Хикъри Дикъри Док

Глава десета

Мис Томлинсън бе строга на вид млада дама на двадесет и седем, русокоса, с правилни черти и малко присвита уста. Тя седна и направо запита:

— Кажете, инспекторе, с какво мога да ви помогна?

— Питам се дали бихте могли да окажете някаква помощ във връзка с този трагичен случай, мис Томлинсън?

— Изумително. Направо изумително — каза Джийн. — Докато си мислехме, че Силия се е самоубила, също беше ужасно, но сега, след като разбрахме, че съществуват съмнения за убийство…

— Напълно убедени сме, че тя не се е отровила сама… — прекъсна я Шарп. — Знаете ли откъде е взета отровата?

Джийн кимна.

— Досещам се, че е от болницата „Света Катерина“, където тя работеше. Но това определено говори повече за самоубийство, нали?

— Да, такава е била целта — отговори инспекторът.

— Но кой друг, ако не Силия може да е взел тази отрова?

— Твърде много хора — каза инспектор Шарп, — ако са искали да го направят. Дори самата вие, мис Томлинсън, бихте могли да се снабдите с нея, ако пожелаете.

— Моля ви, инспектор Шарп! — гласът на Джийн прозвуча остро и обидено.

— Но вие сте посещавали аптеката доста често, нали, мис Томлинсън?

— Наистина ходех там, за да се срещам с Милдред Кери, но и през ум не ми е минавало да отварям шкафа с отровите.

— Да, но сте могли да го направите, нали?

— Аз определено не бих могла да направя подобно нещо.

— Е, хайде сега, мис Томлинсън! Да кажем, че приятелката ви е била заета с болничните заявки, а другото момиче е обслужвало външното гише. Твърде често се случва в предната стая да има само две аптекарки. Бихте могли незабелязано да минете зад рафтовете с шишета в средата на помещението. Бихте могли да извадите от шкафа едно шишенце и да го мушнете в джоба си, така че на нито една от двете аптекарки да не й мине през ум какво сте направили.

— Думите ви ме обиждат, инспектор Шарп. Това обвинение е нелепо.

— Но това не е обвинение, мис Томлинсън, съвсем не. Не искам да ме разбирате погрешно. Казахте, че е невъзможно да сте извършили подобно нещо и аз се опитвам да ви убедя в обратното. Нито за миг не съм си и помислял, че вие наистина сте го направили. В края на краищата — добави той, — за какво ви е притрябвало?

— Разбира се. Вие изглежда не разбирате, инспектор Шарп, че Силия беше моя приятелка.

— Много хора са били отровени от приятелите си. Има един въпрос, който понякога сме длъжни да си зададем: Кога приятелят не е приятел?

— Между Силия и мен не е имало неразбирателство или нещо подобно. Тя ми беше много симпатична.

— Имахте ли някакъв повод да подозирате, че тя е извършителката на тези кражби в дома?

— Разбвра се, че не. През живота си не съм била толкова изненадана! Смятах Силия за много почтен човек. Не бих си и помислила, че може да направи подобно нещо.

— Е, разбира се, клептоманите не могат да се контролират, нали — каза инспектор Шарп, като я гледаше изпитателно.

Устните на Джийн Томлинсън сякаш се свиха още повече. После се разтвориха и тя произнесе:

— Не бих казала, че съм склонна да приема това обяснение, инспектор Шарп. Моите възгледи са старомодни и за мен кражбата си е кражба.

— Значи вие смятате, че Силия е откраднала тези неща просто за да ги притежава?

— Точно така.

— Обикновена безчестна постъпка, така ли?

— Опасявам се, че да.

— Хм — каза инспектор Шарп, като поклати глава, — това е лошо.

— Да, винаги е тъжно, когато усетиш, че си разочарован от някого.

— Разбрах, че е бил поставен въпросът за нашето повикване — на полицията, имам предвид.

— Да, и според мен това щеше да бъде правилно.

— Навярно сте били убедена, че това обезателно е трябвало да стане?

