Хикъри Дикъри Док

I.

— Хикъри Дикъри Док — каза Найджъл. — Качи се мишката възбог. Полицията тук носа си навира и питам се — кой ще обере пешкира?

После добави:

— Да кажа или да не кажа? Това е въпросът!

Той си наля нова чаша кафе и я отнесе до масата за закуска.

— Какво да кажеш? — запита Лен Бейтсън.

— Всичко, каквото знае човек — заяви Найджъл, като махна неопределено с ръка. Джийн Томлинсън изрече неодобрително:

— Но разбира се! Ако имаме някаква информация, която може да се окаже полезна, разбира се, че трябва да съобщим в полицията. Единствено това ще е редно.

— Тъй рече гиздавата Джийн — каза Найджъл.

— Moi je n’aime pas les flics10 — каза Рене, внасяйки своя принос към разговора.

— Какво да кажеш? — запита отново Ленърд Бейтсън.

— Нещата, които знаем — каза Найджъл. — Имам предвид един за друг — добави той услужливо. В погледа му, който се плъзна по масата за закуска, заблестя злобна искрица. — В края на краищата — рече той бодро, — всички знаем доста работи един за друг, нали? Няма начин, щом живеем заедно.

— Кой обаче ще реши кое е важно и кое не е? Има много неща, които въобще не са работа на полицията — каза мистър Ахмед Али. Той говореше разгорещено, с болния спомен за острите забележки на инспектора по повод на колекцията му от пощенски картички.

— Чух — рече Найджъл, обръщайки се към мистър Акибомбо, — че открили много интересни неща в твоята стая.

Поради цвета си мистър Акибомбо не можеше да почервенее, но очите му замигаха объркано.

— В моя страна много суеверие — каза той. — Мой дядо дал мене неща носи тук. Аз пази се от набожност и почитане. Аз лично модерен и научен; не вярва във вуду, но поради труден език аз не може обясни на полицай.

— Предполагам, че дори скъпата малка Джийн има своите тайни — каза Найджъл, поглеждайки отново мис Томлинсън. Джийн разпалено заяви, че няма да търпи обиди.

— Ще напусна това място и ще отида в Християнската асоциация на младите жени — каза тя.

— Хайде, Джийн — рече Найджъл. — Дай ни още една възможност.

— Зарежи тая работа, Найджъл! — каза Валъри отегчено. — При тези обстоятелства полицията няма как да не си пъха носа тук.

Колин Макнаб прочисти гърлото си, готвейки се да направи забележка.

— По мое мнение — рече замислено той, — създалото се положение следва да ни бъде разяснено. Каква точно е причината за смъртта на мисис Ник?

— Следствието за изясняване причините за смъртта ще покаже — нетърпеливо каза Валъри.

— Много се съмнявам — рече Колин. — По мое мнение, ще отложат следствието.

— Нещо е станало със сърцето й, нали? — попита Патриша. — Паднала е на улицата…

— Пияна и безпомощна — каза Лен Бейтсън. — Така са я откарали в участъка.

— Значи наистина е пиела — каза Джийн. — Разбирате ли, винаги съм си го мислела. Когато полицията претърсваше къщата, сигурно са намерили в стаята й шкафове, пълни с празни бутилки — добави тя.

— Вярвайте на нашата Джийн, ако искате да знаете цялата мръсотия — рече Найджъл одобрително.

— Е, това обяснява защо понякога се държеше странно — каза Патриша. Колин отново си прочисти гърлото.

— Хм! — каза той. — Случайно я забелязах да влиза в „Дъ Куинс Неклъс“ в събота вечерта, когато се прибирах.

— Явно там се е натряскала — каза Найджъл.

— Предполагам, че в такъв случай е умряла от препиване? — каза Джийн. Лен Бейтсън поклати глава.

— Мозъчен кръвоизлив ли? Много се съмнявам.

— За бога, не мислиш, че са я убили, нали? — попита Джийн.

— Бас държа, че е така — каза Сали Финч. — Изобщо няма да се учудя.

— Моля — каза мистър Акибомбо, — вие мисли някой нея убил? Това вярно?

