Хикъри Дикъри Док

Глава девета

Инспектор Шарп въздъхна, отпусна се назад върху облегалката на стола и попи челото си с носна кърпичка. Срещнал се бе с възмутена и разплакана французойка, с надменен и необщителен млад французин, с флегматичен и подозрителен холандец, с многословен и агресивен египтянин. Бе разменил по няколко кратки реплики с двама нервни млади турски студенти, които всъщност не разбираха думите му, и с една очарователна иракчанка. Бе напълно сигурен, че нито един от тях няма нищо общо със смъртта на Силия Остин и не може да му бъде полезен. Отпрати ги един по един, с по няколко насърчителни думи, и сега се готвеше да направи същото и с мистър Акибомбо.

Младият западноафриканец бе разкрил в усмивка белоснежни зъби и го гледаше с тъжен и умоляващ поглед.

— Много иска помогне… да… моля… — рече той. — Тя много добра с мен, тази мис Силия. Тя дава мене веднъж кутия Единбургски карамелови пръчици, много вкусно нещо, аз не опитвал преди. Много тъжно нея убили. Може нещо кръвна вражда? Или може баща и чичовци дошли нея убият, защото чули лъжи, че тя лоши неща прави?

Инспектор Шарп го увери, че тези варианти са твърде малко вероятни. Младежът тъжно поклати глава.

— Тогава не зная защо станало — каза той. — Аз не вижда защо някой тук иска стори нея лошо. Но вие дава мене неин косъм и парчета от нейни нокти — продължи той — и аз вижда дали може открие по стар метод. Не научен, не съвременен, но много използван в моя родина.

— Хм, благодаря ви, мистър Акибомбо, но не мисля, че ще бъде необходимо. Ние тук… ъъъ… не действаме по този начин.

— Да, сър, напълно разбира. Не съвременно. Не атомен век. У нас също нови полицаи не използват… само старци в пустиня. Аз сигурен всички нови методи по-хубав и с тях постига пълен успех — мистър Акибомбо се поклони учтиво и излезе.

— Искрено се надявам да постигнем някакъв успех, ако не за друго, поне за да защитим престижа си.

Следващата му среща бе с Найджъл Чапмън, който, изглежда, бе склонен да поеме разговора в своите ръце.

— Цялата работа е много странна, нали? — започна той. — Да знаете, усещах, че сте на грешна следа още когато твърдяхте, че е самоубийство. Много съм доволен, че всъщност всичко си дойде на мястото, защото тя е напълнила писалката си с моето зелено мастило. Единственото нещо, което убиецът вероятно не е успял да предвиди. Надявам се, че сте помислили внимателно върху мотива за това престъпление?

— Въпросите задавам аз, мистър Чапмън — каза остро инспектор Шарп.

— Но, разбира се, разбира се — рече Найджъл, като махна безгрижно с ръка. — Просто се опитвах да посъкратя нещата, това е. Изглежда обаче, че ще трябва да преминем през цялата бюрокрация, както обикновено. Име: Найджъл Чапмън. Възраст: двадесет и пет. Месторождение: доколко зная, Нагасаки — наистина звучи твърде необичайно. Не мога да си представя какво са правили майка ми и баща ми там тогава. Предполагам, че са били на околосветско пътешествие. Както и да е, разбрах, че това не ми дава автоматично право на японско гражданство. В момента се дипломирам в Лондонския университет със специалност средновековна история и история на бронзовата ера. Искате ли да знаете нещо друго?

— Какъв е постоянният ви адрес, мистър Чапмън?

— Нямам домашен адрес, уважаеми сър. Имам баща, но с него се скарахме и неговият адрес повече не е мой. Тъй че, както се казва на заминаващи и познати, които се надяваш да не видиш никога повече, винаги можете да ме намерите на Хикъри Роуд 26 и във филиала на Каутс Банк на Ледънхол Стрийт.

Инспектор Шарп не показа с нищо, че възнамерява да реагира по някакъв начин срещу безгрижното нахалство на Найджъл. По-предишните му срещи с него го караха да подозира, че чрез това свое нахалство Найджъл прикрива вродената си нервност и страха да бъде разпитван във връзка с убийство.

