Всички деца се разсмяха и дадоха с това сигнала веселието да обхване и възрастните.

— Виж! — извика след това Кейт и импулсивно пресегна с ръчичка през страничната преграда на ложата, за да обърне внимание на Дъглас не само с вика си, но и потупвайки го по ръката.

Леля Бети сграби ръчичката на Кейт и я постави обратно върху скута на момиченцето, където според нея тази ръчичка трябваше да стои спокойно.

Ала Дъглас знаеше вече какво трябваше да види. В колоната се появиха четири прекрасни коня — два черни и два бели — „Истинска арабска кръв!“ — промърмори Самюел Смит, — върху враните коне седяха момчета върху мъжки седла, а върху белите — момичета в дамски седла. Момчетата и момичетата бяха облечени в английски костюми за езда.

— Децата на лорда — промълви Дъглас.

Кейт и нейният малък приятел бяха като хипнотизирани. Деца, деца като тях самите на манежа! Върху бузките на Кейт пламнаха червени петна на радостна възбуда.

Тя съвсем не забеляза, че в този миг трите все още свободни стола в тяхната ложа бяха заети от трима господа. Това съвсем не убягна от вниманието на леля Бети, обаче и тя остана много доволна, тъй като както външността, така и държането на тези господа й направиха впечатление, което тя мислено окачестви като много издържано.

Леля Бети отново бе привлечена към манежа, когато ръкопляскането на публиката я изтръгна от заангажиралите мисълта й в момента наблюдения. Цирковият парад вече бе изчезнал зад изхода на манежа, само по-големият от двамата „синове на лорда“ стоеше още върху танцуващия вран кон в средата на манежа и след едно леко подръпване на юздата и едно едва доловимо подвикване от негова страна конят се изправи на задните си крака и се завъртя веднъж.

— Бива го момчето! — промълви единият от тримата изискани господа в ложата на семейство Смит. — От този материал би могьл да се развие школуван ездач. Ала затова е необходимо време, което ще рече капитал. Предприятието тук е твърде много ограничено в средствата си за днешните изисквания.

— Защо не си сваля цилиндъра, той би трябвало да поздрави сега — подхвърли критично вторият господин.

— Известна несигурност, държи се и с двете ръце за юздата. За да прояви висока класа, момчето трябва да попадне в други ръце.

— Аз не съм на същото мнение. Вижте го, че седи като излян върху коня. Съвсем точна стойка, пък и е съвсем спокоен. Въпрос на режисьорско виждане. Режисьорът е трябвало да научи момчето на маниери.

Леля Бети слушаше всичко това със задоволство, ала Кейт не го чу. Тя самата знаеше да язди и сега не виждаше нищо друго освен това, че едно дете управляваше кон на манежа и съвсем само беше станало център на овациите. Дъглас реши, че ще научи много други ездачески номера. Младият ездач на манежа пусна коня да стъпи на земята и излезе заедно с него.

Обсипани със смешки от клоуна, прислужниците постлаха големия червен тепих. Партерните акробати наизскачаха пред публиката, затъркаляха се презглава напред и назад, скачаха един през друг, наловиха се и построиха пирамиди. Номерът разчиташе само на бързината и още преди зрителите да разберат какво им се представя, акробатите отстъпиха реда на нов номер. Последваха балернната-ездачка, свободната дресура на коне и сцената „Дели на училище“ с малката маймунка. Кейт трябваше да се изкашля, защото не биваше да се смее така високо, както й се искаше да се изсмее на всичко, което маймунката Доли правеше на училище. Когато „учителят“, който днес се представяше от Стария Боб, най-после реши да стане строг, ученичката Доли седна зад него на голямата черна дъска и започна да подражава на всичките му сърдити движения.

— Сладко, но съвсем непедагогично — заключи леля Бети, след като дотам се беше забравила, че даже се засмя.

— Аз не си представям, че Кейт би изпаднала някога в положението да подражава на подобна сцена — успокои я Самюел Смит с неподвижно лице.

Леля Бети го погледна отстрани. Понякога тя действително не знаеше какво всъщност мислеше Самюел.

Според програмата, с която господин Финли бе успял да се снабди, като последен номер преди големия антракт щяха да се появят „Децата на лорда“. Прислужниците домъкнаха един декор, представляваш фасада на замък и градина. През зимата, посред най-жестоката конкурентна борба, Стария Боб бе бръкнал в собствения си джоб, за да придаде на своя номер още по-достоен вид. Децата отново се появиха на коне, върху техните врани и бели коне. Скочиха на земята, момчетата без ничия помощ, а двете момичета поддържани от двама прислужници. Момичетата откопчаха жакетите на дългите си ездачески костюми и сега останаха на сцената, обути в малки ботушки със завити кончове, малки панталонки с дантели, елечета и блузки, по фигура и вид „две малки Кейт“, докато Дъглас веднага видя себе си в лицето на по-голямото от двете момчета. Децата започнаха да се разхождат из градината, в това време на манежа изтичаха четири магарета, без самари и без хамути, и по предложение на едното от момичетата децата яхнаха животните.

— Колко вярно представени! — изпъшка леля Бети. — Всякога момичетата са подстрекателките, а момчетата падат в капана им.

Все пак никой от ложата не намери време да се замисли по-дълго върху женската психология, защото магаретата започнаха вече да проявяват своето добре обучено ритмично капризничене, а децата парираха всичките им опити да ги отхвърлят на секундата, също така добре обучени.

— Добра идея и добре проведена без съмнение — каза отново единият от тримата господа в седма ложа. — Разбира се, декорацията би трябвало да бъде съвсем друга.

Кейт и Дъглас седяха със зинали уста, без сами да забелязват това. На манежа всичко вървеше като по поръчка, Стария Боб изигра ролята на ужасения баща, момчетата от конюшнята дойдоха, магаретата ги хвърлиха, четирите деца на лорда се изсмяха и седнаха обратно върху магаретата, за да излязат спокойно от манежа с тях. На ръкоплясканията те благодариха, яхнали отново хубавите коне — двата черни и двата бели жребци, които те яздеха сега без седла. Най-голямото момче накара коня си отново да се вдигне на задни крака и се задържа на гърба му без седло, вкопчан само с бедрата си.

— Чест и почитания! — каза високо Самюел Смит.

Цилиндъра си обаче момчето отново не свали.

— Разбира се, всичко това е научено само външно — пошушна леля Бети. — Действително много добра дресировка. Как ли свикват тези нещастни циркови деца с всичко това!

Кейт чу от цялото изречение само две думи „деца“ и „нещастни“. Защо тези деца, залети отново с овации, бяха нещастни? Какъв беше изобщо техният живот? Как изглеждаше тяхното ежедневие, когато напуснеха манежа и се оттеглеха от погледите на зрителите? Как бяха научили те подобни майсторски номера?

— Папа — каза Дъглас на баща си, улегналия господин Финли. — Как ми се ще да се запозная с това момче! Бива ли?

— В никакъв случай, моето момче. Тая артистична паплач и ние — това са два съвсем различни свята. Наистина момчето се движи като лорд, ала съвсем не е такъв.

Дъглас беше получавал вече подобен отговор, когато баща му го бе сварил веднъж да разговаря с един от арестантите, работещи на мелницата. Тогава момчето дълго беше мислило по това. Днес неговата вътрешна съпротива срещу бащините му разбирания беше вече по-малка. Може би наистина всичко беше така, защото така трябваше да бъде, и баща му имаше право. Ала момчето все пак трябваше да си позволи още една забележка по въпроса, инак щеше да се задуши.

— Ако неговият баща беше истински лорд, може би момчето не би ме приело?

Дъглас получи плесница. Истински републикански настроеният господин Финли удряше по навик с опакото на ръката си тъй бързо, че никой не го забеляза освен леля Бети и Кейт. Кейт се изчерви заради Дъглас. Момчето направи упорита гримаса. Ала тъй като мислите му и сега останаха свободни, то започна да си измисля истории за съвсем случайни, ала извънредно интересни срещи с децата на лорда. Настъпи антрак-тът и той има възможност да проведе тих разговор с Кейт. Беше така прекрасно, че може да измисля своите истории заедно с малкото момиченце! То действително беше вече много разумно за своята възраст, мислеше си Дъглас.

Леля Бети се опита да чуе какво си шушукат децата. Ала тъй като тримата непознати господа бяха излезли и господин Финли се прехвърли в тяхната ложа, нейното внимание бе заето от разговора с него.

От манежа едно конферансие съобщи, че през антракта зрителите могат да разгледат зоопарка. Самюел Смит използува тази възможност, за да излезе от ложата. Той взе двете деца със себе си.

Междувременно леля Бети започна да разпитва господин Финли. Естествено тя беше забелязала, че на излизане единият от изисканите господа бе познал господин Финли и го беше поздравил със сдържана любезност. Следователно Финли трябваше да знае кои бяха господата!

— Единият е представител на кредитната банка — уведоми той леля Бети със снишен глас. — Според частите от разговора, които долових — съвсем нежелателно естествено, — някои суми на банката са били замразени в цирка през зимата и сега банката иска отново да си размрази средствата. Вторият господин ми се струва, че е един надзирател от голям цирк, може би той има интерес, да се слеят двата цирка… или да привлече в своя цирк някои отделни номера. Кой е третият, не мога да кажа. Аз не го познавам, пък и той се беше оградил с пълно мълчание.

Госпожа Финли също се прехвърли в ложата при леля Бети. В ложата, където седеше тя, върху столовете четвърти, пети и шести бяха заели места някакви личности, които според нея не вдъхваха доверие: един мъжки индивид и две фрапантни, ала неправеши много солидно впечатление женски личности. В тези крайгранични градове на цивилизацията човек никъде не можеше да се скрие на сигурно място от простолюдието! Може би този едър човек с предизвикателен вид беше някой златотърсач, намерил добра находка, който можеше да си позволи, без много да му мисли, да заеме място в същата ложа с едно семейство с предци! Госпожа Финли беше доволна, че може да се освободи от тези съседи по място поне по време на антракта.

На манежа вече издигаха голямата клетка за номера на зверовете, който щеше да последва веднага след антракта, внасяха стойките за животните, наместваха обръчите.

— Дали тази слаба решетка би могла действително да ни защити в случай на опасност от бенгалски тигри, Ан?

— Не, разбира се, госпожи — обади се нецивилизованият мъж с дръзкия изглед от съседната ложа, без да са се обърнали към него. — Но в случай, че някой от зверовете се разяри, аз направо ще го застрелям. Бъдете съвсем спокойни!

Леля Бети извади шишенце одеколон и разтри леко лицето си, по-малко от страх пред зверовете, колкото от желание да постави нахалния човек на мястото му.

Харка се беше оттеглил в малкото помещение във фургона, където той живееше заедно с баща си, и бе намерил там и Матотаупа. Момчето смъкна ездаческия костюм, изтри грима, разплете плитките си, така че косите отново се разпръснаха по раменете му, и скочи в хамака, където се сви на кълбо като таралеж, който не иска околният свят да види нищо друго от него освен бодлите му. Вече от седмици насам настроението му всякога се разваляше, след като изиграваха номера с магаретата. Сега магаретата не му се струваха вече комични, а жалки, облеклото му — срамно. Язденето със седло и стремена му костваше напрежение и много внимание, тъй като той трябваше да се учи сега на новата стойка и на ново разпределение на тежестта, която предполагаше нов начин на установяване досег с животното, различен от язденето без седло, както беше навикнал той. След като номерът с магаретата бе изучен до последната подробност, той вече съвсем не го интересуваше. Противно му беше всеки ден да върши едно и също и когато жителите на тези шумни и миришещи на лошо градове на белите мъже ръкопляскаха на „сина на лорда“, той с най-голямо удоволствие би смъкнал цилиндъра от главата си, за да им докаже, че е син на вожд и че мястото му е в прерията.

