Харка — синът на вожда

ПЛАНИНАТА МЪЛЧИ

Слънцето стоеше високо на небето. Под обедната жега въздухът трептеше, сякаш развяваше лъчите му в златен воал. Над мястото, където беше бушувал в началото на пролетта смерчът на склона на Черните хълмове, сега цареше спокойствие. От раните на повалените дървета дъхтеше на смола. Коренища стърчаха във въздуха, по тях още висеше полепнала изсъхнала пръст и засъхнали мъхове. Докато изкоренените дървета измираха, тревите и ягодовите коренища растяха на воля под наново получената обилна светлина. Бръмбари пъплеха упорито по своя мъчителен път, навред бръмчаха и жужаха пчели.

На края на новообразуваната горска поляна, сред сенчестите дървета стоеше една мечка. Само няколко слънчеви петна играеха през листака на дърветата и игличките им чак до кафявата кожа и малките й очи. Тя замижа, седна, вдигна предните си лапи а грижливо ги заоблизва една след друга. После си пое дълбоко дъх, замисли се и отново започна да души.

Най-после тя стана и се запромъква през натрупаните едно връз друго повалени дървета. При това тя използуваше, както само мечките умеят, дългите си нокти, за да се катери, и балансираше умело от един ствол върху друг, докато слънцето сега печеше силно кожата й. Тя все по-решително се насочваше към едно огромно старо дърво, което се беше запазило неповалено сред всеобщата разруха. Дънерът беше дебел, листакът му — разбъркан, кората — напукана. Листата си играеха тихо с вятъра, слънцето и сенките, а навред наоколо гъмжеше от пчели.

Мечката се приближи към дървото и започна да става предпазлива. Тя не беше вече млада. Поумняла от дълъг опит, тя заобиколи целта си, смъкна се от един проснат напряко ствол и се мушна сред храстите и между клоните. Бавно, на зигзаг, сякаш не знаеше накъде иска да върви, тя все повече се приближаваше към дървото и към разнасящия се приятен за нея мирис на мед.

В една дълбока дупка от чеп на дървото се беше поселил рояк пчели. Мечката искаше да открадне зимния запас от мед, който пчелите събираха. Когато кафявата мецана се приближи до ствола на дървото, без да възбуди недоверието на пчелите, тя неочаквано се изправи на задните си крака. Застанала така, тя бръкна с предната си лапа в дупката на дървото, измъкна я, капеща от мед, и възхитена започна да я ближе.

Сега вече вниманието на пчелите бе привлечено най-напред изхвърчаха възбудени онези, които крадецът бе разтревожил с лапата си. Почти по същото време прилетяха и други, които тъкмо се приближаваха със своя меден товар към дупката, и за миг някакво неизвестно за мечката съобщително средство бе пуснато в действие, защото пчелите започнаха да налитат от всички страни като облак. Непознаващи смъртта и затова безстрашни, насекомите налетяха върху своя неприятел и започнаха да го жилят навред, където можеха да достигнат тялото му.

Мечката удряше вбесена с предните си лапи на всички страни и гледаше да запази преди всичко очите си. Ала жужащите малки нападатели бяха бързи и умели и съвсем отровиха на кафявата дебелана радостта от плячката. Наистина тя си измъкна за втори и последен път една лапа мед и бързо я облиза, без особено удоволствие, непрекъснато обграждана от прелитащите пчели и жилена отвред. Ала после тя бързо започна да се отдръпва назад. Заподскача като гимнастик по стволовете и въпреки тежестта си отскочи сръчно като катеричка от последното дърво и най-после отново навлезе сред сянката на гората. Разбеснелите се пчели продължаваха да я преследват. Тя тичаше и тичаше, пробивайки си път през гъсталака, та чак клоните се прекършваха.

А след сто метра тя неочаквано се спря като вкаменена.

Докато част от пчелите все още я преследваха, сега пред нея изведнъж се появи най-омразният от всичките й врагове: един човек.

Човекът се смееше гръмогласно. Мечката помисли, че врагът й реве, и отговори със зло фучене, за да му вдъхне страх. Ала омразното за мечката същество продължаваше да се смее. През това време пчелите се възползуваха от създаденото положение и започнаха да жилят кафявата дебелана изотзад по най-чувствителните места. Това вече беше твърде много за мечката, която през този тих обеден час се беше приготвила за удоволствие, а не за опасност. Тя се шмугна встрани и побягна с все сили през гората надолу. Най-упоритите пчели я преследваха още известно разстояние, после роякът насекоми се върна тържествуващ към пчелина си. Избитите бяха неизброими.

Мъжът проследи с поглед бягащата мечка и още веднъж се изсмя високо. Когато хищникът изчезна, той се удари по устата, нарече се тихо „глупак“ и се скри между храсталака и стволовете на дърветата, за да стигне до образуваната от силната буря горска поляна на склона и да обгледа околността.

Когато се убеди, че освен него самия и всевъзможните животинки нямаше никой друг сред гората и на поляната, той отново се раздвижи. Оглеждайки се настрани с вниманието, на което бяха способни ловците сред пустошта, подобно на преследвани, той премина стоте метра през гората до края на поляната. Извръщаше се след всяка крачка и след всяко задържане по клоните, за да се убеди, че не е оставил следа след себе си, а щом забележеше нещо, без да бърза, старателно унищожаваше дирята. Като стигна до поляната, образувана от пролетната буря, той се закатери, по-сръчно и от кафявата мечка, през безредно повалените дървета, през изсъхналите клони на короните, и изтръгнатите от земята коренища. Той също се беше насочил към самотното огромно дърво, което беше устояло на стихията на смерча. Ала съвсем нямаше намерение да краде пчелина. Заобиколи дървото, приближи се до него от обратната страна на дупката с пчелите и заразглежда едно скривалище, което беше забелязал още от края на поляната. Клоните на едно дърво, по което още висяха увехнали, а и няколко зеленеещи се листа, корените на друго дърво и няколко храсти образуваха един вид естествена беседка. Мъжът пропълзя под нея, извади ножа си и изряза гъсто преплетените клони и корени, за да може да се движи по-свободно. Два кожени меха, които носеше със себе, си, и карабината той скри в най-затънтения ъгъл. После потърси внимателно с поглед откъде би могъл да се изкатери от скривалището си по огромния ствол в короната на дървото и веднага изпробва пътя, който му се стори най-подходящ за това. Високо горе в гъсто зашумения листак намери желаното място за сядане на един клон, който беше достатъчно як, за да не се олюлее. Един олюляващ се клон би привлякъл вниманието на скрил се враг. Спокойно се заоглежда човекът от своето скривалище над върхарите на дърветата по склоновете на планината, над прериите в подножието на планинския масив, които блестяха под обедното слънце и чиито обрасли в трева и песъчливи хълмисти възвишения се губеха в маранята. На югоизток той разпозна в далечината пусти земи и чудновати скали.

Разбунените, все още неспокойни пчели бяха неприятни за човека, но все пак не го дразнеха чак дотам. Той не се помръдваше, само от време на време отместваше поглед в друга посока.

Високо над горите кръжаха две грабливи птици.

Спокойното пладне, тишината на пущинака, неподвижността на върхарите на дърветата доставяха удоволствие на човека. Да бъде сам и да знае, че далече наоколо няма никого другиго, беше за момента всичко, което желаеше.

Той остана в листака до вечерта, неподвижен, сякаш сам беше клон. Когато слънцето се наклони още, по-ниско, той се смъкна ловко, без да раздвижи клоните, без да предизвиква никакъв шум, и се вмъкна в скривалището си.

Тук отвори най-напред единия мех, извади отвътре половин шепа сушено и стрито на прах бизоново месо и го остави да се разтопи върху езика му, за да го глътне след това бавно. После си позволи да отпие глътка вода от втория мех. Това беше храната му за днес. Той нямаше нужда от повече, защото беше доста силен и тялото му можеше да издържи известно време.

Изтегна се за половин час да си почине. Замисли се — което правеше съвсем рядко — за себе си и за досегашния си живот. Замисли се затова, защото се надяваше, че през започващата нощ щеше да промени решително, завинаги живота си. Не, това не беше правилно. Той не можеше да се промени така бързо. Ала онзи голям завой, след който щеше да последва всичко останало, трябваше да настъпи през тази нощ.