— Мисля, че това би било единственото правилно решение. Просто смятам, че не трябва да се позволява на никого да се измъкне след подобно нещо.

— Имате предвид като се нарече клептоман вместо крадец?

— Ами, в общи линии — да.

— Но вместо това всичко завърши щастливо и мис Остин дори получи годежен пръстен!

— Човек не трябва да се изненадва от нищо, сторено от Колин Макнаб — злобно каза Джийн Томлинсън. — Сигурна съм, че той е атеист и… въобще той не вярва в нищо, заядлив е и е твърде неприятен. Та той е груб с всички. По мое мнение той е комунист!

— Охо — рече инспектор Шарп, — лошо!

И поклати глава.

— Той защити Силия, защото не притежава никакво чувство за собственост. Вероятно смята, че всеки трябва да взима онова, което желае.

— Но, все пак — възрази инспектор Шарп — мис Остин си е признала.

— Естествено, след като беше разкрита — отвърна рязко Джийн.

— Разкрита от кого?

— От този господин… как му беше името. Поаро, който дойде.

— Но защо мислите, че той я е разкрил, мис Томлинсън? Той не е казвал такова нещо, просто е дал съвет да се извика полицията.

— Сигурно й е дал да разбере, че е разкрита. Тя разбра, че играта очевидно свърши и изтича да се предаде.

— Какво ще кажете за мастилото по листите на Елизабет Джонстън? И за това ли си призна?

— Наистина не си спомням, предполагам, че да.

— Грешите! — каза Шарп. — Тя най-ревностно е отрекла да има нещо общо с това.

— Хм, ами може и така да е. Честно да си призная, и на мен не ми се вярва много.

— Смятате ли, че е по-вероятно да го е извършил Найджъл Чапмън?

— Не, не мисля, че и Найджъл би извършил такова нещо. Много по-вероятно според мен е това да е дело на мистър Акибомбо.

— Така ли? Че той пък защо ще го прави?

— Ревност. Всички тези цветнокожи са много ревниви един към друг и много истерични.

— Това е интересно, мис Томлинсън. Кога за последен път видяхте Силия Остин?

— В петък вечерта, след вечеря.

— Коя си легна по-рано, тя или вие?

— Аз.

— Не се ли качихте в стаята й да я видите, след като напуснахте всекидневната?

— Не.

— И нямате, така да се каже, никаква представа за това, кой би могъл да пусне морфин в кафето й?

— Абсолютно никаква.

— И не сте виждали никъде из къщата или в нечия стая да се търкаля морфин?

— Не, струва ми се, че не.

— Струва ви се, че не? Какво искате да кажете, мис Томлинсън?

— А, нищо, просто си помислих… имаше един глупав облог.

— Какъв облог?

— О, две или три от момчетата спореха.

— За какво спореха?

— За убийства и начините за извършването им. Главно за отравяния.

— Кои участваха в обсъждането?

— Хм, струва ми се, че започнаха Колин и Найджъл, а после се присламчи и Лен Бейтсън, а и Патриша беше там.

— Можете ли да си спомните, колкото се може по-точно, какво си говореха на тази тема?

Джийн Томлинсън се замисли за миг.

— Ами, мисля, че започнаха разговор за убийството чрез отравяне и твърдяха, че трудното е да се набави отровата, и че убийците обикновено ги хващали или по купуването на отровата, или по възможните начини за придобиването й. Найджъл твърдеше, че това изобщо не е вярно и че може да измисли поне три различни начина, по които всеки може да си намери отрова, така че никой да не разбере. Тогава Лен Бейтсън му каза, че говори глупости. Найджъл му каза, че е готов да го докаже. Пат, разбира се, каза, че Найджъл е прав. Тя каза, че Лен и Колин биха могли да се сдобият с отрова, когато си поискат, от болницата, в която работят, както и Силия. А Найджъл каза, че въобще не е имал предвид това и че ако Силия вземе нещо от аптеката, това веднага ще бъде забелязано. Рано или късно щели да го потърсят и да открият, че липсва. Пат каза, че няма да я хванат, ако вземе шишето, отсипе част от съдържанието и го допълни с нещо друго. Тогава Колин се засмя и каза, че в такъв случай през някой от следващите дни биха постъпили сериозни оплаквания, но Найджъл възразя, че не е имал предвид такива специални условия и че самият той, който няма никакъв достъп до нищо като лекар или аптекар, спокойно може да си намери три различни вида отрова по три различни начина. Лен Бейтсън попита: „Добре тогава, какви са тези методи?“ Найджъл отвърна: „Няма да ти ги кажа още сега, но мога да се обзаложа с теб, че до три седмици ще донеса тук проби от три различни смъртоносни отрови“, а Лен Бейтсън рече, че се обзалага на пет лири за обратното.