Днес този конфликт трябваше да се разреши по някакъв начин, ала Харка още не знаеше как. Баща му не му беше казал какво смята да предприеме на края на представлението.

Сега обаче Матотаупа каза на сина си:

— Приготви се, Твърдокаменни Харка, и иди при Роналд. Той има нужда от теб.

Това беше приятна новина. Харка обу набързо брича! си и мокасините и изтича към фургона на звероукротителя. Когато влезе вътре, свари същото положение, както през деня. Роналд тъкмо в момента палеше малко непохватно лампата с една ръка. Тази ръка все още го болеше от удара с лапата по време на репетицията. Франк Елис стоеше опрян на стената. Потта отново бе засъхнала по лицето му.

— Хари — каза Роналд, — след двадесет минути започва моят номер. Днес аз ще го изиграя по съвсем нов начин, ще направя една импровизация. Обмислих всичко основно, тъй като най-после днес имах време и спокойствие, и го разказах и на господин Елис. Той прояви съгласие с всичко. Дръпни сега завесата тук на края на леглото ми, за да не вижда Тигра повече господин Елис. Щом дръпиеш завесата докрай, Франк Елис трябва веднага да се измъкне през вратата и по възможност да не се мярка никъде, където Тигра би могла да го надуши. Инак не гарантирам за нищо. Звярът е съвсем безогледен — резултат от непоследователното отношение, което бях принуден да проявявам към него през последните години. Аз обясних всичко това на господин Елис. Човек също става коварен, когато ту го хвалят, ту го ругаят. Но това само между другото. Щом Франк Елис се скрие на сигурно място, ти ще се погрижиш след първия звънец всичко живо да изчезне от района наоколо, също и момчетата от конюшнята. После аз сам ще отведа Тигра до тунела.

— Добре.

Харка издърпа завесата така спокойно, сякаш затваряше у дома отвора на шатрата. Тигра погледна внимателно към момчето, ала не се помръдна.

През същото време на антракта Самюел Смит се разхождаше заедно с Кейт и Дъглас в зоопарка. Щом тримата изчезнаха от погледа на леля Бети и на господин Финли, децата дадоха воля на своята радост и благодариха възбудено. Пътят им ги отведе най-напред в шатрата-конюшня, където стояха вързани слоновете, камилите, магаретата и конете. Смит прояви интерес към конете и момчето от обора, което едва не загина от смях по повод падането на Франк Елис в клопката, изчака добре облечения господин с двете деца и си предложи услугите да ги разведе. То се надяваше да получи бакшиш, тъй като бе получило само нищожен аванс от заплатата си. Смит го поздрави сдържано и преди всичко потърси начин да се осведоми за индианската трупа. Момчето не можа да каже много неща за нея. Уверяваше само непрекъснато, че тази вечер заключителният номер щял да бъде „изключителен и сензационен“.

Кейт попита свенливо къде са сега децата на лорда.

— Съжалявам, малка госпожице, съжалявам, ала на артистите е забранено изрично от дирекцията да разговарят със зрителите по време на представление.

— Тук наистина цари доста строг ред — подхвърли одобрително Смит.

— Може да се каже така, господине, може да се каже. Това е работа на господин Елис, нашия главен надзирател. Неговите очи са навсякъде и никъде. Искам да кажа обикновено са навсякъде, днес обаче никъде.

Смит вдигна учудено вежди, защото последното изречение му се стори малко объркано и неясно. Затова той изостави момчето от конюшнята, което постепенно бе започнало да става твърде бъбриво, и мина заедно с децата към клетката на маймунката, която седеше сърдито в един ъгъл, защото й беше твърде студено през тази пролетна нощ в този град по горното течение на Мисисипи. Клетките на лъвовете и тигрите отдавна вече бяха затворени за публиката. След антракта представлението трябваше да започне с номера на дивите зверове.

Зрителната зала отново се беше изпълнила. В големия шатър се носеше леко жужене на изпълнени с очакване разговори. Оркестърът засвири с буен ритъм. Роналд излезе през малката вратичка на клетката в манежа и я затвори старателно след себе си. Помощниците край решетъчния тунел и други двама с маркуча стояха готови.

Звероукротителят носеше странно облекло, което трябваше да се приеме като екзотично. Лявото рамо и гърдите му бяха покрити с имитирана леопардова кожа. Един широк кожен колан задържаше камшика и пистолета му. Вървите на сандалите се кръстосваха чак до коляното му. Ставите и ръцете му до лакътя бяха запазени от лека броня. На главата си той носеше шлем с шнурове. Иззад вратичката на решетъчния тунел вече дебнеше Тигра с кехлибареножълтите си очи. Тя дращеше с лапата си по решетката и когато вратичката отскочи нагоре, тигрицата изтича бързо на манежа. Веднага след нея изскочи и мъжкият тигър и малко по-бавно след него — четирите лъва. Лъвовете заеха доброволно с бавни скокове местата си върху стойките. С това те показаха, че са добре обучени и дресирани. Тримата мъже в ложа номер седем сбърчиха чела, и тримата едновременно, макар и не подтикнати от еднакви мотиви.

Тигра се спря и се огледа колебливо. Краят на опашката й леко се помръдваше.

— Хе! Тигра!

Роналд вдигна голата си ръка като поздравяваш гладиатор.

Тигрицата веднага се приготви и с един скок се засили на пет метра разстояние от звероукротителя и го събори на земята с удара на тялото си. От публиката прокънтя изплашен вик. Тигрицата и човекът се овъргаляха в пясъка на манежа, животното бе сграбило човека с лапите си. Най-после той остана проснат под хищника, легнал неподвижно по гръб, насочил очите си в очите на тигрицата.

От челата на изисканите господа бръчките изчезнаха. Оркестърът бе замлъкнал. Наоколо цареше мъртватишина.

С едно съвсем неочаквано движение, чиято подготовка никой не бе забелязал, Роналд отхвърли настрана тигрицата, която бе скрила ноктите си. С два скока той се оказа пред трамплина, подскочи нагоре и се прехвърли през захванатия за една стойка обръч. Той се опря на ръцете си, прехвърли се презглава и застана на краката си тъкмо в момента, когато Тигра, пренебрегвайки освободения за нея трамплин, се промъкна с изпънато тяло с висок скок през същия обръч. Тя се смъкна върху пясъка, Роналд бе успял в последната част от секундата да отскочи встрани.

— Тигра! — извика той одобрително, любезно.

Животното се отдръпна един метър встрани и се приведе. От другата страна на манежа изфуча мъжкият тигър. Това беше първото изфучаване, което се чу тази вечер, и то прозвуча злокобно сред пълната тишина. Под вдигнатите нагоре бърни се открояваха големите резци на тигъра. Кейт и Дъглас пребледняха. Тигрицата стоеше само на няколко метра от тях, макар и зад решетката. Леля Бети притисна носната си кърпичка до устата. Възбудена, тя съвсем беше забравила децата. Невидим за публиката, далече навътре в тъмнината на изхода от манежа, стоеше Харка. Той виждаше само Роналд и той беше единственият, който знаеше за какво играе Роналд. Той играеше за своите животни, а по този начин и за собствения си живот. Искаше да остане със своите животни, дори и ако се наложеше да смени господарите и платците си. Онези излъскани господа в ложата трябваше на всяка цена да кажат на края на номера: „Голяма класа — този човек можем да го използуваме“. Така както в римския цирк императорът имаше правото да вдигне или да сведе палеца си, така тези мъже в тапицираната в пурпурночервено ложа бяха спечелили властта над живота или смъртта му.

Роналд бе поел един риск, който всъщност той не биваше да поема като звероукротител според правилата на работата си и който риск можеше да си позволи само един човек, съзнаваш, че притежава неимоверно голяма власт над своите животни. По време на скока си през обръча той бе принуден да изпусне своите животни от очи и по своето естество, което зверовете можаха да разберат, това движение беше един опит за бягство. Въздействието беше съвсем ясно. Зверовете бяха станали неспокойни и самонадеяни. Единият лъв искаше да слезе от стойката си.

— Бело! Горе!

Бело се подвоуми, ала след това скочи с ядно ръмжене отново на мястото си. По движението на края на опашката му можеше да се съди, че той все още размисля какво да стори. Тигърът отново изфуча, този път още по-злобно. Какво щеше да стори Тигра — щеше да играе или да нападне, това още не се знаеше. Роналд пое втория обръч, който му подадоха запален през решетката.

— Але-хоп!

Тигра скочи. Тя сякаш изпълни под нечие внушение скока, който имаше намерение да направи, именно през горящия обръч, който тя така мразеше. Прекрасното тигрово тяло полетя отново, подето от силата на жилите и мускулите си и отново се приземи. Тя извърна глава заедно с цялата предна част на тялото си и погледна към човека, изфуча, очите й искряха, опашката й играеше. Фученето на мъжкия тигър се сля с нейното.

Зрителите бяха затаили дъх. Диригентът на оркестъра бе извил глава и гледаше през рамо надолу към манежа, докато ръката му вдигна пръчицата във въздуха, без сам той да забележи това.

— Такур? Такур? — Това беше името на тигъра.

— РРРРРР!

— Такур!

Роналд още не беше посегнал към камшика или пистолета си. Той пристъпи две крачки към фучащото животно с голи гърди и голи ръце.

— Такур!

Тигърът отстъпи внимателно крачка назад, за да запази разстоянието. Това означаваше опасност.

— Такур? Але!

— Ррррр …

В този миг Тигра удари със светкавична бързина един силен плесник на тигъра с лапата си. Тигърът изфуча нападателно, двата звяра бяха готови да се захапят.

— Тигра! Такур!

Зверовете се отделиха малко един от друг и Роналд скочи сред тях, така че да може да държи под очи и двамата.

— Тигра! Такур!

Мълчаливата борба на волите трая цяла минута. Двата тигъра и човекът приличаха на каменна фигурна група. Само тихото фучене издаваше, че зверовете са живи. После тигърът отстъпи, мускулите му се отпуснаха и той затвори уста.

— Тигра — на място!

Тигрицата се извърна, подобно на смъмрено дете, и скочи върху стойката си.

— Такур! Але!

Заповедта прозвуча твърдо, изключваща всякакво неподчинение. Тигърът скочи върху трамплина, а оттам бързо и лесно през горящия обръч върху отстрещната стойка.

— Добре, Такур, добре!

Тигърът се отправи към мястото си.

Последваха номерата на лъвовете, съпровождани от двата тигъра върху стойките с ръмжене и озъбени муцуни. Когато Бело изпълни скока си през обръча, той се приближи до звероукротителя и се погали в коляното му.

— Рррр… — Това беше Тигра.

Роналд почеса Бело по гривата. Замръзналите лица на зрителите се успокоиха. Тук-таме се разля усмивка на облекчение. Тигра обаче не беше така настроена.

— Рррр…

— На място!

Тигрицата отдръпна лапата си, с която беше понечила да скочи долу, отново назад. Ала тя явно още не беше съгласна с новото положение.

Музиката засвири тихо валс.

— Всемогъщи боже! — каза леля Бета, — Това е възхитително. Но по-добре да беше свършило вече!

Роналд даде знак да отворят вратичката. Животните се оттеглиха. Той задържа само Тигра на манежа.

— Тигра! Ела!

Тигрицата се приближи.

Роналд я погали. Оркестърът отново замлъкна. Роналд продължаваше да гали звяра. Той остави тигрицата да докосне ръката му с език, после мушна юмрука си между челюстите й.

От тъмната вътрешност на изхода от манежа Харка все още следеше всичко с поглед. Досега той почти не беше мигнал. Дано само сега, в този миг, не се помръднеше никой друг. Изплашеха ли животното, то можеше да захапе пряко волята си.

Роналд изви долната челюст на хищника надолу и вдигна горната челюст с лявата си ръка. После положи бавно, съвсем внимателно главата си между двете раззинати челюсти. Тигра стоеше спокойно.