Трябваше!

Човекът, който насочи своето желание натам, навярно беше двадесет и две или двадесет и три годишен. На колко години беше, той сам не знаеше точно, защото нямаше акт за раждане, пък и никой писар на света не беше отбелязал със своето перо мига, в който този човек беше съзрял светлината като бебе и бе започнал да плаче. Не познаваше нито баща си, нито майка см и никога не беше чул нищо по-определено за тях. Най-ранният му спомен беше пращящото падане на едно повалено дърво. Тогава той се беше изплашил силно.

По-късно вече не се плашеше нито от отсечените дървета, нито от ругаещия си пастрок, нито от боя. Беше запазил съвсем неясен спомен от това как веднъж се беше хвърлил да помогне на своята мащеха, когато мъжът й едва не я беше пребил от бой. Резултатът беше само, че вторите му родители се нахвърлиха и двамата заедно върху него и той с мъка спаси живота си. Значи, беше проявил глупост — такова беше заключението, което той сам извлече от това си преживяване, и така оттогава насетне той никога вече не изпита желание да помогне някому. Научи се твърде рано да сече дървета, да пие ракия, да пуши, да псува, да стреля и да боде с ножа си. Веднъж взе участие в нападението на една от пощенските коли, които осъществяваха превоза от изток на запад в тази огромна страна през пустошта. Тогава той токущо беше излязъл от момчешката възраст и за първи път в живота си видя хора, облечени в скъпи дрехи и толкова много пари в една единствена кесия, която той скри преди другарите му крадци да забележат нещо. С кесията в джоба той сам изчезна в прерията, купи си от един от граничните търговци една прекрасна карабина и оттогава насетне тръгна сам и съвсем самостоятелен по кражби. Най-значителната му плячка беше един пътуващ на кон разносвач на пари и телеграми. Този момък яздеше бързо и издръжливо животно и беше много добре въоръжен. Младият разбойник обаче успя да го издебне в гората и да го повали. За последен път през живота си той изпита нещо подобно на съжаление към този младеж, преди да го убие. Момчето плачеше и се молеше за живота си, като казваше, че е сирак. Разбира се, друго не можеше и да се очаква — за опасната служба използуваха само сираци, чиято смърт не би предизвикала големи неприятности. Затова младият крадец, който също беше сирак, изпита за миг съжаление към момъка. Ала той окончателно надви съвестта си с едно рязко движение и нанесе смъртоносния удар. Макар че не знаеше какво да предприеме с голяма част от своята плячка — с кредитните документи, — останалата плячка все пак беше достатъчно голяма. Ала младият разбойник не се беше научил да борави с пари и да ги умножава. По кръчми и бордеи, сред игри и ракия монетите изтекоха през пръстите му като вода и той реши, че е добре човек да бъде богат, но че е разумно да имаш пари само тогава, когато те са в огромно, неограничено количество, и през целия живот на човека да не се изчерпват докрай.

Той беше служил сред частите на Южните щати, пък и на Северните щати в дългогодишната Гражданска война като шпионин и се беше превърнал през войната в легализиран разбойник, ала и това все пак не му беше донесло достатъчно богатство.

Злато трябва да може да намери човек! Някъде където никой друг няма да отиде да те търси, и където ти сам ще станеш господар над неизчерпаемите съкровища на земята.

Тази нощ, през тази именно нощ, на него най-после трябваше да му се удаде да открие едно приказно златно находище, до което никой досега не се беше добрал, поне никой белокож човек!

В сумрака на своето скривалище и на помръкналата светлина на залязващия ден мъжът опипа перуката на главата си и се усмихна самодоволно. Лицето му беше безбрадо, защото той се бръснеше, старателно. Това беше единственият лукс, единственото му най-голямо удоволствие, от което той не искаше да се откаже. Слънцето и вятърът бяха направили кожата му подобна на кожата на индианците. На главата си беше нахлузил перука от един добре, приготвен дакотски скалп с две черни плитки. Беше кожата от главата на една жена, която той беше убил. Краката му бяха обути в меки мокасини от лосова кожа.

Той не, водеше кон със себе си. Беше го пуснал в прерията да тича свободно, за да заблуди всеки възможен преследвач и да го накара да вярва, че той е мъртъв. Защото според представите на индианците само мъртвец или луд можеше да се откаже от коня си сред прерията.

За луд обаче никой, който знаеше името му, не можеше да го сметне. Червения, или Червения Джим, или Червената лисица, или както и да го наричаха, беше известен вече надлъж и шир като човек със сигурна ръка и остро пресметлив ум, макар че беше едва двадесет и две или може би двадесет и три годишен.

През тази нощ той искаше да се роди за втори път…

Първия път беше имал щастието да се появи на този свят като последния бедняк. Сега обаче, щеше да стане богаташ.

Човек с неизчерпаеми богатства щеше да бъде той в този свой втори живот!

Червения се раздвижи, измъкна се от своето скривалище и се покатери още един път на дървото, за да огледа околността. Вечерта беше също така самотна в спокойна като пладнето.

Тогава той отново се смъкна долу и пое предначертания си път. Меховете с месото и водата, дори и карабината си той остави в скривалището. Ръцето му трябваше да бъдат свободни. Тръгна замислен, без да бърза, със същото непропускащо нищо внимание и предпазливост между дънерите, клоните, коренищата и храсталаците сред горската поляна нагоре по склона и най-после навлезе в гората. Сега се намираше на триста метра по-високо, отколкото по време на срещата си с кафявата мечка. Преди да навлезе по-навътре във високата гора, той погледна още веднъж надолу по склона и се ослуша напрегнато.

Беше се стъмнило вече. Прилепи изпляскаха с криле изпод шумака на едно дърво и прелетяха наоколо, гонейки плячка.

Друго нищо не помръдваше.

Човекът се запримъква нагоре из гората, като държеше лява посока. Местността му беше добре позната. Не можеше да сбърка. Гористият склон стана още по-стръмен и човекът внимаваше да не оставя след себе си следи, които някой нежелан преследвач можеше да открие през деня. Наистина той се беше убедил, че наоколо в гората нямаше вече никакъв индиански лагер, нито пък се бяха появили бели ловци или секачи на дървета. Ала сред пустошта човек всякога трябва да бъде нащрек.

Беше вече полунощ, когато Червения стигна до една отвесна скала, която се подаваше от гористия, склон и се извисяваше над растящите по-долу дървета. Над скалата отново растеше гора. Червения се покатери по скалата. Беше свалил мокасините си, бе ги затъкнал в колана си и се катереше бос. Забивайки пръсти и нокти, той се примъкваше бавно по издатината на скалата. Беше много едър и сега това му дойде добре дошло. С дългите си ръце и крака той можеше да опипва надалеко и да се захваща и да стъпва на големи разстояния.

Най-после успя. Достигна входа на пещерата, за който знаеше от описанието на беззъбия Бен и откъдето искаше да влезе вътре. Сега вече не мислеше за това, че желаеше да стане голям богаташ и да живее сред бурно охолство, беше насочил изцяло мислите, и волята си върху всяка предстояща стъпка и крачка.

В пещерата почти нямаше защо да се страхува, че ще остави след себе си следи. Трябваше да внимава само да не се блъсне с голяма сила в странните скални образувания, които се издигаха от пода и висяха от тавана. Не биваше да отчупи върховете им. А това не беше никак трудно.

Червения се придвижваше сравнително бързо напред. Подът на пещерата се спусна надолу и от дълбочината на скалата се разнесе кънтенето, произходът на което вече му бе описан от беззъбия Бен. Дълбоко навътре в скалата един извор течеше през ръкавите на пещерата, падайки в буен водопад. Това беше водопадът, създал такава опасност за беззъбия Бен през пролетта. Червения щеше да бъде по-внимателен нямаше да се остави водата да го повлече надолу. Истинско чудо беше действително, дето беззъбият все пак беше успял да се измъкне от коварните изненади на тази пещера. Нещастният подлизурко бе имал повече щастие, отколкото разум. Сега той се чувствуваше добре в своята търговска кръчма край Ниобрара и печелеше парите си с по-малко опасности. Червения беше дал на беззъбото магаре този добър съвет как да уреди по-нататъшния си живот. Бен никога повече нямаше да се мерне в тази пещера, Червения беше убеден в това.