— Е, и? — запита инспектор Шарп, когато Джийн спря.

— Ами мисля, че нищо повече не се чу по този въпрос доста време, а после една вечер, във всекидневната, Найджъл каза: „Ето, момчета, вижте — аз удържах думата си“ и постави три неща на масата. Бяха опаковка хиосциаминови таблетки, шишенце тинктура от дигиталис и малко шишенце морфинов тартрат.

Инспекторът рязко попита:

— Морфиновият тартрат имаше ли някакъв етикет?

— Да, от болницата „Света Катерина“, спомням си го, защото ми направи впечатление.

— А другите?

— Не съм обърнала внимание. Според мен не бяха от болница.

— Какво се случи след това?

— Ами, разбира се, вдигна се много шум и Лен Бейтсън каза: „Да, но ако извършиш убийство, следите скоро ще стигнат до теб.“ А Найджъл отвърна: „Съвсем не, в момента аз съм никой. Нямам връзки с нито една клиника или болница и на никого няма да му хрумне да ме свърже с всичко това. Не съм ги купил по нормалния начин.“ Тогава Колин Макнаб извади лулата от устата си и заяви: „Не, ти просто не може да си направил това. Никой аптекар не би ти ги продал без рецепта.“ После продължиха да спорят така още малко и накрая Лен каза, че ще изплати облога. „Не мога да го направя сега, защото съм малко зле с парите, но няма проблеми — Найджъл доказа твърдението си“, а после попита: „Какво ще правим с престъпните трофеи?“ Найджъл се усмихна и каза, че е по-добре бързо да се отърват от тях, преди да е станало някое произшествие. Изпразниха опаковката и изхвърлиха таблетките в огъня, там изсипаха и праха морфинов тартрат, а тинктурата от дигиталис пуснаха в тоалетната.

— Какво стана с шишенцата?

— Не зная. Мисля си, че може би са били изхвърлени в кошчето за боклук.

— Но самата отрова бе унищожена, така ли?

— Да, със сигурност, видях го с очите си.

— И кога се случи това?

— Може би преди около две седмици.

— Ясно. Благодаря ви, мис Томлинсън.

Джийн не побърза да си тръгне — явно желаеше да чуе нещо повече.

— Мислите ли, че това може да се окаже важно?

— Възможно е. Трудно е да се каже.

Инспектор Шарп прекара няколко минути в размисъл, после отново повика Найджъл Чапмън.

— Мис Томлинсън току-що направи много интересно изявление — каза той.

— Ха! И каква отрова наля в душата ви скъпата Джийн? Срещу мен ли?

— Да, тя говореше за отрови, и то във връзка с вас, мистър Чапмън.

— Аз и отрова? Но защо, за Бога?

— Ще отречете ли, че преди няколко седмици сте сключили облог с мистър Бейтсън, че можете да се сдобиете с отрова, без да оставите никакви следи?

— А, това ли? — Найджъл сякаш бе внезапно озарен. — Но разбира се! Странно е, че въобще не се сетих за това. Дори не си спомням Джийн да е присъствала. Не смятате, че това може да има някакво значение, нали?

— Хм, не се знае. Значи признавате този факт, така ли?