Мъжът извади главата си безпрепятствено навън.

— Добре, Тигра, добре!

Той легна на пода и започна да си играе с огромната котка.

Кейт и Дъглас си поеха дъх, а далеко навътре в дъното, където никой не можеше да го забележи, Харка също се отпусна. Оркестърът отново поде валса. Разнесе се отначало несигурно ръкопляскане, тъй като никой не знаеше дали не би попречил с това, ала после то се усили и когато Роналд скочи на крака и вдигна ръка като за поздрав на победител-гладиатор, разрази се буря от ръкопляскане, тропане с крака и викове, подобно на грохота на Мисисипи, когато запраща водите си в падове надолу.

— Съвсем голяма класа — каза единият от изисканите господа. — Този човек ще ни трябва непременно.

Колебаейки се, съжалявайки, Тигра се оттегли по решетъчния тунел. Роналд трябваше да излезе дванадесет пъти на бис и да въведе тигрицата си още веднъж. Тя застана до него, докато той благодареше за нестихващите ръкопляскания, вдигна глава и изрева срещу ръкопляскащите, с оня рев из цяло гърло, който разбужда в нощната джунгла животни и хора и ги кара да потреперят. Тя изрева още веднъж, докато ръкопляскането заглъхна в изненадано очакване, после се огледа победоносно. Беше накарала със своя рев хората, които мразеше, да млъкнат.

Роналд излезе от манежа чак когато измъкнаха големите решетки под игривите звуци на оркестъра и вицовете на клоуна. Той видя Харка, облегна се за миг върху момчето, промълви „спечелих“ и после тръгна, олюлявайки се като пиян, към своя фургон. Харка го последва. Когато Роналд се излегна върху сгъваемото си легло, момчето му подаде една цигара. То знаеше къде ги крие Роналд. Гримираното лице беше хлътнало, слепоочията пулсираха силно. Бавно, съвсем бавно дишането му най-после се успокои.

— Ще изпратя Стария Боб при теб — каза след малко Харка. — Аз трябва да вървя, нашият номер идва сега.

Момчето потърси Стария Боб и го намери най-сетне в каютата при Матотаупа. Двамата се бяха свили един до друг и разглеждаха под слабата светлина на лампата някаква книга с текст и картини. Те така се бяха задълбочили, че не попитаха Харка защо е дошъл, а само му кимнаха да дойде да види картините и тъй като момчето искаше поне да разбере какво имаше толкова за гледане, то се приближи, преди да изложи собствената си молба.

Затова то приклекна до двамата мъже. Книгата беше голяма, подвързана с кожа, със златни кантове и всичко това се хареса на Харка.

По картините се виждаха индианци и белокожи. Няколко отблъскващи индианци, както и отблъскващи белокожи и други няколко индианци, а също и неколцина бели, които веднага будеха симпатия и доверие. Харка попита от кого е книгата и кой е художникът на картините и разбра, че авторът на книгата се е наричал Купер и че вече е умрял.

В тази книга, която беше озаглавена „Ловецът на елени“, мъжът на име Купер разказваше за борбите на червените и белите мъже в горите и край езерата на Изтока, откъдето червените мъже вече отдавна бяха прогонени. На последната картина се виждаше вързан за едно дърво мъж и запален пред него огън, а по-нататък един вожд и цяла орда бойци, две млади бели момичета, които седяха край една хубава млада индианка, а в дъното, още по-далече зад дърветата, униформени земемери със свалени байонети.

Макар че гледката веднага привлече вниманието на Харка, той все пак не забрави задължението си да предяви своята молба Стария Боб да се погрижи за, Роналд и клоунът веднага излезе. Така Харка остана сам с баща си.

— Ние имаме време — каза Матотаупа. — Днес ще бъдат представени всички номера. Програмата ще продължи до след полунощ. Слушай сега да ти обясня как ще протече нашият номер. Аз обмислих всичко съвсем точно. Червения Джим е тук. Седи в ложа номер шест, ти си го видял. Джим идва при мен. Той иска да излезе на сцената с нас на мястото на Буфало Бил, от каубоите, останали все още в цирка, само малцина ги бива действително за нещо. Ще работим заедно с тях. Стария Боб ми разказа историята, чиято картина ти виждаш тук в тази книга. Мнозина от зрителите също познават тази история. Ние ще изиграем нещо подобно, това ще се хареса на белите мъже и няма да засегне нашето достойнство. Ала накрая няма да излязат земемерите, а група каубои. Някои от тях и неколцина от нас ще паднат в пясъка. После вождът на каубоите ще влезе в борба заедно с двама или трима от своите най-яки хора срещу нас — срещу мен и теб и навярно още срещу Пеещата стрела или някой друг боец от трупата на дакота. Изходът на борбата не е предрешен, ще видим кой ще излезе по-сръчен. Няма да се убиваме и раняваме по-между си, ала ще стреляме много и ще се опитаме да се хванем един друг с ласо и да се омотаем. Ще се вдигне много прах, ще има много шум и всичко ще трае дълго. Какво ще се случи след това, засега още не мога да ти кажа, ала ти дръж очите и ушите си отворени и следи всеки знак, който ще ти дам. Равнявай се по мен!

— Да, татко.

Под купола на цирка, чиито чергила се издуваха леко под надигналия се вечерен вятър, цареше тържествено настроение. Всеки беше доволен от предложеното му срещу купения на двойна цена входен билет удоволствие и очакваше да види още по-добри номера. Като заместник на Франк Елис беше определен облеченият във фрак дресьор на коне, който се беше опитал през пролетта по време на антракта да завербува Харка за цирка. Днес той не беше имал още възможност да се ядоса за нищо и не бе имал много работа като заместник на главния надзирател. Представлението вървеше като по вода. Първата особена мярка, която заместникът взе, беше нареждането всички момчета от конюшнята и прислужници, които в момента можеха да се откъснат от обичайната си работа, да застанат край подпорните колове и въжетата, които поддържаха огромния шатър. Местните хора, които добре познаваха дъха и вятъра по горното течение на Мисисипи, бяха разпространили из града предупреждението, че има опасност от буря.

Междувременно на манежа се появиха слоновете, които правеха впечатление с огромната си маса и сила, подчертани още по-силно от противоречието на характерните за тези огромни животни добродушие и сръчност. Нито едно от животните нямаше вече бивниците си. Конферансието съобщи, че през следващия антракт „по всеобщо желание“ ще се даде възможност на присъствуващите деца да пояздят камилите и слоновете. Билети можело да се купят на касата за зоопарка. Дъглас съобщи на баща си само чрез един поглед, че той ще язди слон.

— Такова нещо не подхожда за момичета — каза леля Бети на Кейт. — Освен това ти само ще се изцапаш.

Кейт никога не биваше да противоречи, да се отвръща на възрастни хора, беше също така неприлично, както и да се язди слон. Тя не биваше да плаче, когато можеха да я видят хората. Да се плаче пред хората, беше пък съвсем неприлично. Затова момиченцето седеше безмълвно на своя стол номер две, сложило ръчички в скута си, както подобава, и едва се сдържаше да не се задуши от буцата, заседнала в гърленцето му.

Мечките танцуваха без преграда, водени само за синджир и със завързани муцуни, тюлените играха на топка, която балансираха върху муцуната си. Стария Боб отново се върна на манежа и разсмя дори Кейт. Той си подреди стая по средата на манежа, стол, маса и висок шкаф. Играеше ролята на учен. Разхождайки се замислено, той не мушна огромната носна кърпа, с която избърса носа си, в джоба, а я остави да падне до шкафа. Изведнъж му се докиха отново, той потърси кърпата и помоли децата да му кажат къде я е загубил. От всички страни дойдоха отговори, и през вечерното представление сред зрителите имаше не малко момичета и момчета. Той отново сложи ръка зад ухото си, разбра най-после и каза:

— О! О! Колко далече! Много трудно! — И започна да се катери сред всеобщ смях с помощта на едно въже по тясната страна на шкафа, за да се преметне след това два пъти презглава от шкафа на земята, стъпвайки точно до носната си кърпа.

— О! О! Ето я! Благодаря.

Зрителите бяха радостни и заръкопляскаха.

— Защо да се направи по прост начин, когато може и по сложен! — каза диригентът на оркестъра на немски език на своя пръв цигулар и се усмихна.

Оркестърът се състоеше от немци от Западен Пфалц, синове на бедни родители, които поколения наред изкарваха хляба си с музиката.

Изсвириха следващия валс.

Когато дойде антрактът и с това опасността Кейт да изживее нов критичен момент, Самюел Смит се изправи, кимна на малкото момиченце и го хвана за ръка.

— Остави го него да язди — каза той, — ти няма какво да вървиш да го гледаш. Това е работа за малки деца, които още не са седели в седло. Виждаш ли специалните седалки, които носят? В такива седалки и „децата на лорда“ също не биха седнали. Ела, ние с теб двамата ще отидем още веднъж да се разходим из зоопарка!

Той кимна усмихнато на леля Бети и изчезна заедно с дъщеричката си, единственото същество на света, което обичаше с цялото си сърце. Кейт напълно споделяше мнението на татко си. Жалко, че Дъглас не можа да чуе неговите думи, той вече беше се запътил към зоопарка и касата. Ала той сигурно съвсем не можеше да си представи, че ще го закачат да увисне в такова седло на слона, подобно на кошничката, която леля Бети носи на ръката си.

Когато Смит излезе от шатъра заедно с Кейт, той не се запъти към касата на зоопарка, където вече се бяха наредили момчета и момичета, а се спря за миг и каза съвсем сериозно на своята малка дъщеричка: — Кейт, аз трябва да поговоря по един много важен въпрос с теб и очаквам, че ти ще се държиш като голямо момиче. Ти добре знаеш, че като следващ номер е обявена появата на една индианска трупа. Аз не разчитам много на тези циркаджийски съобщения. Ала плакатите твърдят, че цялата трупа се състояла от представители на племето сиукс-дакота и аз трябва да приема това за вярно. Ние с теб двамата ще трябва да постъпим като детективи и не бива да изпуснем и най-малката възможност да разберем нещо за съдбата на твоята мила стара майка.

Когато чу баща си да говори така, Кейт веднага се отърси от цялото си отчаяние, както човек оставя да падне от раменете наметалото му, което изведнъж се е разкопчало, и за миг се превърна в малкото-голямо момиче, което едва преди година и половина бе изживяло часове на смъртен страх сред самотната ферма. Смит се насочи към директорския фургон, каза на един от минаващите край него прислужници съвсем късо и със заповеден тон, че трябва да разговаря с някого от дирекцията, и тъй като в този миг на всеобща заетост във фургона нямаше никой друг бсвен Елис, отведоха Смит при него.

Самюел Смит поздрави любезно и държейки Кейт за ръка, изгледа около четиридесетгодишния мъж, който стоеше пред него. Елис беше токущо избръснат, беше облякъл чиста риза и сресал косите си гладко с помада. Лицето му беше месесто, бледо, безизразно. На пръста му имаше прекалено голям пръстен. Погледът на бледосините му очи шареше неспокойно.

— Елис… С какво мога да ви бъда полезен?

— Смит… Разрешете да ви помоля за едно сведение, което няма нищо общо с вашата програма.

Като офицер, Смит говореше със заповеден тон, който всякога моментално оказваше желаното въздействие върху Елис.

— Моля. — Елис се помъчи да издърпа от ъгъла удобния стол, на който беше седял досега.

— Благодаря, няма да ви задържам дълго. Един въпрос: индианската трупа, която участвува във вашата програма, се състои от хора от племето на снукс-дакота, нали?

— Точно така, уважаеми господине.

— Знаете ли евентуално от кой клон на племето са тези хора — от източните, или от западните дакота, В откъде изобщо идват.