Той самият беше господар на това място.

Мъжът достигна там, където водата падаше с все сила от един спускащ се отдясно пещерен ръкав, който пресичаше главния вход и се спускаше с грохот в дълбочината вляво.

Тук Червения се спря, седна на края на потока, наведе се и се освежи с глътка вода.

Леденостудената вода не беше лоша на вкус.

„Златна вода“ — помисли си той. Мигът почивка дори разбуди въображението му. Той си позволи да изпуши една лула. С най-голямо спокойствие и разсъдък и с подкрепени сили щеше да започне работата си сега.

Изчука лулата си, така че тютюнът падна във водата, окачи я отново на връвта на шията си и стана.

Най-напред опипа стената на пещерния ръкав, който се изкачваше нагоре отдясно и от който водата се стичаше със сила надолу. Резултатът от опипването му не беше много обнадеждваш. През пролетта изворът беше много по-пълноводен, отколкото през лятото и беше измил гладко бреговете на своя канал през скалата в продължение на векове и хилядолетия. Ничия ръка, ничий крак не можеше да намери къде да се задържи.

Отначало човекът се отказа да се покатери от това място нагоре. Той прекоси в главния ход на пещерата потока, който тук течеше спокойно и плитко, и опипа отново стената от другата страна на брега, която водеше към изкачващия се нагоре пещерен ръкав.

И от тази страна скалата беше гладко излъскана и на височина един човешки бой не можеше да се напипа никаква издатина, никакво място да се задържиш.

— По дяволите тая мръсна дупка! — Мъжът не извика, само изсъска и удари с юмрук по гладката скала.

В сравнение с неговия темперамент и с обикновените му ядни избухвания тази ругатня беше съвсем мека и слаба. Той въобще не се усети, че я беше изрекъл. Тя беше само израз на мисълта му.

Отново седна и се замисли.

Това ли беше истинското място? Беззъбия Бен се беше мъчил да се покатери оттук, това беше сигурно. Защо обаче чернокосото магаре въпреки страха си пред Червения Джим все пак не каза всичко? Онова, което съобщи на Джим, беше само клинчене. Ала фактът, че това беззъбо магаре се беше опитало да предприеме едно толкова трудно и привидно неосъществимо катерене, говореше достатъчно ясно, че той е имал някакви сигурни или поне упътващи сведения за златно находище горе в страничните ръкави на пещерата край извора на потока, или може би над извора. Червения неизпускаше тази опорна точка от мисълта си и съпостави сега с нея думите, които беше чул от един полупиян индианец. Ако тези думи изобщо биха имали някакво значение и можеха да се свържат, то те означаваха именно това място в пещерата. Възможно беше обаче Червения да приемаше думите и разпокъсаните мисли, които бе успял да изтръгне от пияния вожд, като описание именно на това място в пещерата, защото беззъбият Бен го беше насочил насам. Може би съществуваха много други места в тая проклета надупчена с пещери скала, които съвсем да приличат на това място, и Червения да не беше близо до щастието си, а много надалеч и да обикаляше в кръг като завързана за носа циркаджийска мечка, воден от погрешни комбинации.

Така или иначе, първото и най-необходимо нещо за него сега беше да изучи този трудно проходим пещерен ръкав, от който водата падаше с трясък.

Той се изправи отново, извади томахавката си и се опита по този начин да достигне по-нависоко и още веднъж да проучи гладко измитите стени от двете страни на потока.

Ала и сега не напипа и най-малката вдлъбнатина, и най-малката издатина, в която да може да се задържи.

Явно така нямаше да стигне доникъде.

Щеше ли да стигне изобщо донякъде? Можеше ли човек да се изкачи оттук нагоре?

Нямаше никакво желание водата да го повлече със себе си надолу при някой негов безразсъдно смел опит, както се беше случило с Бен през пролетта.

Червения обмисли още веднъж всички думи, които беше чул от пияния индиански вожд. Знаеше наизуст всяка от тях, всяка полуизречена дума дори, всяка сричка — така внимателно ги беше слушал и запаметил. Ала индианецът беше говорил на своя дакотски език и речникът, с който Червения можеше да си служи на този език, беше твърде беден и се отнасяше само до жизнено необходимите проблеми сред пустошта и сред живеещите там хора. Той не можеше да следи със своите езикови познания някое по-точно описание, а може би разказът на вожда да не е бил особено точен и за добре познаващите езика.

Възможно е хитрият индианец дори нарочно да го беше заблудил и да се беше представил за по-пиян, от колкото беше всъщност. Може ли да ги разбере човек тия червенокожи! Може би този мръсен дакота беше искал да измъкне от Червения къде има намерение да търси златото.

Може би вече той се примъква със своята койотска банда подире му!

— По дяволите!

Може би на него. Червения Джим, вече не му оставаше толкова много време за спокойно търсене, както си мисли.

По дяволите целият този ад!

Равномерното ромолене на водата, трясъкът на водопада в отекващата пещера можеха за късо време да направят неспокоен и най-спокойния човек.

Може би трябваше с един скок да се хвърли върху скалата, да скочи нагоре чак до мястото, където изкачващият се пещерен ръкав се стесняваше, и човек можеше да се запъне отляво и отдясно в гладките му стени.

Да, това беше една възможност.

Червения секна огън и заразглежда наоколо си под светлината на една мъждукаща тресчица. Замисленият на последък план му се стори осъществим и на светло. Дори на светло му изглеждаше още по-лесно осъществим.

Затова мъжът използува загасващата вече тресчица, за да запали друга, по-голяма, намазана с катран, която също беше донесъл със себе си. Постави я на брега на плиткото корито на потока, което пресичаше входа на пещерата, и заоглежда наоколо за следи, оставени може би от беззъбия Бен или от други хора, които вече са идвали тук — например индианци. Ала не можа да открие нищо. Беззъбият или не беше палил огън тук, или не беше оставил никакви следи.

При светлината му се стори странно, че водата е могла да повлече със себе си един човек през главния вход на пещерата надолу в дълбочината. Дори и да те сграби спускащата се надолу вода, ти все пак би могъл да се задържиш тук някъде, ако не си несръчно бебе.

При тази мисъл Червения много се обнадежди. Можеше да опита да се изхвърли с един скок нагоре, по изкачващия се страничен ръкав, без веднага да рискува с това живота си. Свали от себе си всичко, което не биваше да се намокри: огнивото, лулата, тютюна.

После скочи нагоре и действително успя да се задържи в теснината на изкачващия се нагоре ръкав с коленете, раменете, ръцете и краката си. Ледено студената вода се стичаше по тялото му, заля главата му, напираше върху раменете му. Той се държеше с всички сили и се опитваше така да се натисне в стените с разтворените си колене, че да може да отпусне едната си ръка, без да се изпързаля надолу.

Трябваше да побърза, защото нямаше да може да издържи дълго в сегашното си положение.

Така … хайде … ето… ще успее.

Червения освободи дясната си ръка и десния лакът и започна да опипва. Ала силата на водата беше огромна и пръстите му вече започнаха да се вкочаняват от ледения студ на подземния извор. Не можеше да опипва дълго, трябваше отново да се запъне и с дясната си ръка, за да не загуби съвсем опора.

И ето, то се случи.

Червения се беше хлъзнал леко с лявото си коляно, само два сантиметра. Ала това вече беше достатъчно, за да изгуби напълно равновесие. Той не можеше вече да даде отпор на водата, тя го изтика от страничния пещерен ръкав навън. Той се строполи в главния вход на пещерата, гърбом, блъсна се в скалата и направи опит да се задържи някъде с ръце.

Това не беше трудно. Ръцете му хванаха скалата и той се изправи вир-вода и запълзя опипом от плиткото корито на потока към главния вход на пещерата, търсейки суха земя.

По дяволите! Мръсна дупка, проклетия!

Намазаната с катран борина беше изгаснала.

Ала Червения не се беше наранил, не си беше счупил нищо, не си беше ударил черепа. Беше в пълно съзнание. Зъзнеше малко и гърбът го болеше от удара, ала той въобще не обръщаше внимание на това.

Той искаше да повтори опита си.

Най-напред реши да изпуши една луличка, за да се успокои напълно. Разсъди дали да пожертвува още една треска, ала се отказа, защото се надяваше, че вече ще може да се оправи и на тъмно.