Той ги изгледа един по един.

— Все още нямаме причина да допуснем подобно нещо — каза Колин.

— Но кой ще иска да я убие? — каза Женевиев. — Имаше ли много пари? Ако е била богата, тогава, струва ми се, е възможно.

— Тя беше жена, която можеше да те вбеси, скъпа — каза Найджъл. — Сигурен съм, че всички искаха да я убият. Поне аз съм искал — добави той радостно, докато си вземаше сладко.

II.

— Моля, мис Сали, мога ли задам въпрос? За каквото казали на закуска. Аз много мислил.

— Ами на твое място не бих мислила толкова много, Акибомбо — каза Сали. — Не е здравословно.

Сали и Акибомбо обядваха на открито в Риджънтс Парк. Според календара лятото бе вече настъпило и ресторантът беше отворен.

— Цяла сутрин — каза Акибомбо тъжно, — аз бил много разстроен. Не мога отговори на въпроси на мой преподавател добре. Той недоволен от мен. Той казва аз преписва големи откъси от книги и не мисли себе си. Но аз тук, за да придобие мъдрост, и на мен се струва, че в книги казано по-добре, отколкото аз мога каже, защото аз не добре владее английски. Освен това тази сутрин на мене много трудно мисли за друго, освен какво става на Хикъри Роуд и проблеми там.

— Мисля, че си прав — рече Сали. — Аз самата не можах да се съсредоточа тази сутрин.

— Затова аз питам тебе, моля каже някои неща, защото, както казал, аз мислил много.

— Е, да чуем тогава за какво си мислил.

— Ами за тази бо… ре… на киселина.

— Борена ли? А, борова киселина! И какво за нея?

— Ами аз не разбира много. Казват това киселина. Като сярна киселина?

— Не, не е като сярната — каза Сали.

— Не е ли нещо, само за лаборатория?

— Не мисля, че някога са правени лабораторни опити с него. Това е нещо много слабо и безвредно.

— Искаш да кажеш, дори ти можеш него сложи в твои очи ли?

— Точно така. Именно за това се използва.

— А, тогава това обяснява. Мистър Чандра Лал, той има малко бяло шише с бял прах, и той слага прах в гореща вода и къпе очи с него. Той държи него в баня, и един ден то не там, и той много ядосан. Това сигурно борена киселина, да?

— Какво толкова има с тази киселина?

— Аз каже тебе постепенно. Моля, не сега. Аз мисли още малко.

— Е, недей да се задълбочаваш чак толкова — каза Сали. — Не искам следващият труп да си ти, Акибомбо.

III.

— Валъри, смяташ ли, че можеш да ми дадеш съвет?

— Разбира се, че мога да ти дам съвет, Джийн, макар да не разбирам защо хората искат съвети. Никога не ги изпълняват.

— Наистина става въпрос за съвет — каза Джийн.

— В такъв случай аз съм последният човек, когото трябва да питаш. Честно казано, нямам съвест.

— О, Валъри, не говори така!

— Вярно е — каза Валъри. Докато говореше, си запали цигара. — Внасям контрабандно дрехи от Париж и разправям най-ужасяващи лъжи на отвратителните жени, които идват в салона. Дори пътувам с автобусите без билет, когато съм в затруднение. Но давай, кажи ми. За какво става дума?

— За това, което каза Найджъл на закуска. Ако някой знае нещо за някой друг, мислиш ли, че е длъжен да го каже?

— Що за идиотски въпрос! Не можеш да разсъждаваш така общо. Какво е това, което искаш да кажеш или не искаш да кажеш?

— За паспорта.

— Паспорт ли? — Валъри се надигна изненадано. — Чий паспорт?

— На Найджъл. Той има фалшив паспорт.

— Найджъл ли? — гласът на Валъри звучеше невярващо. — Не може да бъде. Изглежда невероятно.

— Само че има. Знаеш ли, Валъри, струва ми се, че има нещо… мисля, че чух полицията да казва как Силия споменала нещо за някакъв паспорт. Представи си, че тя го е разкрила и той я е убил?