— Затрупахте ме с въпроси, господине. Доколкото знам, касае се за представители на различни племенни групи. Ала ако разрешите, един момент само, аз веднага ще накарам да ви дадат точно сведение.

Смит все пак седна, а Елис избърза навън, върна се скоро и веднага съобщи:

— Погрижих се за преводач. Ако имате желание да си направите труда да дойдете дотам, или може би аз ще извикам техния старейшнна тук?

— Благодаря, ще дойда с вас.

Елис повика две момчета от конюшнята, да го съпровождат отляво и отдясно, и тръгна — същински тиран, страхуващ се от опит за нападение — заедно със Смит и Кейт към колите на индианската трупа, Там Пеещата стрела вече стоеше край помощник-надзирателя Луис, за да превежда.

Като представители на индианците бяха дошли старецът и други двама бойци, дълги като върлини. Момчетата от конюшнята бяха донесли фенери и сега светлината им пробягваше пред тях.

Смит започна да говори:

— Към племената на дакота ли принадлежите, мъже?

— Хау.

— Дали някой от вас е живял до преди две лета в шатрите на дакота в Минесота?

— Хау. В страната на Западната звезда.

— Ти самият ли, дядо?

— Хау.

— Виждал ли си Червената река и горите, и селищата край нейните брегове?

— Хау.

— Аз търся моята майка, една бяла жена. От миналото лято вече не мога да я намеря.

Старият продължаваше да стои с отворени очи, ала имаше вид, като че погледът му се скрива зад стъкло. Очите му вече бяха съвсем безжизнени.

— Къде е живяла бялата жена?

Смит описа мястото и вида на фермата. Старецът изслуша всичко, заговори на езика на дакота със своя другар, без Пеещата стрела да преведе това, и после каза:

— Ние ще повикаме нашия син, брата на Големия вълк.

Като мълчалива слушателка, на Кейт направи впечатление това, че индианецът не спомена името на онзи, когото отидоха да повикат.

Пеещата стрела влезе в едната от колите и скоро се върна с повикания. Смит повтори накъсо каквото имаше да каже за фермата, а също така и това, че беше намерил дома и нивята си опожарени. Малкото момиченце, което той сега държи за ръка, останало да се лута наоколо безпомощно.

Индианците отново заговориха помежду си, после повиканият, братът на Големия вълк, пристъпи напред.

— Аз не съм виждал тази ферма и твоята майка и твоята дъщеря — каза той. — Ала моят брат, Големия вълк, ми е разказвал и онова, което ушите ми са чули, сега ще ти разкаже моят език. Аз говоря истината. В тази ферма не е имало жена. Във фермата е имало шестима мъже, петима едри и един по-дребен. Ние изпратихме един пратеник при тях и им казахме чрез него да се оттеглят, тъй като те не са купили земята от нас, нито пък ние сме им я подарили. Те, върнаха нашия пратеник поруган и обиден. Тогава ние отидохме с конете си дотам. Това беше нашата земя, която те ни бяха заграбили! Те стреляха върху нас, когато ние се приближихме. Нашите бойци отвърнаха със стрелба и убиха шестимата мъже. Изстрелите привлякоха други бели мъже, които ни заплашиха. Ние изгонихме тези мъже чрез пожар и унищожихме фермата. Когато нашите мъже се оттегляха, те видяха едно малко момиченце, което искаше да се скрие. Те го пуснаха да си върви.

Смит и Кейт слушаха възбудени и потреперващи от вълнение.

— Ти казваш „ние“ — отвърна Смит. — Значи, и ти си бил там.

— Не.

— Както и да е. Шестима мъже, казваш ти, петима едри и един по-дребен. Дребният мъж е била моята майка. По време на опасност тя яздеше в панталон, тя умееше да стреля добре. Какво стана с труповете им?

— Това ние не знаем. Пожарът беше голям.

Смит гледаше втренчено индианците, тези едри призрачни фигури, стоящи под светлината на фенера пред него. Кейт се притисна до баща си. Когато мълчанието се проточи, Елис попита:

— Желаете ли да знаете още нещо?

— Благодаря. Не. Това ми стига.

Отпратиха индианците. Те се отдалечиха бавно и помощник-надзирателят закрещя подире им като говедар.

Смит вече се канеше да се извърне рязко в обратна посока, когато през ума му проблесна една мисъл, която спря крака му във въздуха. Той стъпи отново на същото място и попита надзирателя полуколебливо, полурешително:

— Този, този… „син на Седящия бик“, за когото съобщавате във вашите плакати, не беше в групата, с която токущо разговарях, нали?

— Не. Но ако желаете, моля … — Франк Елис дори не изчака да разбере дали господинът желае, а изпрати единия от своите телохранители да го потърси. — Хари … веднага тук!

Не след дълго мъжът намери момчето и се върна заедно с него край очакващата ги малка група. Сред полумрака на района на цирка беше трудно да се разпознаят лицата. Вятърът духаше и правеше стоенето на открито неприятно.

— Това, значи, трябва да бъде синът на Седящия бик? — попита Смит, недоволен от себе си.

Той не биваше да се задържа тук. Кейт може би щеше да изстине, пък и какво ли можеше да знае един млад човек от племената на западните дакота за онова, което интересуваше Самюел Смит? Ала ако този индианец действително произхождаше от един голям главатарски род — така се опита да се успокои отново Смит, — може би все пак щеше да даде някакви сведения от значение за един офицер от армията. Смит беше сигурен, че те все още щяха да имат военни разпри със западните племена.

— Хари, синът на Седящия бик! — побърза да представи усърдно Елис.

Индианецът, когото по външен вид Смит прие за четиринадесет или петнадесетгодишен, чакаше мълчаливо. Кейт гледаше силуета му внимателно и почти страхливо. Подтискащите я спомени твърде много се бяха съживили.

Смит започна да разпитва:

— От кое племе си?

— От сиуксите.

— А, ти разбираш английски? Добре. Към кои сиукси?

— Дакота.

— Кои дакота? Източните или западните?

— Западните.

— От кое племе на западните дакота?

— Тетон.

— А от тях от кои?

— Оглала.

— Къде са разположени вашите шатри?

— Близо до Лаплата.

— Твоите указания са с точност до хиляда километра! — подхвърли иронично Смит.

— Така е — отвърна младият индианец, без да се остави да го извадят от спокойствието му.

— По тези широки земи се подвизава и, твоят баща, Седящия бик, така ли?

— Седящия бик може би, моят баща обаче сигурно не.

— Какво означава това? Седящия бик там, твоят баща другаде? Предполагам, че Седящия бик е твоят баща?

— Не.

Елис направи движение, сякаш го бяха ударили. После се опита все още да спаси положението:

— Момчето не познава английската форма на името на баща си, а само индианската!

— Тогава да се опитаме с индианското име — продължи Смит подигравателно развеселен. — Ти си синът на Татанка-йотанка, така ли?

— Не.

— А кой е баща ти?

— Индианският артист, наричан от белите мъже Топ, заедно с когото аз съм ангажиран тук, в цирка.

Франк Елис едва не изгуби дъх и за миг стана мъничък като хармоника, която затварят. Смит приключи разговора, който му се стори съвсем безполезен.

— Една лъжа повече или по-малко няма значение за един цирк — каза той на Елис с унищожително-подигравателно махване с ръка.

Сега той наистина се извърна рязко, хвана Кейт по-здраво за ръка и се сепна, тъй като детето кихна. То сигурно се беше простудило и това бе станало по негова вина. Без съмнение леля Бети нямаше да си спести някоя забележка по този повод.

Младият индианец се извърна също така остро и съзнателно нелюбезно като Смит и се отдалечи в обратна посока, без да се извърне повторно. Елис нарасна като хармоника, която отново разтягат, и извика подир Харка:

— Това се прибавя към останалото! След представлението ще ти дам да се разбереш!

Смит вървеше толкова бързо, че малкото момиченце Кейт трябваше да потичва подир него. Въпреки това детето попита, преди още да достигнат шатъра:

— Татко?

— Да, моето дете? — Смит позабави малко ход.

— Чу ли? Този лош човек иска да накаже индианското момче, задето то ни каза истината, че съвсем не е син на Седящия бик!

— Не се безпокой за това, дете мое. Индианците имат дебела кожа. Те усещат много по-слабо, когато ги бият, отколкото ти.

Да се наказват децата с бой, беше съвсем естествена представа както за Смит, така и за Кейт. Те и двамата не знаеха, че родителите на индианските деца никога не биеха чадата си.

— Татко!

— Какво има още, моето дете? — Смит вече стана малко нетърпелив.

— Татко, не можеш ли да забраниш на лошия човек да бие индианското момче? Едно дете всякога трябва да казва истината. Та това е правилно!

— Ела сега, Кейт. Аз не мога нищо да забраня на този човек, пък и индианците са лоши хора. Те все има за какво да изядат пердаха.

— Но може би това все пак не е справедливо, татенце! — промълви съвсем тихо Кейт.

Сега вече за Кейт високото индианско момче съвсем не беше представител на един народ, който бе убил нейната баба, а едно дете, към което се отнасяха несправедливо, тя се чувствуваше солидарна с него, защото според нея у Франк Елис имаше нещо, което напомняше на Кейт нейната леля Бети. Макар Смит да бе изпълнен от омраза към индианците, той споделяше до известна степен чувството за справедливост на своята дъщеричка и добави за свое собствено и на детето успокоение, навеждайки се към Кейт:

— Бащата на този индиански хлапак също работи в цирка. Следователно ние няма защо да се месим, дори съвсем нямаме право за това.

Когато бащата се върна заедно със своята малка дъщеря в ложата, вече беше започнал следващият номер, нова група играчи на трапец показваха своето изкуство. Смит зае своето място номер три в ложа номер седем. Ала сега той не виждаше нито леля Бети, нито трапеца, нито пък тримата зорко следящи за представлението господа. Вглъбен сам в себе си и в своите мисли, той забрави дори Кейт и не виждаше нищо друго, а само едно видение: майка си и след това пламъците. Той най-после беше открил тази индианска банда убийци. Трябваше да съобщи за тях на полицията. Въпросът беше само кога. Дали още тази нощ, или едва утре заран? Според разгласата циркът щеше да остане в града още два дни. След днешния успех представленията им тук сигурно щяха да продължат. Следователно Смит можеше да уговори и да проведе спокойно необходимите мерки с инспекцията на полицията.

От купола на цирка долетяха виковете на артистите. Един от тях правеше салто във въздуха между трапеца, от който се беше изхвърлил, към ръцете на другаря си, увиснал на свитите си в коленете крака и люлееш се напред и назад на втория трапец. Смит отново се върна към обкръжаващата го действителност. Решението му да пристъпи към действие бе заличило картините на въображението му.

Докато зрителите се възхищаваха от играчите на трапец, Франк Елис, съпроводен от двамата си здрави пазители, отново се върна в директорския фургон. Там той свари самия директор, който съвсем не изглеждаше така зле настроен, както главният надзирател, ала все пак беше много възбуден.

— Елис! — извика директорът на токущо влезлия. — Ние трябва да бъдем наясно какво искаме. Времето да се вземе решение наближава. Банката доби добро впечатление, представителят на „Б & Б“ също — не знам дали да кажа „за жалост“ или „слава богу“, защото той ще се изкаже пред банката сравнително благосклонно, ала изглежда, че ще използува това за собственото си предприятие. Без заобикалки казано, „Б & Б“ иска да ни, глътне, както голямата акула глътва добра плячка, и сега въпросът е дали ние ще се чувствуваме по-добре в стомаха на акулата, или като избягаме далеч от нея. Ето това е решаващият въпрос.

— Това мен не ме интересува — отвърна уклончиво Елис, — аз съм чиновник. Какво сте седнали да питате мен!