Повторно застана на сравнително удобното място, от където беше предприел скока и първия път. Отново се изсили нагоре, дори стигна на една педя по-високо, от колкото първия път, и отново се запъна здраво. Този път веднага започна да опипва нагоре, без да се бави. Силно разтворените му колене го държаха здраво, той беше вложил цялата си сила и напрежение в това. Цял залян от водата, задържайки дъх, той се изтегли малко нагоре, после още малко. Изпълни го дива радост. Той напредва!

Страничният ръкав на пещерата се стесни, ала стана по-полегат. Без голямо затруднение, забързан, човекът успя да напредне цял метър.

Трябваше да издържи с въздуха, който беше поел дълбоко преди това, защото тук водата изпълваше изцяло тесния пещерен ръкав. Не можеше да диша.

Страничният ръкав на пещерата отново стана стръмен. Изкачваше се почти отвесно нагоре и от това водата набираше двойна сила. С отчаяно напрежение Червения се опита да продължи да се измъква нагоре срещу напиращата вода. Успя да се изкачи още около тридесет сантиметра, ала там се затъкна безнадеждно. Раменете и бедрата му бяха твърде широки, за да могат да се промъкнат през тесния пещерен ръкав. Той се мъчеше с бясно напрежение да се изпъне, да се избута още напред.

Напразно.

Не му стигаше вече въздух. В носа и в устата му нахлу вода. Той започна да гълта. Изгуби съзнание и не разбра вече какво се случи с него.

Когато отново дойде на себе си, отначало усети само болки. Сетивата му, с изключение на чувствените нерви, още не се бяха възвърнали. Той не виждаше нищо, не чуваше нищо, нямаше никакъв вкус, ала всичко го болеше. Мина дори доста време, докато отново осъзна, че е Червения Джим.

Червения Джим!

Когато отново му просветна в съзнанието кой е той, можа да осъзнае второто нещо, че именно му се е случило някакво нещастие. Някакво нещастие …

Опита се да се раздвижи. Можа да раздвижи пръстите си и сега почувствува, че те бяха мокри. Трябваше да отвори очи. Той беше свикнал да пътува из горите и да ловува из прериите, значи, трябваше да отвори очи, трябваше. С мъка вдигна клепачи. Черепът му бръмчеше и го болеше ужасно.

Край него беше тъмно. Край него нещо шумолеше. Или шумолеше в ушите му, или …

… или шумолеше вода.

Вода!

Из един път Червения Джим осъзна какво му се беше случило. Щом можа да си помисли думата „вода“, пред него сякаш се отдръпна някаква завеса, която дотогава обгръщаше паметта му.

Къде се намираше сега? Най-напред трябваше да установи това.

Ала не само черепът, а и раменете, и гърбът, и кръстът, и ръцете, и краката го боляха ужасно. Опита се внимателно да раздвижи един подир друг крайниците си и да извие глава.

Изглежда, не беше счупил никаква кост. Беше получил само силни подутини и натъртвания. Че какво от това! Той лесно щеше да се справи с тях.

Ала къде се намираше?

Очите му, които все още не можеха да се взират, доловиха слаб светлинен лъч. Или може би той имаше халюцинации? Черепът и мозъкът му сякаш бяха пострадали много повече, отколкото той си бе помислял когато се събуди. Може би имаше сътресение на мозъка.

Всеки случай беше му много лошо. Повърна, от това му се зави свят и той отново падна в безсъзнание.

Когато пак дойде на себе си, чувствуваше по-малко болки, ала беше извънредно много слаб, безутешно слаб. Най-добре би било да си остане да лежи, за да умре съвсем, макар че съзнаваше, че той е Червения Джим и че поне той самият би трябвало да съжалява, тъй като никой друг няма да пророни сълза за него.

Другите хора биха се освободили от едно зло, ако Червения Джим пукнеше.

Тази мисъл го раздразни. Другите нямаше да се освободят от него, нямаше! Нямаше да им даде възможност да се възрадват, че той не съществува вече и че те няма нужда да се съобразяват повече с него!

Той се потърси. Чувствуваше жажда и глад, зъзнеше. Главата му не бучеше вече. Бучеше нещо над него или край него, или под него.

Вода шумолеше, да, вода, той беше установил това вече! Време беше да се огледа и да я види.

Той се обърна от гръб по очи, като при това се отърколи малко настрана, тъй като грапавият под беше полегат, и цопна с дясната ръка във водата.

Пи жадно.

После отново изпълзя по-настрана.

А какьв ли беше онзи светлинен лъч? Това явно не беше самовнушение, той наистина съществуваше.

Червения Джим впери поглед към бледия светлик. Привлечен като от някакво вълшебство, в което той все още не вярваше напълно, той запълзя по грапавата скала край течащата вода към светлика.

Неочаквано нещо твърдо го удари по рамото. Той се спря изплашен и същевременно забеляза, че край него нещо изтрополи като дъжд от камъни. По дяволите! Той сви глава между раменете си и има късмет. Втори камък не го удари.

Отново можеше да ругае. Дотолкова вече беше дошъл на себе си.

Продължи да пълзи страхливо и бавно напред все по посока на светлинния лъч. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясна ставаше светлината. Оттам сякаш имаше изход от пещерата. Навън! Какво щастие!

Дяволът или духовете, или неговата звезда, или планината, или каквото и да беше друго, от което зависеше съдбата му, нещо му беше пожелало доброто. На него. Червения Джим!

Не, светът все още нямаше да се отърве от него. Имаше още време дотогава и той възнамеряваше да свърши още някоя и друга работица.

След като пропълзя още пет метра, положението му стана напълно ясно. Намираше се в една пещера на планината, от която подземният поток излизаше на открито.

Отново заваляха камъни, които водата повличаше със себе си от вътрешността на скалата. Червения Джим успя навреме да защити главата и тила си с ръце, така че един тежък отломък му удари само два пръста.

Не беше много приятно тук. Той трябваше да намери начин да се измъкне по-бързо.

Отворът, през който подземният поток изтичаше на открито, беше тесен, ала все пак не толкова тесен, колкото пещерният ръкав горе на мястото, където Червения Джим не беше успял да се промъкне. Ако напрегне сили и се промъкне, о, да, ако се напрегне с все сила и промъкне главата, раменете, бедрата …

По дяволите, отново дъжд от камъни! Ала този път пострадаха само краката му. Въпреки всичко беше твърде неприятно.

Човекът, който вече се беше измъкнал с главата и горната част на тялото си на открито и сега притегляше краката си, видя, че навън е вечер. Някоя вечер! Нима можеше да знае дали беше прекарал един, два или три, или може би дори четири дни във вътрешността на скалата?

Небето пламтеше в пурпур и злато. Дърветата блестяха още под лъчите на залязващото слънце, последните от които достигаха до водите на потока.

Механично, по навик, Червения Джим се огледа за следи. Ала не можа да открие никакви дири с изключение на няколко стъпки от дивеч, които не представляваха за него опасност.

Пи още веднъж вода, после внимателно се запромъква, все покрай един сипей, между храстите, и легна там. За първи път се спря да огледа себе си. Приличаше на мъртвешки скелет, слаб, изпит. Важното обаче беше, че все още живее.

Той потърси меха със сушеното месо, намери го, макар че то вече не беше сухо, а мокро, и глътна малко от превърналия се в каша прах. Това му подействува добре. После заспа. Трябваше да набере сили, преди отново да предприеме каквото и да било.

Събуди се с пукването на зората. Както беше мокър, той зъзнеше жалко и мечтаеше за топлината на изгряващото слънце. Отново хапна малко сушено месо, хвана един гущер, който се беше подал от дупката си, изяде го и не изпускаше из очи потока. Разхвърляните наоколо камъни, част от които имаха съвсем странна форма, доказваха, че дъждът от камъни избива от време на време и вън от пещерата. Слаба надежда, която той не посмя да признае и пред самия себе си, го развълнува, докато разглеждаше камъните един по един.

За негово съжаление не съзря никакво златно зърно.

Най-напред трябваше да остави потока и дяволската пещера на мира и да се погрижи за своето скривалище на образуваната от смерча поляна и за скритите си там карабина и припаси.

Дано само някой любопитен посетител да не се е промъкнал вече дотам!

