Хикъри Дикъри Док

I.

Еркюл Поаро, зает с кореспонденцията си, спря по средата на изречението, което диктуваше. Мис Лемън погледна въпросително:

— Да, мосю Поаро?

— Не мога да се съсредоточа! — Поаро махна с ръка. — В края на краищата, това писмо не е толкова важно. Бъдете така любезна, мис Лемън, да извикате сестра си на телефона.

— Да, мосю Поаро.

След миг Шарп прекоси стаята и пое слушалката от ръката на секретарката си.

— Ало — каза той.

— Да, мосю Поаро? — мисис Хабърд беше доста запъхтяна.

— Надявам се, че не ви безпокоя, мисис Хабърд.

— Вече нищо не може да ме обезпокои — отговори мисис Хабърд.

— Някакви тревоги ли имате? — попита деликатно Поаро.

— Много любезно от ваша страна да го наречете така, мосю Поаро, но, за съжаление, сте съвсем прав. Инспектор Шарп, приключи с разпита на студентите вчера, а днес се върна със заповед за обиск; освен това и мисис Николетис ми е на главата в дива истерия.

Поаро цъкна съчувствено с език. После добави:

— Искам да ви задам само един малък въпрос. Изпратихте ми списък на изчезналите неща и на другите странни случки. Интересува ме следното — в хронологичен ред ли изготвихте този списък?

— Имате предвид…?

— Имам предвид дали нещата са били записвани по реда на тяхното изчезване.

— Не, не са. Съжалявам. Просто ги записах, както се сещах за тях. Много съжалявам, ако съм ви подвела.

— Трябваше да ви попитам по-рано — каза Поаро. — Но тогава това не ми се стори важно. Списъкът ви е пред мен. Вечерна обувка, гривна, диамантен пръстен, пудриера, червило, стетоскоп и тъй нататък. Но вие казвате, че това не е редът на изчезването, така ли?

— Да.

— Можете ли да си спомните сега или ще ви бъде много трудно, какъв беше точният ред?

— Ами не съм сигурна, че ще мога, мосю Поаро. Виждате ли, беше доста отдавна. Ще трябва да помисля. Всъщност направих списъка, след като говорих със сестра си и разбрах, че ще ме приемете; трябва да ви кажа, че писах нещата по реда, в който си ги спомнях. Вечерната обувка беше нещо странно, затова е най-напред; след това гривната, пудриерата, запалката и диамантеният пръстен — все важни неща, които ме накараха да мисля, че действа истински крадец; после си спомних разни други незначителни работи и ги добавих. Имам предвид боровата киселина, електрическите крушки и раницата. Те съвсем не бяха от значение и наистина се сетих за тях по-късно.

— Разбирам — каза Поаро. — Да, разбирам. Иска ми се да ви помоля, мадам, да седнете, когато имате възможност и да.

— Това ще стане чак когато сложа мисис Николетис да си легне с едно успокоително и когато укротя Джеронимо и Мария, за да мога да си събера мислите. Какво искате да направя?

— Да седнете и да се опитате да напишете, доколкото точно можете да си спомните, различните случки в хронологичен ред.

— Разбира се, мосю Поаро. Раницата, разбира се, беше първа, и електрическите крушки, за които наистина не мисля, че са свързани с другите неща, после гривната, пудриерата… не, вечерната обувка. Само че няма смисъл да говоря сега. Ще седна и ще го напиша точно, доколкото мога.

— Благодаря ви, мадам, ще ви бъда много задължен.

Поаро затвори телефона.

— Яд ме е на себе си — рече той на мис Лемън. — Съвсем загърбих принципите на реда и методичността. Трябваше още от самото начало да установя точния ред на тези кражби.

— Божичко — каза мис Лемън механично. — Ще довършите ли тези писма сега, мосю Поаро?

Поаро обаче още веднъж махна негодуващо с ръка.

II.

