Хикъри Дикъри Док

Глава седма

Мис Лемън закъсняваше много рядко. Всъщност тя никога не закъсняваше. Нито мъгли, нито бури, нито грипни епидемии или транспортни неуредици имаха власт над тази забележителна жена. Тази сутрин обаче тя пристигна задъхана в десет и пет, вместо, както винаги, точно в десет. Прояви необичайно многословие в извиненията си и беше доста притеснена, когато каза:

— Ужасно съжалявам, мосю Поаро, наистина ужасно съжалявам. Тъкмо излизах от апартамента, когато сестра ми се обади.

— Надявам се, че тя е в добро здраве и настроение.

— Откровено казано — не. — Поаро изглеждаше заинтригуван. — Всъщност тя е много разстроена. Една студентка се е самоубила…

Поаро я погледна и тихо си промърмори нещо под носа.

— Не ви разбрах, мосю Поаро?

— Как се казва студентката?

— Силия Остин.

— Как?

— Мислят, че е взела морфин.

— Възможно ли е да е нещастен случай?

— О, не, изглежда е оставила бележка.

Поаро произнесе едва чуто:

— Не това очаквах да се случи, не това. И все пак истината е, че очаквах нещо.

Той вдигна поглед и видя, че мис Лемън е готова с молив и бележник в ръка. Той въздъхна и поклати глава:

— Не, днес ще ви оставя кореспонденцията си. Подредете писмата и отговорете, на когото можете. А аз ще се разходя до Хикъри Роуд.

Джеронимо отвори на Поаро и, разпознавайки в него високия гост отпреди две вечери, веднага го заля с поток съскащ, конспиративен шепот:

— А, това вие, синьор. Тук има проблем, голям проблем. Малка синьорина, тя мъртва в нейно легло тази сутрин. Първо доктор идва. Той клати глава. После полицейски инспектор идва. Той горе със синьора и с господарка. Защо тя иска убива себе си, бедната? Кога снощи толкова весела и годеж направен?

— Годеж ли?

— Si, si. С мистър Колин… вие знае — такъв голям, мрачен, винаги пуши лула.

— Знам го.

Джеронимо отвори вратата на всекидневната и въведе Поаро с два пъти по-конспиративен жест.

— Вие стои тук, да? Веднага, щом полиция тръгне, аз казва на синьора вие тук.

Поаро се съгласи и Джеронимо се оттегли. Останал сам, Поаро, който не страдаше от излишна деликатност, извърши мигновен оглед, доколкото бе възможно, на всички вещи в стаята, като отдели специално внимание на студентските принадлежности. Резултатът обаче не бе особено насърчителен — студентите държаха повечето от вещите и личните си книжа в стаите си.

Горе инспектор Шарп, с мек и извинителен глас, задаваше въпроси на седналата срещу него мисис Хабърд.

Той бе едър и благ на вид човек, с привидно кротко поведение.

— Знам, че е мъчително и тежко за вас — успокоително рече той. — Но, както вече ви каза доктор Коулс, налага се разследване, защото, така да се каже, ние трябва да си изясним картинката. Та значи казвате, че това момиче напоследък е било разстроено и нещастно?

— Да.

— Любовна история ли?

— Не съвсем… — поколеба се мисис Хабърд.

— Вижте, по-добре е да ми кажете — убедително рече инспектор Шарп. — Както споменах, трябва да си изясним картинката. Имало е някаква причина или тя си е мислела, че има някаква причина, за да отнеме собствения си живот. Да не е била бременна?

— Не, изобщо не става дума за подобно нещо. Поколебах се, инспектор Шарп, просто защото това момиче направи някои глупости и се надявах, че няма да е необходимо да ги оповестявам нашироко.

Инспектор Шарп се покашля.

— Ние работим доста дискретно, а и коронерът е човек с богат опит. Но ние трябва да знаем всичко.

— Разбира се, глупаво беше от моя страна. Истината е, че от известно време насам, три месеца или малко повече, започнаха да изчезват някои неща… някои дреболии, имам предвид, нищо по-съществено.