— Колко добре познавахте Силия Остин? — попита инспекторът.

— Този въпрос наистина е твърде труден. Познавах я много добре в смисъл че на практика се срещахме всеки ден и бяхме в отлични отношения, но всъщност аз въобще не я познавах. Разбира се, ни най-малко не се интересувах от нея, а тя, ако въобще е имала някакво мнение за мен, едва ли е било на одобрение.

— Поради някаква конкретна причина ли не ви е обичала?

— Не, тя не харесваше най-вече чувството ми за хумор. Освен това аз не съм от онези мрачни, груби младежи, какъвто е Колин Макнаб. Неговата грубост е всъщност чудесно средство за привличане на женското внимание.

— Кога за последен път видяхте Силия Остин?

— Снощи на вечеря. Обсипахме я с аплодисменти, защото Колин бе станал и, хъката-мъката, най-после срамежливо призна, че двамата са се сгодили. После малко се пошегувахме с него и това беше всичко.

— Това по време на вечерята ли се случи или във всекидневната?

— О, на вечерята. После, когато всички се преместихме в дневната, Колин излезе някъде.

— А всички останали пихте кафе в салона?

— Ако на това му казвате кафе — да — отвърна Найджъл.

— Силия Остин пи ли кафе?

— Предполагам, че да, тоест, не съм обърнал внимание дали тя пие, но би трябвало да е пила.

— Вие самият да сте й подали кафето, например?

— Какво ужасяващо подозрение съдържа този въпрос! Знаете ли, докато го произнасяхте и ме гледахте така изпитателно, за миг се почувствах напълно сигурен, че аз подадох на Силия чашката кафе, пълна със стрихнин или каквото трябва. Хипнотично внушение, предполагам. Но истината е, мистър Шарп, че дори не съм забелязал дали тя пие кафе и, независимо дали ми вярвате или не, мога да ви уверя, че никога не съм изпитвал каквито и да било чувства към Силия и новината за годежа й с Колин Макнаб не предизвика в душата ми никакво желание за смъртоносно отмъщение.

— Всъщност аз не ви упреквам в нищо подобно, мистър Чапмън — каза меко Шарп. — Ако не греша, цялата тази работа не е любовен триъгълник, но явно някой е искал да отстрани Силия Остин. Защо?

— Просто не мога да си представя, инспекторе. Наистина много интересен въпрос, защото Силия действително бе най-безобидното момиче на света, ако разбирате какво искам да кажа. Бавно схващаше, беше просто скучна, иначе симпатична и, бих казал, категорично не беше момиче, което ще вземе да се самоубива.

— Изненадахте ли се, когато научихте, че за различните липси, кражби и прочее, случили се тук, е виновна Силия Остин?

— Мили Боже, дойде ми като гръм от ясно небе! Помислих си: „Толкова нетипично“.

— И не сте я подтиквали, например, да направи всички тези неща?

Изненаданият поглед на Найджъл изглеждаше доста искрен.

— Аз? Да съм я подтиквал? Че от къде на къде?

— Точно в това е въпросът. Просто някои хора имат забавно чувство за хумор.

— Вижте, може би съм глупак, но не виждам нищо забавно в тези плиткоумни кражбички, които ставаха тук.

— Значи това не се покрива с представите ви за шега?

— Изобщо не съм смятал това за смешно. Инспекторе, кражбите със сигурност бяха на психологическа основа.

— И вие сте напълно убеден, че Силия Остин беше клептоманка?

— Но, инспекторе, аз наистина не мога да си представя друго обяснение.

— Може би аз разбирам от клептомания малко повече от вас, мистър Чапмън?

— Но… наистина не виждам никакво друго обяснение.

— Не мислите ли, че е възможно някой да е подтикнал Силия Остин към всичко това, да кажем, за да привлече тя интереса на мистър Колин Макнаб към себе си?

В очите на Найджъл проблесна искра на злорадство.