След като се върна на Хикъри Роуд със заповед за обиск в събота сутринта, инспектор Шарп поиска да разговаря с мисис Николетис, която винаги идваше в събота, за да урежда сметките с мисис Хабърд. Той обясни какво точно възнамерява да направи. Мисис Николетис енергично запротестира:

— Ама това е обида! Моите студенти, те ще напуснат. Те всички ще напуснат. Ще се разоря.

— Не, не, мадам. Сигурен съм, че ще проявят разум. В края на краищата, това е убийство.

— Не е убийство, а самоубийство.

— Убеден съм, както вече обясних, че никой няма да възрази…

Мисис Хабърд се намеси по-меко:

— Сигурна съм — каза тя, — че всички ще проявят разум… с изключение на — замислено добави тя — мистър Ахмед Али и мистър Чандра Лал.

— Ха! — рече мисис Николетис. — Че кой го е грижа за тях?

— Благодаря, мадам — каза инспекторът. — В такъв случай ще започна оттук, от вашата дневна.

От страна на мисис Николетис моментално дойде бурен протест.

— Търсете, където искате — каза тя, — но тук — не!

— Съжалявам, мисис Николетис, но трябва да прегледам къщата от горе до долу.

— Точно така, да, но не и в моята стая. Аз съм над закона.

— Никой не е над закона. Боя се, че ще трябва да ви помоля да минете встрани.

— Това е посегателство! — изкрещя мисис Николетис бясно. — Вие сте досадни натрапници. Ще пиша до всички! Ще пиша до моя депутат. Ще пиша до вестниците.

— Пишете до когото искате — отговори инспектор Шарп, — но аз ще претърся тази стая.

Той започна направо от бюрото. Търсенето му бе възнаградено с голяма кутия сладки, купчина вестници и многообразие от подредени вехтории. Оттам той премина към шкафа в ъгъла на стаята.

— Заключен е. Може ли да получа ключа, моля.

— Никога! — извика мисис Николетис. — Никога, никога, никога няма да получите ключа! Полицейски звяр и свиня такава, плюя на вас! Плюя! Плюя! Плюя!

— В същото време можете да ми дадете ключа. В противен случай просто ще наредя да разбият вратата.

— Няма да ви дам ключа! Ще трябва да разкъсате дрехите ми, за да вземете ключа! А това… това ще бъде скандал!

— Донеси длетото, Коб — кротко каза инспектор Шарп.

Мисис Николетис нададе бесен писък. Инспектор Шарп не й обърна никакво внимание. Донесоха длетото. Чу се рязко пукане и вратичката на шкафа зейна. С отварянето й отвътре изпопада голяма партида празни бутилки от бренди.

— Звяр! Свиня! Сатана! — крещеше мисис Николетис.

— Благодаря ви, мадам — каза инспекторът учтиво. — Тук приключихме.

Мисис Хабърд тактично отмести бутилките, докато мисис Николетис изпадаше в истерия. Една от загадките — загадката, на настроенията на мисис Николетис — бе разкрита.

III.

Обаждането на Поаро дойде точно когато мисис Хабърд вадеше поредната доза успокоително от своята лична аптечка в дневната си. След като затвори телефона, тя се върна при мисис Николетис, която бе оставила да крещи и рита върху дивана в нейната стая.

— Изпийте това — каза мисис Хабърд — и ще се почувствате по-добре.

— Гестапо! — каза мисис Николетис, която се бе поуспокоила, но оставаше враждебна.

— На ваше място не бих мислила повече за това — каза мисис Хабърд меко.

— Гестаповци! — повтори мисис Николетис. — Гестаповци! Това са те!

— Трябва да си изпълняват задълженията, нали знаете — каза мисис Хабърд.

— Тяхно задължение ли е да се ровят в личните ми шкафове? Казах им: „Тук не е за вас.“ Заключих го. Сложих ключа в пазвата си. Ако вие не бяхте в стаята, щяха да разкъсат дрехите ми без срам.

— О, не мисля, че щеше да се стигне дотам — рече мисис Хабърд.

— Вие го казвате! Вместо това вземат длето и насилват шкафа ми. Това са материални щети върху къщата, за които ще им потърся отговорност!