— Елис, та вие сте били винаги моята дясна ръка, шеф на персонала, режисьор и главен надзирател…

— … наричан „надзирател“, получавал заплата на надзирател, която впрочем не му е изплащана вече два месеца.

— Елис, не говорете глупости! Кой познава нашето положение по-добре от вас! Аз съм съгласен да се оставим да ни глътнат, и то колкото се може по-бързо и с по-малко загуби. Самостоятелността беше хубаво нещо, ала ние не можем повече да издържим. „Б&Б“ навярно ще бъдат готови да вземат някак си и вас. Договорите с Роналд и със Стария Боб вече са осигурени и ако ние не се застъпим веднага, „Б & Б“ просто ще ни заангажира доходните номера, а ние самите ще си останем със скръстени ръце.

— Как може „Б & Б“ да заангажира този неспособен звероукротител, такъв престъпник като Роналд! Та той е направо обществено зло! Аз изисквам от вас да изнесете този случай. Той трябва да влезе в черния списък! Впрочем Хари също! Това нахално момче просто казва, че не бил син на Седящия бик и ни излага до последна степен!

— Елис, какво става с вас, недейте започва да говорите глупости пък сега! Вие просто не сте разумен днес. Изглежда, хванали са ви нервите или кой знае какво. Легнете да си отспите. Лека нощ, аз трябва веднага да се върна, сега ще започне последният номер „Нападението на пощенската кола“. Аз трябва да чуя какво ще кажат господата от ложата за него.

Директорът изхвърча навън и Елис отново остана сам.

— Дърт глупак! — промърмори той под носа си, отвори скривалището си и гаврътна едно бренди. После издърпа креслото, което беше предложил на Смит, отново в ъгъла и се отпусна в него.

„Да не мислят, че ще оставя това да мине току-тъй! — мислеше си той. — Това двуного животно, тоя Роналд, тоя мръсен некадърник! Да ме изправи до стената и да ми дрънкоти какво ли не! А сега пък «Б & Б» да вземат него, да му дадат може би заплата на звезда, а аз да вървя подире му да се моля като просяк дали не биха имали нужда от един старши-надзирател. И всичко това, защото днес изобщо не ми дават възможност да демонстрирам своите гениални способности! Но, чакайте малко! Елис също е тук!“

Той се приближи до едно друго шкафче, потърси някакво пакетче и прочете надписа отгоре му:

— „Отрова“. Тя не е само за плъхове, драги мой!

Под купола на цирка напрежението, с което зрителите очакваха последния номер „Нападението на пощенската кола“, беше голямо. Мнозина от присъствуващите сами бяха участвували в погранични боеве или имаха роднини, които им бяха разказвали за подобни разпри, или имаха приятели, които бяха пътували от Средния към Далечния запад, където сега трябваше да се прокара последната част на първата железопътна линия напреко през цялата необятна страна. Конферасието оповести, че каубойският номер бил съвсем подновен и щял да поднесе нечувани досега сензации. Участниците били всички до един опитни погранични каубои и прочути индиански вождове. Умолявала се публиката да не се плаши от изстрелите, сигурността на многоуважаемата публика била осигурена във всяко отношение.

После оркестърът изсвири туш и отново започна с буйни ритми. Индианците влязоха на манежа заедно е жените и децата си в дълга колона. Начело яздеше Матотаупа на своя червеникавокафяв кон, до него старейшината на трупата на дакота, който днес за първи път беше допуснал да го изкарат на манежа. В редица подир тях следваха един след друг Големия вълк заедно с брат си, Пеещата стрела и останалите мъже, във втора колона, сякаш отделена от бойците, следваха жените и децата. Те бяха приготвили два плаза и бяха пъхнали две деца в кожени торби, които висяха отдясно и отляво на един кон, превързани през гърба му. От движението на коня торбите се клатушкаха, така че ту едното, ту другото дете можеше да поглежда през гърба на коня. Това представляваше своеворода безмълвна игра на криеница, с която индианските деца се забавляваха часове наред по време на дълги преходи. Една от жените носеше дете в плетена цедилка на гърба си.

Публиката мълчеше и наблюдаваше с любопитство. Малката Кейт беше силно възбудена, когато индианците излязоха на манежа. Дланите й се покриха със студена пот.

Групата се спря на единия край на манежа, шатрите бяха опънати за миг, едно котле бе овесено над натрупани дърва и по средата бе издигнат кол, украсен с червени индиански знаци. Не липсваше и четириъгълникът — символ на четирите краища на света. Индианците сякаш почиваха спокойно, когато изведнъж младият индианец, когото Смит и Кейт вече познаваха, се втурна със сивия си жребец на манежа. Той почти се беше увесил на врата на коня, дръпна го на задните му крака пред самия боен вожд Матотаупа, скочи веднага на земята и съобщи на езика на дакота:

— Бели нахлуват в нашата земя! Те са вече на близо!

Жените и децата свиха шатрите така бързо, че дори цирковите помощници кимнаха одобрително. Колоната на жените се образува наново и се изтегли заедно с децата от манежа. Бойците приготвиха оръжието си и се подредиха в редица. Те застанаха така, че зрителите от ложа номер седем можеха да гледат ездачите в лицето.

Кейт наблюдаваше тези мъже неотстъпно. Разговорът на баща й с индианците беше събудил у нея всички спомени от лятото преди две години. Тя търсеше да разпознае сред ездачите човека, с когото беше говорил баща й. Ала тя беше запазила твърде неясен спомен за неговия външен вид, тъй като в мрака индианецът беше съвсем слабо осветен от фенера от конюшнята. Затова се отказа да го търси и сега гледаше мъжете само с мисълта за тежкото й преживяване от преди две години.

— Татко! — каза изведнъж тя, ала тихо като полъх, така че не привлече вниманието на леля Бети. — Ето го!

— Кой, детето ми?

— Онзи, който тогава ме взе на ръце и после ме пусна на земята, защото аз много виках.

— Кой? — Гласът на Смит също трепереше.

— Четвъртият отляво насам.

— Не е ли петият?

— Не, четвъртият.

— Петият е братът на Големия вълк, с когото аз разговарях. Стоящият до него му прилича досущ. Той сигурно е Големия вълк.

— Какво става с вас! — каза укоризнено леля Бети. — Мълчете най-после!

Смит, който се беше навел към Кейт, изправи отново рамене. Нямаше какво да казва или да чува повече. За него това бяха истинските убийци.

Оркестърът засвири ритъма на бързо търкалящи се колелета и един четворен впряг докара в галоп на манежа една пощенска кола. Матотаупа свирна и ездачите вече заобиколиха колата. Четирима сграбиха конете за поводите и спряха животните, както препускаха с все сила. Двама влязоха в колата отдясно, двама отляво. Един смъкна кочияша от капрата — онзи млад мъжага с червеникаворусите коси. Русата леди извика високо и сърцераздирателно. Кочияшът се бранеше със завидна сръчност и сила, ала след това — както веднага разбраха сведущите сред зрителите, се остави доброволно да го увържат. Завързаха го за кола, а през това време той псуваше и ругаеше високо. Безкрайната гама от така естествено изказаните ругатни по адрес на проклетите червени разбойници и бандити отново подобри настроението и на младите, насядали по пейките за зрителите.

Дамата, която съвсем умело изигра ролята на припаднала, отново дойде на себе си на високия бордюр на манежа, където победителите любезно я бяха положили да седне. Тя се намираше точно пред ложа номер седем.

— Балерината-ездачка — каза Смит на Кейт, за да успокои малко възбудата й и да й припомни, че всичко това беше само игра.

Ала леля Бети се ядоса:

— Ти никога нямаш достатъчно въображение, Самюел!

Матотаупа пристъпи към заловения кочияш, заповяда му да млъкне, на което овързаният отговори с моментално затваряне на устата, и след това му обясни, както на английски, така и на своя език дакота, за да може и индианците на манежа, пък и зрителите да разберат думите му:

— Какво търсите вие в нашите ловни райони? Попитахте ли ни дали можете да ги пристъпите, не изпушихте ли с нас Свещената лула, не сключихме ли договор с вас?

Пленникът не отговори.

— Мълчиш. Нахлухте в нашите земи, без да ни питате, стреляхте по-нашия дивеч, завзехте земята ни! Ние, червените мъже, не искаме нищо друго освен собствената си земя и своето право! А белите мъже нека си останат там, където е тяхната земя и където е валидно тяхното право. Който дойде като разбойник при нас, ще бъде убит, както се полага на разбойник!

Някои от зрителите станаха неспокойни. Група млади хора изсвириха неодобрително. Господата от ложа номер седем отново смръщиха чела. — Разбира се, тази реч трябва да отпадне от номера! — заключи представителят на „Б & Б“.

Смит беше дочул думите му и кимна. Челото му се беше изчервило от яд. Харка стоеше гордо на манежа край баща си.

Младата леди се изправи от бордюра на манежа с дългата си рокля, изтича към страшния вожд и започна да се моли за милост за пленника. Вождът я отпрати с думите, че тя няма какво да се бърка в мъжки работи, и отново се обърна към пленника, докато младата леди падна на колене и замоли небесата за живота на нещастника.

Матотаупа отдели една от червеникавите къдри на пленника, изпъна я нависоко и заяви, че ще я закове с острието на секирата си за кола. Той се изтегли на достатъчно разстояние, почти до другия край на манежа, и размаха в ръка бойната секира. Оркестърът замлъкна и всички зрители бяха обзети от тръпки на ужас.

Матотаупа хвърли секирата. Той беше изучил техниката на въртящия се удар с този род томахавки със стоманени острия едва от няколко месеца насам, тъй като досега си беше служил сред своето племе само с гъвкавата бойна тояга. Ала той се чувствуваше вече достатъчно сигурен, за да изпълни успешно това хвърляне. Секирата излетя във висока дъга и после отново се спусна непосредствено над главата на пленника и се заби в кола. Отделената от другите къдрица отхвърча отрязана.

Групата млади хора високо горе на последните пейки изсвириха с възхищение и веднага бурни аплодисменти възнаградиха майсторското хвърляне. Двамата представители на банката и от цирка „Б & Б“ си отбелязаха нещо. Директорът, който седеше на място номер шест в същата ложа, се усмихна доволно.

Матотаупа си взе секирата и пленникът се възползува от случая да го убеди, че се чувствува поласкан да бъде пленник на такъв велик вожд на племето сиукс-дакота. Вождът отговори:

— Бели човече, това е само играга при нас и момчетата дори са по-сръчни, отколкото възрастните мъже при вас.

Той извика сина си да се приближи, същото онова момче, което бе известило от сивия си жребец за при ближаващата се пощенска кола, и му заповяда да покаже на белия мъж какво умее едно индианско момче. Когато видя момчето, пленникът се разкрещя:

— О, ти ли си, предателю! Познах те! Ти си съгледвачът, който ни предаде. Кожицата ще ти смъкнем, щом само ни дойдат на помощ!

— Та това момче е същото, което игра най-големия „син на лорда“, ако не се лъжа — каза представителят на „Б & Б“, който също така нямаше никакви илюзии като Смит. — Сега вече не се учудвам защо то не искаше да си свали цилиндъра.

— Също така няма защо да се учудваме, че подобно момче не е получило никакво възпитание — забеляза леля Бети, полуизвита встрани, за да могат господата зад нея да чуят думите й.

— Гадна лъжа! — измърмори сърдито Дъглас под носа си.

— Ала той наистина изглеждаше като син на лорд — каза Кейт още по-тихо.

Само Дъглас, който се бе подпрял с лакът на преградата между двете ложи и обърна внимание на забележката на Кейт, я разбра. Той беше недоволен от Кейт, защото изпита малка ревност, ала надви себе си и каза делово:

— Сега той наистина изглежда като син на вожд. На манежа Харка тъкмо в този миг пое бойната секира от баща си и заяви на човека, завързан за кола… на мъчението, че те му отреже още една къдрица.