— Да, обсъждахме този въпрос. Колин и Лен бяха много надути и самоуверени, но аз им казах, че с малко съобразителност всеки може да си достави достатъчно отрова. Всъщност им казах, че мога да измисля три различни начина за това и за да докажа твърдението си, обещах да го изпълня на практика.

— Което и направихте впоследствие?

— Да, впоследствие го направих, инспекторе.

— И какви бяха тези три начина, мистър Чапмън.

Найджъл леко наклони глава на една страна.

— Не ме ли подтиквате към инкриминиране с този въпрос? — попита той. — И не е ли редно да ме предупредите, ако е така?

— Все още не е необходимо да ви предупреждавам, мистър Чапмън, че става дума за „инкриминиране“, както го нарекохте. Вие имате пълното право да откажете да отговаряте на въпросите ми, ако пожелаете.

— Не съм казал, че не искам да отговарям. — Найджъл явно премисли нещо за миг и по устните му заигра лека усмивка. — Разбира се — започна той, — това, което съм направил, без съмнение е противозаконно. И вие можете да ме приберете за това. Ако поискате. От друга страна, тук става въпрос за убийство и смятам, че съм длъжен да ви кажа всичко, което може да има някаква връзка със смъртта на бедната малка Силия.

— Това определено е разумна гледна точка.

— Добре, тогава ще говоря.

— Какви бяха трите метода?

— Ами — Найджъл се отпусна върху облегалката на стола си, — във вестниците винаги има съобщения за откраднати от колите на лекари опасни медикаменти, нали? Предупреждават хората.

— Да.

— Е, хрумна ми, че един много прост начин е да отида в провинцията, да проследя някой участъков лекар при обиколката му и при удобен случай просто да отворя колата му, да бръкна в чантата и да си взема каквото ми е необходимо. Нали знаете — в селските райони лекарите невинаги взимат чантата си в дома на пациента — много зависи от това какъв е той.

— Е?

— Ами това е. Така да се каже, това беше моят първи метод. Трябваше да проследя трима лекари, преди да намеря някой достатъчно разсеян. След това всичко беше от просто по-просто. Колата беше оставена пред някаква фермерска къща и наоколо нямаше абсолютно никой. Отворих вратата, погледнах в чантата, взех една опаковка хиосциаминов хидробромид и с това всичко свърши.

— Аха. А метод номер две?

— Той всъщност се състоеше в лека обработка на милата Силия. Тя не подозираше абсолютно нищо. Казах ви вече, че тя беше глупаво момиче и въобще си нямаше представа какво правех. Просто й заговорих малко за неразбираемия лекарски почерк по рецептите и я накарах да ми напише една рецепта за тинктура от дигиталис с почерк като този на лекарите, и тя го направи, без да заподозре нищо. След това остана само да намеря в специализирания телефонен указател името на някакъв доктор от отдалечен район на Лондон и да допиша инициалите му и един нечетлив подпис. После отнесох рецептата в една аптека в оживената част на града, където аптекарят не би трябвало да познава подписа на този лекар и тя беше изпълнена без никакъв проблем. Дигиталин често се предписва на сърдечно болни, а аз бях написал рецептата върху хотелска хартия за писма.

— Много съобразително — сухо вметна инспектор Шарп.

— Аз в момента се инкриминирам! Усещам го по гласа ви!

— А третият метод?

Найджъл не отговори веднага. После каза:

— Вижте сега, в какво точно мога да бъда обвинен?

— Отнемането на лекарства от незаключена кола си е кражба, фалшифицирането на рецепта…

— Но това не е точно фалшификация, нали? Имам предвид, че не съм го направил за пари, а и не съм подправил истинския подпис на някой лекар. Това, че съм написал „Х. Р. Джеймс“ на някаква рецепта не означава, че съм подправил подписа на истинския доктор Джеймс, нали? — Той продължи с доста войнствена усмивка: — Разбирате ли какво имам предвид? Аз вече съм се разкрил. Ако ви хрумне да погледнете на това строго… хм… очевидно ще загазя. Но от друга страна…

— Слушам ви, мистър Чапмън. От друга страна какво?