— Ами като не искахте да им дадете ключа…

— Защо ще им давам ключа? Това си е моят ключ. Личният ми ключ. А това е личната ми стая. Личната ми стая, в която казвам на полицаите: „Махайте се“, а те не се махат.

— В крайна сметка, мисис Николетис, има убийство, не забравяйте. След убийство човек трябва да се примири с някои неща, които може да не са особено приятни при по-обикновени обстоятелства.

— Плюя на убийството! — рече мисис Николетис. — Малката Силия се самоубива. Има някаква глупава любовна история и взима отрова. Такива неща стават постоянно. Тези момичета са толкова глупави, когато става дума за любов. Като че ли любовта има някакво значение! Една година, две години — и всичко свършва. Голямата страст! Всички мъже са еднакви! Само че тези глупави момичета не знаят това. Взимат приспивателно или някаква друга отрова, отварят кранчето на газта и става твърде късно.

— Е — рече мисис Хабърд, като се върна в самото начало на разговора, — на ваше място не бих се безпокоила повече за това.

— Само че не сте на мое място. Но аз, аз трябва да се безпокоя! За мен вече не е безопасно.

— Безопасно ли? — мисис Хабърд я погледна изненадано.

— Това беше личният ми шкаф. Никой не знаеше какво има в личния ми шкаф. Не исках и те да знаят, а сега те знаят. Много съм разтревожена. Могат да си помислят… какво ще си помислят?

— Кого разбирате под „те“?

Мисис Николетис сви широките си, красиви рамене и погледна навъсено.

— Вие не разбирате — рече тя, — но аз съм разтревожена. Много разтревожена.

— По-добре е да ми кажете — рече мисис Хабърд. — Тогава сигурно ще успея да ви помогна.

— Слава Богу, че не спя тук — каза мисис Николетис. — Всички ключалки тук са еднакви; с един ключ могат да се отворят всички врати. Слава Богу, че не спя тук.

Мисис Хабърд каза:

— Мисис Николетис, ако се страхувате от нещо, не е ли по-добре да ми кажете?

Мисис Николетис й хвърли бегъл поглед с тъмните си очи, след което пак се загледа встрани.

— Сама го казахте — рече тя уклончиво. — Сама казахте, че в тази къща има убийство и затова е естествено някой да е разтревожен. Кой ще е следващият? Човек дори не знае кой е убиецът. Това е, защото в полицията са толкова глупави, а може и да са подкупени.

— Всичко това са глупости и вие го знаете — каза мисис Хабърд. — Кажете ми обаче — имате ли някаква истинска причина за безпокойство?

Мисис Николетис изпадна в едно от нейните настроения:

— А, значи вие си мислите, че няма причина за безпокойство, така ли? Вие знаете най-добре, както винаги! Вие знаете всичко! Вие сте великолепна — снабдявате, ръководите, харчите безразборно пари за храна така, че студентите ви обожават, а сега искате да се грижите и за моите работи! Само че това — не! Моите работи си ги пазя за себе си и никой няма право да си пъха носа в тях, чувате ли, любопитнице такава?

— Както ви е угодно — рече мисис Хабърд гневно.

— Вие сте шпионка… винаги съм го знаела.

— И какво шпионирам?

— Нищо — отвърна мисис Николетис. — Тук няма нищо за шпиониране. Ако мислите, че има нещо, това е, защото вие сте го направили. Ако за мен се говорят лъжи, ще знам от чия уста са излезли.

— Ако желаете да напусна — каза мисис Хабърд, — просто трябва да го кажете.

— Не, никакво напускане. Забранявам. Не и в този момент. Не и когато имам всичките тези тревоги с полицията, с убийството и всичко останало — няма да ви позволя да ме изоставите!

— Е, добре — рече мисис Хабърд безпомощно. — Наистина обаче е много трудно да се разбере какво искате. Понякога си мисля, че и вие самата не знаете. По-добре легнете в леглото ми и поспете.