— Да не съм попаднал сред фризьори — извика разярен нещастният пленник. — Ти, пършиво малко койотче, остави ми на мира къдриците!

Харка отиде на същото място, откъдето Матотаупа бе запратил секирата. Олюлявайки леко горната част на тялото си, момчето подви колене, беше издало единия си крак напред. То размаха още веднъж секирата и после я запрати с въртящо се движение. Секирата полетя ниско над земята, после се издигна нагоре като привлечена от магьоснически жезъл, право нагоре, докато отряза още една къдрица от главата на пленника, и се заби, както при първия удар в кола на мъчението. — Проклет хлапак! — изкрещя пленникът с искрена ярост. — Какви железни нерви! Вожде, махни оттук тая малка жаба! Аз съм голям боец и няма да служа за подигравка на дечурлигата!

— Нека човекът на кола бъде спокоен. Секирата бе хвърлена от моя син и само след няколко лета неговото име ще стане известно в прерията и по целите Скалисти планини. Аз казах, хау!

Когато Харка чу баща си да говори така, за него манежът, зрителите, циркът и градът изчезнаха и той сякаш почувствува бурята, носеща се над безбрежната прерия, препускането на конници и бойния вик на червените мъже. Той знаеше, че тази вечер, която преживяваше сега, ще бъде по-различна от всички останали, ала сега действително усети, че това съвсем различно започна да се проявява. Той не беше вече Хари, артистът, криел дълбоко в себе си своите истински чувства и представи. Той бе станал отново Харка, синът на вожда, които играеше за удоволствие и от хитрост в продълженио на няколко часа една роля пред очите на белите мъже, в тясно сътрудничество с мъжете и жените на дакота, които съдбата бе довяла като него тук на манежа.

Индианците наостриха уши, защото край изхода на манежа се разнесе тропот от ездачи и миг след това вътре се втурнаха група каубои, размахаха оръжие и заллющяха с револвери и пистолети. Те бяха поздравени от тълпата зрители с див вик, сякаш действително трябваше да се освобождава пленник. На манежа настана невъобразима суматоха, изтрещяха цели шипове, коне падаха, ездачи се въргаляха в пясъка. От горните редици пейки зрителите наскачаха, свиреха, ревяха, махаха, тропаха с крака. Разрязаха ремъците на пленника, той скочи върху един свободен кон, чийто ездач беше паднал и избягал, и обяви високо:

— Мъже! Спасители! Освободители! Вземете младата леди с вас! Отведете я на сигурно място! А след това ще отмъстим!

Младата дама се отпусна върху гърдите на един каубой и бе отнесена във файтона. Неколцина ездачи и няколко души от индианците се възползуваха от случая и изчезнаха незабелязано, както се бяха уговорили, за да намалее малко блъсканицата по манежа.

Един каубой скочи върху капрата на файтона, извърна четворния впряг и препусна в галоп през изхода вън от манежа. Оркестърът отново изсвири туш.

След цялата бъркотия на манежа бяха останали само още Червения Джим, двама каубои, Матотаупа, Харка и Големия вълк.

Матотаупа и Червения Джим бяха се уговорили предварително за провеждането на последния номер. Трима мъже — между тях Червения Джим! — срещу двама мъже и едно момче, това изглеждаше да осигурява достатъчно предимство за белите, макар и играта, която сега щеше да последва, да не бе уточнена до подробности, а щеше да се проведе по спортсменски с открит засега резултат.

Като предводители на двете враждуващи групи, Червения Джим и Матотаупа се устремиха един към друг, яхнали конете си.

— Вожде на дакота! — заговори патетично Джим. — Вие сте победени! Предай се!

— Един дакота никога не се предава! — отвърна индианецът. — Ако белите мъже имат смелост, нека се бият с нас!

— Все тези невъзможни приказки, и то на всичко отгоре на английски! — каза представителят на „Б & Б“. — Трябва да си помислим изобщо дали бихме могли да използуваме този Топ. Би било по-разумно да се задържи само другият — Хари. Той е още млад и по-лесно ще може да бъде възпитан.

— Да се надяваме — промълви Смит под носа си.

Междувременно Червения Джим беше продължил словесния двубой.

— Вожде, ние ти разрешаваме да се изтеглиш заедно със своите бойци в далечни ловни райони, ако ни предадеш това момче — твоя син. Той ни предаде.

— Никога!

— Тогава ще говори оръжието!

— Хау!

Онова, което последва след това, се разви с такова темпо и с такава разпаленост, каквито никой цирков посетител не бе изживявал досега. След последната дума шестимата ездачи пришпориха със светкавична бързина конете си и запрепускаха насам-натам по манежа, стреляйки през всичкото време, и сведущите сред зрителите разбраха, че не се стреля с халосни патрони. Мъжете държаха ласата си готови за хвърляне. Червения Джим и двамата му другари се насочиха да заловят Харка. Индианците пък искаха да заловят Червения Джим като водач на врага. Вдигнаха се облаци прах, индианци и каубои викаха кратко и силно, щом преминаваха с конете си съвсем близо един до друг или когато момчето, за да избегне надвисващата над него примка на вражеско ласо, скочи от мустанга си, промуши се под конете на каубоите, докато тримата бели напразно се мъчеха да заловят останалия свободен сив жребец. Трите дребни индиански коня се движеха много по-сръчно и много по-умело из тясната арена, отколкото по-едрите животни на каубоите. Останалият без ездач сив жребец вече започна да приема борбата на сериозно. Той ритна със задни крака, удари силно единия от каубоите по коляното, захапа другия и прескочи през бариерата, изкачвайки се умело по един от звездообразните изходи, който служеше за проход към горните редове пейки. Неколцина зрители извикаха изплашено, други започнаха да се присмиват на каубоите. Двама-трима ездачи и познавачи на коне, които седяха край пътеката, наскачаха, за да хванат коня за юздата, ада конят се отдръпна и с учудваща бързина продължи да тича нагоре.

Междувременно все пак младият му ездач успя да се измъкне от каубоите, които бяха разделили вниманието си и поглеждаха загрижено какво ще стори останалият без ездач кон. Харка изтича нагоре по пътеката между редиците зрители подир коня си, хвана го, обърна го, хвърли се на гърба му и се върна заедно с него на манежа. Там каубоите го факваха със своите ласа, ала баща му и Големия вълк вече бяха готови да го прикрият.

Целият цирк беше изпълнен с очакване и възбуда.

— Колко ужасно! Колко ужасно! — извика леля Бети. — Какво ли ще се случи още!

Кейт й подаде шишенцето с одеколон, макар тя самата да трепереше с цялото си тяло.

Харка потупа своя кон по врата, за да го успокои, и размени съзаклятнически поглед с баща си. Съвсем неочаквано Матотаупа нададе силен вик и пришпори мустанга си към Харка. Момчето стъпи на гърба на своя мустанг и оттам с голям скок се прехвърли на коня на баща си. Отново беше излъгал преследвачите си. Разнесе се смях и леко ръкопляскане. Сивият жребец оста на на мястото си.

И Когато Харка подсвирна на мустанга си, той вече беше се смъкнал от коня на баща си и се бе скрил под корема на мустанга, който яздеше Големия вълк. Сивият жребец отново се понесе. Конете, израснали на свобода, гонени непрекъснато от вълци и от хора, бяха невъобразимо умели, когато трябваше да избягат или да се изплъзнат, и умееха прекрасно да съобразяват и да реагират бързо. В отговор на изсвирването на своя господар сивият жребец не се устреми направо към него, тъй като щеше веднага да попадне в ласата на каубоите, а заобиколи манежа по бордюра, изправи се на задните си крака, после ритна назад, така че зрителите в ложите се стъписаха изплашени, и щом намери удобен момент, препусна през манежа. Неочаквано Харка се озова отново върху гърба на собствения си кон и победният му вик прокънтя в ушите на всички присъствуващи. Червения Джим изпразни пистолета си във въздуха, за да докаже, че и той все още е на мястото си.

Както някога през есента, по време на опасната езда на магарето, ала с далеч по-голямо пристрастие, сега зрителите се разделяха на две партии. Предприемчиви млади хора, които веднага се възползуваха от удобни, момент, откриха хвърчащи пунктове за наддаване. Щом изходът на борбата се превърна в обект на залагане, дори в този град, който съвсем доскоро беше преживял едно голямо въстание да мине покрай него, въпросът за „червени“ или „бели“ бе забравен и сега всичко се въртеше само около „победа“ или „поражение“, печалба или загуба.

Смит наблюдаваше всичко това дълбоко възмутен в себе си.

Големия вълк хвърли ласото си към каубоя, чието коляно бе ударено от сивия жребец и който повече се занимаваше с причиняващия му болки крак, отколкото с намеренията на противника си. Хвърлена изотзад, примката се спусна по раменете на ездача и Големия вълк дръпна ласото изведнъж. Каубоят отхвръкна от стремената и полетя в пясъка.

Зрителите го обсипаха с подсвирквания. Той напуска манежа, отвеждайки коня си за юздата.

Междувременно Матотаупа бе нападнал втория другар на Червения Джим, който бе задържал малко по-дълго главата си извърната към впримчения в ласото свой другар и не бе помислил за собственото си положение. Дакота мина с коня си досами него, като мушна примката на ласото си на врата на коня, без изобщо да има нужда да го захвърля. Конят полетя към земята. Ездачът извика разярен. Когато искаше да се изправи, той разбра, че Харка вече го беше вързал. Индианците нададоха отново силния победен вик. Червения Джим стреля. Куршумът засегна Харка по ръката, без момчето да обърне внимание на опасността и на раната. Матотаупа стреля предупредително срещу Червения Джим.

Победата на червената партия вече беше много близка и това отново даде превес в настроението на публиката. Онези, които бяха заложили за победата за каубоите, вдигнаха креслив шум и привлякоха на своя страна неутралните, които не се бяха обзаложили.

— На това трябва веднага да се сложи край! — каза Смит високо и енергично. — Кой може да отговаря за подобни произшествия!

— Непростимо е, че дирекцията още не се намесва! — избухнаха нервно зрителите от ложата.

— Тия погранични жители с тия индианци така са се развихрили, че забравиха и себе си, и къде се намират! — Представителят на „Б & Б“ говореше припряно, тъй като сега и вторият каубои напусна манежа и Червения Джим стоеше вече сам срещу тримата индианци.

От този миг на манежа бе подета буйна игра за залавянето на Червения Джим. Оказа се, че той имаше много по-големи възможности, отколкото двамата си победени другари и отколкото беше показал досега. Насърчи го бурно ръкопляскане.

— Моите другари бяха нападнати коварно! — извика той, скачайки край собствения си препускащ в галоп кон, за да го яхне отново с изненадваш, скок. — Те трябваше да напуснат бойното поле ранени! Аз обаче ще се браня срещу тези червенокожи койоти, както на времето Даниел Буун! Хе! Хо!

Бурно ръкопляскане го насърчи — налучкал бе верния тон.

Сега публиката се беше обединила като едно цяло срещу индианците. Оказвайки обаче отпор на разбунената тълпа, те също развихриха всичките си сили и опасността за Червения Джим беше голяма. Той удари! по слепоочието с дръжката на пистолета си Големия вълк, който се беше спуснал към него. Приближавайки се от противоположна посока, Харка сграби от другата страна единия крак на Джим, за да го измъкне от стремето Червения Джим успя да се докопа до едната черна Плитка на Харка, ала момчето измъкна ножа си и я преряза.

Големия вълк се олюля на коня си от силния удар. Червения Джим изправи своя кон на задните му крака за да се измъкне по този начин от спускащата се към него примка на хвърленото от Матотаупа ласо. Той стреля отново и куршумът му опърли задницата на мустанга на Харка. Животното почти не беше улучено, ала след няколко скока по даден от ездача си знак то изхвърли задните си крака нагоре и заудря с копита във въздуха.