Когато слънцето изгря, Червения Джим вече беше предначертал по-нататъшния си план. Нямаше да се опитва за трети път да влезе в пещерния ръкав, който се беше оказал недостъпен за него. Може би подобен опит би излязъл успешен, ако той си донесеше инструменти или доведеше един или двама другари на помощ. Ала именно последното той не желаеше. Реши да се върне в скривалището си и оттам да разучи околността, дали не би могъл да намери и друг вход към „проклетата пещера“.

Той не бързаше и искаше да изпълни намерението си сам. Защото, ако намереше злато, то трябваше да принадлежи единствено нему.

Червения Джим се запримъква с олюляваща се крачка през гората, предпазливо, много бавно, много внимателно. И сега продължаваше да заличава веднага и най-малката следа, която случайно оставяше след себе си.

Когато отново стигна полянката сред гората и видя повалените дървета под силното следобедно слънце, под топлия трептящ въздух, той си пое дълбоко дъх. Почина си малко, убеди се, че и тук наоколо не се вижда никаква човешка следа и после се закатери и запромъква между стволовете, клонака, коренищата и храстите към предишното си скривалище. Никой не беше идвал в негово отсъствие.

Добре беше така, добре. Червения легна и след като похапна малко, спа от следобед чак до утрото на следващия ден. Когато се събуди, се чувствуваше много по-освежен.

Изкачи се по високото дърво до естествения заслон и там, от най-високия клон, до който можа да достигне, без да го разлюлее, отново започна да оглежда полянката, гората и безбрежната прерия.

Всичко изглеждаше безлюдно, спокойно, самотно.

Червения Джим реши да използува деня. Изля меха, който лесно можеше да се напълни отново, взе го заедно с другия мех, пълен със сушено месо, взе и карабината и патроните си и заличи всички следи в своето убежище, което му отне доста време.

Когато вече не можеше сам да намери никаква своя следа, той се измъкна от скривалището и поляната и тръгна нагоре из гората.

Първата му цел беше скритият високо горе вход към един пещерен ръкав, където през пролетта той беше изненадал беззъбия Бен. След като се бяха срещнали, двамата бяха излезли заедно от този отвор, който оставаше скрит сред мъхове и коренища за всяко не много наблюдателно око. Техният разговор не беше преминал много любезно, защото Червения Джим не обичаше друг човек да се мотае в неговите райони, ала в края на краищата той все пак не уби Бен. От описанията на беззъбия знаеше, че пещерният ръкав, на чийто вход Джим стоеше сега, води към подводния водопад, който беше повлякъл със себе си през пролетта Бен а само преди няколко дни самия Джим. Безсмислено беше да влиза оттук. И друг един ръкав на пещерата, който излизаше недалеч в гората, беше безполезен за Джим, тъй като, според разказа на Бен, той се сливаше във вътрешността на пещерата с първия и следователно водеше до половината височина на опасния водопад.

По този път не можеше да се стигне далеч. Ала щом съществуваха два странични ръкава на тази проклета дяволска пещера, защо пък да не бяха три или четири? Червения Джим тръгна да търси през гората. Беше надянал отново перуката на главата си.

До вечерта не откри нищо, което да спре вниманието му. Оставените от преди месец следи от индианския бивак, който беше разположен на южния склон на една полянка, не го интересуваха. Той знаеше накъде се беше изтеглило племето на оглала през пролетта, след като бе прекарало зимата тук. Южно край Конския поток се беше изтеглила ловната група, която се наричаше Мечата орда. Това беше през онези дни, когато Червения Джим изненада Бен в пещерата. Червения нямаше защо да се страхува от това индианско племе. Той не вярваше, че Мечата орда би напуснала посред лято, посред надеждата за предстоящите големи есенни ловове на бизони, сегашното си местопребиваване край Конския поток, заедно с жените и децата. Възможно беше обаче други групи от същото племе да дойдат по местата, където се подвизаваше Червения. Черните хълмове бяха отколешен ловен район на дакота и тук всеки белокож трябваше да бъде нащрек.

Джим продължаваше да проявява при всяка стъпка най-голяма предпазливост. Когато слънцето залезе, той се покатери на едно високо дърво, недалеч от мястото, където беше разположен преди индианският бивак, и обгърна отново с поглед гората и прерията, които все повече и повече смяташе за свое владение.

Така преминаха и този, и следващите дни. Червения Джим живееше скрит и търсеше онова, което все не намираше. Не ловуваше, а се прехранваше само от своя запас и от дивеча, който можеше да залови, без да оставя следи. Към храната му се прибавяха и рибите от потока, който изтичаше от вътрешността на планината и после лъкатушеше бързо надолу по гористия склон на югозапад. Бяха минали вече много седмици от деня, когато и той беше закусвал край брега на този поток със сурова речна пъстърва.

Тази закуска го засити и това му даде приятното чувство на задоволство, каквото отдавна вече не беше изпитвал. Напротив, понякога в душата му се промъкваше смътен страх, че ще се умопобърка при това безнадеждно търсене. Всеки ден, от сутрин до вечер, да внимаваш за всяка своя стъпка и докосване, всеки ден от сутрин до вечер да мислиш все едно и също: злато — пещера — вода — индианци, всяка сутрин да започваш все с нова надежда и всяка вечер да приключваш с нарастващо разочарование един етап от търсенето, подобен живот с течение на времето можеше да надвие упорството и на силен човек.

Червения трябваше да си разреши един час почивка и да обмисли всичко с подробности. След добрата закуска имаше чувството, че една почивка и няколко добре обмислени разсъждения може би биха го довели по-далеч, отколкото едно ново нервно търсене в продължение на цяла седмица. Затова той се смъкна надолу по течението на реката, която се проточваше като лента в подножието на планинския масив. По сипея, който се беше образувал на дълги разстояния край двата бряга, той можеше да се придвижва лесно, без да оставя следи, и с удоволствие използува тази относителна свобода.

Хубав беше денят.

Джим седна и запремига срещу слънчевите лъчи, които си играеха през листака на дърветата. Замисли се.

Беззъбия Бен беше получил през пролетта някакво указание, че в страничните ходове на пещерата от тази страна на планината има злато. Откъде беше получил това сведение, той не каза. Червения има късмет през лятото и тъй като знаеше, че тук има разклонени пещерни ходове, дойде по тия места. Неясните слухове, че в Черните хълмове може да се намери злато, го бяха привлекли. Ала нито Бен, нито Джим бяха имали успех по време на своето търсене през пролетта и Джим беше изгонил беззъбия енергично и завинаги от тези места. Когато след това Джим се мярна край бараките и лагерите на строителните работници и на ловците на планираното трасе на новата железопътна линия „Пасифик“, там пак навред се носеха нови слухове за златни залежи в Черните хълмове. Едно от племената на дакота, Мечата орда, уж знаело по-точно за това. Разправяха, че тези индианци притежавали едно златно зърно с учудващи размери и според мнението на Червения Джим тези индианци бяха прости и ненужни и създадени само за яд на белите горски жители и прерийни ловци. Джим се отправи по следите на Мечата орда, придума вожда с всевъзможни лукавства да изпие чаша бренди и по този начин успя да се добере до несвързани думи и приказки, с които, както сега се оказа, не можеше да се свърши кой знае какво. А може би пияният червенокож беше запазил достатъчно ясно съзнанието си и беше лъгал нарочно Джим. Това опасение непрекъснато се връщаше в съзнанието на мнителния мъж. Кой можеше да каже, че познава един индианец? Така или иначе, нищо не стана тъй, както Джим беше очаквал. С пълен стомах, седнал на слънце, той изрече, без да бърза, и сякаш за да си отпочине, всички ругатни, които беше изучил през целия си разбойнически живот, и после отново продължи мислите си.

Какво да направи сега? Или трябваше да продължи да търси, и това му се струваше не чак дотам обещаващо, или трябваше отново да се приближи към Мечата орда и специално към нейния вожд, който при всички случаи знаеше нещо. Може би не биваше да изчезне така бързо от шатрата на този човек, когато чу загатванията му. Ала тогава му се стори, че като начало те му бяха достатъчни — което за жалост сега се оказа заблуждение, а освен това Джим не можеше да се освободи там от подозрението, че около шатрата дебнеха подслушвачи, които щяха да се хвърлят на шията му, щом действително научеше нещо повече. Затова той се измъкна посред нощ с най-голяма бързина от бивака на Мечата орда.