— Ненавиждам убийството. То е зверско, отвратително нещо. Силия, това бедно малко дяволче, не заслужаваше да бъде убита. Искам да помогна. Но помагам ли? Не виждам никаква полза от това. Имам предвид да ви разказвам за моите прегрешения.

— Полицаите могат да бъдат доста толерантни, мистър Чапмън. От тях зависи дали ще погледнат на определено деяние като на лекомислена лудория. Приемам уверението ви, че желаете да помогнете в разкриването на убиеца на това момиче. А сега, ако обичате, продължете и ми разкажете за третия си метод.

— Е — рече Найджъл, — вече почти съм стигнал до същината на въпроса. Третият начин бе доста по-рискован от останалите, но пък беше много по-забавен. Вече бях ходил в аптеката при Силия веднъж-дваж и знаех каква е обстановката там.

— Значи успяхте да откраднете шишенцето от шкафа?

— Не беше толкова просто. А и това би противоречало на теорията ми. Защото ако бе станало истинско убийство, тоест, ако бях откраднал отровата, за да извърша истинско убийство, вероятно някой щеше да си спомни, че съм ходил там. А всъщност не бях ходил повече от шест месеца. Просто знаех, че към единадесет и четвърт Силия винаги влиза в задната стаичка за кратка почивка, за чашка кафе с бисквити. Момичетата работеха по две. С нея работеше само едно момиче, което бе постъпило наскоро и със сигурност не ме беше виждало никога. Тогава направих следното: влязох в аптеката с бяла престилка и стетоскоп. Вътре беше само новото момиче, заето на гишето за външни пациенти. Отправих се към шкафа с отровите, взех едно шише, после заобиколих рафта и попитах момичето „Какво е съдържанието на адреналин в това?“. Тя ми отговори нещо. След това я попитах дали няма да ми даде два аспирина, защото се чувствам ужасно зле. Погълнах ги, а после излязох. Тя и за миг не се усъмни, че не съм някакъв ординатор или студент по медицина. Беше като детска игра. Силия изобщо не разбра, че съм ходил там.

— Стетоскоп, значи? — любопитно попита инспектор Шарп. — Откъде намерихте стетоскоп? Найджъл внезапно се усмихна.

— Беше на Лен Бейтсън — отвърна той. — Свих му го.

— Оттук ли?

— Да.

— Това обяснява кражбата на стетоскопа. Значи не е дело на Силия.

— Мили Боже, разбира се, че не! Нали не си представяте някой клептоман, който задига стетоскопи?

— Какво направихте след това?

— Хм, трябваше да го заложа — каза Найджъл с оправдаващ се тон.

— Не сте ли постъпили малко жестоко с Бейтсън?

— Много жестоко. Но просто нямаше как да му кажа за всичко това, без да му обясня методите си, което не исках да правя. Но все пак — добави бодро Найджъл — една вечер скоро след това излязохме заедно и му организирах страхотно прекарване.

— Вие сте много безотговорен младеж — рече инспектор Шарп.

— Трябваше да ги видите — каза Найджъл с усмивка, която ставаше все по-широка, — когато изсипах тези три смъртоносни отрови на масата и казах, че съм успял да ги задигна така, че никой никога да не се досети кой ги е взел.

— Фактически думите ви означават — каза инспекторът, — че сте могли да отровите някого по три различни начина, с три различни отрови, като в нито един от случаите не биха могли да ви разкрият по отровата.

Найджъл кимна.

— Това е пределно ясно — потвърди той. — А при създалите се обстоятелства не е никак приятно да си го признае човек. Работата е там, че всички тези отрови бяха унищожени преди не по-малко от две седмици, а може би и повече.

— Така си мислите, мистър Чапмън, но може би истината е различна…

Найджъл го погледна.

— Какво искате да кажете?

— Колко време тези неща бяха във ваше притежание?