Тази сцена се разиграваше непосредствено пред ложа номер седем, и то не съвсем случайно, защото по време на уводния тържествен марш Харка беше забелязал директора на цирка в същата ложа, а също двамата излъскани господа му бяха привлекли вниманието. Между другото беше го подразнило и безизразното и в същото време властно лице на леля Бети, й щото то му напомни Франк Елис. Дори и малкото бледо момиченце не бе убягнало от погледа на Харка. То изглеждаше няколко години по-малко и много по-плахо от сестра му Уинона. Той знаеше също така, че беловласият господин в същата ложа беше този, който го бе попитал дали той е синът на Седящия бик.

Леля Бети извика, когато конските копита изтрополяха недалеч от нея, и за да предпази някой истински нещастен случай, Харка се мушна между коня си и бордюра на манежа. Изпрашен, възбуден, с изопнати жили, със силно блеснали очи от решителния бой, той само изчакваше сгодния момент да се хвърли отново в станалата вече опасна игра. Големия вълк отново беше възвърнал равновесието си и обхождаше заедно с Матотаупа Червения Джим.

Зрителите вилнееха. Никой не знаеше дали в някой миг и те самите няма да започнат да стрелят.

Директорът пребледня и изхвърча навън. Там той нареди всички момчета от конюшните и всички прислужници веднага да застанат нащрек около манежа. Ала тъй като вятърът се беше разразил в буря, под напора на която короните на дърветата вече шумоляха и се огъваха, никой не можеше да напусне мястото си край въжетата и подпорните колове, затова групата, която се събра сега, не беше много голяма. Директорът профуча по-нататък. Бягайки, той едва не събори заместника на главния надзирател, чието чело също се беше покрило вече с капки пот, и се нахвърли върху него с крясъци:

— Простак! На вас мястото ви е в детска градина! Къде е Елис? За бога, Елис веднага трябва да дойде тук! — Той изтича към директорския фургон и разтвори със замах вратата.

Елис седеше в креслото. Беше сложил върху коленете си един малък картон, върху който подреждаше няколко парчета месо.

— Елис! Къде сте се сврели: Нямате ли друга работа? За какво ви е този гулаш?!

— Ще нахраня тигъра. Толкова им е добре на животинчетата …

— Глупости! Елате веднага с мен! Всяко забавяне е опасно! На манежа става скандал!… Вървете пред мен, Елис! — Директорът тропна с крак.

— И защо пък? Няма ли да ми обясните… — При тези думи Елис отново мушна картона в стенното шкафче.

— Не, нищо няма да ви обяснявам! Имам нужда от вас, и то веднага!

— Като главен надзирател, шеф на персонала, режисьор… или като какъв мога да ви бъда полезен? И като какъв ще получавам заплата занапред?

— Елате, човече, не ме подлудявайте! Това ще бъде най-големият шанс във вашия живот. Ако сега се появите и въдворите ред! Заместникът ви съвсем се провали, съвсем! Елате, на манежа …

— … е настъпило малко безредие? Мога да си представя.

Елис погледна към часовника.

— Номерът с пощенската кола трае наистина твърде дълго. Пресрочили са вече с десет минути. И момчето е там, нали? Трябва да ви предупредя да се пазите от него, господин директоре. Мръсен тип, непокорен.

Директорът стоеше блед, с полуотворени устни пред своя изведнъж разбъбрил се главен надзирател.

— Виждате ли, господин директоре, така, както вие сега стоите пред мен, аз стоях цял ден пред Тигра, а вие хич не се и погрижихте за мен. Но шегата настрана. Защо сам не въдворите ред в собственото си предприятие?

— Елис, моля ви се!

— Вие ми се молите?

— От все сърце! Елис, елате най-после!

— Щом ме молите, не мога да ви откажа. Да вървим!

Елис изскочи из фургона и забърза с едри крачки пред директора към шатъра на цирка. Беше го обзело, чувство на блаженство. Той вече виждаше да се възвръща в бляскавата си роля и се блазнеше от мисълта как всички, които го мразеха, отново щяха да бъдат принудени да се преклонят пред него.

— Ала недейте да ми пречите, господин директоре, когато накарам довечера да набият момчето, което държи страната на Роналд, и когато отида сам да си оправя сметките с Тигра!

Директорът почти не беше вече в състояние да възприеме тези думи. Самият той беше приспан от безогледните методи на ръководене, с които Франк Елис години наред беше поддържал реда в неговото предприятие. Той беше разчитал на Елис и сега изведнъж беше убеден, че не би могъл да съществува без него. Нищо друго вече не му се струваше важно освен това, че Елис беше готов да се намеси. Бурята бушуваше, чергилата на цирка се издуваха, на манежа пистолетите гърмяха и тълпата зрители беснееше в някакъв екстаз, повода за който директорът узна едва когато влезе заедно със своя главен надзирател в големия шатър.

Оркестърът свиреше като бесен, зрителите крещяха и една част от тях се блъскаше в редиците с пейките, за да слезе към манежа. В една от ложите един беловлас господин се беше изправил. Той нямаше пистолет в себе си. Инак сигурно би стрелял в този миг върху Големия вълк.

Сега на манежа бяха останали само трима души: Червения Джим, омотан в ласо, така че можеше да се придвижва само като гъсеница, Матотаупа и Харка. Големия вълк тъкмо профуча навън, досами директора и Елис.

И на средата на манежа Матотаупа и Харка накараха своите запотени мустанги да застанат на задните си крака и докато оркестърът изсвири — според мнението на Франк Елис съвсем неподходящо — трикратен туш, Матотаупа и Харка отново отпуснаха конете, стрелнаха се към своите карабини, оставени на пясъка, увесиха се надолу, грабнаха оръжието си в бесен галоп и профучаха през изхода, стреляйки във въздуха. Всеки, който стоеше на пътя им, отскочи бързо встрани.

Чу се още един последен изстрел. Франк Елис се извърна наполовина и се строполи. Двамата дакота изчезнаха със своите мустанги в бесен галоп. От местата си публиката не можеше да види главния надзирател и затова никой нищо не разбра за онова, което се случи.

Оркестърът се опитваше да предизвика със своето свирене всички чувства на опиянение и задоволство. Сред публиката обаче за миг цари все още несигурност, тъй като Червения Джим лежеше безпомощно омотан насред манежа.

В този миг Стария Боб изтича на манежа, преряза ласото, с което Червения Джим беше овързан, и го освободи. При това той непрекъснато викаше:

— Също като пушено руло! Също като пушено руло! Каква прецизна и изискана работа! — И той не преставаше да прегръща Червения Джим под надигащия се, уталожващ възбудата всеобщ смях. — Синко мой, племеннико мой, бащице мой, Джиме мой! Така ли трябваше пак да се видим!

Джим отупа стърготините от себе си и тъй като освен него и клоуна на манежа не беше останал никой друг, за да приеме овациите, той се нагърби с тази задача заедно със Стария Боб.

Зрителите се бяха успокоили и сега ръкопляскаха така силно, както подхождаше за завършека на един голям ден. После редиците започнаха да се изпразват.

Джим хвана коня си, който стоеше край него, за юздата и тръгна бавно заедно със Стария Боб към изхода от манежа. При това той поздравяваше със свободната си ръка, поглеждайки към ложите и нагоре към пейките на публиката, откъдето оттук-оттам отново се разнесе ръкопляскане. Двете дами от ложа номер шест пляскаха силно с ръце, за да предизвикат един последен всеобщ аплодисмент за Червения Джим. Това им се удаде. Част от изливащата се през вратите публика се спря още веднъж и ръкопляскането отново се засили.

Джим и Стария Боб се спряха и отново благодариха.

— Драги мой — каза при това клоунът на Джим, — много гости изяждат сладкото. Така си е било винаги, така си е днес, така и ще си остане!

— Какво означава пък това? Въртят ли ти се из главата и други подобни поговорчици? — попита Джим, уморен и раздразнен, защото въпреки всички аплодисменти, вътрешно го човъркаше поражението му. Дотогава той си беше представял, че една борба с трима индианци би била за него детинско забавление. Колко често досега той се беше справял с повече от трима неприятели!

— И други такива поговорчици ми се въртят из акъла! — продължи да бърбори Стария Боб, като се поклони дълбоко, сложил ръка на сърцето си, към отрупващите ги с ръкопляскане зрители. — Например „Прави, каквото правиш, за края мисли!“, „На всичко му идва времето!“, „Нищо не остава скрито на тоя свят!“, „Не се вози на женска кола!“.

Стига ми толкова!

— И аз мисля, че ти стига вече толкова — промълви Стария Боб в отговор, ала така неясно, че Джим не можа да разбере думите му.

Ръкоплясканията заглъхнаха окончателно и двамата артисти напуснаха манежа и шатъра. Едващо излезли иззад завесата, от полумрака пред тях изскочиха три фигури. Единият сграби юздата на коня на Джим, другите двама хванаха каубоя отляво и отдясно. В същия миг четвърти застана пред Джим и насочи револвера си срещу него:

— Оставете се доброволно да ви обезоръжа, иначе ще стрелям!

— Що за глупост е това!…

Докато Джим произнесе тези думи, Стария Боб му отне пистолета и ножа.

— Полиция! — каза късо мъжът с револвера.

На Джим не му остана нищо друго, освен да подаде ръцете си да му сложат белезниците.

— Ти знаеше ли за това? — изсъска той към Стария Боб. — Сега чак разбирам поговорките ти!

— Тогава сме добре! — отвърна Боб без съчувствие. — Защо стреля върху моя приемен син Хари? Никога няма да ти простя това, престъпнико! Сега Хари избяга с коня си и никога вече няма да се върне. Лека нощ!

Стария Боб си отиде.

Той се приближи до своя фургон, влезе вътре и се отпусна на един стол. Не запали лампата. Сред тъмнината, останал сам със себе си, той неочаквано заплака.

Когато изплака всичките си сълзи, той избърза до конюшнята при своите магарета. Погали ги едно подир друго и им заговори за новия номер, който трябваше да подготви сега. Увери животните, че занапред ще работи съвсем сам с тях, и си представи как хората ще се смеят, когато той ще се яви предрешен като магаре и ще се опита да подражава на скоковете на истинските магарета. Въпреки мъката, утаила се в дъното на детските му очи, той отново започна да се усмихва.

Сбогува се със своите магарета, отиде да спи и съвсем не обърна внимание на бъркотията, която цареше в района на цирка чак до рано сутринта.

Между зрителите, които напуснаха цирка последни след представлението, бяха и семействата Смит и Финли. Те искаха да оставят напиращата към изходите човешка тълпа да се излее.

— Никога в живота си вече няма да отида на цирково представление — каза леля Бети напълно изнурена и разстроена.

Капчиците пот си бяха издълбали малки вадички през пудрата по челото й. Устничките на Кейт трепереха и от очичките й капеха сълзи. Дъглас стоеше рицарски до нея. Госпожа Финли кашляше в пристъп на астмата си, затова двете семейства се сбогуваха много набързо.

Когато семейство Смит отново седеше във файтона и конете потеглиха, Самюел Смит взе своята малка дъщеричка на коленете си. Детската главица се облегна на рамото му.

Щом стигнаха къщата с градината, сложиха Кейт в леглото. Баща й й каза лека нощ с много любов и тя се престори, че заспива, за да го успокои.

Леля Бети помоли Самюел Смит да дойде при нея тъй като никак не се чувствувала добре, може би би било по-добре да повикат лекар? Ала Смит я посъветва да вземе обичайните лекарства за сърцето си и успя да я остави на грижите на старата домашна прислужница.

След като се освободи по тоя начин от грижата за леля Бети, той излезе още веднъж от къщи. Беше дал нареждане на кочияша да го чака и така сега скочи във файтона и заръча да карат в бърз ход, доколкото движението и натрупването по улиците позволяваше това. Отиваше в инспекцията на полицията.