— Да, това е наистина съвсем различно обяснение. Знаете ли, инспекторе — каза той, — всъщност, като се замисли човек, това е напълно възможно и старият Колин щеше да налапа въдицата, разбира се. — За миг Найджъл погледна на нещата откъм веселата им страна, а после тъжно поклати глава. — Но Силия нямаше да се хване — завърши той. — Тя беше луда по него.

— Имате ли своя собствена теория за нещата, които са се случили в този дом, мистър Чапмън? Например за разлятото мастило върху листите на мис Джонстън?

— Ако си мислите, че съм го направил аз, инспектор Шарп, трябва да ви кажа, че грешите. Разбира се, заради зеленото мастило прилича на мое деяние, но, ако питате мен, това си е чисто и просто зла умисъл.

— Кое по-точно?

— Това, че е използвано моето мастило. Някой нарочно го е взел, за да излезе, че съм го направил аз. Много злоба има под този покрив, инспекторе.

Инспектор Шарп го изгледа строго.

— Какво точно имате предвид, като казвате „много злоба има под този покрив“?

Но Найджъл веднага се скри обратно в черупката си и стана уклончив:

— Нямах нищо конкретно предвид. Просто когато много хора са събрани на едно място, те започват да стават доста раздразнителни.

Следващото име в списъка на инспектор Шарп бе Ленърд Бейтсън. Лен Бейтсън бе още по-напрегнат от Найджъл, но това се проявяваше по различен начин — той бе подозрителен и агресивен.

— Е, добре — избухна той след първоначалните рутинни въпроси, — аз налях кафето на Силия и й го подадох. И какво от това?

— Искате да кажете, че сте й подали кафето след вечеря, така ли, мистър Бейтсън?

— Да. Във всеки случай аз напълних чашата й от кафеника и я поставих пред нея; ако щете вярвайте или не, но вътре нямаше морфин.

— Видяхте ли я да го изпива?

— Не, в действителност не я видях да го изпива. Всички се мотаехме наоколо и веднага след това влязох в спор с някого. Не съм обърнал внимание кога го е изпила. Около нея имаше други хора.

— Разбирам. Значи вие твърдите, че на практика всеки би могъл да сложи морфин в чашата й.

— Опитайте да пуснете нещо в нечия чаша — всички веднага ще забележат!

— Не е задължително — каза Шарп. Лен избухна:

— За какъв дявол, според вас, ми е притрябвало да тровя това дете? Та аз нямам нищо против нея.

— Не съм казвал такова нещо.

— Взела го е сама. Трябва да си го е взела сама. Няма друго обяснение.

— Бихме могли да приемем тази версия, ако не беше подправената предсмъртна бележка.

— Подправена — друг път! Тя си я е писала, нали?

— Написала я като част от писмо, рано сутринта.

— Ами… може да е откъснала парченце от писмото и да го е използвала за предсмъртна бележка.

— Вижте какво, мистър Бейтсън, ако човек иска да остави предсмъртно писмо, той го написва, а не откъсва внимателно подбрана фраза от писмо, което е написал преди това до някой друг.

— Аз бих го направил. Хората правят какви ли не странни работи.

— В такъв случай къде е останалата част от писмото?

— Откъде да зная? Това е ваша работа, не моя.

— Аз си гледам моята работа и бих ви посъветвал, мистър Бейтсън, да отговаряте на въпросите ми по-учтиво.

— Добре, какво ви интересува? Не съм я убивал и не съм имал мотив да го направя.

— Харесвахте ли я?

Лен отвърна нападателно:

— Харесвах я и то много. Беше симпатично дете. Малко тъпичко, но симпатично.

— Повярвахте ли й, когато призна, че е извършила кражбите, които тревожеха всички тук от известно време насам?

— Е, повярвах й, разбира се, след като самата тя го каза. Но ми се видя доста странно.

— Не сте допускали, че е способна на подобно нещо ли?

— Да, точно така.

Сега, когато не бе принуден да се защитава и умът му бе зает с въпрос, който очевидно бе доста интересен, агресивността на Ленърд постихна.

— Тя нямаше вид на клептоманка, ако добре ме разбирате — каза той, — нямаше вид дори и на крадла.

— А не ви ли идва наум някаква друга причина за това, което е направила?