— Звучи много мелодраматично — каза Валъри. — Но, честно, не вярвам нито дума. Каква е тази история с паспорта?

— Видях го.

— Как го видя?

— Ами абсолютно случайно — рече Джийн. — Преди около седмица-две търсех нещо в моята чанта и по погрешка сигурно съм погледнала в куфарчето на Найджъл. И двете бяха на рафта във всекидневната.

Валъри се изсмя недоверчиво.

— Разправяй ги на баба ми! — каза тя. — Какво правеше в действителност? Шпионираше ли?

— Не, разбира се, че не! — Джийн изглеждаше изпълнена със справедливо негодувание. — Никога не надничам в чужди документи. Не съм такъв човек. Просто бях много разсеяна, затова отворих куфарчето и само прегледах.

— Виж, Джийн, не можеш да се изплъзнеш. Куфарчето на Найджъл е доста по-голямо от твоето и е съвсем различен цвят. Щом признаваш разни работи, можеш също така да признаеш, че си такъв човек. Добре. Паднал ти е случай да поразгледаш вещите на Найджъл и ти си се възползвала.

Джийн стана.

— Разбира се, Валъри, ако смяташ да бъдеш толкова противна и толкова нечестна и нелюбезна, то аз.

— О, я сядай, дете! — рече Валъри. — Продължавай. Става интересно. Искам да знам.

— Ами имаше един паспорт — продължи Джийн. — Беше на дъното и в него пишеше едно име. Станфорд или Станли, или някакво подобно име, и си помислих: „Колко странно, че Найджъл държи чужд паспорт у себе си“. Отворих го и на снимката беше Найджъл! Не разбираш ли, той води двойствен живот! Чудя се дали трябва да кажа на полицията? Смяташ ли, че е мой дълг?

Валъри се засмя.

— Лош късмет, Джийн — рече тя. — Всъщност, струва ми се, че има съвсем просто обяснение. Пат ми каза. Найджъл е наследил някакви пари или нещо подобно, при условие че си смени името. Той го е направил напълно законно, чрез едностранен акт или каквото е там, и това е всичко. Сигурна съм, че предишното му име е било Станфийлд, или Станли, или нещо подобно.

— О! — Джийн изглеждаше напълно огорчена.

— Питай Пат, ако не вярваш — рече Валъри.

— А, не. Е, ако е така, както казваш, трябва да съм допуснала грешка.

— Успех следващия път — каза Валъри.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Валъри.

— Искаш да забиеш нож в гърба на Найджъл, нали? И да го скараш с полицията?

Джийн се изправи.

— Можеш да не ми вярваш, Валъри — каза тя, — но чисто и просто исках да изпълня дълга си.

Тя напусна стаята.

— О, по дяволите! — рече Валъри. На вратата се почука и влезе Сали.

— Какво има, Валъри? Изглеждаш ми умърлушена.

— Това е заради отвратителната Джийн. Наистина е ужасна! Нали не мислиш, че има и най-малката възможност Джийн да е пречукала бедната Силия? Страшно ще се зарадвам, ако някога видя Джийн на подсъдимата скамейка.

— И аз — каза Сали. — Но не ми се струва особено вероятно. Не мисля, че Джийн ще се изложи на риска да убие когото и да било.

— Какво мислиш за мисис Ник?

— Просто не знам какво да мисля. Предполагам, че скоро ще се разбере.

— Десет към едно, че и тя е пречукана — каза Валъри.

— Но защо? Какво става тук? — попита Сали.

— И аз това се питам. Сали, случвало ли ти се е някога да се заглеждаш в хората?

— Какво искаш да кажеш с това „да се заглеждаш в хората“, Вал?

— Ами да ги гледаш и да се чудиш: „Това ти ли си?“ Имам чувството, Сали, че тук има някакъв луд. Наистина луд. Имам предвид опасен луд. Не от тези, дето се мислят за краставица.

— Напълно е възможно, — каза Сали и потръпна.

— Ох! — каза Валъри. — Някой копае гроба ми.

IV.

— Найджъл, трябва да ти кажа нещо.

