Хикъри Дикъри Док

Глава деветнадесета

— Но това е прекрасно, приятелю — каза Еркюл Поаро с възхищение. — Толкова ясно, толкова неимоверно бистро.

— Бистро — все едно говорите за супа — изръмжа инспекторът. — За вас може да е бульон, но за мен все още истинска попара.

— Вече не. Сега всичко си идва на определеното място.

— Дори това ли?

Както бе направил пред мисис Хабърд, инспектор Шарп демонстрира двата червени косъма. Отговорът на Поаро бе с почти същите думи, които използва и Шарп.

— А, да — рече той. — Как го казват по радиото? Човек греши нарочно.

Очите на двамата мъже се срещнаха.

— Никой — каза Еркюл Поаро, — не е толкова умен, за колкото се мисли.

Инспектор Шарп много се изкушаваше да каже: „Дори и Еркюл Поаро ли?“ — но се въздържа.

— А за другото, приятелю, всичко ли е уточнено?

— Да, балонът излита утре.

— Вие ще ходите ли?

— Не, аз трябва да бъда на Хикъри Роуд 26. Коб ще се занимава с това.

— Ще му пожелаем късмет.

Еркюл Поаро вдигна мрачно чашата си. Тя съдържаше ментов ликьор. Инспектор Шарп вдигна чашата си с уиски.

— Дай Боже — каза той.

— Какво ли не измислят по тия места — каза сержант Коб.

Той гледаше и пряко волята си се възхищаваше на витрината на САБРИНА ФЕЪР. Заобиколена и подредена в скъпоструваща изява на аранжорското изкуство „гладката, полупрозрачна, зелена вълна“, Сабрина бе изложена полулегнала, облечена в къси и изящни пликчета и съвсем уместно заобиколена с най-различни примамливо опаковани козметични изделия. Освен пликчета, тя носеше и разнообразни модели варварски накити за дрехи. Детектив полицай МакКрей неодобрително изсумтя.

— Богохулство му викам на това. Сабрина Феър е Милтън и туйто.

— Е, Милтън не е Библията, мой човек.

— Няма да отречеш, че „Изгубеният рай“ е за Адам и Ева, райската градина и всички дяволи от ада, и ако това не е религия, какво е тогава?

Сержант Коб не навлезе в тази противоречива материя. Той храбро прекрачи в заведението, следван по петите от строгия полицай. В розовия интериор на Сабрина Феър сержантът и неговият спътник изглеждаха толкова неуместно, колкото и слон в стъкларски магазин.

Изящно същество, облечено в деликатно розово, доплува до тях, като краката й едва докосваха земята.

Сержант Коб поздрави с „Добро утро, мадам“ и показа документите си. Красивото създание се отдръпна развълнувано. Появи се друго също толкова красиво, но малко по-възрастно същество. То на свой ред стори път на величествената и блестяща херцогиня, чиито сиво-сини коси и гладки бузи пращаха възрастта и бръчките по дяволите. Проницателни стоманеносиви очи кръстосаха шпаги с непоколебимия поглед на сержант Коб.

— Доста необичайно — каза херцогинята остро. — Оттук, моля.

Тя ги поведе през една квадратна зала с маса по средата, върху която небрежно бяха натрупани списания и журнали. Навсякъде по стените имаше покрити със завеси входове, където можеха да се зърнат полулегнали жени, лениво отпуснати под обслужващите ги ръце на жрици в розови роби.

Херцогинята въведе полицаите в малък апартамент, приличен на кабинет, с голямо бюро с извит плъзгащ се капак, столове с прави облегалки и неомекотена строга северна светлина.

— Аз съм мисис Лукас, собственичка на това заведение — рече тя. — Партньорката ми, мис Хобхауз, днес не е тук.

— Да, мадам — каза сержант Коб, за когото това не беше нещо ново.

— Тази ваша заповед за обиск ми се струва твърде своеволна — каза мисис Лукас. — Това е частният кабинет на мис Хобхауз. Искрено се надявам, че няма да е необходимо да… ъъъ… тревожите клиентките ни по какъвто и да било начин.

— Мисля, че няма нужда да се безпокоите толкова — рече Коб. — Това, което търсим, надали ще е в общите помещения.

Той любезно изчака тя да се отдръпне с неохота. Тогава той огледа кабинета на Валъри Хобхауз. Тесният прозорец гледаше към задните помещения на други подобни фирми в Мейфеър. Стените бяха боядисани в бледосиво, а на пода имаше два хубави персийски килима. Очите му се насочиха от малкия стенен сейф към голямото бюро.

— Няма да е в сейфа — каза Коб. — Прекалено очевидно е.

Четвърт час по-късно сейфът и чекмеджетата на бюрото бяха предали тайните си.

— Работата май ще излезе дебела — каза МакКрей, който по природа беше мрачен и критикарски настроен.

— Това е само началото — каза Коб.

След като изпразни чекмеджетата от съдържанието им и го подреди на спретнати купчинки, той започна да изважда самите чекмеджета и да ги обръща наопаки. Той нададе възглас на радост.

— Ето го, мой човек — рече.

Половин дузина малки сини книжки със златни букви бяха прикрепени със скоч към долната страна на най-долното чекмедже.

— Паспорти — каза сержант Коб. — Издадени от държавния секретар по външните работи на Нейно Величество, Господ да благослови лековерната му душа.

МакКрей се наведе с интерес, докато Коб отваряше паспортите и сравняваше снимките.

— Трудно ще повярваш, че това е една и съща жена, нали? — каза МакКрей.

Паспортите бяха на мисис да Силва, мис Айрийн Френч, мисис Олга Кон, мис Нина Льо Мезюрие, мисис Гладис Томас и мис Мойра О’Нийл. Те представяха тъмнокоса млада жена, чиято възраст варираше между двадесет и пет и четиридесет.

— Прическата е различна всеки път — каза Коб. — Помпадур, къдрици, права, момчешка и така нататък. Направила е нещо на носа си за Олга Кон, подплънки в бузите за мисис Томас. Ето още два чужди паспорта… мадам Махмуди, алжирка. Шийла Донован, република Ейре. Сигурно има банкови сметки на всички тези различни имена.

— Не е ли малко сложно?

— Трябва да е сложно, мой човек, финансовата полиция непрекъснато души наоколо и задава неудобни въпроси. Не е толкова трудно да направиш пари от контрабанда на стоки… ама е дяволски мъчно да отчетеш парите, след като вече ги имаш! Обзалагам се, че този малък игрален клуб в Мейфеър е бил основан от тази дама именно с такава цел. Печеленето на пари от хазарт е комай единственото нещо, което финансовият инспектор не може да провери с точност. Голяма част от плячката вероятно се укрива в банки в Алжир, Франция и Ейре. Цялата работа е премислена внимателно и поставена на бизнес основа. Ала един ден тя трябва да е оставила един от тези фалшиви паспорти да се търкаля на Хикъри Роуд и този малък дявол Силия го е видяла.