— Друга причина ли? Че каква друга причина би могло да има?

— Може би е искала да пробуди интереса на мистър Колин Макнаб?

— Е, това не е ли малко пресилено?

— Но тя е пробудила неговия интерес!

— Да, разбира се, старият Колин е абсолютно побъркан по всякакви психически аномалии.

— Тогава, ако Силия Остин е знаела, че…

Лен поклати глава.

— Тук грешите. Тя не би могла да измисли такова нещо. Имам предвид да го планира. Тя нямаше необходимите познания за това.

— Но вие имате необходимите познания, нали?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че, воден от чисто приятелска загриженост, вие може да сте й подхвърлили нещо подобно.

Лен се изсмя.

— Смятате, че бих направил такава идиотщина? Вие сте луд!

Инспекторът промени подхода.

— Мислите ли, че Силия Остин е разляла мастилото върху записките на Елизабет Джонстън, или предполагате, че го е направил някой друг?

— Някой друг го е направил. Силия каза, че не го е извършила и аз й вярвам. Тя никога не се е дразнила от Бес, за разлика от други хора.

— Кой се е дразнил от Бес? И защо?

— Разбирате ли, тя срязваше хората. — Лен се позамисли за секунда, после продължи: — Тези, които правят необмислени изявления. Ще погледне през масата и ще каже със своя отмерен глас: „Страхувам се, че това не е подкрепено от фактите. Статистиките недвусмислено потвърждават, че…“ Нещо такова. И това дразни, разбирате ли? Особено хора, които обичат да правят необмислени изявления, като например Найджъл Чапмън.

— О, да, Найджъл Чапмън.

— Освен това мастилото беше зелено.

— Значи смятате, че е бил Найджъл Чапмън?

— Във всеки случай не е изключено. Пада си злобничък. Освен това си мисля, че той може би е единственият сред нас, който може би има нещо срещу цветнокожите.

— Можете ли да се сетите за някой друг, който да се е дразнил от акуратността на мис Джонстън и навика й да поправя хората?

— Хм, Колин Макнаб недоволстваше от време на време, а и Джийн Томлинсън е попадала един-два пъти на мушката й, та…

Шарп му зададе още няколко въпроса, но Лен Бейтсън не можа да добави нищо съществено. Следващата среща на Шарп бе с Валъри Хобхауз.

Валъри бе хладна, елегантна и войнствена. Тя се владееше много по-добре от двамата мъже. Призна, че Силия й била симпатична, не била особено умна и твърде патетично била отдала сърцето си на Колин Макнаб.

— Вярвате ли, че е била клептоманка, мис Хобхауз?

— Хм, предполагам. Не разбирам много от тези работи.

— Не мислите ли, че някой може да я е подучил да направи всичко това?

Валъри сви рамене.

— За да привлече вниманието на онзи тежкар Колин ли?

— Доста бързо схващате, мис Хобхауз. Да, именно това имам предвид. Вие самата, надявам се, не сте я посъветвали да го стори? Валъри придоби развеселен вид.

— Не, особено като се има предвид, че един от любимите ми шалове бе направен на парцали. Не съм чак такъв алтруист, скъпи инспекторе.

— Смятате ли, че някой друг може да я е подтикнал към това?

— Едва ли. Според мен беше напълно естествено от нейна страна.

— Какво имате предвид под „естествено“?

— Ами аз си помислих, че може да е Силия още когато се вдигна шум около обувката на Сали. Силия ревнуваше от Сали. Имам предвид Сали Финч. Тя несъмнено е най-привлекателното момиче тук и Колин й обръщаше голямо внимание. А обувката изчезна преди едно парти и вечерта Сали трябваше да облече старата си черна рокля и черни обувки. Силия беше доволна като котка, която е изяла каймак. Но трябва да знаете, че никога не съм я подозирала за тези глупави кражби на гривни и пудриери.

— И кой, мислите, е виновен за тях?

— О, не зная, може би някоя от чистачките.

— А разкъсаната раница?

— И разкъсана раница ли имаше? Забравила съм. Това изглежда направо лудост.