— Какво е то, Пат? — Найджъл трескаво ровеше в шкафа си. — Не мога да си представя какво, по дяволите, направих с тези записки. Мисля, че ги пъхнах тук някъде.

— О, Найджъл, недей да ровиш така! Оставяш всичко ужасно разбъркано, а аз току-що подредих.

— Добре, дявол да го вземе, нали трябва да си намеря записките?!

— Найджъл, трябва да ме изслушаш!

— Окей, Пат, не се отчайвай. Какво има?

— Трябва да си призная нещо.

— Не убийство, надявам се? — попита Найджъл с обичайната си насмешка.

— Не, разбира се, че не!

— Добре. Значи някой по-малък грях?

— Един ден, когато ти изкърпих чорапите и ги донесох тук, в стаята ти, и започнах да ги прибирам в чекмеджето ти.

— Да?

— Там беше шишето с морфин. Онова, за което ми каза, че си го взел от болницата.

— Да, а ти вдигна толкова шум около него!

— Найджъл, то беше в чекмеджето ти, между чорапите, където всеки би могъл да го намери.

— Че кой ще го стори? Никой не се рови в чорапите ми. Освен теб.

— Е, на мен ми се стори ужасно да го оставяш така и знам, че каза как ще се отървеш от него, след като спечелиш баса. Но, междувременно, то си стоеше там.

— Разбира се. Още не бях набавил третото нещо.

— Е, помислих си, че е много лошо така, затова извадих шишето от чекмеджето, изсипах отровата и я замених с най-обикновена сода бикарбонат. Изглеждаше почти същото.

Найджъл спря да се ровичка в търсене на записките си.

— Боже милостиви! — възкликна той. — Наистина ли го направи? Искаш да кажеш, че когато се кълнях на Лен и на стария Колин, че прахът е морфинов сулфат или тартрат, или не знам какво си, то през цялото време е било сода бикарбонат?

— Да, разбираш ли.

Найджъл я прекъсна. Беше начумерен.

— Знаеш ли, не съм сигурен дали това не анулира баса. Разбира се, аз не съм знаел.

— Но, Найджъл, беше наистина опасно да го държиш там.

— За Бога, Пат, винаги ли трябва да вдигаш пара? Какво направи с истинското съдържание?

— Сложих го в шишето от сода и го скрих на дъното на моето чекмедже с носни кърпички.

Найджъл я погледна леко изненадан.

— Наистина, Пат, нямам думи за логическата ти мисъл! Каква беше целта на всичко това?

— Струваше ми се по-сигурно там.

— Мило момиче, морфинът трябваше да е под ключ, а щом не е, няма голямо значение дали е сред моите чорапи или сред твоите носни кърпички.

— Има значение. Най-малкото аз имам самостоятелна стая, а ти споделяш твоята с друг.

— Е, нали не мислиш, че бедният стар Лен ще ми задигне морфина?

— Въобще нямаше да ти го казвам, но сега трябва. Защото, разбираш ли, той изчезна.

— Искаш да кажеш, че го е прибрала полицията ли?

— Не. Изчезна преди това.

— Искаш да ми кажеш… — Найджъл я погледна смаяно. — Да го кажем направо. Някъде се търкаля бутилка с надпис „Сода бикарбонат“, съдържаща морфинов сулфат и по всяко време някой може да изпие една препълнена лъжица, ако го свие коремът? Всемогъщи Боже! Ти си го направила! Защо, по дяволите, не го изхвърли някъде, щом си била толкова загрижена?

— Защото мислех, че е ценно и че трябва да се върне в болницата, вместо да се изхвърля. Веднага щом спечелеше баса, щях да го дам на Силия и да я помоля да го върне.

— Сигурна ли си, че не си й го дала?

— Разбира се, че не съм й го давала. Искаш да кажеш, че съм й го дала, тя го е взела, самоубила се е и аз съм виновна за това?

— Успокой се. Кога изчезна?

— Не знам точно. Търсих го в деня, преди да умре Силия. Не можах да го намеря, но реших, че просто съм го сложила някъде другаде.

— Изчезна в деня, преди тя да умре, така ли?

— Сигурно — каза Патриша с побледняло лице — съм била много глупава.