Ето на, човек никога не бива да действува прибързано и да се води само от опасения и предположения. Нека седи сега като най-големия глупак и неудачник.

Това не можеше да продължава така! Той трябваше да предприеме нещо, за да поправи грешката си. Зърно злато, голямо колкото лешник, били притежавали хората на Мечата орда. По дяволите всичко! А той, Червения Джим, се мотае тук, без да може да открие дирята към златното находище.

Докато човекът седеше така и размишляваше, недоволен от себе си и ядосан на случайностите, които съвсем не бяха благоприятни за него, погледът му несъзнателно се спря на едно песъчливо място в реката, което му хареса. Как му се искаше да се изкъпе там, ала това му се стори твърде опасно. По време на къпане човек е безпомощен. Ще трябва да остави карабината си, патроните — не, по-добре да се откаже от това удоволствие. Ала песъчливото място му харесваше. Раздробените камъчета блестяха във всички цветове под бистрата течаща над тях вода. На такива места край Сакраменто в Калифорния пресяват пясъка, за да отделят златните песъчинки.

Червения Джим се изправи и премина внимателно през сипея до песъчливото място. Подвоуми се, ала след това надви себе си, наведе се и остави пясъка да изтече между пръстите му. Не искаше да си признае, че сърцето му биеше със силни удари и че кръвта му течеше бясно през вените. Жилата на слепоочието му беше набъбнала.

Пясъкът бавно се стичаше през пръстите му. Той беше забил поглед в него като острие на копие, което търси целта. А!

Червения Джим седна върху гладко измитата от водата канара, под чието прикритие беше нанесен пясъкът. Погледна в ръката си, която беше свил леко като човек, който иска да си гребне вода за пиене. Между два пръста се беше спряло едно мъничко златно зрънце. Една съвсем малка песъчинка, една песъчинка от чисто злато! Той я гледаше неотклонно. Сам не знаеше колко дълго седя така, неподвижен, привлечен силно от своята находка, както магнитът привлича къс желязо.

Най-после пусна зрънцето в горния си джоб. Злато! Това ясно доказваше, че и от тази страна на планинския масив има злато, а не само от северната, за която толкова много слухове се носеха. Той, Червения Джим, беше открил началото на своя нов живот. Въображаемите картини се раздвижиха отново пред вътрешния му взор, той притвори клепачи, за да им се наслади докрай.

В този миг до ухото му достигна нещо, което го смути. Той веднага изтрезня, ослуша се и отвори очи.

След малко онова, което беше чул, му стана ясно. Един кон беше изцвилил сред прерията. Можеше да бъдат диви коне или конници, индиански ездачи или бели. Ако сега Джим можеше да каже, че е имал късмет, то това се дължеше само на факта, че беше взел карабината и провизиите със себе си и беше разчистил скривалището. Той веднага можеше да се отправи на път, не зависеше от нищо.

Колкото се може по-предпазливо, той се измъкна от брега на реката през гората до едно дърво, на което лесно можеше да се изкачи и откъдето щеше да му се открие далечна гледка. Покатери се сръчно и се скри в листака, разглеждайки напрегнато прерията. Триста дяволи, гръм и мълния! По дяволите всичко!…

На север той откри в далечината група индианци. Ездачите и конете бяха още дребни като мравки, ала той можеше вече да ги преброи и да ги различи до известна степен. Бяха около четиридесет бойци на коне, освен това още около шестдесет жени и деца, също всички на коне. След няколко минути той вече можа да различи, че петима от мъжете носеха корони от орлови пера. Това бяха твърде много отличени бойци и вождове за такава малка група. Сигурно бяха дакота Накъде ли бяха тръгнали?

Червения не ги изпускаше из очи. Ако погледът му можеше да унищожава, всички индианци щяха за миг да бъдат погълнати от земята. Ала омразата на златотърсача беше безсилна. Четири точки се отделиха от групата, която Джим наблюдаваше. Четирима ездачи бяха слезли от конете и изчезнаха от погледа на наблюдателя в тревата. Той не се подвоуми, че това са съгледвачи, които трябваше да обгледат гората, преди преселниците да влязат в нея.

Приятна работа, съгледвачи, напрягайте си очите и ушите, колкото искате! Не ще намерите своя неприятел на име Червения! Така си мислеше човекът и стоеше неподвижен.

След известно време той забеляза от скритото си място един млад индианец с разделени на път и сплетени на плитки коси, който се промъкваше по брега на реката. Момъкът държеше в ръка типичната за племето на дакота гъвкава бойна тояга. Лицето му не беше боядисано. Значи, той не беше тръгнал на бой, а беше получил нареждане от своя вожд да излезе на обичайния оглед като предпазна мярка в тези неспокойни времена.

Младият съгледвач изчезна по течението на реката.

Навътре в прерията индианската колона беше забавила ход, ала постепенно се беше приближила още повече към гората и планината. Джим не можа да забележи дали съгледвачите вече се бяха върнали при групата, или не. От държането на колоната обаче той заключи, че бяха получили успокоителна новина. Индианците отново ускориха ход и най-после завиха към гората. Може би се бяха насочили към поляната, където беше построила бивака си през пролетта Мечата орда… В момента, когато ездачите завиваха към гората, Джим позна индианеца, яздещ начело на колоната. Този чо век с короната от орлови пера на главата беше Седящия бик или Татанка-Йотанка, както го наричаха хората на дакота. Само това му липсваше. Само този липсваше, за да бъде нещастието на Червения Джим пълно!

Джим остана на дървото. Когато не можеше да вижда вече индианците, той се ослушваше за всеки шум. Чупещите клонките върху горската пръст конски копита се чуваха надалеч в тихата пустош. Когато те заглъхнаха, Джим скоро съзря тънките струйки дим от шатрите да се издигат над върхарите на дърветата. Както той беше предположил вече, племето се бе разположило на същата поляна, където през пролетта беше лагерувала Мечата орда.

Щом хора на дакота, и при това начело с един от най-изтъкнатите им вождове, се намираха в такава близост с пещерата, Червения Джим трябваше да се изпари.

Трябваше да се махне оттук, да се махне, и то в деня, в който беше открил златоносен пясък!

Проклети, мръсни, ненужни и отвратителни индианци!

Той ще си отиде, ала ще се върне отново, да — така, както е истина, че има червени коси и че носи черна перука.

С падането на нощта той напусна наблюдателното си място и най-напред се промъкна на север, за да се отдалечи колкото се може по-бързо и по-надалеч от бивака на племето на дакота. Докато пробягваше през гората, непрекъснато нащрек и непрекъснато очакващ да се натъкне на някой съгледвач, когото щеше да се наложи да заблуди, изведнъж пред него се изпречи нещо съвсем друго, много по-малко очаквано.

На една полянка, която вече беше почнала да се залесява, се бяха разшумили много храсталаци и Червения се поколеба дали да тръгне през тези храсталаци, или да загуби още повече време и да ги заобиколи. Реши да навлезе поне малко в храсталака, защото тук земята беше покрита със стар сипей и по нея щяха да остават много по-малко следи. Може би съвсем нямаше да бъде трудно да се промъкне през тези храсти и тънки стволчета, колкото изглеждаше отначало. Той легна и се запромъква между храстите, без да раздвижва клоните, които се очертаваха на фона на звездното небе. Вляво в храсталака съзря някаква в първия миг непонятна, плътна, тъмна маса. Преди да разбере какво можеше да бъде това, масата се раздвижи подобно на таралеж, който издължава тялото си за да подаде крачка и да побегне. Всеки случай движещата се маса беше доста голяма и затова сравнението с таралеж не беше много подходящо. Червения задуши като куче, той имаше добро обоняние и подуши мечка. Едновременно вече беше ясно и за окото какво ставаше пред него. Червения на драго сърце би се изсмял отново с цяло гърло, когато за втори път видя рошавата крадла на мед да бяга. Ала той съвсем нямаше намерение да нададе глас. Още повече се чувствуваше по свой начин свързан с кафявата крадла, която бягаше изплашена през нощната гора. Роякът пчели бе лишил рошавата мецана от възможността да открадне меда им, а индианците бяха пропъдили Червения Джим от лелеяната златна плячка.