Като жител на града и племенник на една твърде уважавана леля, Самюел Смит веднага бе въведен при един от отговорните инспектори.

— И вие ли имате да допълните нещо за катастрофата, господин Смит? — беше първият въпрос на мъжа, който седеше пред Смит зад една гола писмена маса.

— За каква катастрофа? — попита Смит, предугаждайки нещо лошо.

— Главният надзирател Франк Елис е бил убит, навярно от някой от индианците. Когато ние научихме за убийството, цялата индианска трупа вече беше избягала. Досега не сме хванали нито един.

Смит си пое с мъка въздух.

— И конете им ли ги няма?

— Три коня няма. Другите са оставени. Работата е била подготвена прекрасно и изглежда, съгласуваността сред червенокожите за жалост е била безупречна. Явно по-голямата част от трупата е напуснала района тайно още преди на манежа да настане суматохата и целият персонал да е бил насочил вниманието си към бурята. Накрая са избягали оня баща заедно със сина си, наричани Топ и Хари, и един трети индианец.

— Как се наричат Топ и Хари всъщност? Към кое племе принадлежат?

— Откъде можем да разберем сега това!

— В такъв случай не може да се предполага нищо и за посоката на бягството им. Третият индианец беше един от онези дакота, които бяха нападнали фермата на моята майка в Минесота, застреляли майка ми и подпалили фермата.

— Ако той ни беше паднал в ръцете, ние щяхме да го убием, ала за жалост не можахме да го хванем, а ако той наистина е от Минесота, значи, без съмнение познава всички местенца, където би могъл да се скрие. Смит преглътна. Той бе очаквал малко по-съчувствен отговор, ала не искаше да покаже, че се е разчувствувал.

— Може би вождът на каубойската трупа знае по-вече нещо за Топ и Хари. Той е работил заедно с тях.

— Джим ли? — Инспекторът се усмихна. — Него ние го бяхме задържали!

Смит вдигна учудено вежди.

— Бяхме?

— Бяхме. Той пак ни избяга.

— Какво престъпление е извършил?

— Грабеж на каса. Една къдраворуса дама ни го предаде. Тя го ревнувала, може би не съвсем без основание, както вие сте могли да забележите като съсед на ложа номер шест. Дамата имала неблагоразумието да се приближи в района на цирка, за да изчака Джим след представлението, Ревността заслепява обикновено разума. Един от служителите в цирка познал в нейно лице касиерката, която беше избягала през есента в Омаха заедно с парите от касата. Ние я задържахме.

Тя предаде Джим като свой съучастник. Той инвестирал парите на цирка като кредит, изисквайки високи лихви, и после получил разрешително да им наложи запор. Тогава, подпомогнати от клоуна, ние се намесихме веднага след края на представлението. Ала за жалост този тип отново ни избяга по пътя въпреки белезниците. Предполагам, че се е скрил някъде сред Дивия Запад, както толкова много от нашите престъпници. Жалко. Разбира се, ние не искахме да попречим на представлението, инак ние можехме лесно да отмъкнем този пашкул, както го бяха оставили индианците насред пясъка на манежа, овързан с ласото!

— Благодаря ви, господин инспекторе. Вие ми съобщихте много повече, отколкото аз бих могъл да ви съобщя!

Когато след тази нощ слънцето изгря за трети път, бурята все още вилнееше над страната. Бащата на големите реки влачеше буйно водите си. Ледът най-после се беше разпукал, ала водите бяха все още жълти, все още се надигаха високо между бреговете, подхранвани от разтопяващия се сняг. Издигащата се над водата пара, мирисът на гората и полята, блещукането на росата и гласовете на първите птици се преливаха над безлюдната местност. По върхарите на дърветата все още шумолеше останалата от миналата есен изсъхнала шума, докато пъпките вече се разпукваха.

Скрити от всички селища, от всички следотърсачи и от всички кучета-разузнавачи, трима мъже седяха заедно под утринната зора. Конете им пасяха. Всеки от тях ядеше шепа месо.

След като се нахраниха, те се сбогуваха.

— Вие сте дакота! — каза Големия вълк на своите двама другари. — А ти, Матотаупа, ни съветва и води като вожд. Нашите мъже биха те поздравили с радост в своите нови шатри на север, ти знаеш това. Ала ти никога не си ни говорил откъде идваш и накъде те води пътят ти. Аз и днес няма да те попитам за това. Не искаш ли да продължиш пътя си заедно с мен? Трябва ли да се разделим?

— Аз чух думите, които ти ми каза, Голям вълк. Моят син Харка и аз никога няма да забравим теб и вашите бойци. Ала ние не бива да дойдем с вас. Вие сте дакота.

Големия вълк, който не можа да разбере този отговор, ала чувствуваше, че зад него се крие някаква мъчителна тайна, се сбогува мълчаливо и поведе коня си на север.

Скоро след това и Матотаупа и Харка яхнаха своите мустанги и потеглиха на северозапад, към своето неизвестно още бъдеще.

Трудно беше да се задържат кафявочервеникавият кон и сивият жребец. Сякаш плениичеството ги преследваше, така те летяха напред и през този трети ден, а ездачите им вдишваха дълбоко чистия въздух.

Дробовете и кръвта им вече се бяха освежили.

По обяд те отпочинаха малко, за да могат конете да се посъвземат. Големия вълк им беше описал добре пътя, те се намираха тъкмо на брега на едно от хилядите малки езера. Конете пиха вода.

Матотаупа и Харка се излегнаха върху завивката от бизонова кожа, която Харка бе взел при своето бягство от родната типи. Двамата индианци нямаха голямо имущество, не повече, отколкото бяха притежавали през последното представление на цирка: конете, оръжието, легините, мокасините, както и малката кесия, чието съдържание от златни и сребърни монети обаче твърде много беше намаляло.

Големия вълк им беше донесъл освен това и завивката и им бе оставил при раздялата малко от запаса месо, който беше могъл да отнесе.

Дори и докато лежаха на припек под слънцето, Матотаупа и Харка усещаха хладния полъх на местността, през която сега минаваха. Бяха далеч, много далеч от своята родина, разположена между голямата река Лаплата и Черните хълмове. Между тях и родината им обаче лежаха не само големите реки, прериите и горите, не само повелята на заклинателя. Те бяха прекарали едно лято и една зима сами, заети с други борби, други радости, други болки, различни от тези на обитателите на техния роден бивак. Като сън им се струваха сега майката, братът, сестрата, другарите, огънят в шатрата, съвместните игри, съвместните ловове и битки. Те бяха научили също така много повече за света на белите мъже, отколкото можеха да научат бойците край изворите на Лаплата и в планинските гори. Те бяха научили неща, които никой от другите не знаеше, бяха научили друг език, бяха се научили да пишат, да четат. И все пак на тях не им беше мястото при белите мъже, нито в техните градове, нито в техните ферми. Да яздят и да ловуват в безкрайната пустош, беше тяхното съществувание, откакто те се помнеха. Към това се стремяха те отново и към шатрите от бизонова кожа, и към спокойния и горд живот на свободните червени мъже.

Харка си спомни, че преди една година, по същото това време, той беше чакал през нощта баща си в гората, за да му разкрие една тайна. Оттогава насам се беше случило много нещо и самият той беше станал друг, не само по-голям с една година, а, както му се струваше, с много повече години, и той не беше вече дете, а момъкът Матотаупа. Той беше загубил много нещо. Единственото, което му беше останало и принадлежеше сега само нему и много по-силно, отколкото когато и да било други път, беше баща му.

И ако сега той яздеше заедно с Матотаупа към силното племе ситсикау, той не отиваше с някакви надежди, забулени в сини воали, не отиваше с надеждата, че заседналата дълбоко в сърцето му мъка да живее разделен от родната земя и родното племе ще изчезне по тези пътища. Той отиваше с ясното съзнание и чувства, насочени към възможното и към онова, което все пак можеше да си позволи един прокуден: да живее честно и храбро и да бъде уважаван от мъжете, които той ще може да уважава.

Матотаупа също беше размислял по време на часовете на почивка. Мислите му се въртяха около случилото се точно преди бягството им от цирка и сега той попита Харка:

— Какво има Червения Джим против теб?

— Защо? Задето стреля срещу мен и срещу коня ми ли?

— Може би е бил ядосан, защото е видял, че ние ще победим.

— Беше ядосан. Но не беше само това.

— Аз го накарах да се страхува от хвърлянето на секирата. Той не вярваше, че аз ще сполуча и се страхуваше. Това подхранваше още повече яда му.

— Може и така да е. Но вие двамата не можехте да са търпите още дълго преди това. Още от случката в Омаха или може би още от срещата ни в блокхауса.

— Така ли мислиш? Не беше честно от страна на Джим да остави Прелетната птица Жълтата брада да му плати бизоновите дрехи, които ни даде.

— Джим помисли за това, че ние имаме нужда от тях. А Прелетната птица даде сребърните монети за тях. Не беше ли правилно това.

— Освен това Червения Джим открадна парите от касата заедно с русата жена.

— Твърдокаменни Харка, Нощно око!

— Аз вярвам, че е било така.

— Харка! Джим е храбър мъж. Той не е разбойник. — Матотаупа изведнъж се беше разгорещил. — Той ме освободи от ласото, с което ме бяха овързали в блокхауса на беззъбия Бен!

Момчето не отвърна нищо повече. Индианците се възпитаваха строго да не отвръщат на по-възрастен човек. Ала Харка не мълчеше само защото беше възпитан да замълчи в такъв случай. Той чувствуваше, че баща му не желае да чуе лоша присъда за Джим. Бащата щеше да изпита болезнено огорчение, ако Харка кажеше лошо за един човек, за който Матотаупа искаше да знае, че е добър, защото, ако беше добър човек, Джим щеше и занапред да бъде гаранция за невинността на Матотаупа.

Тъй като Джим беше изчезнал от погледа на двамата дакота, и Матотаупа вече не заговори за него, може би той мислеше също така, че Харка мълчи, защото последните думи на бащата бързо го бяха убедили. Нима самият Харка не се беше възхищавал безгранично от белия мъж в бивака на Мечата орда? Нима Джим не беше станал действително спасителят на Матотаупа в блокхауса, а оттам и на Харка? Двамата индианци имаха намерение до вечерта да преминат още голямо разстояние и тъй като нямаха какво повече да си кажат или да вършат, те яхнаха конете. По време на бягството си заедно с Големия вълк особено през първите дни те бяха преминавали много дълги разстояния и затова вече стигнаха местата на тревната степ на север от Мисури. Вятърът бръснеше. По небето преминаваха сиви облаци. Скоро започна да пада дребен град, който оставаше по гривите на конете и в косите на ездачите. Когато се стъмни стегна мраз и започна една от мразовитите пролетни нощи на тази незащитена област. Двамата индианци спряха. Един малък поток, полузамръзнал, няколко храста, под които имаше още изсъхнали клони, всичко това леко защитено от едно малко възвишение срещу вятъра и града — подобно местенце беше най-доброто място за почивка, което можеше да се намери тук.

Мустангите легнаха един до друг, те все още не бяха сменили козината си. Рунтавите дълги косми не бяха красиви, ала полезни за студа. След дълги усилия Харка успя да запали малък огън. После двамата мъже се притиснаха до телата на конете, завити един до друг със завивката от бизонова кожа, и спаха на смени.

Когато три часа след полунощ вятърът разгони облаците, ездачите отново се приготвиха за път. Животните вече бяха станали неспокойни, тъй като надушваха вълци. Те сами напираха да се махнат оттук.

Така сред трудности Матотаупа и Харка опознаваха страната, където смятаха да живеят занапред. Хората обаче, които щяха да намерят там, те все още не познаваха до този ден.