— Искате да кажете дрънкулки, бижута, найлонови чорапи и прочее ли? И пари?

— Не, пари, доколкото знам, не са изчезвали.

— Разбирам. И това момиче е било виновно?

— Да.

— Хванахте ли я?

— Не съвсем. Миналата вечер дойде един… един мой приятел, казва се мосю Еркюл Поаро, може би това име ви е познато.

Инспектор Шарп вдигна поглед от бележника си с широко отворени очи. Името явно му беше познато.

— Мосю Еркюл Поаро? — произнесе той. — Наистина ли? Но това е много интересно.

— Той ни изнесе кратка беседа след вечеря, където бе засегнат и въпросът за тези кражби. Пред всички той ме посъветва да отида в полицията.

— Нима?

— После Силия се качи в моята стая и си призна. Тя бе много разстроена.

— Задавахте ли й някакви неудобни въпроси?

— Не, тя искаше да покрие загубите и всички бяха много мили с нея.

— Тя имаше ли проблеми с парите?

— Не, получаваше добри пари от работата си като аптекар в болницата „Света Катерина“ и допускам, че е имала и някакви спестени пари. Във всеки случай бе доста по-добре с парите от повечето студенти.

— Значи не е имала нужда да краде? — попита инспекторът, докато записваше нещо.

— Предполагам, че е клептомания.

— Това е широко разпространеното наименование. Става въпрос за човек, който няма нужда да краде, но въпреки това го прави.

— Може би сте малко несправедлив към нея. Виждате ли, в цялата работа бе замесен един младеж.

— И той я е порицал?

— О, не, тъкмо обратното. Той пламенно я защити и в интерес на истината, снощи след вечеря те двамата обявиха годежа си.

Веждите на инспектор Шарп се повдигнаха изненадано.

— А след това тя си ляга и взима морфин, така ли? Това не е ли малко изненадващо?

— Да, просто не мога да го проумея.

Лицето на мисис Хабърд се сви от притеснение и болка.

— Е, сега вече фактите са напълно ясни — Шарп кимна към откъснатото листче хартия, което лежеше на масата между тях.

— Не е подписано, но сте сигурна, че това е нейният почерк?

— Да — произнесе малко неуверено мисис Хабърд и се намръщи. Защо ли толкова й се струваше, че нещо в цялата работа не е съвсем наред.

— Има само един отчетлив отпечатък, който определено е неин — каза инспекторът. — Морфинът е бил в шишенце с етикет на болницата „Света Катерина“, където ми казахте, че е работела. Сигурно е имала достъп до шкафа с отровите и го е взела оттам. Може да се предположи, че го е донесла вчера следобед, подготвяйки самоубийството си.

— Просто не мога да повярвам. Някак си не ми изглежда възможно. Та тя бе толкова щастлива снощи.

— Значи можем да допуснем, че промяната е настъпила, след като е отишла да си легне. Може би в миналото й има нещо, което вие не знаете? Може би се е страхувала, че то ще излезе наяве? Смятате, че е била силно влюбена в този младеж… как се казва той, между другото?

— Колин Макнаб, кара следдипломен курс в „Света Катерина“.

— Доктор, значи? И то от „Света Катерина“?

— Силия бе много влюбена в него, според мен. Повече, отколкото той в нея. Той е доста егоцентричен младеж.

— Тогава може би обяснението е в това, че тя не се е чувствала достойна за него или не му е казала всичко, което е трябвало да му каже. Била е доста млада, нали?

— На двадесет и три.

— На тази възраст хората са идеалисти и приемат навътре любовните си истории. Боя са, че това ще да е. Тъжна работа!

Той се изправи.

— Страхувам се, че фактите ще трябва да бъдат огласени, но ще направим всичко възможно да посмекчим нещата. Благодаря ви, мисис Хабърд, това е всичко, което ми е необходимо засега. Майка й е починала преди две години и единствената й роднина е тази възрастна леля в Йоркшир, за която споменахте — ние ще се свържем с нея.

Той взе откъснатото листче с неясното послание на Силия.