Червения също трябваше да бяга!

По заобиколен път той щеше да стигне до Ниобрара, за да види търговската будка на беззъбия Бен и да се информира там какво ново има из прерията и край Скалистите планини.

След като пътува няколко дни и вече беше полузаобиколил широкия скален масив, Червения се сети, че при сегашните условия за него щеше да бъде много по-изгодно, ако отново се сдобие с кон. Не само защото така щеше да се придвижва по-бързо и по-лесно, но и защото човек без кон правеше съмнително впечатление, което събуждаше съжаление или недоверие, а сега Червения не можеше да допусне нито едното, нито другото. За да постигне целта си, той трябваше да изглежда силен и да вдъхва доверие.

Затова тръгна в западна посока към Черните хълмове, подир неколцина предприемчиви ловци, чиито следи беше открил, и успя да им открадне през нощта един кон. Животното не беше първокласно, ала не беше и лошо, и като начало Червения щеше да се задоволи с него. След като толкова време се беше лишил от удобството да се придвижва на кон, сега за него беше истинско удоволствие отново да полети в галоп през прерията. Скоро вече престана да обръща внимание на дирята, която оставяше подире си. Беше се измъкнал из очите на ограбените, тъй като яздеше най-добрия им кон, а ако срещнеше от източната страна на Черните хълмове някое от племената на дакота, за отделен човек не беше особено опасно, ако — като Червения Джим познаваше езика на дакота и умееше да докаже словоохотливо добрите си и мирни намерения.

Ездачът се натъкна на редица следи, които сочеха, че из тези местности се движеха много хора от племената на дакота, ала въпреки това той не срещна нито един индианен, нито пък белокож. Приближи се необезпокояван от никого до голото песъчливо плато, през което бързаха водите на Ниобрара. Държеше такъв курс, че да се приближи до мястото, където предполагаше, че се е настанил Бен, не откъм запад, а от севе роизток. Не искаше да даде възможност на беззъбия да научи за приключението му в Черните хълмове.

Една хълмиста долина се спускаше полегато към реката и той спря там коня си. Колкото по-близо до реката идваше Червения, толкова повече ставаха следите. Напоследък тук, изглежда, цареше голямо оживление, при което понятието „голямо оживление“ трябваше да се мери със съотношенията в тази дива прерия. Следи от коне, дори от една волска каруца се спускаха през лесно проходимата долина по посока на реката и обратно.

Търговският пункт на беззъбия Бен трябва да се бе превърнал за малкото месеци, откогато съществуваше, в притегателна точка с широк обсег на действие.

Червения не бързаше.

Щом тук ставаха такива оживени съобщения, това можеше да се осъществява само със съгласието или поне с мълчаливото одобрение на племената на дакота. Бен трябва да си беше спечелил по някакъв начин тяхното благоразположение. Навярно ги снабдяваше с оръжие, стари пушки, томахавки и ножове със стоманени остриета. Съществуващият мир без съмнение щеше да бъде валиден и за един подобен невинно яздещ беден дявол като Червения.

Леките възвишения, между които минаваше Джим, се снижиха изведнъж и пред очите се отвори поглед над полята, които се спускаха в лек наклон чак до реката. Беше късно лято и пороите, които през пролетта се гонеха чак до подножието на хълмовете, сега се бяха превърнали в малки вадички, сред които се издигаха широки пясъчни прагове.

Червения прекоси коритото на реката, като не изпускаше из очи онова, което ставаше на оттатьшния бряг.

Бен явно беше доста предприемчив стопанин! Джим веднага разпозна чернокосия мъж, който играеше ролята на господар сред малка група юначаги. На отвъдната страна на реката, която през пролетта ставаше пълноводна, сега обаче беше почти пресъхнала, на южния бряг бяха разположени няколко шатри, а между тях бяха разхвърляни стволове, някои от тях вече подредени, и там израстваше строежът на един блокхаус. Оттам се носеха удари на брадва, къси подвиквания, обичайните ругатни — своего рода невинни, ядни избухвания не за пред външни хора, — с които работата спореше повече. Югозападно край изкачващите се голи пясъчни хълмове лагеруваха индианци, неколцина членове на племето сиукси-дакота, край тях миролюбиво бяха отседнали неколцина все още свободно живеещи чейени. Тези индианци нямаха вид да принадлежат още към големите свободни племенни общности, те сигурно бяха от онези, отлъчени оттук и оттам, защото — Червения можа да забележи това и отдалеко — видът им беше съвсем мръсен и запуснат и те се задоволяваха с това да стоят тук и пият ракия. Тази ракия те сигурно получаваха срещу размяна от Бен. Срещу какво Червения не можеше да констатира току-така, тъй като разменните стоки, преминали от ръцете на индианците в собственост на Бен, не се виждаха. Те сигурно се намираха в шатрите, които търговецът беше разпънал.

Червения реши да се покаже самонадеян. Тази роля му допадаше най-много. Тя напълно отговаряше на неговия характер. Щом прекоси реката, той се насочи към Бен.

— Е-хей, стари беззъби подлизурко!

Бен извади лулата от устата си и плюна.

— О-хо, ти ли си бил, блуждаещ бандите! Дойде да навестиш приятеля си, а?

— Добре подреден приятел си станал ти, мой беззъби познайнико! Аз бях този, който те посъветва да се установиш тук! Добър съвет съм ти дал! Какво ще ми дадеш за това?

— Бих предпочел да бъдеш в Канада. Но щом си дошъл — да пийнем по една!

— Като начало — може. Идвам!

Червения скочи на земята, отведе коня до едно място, където тревата растеше сравнително по-сочна, малко встрани от останалите животни и го върза. После отново се върна с провлечени стъпки при Бен, наблюдавайки работата край блокхауса, чиито здрави стени вече бяха издигнати до половината височина на бъдещата постройка.

— Гръм и мълния, Бен, откъде си взел тези дебели дървета?

— От небето ми паднаха.

— Така ще да е. Привлякъл си тук неколцина добри здравеняци.

— Без тях не може.

— Салджии и дървари.

— Салджии и дървари. Такива са.

— Я ела да ми дадеш малко патрони за карабината. Сигурно ще имаш от тоя калибър, ако си свестен търговец?

Бен хвърли поглед към оръжието, за което му искаха патрони.

— Нямам такива.

Червения присви устни.

— Бен, съветвам те да не изпускаш толкова много ненужни приказки между беззъбите си челюсти! Дай куршумите, които ми трябват, знам, че ги имаш. Не искам да ти ставам враг точно тук на границата.

Бен изръмжа, ала се подчини.

— Ела тогава!

Двамата влязоха в една от шатрите. Тук имаше няколко натрупани един върху друг малки сандъка.

— Какво искаше да кажеш с това? Да станеш мой враг? — попита мрачно Бен, след като седнаха заедно с Червения. — Тук нищо не се дава даром.

— Обаче моето приятелство е скъпо, драги мой, а моята враждебност би ти струвала още по-скъпо. Затова вади каквото ми трябва! Това е последната ми дума. Ако не ти харесва, мога да си вървя.

— Човече, стой спокойно! Не ме боли толкова за няколко патрона! Работата е за принципа.

— Принципа аз веднага ще ти обясня, кожодер такъв! Ти ще ми заплатиш добрия съвет, благодарение на който ще станеш богат човек, и ще ми заплатиш приятелството. Макар и то да струва скъпо, ти ще го получиш евтино, защото така или иначе си едно беззъбо магаре и ще си останеш такова и не разбираш нищо висше. Така аз ще получа днес и от днес нататък от теб всичко, което ми е необходимо като скромен прериен ловец, срещу което ще можеш да разчиташ на мен. Днес имам нужда от куршуми, утре ще ми трябва кон, в други ден може би нова карабина, някой добър нож, а от вчера вече имам нужда от новини.

— Добре си го намислил. Какво ще каже това, че мога да разчитам на теб? Ще ми помогнеш ли да си построя блокхауса?

— Слушай, Бен, ако си полудял, ще трябва да те хвърлят в затвор или да те убият! Можеш да разчиташ на мен, това означава, че аз няма да ликвидирам нито теб, нито хората ти, няма да ви открадна всичките коне, няма да ви предам на други бандити и от време на време ще ти давам по някой и друг добър съвет. Ясно ли е? А сега давай най-после куршумите или почвам да губя търпение.