Найджъл пресметна:

— Ами, опаковката хиосциамин — около десет дни, струва ми се. Морфиновият тартрат — около четири дни, а дигиталиновата тинктура взех същата сутрин.

— И къде ги съхранявахте — хиосциаминовият хидробромид и морфиновият тартрат, например?

— В чекмеджето на моето шкафче, натикани на дъното, под чорапите ми.

— Някой знаеше ли, че са там?

— Не, не. Сигурен съм, че не.

Въпреки това в гласа му се таеше някакво колебание, което не остана незабелязано от инспектор Шарп, но той засега не искаше да повдига въпроса.

— Не казахте ли на някого с какво се занимавате? Вашите методи? Начините, по които се сдобивате с тези неща?

— Не. Поне… Не, не съм…

— Вие казахте „поне“, мистър Чапмън?

— Да, но наистина не съм казвал. Ако трябва да бъда честен — щях да кажа на Пат, но си помислих, че тя не би одобрила такова нещо. Тя е много принципна, ето защо си замълчах.

— И не сте й разказвали за откраднатите от лекарската кола лекарства, или за рецептата, или за морфина от болницата?

— Всъщност казах й след това за дигиталина — че съм написал рецептата и съм взел лекарството от аптеката; и за маскирането ми като лекар в болницата. За съжаление Пат въобще не сметна това за забавно. Не й казах, че съм откраднал онези неща от колата — направо нямаше да го понесе.

— Казахте ли й, че се готвите да унищожите тези медикаменти, след като спечелите облога?

— Тя много се притесняваше и бе категорично против това, настояваше да върна нещата или нещо от този сорт.

— Подобна възможност не хрумна ли и на самия вас?

— Боже мили, не! Това би било фатално; щеше да ми навлече безброй неприятности. Не, просто ние тримата хвърлихме лекарствата в огъня и тоалетната и с това всичко приключи. Нищо лошо не се е случило.

— Вие го казвате, мистър Чапмън. Но е твърде възможно нещо лошо да се е случило.

— Но по какъв начин, след като ви казвам, че лекарствата бяха изхвърлени?

— Не ви ли е минавало през ум, мистър Чапмън, че някой може да е видял къде държите тези неща или да ги е намерил, че някой може да е взел морфина от шишенцето и да го е напълнил с нещо друго?

— Боже мой, не! — Найджъл се взря в него. — Не съм и помислял за подобна вероятност. Просто не го вярвам.

— Но е възможно, нали мистър Чапмън?

— Невъзможно е някой да е знаел.

— Трябва да ви кажа — остро изрече инспекторът, — че на място като това се знаят доста повече неща, отколкото си мислите.

— Мълвата ли имате предвид?

— Да.

— Може би сте напълно прав.

— Кои студенти могат свободно по всяко време да влизат в стаята ви?

— Ами с мен живее Лен Бейтсън. Повечето момчета също влизат от време на време. Момичетата, разбира се, не влизат — те не трябва да се качват по етажите от нашата страна на къщата. Благоприличие! Чисти нрави!

— Те не трябва да се качват, но предполагам, че биха могли да го правят, нали?

— Абсолютно всеки би могъл — каза Найджъл, — през деня. Следобед например тук няма никой.

— Мис Лейн качва ли се понякога в стаята ви?

— Надявам се, че нямате предвид нещо нередно, инспекторе? Да, Пат идва понякога, за да остави някои чорапи, които е закърпила. Нищо повече!

Инспектор Шарп се приведе напред и рече:

— Нали разбирате, мистър Чапмън, че този, който най-лесно е могъл да извади част от отровата и да я замени с нещо друго, сте самият вие?

Найджъл го погледна и лицето му придоби сурово, изпито изражение.

— Да — каза той, — разбрах го точно преди една минута. Просто съм можел да направя точно това. Но, за Бога, няма никаква причина, поради която да искам да отстраня от пътя си това момиче, инспекторе, и не съм го извършил. И все пак… ясно ми е, че сега може да разчитате единствено на честната ми дума за това.