— Вие живеете тук от доста дълго време, нали, мис Хобхауз?

— Ами да, дори бих казала, че съм най-старата обитателка. Тук съм вече почти две години и половина.

— Значи вие вероятно знаете повече от всеки друг за това общежитие?

— Струва ми се, че да.

— Имате ли някакво предположение за смъртта на Силия Остин? Някаква представа за мотивите, които са я причинили?

Валъри поклати глава. Лицето й бе станало сериозно.

— Не — каза тя, — това е нещо ужасно. Не познавам човек, който да желае смъртта на Силия. Тя беше добро, безобидно дете, току-що се беше сгодила, щеше да се жени и…

— И какво? — настоя инспекторът.

— Помислих си дали причината не е в това, в нейния годеж. В това, че беше прекалено щастлива. Което означава, че го е направил някой луд, нали?

Тя произнесе последните думи с лек трепет и инспектор Шарп я погледна замислено.

— Да — каза той, — не можем да изключим и лудостта като вариант. — После продължи: — Имате ли някаква хипотеза за унищожаването на записките и книжата на Елизабет Джонстън?

— Не, това също беше мръсен номер. Не съм вярвала и за миг, че Силия е способна на подобно нещо.

— Имате ли някаква представа за това кой може да го е извършил?

— Хм. Нищо сериозно.

— А нещо несериозно?

— Да не би да искате да чуете нещо ей така, инспекторе? Предположение, независимо, че може да е необосновано?

— Искам да чуя всички подозрения, като обещавам да ги приема като такива и те да си останат между нас.

— Добре тогава, възможно е и да греша, но имам известно съмнение, че това е дело на Патриша Лейн.

— Наистина ли? Това се казва изненада, мис Хобхауз. Не бях и помислял за Патриша Лейн. Тя изглежда много уравновесена и симпатична млада дама.

— Не мога да се закълна, че го е направила. Просто имам чувството, че може да е тя.

— Какво по-точно ви наведе на тази мисъл?

— Хм, Патриша не обича Черната Бес. Черната Бес винаги срязва любимия й Найджъл и го поставя на мястото му, когато направи някое от своите обичайни глупашки изказвания.

— Но не смятате ли, че е по-вероятно да го е направил самият Найджъл, а не Патриша Лейн?

— Определено не. Първо, не мисля, че Найджъл би се захванал с подобно нещо и второ — той със сигурност не би използвал любимото си мастило. Достатъчно умен е. Но Патриша спокойно би могла да извърши подобна глупост, без дори и да помисли, че подозрението ще падне върху нейния скъпоценен Найджъл.

— Може и да е някой, който има зъб на Найджъл и иска да го натопи.

— Да, това също е възможно.

— Кой мрази Найджъл Чапмън?

— Ами например Джийн Томлинсън; освен това двамата с Лен Бейтсън се карат твърде често.

— Имате ли някакви предположения за това как морфинът е бил даден на Силия, мис Хобхауз?

— Мислих много по този въпрос. Изглежда, че най-лесният начин е бил чрез кафето. Всички се мотаем из дневната. Чашата на Силия бе на малка масичка до нея, а тя винаги чака, докато кафето почти напълно изстине. Предполагам, че всеки, който притежава достатъчно самообладание, би могъл да пусне таблетка или нещо друго в чашата й, без да бъде забелязан. Но това си е голям риск. Искам да кажа, че такова нещо може да бъде забелязано доста лесно.

— Морфинът — поясни инспектор Шарп — не е бил под формата на таблетки.

— На прах ли е бил?

— Да.

Валъри се намръщи.

— Така би било още по-трудно, нали?

— Не можете ли да се сетите за нещо друго, освен кафето?

— Понякога тя изпиваше чаша горещо мляко, преди да си легне. Макар че, според мен, онази нощ не го е направила.

— Можете ли точно да ми опишете какво се случи във всекидневната?

— Ами, както ви казах, всички насядахме и се разприказвахме; някой включи радиото. Повечето от момчетата май излязоха. Силия отиде да си легне доста рано, както и Джийн Томлинсън. Ние със Сали останахме до много късно — аз писах писма, а тя зубреше някакви записки. Струва ми се, че си легнах последна.