— Има нещо гнило в това — заяви внезапно мисис Хабърд.

— Гнило ли? В какъв смисъл?

— Не зная, но ми се иска да го разбера. О, Боже.

— Напълно ли сте сигурна, че това е нейният почерк?

— Да, да, не е това — мисис Хабърд притисна длани към очите си. — Тази сутрин се чувствам толкова отвратително глупава — допълни с извинителен тон тя.

— Всичко това е много мъчително за вас, зная — каза той съчувствено. — Мисля, че засега няма да се налага да ви безпокоим повече, мисис Хабърд.

Инспектор Шарп отвори вратата и се сблъска с Джеронимо, който се бе прилепил от другата й страна.

— Здравейте — рече любезно инспектор Шарп. — Подслушваме зад вратата, а?

— О, не — отвърна Джеронимо с оттенък на наранено честолюбие. — Аз никога не слуша, никога, никога! Аз просто носи съобщение.

— Разбирам. Какво съобщение?

Джеронимо каза обидено:

— Такова, че джентълмен долу иска види синьора Хабърд.

— Добре, иди да й го кажеш, приятелю.

Той подмина Джеронимо и продължи по коридора, след което, взимайки пример от италианеца, внезапно се обърна и безшумно се прокрадна назад — защо да не разбере дали джуджето със спаруженото лице не го е излъгало?

Пристигна навреме, за да чуе Джеронимо да казва:

— Онзи джентълмен, с мустаци, който бил онзи ден тук за вечеря, той долу и чака види вас.

— Какво, какво? — мисис Хабърд изглеждаше разсеяна. — О, благодаря, Джеронимо, ще сляза след минута-две.

— Джентълмен с мустаци, а? — помисли си Шарп и се усмихна. — Обзалагам се, че зная кой е той.

Той се спусна по стълбите и влезе във всекидневната.

— Здравейте, мосю Поаро — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

Поаро бе коленичил край най-долната полица до камината, но се изправи без видимо притеснение.

— Охо! — възкликна той. — Ама разбира се — това е инспектор Шарп! Не работехте ли преди в друг участък?

— Прехвърлиха ме преди две години. Спомняте ли си онази история в Крейс Хил?

— А, да. Доста отдавна беше. Все така млад сте, инспекторе.

— Остаряваме, остаряваме.

— А аз съм вече старец, уви! — въздъхна Поаро.

— Но все така деен, а, мосю Поаро? Деен в определен смисъл, така да се каже.

— Какво имате предвид?

— Интересно ми е да разбера защо сте идвали тук онази вечер и сте изнесли лекции по криминология пред студентите?

Поаро се усмихна.

— Обяснението е много просто. Мисис Хабърд, управителката, е сестра на моята безценна секретарка, мис Лемън. И когато тя ме помоли…

— Когато тя ви помоли да хвърляте един поглед на нещата, които се случват тук, вие пристигнахте. Това е истината, нали?

— Напълно вярно.

— Но защо? Това искам да знам. Какво ви привлече тук?

— Какво привлече интереса ми, искате да кажете?

— Точно това искам да кажа. Само заради едно глупаво девойче, което задигало разни неща тук-там, така ли? Такива неща се случват всеки ден. Не е ли това доста под вашето ниво, мосю Поаро?

Поаро поклати глава.

— Не е толкова просто.

— Защо? Кое му е пък сложното?

Поаро седна на един стол и, леко намръщен, изтупа праха от коленете си.

— И на мен ми се иска да го узная — отвърна просто той.

Шарп свъси вежди.

— Не ви разбирам — рече той.

— Да, и аз самият не разбирам. Предметите, които са били взети. — Той поклати глава. — Няма връзка помежду им, липсва логика. Те са като следи, оставени от отпечатъци на различни стъпки. Съвсем отчетливо личи отпечатъкът на, както го нарекохте, „глупавото девойче“, но има и още нещо. Случиха се и други неща, предназначени да съвпаднат с почерка на Силия Остин, които обаче не съвпаднаха. Бяха безсмислени и, очевидно, безцелни. Освен това някои случки навеждат на мисълта за злоба. А Силия не бе злобна.