Бен се подчини.

— Така, това уредихме. Какво имаш за ядене?

— Мечо филе.

— От мен да мине. Давай.

Бен побърза да влезе в ролята си на домакин, а Червения заяде с удоволствие. Когато се засити, той си запали лулата. Бен искаше да излезе от шатрата за да види какво става навън.

— Стой, стой, драги мой. Пожертвувай се още малко за своя приятел Червения Джим, който ти се вестява тъй нарядко.

— Какво има още? Нима си ненаситен?

— За новини — да. Какво разправят твоите индианци, които си нагостил навън с най-лошата ракия, която някога е разнасяла миризмата си между прерията и Скалистите планини?

— Хубаво е питието, драги, скъпо питие! Струва ми се обаче, че на тебе носът ти не е в ред. Че какво пък искаш да разправят? Те самите нищо не знаят. Засега над страната цари мир.

— Това ли е всичко?

— Знам аз какво душиш да научиш, червенокоси бандите! Ала ако бях чул нещо за злато, аз самият отдавна щях да отида да го намеря!

— Не е чак толкова просто.

— Именно защото не е чак толкова просто, затова и ти още нищо не си намерил.

— Ти всякога знаеш повече за другите, отколкото те самите за себе си! И кой ти казва пък, че не съм намерил нищо?

— Нямаш такъв вид!

— Точно така и трябва да бъде. Но ти не си ли чувал нищо за Седящия бик?

— За червения магьосник ли? Нищо, за което да си струва да се говори. Но… — Бен млъкна и преглътна.

— Но?

— Ела да излезем навън, трябва да видя какво става на строежа!

Червения се замисли за миг, после се съгласи. Човек трябваше да проявява гъвкавост.

Бен и Джим се запътиха, без да бързат, към строящата се къща, където работеха още двама мъже. Червения разгледа къщата, така както щеше да изникне — един четвъртит здрав блокхаус с врата, гледаща на изток, и със стени без прозорци, а само с амбразури. На задната широка стена сигурно щеше да се издигне нова по-малка постройка.

— Не е лошо, драги Бен. А как смяташ да се снабдяваш с вода, когато червените, да речем, те обкръжат и започнат да те обстрелват със запалени стрели?

— Вътре в къщата може да се изкопае подпочвена вода.

— Това е добре. Тъй, тъй, погрижи се по-добре за строежа. И си помисли не е ли разумно да приготвиш таен изход за бягство към реката!

Бен се стъписа.

— Защо пък ще ми трябва ход за бягство? При царящия навред мир? Аз съм вече добре известен търговец!

— Виждам това. Кой ти даде пари?

— Какво ти влиза теб това в работата?

— Нищо. На мен не ми трябват. Само че това те прави зависим. А що се отнася до мира — на теб ти мърда нещо в главата, драги!

— Защо? — попита Бен страхливо. — Чул ли си нещо?

— Няма все да чакам да чувам. Човек трябва да мисли сам, дърто магаре, да комбинира предварително!

— Но защо ще трябва да се стреля?!

— Ти да не би да мислиш, че дакота ще си запазят земята, като продължават да ходят на лов за бизони?

— Какво ме засяга мене това?

— Много те засяга. Когато на дакота им стане тясно около врата, те ще се настроят враждебно към теб, можеш да разчиташ на това.

— Да, но… тъй, но… но това е далечна работа, пък и аз тогава ще офейкам навреме. Може би ще трябва да повиша малко цените, житото трябва да се коси тъкмо когато е узряло, нито ден по-късно. Ела, ще поседнем още малко в шатрата!

— Да поседнем! — Червения се усмихна вътрешно.

Когато двамата мъже отново седнаха в шатрата, Бен попита неочаквано:

— Можеш ли да ми дадеш една по-голяма сума?

— Аз? На тебе? Че за какво пък?

— Докато не е избухнала войната … Ако бързо закупя стока, ще мога да направя някоя и друга добра търговия. А по време на война дакота ще плащат за пушките много скъпо.

— Кожодер си ти! Че обърни се към Басерико.

— Кой е пък той?

— Един от Мексико. Но ти и така и така няма да го намериш. Да оставим това. Чиста пара засега не може да се намери, от мен не можеш я получи, драги. Ала сьвети, добри съвети мога да ти давам.

— Думи и пак думи! Жалко. Ти си мошеник.

Умен мошеник, беззъби дяволе! Ами видял ли си един глупак, който язди наоколо из прерията заедно с един чейени, за да рисува вождове?

— Човече, за щуравия Морис ли говориш?

— Да. Познаваш ли го? Нима е идвал при теб и ти просто си го пуснал да си върви?

— Той ми плати добре.

— Тия жаби! Трябвало да го пребъркаш, тогава щеше да имаш достатъчно пари сега в кесията си.

— Искаш да кажеш… нима искаш да кажеш?…

— Нищо не казвам, просто споменах.

— Но това е опасно!

— За мене не е.

— За тебе… тука става дума за мене.

— Да оставим тези празни приказки, щом като господин художникът с пълната кесия за жалост вече не е тук. Друго нещо ново?

— Една дива история!

— И тя е?

— Такива едни измишльотини. Сред дакота имало едно племе, което притежавало злато, и вождът им уж знаел за несметни богатства!

Червения наостри уши.

— Какъв вожд?

— Приказват си хората направо глупости. Не му запомних името. Разправят обаче, че племето го отлъчило, задето се раздрънкал, когато бил пиян. Синът му отишъл заедно с него на заточение.

— Та момчето е едва дванадесетгодишно.

— Ка … какво? Дванадесетгодишно? Значи, ти го познаваш, бандит такъв?

Червения се упрекна. Как можа да изпусне тая приказка! Бен не биваше да узнава нищо за неговото приключение в бивака на индианците.

— Не го познавам! — излъга той.

— Всеки случай тази история се разказва вече край всички лагерни огньове.

— Тогава няма какво да разпитваш мен тепърва. Не са ли се явявали двамата при теб?

— Че каква работа ще имат при мен?

— Изгонените имат нужда от куршуми.

— Това е вярно.

— Та ако дойдат насам…

— Ти би искал да ги видиш отново? — Да се запозная с тях!

— Да ги видиш отново. Та ти ги познаваш вече.

— Глупости! Тогава нямаше теб да питам за тях.

— Или може би именно затова ме питаш?

— Именно не. Аз казвам всякога истината, запомни това!

— Точно такъв вид имаш, стари разбойнико! Вземи, подарявам ти една лула тютюн.

— Приема се.

Разговорът се залута в дреболии.

Когато денят угасна и стана тъмно. Червения отиде при своя кон, за да преспи край него. Новините, които бе научил напоследък, занимаваха много съзнанието му. Ако вождът, за когото ставаше дума, е бил презрян от своето племе заради напиването си и заради неясния си брътвеж, тогава имаше смисъл още веднъж да влезе в допир с него. Един изпъден от свободното племе индианец представляваше най-нещастното създание на света, защото свободните индианци бяха свързани в своите съюзи най-тясно едни с други, много по-тясно, отколкото белите можеха изобщо да си представят и да го разберат.

Червения спа само няколко часа и когато се събуди още преди развиделяване, яхна коня си, без да се сбогува с Бен. Яздеше в югозападна посока към лагерите на проправящите железопътната линия работници. Може би там се носеха по-приемливи слухове за пребиваването на прокудените, които Червения бе решил да открие. Събитията, които бяха довели до катастрофата на индианския вожд, се бяха разиграли между Северна и Южна Плата край Конския поток. Червения знаеше много ясно това.

Колко добре бе направил, че беше изчезнал веднага от шатрата на вожда! От това, което сега беше подразбрал от Бен, можеше да се заключи, че наистина е имало подслушвачи. Кой иначе може да е отправил обвинението срещу вожда?

Червения подкара коня по-бързо. По някои признаци на растителността върху изсушената от слънцето прерия и по движението на слънцето можеше да се отсъди, че късното лято вече клонеше към есен. През зимата покритото със сняг, изложено на бурите плато беше твърде неприветливо. Онова, което си бе наумил, Червения трябваше да осъществи по възможност още преди първия сняг.