— Значи това е била една най-обикновена вечер?

— Напълно, инспекторе.

— Благодаря ви, мис Хобхауз. Ще ми изпратите ли сега мис Лейн?

Патриша Лейн изглеждаше притеснена, но не угрижена.

Въпросите и отговорите й не доведоха до нищо ново. На въпроса за унищожените записки на Елизабет Джонстън Патриша отговори, че, без съмнение, виновна е била Силия.

— Но тя горещо е отрекла, мис Лейн?

— Ама разбира се — каза Патриша, — че ще отрече. Според мен тя много се срамуваше, че го е направила. Но това съвпада и с останалите й постъпки, нали?

— Знаете ли, мис Лейн, вече се убедих, че в този случай нищо не съвпада идеално.

— Предполагам — каза Патриша и се изчерви, — че ще заподозрете Найджъл за изпоцапването на листите на Бес. Заради мастилото. Това е абсолютна глупост. Искам да кажа, че ако беше той, никога нямаше да използва собственото си мастило за такова нещо. Не е толкова глупав. А и той не би го направил изобщо!

— Той невинаги се е разбирал добре с мис Джонстън, нали?

— О, тя понякога го дразни, но той не й обръща внимание — Патриша Лейн енергично се наведе напред. — Бих искала да ви изясня едно-две неща, инспекторе. Става дума за Найджъл Чапмън. Вижте, Найджъл винаги е бил враг номер едно на самия себе си. Аз съм последният човек, който ще отрече, че той има труден характер. Това настройва хората срещу него. Държи се грубо и саркастично, подиграва се на всички, като по този начин ги ядосва и те започват да го ненавиждат. Но той всъщност е съвсем различен. Той е един от онези срамежливи и доста нещастни хора, които желаят да бъдат обичани, но, тласкани от някакъв противоречив дух, винаги говорят и вършат обратното на това, което искат.

— Аха — каза инспектор Шарп. — Твърде жалко за тях, наистина.

— Но те наистина не могат да се държат по друг начин. Това е следствие от нещастното им детство. А детството на Найджъл е било извънредно тежко. Баща му бил груб и суров човек, който никога не разбирал сина си. Освен това се е отнасял много лошо с майката на Найджъл. След смъртта й между тях избухнал страшен скандал и Найджъл напуснал дома си, а баща му заявил, че повече няма да му даде нито пени. Сега Найджъл е принуден да се оправя както може, без никаква помощ от негова страна. Той твърди, че не му е нужна помощта на баща му и не би я приел, дори да му я предложи. Получи някаква малка сума от завещанието на майка си и никога не е писал на баща си, нито се е доближавал до дома му. Разбира се, според мен това е глупаво, но баща му безспорно е неприятен човек. Не се съмнявам, че именно това е направило Найджъл толкова рязък и необщителен. Откакто е починала майка му, никой никога не се е грижил за него и не го е обичал. Умът му е като бръснач, но има проблеми със здравето си. Неговата зла орис е, че никога не може да изяви истинската си същност.

Патриша Лейн млъкна. В резултат на дългата си, разпалена реч тя се бе изчервила и леко задъхала. Инспектор Шарп я погледна замислено. Сблъсквал се бе с толкова подобни случаи. „Влюбена е в него — мислеше си той, — а той вероятно не дава и пет пари за нея, но му харесва да се грижат за него. Баща му явно е проклет старец, но и майка му сигурно е била, смея да кажа, глупава жена, която е глезила сина си и със сляпата си обич напълно е задълбочила разрива между него и баща му. Достатъчно подобни примери има.“ Той се запита дали Найджъл Чапмън не е харесвал Силия Остин. Струваше му се малко вероятно, но можеше и да е така. „И ако е така — помисли си той, — това може би е засегнало дълбоко Патриша.“ Толкова дълбоко, че да убие Силия? Не, определено не. Във всеки случай годежът на Силия с Колин Макнаб със сигурност обезсмисляше този мотив. Той освободи Патриша Лейн и повика Джийн Томлинсън.