— Тя е била клептоманка.

— Много се съмнявам в това.

— Значи е най-обикновена кражба на дребно?

— Не и в смисъла, който влагате в това понятие. Ще ви кажа моето мнение: всички тези малки обири бяха извършени, с цел да бъде привлечено вниманието на един определен младеж.

— Колин Макнаб ли?

— Да. Тя е била отчаяно влюбена в Колин Макнаб, а той въобще не я забелязвал. И вместо за красиво, скромно и добре възпитано момиче, тя започнала да се представя за интересна млада престъпница. Това даде добър ефект. Колин Макнаб моментално хлътна по нея, както се казва, и то доста здраво.

— Този Колин трябва да е голям глупак.

— Съвсем не, той е запален психолог.

— Ох — простена инспектор Шарп. — Значи от онези! Сега разбирам всичко. — По устните му плъзна усмивка. — Много разумно от нейна страна.

— Изненадващо разумно. — После Поаро замислено повтори: — Да, изненадващо разумно…

Инспектор Шарп бе нащрек.

— Какво следва от това, мосю Поаро?

— И аз се запитах — и все още се питам, — дали идеята не й е била подхвърлена от някой друг?

— Но с каква цел?

— Откъде мога да зная? Алтруизъм? Някакви задни цели? Никак не е ясно.

— А имате ли някаква представа кой би могъл да й подхвърли идеята?

— Не, освен ако… Не, не.

— Както и да е — каза замислено Шарп, — но не мога да го проумея. Ако тя наистина само се е опитвала да постигне нещо чрез тази клептоманска история и е успяла, защо след това ще се самоубива?

— Отговорът е, че тя не е трябвало да се самоубива.

Двамата мъже се спогледаха и Поаро промърмори:

— Напълно ли сте уверен, че наистина е самоубийство?

— Ясно е като бял ден, мосю Поаро, няма причина да се съмняваме, а и…

Вратата се отвори и в стаята влезе мисис Хабърд с издадена напред брадичка. Тя беше зачервена и имаше тържествуващ вид.

— Сетих се — каза ликуващо тя. — Добър ден, мосю Поаро. Инспектор Шарп, сетих се. Просветна ми съвсем неочаквано. Имам предвид защо тази предсмъртна бележка ми се стори фалшива. Невъзможно е Силия да я е написала.

— Защо, мисис Хабърд?

— Защото е написана с обикновено черно мастило, а Силия напълни писалката си със зелено мастило. Ето с това мастило тук — мисис Хабърд кимна към лавицата, — след закуска вчера сутринта.

Инспектор Шарп, един съвсем различен инспектор Шарп, влезе в стаята, която внезапно бе напуснал след последното изявление на мисис Хабърд.

— Съвсем вярно — потвърди той, — проверих. Единствената писалка в стаята на момичето, оставена до леглото й, е пълна със зелено мастило. С такова зелено мастило.

Мисис Хабърд пое почти празното шише. После разказа стегнато и ясно сцената край масата за закуска.

— Сигурна съм — завърши тя, — че парчето хартия е било откъснато от писмото, което тя написа вчера и което аз така и не отворих.

— Какво направи тя с него? Не можете ли да си спомните?

Мисис Хабърд поклати глава.

— Оставих я сама тук и отидох да си гледам работата. Навярно го е оставила някъде тук и съвсем го е забравила.

— И някой го е намерил, отворил го е. Някой, който… — Инспекторът направи пауза. — Разбирате ли — извика той — какво означава това? Това откъснато парче хартия не ми вдъхваше доверие от самото начало. В стаята й има купища листи за записки — много по-естествено би било да напише предсмъртното си послание върху някой от тях. Това означава, че някой е съзрял възможността да използва встъпителната фраза от писмото до вас, за да инсценира нещо съвсем различно. За да инсценира самоубийство. — Той замълча за миг, а после бавно продължи: — Това означава…

— Убийство — каза Еркюл Поаро.