— Меко казано — рече Найджъл. — Докъде могат да стигнат мътният ум и будната съвест!

— Найджъл, мислиш ли, че трябва да кажа на полицията?

— О, по дяволите! — възкликна Найджъл. — Предполагам, че да. И всичко ще бъде по моя вина.

— О, не, скъпи Найджъл, аз съм виновна. Аз…

— Най-напред аз свих проклетото нещо — каза Найджъл. — В началото изглеждаше много забавен номер. Но сега… вече почти чувам обвинението от подсъдимата скамейка.

— Съжалявам. Когато го взех, наистина исках…

— Желаела си ми доброто. Знам! Виж какво, Пат, просто не мога да повярвам, че това е изчезнало. Забравила си къде си го сложила. Сама знаеш, че понякога слагаш нещата къде ли не.

— Да, но…

Тя се поколеба и сянка на съмнение премина по намръщеното й лице. Найджъл скочи пъргаво.

— Хайде да отидем до стаята ти и да претърсим внимателно.

V.

— Найджъл, това е бельото ми.

— Наистина, Пат, не можеш да проявяваш целомъдрие в този момент. Според теб идеалното скривалище за една бутилка е под пликчетата ти, не съм ли прав?

— Да, но съм сигурна, че…

— Не можем да сме сигурни в нищо, докато не сме погледнали навсякъде, което и смятам да направя.

Чу се небрежно почукване на вратата и влезе Сали Финч. Очите й се разшириха от изненада. Пат, с купчина чорапи на Найджъл в ръце, седеше на леглото, а той се ровеше като възбуден териер сред разпръснати пликчета, сутиени, чорапи и други съставни части на дамското облекло.

— За Бога — каза Сали, — какво става тук?

— Търсим сода бикарбонат — отвърна кратко Найджъл.

— Сода бикарбонат ли? Защо?

— Боли ме… — каза Найджъл ухилено. — Боли ме стомахът… и само содата може да го успокои.

— Мисля, че имам някъде малко.

— Не става, Сали, трябва ми тази на Пат. Само тази марка може да укроти моето заболяване.

— Ти си луд — каза Сали. — Какво му има, Пат?

Патриша отчаяно поклати глава.

— Ти не си виждала содата ми, нали, Сали? — попита тя. — Съвсем малко на дъното на шишето.

— Не — Сали я погледна с интерес. След това се намръщи. — Я да видя. Някой тук… не, не мога да си спомня… имаш ли марка, Пат? Искам да пусна едно писмо, а съм ги свършила.

— Ей там, в чекмеджето.

Сали отвори плиткото чекмедже на бюрото, извади един лист с марки, откъсна една, залепи я на писмото, което държеше в ръка, върна листа обратно в чекмеджето и сложи два пенса и половина на масата.

— Благодаря. Да пусна ли и твоето писмо?

— Да. Не. Не, то може да почака.

Сали кимна и напусна стаята.

Пат пусна чорапите, които държеше и сплете нервно пръсти.

— Найджъл?

— Да? — Найджъл бе насочил вниманието си към гардероба и преглеждаше джобовете на едно палто.

— Има още нещо, което трябва да ти призная.

— Боже милостиви, Пат, какво още си направила?

— Страхувам се, че ще се ядосаш.

— Вече не мога да се ядосвам. Просто съм уплашен. Ако Силия е отровена с морфина, който аз отмъкнах, сигурно ще отида в затвора за дълги години, ако не ме обесят.

— Няма нищо общо с това. Отнася се до баща ти.

— Какво? — Найджъл се обърна с изражение на неописуема изненада.

— Знаеш, че е много болен, нали?

— Не ме интересува колко е болен.

— Така казаха по радиото снощи. „Сър Артър Станли, известният химик, се намира в критично състояние.“

— Толкова е хубаво да си известен. Целият свят научава новината, че си болен.

— Найджъл, ако той умира, трябва да се сдобриш с него.

— Ще се сдобря на куково лято!

— Но ако той умира…

— Все същата свиня си е и когато умира, и когато беше в разцвета на силите си.

— Не трябва да си такъв, Найджъл? Толкова язвителен и безкомпромисен.

— Слушай, Пат… казах ти веднъж — той уби майка ми.

— Знам, че ми каза, и знам, че си я обожавал. Но мисля, Найджъл, че понякога преувеличаваш. Много съпрузи са нелюбезни и безчувствени и жените им негодуват срещу това и са много нещастни. Ала да казваш, че баща ти е убил майка ти, е прекалено и не е съвсем вярно.

— Ти все много знаеш!

— Знам, че един ден ще съжаляваш, че не си се помирил с баща си, преди да умре. Затова… — Пат млъкна, след това се съвзе: — Затова… писах на баща ти… и му казах.

— Писала си му? Това писмо ли искаше да пусне Сали? — Той се пресегна към масата. — Разбирам.

Той взе адресираното писмо със залепена марка и с бързите си нервни пръсти го разкъса на малки парченца, които хвърли в кошчето.

— Туйто! И повече не смей да правиш нищо подобно!

— Наистина, Найджъл, абсолютно дете си. Можеш да скъсаш писмото, но не можеш да ме спреш да напиша друго, както и ще направя.

— Непоправимо сантиментална си. Минавало ли ти е през ума, че когато казвам, че баща ми е убил майка ми, аз съобщавам просто сухия, неразкрасен факт. Майка, ми умря от свръхдоза мединал. На следствието казаха, че го е взела по погрешка. Само че тя не го взе по погрешка. Беше й даден умишлено от баща ми. Той искаше да се ожени за друга жена, разбираш ли, а майка ми нямаше да му даде развод. Това си е едно подло убийство. Какво би направила на мое място? Щеше да го предадеш на полицията ли? Майка ми не би искала това. Затова направих единственото нещо, което можех. Казах на свинята, че знам… и скъсахме… завинаги. Дори смених името си.

— Найджъл… съжалявам. Не съм си представяла…

— Е, сега знаеш. Уважаваният и известен Артър Станли, с неговите изследвания и антибиотици. Процъфтяващ като зелено лаврово дърво! Само че малката му кукличка не се омъжи за него в крайна сметка. Махна се. Мисля, че се досети какво е направил.

— Найджъл, скъпи, колко ужасно. Съжалявам.

— Добре, да не говорим за това. Да се върнем към тая гадна бикарбонатена история. Сега си помисли внимателно какво точно направи с морфина. Стисни си главата с ръце и мисли, Пат.

VI.

Женевиев влезе във всекидневната в състояние на голяма възбуда. Тя заговори на събралите се студенти с нисък, треперлив глас.

— Сега съм сигурна, ама абсолютно сигурна, че знам кой уби малката Силия.

— Кой, Женевиев? — попита Рене. — Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?

Женевиев се огледа внимателно, за да се убеди, че вратата на всекидневната е затворена и сниши гласа си.

— Найджъл Чапмън.

— Найджъл Чапмън ли? Защо?

— Чуйте. Току-що минавах по коридора към стълбите и чух гласове в стаята на Патриша. Говореше Найджъл.

— Найджъл ли? В стаята на Патриша? — обади се неодобрително Джийн. Женевиев обаче продължи.

— Той й казваше, че баща му убил майка му и затова е сменил името си. Не е ли ясно? Баща му е осъден за убийство, а Найджъл е наследствено обременен.

— Възможно е — каза мистър Чандра Лал, разсъждавайки ентусиазирано върху възможността. — Напълно е възможно. Толкова е жесток този Найджъл, толкова неуравновесен. Никакъв самоконтрол. Съгласни ли сте? — Той се обърна снизходително към Акибомбо, който кимна ентусиазирано с къдравата си черна глава и показа белите си зъби в приятна усмивка.

— Винаги съм била уверена — каза Джийн, — че Найджъл няма морал… Пълен дегенерат.

— Убийство заради сексуални причини, да — продължи мистър Ахмед Али. — Спи с момичето, после го убива. Защото е добро момиче, с достойнство, би очаквало сватба.

— Глупости! — избухна Ленърд Бейтсън.

— Какво каза?

— Казах ГЛУПОСТИ! — изрева Лен.